- Питай го - отвърна Николай, - но сега е 1943 г., а Васил замина за Съветския съюз през 1923 година! Цели двадесет години! Ако бе жив, щеше да пише. Мама е почти на смъртно легло от скръб по него, той бе любимото и дете ... Питай! - завърши той, опитвайки се да скрие от мен отронените сълзи.
Следната вечер беше пред утринна беседа и аз отидох по-рано на Изгрева. Няколко души чакаха Учителя. Зачаках и аз. Когато дойде моят ред, аз го помолих да ми отдели няколко минутки. Знаех, че той винаги вечеряше преди залез слънце и се почувствах неудобно, задето го задържам.
- Извинете ме, моля, но идвам по един важен въпрос.
- Влез!
Казах му накратко причината за моето посещение. Той ме изслуша много внимателно. После затвори очи. Аз седнах с благоговение на стола. След няколко минути той отвори очи и каза с тих, спокоен глас:
- Той е жив. Кажи на близките му, че ще се върне след две години, да не се безпокоят.
Преглътнах дъха си. Благодарих му и на следния ден казах невероятната истина на загриженото семейство. Майката, братът и двете сестри на Васил приеха малко резервирано това предсказание, но все пак слаба надежда покълна в тях.
Две години по-късно, през 1945 г., Васил се завърна при своето семейство.
Възможностите на Учителя да вижда през разстояния бяха неограничени. Други мои съученици разправят многобройни лични преживявания, при някои от които той дори се е явявал през далечни разстояния, за да им даде напътствия в много тежки и опасни моменти в живота им.