Някой казва, че много съм направил. Аз виждам, че много малко съм
направил. Какво съм направил? Бих рекъл, че много съм направил, ако мога да
туря ред и порядък в целия свят, всичките хора да бъдат щастливи. Сега
хората се бият и аз седя и си казвам: много малко съм направил. Не съм
убедил тия хора да не се бият. Толкоз съдии има, осъждат праведни хора.
Казвам: не съм ги научил на тия закони. Много адвокати защищават кривото.
И тях не съм научил. Много майки има, които не раждат и не отглеждат
децата си както трябва - и тях не съм научил. Много братя и сестри има,
които не се обичат. Аз не съм ги научил да обичат. Колко работа имам да
върша!
УЧИТЕЛЯТ
След седемгодишното следване в Америка Учителят се върнал в
България и отседнал във Варна при женената си сестра Мария. За това време
разказва дядо Петър: „Евангелистите от града оповестиха, че е пристигнал от
Америка даровитият богослов Петър Дънов и иде бъде назначен за пастор при
тях. Поканиха го в неделя да държи проповед в църквата им, но той не се яви, а
отклони и предложението за платено назначение. Мина известно време в
очакване за евангелистите, те се ядосаха и започнаха да говорят против Учителя
- че го мързи и затова не иска да се назначи на работа. Подмамен от тези
приказки и слухове, аз попитах сестра му Мария, той още ли ще стои без работа,
още ли ще го хранят наготово. Тя ме погледна: „Жалко, че и ти си се подвел по
тия клевети. Бъдещето ще покаже дали ние храним Петра или той храни нас! И
всички ще разберете това."
Един спомен на сестра Елена: „Отидох да запаля кандилото в горницата
и да се помоля. Учителят свиреше на цигулката мелодии, които носеха душата
във висините. Много братя и сестри със затаен дъх слушаха долу в беседката.
Щом влязох в салона да премина в горницата той веднага остави цигулката,
изправи се пред мене, погледна ме в очите и ме запита: „Кого ме мислят, че съм?
Обикновен човек - ям, спя, имам същите нужди като тях..." Разходи се из салона
и три пъти ми зададе все същия въпрос. Аз не знаех какво да му отговоря и
мълчах. Малко по-късно, като се молех, той влезе, застана пред мене, едно
сияние озари стаята и аз видях Христа в неговото лице. Попита ме:„Какво
виждаш?" В този миг сякаш нямах думи да му отговоря. След време му казах, че
тогава той се беше изгубил и видях сам Христос."
Сестра Елена Иларионова от Търново разказва и за Димо - един войник,
който веднъж видял Учителя в бели светли дрехи, коленичил, с вдигнати за
молитва ръце. Образът му осветявал всичко наоколо. На сутринта Димо попитал:
„Кой е и какъв е господин Андон? (така го наричал той). Аз дълго стоях на двора
и наблюдавах прозореца му. Той не приличаше на човек, дрехите му блестяха
като злато и светлината, която излизаше от него, осветяваше цялата стая."
Веднъж една сестра била по работа при Учителя и четяла нещо. Той
прекъснал четенето ù, като се обърнал към нея: „Виждаш ли този хаос в света,
този хаос аз го създадох. Моята мисъл е мощна, моята мисъл е силна, тя ще
преобрази света. Тя ще го преобрази и няма да остане човек в света да мисли
криво, няма да остане човек в света да греши. Продължавайте четенето."
Сестрата казва, че всичко било изречено с необикновено смирение. Това се
случило през един от последните месеци на 1943 година.
Брат Васил Долапчиев разправя, че един път, когато Учителят бил в
Айтос, братя отишли при него на разговор. Между другото той им казал: „ За да
се уверите, че не съм като другите хора, като излезете вънка погледнете на изток
и ще видите нещо, което ще ви обърне внимание." След малко те излезли,
погледнали на изток и видели една лента във въздуха - като дъга, а нямало нито
дъжд нито облаци, небето било съвършено чисто.
