В Големия Живот на Братството ние наричаме всеки мъж брат и всяка жена сестра.
Сестрата седеше на големия плосък камък и тихо си плачеше. Това беше скръб зряла, улегнала, преживяна и разбрана. В нея имаше примирение. Тя идеше от глъбините на живота. Това беше връзка с любими същества, отдалечили се в Големия Живот.
Скръбта ѝ се изливаше естествено, просто, в тиха жалба:
– Изгубих я, тук я изгубих! Две години вече я диря – нищо не намерих…Отиде милият, скъп спомен! Не скърбя защото беше скъпа златна гривна, с диаманти, но заради спомена, заради скъпия, мил спомен тъжа… Не можах да го опазя!
Сестрата беше опряла ръце в скалата, надвесила лице над нея. Сълзите ѝ обливаха големия топъл камък, преседял тук хилядолетия, свидетел на какви ли не събития, и всички те бяха записани в него. А сега ще се прибави и тихата жалба на една човешка душа…
Скитника я гледаше със съчувствие. Той отправи запитване към живото Пространство, просто и ясно:
– Къде е златната гривна?
По трепета, който мина през него, позна, че ще има отговор. Но какъв странен отговор беше той! Пространството като че се усмихна: очерта се голямо дърво и на него гнездо, гнездо на сврака – нищо друго. Картината се задържа. Скитника я гледа известно време учуден, после дойде просветлението и разбра. Огледа се наоколо. На няколко крачки почваше голямата гора. Накрая на гората – голям бук, а на върха му – гнездо на сврака. Скитника попита брата до него:
– Можеш ли да изкачиш онова дърво?
– Аз бях най-добрият катерач на младини, но и сега няма да ме затрудни.
– Изкачи се до онова гнездо. Внимавай, че там клоните са тънки, разпределяй тежестта на няколко клона.
Отидоха до дървото. Като стъпи на раменете на Скитника и се хвана за долните клони, братът лесно се изкатери до гнездото.
– Махни покрива и виж какво има вътре.
Братът махна клечките, които покриваха гнездото и като погледна, едва не извика от почуда – вътре беше … златната гривна ! Той я тури в джоба си, слезе бързо и я подаде на Скитника. Пространството пак се усмихна. Скитника се приближи до сестрата, която още обливаше камъка със сълзи, и тихичко сложи гривната пред лицето ѝ. Сестрата извика с голям глас, сграбчи гривната и прихлупи лице върху нея. Какви жалби изказа сега, каква благодарност! Тя не вярваше на очите си, гледаше и целуваше гривната, плачеше и се смееше – като че се върна при нея онзи, който ѝ я беше дал. После се изправи, хвана ръцете на Скитника, целуваше ги и ги обливаше със сълзи.
– Къде я намери?!
Загубеният живот се върна пак в нея. Скитника се усмихна, посочи с широк жест простора:
– Те винаги са с нас!
Във всяко нещо има скрит живот, стига човек да го открие, да го почувства и разбере. Малки неща могат да ни свържат с Големия Живот. Казват: „Мъртва природа.“ Мъртва природа няма! Всичко е проникнато от Живота. Всичко е изпълнено с живот, явен или таен.
