11. СТЕПЕНИТЕ НА ПРЕЧИСТВАНЕ НА ДУШАТА В

ЕВАНГЕЛИЕТО НА ЛУКА - СТЕПЕНИ НА ПЪТЯ

Сърцето като орган на виждане на етерния Христос или

проявление на етерния свят във физическия

Към особеностите на Евангелието на Лука можем да отнесем и описанието на страданията и Възкресението на Христос, сцената с Христа в бяла дреха пред Ирод, разговорът с разбойника на кръста, явяването на Възкръсналия в Емаус и яденето на Възкръсналия в кръга на учениците.

Според Окултната Наука, в човешкото етерно и астрално тяло се намират възприемателни центрове, наречени лото- сови цветя или чакри. Най-централният от лотосовите цветове се развива в областта на човешкото сърце.

Човек има не само физическо, но и етерно сърце. В древността етерното сърце е преобладавало. Сега вече физическото сърце не само надделява над етерното, но и го заглушава. По такъв начин човек се превръща в същество с каменно сърце, вследствие на което става безсърдечен. В Писанието това е изразено с израза, че човешкото сърце престава да бъде от плът и става каменно, и че то трябва отново да стане от плът. С пречистването на душата каменното сърце постепенно се сменя с плътско и по такъв начин етерното сърце постепенно ще се освободи от своята тъмница. Така, именно, се образува същинският орган за възприемане на Христос. По такъв начин сърцето става око за виждане на Христа. Затова е казано, че чистите по сърце ще видят Бога. Когато човек стане действително християнин, той приема Христа в сърцето си. Пробуждането на лотосовия цвят на сърцето бива осъзнато първо повече духовно. Светлината на Христос излива своите лъчи върху бавно разтварящата се пъпка на лотосовия цвят на сърцето. Раздвижването на този орган на сърцето е това, което в смисъла на Новия Завет се нарича вяра. В този смисъл вярата не е способност на главата, на ума, а на сърцето. Но тя не е само едно чувство. Тя е една пъпка, един цвят, който все повече иска да се отвори за Светлината на Духа.

Вярата е център на вътрешното виждане, което схваща цялата Истина, но в скрита форма, както цветът е скрит в пъпката. Това скрито виждане ще се превърне постепенно, под влиянието на Христос, в нещо открито. Пъпката ще се разтвори и тогава, както апостол Павел казва, вярата ще се превърне във виждане. От пъпката ще се развие, ще се разтвори цвят от Светлина и това е Христос. Та, когато се казва: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога, трябва да се разбира буквално в горния смисъл, когато ще се разцъфти лотосовият цвят на сърцето, който ще се изяви външно като вяра, която ще разцъфти в живота. По такъв начин човек ще вижда Бога, Христос в себе си.

В съответствието между макрокосмоса и микрокосмоса, елементът земя отговаря на физическото тяло; морето, водата отговаря на етерното тяло; облачната, въздушната област отговаря на душевното или астралното тяло, а топлинният елемент отговаря на аза, на духовния елемент.

Водният елемент в етерното тяло се вълнува от вълненията и страстите, които идват от астралния елемент. Когато душата, астралният елемент, е пречистена, етерното тяло е спокойно и тогава се разцъфтява вярата като цвят. Така можем да разберем Мистичната страна на много събития и изживявания на учениците на Христа. С това можем да разберем и ходенето по морето. Когато се казва, че Христос влязъл с лодката в морето и вятърът утихнал, това показва, в мистичен смисъл, че душевният елемент е утихнал и учениците приемат Христос при себе си и в себе си. Тогава Той им казва: Маловери! Значи, те още не са успокоили душевния елемент, за да може да се разцъфти в пълна сила цветът на вярата, лотосовият цвят на сърцето.

В Евангелието на Лука липсва разказът за ходенето на Христос по езерото, където пътуват учениците. Но разглеждайки сцените в Евангелието от гледището на пречистването на душата и пробуждането на етерните органи, ние намираме, че прониква цялото Евангелие. Тя е сцената, която говори за пречистването на душата. А процесът на пречистването на душата е един от основните тонове на Евангелието на Лука. В осма глава се казва, че редом с учениците на Христос са ходили и много жени, които Христос изцерил от зли духове и болести. Тук жената е символ на човешката душа. Ако жената се явява като образ на душата, то Христос е образ на Духа, чрез който душата намира опора и съдържание. Това показва, че от Христа се излива Силата, която пречиства човешката душа. И всеки човек, доколкото той е душевно същество, трябва да стане Мария. Всеки човек има в себе си две Марии, две души. Едната Мария Магдалина, която е нисшата животинска душа и другата - висшата душа, Дева Мария. В осма глава Лука описва помазването на Христа с миро от една грешница. Това показва пробуждането на душата, която се стреми към Христа, за да бъде пречистена. И Христос казва за нея: На нея се прощават много грехове, защото много е обичала, а на онзи, на който малко се прощава, той малко е обичал.

