СЪБОР В СОФИЯ
Съборът през 1926 г., първият ни събор в София, е неописуем по хармония, по нови братски и сестрински чувства, по нова мисъл и музика. Слънцето огрява прекрасната, осеяна с цветя поляна, приютена от боровата гора като в майчин скут. Вятърът охлажда летния ден, а въздухът ухае на пролет - нова пролет в живота на човека. За да се изпълни стихът: „Свидетелството на двама е истинно", ще приведа мнението на един посетител - на Стоян Ватралски. Впечатленията му бяха отпечатани във в. "Зорница" - статии в бр. 38, 39 и 41 и в една отделна брошурка под заглавие: „Кои и какви са белите братя - дъновистите".
„От плодовете им ще ги познаете" - Христос.
„От година в година, пише авторът, все повече се говори за новото и бързо разрастващо се у нас религиозно движение, последователите на което се наричат от народа „Дъновисти", а от самите тях и от съчувствуващите им - окултно Бяло Братство.
Говори се и не може да се не говори. То е интересно, знаменателно и в някои отношения загадъчно явление. Интересно е, защото е оригинално българско, основано и предвождано от българин, то проявява голяма жизнеспособност и клони да стане интернационално.
Знаменателно, защото, макар съвсем младо, едва 25-годишно, то вече брои по всички краища на България десетки хиляди ревностни последователи, които постоянно и с усилено темпо се умножават. Семето е прозябнало дори и отвън пределите на малка България. А загадъчно го нарекох, защото увлечените в това движение предизвикват спрямо себе си между нас, българите, най-малко 3 различни становища и настроения: едни ги посрещат със зачудено любопитство; други - с подозрение, страх и омраза; а трети - с надежда за удовлетворение на глада и жаждата си за богопомазание. Първите смятат дъновистите за странни, непонятни и, може би, смахнати; вторите - за опасни сектанти, нови богомили (в калугерско разбиране); а третите - за съвременни Божи люде, истински християни, носители на здраве и спасение за днешния погиващ свят.
Днес за днес най-активни и гласовити в случая са хората от второто становище. Насъсквани и предвождани от официалното духовенство, те прогласяват новото учение за деморализиращо и гибелно. Че то подкопавало устоите на народността, държавата, семейството и особено на черквата. Приписват на привържениците му странни, чудовищно неморални постъпки и похвати, особено на техния водител. Той бил враг на християнството и се гаврел с него, като казвал за себе си, че е превъплътен Христос, от което било явно, че господин Дънов е или м. или ф.
Кои и какви са тия загадъчни хора? Кое от трите спрямо тях становища е право? Как трябва да се отнасяме и справяме с тях. Да им се радваме ли или да им се боим? Да им съдействуваме ли или да им се противопоставяме? Дългът на българската публицистика е да отговори искрено и вещо на тия въпроси. Длъжност на всеки писател и общественик е да знае къде стои досежно тия хора и тяхното предизвикателно движение. Ето защо и аз пожелах да се запозная с тези наши сънародници. Исках да видя и да чуя също и особено техния Учител Дънов; и да схвана с какви идеи той борави и с какви учения вдъхновява своите последователи.
И тъй, въоръжен е Христовия ключ или душемер: „От плодовете (делата) им ще ги познаете", аз отидох на събора им, без всяко предубеждение да видя, да чуя и да науча, ако е възможно, самата истина.
Е, научих ли я? Това ще си отговорите вие, мои четци. Аз само ще ви кажа какво видях и чух и как аз разбирам видяното и чутото.
*
Беше 26 август, къде 17 часа, когато поизпотени под силното слънце, стигнахме на „Баучер", където по случай годишният му събор, беше разположено Бялото Братство. Те наричат местността не Баучер, а Изгрев.
