Учителят живя между нас, българите, в нашата родина, така скромно, смирено и безшумно, както Слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинският извор струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тре-вица, без избор и предпочитание.
Говореше тихо и спокойно. Говореше направо на душата. Приятелски и бащински посрещаше всеки, който отиваше при него с отворено сърце. Присъствието му излъчваше спокойствие, а съветите му избърсваха сълзите и окриляха слабите. Болните лекуваше по чуден начин.
Учителят дойде на Земята в дреха на обикновен човек, но чрез него се проявяваше сам Господ Бог. Той умееше да се смалява пред нас, обикновените хора, за да прониква в сърцата и страданията на всички, за да може по-отблизо, с примери от ежедневието, да ни напътства и съветва.
Обичах да го гледам и слушам. Присъствието му носеше спокойствие, независимо дали разбирах или не онова, което той говореше.
В продължение на 25 години почти не пропуснах негова беседа, дори когато понякога дремех от умора или недоспиване.
На Изгрева, на общите обеди под сенчестите лешници или в малкия салон, на полянката при изгрев слънце за Паневритмия, на екскурзия в планината или на летуване в Рила - при всяка инициатива, подета от братството, Учителят вземаше активно участие. Той живееше в Цялото.
Във всекиго Учителят виждаше частица от цялото Божествено Съзнание. За пробуждането на това именно Съзнание, посадено във всяка човешка душа, той бе слязъл на Земята, и когато почуквахме на вратата му, посрещаше ни и ни изслушваше с внимание и съчувствие.
Когато отивах при Учителя, обикновено носех тетрадка да записвам ценни мисли, които исках да запомня.
Словото му - знамение за времето си - остава да трепти в пространството като слънце от далечна галактика, което просветва в съзнанието ни, когато се доближим до него с душата си и разберем, че сам Бог ни е говорил, продължава да ни говори и шепне, докато Го чуем, познаем и разберем.