В западния арабски халифат в Испания се създава голям научен център, където прониква неоплатонизмът и древногръцката философия. В развитието на тази научна и философска мисъл малка роля играят и евреите, най-известен от които е Маймонит (XII век). Евреите също се издигнали като учени и превеждали на латински език в Европа арабските съчинения давайки по такъв начин могъщ тласък на новата мисъл. И дълго време след като арабското господство е смъкнато, а непосредственото им влияние върху културния живот отслабнало, евреите все още останали пазители и приемници на арабската култура и литература всред християните и мюсюлманите.
Западноарабската философия се развива главно в края на XI и през XII век. За разлика от Изтока, тук на Запад мистицизмът няма масов характер за сметка на рационализма. Неоплатонизмът е повече застъпен от суфистите, но не толкова колкото в източноарабската философия.
Западноарабската философия е фактически рационално-мистическа. Нейни главни представители са Ибън Баджа, Ибън Тауфил и Ибън Рудж (Авероес).
1. Философията на Ибн Баджа
Той е първият западноарабски философ и родоначалник на западноарабаската философия. Известен е под латинското си име Авенпаче. Той е най-известният заедно с Авероес, Алберт Велики и други мислители.
Той е роден в края на XI век в град Саргоса в семейство на златар. Живее в Гранада и в Саргоса, където е бил на държавна служба, но заради своите възгледи е бил хвърлен в затвора и отровен от своите противници. Главни негови съчинения са: "За душата", "За уединения живот", "За съединението на човека с активния разум".
Философското познание започва от момента, когато се опитваме да доловим същността на непосредственото съществуване на единичните вещи.
Всяка философия, трябва да намери основата на света и чрез анализ да открие всички произтичащи от нея главни характеристики на действителността и още по-точно нейните конкретни разновидности. Философията дава родовете и видовете на Битието и пътищата за тяхното познаване.
Според него, първичната материя и универсалната форма е първата причина на движението. Следователно, първичната материя и универсалната форма определят най-общите точки на Битието и движението на нещата. Формата той свързва с идеята за душата. Изследователите определят неговото учение като обективен идеализъм. Той приема първият двигател, първата причина за необходимо предварително условие за движението.
Душата е такава форма, която причинява движение посредством определени органи. Като осъществяване на естественото органическо тяло тя е причината за движението на човешкото тяло.
По начало философията на Ибън Баджа е идеалистиче-ска, рационалистическа. Тя намира своето продължение в Авероес.
2. Философията на Ибън Туфаил
В Европа е бил известен под латинското си име Абубацар. Роден е към 1110 година в Гранада. В различните градове, на която е живял и работил като лекар. Умира през 1185 година в Мароко. Заемал е различни държавни служби при халифата.
Той обединява платонизма и неоплатонизма с рационализма. Като обективен идеалист той према за първични и определящи идеите, които той нарича Божествени същности и върховни духове. Бидейки съвършено свободни от тяло. те не показват никакава зависимост от телата. Същността или Битието на външните предмети е безразлично за съществуването или несъществуването на идеите, които не зависят от съзнанието на хората. Единставената зависимост, в която те влизат, е отношението им към Единното, Необходимото, Истинското Същество. Идеите, които съставят същността на конкретните, емпиричните неща и които определят тяхното Битие имат за свой източник Върховното Същество. Това именно обстоятелство определя в последна сметка тяхната вечност и безкрайност.
Бидейки обективно съществуващи идеите определят същността на конкретните материални неща. Гибелта на вещите се определя от прекъсване на връзката с идеите. Напълно в духа на класическия платонизъм Ибън Туфаил смята външните неща за сянка на идеите. А светът на идеите притежава Божествена Същност. Той не само носи субстанцията на Необходимото Битие, но и зависи от него. Следователно, идеите, така наречение Божествени Същности са промеждутъчно звено между Първодвигателя, Първопричината от една страна и емпиричния свят от друга. Идеите са една сътворена от Божеството природа. Необходимото Битие ги извиква към живот и им осигурява продължителност на тяхното съществуване. То е тяхното начало и причина. Целият свят - видим и невидим е дело на Бога.
Единствената и главна характеристика на света е Неговото единство. Множествеността се проявява като нещо случайно. Това единство съществува и в човешкото тяло. Единството на тялото се осъществява от духа. Духът е неизменен за разлика от телесните форми на Битието. Така че съществува единство, зависимост между отделните части, както на света, така и на тялото.
Не само одушевените, но и неодушевените тела притежават дух, жизнено начало.
Формата, според него, не е сетивно възприемано качество, а активна същност на нещата и тяхната душа, благодарение на което нещата се движат. Формата е синоним на природата, т.е. на субстанцията, на Началото.