Мястото, състоящо се от четиринадесет декара, бе оградено с бодлива тел. Извън оградата двама книжари разпростряли като на панаир за показ своите книги. По-натам навалица любопитни надзъртат и споделят своите впечатления. Двама конни стражари, разположени на сянка при входа, стоят готови за възможна длъжност. А при входа, отвътре, един човек прецежда влизащите. За пускане вътре трябвало парола или ходатайство на някой брат. Тъкмо когато един младеж протестираше, че го не пускат вътре, приближихме се и ние.
- Какво желаете, моля?
- Искаме да влезем. Канени сме.
- Кой брат ви е поканил? Имате ли тук някой познат?
Казахме кой. Изпратиха да го повикат. В пет минути, ето го бърза. Прие ни приветливо. Последвахме го навътре.
В миг се намерихме в една от природата украсена, а от хората оживена местност. Бяхме на широка поляна, заобиколена, освен от към юг, с иглолистна гора. Из бориките имаше пътеки и скамейки за сядане. Близо откъм изток-югоизток прозираха из гората множество палатки. Далече откъм юг теглеха погледа величествените върхове на Витоша, дето се белееше последната останка от сняг. А в полите на планината иззад зелени кичури надзъртаха с. Драгалевци и Драгалевския манастир; още по към изток - селата Симеоново, Дървеница, Горубляне, Герман и Искърският пролом при Панчарево. Но кой ти гледа сега тия природни омайности. Ние сме дошли да видим тия приказни хора, тия странни или страшни хора, дъновистите.
А те бяха пред нас и около нас. Казаха ни, че на събора им имало 1460 души. Някои седяха по пейките или под дърветата на сянка. Едни четяха, други с молив в ръка пишеха, трети спокойно разговаряха. Една голяма група слушаше разискването на не зная що, от общ, засягащ ги интерес. Други се занимаваха или почиваха из палатките. А някои, където се намирахме и ние, било единично, било на двойки или тройки, се разхождаха, приказвайки си, по широката поляна.
Поведоха ни да ни запознаят с брат Б. и сестра X. Срещнахме и познати.
По външния изглед хора като хора, граждани и селяни. Но пак имаше очебийна разлика. У жените липсваха къси рокли, рязани коси, деколтирани гърди, напудрени и боядисани лица. Вместо модни шалове, всякъде личаха бели пребрадки- А у много мъже липсваха колосани яки - тези модни халки на западната цивилизация. Голямо множество бяха облечени в бели дрехи, внушавайки и оправдавайки идеята Бяло Братство. Хубаво име. Хубав символ и лесно изразим външно, ала не тъй лесно осъществим вътрешно. Как можем позна бяла ли е на еди-кого си душата? Отчасти по носията и по думите; повече по лицето и по очите; а най-вече по обноските и по делата (при условие, че са искрени).
Срещнахме и двама-трима познати, бивши евангелисти. Между тях сестра X. С. - една американка. И тя носеше бяла пребрадка. Щастлива в новата си вяра, тя изведнъж на английски почна да ми проповядва. Както всички, тя с особена жар говореше за Учителя Дънов. Между тях няма друго име освен Учителя.
- Ах, господин В. Вие трябва да го чуете как говори! Аз съм американка. Слушала съм велики проповедници, но като Учителя - никой, никъде. Аз му дължа живота си. Неговото учение ме спаси и телесно, и душевно...
Удари час за вечеря. Поканиха ни на трапезата. По-право на една от трапезите. Защо? Разбира се, хиляда души не могат да се хранят на една трапеза. Та имаше (не броих колко са) варненска за варненци; търновска за търновци и пр. Нас настаниха на пловдивската. Поканени любезно, седнахме, както всички, на постлани черджета.
Свирна знак за молитва. Всички стават на крак. Станахме и ние. И хилядното множество като един човек изрече: „Няма любов като Божията Любов - само Божията Любов е Любов".
