Лешница е девствена долина в сърцето на Балкана. Тя е тъй хубава и свежа, като че току-що е излязла из ръцете на Твореца. Вековни буки покриват склоновете на планината, които се спущат, стръмни и мъчно проходими, към реката. Тук и пътеки даже няма. Хората избягваха да минават през тези места, пък и добитък не докарваха – имаше много змии-усойници. Те се подкрадваха тъй неусетно, че човек можеше да ги намери даже в дрехите си. Не беше добре от тях и на овцете, и на козите – и те често пострадваха. Овчарите отбягваха тази долина.
Лешница е дива, дивна, девствена река. В бистрите ѝ води се въдеше най-хубавата балканска пъстърва, на червени капки. Тя си живееше тук – нямаше много охотници и за нея. Някои от стругарите си ловяха понякога, но не с въдици – кой ти има време да виси над вировете с пръчката? Те просто отбиваха някой ръкав на реката и в поизпразнените вирове си събираха риба колкото искат, като подбираха едрата, а дребната оставяха – да расте. При това никога не ловяха повече, отколкото им трябваше. После пускаха пак водата да си тече.
Реката имаше и тази особеност, че на някои места се изгубваше под земята и по-долу пак излизаше изведнъж на открито.
И друга бележитост имаше в тази чудна долина: тук се намираше стружнята на дядо Колю Къртипъня. Беше наречен тъй заради голямата му сила – нейната граница не се знаеше. Легендата я украсяваше и прибавяше още, защото човек чувства нужда да въплъти онова, което обича, в някой образ.
От долния край на големите Ветрополски поляни, където почва рекичката Озан дере, като навлезете в гората, може да попаднете на малка пътечка; народът я нарича Пътеката на дядо Колю Къртипъня. Тя се вие безгрижно по стръмния склон, около вековните буки, между скали и поляни, и слиза при реката, до самия струг. Разправят, че онези, които могат да слушат в миналото, и сега чуват песните на Къртипъня, които са огласяли тези места. Защото Къртипъня беше прочут певец и гъдулар, познат на целия Среден Балкан. През зимата, когато всички се прибираха в село, не можеше да стане сватба, празненство или събор, без да присъства Къртипъня с гъдулката. Той беше веселяк и не се уморяваше да пее и свири. Народът го обичаше.
И тъй, Къртипъня имаше струга си долу, в Лешница. Отиваше с двама другари през пролетта, по Георгьовден, и се връщаха по Димитровден. Ще съборят през годината три-четири големи бука (те разбираха какви, защото има червен бук и бял бук), ще ги нарежат и ще работят с тях цяло лято. Правят гаванки, танури, софри, цепят дъски, приготвят и други домашни потреби. Работа много, работа хубава, работа чиста! И как да няма песен, когато всичко наоколо пее! Тук водите пеят, стругът пее, птиците пеят, какви ли не мелодии се чуват в тази обща песен – най-после и човек пропява. Стругът е до Големия вир и водопадите, а тяхната песен не стихва ни денем, ни нощем. Във въздуха се носи ситничка роса, която освежава. А какви билки! Какви ли не аромати има в този въздух! Той е лечебен, не допуска болест да се приближи до човека.
В единия край на стружнята се работи, а в другия се живее. Мекият буков талаш „мирише на младост“, в него се спи сладко. Има голямо огнище, иззидано с камъни, над него – отвор. Тук огънят не загасва. На стената, във вулия от агнешка кожичка, виси гъдулката. Това е чудо-инструмент, предаван от деди и прадеди. Под пръстите на Къртипъня излизаха чудни мелодии, въпреки тежката работа те не губеха своята подвижност.
Къртипъня беше прочут и с друго – не се страхуваше от нищо. Той излизаше сам срещу най-свирепата мечка, и то само с един нож. Но неговият начин беше опасен, изискваше смелост и сила. Напълни чувал със слама, проучи дупката на мечката добре, тури чувала пред дупката, а той легне под него и започва да лае като куче. Мечката излиза, стъпи върху чувала, а отдолу Къртипъня с ножа – право в сърцето. Но той убиваше само стръвница, която е убивала човек. „Човек не ти се позволява да убиваш! Добитък… може“, казваше той.
Една пролет те пристигнаха малко по-рано от обикновено. Туриха в ред струга, запалиха огъня на огнището и тъкмо се готвеха да събуят цървулите, пепелта от огнището започна да се надига – пух, пух, пух – и от нея започват да излизат змии, усойници!