Човешкото познание, според него, не се ограничава само със сетивните възприятия и умственото размишление. То може да се осъществи в нови форми, които по своята познавателна стойност стоят по-горе от сетивното съзерцание. Така той идва до идеята за Бога, че Бог е един обект, който се познава чрез вътрешно съзерцание. Неговата същност е най-дълбока от тези на другите неща и се достига да един начин, който няма нищо общо с усещането и размишлението. Истинското познание е достигането на същността на Бога, като начало на света. Процесът на познанието е процес на достигане същността на това Същество. Който притежава истинското познание, той обладава действителността, истинската същност на Необходимото Битие. Така познанието води до съединението на субекта и обекта на познанието, до духовното сливане на човека с Истинското Същество, до изчезването на отделното Аз. Но това не е физическо, а духовно претопяване в лоното на Безкрайното и Всемогъщото Същество - Бог.
Авероес е роден през 1126 година в град Кордова в Испания. Произхожда от богато аристократично семейство. Дядо му и баща му са изпълнявали висши съдийски служби. Самият Авероес получава много добро образование. Той изучава теология, право, философия, литература, поезия и медицина. Живее всред обществото на просветени хора и се ползва от покровителството на управляващите среди. Към 1195 година той изпада в немилост и е обвинен,че се отклонява от моха-меданската религия и неговите съчинения са обявени за ере-тически. Той се оттегля да живее в едно село близо до Кордова изолиран от културния свят. Със специално издаден указ се забравявало разпространението на неговите философски възгледи и съчиненията му са изгорени. Малко преди своята смърт е реабилитиран. Умрял е в 1196 година. Той е истински енциклопедист.
Написал е много съчинения в различните области на знанието. Написал е около 66 съчинения: философски - 30, по медицина - 17, по право - 9, по теология - 3, но астрономия — 3, по математика - 2. Ето някои от имената им: "Опровержение на опровержението", написана против Ал-Газали. Това е най-крупното му произведение по философия. Друго негово произведение е "За единството на отделния разум с човека", "Размишление за разума", "Проблемът за времето", "Размишление за вечното и временното съществуване", "За съгласуването на религията с философията", "За движението на небесните сфери" и др. Той прави обширни коментари на Аристотеловите съчинения, на съчиненията на Гален, на произведенията на Платон, Птоломей и др. Чрез неговите коментари Западна Европа се запознава с произведенията на Аристотел и посредством него и с другите гръцки философи. С него започва един нов етап в развитието на арабската философия и възраждането на Европа. Той прави първите крачки към аналитичното и експериментално изследване, което се подема францисканския монах Рожер Бекон, с което се отваря пътя на човешката мисъл.
Учението на Авероес е опит да се изясни отношението между теологията и философията. Според него там където свършва философията започва теологията и обратно.
Той отрича астрологията и въздействието на небесните тела върху земните явления и отрича всички гадателни науки и алхимията. Истинското научно познание, според него, е длъжно да отчита действителната стойност на реалните факти.
Той приема вечността на света, т.е. че светът не е създаден, а вечно съществува. Въпреки това той приема съществуването на Бога като Първопричина на всичко.
Поддържа, че в света съществуват пет основни елемента: етер, огън, въздух, вода и земя. Небето се оформя от множество сфери. Всяка сфера притежава разум, което е душата на небесното тяло. Отделните разуми са свързани помежду си в зависимост от разума на първата сфера. По такъв начин тя разпространява своето влияние до последната сфера, а чрез нея и до нас.
Първият двигател, Първата Причина определя движението и състоянието на земните неща не непосредствено, а по косвен път. Желанието е стремежът да се подражава на главната причина, която осъществява доминиращото влияние спрямо всичко съществуващо. Лишен от материя, която да преминава в активно състояние, първият двигател осъществява целесъобразен характер на развитието на света по простата причина, че е форма на формите и висша цел за подражание.
Напълно платоновски звучат думите: "Всяка небесна сфера е живо същество", че тя притежава тяло, което притежава определен разум и размер и форма и че тя се движи от само себе си в определена, а не каквото и да е направление. Онова, което притежава такова свойство по необходимост е живо същество. Той приема вечността на първичната материя и на формата като принцип, който организира материята. Приема и Първата причина - Бог като Първопричина на всичко съществуващо.
Според него, времето и движението са вечни. Движението по начало зависи от Първия двигател, от Първата Причина. Това говори за идеалистическо разбиране на източника на движението и развитието. А времето е такова нещо, което е продукт на дейността на душата в движение. Времето е в зависимост от движението.