След това насядахме пак. Като всяка вегетарианска трапеза, тя беше проста и постна; ала богата до разкош със засмени лица, братски думи и благи чувства. Млади и стари, особено младите, ни обслужваха с грижливи ръце и приветливи лица. Разговорите се въртяха все около Учителя и учението. Преди да станем от трапезата, се изпяха възторжено, с участието на всички, няколко свещени песнй. Всичко, особено пеенето, ни направи особено впечатление, защото някои пееха със затворени очи, с лица, екзалтирани и унесени. Най-сетне, по знак на Учителя, сигналът ни изправи пак на крака и съборяните изрекоха едногласно:
„Само Божията Любов е Любов."
С това не свърши тая паметна за нас вечеря с белите братя.
След вечерята полковник Б. ме разведе да разгледам лагера. Навсякъде - из палатки и дворища - владееше чуден ред, образцова чистота. Да не вярвам на очите си, че съм в България. Тези повече от 1000 души, от всички възрасти и класи, живели денонощно тук близо седмица, а никъде нямаше ни мирис, ни смет, ни хвърлена помия, ни люспа или кора от плод; никъде късче хартия.
Който е виждал български лагер или дружина на екскурзия само за един ден, мъчно може да повярва във възможността на това, което в лагера на дъновистите е хубав факт. Този ред и чистота свидетелствуваха, както ми казваше брат Б., за присъствието не само на дисциплина, но че в тия хора имаше и високо съзнание. Съзнание тъй желано и тъй рядко у нас.
Мръкваше се и аз тръгнах със своя другар да си ида. Но приятелите дъновисти ме поканиха да пренощувам с тях, та да видя на другия ден упражненията им при изгрев слънце. Още по-лесно ме склониха, като узнах, че щяло да има и беседа от Учителя, когото аз никога не бях слушал в публична реч. А Петър Дънов, създател, водител и душа на това оригинално и грандиозно движение, струваше си да бъде слушан и ако е възможно преценен. Аз ще се опитам да предам впечатленията си за него по-после.
А сега ще кажа само следното. Най-първо го съгледах пред една от трапезите, около пет метра от мястото, където аз стоях. Дънов заемаше тихо, не демонстративно своя авторитетен трон. Той седеше върху бяла възглавница на бяло столче (изнесени на момента из някоя палатка - бел.на сестра Теофана), докато ние всички седяхме на тревата или на постлани черджета. Макар безгласен, той бе средоточие на всички погледи и внимание. Вдъхновени жени стоят около него и с тихо благоговение и нежни ръце му услужват с умиление и страхопочитание. Те не искат да знаят кой ги следи и какво мисли за тях. Според „Църковен вестник" в България има 15 000 дъновисти. Според други - от 40 000 нагоре. Тъй щото подир Светия синод г-н Дънов брои най-много последователи в България и то е авторитет, какъвто синодът никога не е имал. Още по-чудно е, че Дънов е постигнал този чуден патриархат и продължава да го владее без оръжие и стражари, без шарилки и дрънкалки, без анатема и подкупи. Светия или магесник, пророк или манияк, това е човек със свръхчовешки постижения през
първата четвъртина на XX век. Такъв човек не заслужава ли да се посети и изслуша?
*
Молитвено тържество преди изгрев слънце.
„Господи Боже, ти си Бог мой,
Тебе търся от ранни зори;
за тебе жадува душата ми,
за тебе чезне плътта ми
в земя пуста, суха и безводна."
(Пс. 62)
Моите любезни гостоприемници бяха запасен полковник Б. и инженер С.; наричаха ги в това общество брат Б. и брат С. Те и мен тук наричаха и третираха като брат.
Званията „брат" и „сестра", докато са нови и пресни, са наистина мили и топлят сърцето. Сладка е мисълта, че сме деца на Бога, следователно братя и сестри.
Помня колко хубаво ми се видя това, когато преди гониш за пръв път чух методистите да се здрависват и означават така. Но уви, аз доживях да науча, че кога изфиряса чувството, изчезне братствеността на дело, същите думи стават бая банални и нещо по-лошо. Дано нашите братя никога не изпитат това душевно огорчение и разочарование.