Нечистото в нея, грешното е изцелено и превърнато в Любов. Голямото прощаване на греховете, което е станало с нея, е изгонване на бесовете, което е процес на пречистване на душата. В голямата жажда, тази демонична жажда за чувствена наслада е непречистеносттта, а Любовта е това, което се получава чрез пречистването на нечистото. Величието на Любовта, която се извършва от Мария Магдалина, когато тя мокри нозете на Христа със сълзите си и ги помазва с драгоценно миро, иде от величието на пречистеното в нея.

Мария Магдалина, която помаза Христа с миро, е същата Мария от Витания и сестра й Марта. При помазването Мария Магдалина е движена от Любовта. При случая Марта-Мария, Мария е спокойната и се отдава благоговейно на думите, които Христос казва. До нея е сестра й Марта, която е свръхзаета и роптае срещу неподвижността на Мария Магдалина. Мария Магдалина е станала Мария след нейното изцеление и преминава през степента на преобразяването. Първата степен на това преобразяване е Любовта, втората степен е благоговението, молитвеното вглъбяване. При Любовта тя е още неспокойна. При благоговението и молитвеното настроение, неспокойствието е превърнато във вътрешен мир. Преобразяването на Мария Магдалина продължава до утрото на Възкресението. Чрез превръщане на жаждата за чувствена наслада в Любов и на Любовта в благоговение и молитвено настроение, подготвя се способността, чрез която Мария Магдалина ще бъде в състояние да види Възкръсналия. Любовта стана благоговение, молитва. Благоговението стана виждаща сила на сърцето. Това са преобразявания, през които всяка душа в своя път трябва да мине.

Според едно предание, Марта е онази жена с кръвотечението, която се допря до дрехата на Исус и оздравя. Тя е сестра на Мария Магдалина, от която са изгонени седем бесове и която минава през преобразяване.

Непосредствено след сцената с Мария и Марта, Евангелието на Лука ни разказва, как учениците молят Христос да ги научи да се молят и как Той им дава молитвата "Отче наш". Образно казано, правилното поведение в молитвата е показано в образа на Мария, която е противопоставена па образа на Марта. Следователно, тук молитвата "Отче наш" показва силата, чрез която душата може да премине пътя от Марта към Мария. Но в Евангелието на Лука молитвата "Отче наш" има една твърде особена форма, която не проличава в обикновената Библия, защото "Отче наш" у Лука е различна от формата, която тя има у Матей. В оригинала една от забележителностите на "Отче наш" на Лука е тази, че тя завършва с молбата: "Не ни въвеждай в изкушение". Следователно, тази молба в Евангелието на Лука е върхът, вътрешната цел на молитвата.

Обикновено се вижда чудно на хората, когато се молим на Бога да не ни въвежда в изкушение, защото ние знаем, че Бог не въвежда в изкушение. За да се разбере този въпрос, трябва да се изясни какво се разбира под думата изкушение. Обикновено, под изкушение се разбира предаване на чувствени наслади и други подобни. Но това е само едната страна на въпроса. В по-широк смисъл, изкушението е въобще всеки неспокоен стремеж на душата, независимо дали той води към добро или към зло. Разбран в този смисъл и Божественият стремеж към съвършенство се проявява като изкушение. Защото всяка външна деятелност, която откъсва вниманието на човека от неговия вътрешен живот, е изкушение. Такава е например Марта, която е все заета с външна дейност. А Христос казва: "Мария избра добрата част", всецяло отдадена на Христа, на Бог в себе си. Затова молбата "Отче наш, не ни въвеждай в изкушение", разгледана в този аспект, е пълна със смисъл и значение.

