Моят приятел Мартин понякога прекарваше зимата в Мечата долина. Тъй правеше той, когато имаше да разрешава някои мъчни въпроси на живота. Уединяваше се, извикваше силите на душата си, търсеше подкрепата на Големия Живот. Прекарваше в тишина и мълчание, разговаряше с Времето и Пространството – за него те бяха живи. Искаше да чуе Тихия глас, да узнае Неговата воля, и тогава постъпваше според нея.
В Мечата долина хора не идваха. Горите от клекове бяха тъй гъсти, че само мечки и глигани можеха да минават.
Мартин си построи колиба от камък и клек, яка като крепост. Тя беше прислонена до голяма канара, която я пазеше от северния вятър. Наоколо – дърва много, и сухи, и сурови. Клекът и като суров гори добре, защото е смолист. А какъв въздух! Свеж, укрепителен, с аромат на балсам.
Сутрин Мартин излизаше на скалата да посрещне Слънцето. На това място то изгряваше един час по-късно и залязваше един час по-рано – високи склонове ограждаха долината.
Тази сутрин, като огледа обширните бели полета, той забеляза тъмни, движещи се точки. Заслони с длан очите си и различи: напред бягаше сърничка, а след нея три вълка. Преследвачите не бяха далеч, сърничката едва им убягваше. Тя вземаше преднина само когато попадаше на по-твърд сняг, но когато дойдеше на по-мек, вълците я почти настигаха.
Мартин се спусна от своя хълм към долината, като бързаше към бягащата сърна. На нея ѝ провървя, защото попадна в по-твърд сняг, но Мартин видя, че тя бяга с последни усилия и вълците вече я догонваха. Като направи още няколко скока, сърничката се хвърли в краката на Мартина.
Сега срещу вълците стоеше човекът – внушителен, силен, спокоен. Той държеше в ръцете си брадвичка с дълга дръжка.
Вълците се спряха, и те бяха изморени. Вълкът никога не се лъже за противника си. Преследвачите се сближиха, направиха нещо като съвещание, постояха колкото да си отдъхнат и бавно се отдалечиха.
Сърничката беше като примряла. Мартин се наведе, прегърна я, после се изправи. Сърцето ѝ лудо биеше до гърдите му. Занесе я в колибата. В дъното беше натрупано сено. Сега той разбра колко хубаво направи, като послуша Тихия глас, който му беше подсказал есента да окоси тревата пред колибата, за да не се тъпче, и да я прибере изсушена. Сега тя щеше да послужи. Благодарност изпълни сърцето му.
Наскуба от сеното, направи гнездо и положи прималялата сърничка. След това разпали огъня. Когато се обърна след малко, сърничката се беше изправила и пощипваше от сеното.
Като поживяха заедно десетина-петнадесет дни, сърничката свикна и не го напущаше, навсякъде ходеше с него. Когато той се хранеше, и тя идваше. Мартин печеше в жаравата питки и тя особено обичаше да хрупа къшеи, поръсени със сол. Когато нейният спасител и приятел правеше разходки, сърничката го придружаваше. Красиво нещо е дружбата!
С пролетта дойдоха и гласовете отдолу, от горите. Оттам я мамеха песента и говорът на първите долетели птички и на другите обитатели. Сърничката стана неспокойна, тя напрегнато се вслушваше и заглеждаше в пространството.
Няколко дни духа югът. Снеговете омекнаха от слънцето, а вечер пак замръзваха – разпокъсваха се. Лавини падаха с грохот.
Мартин успя да излезе по върховете и оттам да огледа обширното си царство. Сърничката го следваше. Когато спираха за отдих, тя лягаше в краката му.
В един хубав ден се появи стадото. Как усетиха сърничките нейното присъствие? От стадото дойде ласкав, топъл повик. Възможно ли е да се устои на него!
Сърничката мушна главичката си в скута на Мартина, после издаде приветствен радостен звук и побягна бързо нагоре, където я чакаха нейните.
Има повеления, на които не може да се устои. Мартин дълго мисли върху това. Тук намери разрешение и на своя въпрос. Беше благодарен на малката, волна сърничка. Откъде може да дойде помощта!
Всичко е в ръцете на великия Разумен свят, красиви са неговите повеления.
