Когато се говори за великитѣ човѣци, трѣбва да се знае преди всичко пѫтя, по който тѣ сѫ вървѣли. Защото великитѣ хора сѫ дотолкова ценни за насъ, доколкото можемъ да следваме тѣхния пѫтъ.
Какъ е започналъ животътъ на великия човѣкъ въ вселената?
Преди всичко великиятъ човѣкъ е започналъ да мисли. Мисълъта е очертала ония граници, въ които животътъ е трѣбвало да се прояви.
Така великиятъ човѣкъ е оформилъ оня крѫгъ на мисълъта, който очертава границитѣ на живота и включва всички възможности, всички форми, въ които той може да се прояви.
Много време е взело на великия човѣкъ, докато създаде този крѫгъ на мисълъта.
Едва следъ туй великиятъ човѣкъ е почналъ да чувствува, че мисълъта му е нѣщо реално, въ което има съдържание. Съ други думи, великиятъ човѣкъ е започналъ да изпълва мислитѣ си съ съдържание.
Като резултатъ отъ мисловната дейностъ на великитѣ човѣци се явява въ органическия свѣтъ мозъкътъ. Чрезъ своята мисълъ великитѣ човѣци сѫ организирали мозъка.
Като резултатъ пъкъ отъ действието на тѣхнитѣ чувства, сѫ се появили въ органическия свѣтъ бѣлитѣ дробове и сърдцето. Споменавайки за сърдцето, ще дадемъ едно бѣгло обяснение на единъ фактъ. Знае се, че сърдцето на днешния човѣкъе измѣстено на лѣво. Причината за това измѣстване е, че между великитѣ човѣци, нѣкога въ една твърде отдалечена епоха, се е родило известно раздвояване, известно разногласие – еднитѣ сѫ тръгнали „влѣво“, другитѣ – „вдѣсно “. И понеже лѣвитѣ първоначално сѫ взели надмощие, изместили сѫ сърдцето влѣво. Въ бѫдеще, обаче, когато великитѣ човѣци на дѣсния пѫтъ взематъ отново надмощие въ развоя на земното човѣчество — нѣщо което вече става — човѣшкитѣ мисли и чувства пакъ ще се уравновесятъ, и сърдцето ще дойде въ своето нормално положение.
Когато въ пѫтя на своята инволюция великитѣ човѣци сѫ слѣзли на земята, за да я устроятъ, тѣ сѫ създали стомаха, изобщо храносмилателната система. Трѣбва, обаче, да споменемъ, че слизането на великитѣ човѣци на земята е било за тѣхъ само единъ епизодъ. То е единъ отъ последнитѣ етапи на тѣхната творческа дейностъ въ свѣта.
Първоначално тия велики човѣци, тия мощни творци, сѫ били сѫщински богове въ невидимия свѣтъ, които сѫ взели участие въ сътворяването на свѣта съ всичкитѣ му звездни вселени.
И само нѣкои отъ тѣхъ, следъ завършване на своята творческа работа въ широкия космосъ, сѫ слѣзли на земята, за да я устроятъ и уредятъ. Следъ като сѫ я уредили, тѣ отново сѫ се оттеглили въ духовния свѣтъ. Така че днесъ, на земята, истински велики човеѣци, така както по-горе ги описахме, нѣма. Има само представители на великитѣ човѣци. Всички ония, които хората наричатъ велики люде — поети, писатели, музиканти, учени, обществени дейци — сѫ само частични прояви на великитѣ човѣци, тѣхни временни представители. И наистина, какво представя единъ великъ музикантъ на земята, като Бетховена за примѣръ, въ сравнение съ ония велики, първоначални творци на мировата музика? Той е едва невръстно дете, което още лепети, което тепърва се учи да говори на езика на музиката. Така е и въ всички други области отъ духовния животъ на земното човѣчество.
Едва сега, по закона на еволюцията, се създаватъ условия за проява на великитѣ хора на земята. Тѣ тепърва ще дойдатъ всрѣдъ човѣчеството.
И когато дойдатъ, нуждно е да има човѣкъ отзивчивъ умъ и отзивчиво сърдце, за да ги познае. Защото великиятъ човѣкъ самъ никога не се изявява на хората, той никога не издава своето величие, своето знание. Той забулва сияйната си свѣтлина съ седемъ покривала, защото знае, че хората не могатъ да понесатъ ослѣпителниятъ й блѣсъкъ. Едничкиятъ начинъ, по който може да се накара единъ великъ човѣкъ да се изяви, е любовьта. Носителъ на великата Божия мисълъ, великиятъ човѣкъ се разкрива само на ония, които го познаятъ и възлюбятъ. Тогава той повдига за малко своето седмократно було и оставя лъчи отъ неговата свѣтлина да озарятъ умоветѣ и сърдцата на ония, които съ успѣли да се приближатъ вътрешно до него.
И така, задъ всѣка мисълъ трѣбва да стои оня първоначаленъ принципъ, който е подействувалъ въ Битието. А задъ всѣко чувство трѣбва да стои мисълъ. Така е у великитѣ човѣци.
Любовъ къмъ враговетѣ — това е безспорно една черта на величие. Тя не се придобива лесно, ала който иска да върви по пѫтя на великитѣ хора, трѣбва да мисли върху нея, за да дойде поне до едно микроскопично приложение на тоя законъ въ живота.