Най-малкият човек в семейството на Константин Дъновски, момчето Петър, растеше в обстановката на село Хатърджа - обстановка на строга българска патриархалност и спокойствие, което нерядко биваше нарушавано от долитащи тревоги, които бащата предизвикваше поради ревностното му участие в църковните борби. Гръцките духовници не можаха да преглътнат това, че пред очите им духовният терен се завладяваше от един енергичен, фанатично влюбен в своята мисия свещеник.
Бащата често биваше викан във Варна да дава отговор за делата си не само пред църковни големци, но често и пред властите, тъй като подстрекателствата и интригите срещу него бяха от всякакво естество.
Малкият Петър често даваше доказателства на близките си, че знае да мисли и то необикновено дълбоко за малкото си години. Ако наблюдателността на домашните му не беше така много поглъщана от всекидневните грижи и работи, те биха видяли много странни и изненадващи прояви. Малко по-късно, когато момчето стъпи в юношеската възраст, то показа особена чувствителност и способност да вниква във всичко, което става наоколо. През един от ония дни, когато неговата по-голяма сестра изживяваше голяма мъка поради това, че я сватосаха за човек, когото тя не желаеше, в къщата стана една дребна, незначителна случка, която отново показа необикновеното във вътрешния живот на момчето. Братът и сестрата седяха сами в стаята и си приказваха нещо съвсем тихо. Отведнаж от таванската греда, дето бяха окачени кочаните с царевица, един от тях падна и царевичните зърна се пръснаха в стаята.
- Како - рече малкият юноша. - Както се пръска царевицата, така ще се пръсне това, което гласят за тебе. Ти няма да се омъжиш за този човек, когото са ти избрали. - И защото наистина така стана, както предрече малкият Петър, домашните взеха да се взират в държанието му и да се вслушват в неговата дума.
Хората обикновено трудно свикват да се вглеждат в постъпките и думите на малките деца. Ако те - родителите и близките, бяха придобили това изкуство, тогава те щяха да разчитат по тези откъслечно казани неща и спонтанно извършени постъпки цялата картина на един следващ по-нататък развой на младия живот. В къщи, в училището, при играта със своите другарчета, по някои привички, които се повтарят периодично възрастните стига да имат изработена наблюдателност, биха узнали много неща за съдържанието, което се крие в мълчаливата детска природа и биха научили безпогрешните пътища, по които трябва да се насочи един живот.
Ако бащата или кой да е друг възрастен и разумен човек би влизъл по-често в разговор с това необикновено дете, те (особено бащата) много по-лесно щяха да си обяснят в онези по-късни години, защо възмъжаващият и просветен млад човек търси и избира пътища, които изненадват хората, привикнали да живеят в установени конвенционални форми.
Малкият Петър бе почнал учението си в набързо построената черквица в Хатърджа, но по-късно, когато известни служебни обстоятелства изпратиха свещеник Константин Дъновски да иде за известно време в Нови Пазар, с него отиде и Петър.
В Хатърджа - в оня край на черквицата, където беше оставено отделно място за училище, Петър започна своето образование. Там научи да чете буквите на черковнославянското писмо и да срича нещо от Псалтира. В Нови Пазар обстановката бе по-добра. Там имаше по-добре уредено първоначално училище и по-опитни учители. Младият Петър напредваше не толкова от по-добрата обстановка, отколкото от навика му да мисли, да прониква във всичко. Той се отличаваше от другите деца и винаги гледаше да бъде далече от шумните им игри. Младежката му любознателност търсеше нещо ново, но нямаше откъде да го вземе, освен от природата, която обичаше и усърдно наблюдаваше.
Семейството на свещеник Дъновски, освен най-голямата дъщеря Мария, имаше още едно момче Атанас, което беше с година-две по-голямо от Петър. Това момче носеше това име вероятно заради името на дядото Атанас, бащата на Добра. Този Атанас, дете на същите родители, беше основно различен от своя брат.
Така все повече усамотен, любознателен и търсещ, Петър завърши основното училище в Нови Пазар. Това нещо съвпадаше и със завръщането на семейството в Хатърджа.
В обстановката на село сега нямаше за малкия Петър нещо ново, но в нея бяха живи спомените за най-първите училищни дни. Мило беше всичко там. Овошките ухаеха сякаш по-хубаво, слънцето бе станало по-светло, а хората - по-приветливи. Както навсякъде, така и тук, момчето беше оставено на свобода. Сестра му Мария и брата му Атанас не можеха да му помагат. Той вече знаеше повече от тях. Майката, която също беше грамотна и много паметна жена, защото чорбаджи Атанас се беше погрижил да я поизучи, беше много ангажирана с домашната работа и не намираше време да се занимава с него. От друга страна, неговата любознателност оставаше за нея из ден в ден все по-затруднителна.
За ученическите години във Варна, където премина класовете, след които той би могъл да продължи в средно училище, няма много сведения. Тези години, които съответствуват на възрастта от прогимназията, са годините, които човек преминава от детство в юношество. Това е една преходна възраст, когато младежът се формира физически и когато се установяват някои от основните белези на душевността.
Още от тези години на ранната младост, години, които много от момчетата изживяват в романтични авантюри, юношата Петър научава изкуството да се съсредоточава и да дири в явленията „разума" на света. Още тогава той полага основите на своя мироглед. Животът му следователно се отличава доста много от живота и постъпките на неговите другари и съученици.
Разказват за една игра в морето, когато Петър със своите другарчета отишъл да се къпят. Немирните момчета, които всякога виждали своя съученик сериозен и замислен, решили да се пошегуват с него и във време на къпането няколко от тях се нахвърлили върху него и натиснали главата му под водата. Тази игра-закачка се практикувала често и нападнатата жертва бивала изваждана над водата, когато вече почвала да буйства, което било признак, че се задушава. Този път варненските немирници не усетили, че приятелят им Петър се съпротивлява. За това те го държали под водата много повече от обикновено. Уплашени, че другарят им може да се удави, те бързо го извадили, но останали крайно изненадани, когато той се появил с такава усмивка на лицето, която искала да каже: „Още колко време аз бих могъл да стоя под водата! Защо се уплашихте?"