Ръководех строеж в голямо село. Пазачът в селсъвета Стоян имаше кученце – Бубчето. То беше дребничко на ръст, но какъв темперамент – огън! Господарят му беше за него божество. Бубчето не се отделяше от него – вървеше винаги една стъпка зад него, гледаше го за всичко в очите и изпълняваше заповедите му безусловно. Ако някой на шега се опиташе да дръпне дрехата на Стоян, Бубчето ожесточено се нахвърляше върху него, като лаеше отчаяно и хапеше. То не се страхуваше от никого и от нищо, понеже зъбките му бяха остри, та често пострадваха крачолите.
Бубчето не вземаше храна от никого. Когато някой му предлагаше нещо или му заговореше, то гледаше в очите своето божество и искаше да разбере какво то иска от него. Понякога Стоян оставяше някъде торбата си и казваше на Бубчето да я пази: „Стой тука!“ Бубчето лягаше до нея и никой вече не можеше да се доближи до торбата – ни куче, ни кон, ни човек. Стоян можеше да ходи с часове – Бубчето седи и пази. То с такова ожесточение нападаше, че и големи животни предпочитаха да се отдалечат.
Опитах се да се сприятеля с Бубчето, да му дам някои лакомства – нищо не помагаше, не ми обръщаше внимание, гледаше в очите само господаря си. Тогава измених тактиката: сприятелих се със Стоян, още повече, че работата ни беше обща – той доставяше материали за строежа.
Видя той моите безуспешни опити да се сближа с Бубчето и ми каза: „Докато не му разреша, няма да те погледне.“ Тогава извика Бубчето, тури ръката си на главата му – то примижа от блаженство. След това, като му говореше ласкаво и го милваше, взе моята ръка и я тури на главата му. След тази церемония Бубчето вече вземаше от мене храна и като го извиквах, идваше. Обръщаше ми наистина внимание, но винаги поглеждаше „божеството“, дали одобрява постъпката му.
По това време излезе нареждане да се избиват кучетата – „разнасят болести, смущават с лаенето си трудещите се“. Наредбата беше категорична. Всеки трябваше да заведе кучето си извън селото, край дъбовата кория; връзваха нещастните животни за едно дърво и ги разстрелваха.
И Стоян трябваше да заведе Бубчето, но нямаше нужда да го връзва. Той само го повика до дървото и му каза: „Стой тука!“ И Бубчето застана до дървото. Но човекът, който ги застрелваше, нещо се забави малко повече и Бубчето помери да отиде при господаря си. Той вдигна ръка, помаха и заповяда: „Стой там!“ Бубчето обаче взе този жест като знак да покаже коронния си номер. То се изправи на задните си крачета, а с предните помахваше, лицето му имаше тържествуващ израз: „А мога ли да ви покажа аз моя номер „послушание“?“ Изражението беше трогателно – едното ушленце беше клепнало, другото стърчеше нагоре, а очичките му се смееха.
Човекът, който се готвеше да стреля, хвърли пушката: „Аз на такова куче не стрелям! То като че е човек!“
Хората от селсъвета, които бяха там, бяха трогнати от гледката. Те решиха единодушно да помилват Бубчето.
Такива чудеса прави Любовта.
Двамата приятели се отдалечиха щастливи от злокобното място.
