Стоях над бездната на езерото на Съзерцанието и наблюдавах как гаснат в глъбините последните светлини. Езерото заспиваше. Слънцето клонеше на запад. Вечерният покой се спущаше над планината.
Зад формите на Природата има скрит живот. Човек може да общува с него и да придобие неговия мир. Тогава мирът е сила, която се излъчва от човека, чрез нея той може да има всичко, каквото пожелае. Няма същество, което да не чувства мира и да не е послушно на неговите повеления.
Странно нещо! Животът има вкус и човек може да го опита, както опитва чистата планинска вода. Човек може да го изследва и анализирва с незнайните сетива на душата си и да придобива знание и сила.
От скалите над бездната излезе зверче. То приличаше на лисица, но беше по-дребно. Зверчето се приближаваше към мене, като че не ме виждаше. Но скоро се убедих, че то ме вижда и знае за моето присъствие. От време на време се спираше и издаваше стенание, като че въздишаше. Като дойде близо до мене, животното замря неподвижно, склонило глава до земята.
Всяко живо същество чувства мира и му се доверява. Проверил съм това много пъти и на малки, и на големи животни.
Майката издаде слаби, едва доловими звуци. Иззад скалите излязоха още три лисичета – представяше ми семейството си, оказваше ми голямото Доверие. Не е лесно да се преодолее родовия страх!
Сега майката беше щастлива, легнала на тревата, а малките бозаеха, като се побутваха едно друго. Да, тук присъстваше Големият Живот.
Отдалечих се внимателно, да не смутя семейната идилия.
Разделихме се и едва ли ще се видим вече. Но остана една малка радост от тази среща – една невидима нишка остана между нас. По нея тече Любовта, която свързва всички същества.
Аз пак се върнах на моя камък и продължих разговора си с Великия Дух.
Той е, Който ни учи. Той е, Който бди над нас и ни пази.
Нека Неговият Мир да изпълва душите на всички винаги!