ГЛАВА ВТОРА

ЗАПОЗНАНСТВОТО МИ С БРАТЯТА В МЪРЧАЕВО

Наближаваше 22 септември, отидох при Йорданка в съботата преди празника и тя ме попита дали съм говорила със съпруга ми за предстоящото пътуване до Мърчаево. Отвърнах: „Да, говорих и той каза, че не възразява и с тебе мога да бъда навсякъде, където ме заведеш. Той знае много за тебе, защото аз му разказвам всичко, за което говорим, той също те обича, както аз те обичам." Тя ми обясни, че в петък ще преспим в брат Симо, сутринта на 22 септември ще станем рано за сутрешната молитва, която започва в 5 часа, след това ще отидем в местността Бачище, определена от Учителя за Паневритмията, докато са били в Мърчаево.

Както се уговорихме, в петък пристигнахме в Мърчаево: двете с Йорданка и една нейна приятелка - Янка, от кв. Бъкстон. Голямата дъщеря на Симо - Верка, бе приготвила всичко и ни чакаха. Вечеряхме, поприказвахме и Верка си отиде в нейната къща. В дома на Симо имаше много приятна, братска атмосфера. Имаха една голяма стая с голямо легло и кушетка, там пренощувахме - аз на кушетката, а Йорданка и Янка на леглото. Брат Симо ме попита: „Сестра, искаш ли да знаеш как намерихме Учителя?". - „Много ще се радвам да ми разкажете!" - отговорих му аз. Покани ме в своята стая, за да могат сестрите да си легнат. Отидох в стаята му - тя беше малка с едно легло, маса и столове, седнах до масата на един стол, а той седна насреща ми и започна: „Сестра, аз имам пет деца." Казах: „Да са ти живи и здрави, добри са децата ти." - „Благодаря на Бога! - и продължи: Къщата ми има и приземен етаж,

тук са две малки стаи и една голяма, тази стая, в която сме сега, бях я дал под наем на една млада учителка от София. Нали виждаш, ние сме до училището, помолиха ме за стая и аз я дадох. Момичето беше много тихо и скромно, като си дойде от училището, сядаше на стола до масата и почваше да чете и да пише, почти всеки ден това правеше. Като минаваме по двора, виждаше се в стаята й, защото етажът е приземен, а дворът е с голям наклон. Ние след обяда излизахме на пейката до портичката, пред нас спират рейсовете от София за Перник и Рударци. Ние сме в центъра на селото, събирахме се съседите на пейката - да разменим някои мисли, канехме я при нас, тя винаги отказваше. Сядаше си в стаята, взимаше си читанките или пишеше. Поставих си за цел, при пръв удобен случай, да проверя какво толкова интересно чете и не го оставя. Замина си една събота за София, обикновено се връщаше в неделя след обяд. Имах ключ от стаята, вечерта, като си легнаха всички и децата, аз станах и отидох. Пуснах пердето и запалих лампата, прегледах книгите по масата, малки и по-големи, но от един автор, търся романи - няма. Отворих една от тези книжки, зачетох се и не мога да я оставя, тя толкова интересна! Прочетох един разказ, прочетох втори - и той също така хубав. Оставих всичко на масата така, както беше подредено. Казах си, че ще я попитам или ще й поискам да ми даде да чета от тези книги. В неделя тя се прибра. Чаках удобен момент да я заговоря, след два дена ми се удаде случай да я видя на двора и я попитах: „Госпожице, виждам, че четеш нещо интересно, можеш ли и на мен да дадеш да прочета, иначе се чудя какво да правя и току се мушна в кръчмата. Пийнем с приятелите по няколко чашки и вечер кавгата в къщи е готова." Тя ме погледна замислено и каза: „Аз бих ти дала, но се страхувам да не кажеш на някого." - „Разбира се, че няма да кажа, заклевам ти се!" - обещах аз. Тя влезе в стаичката си и след малко ми донесе една малка книжка с думите: „Чети я бавно, за да я разбереш. Аз посещавам една школа, в която лекциите се изнасят от един Мъдрец." Прочетох книжката бавно, както ми каза, препрочетох я още един път, а тя тъкмо като за нашия живот, който живеем. Цяла седмица ми даваше книжки - като прочета едната, върна я и взимам нова. Спрях да ходя в кръчмата. Един ден се виждам с приятелите, един от тях ме попита: „Симо, къде се губиш? Няма те в кръчмата!" - Отвърнах с въпрос: „Защо, затъжихте ли се за мене?". - „Снощи те чакахме в кръчмето и докато те чакахме, така се натаралянкахме, че едва се прибрахме и щяхме да избием женурята и децата." - отговори той. Аз им казах да си оправят отношенията с жените и децата си - и тогава ще се видим. Като се прибрах, помолих даскалицата да ми даде адреса на този лектор, за да заведа моите приятели при него - да ни влезе акълът в главата... Тя се съгласи да ми даде адреса, но ме предупреди да не казвам на приятелите си откъде съм го научил. Дадох й честна дума и тя ми обясни как да отидем на точния адрес. Ние бяхме каменари, но точно тогава нямахме работа. Слязох вечерта при моите приятели, те веднага ме поканиха: „Ела сега малко да се почерпим, само по едно малко шишенце." - „Нито едно! Сега ще си отидете по домовете, ще се изкъпете и избръснете, ще облечете чисти дрехи, защото ще ви водя някъде и не искам да ме излагате." - „Кажи къде ще ни водиш?". - любопитстваха те. - „Изненада е, като отидем, ще видите и тогава ще говорим!" - отговорих им сериозно и те отидоха да се приготвят. Когато тръгнахме, ги предупредих, че по пътя не искам никакви приказки. Преди да стигнем Княжево, леко заръмя, та малко ни нароси. Пристигнахме на „Опълченска" 66 - точно както ми бе обяснила учителката. Влязохме в къщата, вътре имаше много хора. В този момент влезе и Учителя - като ни видя, рече: „Я направете място на гостите, дайте им столове, нека си свалят горните дрехи и ги закачат тук да поизеъхнат." Прочетоха нещо като молитва и седнаха. Които имаха къде, седнаха, някои стояха прави, но ние бяхме седнали. И този Мъдрец, който беше пред нас, като започна да говори какво прави алкохолът, точно това, което правим ние... Той говори, ние мигаме и не смеем да погледнем. „И всичко това е под влиянието на Сатаната, но българите са с дебели глави, трудно се опомнят. Трябва да им се случи нещо много лошо, че да намерят правия път. Нали е по-хубаво да се тръгне по правия път, преди да се обърне колата?". - много още работи ни каза Учителя в тази беседа, като че ли тя беше определена само за нас. Като свърши беседата, изпяха някаква много хубава песен, прочетоха „Отче наш" и още нещо казаха. Накрая всички се ръкуваха с Учителя и му целуваха ръка. Ние се облякохме, дрехите ни бяха сухи, целунахме му ръка, а той ни подари по една книжка и на петимата и каза: „Ще я прочетете, нали?". Отговорихме, че ще я прочетем. - „Пак елате!" - покани ни той. Ние обещахме, че пак ще отидем... Прочетохме книжките - и никой от нас не смее да отиде в кръчмата. Видяхме се един ден и решихме пак да отидем на „Опълченска" 6 6-и така започнахме да посещаваме беседите при хубаво време. През зимата по- трудно се отиваше до София, но ние вече имахме беседи и си четяхме. Смириха ни се къщите и децата станаха по- спокойни. Колко малко трябва на човека да хване правия път, но трябва някой да му го покаже.