Всички явления и неща, казва той. възникват на основата и по силата на някаква причина, която не зависи от съзнанието и волята на хората. Поради това задачата на науката е да изследва причинната връзка на нещата и между нещата. Самото познание е разкриване причината на изследваните явления. Той казва: "Разумът не е нищо друго, освен достига-не на Битието до неговата причина и именно това отличава разума от всички други възприемащи сили, така че оня, който отрича причината, той отрича и разума. Изкуството на логиката признава съществуването на причините и действиията и смята, че действията може да се познаят само благодарение познаването на техните причини. Отричането на това заключава в себе си отричането на познанието.
Според Авероес, има индивидуална и универсална душа. Индивидуалната душа се унищожава с тялото, а универсалната душа е безсмъртна и тя обединява духовните качества на всички хора. Съединението на универсалната душа с дадено тяло обуславя явяването на индивидуалната душа.
Подобно е и учението му за разума. Той разделя разума на пасивен и активен. Активният разум подобно на универсалната душа е обективен, всеобемащ и вечен. И като такъв нрави нещата умопостигаеми, т.е. сам създава предметите на своето познание. Тази негова способност се основава в края на краищата на обстоятелството, че той носи в себе си всеобщото космично. Това космично в активния разум сближава човека с всеобщата субстанция на света.Нещо повече, Авероес говори за сливането на човека с универсалния разум. Това сливане не е резултат на екстаз или друго мистично състояние, а е резултат на науката и на знанието. Колкото по-об-ширни и задълбочени са звнанията, толкова по-пълно човек се доближава и слива с природата на универсалния разум. Той не познава граници на познанието.
Истинското знание е знание за вещта такава, каквато е. Да съществува правилна представа за вещта, това значи да я смятаме за такава, каквато е тя в действиетелност.
От XII век в арабската държава запада и заедно с това философията и науката западат. Но още в първата половина на XII век науката и философията, които арабите притежаваха, става макар и частично, достояние на Западна Европа. Почват да се превеждат творенията на арабските мислители на латински. Западноевропейските мислители стават приемници на арабската философия. Така Раймонд, архиепископ в Толедо, през периода 1130 - 1150 година сформира група, която превежда някои философски съчинения на арабите. На чело на тази група стои архиепископ Доминико Гунсалви. В нея участват и някои евреи.
Представителите на тази група превеждат съчиненията на Ал-Кинди, Ал-Фараби, Ибн-Сина, Ал-Газали и други. Според Алдо Миели те превеждат повече от 20 трактата, както следва: за областта на астрономията и астрологията - 13, от философията — 7, от медицината - 1, и от математиката - 1. Освен това Гунсалви под влиянието на Ал-Фараби и други написва няколко съчинения: "За делението на философията", "За душата", "За безсмъртието на душата" и др.
В последствие между всички арабски философи най-голямо значение и влияние на Запад има Авероес. Той става знаме на пробуждащата се мисъл на Западна Европа.
Мислителите, които излизат от Авероес при обосноваване на своите философски схващания образуват течението аве-роизъм. В това отношение за пръв авероист се смята Михаил Скот през XIII век. Той превежда от арабски основните съчинения на Аристотел и такива от Авероес. Неговите коментари запознават западните мистици с възгледите на Авероес и чрез тях с тези на Аристотел. Рожер Бекон свидетелства, че те довеждат до промяна в отношението на тогавашните мислители във философията на Аристотел.
През Средновековието философията на Авероес се разглежда от две противоположни становища.
Едни от философите се стремят да я приспособят към специалната идеология, основана на християнството и мистично-окултното схващане на живота. Тук на първо място трябва да се отнесат Алберт Велики, Тома Аквински и др. И двамата са дъблоки мистици, а първият и знаменит окултист.
Други по-материалистично настроени мислители виждат в неговото лице представител на едно мистично направление, което е криво разбиране на Авероес, което изхожда от неговото въвеждане на емпиричния метод на изследване в процеса на познанието. Това е един импулс, който се доразвива в последствие от Франциск Бекон, за когото също такива мислители казват, че въпреки, че вярва в Бога, той е материалист, докато съзнае положително, че той е окултист, розенкройцер.
В течение на цялото Средновековие в епохата на Възраждането мислителите от различни гледища се позовават на идеите на Авераес и от него на Аристотел, но както за единия, така и за другия са често пъти криво изтълкувани поради факта, че те се насочват към емпиричния метод на изследване, което според повърхностното мислене е белег на материалистично мислене. Това е едно погрешно схващане, защото както ще видим, когато разглеждаме Франциск Бекон, който установи този метод в процеса на познанието, че той изхожда от средата на розенкройцерите.