От хижа Заврачица прехвърляхме Родопите, за да слезем към Разлог. Бяла като памук мъгла покриваше планината, но времето беше тихо и топло.
Вървяхме напосоки. Изкачихме се на билото. Тук мъглата, подпряна от южния вятър, се възправяше на двеста-триста метра височина, отсечена като с нож.
Ние бяхме още в нея и изведнъж забелязахме на поляната пред нас дива козичка. Тя пасеше, а край нея играеше козленце. Спряхме се в мъглата, ветрецът идваше откъм тяхната страна и можехме да се любуваме на планинската идилия.
По едно време козичката се разтревожи – долови ли нещо, някакъв шум, някакъв мирис ли? Тя вдигна глава и се загледа към мястото, където стояхме неподвижно. В това време вятърът изтласка мъглата назад и ние се очертахме на белия ѝ фон.
Козичката издаде звук, припна, козленцето я последва. Тя заобиколи скалите и клековете по-долу и след малко се появи на другата страна, но вече сама. Беше скрила козленцето си и сега искаше да разбере какви сме, врагове или не, и ако трябва, да ни отведе от тук. Предпазливо се отдалечихме, учудени от майчината предвидливост.
Вярно, трепетно майчино чувство – то е чутко, то не се лъже.