Райна Каназирева ми предаде записаните си спомени: „По едно време
между Братството от нашия град се пусна слух, че на млади години Учителят се
бил годявал за дъщерята на Петър Тихчев. През 1918-1919 г. дядо Петър Тихчев
посещаваше Братството в провинцията със своите прекрасни и любвеобилни
проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у нас. Казах му за слуха и го помолих
да ми съобщи каква е истината по този въпрос. Дядо Петър започна да разправя:
„Ще ти разкажа точно откъде е произлязъл този слух. Бях евангелистки пастор в
Свищов. При мене на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в
гимназията. Ние имахме две момичета, също ученички. Петър беше силен в
училището, ученолюбив, честен, но много скромен и смирен. От училище се
прибираше право вкъщи, с часове четеше и свиреше на цигулка. Понякога
общуваше и с дъщерите ми, като разговорите бяха изключително около науката,
музиката и т.п. Той живя три учебни години при нас. През зимата на последната
година един ден моята баба ми дума: „Петре, Петьрчо завършва гимназията,
наближава време да си излезе от нас и аз мисля, че Бог ни изпрати този ангел
вкъщи и не бива да го изпускаме. Затова ти иди при него и му кажи да го сгодим
за нашата дъщеря." - „Какво думаш, мари жено? - ù рекох аз. - Момчето с нищо
не е дало повод за такова нещо. Как ще му кажа, мен ме е срам? Не, не мога да
му кажа, макар че и аз желая от сърце да стане това." От този момент бабата не
ми даваше мира. Щом останехме сами и навива: „Дърто, ти не си добър баща, не
мислиш за децата си. Ето че изтърваваш това прекрасно момче, де ще намериш
като него? " И това се повтаряше всеки ден и нощ. Аз изгубих търпение, станах
нервен. Един ден ù викам: „Разбери, не мога, срам ме е, но и не мога да търпя
повече твоите упреци, затова обещавам от днес нататък да търся момент да се
реша да му кажа." Почнах често да посещавам стаята му, опитвах се да отворя
разговор на желаната тема, а той - дали се сещаше или нарочно го правеше - все
отклоняваше към друго. Създаде се една тежка, напрегната атмосфера. Точно в
тези дни дъщерята, готвена за годеница, внезапно се разболя и за няколко дни
почина. Петър не узна нашите разправии. След погребението ù с болка на сърце
викнах: „Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на Земята
да се жени!"
От сестра Райна Каназирева са и следните редове: „Един ден през 1922
г. при мене дойде известният старозагорски адвокат Ив. Желязков Сливков и ме
запита: „Госпожо, Вие сте били от последователите на Петър Дънов, вярно ли
е?" Да - казах аз. Той ми рече: „Аз го познавам добре, с него бяхме студенти в
Америка. Той беше много по-млад, но като българи общувахме всеки ден." Аз
живо се заинтересувах от думите му: „Моля Ви, господин Желязков, разкажете
ми нещо от неговата младост, какво е Вашето мнение за него?" „Моето мнение -
рече той - не е особено добро." Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено
попитах:,, Но защо, моля Ви се, кажете ми нещо по-определено за него -
младежки грешки, поведение?" „Нищо подобно, госпожо. Той беше смирен,
скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не го харесвам: той, госпожо,
беше красноречив, имаше дар-слово и като почнеше да говори нещо, всички
студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли какво
значеше такъв оратор преди 40 години в Америка? Това значеше, че той можеше
да стане не милионер, а милиардер, а беше беден. Освен това свиреше чудесно
на цигулка. Знаете ли какво значеше в Америка това? Това значеше, че там той
можеше да стане един от най-богатите хора, а той, въпреки че беше беден,
свиреше без пари. Често студенти излизахме заедно на екскурзия и отивахме в
просторните лесове. Студентите обичаха Дънов и при такива разходки често се
събираха около него, когато сядахме на почивка също го наобикаляхме. Той
започваше да говори за красотата и необятността на Вселената, за величието на
Бога. „Погледнете, казваше той, звездното небе - каква премъдрост, каква
хармония, каква велика разумност! Погледнете тези поточета, тези цветенца
около нас! Кой поддържа тази красота, тази любов?" Слушахме в мълчание и
сякаш забравяхме себе си, отнесени в един по-красив свят. Дънов говореше
отлично английски. Понякога неусетно се отделяше от нас и като не се върнеше
дълго време, водени от любопитство, тръгвахме да го търсим. Често го
намирахме отдалечен, седнал и вперил възхитен поглед в простора или
затворил очи и вглъбен в мисъл. Често го виждахме коленичил, със скръстени за
молитва ръце и така пренесен някъде далече, че не ни усещаше като
приближавахме. И когато някой го побутваше леко, той трепваше, сякаш се
пробужда от красив сън." Като каза това адвокатът, аз не можах да се стърпя и
заплаках. Той се зачуди и попита защо плача, а аз през сълзи продумах:
„Благодаря Ви, господин Желязков, такъв искам да бъде моят Учител! По света
има много милионери и милиардери, но като него няма. Затова ние толкова го
ценим и обичаме." Адвокатът вдигна рамене в знак на недоумение, но се раздели
с мен видимо доволен от ефекта на своите спомени.
"
Сам Учителят разказваше, че студентите в Америка работели какво ли
не, за да си изкарват прехраната.
Веднъж, когато след работа получил известна сума, си купил нов костюм.