Противоположното на изкушението е покоението на душата в себе си. Това е състояние, при което човек може да се отдаде на истинската молитва. В молитвата, където душата се научава да се вглъбява в себе си, изкушението замлъква. Всяка липса на сила за молитва, всяка липса на време за практикуване на медитация и концентрация, иде от изкушението. Ето защо последната молба в "Отче наш" на Лука - "Не ни въвеждай в изкушение", е именно молба за получаване на сила за молитва. Молитвата свършва там,

където става дума за изкуството за молене. Неспокойният човек, човекът на изкушението, е още обзет и разсеян от множеството на нещата, а спокойният човек, човекът на молитвата, на медитацията и концентрацията, е на път да добие вътрешното единство. Тогава множеството замлъква, остава само Едното. И Христос казва на Марта: "Едно е нужно" и посочва към Мария. Марта, въпреки, че е изпълнена с Любов и е обърната към доброто, е още човек на изкушението и е неспокойна. Мария е намерила изкуството на вглъбяване в самата себе си, като човек на истинска молитва. Концентрирана, тя носи в себе си огледалото, в което се оглежда само Божественото съвършенство.

В образа на Мария Лука ни показва Пътя на пречистването на душата, което става чрез вярата в Божественото в себе си. Тази идея му е предадена от апостол Павел, който говори за прощението на греховете чрез вярата, а не чрез дела. Тази мисъл на Павел трябва да се разбира в горния смисъл, а именно, че човек трябва да намери време да се съсредоточава върху Божественото в себе си, да го укрепва и развива. Това значи прощение на греховете чрез вяра. Това не значи, че добрите дела не помагат, но това е друг път на пречистване на душата.

В образа на Мария в Евангелието на Лука ни е представена човешката душа в Пътя на нейното развитие и пречистване. Тази идея на Лука прониква цялото Евангелие, само трябва внимателно да се чете. В притчата за Сеятеля е представена пак същата идея за Пътя на човешката душа. Семето, това е Словото Божие, но Словото Божие като семе е нещо реално, а не само една празна дума. То е Божествено семе, което се посажда в човешката душа, където според степента на развитие на душата ще израстне и ще даде плод.

Според притчата за Сеятеля има четири категории души, които, като слушат Словото, различно го отглеждат. Първият вид души не оставя въобще духовното семе да поникне в тях. То е семето, паднало на пътя, където бива стъпкано и изкълвано от птиците небесни. Тук човек още не е навлязъл в едно вътрешно развитие. Той още не е тръгнал по Пътя, който води нагоре. Човек трябва първо да стане вътрешно жена, да придобие вътрешна мекота, за да приготви по този начин в себе си място за семето на Словото. На скала семето не може да расте, трябва му мека, рохкава пръст. Душата, която е в състояние на скала е, още в състояние на изкушение.

Човек, в който царува неспокойният стремеж, изкушението, съвсем не е най-плодороден. Изкушението, всъщност, не е нищо друго, освен изпадналия в заблуда копнеж, който е вложен от самия Бог в душата като стремеж към съвършенство. Чрез изкушението човек е преминал вече стадия на абсолютното втвърдяване, каквото представлява скалата. Обаче там, където в душата има неспокойствие, грижи, духовното семе не може да хване дълбоки корени. Повърхността на душата, в случая, е мека, но скоро под тази мека повърхност пускащото корени семе се натъква на твърда скала. Душата става Мария едва в четвъртата степен. Тук душата е добра почва. Към тази категория принадлежат хората, които слушат Словото и го пазят в нежни и добри сърца. Мария, майката Исусова, е първообраз и образец на душата, която е станала възприемчива, защото е добила мир в себе си. Евангелието на Лука ни разказва, как тя действително приема в себе си като семе думите на пастирите в нощта на Рождеството и думите на 12-годишния Исус в храма на Ерусалим. "Мария, обаче, пазеше тези думи и ги оживяваше в сърцето си." (2; 19) "И Неговата майка запази тези думи в сърцето си." (2;51) Мария Магдалина, която е станала Мария, е също така първообраз и образец на възприемащата душа. Контрастът с нейната сетра Марта ясно ни подчертава това. "Мария седна при нозете на Исус и слушаше Неговото Слово." (10; 39)

Душата, добила мир в себе си, е добрата почва. Плодът, който тя принася, е виждането на сърцето. Тук става въпрос за етерното сърце, което се превръща в духовен орган най- първо на вярата и след това в духовен орган на виждане. Там семето на Духа се разцъфтява в разтворен цвят. На втвърдените сърца "дяволът отнема семето на Словото от тяхното сърце" (8;12). Душите-Мария са тези, които слушат Словото и го пазят в своите нежни и добри сърца.