Като се евакуира Учителя с братята в Мърчаево, ние вече с тях бяхме едно семейство, стараехме се да помагаме с каквото можем. Бяхме през повечето време заедно, ходехме на екскурзии на Остреца във Витоша, заедно с Учителя. Но да ви кажа, сестра, откакто се запознахме с Учителя, животът ни се преобрази, и мисленето, и поведението ни се промениха. Децата ни започнаха да учат, Савата отиде в София, учеха според техните желания и нашите възможности."

Така завърши разказа си брат Симо, след това отидох в голямата стая да си легна. Сутринта станахме в 4 часа и в 5 часа бяхме на молитва у Темелко, в стаята на Учителя. Беседите четеше Пешо тогава, след беседата отидохме на гимнастика в местността Бачище - над селото, малка скътана в гората поляна. След гимнастиката пак се върнахме у Темелко, пихме чай и направихме лека закуска. Беседа имаше в 10 часа, след нея - обяд. Този път обядът беше у Симо, а не у Темелко, там бяха и петимата братя - запознах се с тях, много мили и симпатични хора. Най-ниският на ръст от тях беше кмет на селото тогава. Дъщерята на Симо - Верка, бе направила прекрасна трапеза: ангелска супа, но както я правеше Йорданка (така я обичал Учителя), пълнени червени чушки, две или три тепсии баница, също много хубава. И ние сложихме на масата каквото бяхме донесли от София, трапезата беше много богата. При нас бяха и брат Темелко, Пешо и Търса - по време на обяда те разказаха свои спомени с Учителя. Аз само се наслаждавах на това, което чувам, а те бяха щастливи. Разказваха: след идването на Учителя колко хубаво станало в Мърчаево - станало Светляево. Така аз искрено обикнах братята и сестрите в Мърчаево и започнах да придружавам сестра Йорданка винаги, когато пожелаеше да отидем там. Ходили сме по пътя за Рударци, но през гората. Йорданка каза, че през летните дни често Учителя ги е водил по този път и провеждали беседи на открито. Навсякъде, където са сядали, ми е показала местата, та по-късно съм ходила там и с други сестри. Аз обикнах Мърчаево и след като си замина сестра Йорданка, ходех там с Мичето Златева - станахме много добри приятелки с нея. През зимата ходехме почти всяка неделя, когато времето беше по-хубаво. Мичето бе купила „котки" за обувките ни през зимата, когато ходим в Мърчаево. Даде ми ги подарък, предложих й пари, но тя отказа: „Не, от мене са, нали заедно ще ходим през зимата." И така беше, носех й цигулката, защото тя свиреше в Мърчаево. Сестра Търса много ни се радваше, като ходехме, и все казваше: „Идвайте, докато можете, че нали виждате как един по един си заминаваме."

