Снощи дойдоха при мен майката и бащата на двамата братя Янкови. Казаха, че утре искат да отидем заедно при Учителя, да си кажат "Довиждане", защото си заминават за Берлин. Куфарите били събрани и билетите бяха купени. Всички заедно влязохме при Великия Учител. Той имаше особено изражение на лицето си. Майката, още като му целуваше ръка, каза: – Учителю, дошли сме за малко, да ви кажем "Довиждане", защото си заминаваме за Берлин. Учителят си затвори очите. Всички мълчахме. След известно време Той си отвори очите и каза: – Рекох, вие няма да заминете за Берлин! Майката възрази: – Че как така, Учителю, ние си събрахме багажа, че и билетите си купихме! Учителят мълчеше и спокойно я гледаше. Ние всички мълчахме. Майката повторно каза: – Учителю, това, което Вие казвате, е невъзможно, защото Любчо трябва да се яви вече във филхармонията, на репетиция. И двамата имат работа там. Учителят все мълчеше и гледаше пред себе си. Янко Янков каза: – Е, стига! Щом Учителят казва..., но вие ще тръгнете, че ще видим! Ако трябва, пак ще дойдете тук! Всички станахме прави. Аз първа целунах ръка на Учителя. След мен, г-жа Янкова. Двете първи излязохме от стаята. Отвън тя ми каза: – Вие защо не се обадите? Как да не си заминем! Аз я успокоих: – Вие трябва да знаете, че Учителят казва само, каквото Бог му каже. Бог му каза това. Всички слязохме в града. Като стигнахме до мостчето на улиците "Граф Игнатиев" и "Евлоги Георгиев", видяхме Любомир да тича срещу нас, размахвайки някакъв лист хартия. Беше телеграма от Берлин, от брата на г-жа Янкова. Съобщаваше, че апартаментът им е бил разрушен и изгорен, заедно с всичката покъщнина. Ето защо, те не отпътуваха за Берлин.