След обяснението, което Христос дава на учениците на притчата за Сеятеля, следва една кратка сцена, която дава потвърждение на скрития Мариин образ в притчата за Сеятеля.

Някои обръщат внимание на Исус, че вън стоят майка Му и братята Му и искат да Го видят. "Той отговори: Моята майка, моите братя са тези, които изпълняват Словото Божие". От външната същност на Мария, вниманието е насочено към вътрешната Мариина и майчина Божественост, която живее навсякъде, където семето на Словото е прието в душата. Който слуша Словото, той става Мария, майка на Христа. Брат на Христа става онзи, който оставя духовното семе да обхване неговата воля, която изпълнява Словото Божие.

Пречистването на душата е един от основните мотиви на Евангелието на Лука. И това пречистване се извършва на степени и е дадено в различни образи и сцени. Както видяхме, и притчата за Сеятеля е един от образите на степените на това пречистване. Първо Христос говори на народа, след това на учениците и после се говори за пътуването по морето и успокояването на бурята. Това успокояване на бурята е пак един образ на процеса на пречистването на душата. Това е една степен на пречистване. Бурята показва, че в душата още не е настъпил дълбок вътрешен мир. Говорейки на народа притчата за Сеятеля, Христос направи да просветне през образите на притчата целта на пречистването на душата, която трябва да стане добра почва. За да приеме семето, Словото Божие, тя трябва да стане подобна на Мария, способна да зачене от осенението на Духа. С това Той записа ясно тази цел в душите на учениците, в тяхното съзнание. Колкото учениците са по-мощно обхванати от идеала, толкова по- ясно долавят разстоянието, което ги дели от Него. Те виждат своите собствени души в астрални образи, които са заети със земния свят: бурята на въздушното царство разбунтува и морето. Там е казано: "И дойде вихрушка върху морето и вълните удряха върху тях". Във вътрешно притеснение и страх те събуждат образа на Христос в себе си и когато Той става и простира ръката Си, утихват вятърът и вълните. Настава тишина, в която като в огледало се оглежда по- дълбокото вътрешно човешко същество, в което се разтварят лотосовите цветове, отварят се тяхните духовни очи и уши и те виждат и чуват пълният с упрек въпрос на Христа: "Къде е вашата вяра?" (8;25) Защото вярата е резултат на разцъфтяването на душевния орган, когато пречистването е произвело необходимата за това вътрешна тишина.

Това е процес на по-нататъшно пречистване на душата. Но постепенният ход на изминатото от учениците пречистване на душата напредва и по-нататък. Следва един от най-загадъчните разкази в Новия Завет - изгонването на демоните от обсебения и изпращането им в свинете. С това ни е представена една сцена, която ни показва една степен на пречистването на душата. Ключът към изяснението на тази степен се намира в думите, които обсебеният казва към Христос: "Какво общо имаш Ти с нас, Исусе Христе, Сине Божий". Подобни думи казва Исус на майка Си при сватбата в Кана Галилейска, чийто правилен превод е: "Какво тече между Мене и тебе, жено?" Мария, в случая, е образ на вечно женственото, девствената Божествена душа и това, което тече между нея и Христос, е чистият Божествен Живот. Сега, когато обсебеният казва на Христа: Какво общо имаш Ти с нас, с това се загатва, че духовете, които са обитавали човешката душа, в случая това са духовете на сексуалността, нямат нищо общо с Христа. В образа на обсебения ние имаме карикатура на вечно женственото. Сексуалността, това е последната нечистота, с която трябва да се справи човешката душа. Че с този разказ ни е указано това, се вижда от думите, които Христос казва на излекувания: "Върни се у дома си и разкажи какви неща ти стори Бог". И той отиде и разгласи по целия град, какви неща му стори Исус" (8;39).

Докато при други случаи Христос забранява да се говори за изцелението, тук той възлага на изцеления обсебен да излезе пред света като възвестител. Тук се крие една дълбока Тайна на човешкото естество. В Окултната Наука е известно, че между половите сили и дейността на гръкляна, на гърлото, където се образува говорът, съществува връзка. В развитието на юношата тази връзка се проявява в съвпадането на половото развитие, на половата зрялост, с промените на гласа. Тук Христос изцелява демонизираната сексуалност, като я превръща в сила на словото. И затова "той отиде и възвести на целия град какво бе направил Исус за него" (8;39).