Като се разхождал с него по улицата, срещнал един съвършено окъсан и беден
човек. Учителят го спрял, поканил го у дома си, нагостил го добре и му подарил
новия си костюм.
Брат Д. твърди: Учителят му казал, че е ходил в Тибет, където изучавал
окултната медицина, като добавил, че в първия семестър се усвоявала
самодисциплината и възпитанието на физическото тяло.
През 1923 г. в един холандски град се състоял голям конгрес на ордена
„Звездата на Изток", на който Кришна Мурти трябвало да бъде провъзгласен за
миров Учител. Тогава той бил на 26 години. Още при откриването на конгреса
Кришна Мурти заявил: „Вие очаквате мировия Учител и искате да вярвате, че
това съм аз. Но не е истина. Не се заблуждавайте. Аз не съм и не мога да бъда
Учител. Аз съм човек като вас, имам слабости и работя над себе си, за да се
освободя от тях. Истина е, че времето за идването на мировия Учител е дошло и
той е вече в плът на Земята. Но аз не съм, той е в България." Това е разказано
от Софрони Ников, който е присъствал на този събор.
А от брат Петко Христов от Шумен е останало следното: „Когато
Учителят беше интерниран във Варна и живееше в хотел „Лондон", отидох от
Шумен при него да го видя и да му занеса някои технически прибори, за които ми
беше поръчал. Между другото Учителят спомена: „Интернираха ме тук, за да
чуят и руските офицери за мене и за новото учение." И добави: „Петко, тази земя
аз съм я пребродил."
Сред многото разговори с Учителя брат С. А. си спомня неговите думи:
„Може да правиш много грешки и глупости в живота. Всичко ти разрешавам, но
не ти разрешавам да се съмняваш в мене!" При друг случай Учителят му казал:
„Вие мислите, че аз съм господин Петър Дънов? Не, отдавна, преди 20 години
Петър Дънов напусна това тяло и сега аз, който ви говоря, съм Духът на
истината."
През месец май 1936 г. един ден следобед, към четири часа, в града на
Изгрева дошъл някакъв човек, вероятно изпратен от враговете на Братството и
търсел Учителя. През целия този ден Учителят бил сериозен, строг и напрегнат.
Малко преди случката, при него имало сестри, но той ги изпратил да си отидат по
домовете. По това време при Учителя дошъл брат Иван Кавалджиев. Двамата
влезли в големия салон. Пред салона братя чистели масите от боята.
Изпратеният човек потърсил Учителя в долната стая, намерил я заключена и
като видял, че никой не му отваря започнал да удря по стъклото, счупил го и си
наранил ръката. После зърнал Учителя в салона, влязъл и започнал да го удря с
юмруци по главата. Понеже ръцете на побойника били наранени от счупеното
стъкло, дрехите на Учителя се напръскали с кръв. След доста удари нападателят
избягал. На другия ден видяхме лицето на Учителя в синини. След време един
полицай довел побойника при Учителя, за да пита какво наказание да му наложи.
Той отговорил: „Аз му прощавам." Побойникът се извинил и искал прошка. Тогава
Учителят добавил: „Аз ти прощавам, но моли се Господ да ти прости." Това се
случило през месец май. През юни се проявили последиците от побоя. Отначало
Учителят се затруднявал при движение на дясната си ръка, после и на десния
крак. По-късно се затруднил и говорът му. След Петровден се организирало
летуването на Братството в Рила. Тръгнали на 4 юли. При пътуването Учителят с
мъка се движел, влачел крака си, на места дори залитал. Когато стигнали до
Вадата и тръгнали нагоре, един брат на кон посрещнал групата, за да качи
Учителя, но той отказал и продължил пеша. През дните на лагера Учителят
трудно ходел и приказвал. Не се качил на молитвения връх и не държал беседи,
но постоянно правел разходки, интересувал се от всички, които идвали на
бивака, следял четенето на беседите, паневритмията, изобщо целия братски
живот. На 12 август сутринта Учителят изведнъж се променил - болестта
изчезнала, движел се свободно, говорел без затруднения. През деня спокойно
отишъл на Изворчето, обиколил лагера, а вечерта присъствал на общия огън. В
целия лагер било празник. Известно време след завръщането от бивака една
сестра се обърнала към Учителя: „Вие ни учихте, че при болест трябва да се
качваме на планината, дори ако сме в състояние само да лазим дотам. Вие
направихте точно това." Учителят отговорил: „Трябваше да се даде пример." По
повод този побой Учителят казал, че имало заговор да поставят адска машина
под салона и по време на беседа да ликвидират Братството. Като научил за това,
той се помолил на Бога да отмени зловещото събитие, а само той да понесе
страданието. Ето от какво дошъл побоят