Както бяха ми известили още от вечерта, всички станахме рано, къде 4 часа, набързо се облякохме, поизчихме се и се отправихме за сборището всред лагера.
I и мк- хубава нощ, обещаваше ясен летен ден. Месечината грееше приветно, звездите почваха да блестят пред пукващата се зора, която бе обявена от Зорницата, блестяща една копраля над хоризонта.
Когато малко подир 4,30 часа стигнахме голямата поляна сред лагера, аз бях изненадан от неочаквана гледка. Може би по-право е да кажа: моите изненади започнаха засилено да се нижат. Там ние заварихме може би до 500 мъже и жени, а други прииждаха едновременно с нас на групи и тихичко заемаха местата си в стройни редове. Още при пръв поглед три неща ме изненадаха, най-малко три: че толкова хора бяха самоволно там толкова рано; че всички стояха и продължаваха да се образуват стройни редове, и то без никакъв видим или главен разпоредител; и че там владееше невъобразима за това множество пълна, тайнствена тишина. Сякаш че това множество стоеше със страхопочитание пред някое живо божество в тайнствен някакъв си храм. Тук личаха набожно благоговение, безупречна дисциплина и чуден ред, на които един соколски вожд, един народен генерал, би завидял. Редът беше тъй правилен, щото отдето и да погледне човек, виждаха се прави редици от човеци, поединично отстоящи, равномерно на два метра един от друг. Мъжете гологлави стоят отдясно, а жените с пребрадки си поделяха лявата половина на поляната. Всички с лице към изток стояха прави, неподвижни и безмълвни като статуи.
Изненадан и трогнат от грандиозната пред мене гледка, аз напразно търсих с око оня, който е пружина и душа на тоя народ. Затова попитах тихо, на английски брат С.:
- Къде е господин Дънов?
- Той още не е тук, отговори господин С., но е вече време да пристигне.
Той идва точно навреме, излизащ измежду боровете пред нас. Натам именно бяха обърнати в сериозен взор всички лица. Пред нас с потайна тържественост се издигаха, замъглени в утринната дрезгавина, стройните борики. Над тях трепетливо блестеше Зорницата, готова да избяга от ослепителния рефлектор на Аврора, когато един не висок, спокоен глас отпред наруши половинчасовата тишина - колкото разбрах после, това било гласа на неусетно пристигналия вожд. В същата минута гласът на брат С. (когото нека наречем повторителя) гръмогласно, за да се чуе от цялата фаланга, повтори произнесените от Учителя думи:
- Благославяй, душе моя, Господа!
Тогаз се разигра една част от драматичната, невъзможна за описване сцена, която се не подава на изказване, но която може да разплаче от радостно умиление един архангел. Дължим, може би, на ранното утро, на горската обстановка под небесния свод, на тисящогласният хор от клеветени и угрозявани люде - не зная на какво се дължи, но ефектът на изпетия псалом бе за мене несравним, освен с апокалиптичните сцени в Откровението на Йоана. Никаква тържествена литургия не може да се сравни за минута с това тържество в неръкотворния храм в подножието на Витоша.
В миг, с ръце издигнати над главите си, песента се поде от 1000 гърла с такава трогателна ревност и хармонични повторения, докато се разлюля гората и душата на всеки неатрофиран духовно човек. А думите, които тържествено се пееха, бяха следните:
„Благославяй, душо моя, Господа!
Не забравяй всичките Му милости,
Не забравяй всичките Му благости,
Не забравяй всичките Му добрини!
Не забравяй милостта Му,
Не забравяй благостта Му,
Не забравяй обичта Му,
Не забравяй Любовта Му!"
Последните 4 реда се повтарят 3 пъти: първият път силно; вторият път тихо; третият път много тихо.
