— Може триста да вземеш, но моята не давам. Мама ми я оплела! Вървял Дабко що вървял, настигнал го рибарин. Държи рибка в ръка. Спрял той Дабка и рекъл:
— Приятелю, почакай! Дай ми твойта шапчица, вземи рибка за нея. Рибката е чудесна! С позлатени перчици! Бях я хванал за царя!
— Не си давам шапката!
— Тъй ли, глупчо глупави? За таз рибка избрана пет жълтици ще взема! Хем направо от царя.
— Може двесте да вземеш. Носи му я на царя. Шапката си не давам. Мама ми я оплела.
Тръгнал Дабко нататък. Спрял пред царски палати. До портите — пазачи.
— Пуснете ме, чичовци! Царя искам да видя!
— Я върви си по пътя! Царят за теб размита!
— От тук няма да мръдна. Разберете човешки! Царя искам да видя!
— Бре, момченце мъничко, не си търси бедата! Замини си по пътя!
— Няма да си замина! Царя искам да видя!
— Пуснете го, пазачи! — викнал някой от вътре.
Дабко трепнал. Погледнал. В двора малка царкиня. Давала му знак с ръка. Викала го при нея.
— Ела тука, момченце! Ще отидем при царя.
— Да си живо, царкинче! Нали не е лош царят, като тия пазачи. Само ще го погледнали пак ще си отида. Не съм още цар виждал.
— Сега вече ще видиш. Ами слушай, момченце! На ти това пръ- стенче със скъпоценни камъни, дай ми твойта шапчица с червената висулка! Много ми се харесва.
— Не си давам шапката!
— Огърлицата ще ти дам. Отстъри ми шапката!
— Не, не може, царкинче. Шапката си не давам. Мама ми я оплела. Майка имаш. Разбираш ? Няма да се разсърдиш. . . Заведи ме при царя!
— Добре, добре, момченце. Ела сега с мене I Хванала го за ръка. Завела го при царя.
— Татко, това момченце иска тебе да види.
Царят седял на трона с корона на глава. Короната греяла със скъпоценни камъни.
— Добре дошло, момченце! — рекъл царят на Дабка. — Казвай сега що искаш!
— Нищо, царю честити. Искам да те погледам.
— Погледай ме, щом искаш. Аз пък много харесвам червената шапчица. Дай я на мен, момченце! Златна ще ти направя.
