Веднъж Учителят казва на Крум: „Ти си песимист.“ „Защо Учителю?“ - запитва Крум. „Защото замисляш големи работи. “ „Тогава да замислям по-малки?“ - отговаря Крум. Учителят му казва: „Не, ще замисляш големи неща, но ще подхранваш вярата и надеждата.“ Тогава Учителят си слага ръката върху главата на Крум, там, където са центровете на вярата и надеждата. Това, изглежда, беше оставило голям отпечатък върху целия му живот. Той винаги за всичко отправяше само положителна мисъл и не допускаше отрицателното, не му даваше ход. Изкуството е да видиш всички отрицателни неща и въпреки това да надделее положителното. Да владееш тази магия, да превърнеш отрицателното в положително, да изградиш качества, които липсват, да насочиш и да дадеш тласък за това. Според Учителя: „Ученикът не трябва да се занимава с погрешните на хората, нито с техните отрицателни качества. Видиш ли една погрешка, изправи я; ако не можеш да я изправиш, мини напред и продължи пътя си.“[71]
„Дръж положителното“ - бяха любимите думи на Крум. Той казваше: „Намирам една положителна черта във всеки независимо от нивото му и се спирам на нея. Обиквам човека и той се преобразява, и той ме обиква.“ Учителят ни учеше: „За да погледнеш един човек, както трябва, намери в него една отличителна, Божествена черта, която никога не се мени. Всеки човек има поне една Божествена черта. Като намериш тая черта, той ще ти стане приятел. Ако не можеш да я намериш, той никога няма да ти стане приятел.“[72]
„Кое е Божествено? Което никога не умира; което никога не губи своята красота; което никога не губи своята разумност; което не губи своята доброта. Всички ония неща, които се изменят, имат друг произход — не са от Бога.“[73]
Конярят Кольо, който беше стриктен да оставя багажа на средата на лагера на Седемте езера, на Крум Въжаров, когото много обичаше, качваше денковете до горната скала, близо до неговата палатка, и не му вземаше повече пари. За Крум Въжаров любовта между душите беше разменната монета, а не парите.
Искам да добавя също, че повечето от учениците на Учителя не критикуваха и не се свързваха с отрицателното. Това е едно от съществените правила в школата на Учителя, много е трудно и е за тези, които са силни. Ние всички сме живи хора, поставени сме при различни, понякога много трудни положения и обстоятелства в живота. Всеки може да сгреши, но според Учителя проблемът не е в това, че ще направиш погрешка, но трябва веднага да я осъзнаеш и поправиш. Ако ти се свързваш със своите погрешки и с грешките на другите, ти зацикляш на едно място и не можеш да продължиш, защото това те спъва. А Учителят казва: „Задачата на ученика е, като изправя своите погрешки, да не критикува ближните си за техните погрешки и недостатъци. Това значи плащане за погрешките им. Абсолютно никога не мислете за погрешните на хората. Този е начинът, по който можете да се облагородите.“[74]
Да си помагаме взаимно по братски и сестрински. Когато видим нашите грешки и тези на другите, да не бием тъпан за това, а да се молим и да ги изправяме, да вземем поука от тях, да си прощаваме и да продължаваме пътя си напред. Това научих и видях с очите си от Крум Въжаров и от други ученици на Учителя. Те следваха това, което Учителят ги учеше: „Казвам: най-важната идея за вас е да си помагате взаимно. В това седи новото учение: взаимно помагане! Когато някой падне духом, всички трябва да му се притекат на помощ със своите добри мисли и желания.“[75]
[71] Учителят. Трите живота, общ окултен клас, 1922. София: Литопечат, 1942. 49 с.
[72] Учителят. Заветът на Любовта, II том. 1944. 33 с.
[73] Учителят. Заветът на Любовта, II том. 1944. 57 с.
[74] Учителят. Трите живота, общ окултен клас, 1922. София: Литопечат, 1942. 50 с.
[75] Учителят. Двата пътя, младежки окултен клас, 1922. София. 1934. 61 с.