Следва възкресението на дъщерята на Яир. Кръгът около Христа се стеснява все повече. Тук Христос взема със себе си само трима ученици. Казах на друго място, че има връзка между дъщерята на Яир, която е 12-годишна и жената, която страда 12 години от кръвотечение. Това е във връзка с Тайната на женската същност. Същността на жената е, че е образ на човешката душа. Изцелението на кръвотечението е подобно на укротяването на бурята и на изгонването на бесовете. Душата постоянно се колебае между вътрешната безформеност и смъртно вцепенено безплодие. Тя има или твърде много, или твърде малко кръв. Пречистената душа, душата, станала Мария, е възприемчива, без въпреки това да изгубва себе си или да се разлива. За дъщерята на Яир се казва, че е единствена. За момъка от Наин също се казва, че е единствен син на своята майка, която била вдовица. Също и момчето, което Христос изцелява след слизането от планината на Преображението, се казва, че е единствено. Гръцката дума, която е преведена с думата единствен, е моногенес. Това е същата дума, която в пролога на Евангелието на Йоан е казана за Логоса: Единороден Син. Значи и в тези случаи тя трябва да се преведе с думата единороден, а не единствен. А единороден е роденият от Духа.

В Евангелието на Лука на много места се споменава за младежи и девойки. Имаме 12-годишният Исус в храма, възкресение на юноша от Наин, възкресената дъщеря на Яир, изцеление на лунатичното момче. Това са все образи, в които се изязява чистият елемент на младежа и девойката, който се разцъфтява чрез обитаването на вечно женственото, на Духа в човека. Та, като се говори за младеж и девойка, разбира се вечно младото Божествено начало в човека.

След завършване на тази степен на пречистване, Евантелието на Лука преминава в един величествен, възвишен стил към великата повратна точка, където започва пътуването за Ерусалим. Тук следва изпращането на апостолите, нахранването на 5-те хиляди, изповедта на Петра и Преображението. Всички тези важни изявления на Христос, които в другите Евангелия се простират в много глави, свързани помежду си с междинни степени, тук са поместени в девета глава, изпълвайки само нейната първа част. Това е една грамадна концентрация на Христовото Откровение. После идва повратната точка - отиването в Ерусалим, минаването през Самария, която е страна на непречистения душевен елемент. Затова, когато Христос минава през Самария, те не Го приемат. При това, преминаването на Христа през тази област е била една борба против свръхсетивните вражески сили. В Самария по това време са се практикували култове, свързани със сексуалността. Самария е била едно време поле на дейност на Илия. И когато не ги приемат, синовете на гърма Яков и Йоан искат, както някога Илия, да направят да падне огън от небето върху препречващите пътя на Христос богове на Самария. Но Христос ги възпира с думите: "Вие на кой сте дух не знаете? Син Человечески не е дошъл да погуби души, а за да ги спаси".

Едно от първите наставления на Христос по пътя за Ерусалим е притчата за милостивия самарянин. Христос не иска да унищожи душевните сили на Самария, но Той иска да ги пречисти. Той показва, че сексуалността подлежи на преобразяване. Милосърдието е преобразена сексуалност. Притчата за милостивия самарянин се среща само в Евангелието на Лука. В нея е показана безкористната сила на Любовта, проявена като милосърдие. Притчата за милостивия самарянин е последвана от сцената с Мария и Марта, след това с "Отче наш" на Лука. Тези са великите перспективи на пречистването на душата:

Самарянинът - сексуалността, превърната в милосърдие;

Марта - болестта, превърната в ревност за служене;

Мария - демонизмът, превърнат в сила на молитвено вглъбяване;

"Отче наш" - сега душата се научава да се моли.

Това са степените на пречистването на душата.