Къртипъня не убиваше змия, не позволяваше и на други в негово присъствие да убиват. Никога не казваше лоша дума за змиите, а ги наричаше с най-ласкави имена. Това беше родов обет, кой знае от кои езически времена останал. Той извади шарена торба и я подаде на Илия, а сам започна да събира змиите и да ги пуска в нея. С една малка вилка притисне главата на змията, хване я за врата и я пусне в торбата, като произнасяше някави странни думи. Змиите бяха още сънливи и не много подвижни. А все продължаваха да излизат, нагрети от огъня. Така събраха стотина. Къртипъня завърза торбата, а Илия я отнесе надолу по реката и ги изтърси в камънаците. Всяка година дядо Колю даваше змия да го ухапе, след това ги ловеше с ръце; но пиеше и някаква билка и казваше заклинания – и оставаше невредим.
Първата вечер мина с това приключение. Спаха сладко, защото бяха изморени. На сутринта, като раздигаха завивките, намериха още три змии.
Два-три дни те се климатизираха – ловяха риба, беряха гъби, тъкмо излизаха кладниците. Чорба от кладници гъби, или печени – такова нещо който е ял, не може да го забрави!
Много работа имаше още, но те не бързаха – дните бяха пред тях. Да, трябваше да се стегне и сушилнята, където сушеха гаванките. С каква сладост се работеше тук! Турбината беше направена от цяло дърво, издълбано – водата изтичаше от долния край през тесен отвор и въртеше перките на струга. Мъжете сами си правеха всичко. Брадвите им би трябвало да видите – яки дъбови дръжки, като полирани, а остриетата им – винаги остри, като бръснач. И каква грижа за тях! Ако са работили с брадвата през деня, на топло, вечер не я оставяха вън на студено, или пък да я потопят в студена вода – не, ще я завият, ще я оставят при тях до леглото.
Конете и магарето пущаха свободни. Те бяха под грижите на Черпак – голямо куче порода Овчарка, умно като човек. То съобщаваше за всичко, което става наоколо: кой иде, познат ли е или чужд, опасно животно ли се навърта или не. И всичко това предаваше с интонацията на гласа си и с ритъма на лаенето. Слух и обоняние имаше съвършени. За дребния дивеч и за сърничките мълчеше.
Лешница беше долина на птичките. В ранни зори почваха косовете, дроздовете, сойките и кукувиците, а след тях и целият птичи народ. Това бяха песни пролетни, песни на живота.
Нощем ставаше страшно – ако е облачно, не се виждаше нищо, ако е звездна нощта, светеха звездите. Звездната светлина е много нежна и сложна, а като се отразява в бистрите води и водопадите, получава се чудна тъкан! Звездната светлина разказва за Великия Всемирен Живот. Че животът не е само на Земята, е известно… Но какво чудно нещо са водата и въздухът, каква благодат са те за нашата малка, хубава Земя – уютна и топла! Да благодарим за нея и да живеем в мир!
Тук нощта настъпваше бързо. Слънцето залязва по-рано – долината е дълбока. Лек ветрец минава понякога, свеж и ароматен – божиката е цъфнала. Тук всичко е първично, чисто, здраво. През време на вечерята ще мине, разбира се, и павурчето с греяна сливова ракия, ей тъй, само за аромат. Тогава Къртипъня погледне към Илия и ще каже само: „Илия…“ Илия знаеше – ще откачи внимателно от стената вулията с гъдулката и ще му я подаде. Къртипъня я изважда полека и я пипа с такава нежност и любов! Това е чуден инструмент, изработен кой знае от кога от незнаен майстор и предаван от ръка на ръка, от деди и прадеди. Никой не може да допусне, че тези грамадни, силни ръце могат да пипат тъй деликатно и нежно! Къртипъня примижава, дръпва лъка по струните, наглася ги… Тегли дълги лъкове – да влезе гласът в лъка, след това пробягва по тънките струни, за да раздвижи пръстите. Потокът приглася на гъдулката… Тя, песента във Всемира е една… Окашля се късо, притвори очи и се забрави… Песни ли? Къртипъня можеше да свири и да пее месец, без да спре. Глас зрял, улегнал, спокоен – много поколения пееха в него. Какъв глас! Всичко затихваше и се заслушваше, даже нощните птици не смееха да се обадят. А потокът пригласяше…
„Изпей някоя по-весела!“ – Илия, който беше тъжен, обичаше весели песни. Певецът не чакаше да го канят.
Тъй минаваха благатите дни и нощи. Да, тука живееха щастливи хора.
