Хитрият Леонис с помощта на свои приятели, каквито имаше по всички пристанища, успя да прекара гемията със своите пътници през всички митарства. Разбира се, за това помогнаха и череците1 от алтъните, които младите хора бяха успяли да скътат за тези решителни дни. Както митничарите и разните пазачи по брега, така и шарещите гемийки на турски и гръцки рибари прикриха гемията на Леонис и тя не се разпозна между другите гемии и малки корабчета в голямото пристанище. Какво ли не могат да постигнат умелите, безстрашни, а при това много хитри моряци.
В Цариград открай време живеят много българи. Има тук търговци, заселени от много години, отворили магазини, където печелят добра пара, а немалко от тях работят с каквото могат и за своето отечество. Срещат се в Цариград люде, които са побегнали от родината, защото ги е подгонила властта за непокорство или пък затуй, че са отказали да дадат аба или шаек за аскера. В този град, където се срещат разни народности и вери, срещат се и пропагандисти на разни верски мисии, едно, за да проучат отблизо вярно ли е това, което се говори за живота на поробените от Баязид народи, а от друга страна, да проповядват и печелят съмишленици за разни учения и църкви.
През 1840 г. по препоръка на българина Н. Дорев турското правителство се съгласило да изпрати в Лондон и Бирмингам на издръжка от евангелски мисионери няколко българчета от Самоков да се учат и да специализират в областта на металната индустрия. Константин, който заедно с другарите си по време на престоя в Цариград бе успял да обходи много кътчета и да научи доста неща, разбра какви са намеренията на търговците и мисионерите и макар че имаше възможност да влезе във връзка с тях, никак не се съблазни от немалкото изгледи за успех, защото носеше в душата си непроменената и здраво утвърдена воля да се отдалечи от блазнещата суета на живота в големите градове и да отиде в манастир.
След като разгледаха града и някои от неговите забележителности една сутрин те напуснаха гостоприемницата и като успяха да съгласят Леонис да продължи пътя, тъй като без него трудно биха се промъкнали през Мраморното море и Дарданелите, те тръгнаха, все така прикривани между голям брой рибарски платноходи и лодки. Леонис, разбира се, турна в джоба още някоя и друга жълтичка, защото си мислеше, че в Солун ще направи някоя изгодна сделка.
От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството.
Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без трудности и изпитания. Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър. Не мина и половин час, вятърът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел. Гемията започна застрашително да се издига и още по-ужасяващо да пада в отворената бездна между две вълни. Леонис вече изтърваваше командата. По мокрите изпънати въжета бурята като върху струни свистеше злокобни химни. А платната плющяха и се увиваха, без да имат вече някакво значение при плаването.
Леонис успя да превърже някои от въжетата и остана при кормилото с малката надежда, че може да помогне поне малко при тази борба между живота и грозящата ги гибел. Лицето му беше бледо, ужасено и това усилваше страха у младежите, които във всяко отношение бяха по-неопитни от него. Гемията, старият изпитан моряк, както и четиримата младежи бяха вече изключително в ръцете на съдбата. Единственото нещо, което остана като мъничка надежда в този страшен час, беше това, че вятърът идеше от юг или по-точно от югоизток и гемията вместо да бъде тласкана навътре в морето, където за нея не би имало никакво спасение, се приближаваше към бреговете. Леонис прецени, че ако излязат читави на брега, то ще бъде някъде към Карабаир и Орфано.
Преваляше нощта, но бурята все още не стихваше. Сякаш невидими конници се надпреварваха в смраченото пространство. Но когато тъмата малко се поразреди, пътниците забелязаха, че на север се издига хълм.
- Брегът! - извика Константин.
- Брегът! - повториха Леонис и другите.
- Може би ще стигнем до него, ако ни е писано да живеем.
- Каквато е Божията Воля - отговори Константин.
Гемията с голяма скорост се носеше към брега, който вече се виждаше добре, но отведнаж нещо изтрещя, залюляха се хората и някой падна на мокрите дъски.
- Отвържете лодката от борда! - извика с всички сили Леонис ударихме се в подводна скала.
Вече се беше доста разсъмнало, за да се види ясно, че от една странична дъска нахлуваше вода. Всичко в гемията бе разбъркано. Бурето се търкулна и едва не удари Леонис в гърба. Гемиджията освобождаваше веслата.
- Дигайте спасителната лодка, но не изпускайте въжето от ръце - викаше все така тревожно Леонис.
Младежите вдигнаха лодката по двама от двете страни и с голяма мъка я пуснаха във водата, а Леонис пое въжето в своите ръце. Така лодката беше задържана до потъващия вече корпус на гемията и всички влязоха в нея, макар с мъчителни усилия, тъй като вълните я мятаха на всички страни.
Гемиджията остана последен, той извърна глава и погледна за последен път любимата си „Калиопа" и скочи в лодката. Лицето му беше обляно във вода. Може би той плачеше за своята любима и верна приятелка, но никой не можеше да познае сълзите по мокрото лице.
Леонис загреба с всички сили и не минаха повече от двадесет минути и лодката спря в брега. Едно малко селце се мерна пред очите им, а до него и близо до мястото, където слязоха, беше устието на доста голяма река. По-късно те разбраха, че това беше Струма.
Изморени, мокри, изтерзани от бурята, те паднаха на коравата земя, която Константин целуна с благодарност.
1Една четвърт от бяла меджидия, пет гроша (б. р.).