В началото на тази глава споменах за развитието на лотосовия цвят на сърцето, чрез който човешкото сърце от каменно се превръща в плътско и човек придобива това, което се нарича вяра. Постепенно, под влияние на Христовата сила, тя се превръща във виждане. Тогава човек възприема етерния свят като светлина. Слънчевата светлина, която ние възприемаме, е пак едно проявление на етерния свят. Защото според Учителя и според Окултната Наука въобще, Слънцето не е едно материално тяло, а е една етерна сфера, която излъчва светлина или по-право енергия, която се превръща в светлина в сферата на земята, когато премине през така наречения светлинен етер. Етерният свят се проявява във физическия свят като светлина и като животворна сила. И на много места в Евангелието на Лука се срещат думи, които ни посочват проявлението на етерния свят във физическия. Това е показано в псалома на свещеника Захария, бащата на Йоан Кръстител, където се казва: "Поради милосърдието на нашия Бог, с което ще ни посети Зора отгоре, за да осияе седящите в тъмнина и мрачна сянка" (1;78-79). Тези думи ни говорят за проявлението на етерния свят като вътрешна Светлина, която ще осияе седящите в тъмнина и мрачна сянка, т.е. хората от физическия свят, който е тъмнина по отношение на етерния свят.

Симеон, като вижда Исус в храма, говори за Светлината, която озари всички народи. От същият характер е и славословието на ангелите, през нощта на Рождество. Също такова е славословието на учениците при тържественото влизане в Ерусалим.

Към тази поредица от думи са и думите на Христос, където казва: "Огън дойдох да хвърля на земята и какво повече искам, ако е вече запален". Това е Светлината на етерния свят, която чрез Христос прониква във физическия свят и в сърцата на хората. Такива са и думите за светкавицата, каквито в Евангелието на Лука има много. Така например, Христос говори, че видял Сатана да пада като светкавица от небето (10; 18). За Своето второ пришествие Христос казва, че ще бъде като светкавица, която ще озари изведнъж целия хоризонт. "Защото, както светкавица, когато блесне от единия край на хоризонта до другия край на хоризонта, така ще бъде и Човешкият Син в Своя ден." (17;24) Когато вътрешната Светлина на човека проблесне отвътре, тя осветява като светкавица цялото етерно тяло. Бялата дреха, в която учениците виждат Христа на планината на преображението, също свети като светкавица. "И облеклото Му стана бяло и бляскаво." (9;29) И дрехите на двамата ангели, които се явяват на двете жени при гроба. "И когато бяха в недоумение за това, ето застанаха пред тях двама мъже с ослепително облекло." (24;4) Всички тези думи загатват за проявлението на етерния свят във физическия.

Явяването на Христос на Павел пред Дамаск е също проявление на Христос от етерния свят. За това говорих в предишна глава.

В Евангелието Христос говори за своето второ идване като за идването на Сина Человечески. Обаче, от самото начало едно правилно разбиране на думите "Син Человечески" би могло да ни предпази от едно външно материалистическо схващане на второто пришествие. Така, както тази дума е употребена в Евангелието, тя има няколко значения. Веднъж тя се отнася за човека въобще, а на друго място тя означава самия Христос. Син Человечески е роденият в земният човек по-висш човек, духовният човек. А Христос е Син Человечески за това, защото Той е ясно осъществяване на духовния човек. Съобразно с това идването на Сина Человечески не е един чудотворен процес, идващ отвън към човека, но едно обективно изявление и едно проявление на човешкото същество в същото време. Когато етерното тяло на човека просиява в нас в светлината на духовното съзнание чрез укрепналия слънчев Христов Аз, тогава, едновременно с образа на духовния човек пред нас стои образът на изявяващия се в етерна форма отново идващ Христос. В 17 глава от Евангелието на Лука много ярко е посочено победоносната Слава на изявяващия се Христос и това изявление означава Новораждане на Космоса във вътрешността на човека.

Ще посоча още две места от Евангелието на Лука, в които е показано проявлението на етерния свят, което преминава през цялото Евангелие. В девета глава се казва: "Тук има някои, които не ще вкусят смърт, преди да видят Царството Божие". А в 24 глава Христос казва, че Той вече не ще яде пасхалното агне и не ще пие от сока на лозата, преди да се изпълни Царството Божие. Между тези две мисли има вътрешна връзка. Първите думи са последвани от Преображението Христово. Тогава учениците виждат Царството Божие. А вторите думи са последвани от Тайната Вечеря. Там пасхалното агне и виното намират своето духовно изпълнение в Царството Божие. И двете са основни християнски загадки: за Преображението, и превръщането на Хляба и Виното в плът и кръв Христови, които са включени една в друга, като две форми на Царството Божие - на Царството на Христовото Слънце и на изявяващата се етерна Светлина.