Една капчица беше останала сама-самичка дълбоко в -земята. Горката, колко се страхуваше! Не смееше да се мръдне. Навсякъде тъмно. Няма с кого дума да продума.
А беше слушала, че горе, на земята, било хубаво и светло. Слънце греело, птички пеели и цветя цъвтели. Как й се искаше да отиде на горната земя! . .
Един ден се престраши и тръгна. Едно червейче я попита:
— Капчице, къде?
— На горната земя. Тук вече не ми се седи.
Капчицата вървеше ту нагоре, ту надоле, провираше се между корени, възкачваше се по камънаци. Под един голям камък видя друга капчица и рече:
— Сестричко, хайде с мене на горната земя.
— Ами там слънцето много греело. Ще ни изсуши.
— Нали сме две?
И тръгнаха двете. Зад един корен видяха друга капчица. Попитаха я.
— Какво правиш тука?
— Студено ми е! . . Страх ме е!
— Хайде с нас на горната земя.
— Ами ако слънцето ни изсуши ?
— Не бой се! Ще бъдем заедно.
Капчиците се запътиха към горната земя. И тръгнаха с тях много, много капчици. Вървяха, вървяха, най-после се спряха под един много голям камък. Обикаляха, провираха се. Изведнъж едната извика:
— Оле-ле-е! Какво голямо и светло нещо видях! И как страшно пари!
— Не се страхувайте, — каза им първата капчица. — Това трябва да е слънцето.