Сестра Търса и брат Пешо бяха рождени брат и сестра. През един хубав пролетен ден пак отидохме в Мърчаево, след беседата и обеда ние, които сме от София, решихме да се поразходим по пътя към Рударци. Брат Пешо също дойде с нас, да ни придружи. Стигнахме до един много голям камък на една малка полянка. Ние с Мичето седнахме на камъка, брат Пешо седна и той при нас. Другите сестри, които бяха с нас, отидоха да берат коприва. Приказвахме тримата за много неща, които е казал Учителя - съвети и примери, но те са описани и в беседите. Аз помолих брат Пешо да ни разкаже нещо интересно, което се е случило с него, защото всички ми разказваха чудеса за Мърчаево. Ето какво ни разказа Пешо: „Като дойде Учителя в Мърчаево с толкова много хора, трябваше да ги настаним временно, за вечерта, и след това да търсим къде да ги устроим за по- дълго време. Затова аз отстъпих моята малка къщичка на две сестри - да спят, докато им намерим нещо по-удобно. Моята къщичка е от една стая и антре и до нея се стига трудно, защото се върви по една пътека с голям наклон, точно над ресторанта. След няколко дена намерихме друга къща за сестрите, но за момента свърши работа. През това време аз отидох в къщата на сестра ми Търса, там спях. Аз работех в София, на ул. „Граф Игнатиев", правех юргани и дюшеци, сутрин излизах, вечер се връщах. Една вечер много закъснях, защото имахме нещо спешно да свършим. Едва успях да хвана последния трамвай за Княжево и оттам пеша до Мърчаево. Пристигнах много късно, никъде нямаше светлинка. Минах покрай ресторанта и тръгнах по пътеката нагоре. Като погледнах към моята къщичка - тя цялата свети. Аз имам само една газена лампа, която излъчва много малко светлина. Стоях и гледах с недоумение, бавно приближих до къщата и чух голяма глъчка. Помислих си: значи има много хора. Какво става? Кой ли е осветил така, като че ли прожектори има вътре! През прозореца видях, че има движение вътре, по едно време видях Учителя. Веднага се обърнах назад и отидох при сестра си Търса, казах й ,че съм закъснял от работа и ще спя при нея. На сутринта станах и пак заминах на работа в София. Вечерта се върнах по-рано, като отидох при сестра ми, тя каза, че трябва да занеса едни неща у Темелко, след като си отпочина. Занесох на Темелко нещата, които сестра ми бе поръчала, и като си тръгвах, видях да идва Учителя към мене. Той каза: „Брат Пешо, много ти благодаря за услугата, която ми направи снощи. Трябваше в твоята къщичка да проведем едно много важно духовно събрание, на което да се разрешат много важни духовни работи на Земята!" - „Радвам се, Учителю, че съм ви бил полезен" - отвърнах аз. Учителя продължи: „Всички тука сте едни много стари братя, с които сме били заедно, и сега пак сме заедно, и затова съм при вас."

Брат Пешо завърши разказа си с думите: „Това, което чухте, само на вас двете мога да го разкажа. Мислите ли, че всички, които идват в Братството, възприемат така, като нас, Учителя? Нали ги слушам, нали ги виждам! Ние и двете с Мичето му благодарихме за разказа. Накрая той каза: Учителя ме накара да се науча да свиря на цигулка, да науча песните, за да ги свиря на молитвите в Мърчаево и ми каза: „Ти ще четеш беседите."

Брат Пешо не беше женен, живееше сам, а после при сестра си Търса, при нея и почина. Много скромен, чист и духовен човек. Сестра му Търса, и тя беше предана и духовна сестра, като слушаше, винаги си записваше по нещо в една тетрадка. Знаеше молитвите и пееше всички братски песни. Нейната дъщеря е снаха на брат Темелко, омъжена е за големия му син - Велин. Когато идва Учителя в Мърчаево и отсяда в дома на Темелко, след един или два месеца снаха му ражда син, който носи името на Учителя. Сестра Търса и брат Темелко са сватове, та се уважаваха като близки хора. След всяка беседа сестра Търса почиствала и измивала стаята на Учителя, тя правеше и супите за обедите, които се даваха в неделя след молитвите, прибираше всичко на място и тогава се прибираше вкъщи. Сутрин в 5 часа те двамата с брат Пешо идваха у Темелко за молитва, идваха Симо и другите е братя и точно спазваха това, което е правил Учителя в този дом. Пръв от тях си замина Симо, след няколко години си замина и Пешо.

Авторката с духовни те си сестри Адриана и Галя
пред къщата на Темелко