След това започнаха седемте физически упражнения, които се изразяваха с разни телесни пози и движения: с главата, ръцете, краката, но и е цялото тяло, като следваха сякаш автоматично Учителя, който стоеше пред тях и с чудесна ловкост за възрастта му, правеше едновременно същите движения... А преди всяко от тия телесни упражнения всички заедно наизуст пееха някоя песен, изговаряха една молитва или някое назидателно изречение. Песните и изреченията или част от тях се повтаряха трикратно.
Между молитвите бяха Господнята молитва „Отче наш" и 91 псалом, изговаряни задружно от всички. А седемте назидателни изречения, по едно пред всяко упражнение, са следните:
1. Господи, да дойде Твоето благословение върху мен!
2. Да се изпълни душата ми с Божията Любов!
3. Да възрастне в мен Божията Правда!
4. Ще служа Господу с всичката си душа!
5. Ще се радвам на Божиите блага!
6. Ще ходя в пътя на Истината!
7. Верен, истинен, чист и благ всякога бъди! (мото).
Тъкмо тогава, след шестото упражнение, се зададе слънцето. С появата на крайчеца от светлото кръжило в множеството се раздвижиха, заловиха се за ръце като на хоро, та образуваха 7 хармонични или концентрични кръга; петте вътрешни кръга от жените, а двата външни от мъжете. И всички заедно запяха:
„Изгрява слънцето, праща светлина, »
носи радост за живота тя."
От друга песен, която пяха, схванах тези думи:
„Мисли, право мисли. } 2
Свещени мисли за живота ти крепи. } 2
Крепи, крепи, крепи, .
Свещени мисли за живота ти крепи." 2
*
„Сила жива, изворна, течуща. } 4
Зум ме зум, зум ме зум,
Бином то мето. Аумен."
Дали това са части от същия химн и какво е значението на езика на последните два реда, аз не зная. Предполагам, че са санскритски. Все пак с думата аумен - (амин вероятно) се свърши утринното молитвено тържество, бдение и упражнение.
*
Аз имах случай, доколкото е възможно за един ден, да се запозная е членовете на това загадъчно братствено движение.
От гледище религиозно те произхождат от толстоистки и протестантски среди, ала най-много измежду православните. От гледище народностно, както и самият им Учител, те са чисти българи. Има по един или двама от други народности: евреи, руси, един италианец, една американка, но подавляещото мнозинство са българи от всички части на България, от Тракия и Македония. От гледище съсловно и обществено, това са наши съграждани и съселяни, учени и прости, учители и студенти, адвокати и чиновници, търговци и военни. Каза ми се, че обществото им наброявало около 100 души запасни офицери. Според един противен тем източник, имало генерали и генералши дъновисти. Но аз такъв не срещнах. Има вишисти, както и от всяка степен на културата. Ала болшинството ми се видяха като хора от средна класа: еснафи или малоимотни, както ги биха нарекли социалистите. Характерното от психично гледище: те са съзнателни, дисциплинирани, любознателни, набожни и, както всички нововерци, високонравствени.
Ето, това е най-ценното, може би трябва да кажа, найбялото нещо, което видях у белите братя.
Аз приказвах с мнозина от тях частно и внимателно ги наблюдавах на беседите, които слушахме заедно на Изгрева.
След закуска, на която се повтори редът на вечерята, аз с нетърпение чаках беседата, където можех да видя и да чуя Дънов в по-непосредствени обръщения към своите последователи.
Къде 10 часа, към източната страна на полянката се яви подвижна дъсчена платформа или площадка, издигната около 60 - 70 см над земята. Катедрата бе добре засенчена и постлана с килимче. На килима имаше стол, пред стола маса (малка), а върху масата - Библия.
Всички се стекохме там и насядахме пред естрадата в полукръг: жените, които обикновено носеха белите си пребрадка, а мъжете, макар слънцето да печеше силно, почти всички бяха без шапки. Всички с очакване гледахме празната пред нас катедра. Изведнъж всички се изправят на крака. Значи Учителя иде. И всички стават, докато той бавно стигна стъпалата, изкачи се на катедрата и седна. Тогава едва седнаха и те.
Господин Дънов чете и проповядва седешком, без каквито и да са писмени бележки. И чете с увеличително стъкло (леща). Оная утрина той говори повече от час, но макар слънцето да печеше силно, та мнозина бяхме в пот, никой не се помръдна от мястото си.
Преди да започне да говори, както и след като свърши, имаше песен и молитва, в които участвуваха всички наизуст. Музиката им е особена, за качествата на която не съм компетентен да дам мнение. Песните са чисто духовни и щастливо засягат братствените подвизи на земния живот. Това е евангелската черта, която пакостно липсва у старите формалистки черкви. За пример вземете следните откъслеци:
„Зора се чудна зазорява,
зора на светъл нов живот..."
„Слънцето на Любовта
веч изгрява на света;
ний сме слънчеви лъчи,
носим новия живот..."
„На слабите да носим
подкрепа и обнова,
на страждущите - милост
и свободата нова.
...Напред да полетим, света да обновим!"
Хор нямаше, нито музикален инструмент да води пеенето, но те поемаха въодушевено, с победна вяра и радостен екстаз. Техният особен начин да преповтарят част от строфите въздейства упоително и увеличава заразителността на новата вяра.
И интересни бяха тези нововерци да ги наблюдава човек по-отблизо и да ги слуша. Мнозина от възрастните хора имаха бледи, обикновени, така да се каже, лица. Това бяха усърдни, решителни лица, лица на духовни сподвижници. Тяхната пълна вяра и преданост към Учителя се четеше по лицата им.
Докато той говореше, много хора, особено между жените, слушаха със затворени очи, с усмихнати и възхитени лица, като че ли звука на гласа му ги милваше с благодатен лъх. Мнозина държаха в ръцете си молив и тетрадка и записваха всяка паметна мисъл от проповедта.
Отдясно ми, точно срещу мене седеше една млада поетеса. Изразителното й лице се четеше като отворена книга. То не слушаше, а просто пиеше думите на Учителя с всичкото си младо същество. От време на време, когато някоя мисъл я огрееше особено, тя възклицаваше:
- Видяхте ли, има ли някъде по-светли и крилати думи?
*
Ето, това са в бегли черти белите братя, дъновистите, хора усърдни, които гладуват и жадуват за правдата, които копнеят за братство, единство. Пластични души, защото са пияни от виното на едно ново-старо учение за братолюбие.
За Дънов този хиляден свят, както и хиляди други из България, които не са могли да дойдат на събора, са пластични души, гъвкава глина в ръцете на грънчаря Учител, да прави от нея какъвто си ще съсъд. И той изглежда, че не е злоупотребил със своя небесен мандат.
Създал е от тях честни люде. Искате пример? - Ето го. В лагера „Изгрев" имаше до едно дърво долап, наречен „пощата". Всеки изгубен предмет, от игла до часовник, се подирваше и намираше там. Защото, който намери нещо чуждо, там, на пощата, го оставя. И нищо - казаха ми - през всичкото време на събора не се загуби.
Е, четецо мой, така ли е на вашия събор, пазар, панаир?
Така ли е по вашето село? А тези хора, невероятни българи, не само не крадат, а си дават труд да търсят стопанина на каквото намерят чуждо. Това не е ли чудо?
Честни люде! Честни българи! Това е истинното и чудно благодеяние. Честният човек - казва английският поет - е най-благородното от ръката на Бога създадено.
А човекът, който посредничи да създава от крадеца честен човек, от паразита - производител, от алкохолика - трезвеник, от кръвника - братолюбец, от бюрократа служител, е велик обществен благодетел.
Прочие, кой и какъв е тоя чудотворец в 20 век? С какви средства разполага? И с какви сили изпъжда бесовете на омразата, хищността, нечестността?
