Представете си, че някоя жена, като тази на фиг. 2, зърне отнякъде младата мома, изобразена на фиг. 1. Зърне я тъкмо в този хубав миг – застанала на синора на лозето, дало обилен плод, натоварена с благото бреме на лозата: едри, сочни гроздове, Младата мома се е весело засмяла и жизнерадостната ù усмивка се е разляла широко по здравото ù, сочно като грозд лице. Кому се усмихва тя? На хубавия есенен ден ли – един от ония тихи и слънчеви есенни дни, с лазурно небе, в които, както казва един северен писател, "всички годишни времена си дават среща?" Или, може би, на своите дружки в съседните лозя, които берат грозде, кръшно се смеят и огласят простора с песента си? А може би да се усмихва на своя възлюблен, който ù изпраща привет от претоварения с лозов плод кораб, що скърца по прашния ,друм? Все едно здрава, жизнерадостна, бликаща от живот и сила, присъщи на младостта, метнала на яки рамене кобилица с едри гроздове, обилно налени със слънчев сок, тя сама е сякаш една бликаща струя на живота.
И тъкмо в този миг я зърва някоя жена, като изобразената на фиг. 2. Мислите ли, че тая суха жена, с угаснала жизненост, ще се възрадва на тази мома, на нейния волен, жизнерадостен смях, на нейната цъфтяща младост? Едва ли. Тия зли очи, с остър поглед, тоя изгърбен в средата, дълъг нос, с корава линия – властнически и активен, издаващ преодоляващото влияние на интелекта и волята, тия безсочни, стиснати устни, изтънени в една суха черта, тая костелива брада и тоя мършав врат – белег на увехнала жизненост – всичко това говори, че тази жена не може да долавя и да се отзовава на топлите трептения на оня живот, който блика с елементарна сила от натури като нашата гроздоберка. Още повече, че предната част на главата, непосредствено над челото, дето е центърът на милосърдието, на хуманността, е слабо развит у тази жена. Изобщо коронната част на главата, дето функционират висшите морални чувства у човека, показва слабо развитие. Жени като тази не могат да влизат в положението на хората, не могат да състрадават, да вземат участие в съдбата на своите ближни. Те с нескривано злорадство обсъждат злощастието на другите хора, като отдават техните несполуки, техните неволи и страдания на "греховете" им. Често от стиснатите им устни се процеждат жестоките думи: "пада му се" или "пада ù се" – като неумолима присъда, която сякаш едничка е в състояние да задоволи изискванията на техния тесногръд, еснафски морал. Ако са религиозни в общоприетата смисъл на думата, тяхното "благочестие" с безпощадна нетърпимост клейми "греховете" и "паденията" на "грешниците". За последните има само една присъда според тях – вечният ад на католическата и православна църкви! У източните народи това безсърдечно отнасяне към съдбата на човека намира оправдание у тия натури в едно догматично разбиране на закона за Кармата. Като че ли страданията, които преживява един човек, ако ще би и по закона на Кармата, трябва да затворят сърцата ни за милосърдието, за пълното с разбиране участие в неговата съдба.
На фиг. 2. имаме един приблизителен образец, една скица на описания по-горе тип. Ако искаме да го назовем с едно име, което е станало вече нарицателно за тоя тип жени, ще го наречем Ксантипа – прочутата Сократова жена, станала безсмъртна, не само защото името ù е тясно преплетено с живота на елинския философ, а защото негли е въплъщавала в една характерна форма тоя именно тип. Ако искаме да събудим познати житейски образи из нашата действителност, ще го наречем с думата "свекърва", която също е станала вече прозвище.
Не дай Боже момата с кичурите грозде да има злочестата орис да стане снаха на някоя такава "свекърва". Тогава тя ще разбере в пълния ù смисъл, що значи тая прословута дума! Под погледа и думите на тая свекърва, които попарват като слана крехките цветя на младостта, ще заглъхне и кръшният момински смях, който е разкрехвал досега алените ù устни, за да блеснат наредените като мъниста зъби, и веселата ù песен; ще престанат за нея хора, игри, седенки. Защото смехът за тия "свекърви" е белег на лекомислие, песните са "непристойни", а хората – съблазън!
Тия "свекърви" в религиозния живот са създали всички ония заблуди за "духа" и "плътта", за "грешната юдол" – земята, като са объркали по един плачевен начин физическия свят – великият полюс на Божествения свят и тялото на човека, един разумно устроен организъм, с който душата си служи на земята, с "плътта" – сир. низките животински влечения и страсти, които държат в робство човека. Навсякъде, дето е стъпвал властническият им крак, те са прокуждали песента, поезията, красотата, радостта от живота. Те са създали крайният аскетизъм, придружен с нескончаеми терзания на плътта, пости и разкаяния; те са сътворили ада, като место на вечно осъждение, на вечни мъки и страдания за "грешните души". Така, негли, те са смогнали да утолят своята лична жажда за мъчение, за мъст и наказание.
Характерен у тоя тип люде, дори и в неговата по-умерена форма, е формализмът и буквоядството. Тези хора съвсем не са в състояние да разбират и да приемат живота така, както се проявява – от най-низките до най-високите му форми, а се мъчат да го затворят в тесните рамки на своето ограничено разбиране, да го сковат в известни правила.
Може човешката любов – говоря ненаучно – така както днес се проявява, да не е онази божествена Любов, за която говорят и към която великите Учители с такова велико търпение и мъдрост напътват готовите души. Но при всяко човешко преживяване, каквото и да е то, ние сме изправени пред един факт и трябва да се отнесем към него не с предубеждение, а конкретно, с един трезв реализъм, с едно дълбоко разбиране. няма какво да съдим един процес, който се извършва така или иначе в душата на един човек. Друг е въпросът, ако ние имаме нужният опит и знание, да дадем възходящ ход на този процес, да спомогнем за неговата "сублимация" – нещо което всъщност се явява цел на всяка съзнателна работа над себе си и над другите при "трансформиране съзнанието" на човека. Но това е работа и задача на истинския окултен ученик. Тук се изискват дълбоки психологични познания, изисква се опит, изкуство. То не се прави с морализиране, с нескончаемо цитиране на стихове и превърнати във външни правила наставления на мъдреците. За ученика, впрочем, това не са външни правила, а формули, с които той си служи, когато оперира с тънките психични сили.
Знам, някои естети ще намерят, че нашата гроздоберка съвсем не е образец на красота, че има доста груби черти, които се оживяват негли само от нейния хубав смях и от интензивните трептения на нейната бликаща младост, от напрежението на елементарната стихия на живота. Това е, без съмнение, така, но тъкмо за това е избрана тая мома – като образец на натурална жизнерадост.
Очевидно, от жени като нашата гроздоберка, не може да се очаква да играят някаква роля вън от сферата на семейния живот и да изпълнят някаква друга социална функция, освен родовата. Ония по-високи социални функции, каквито жената тепърва ще има да изпълнява в една бъдеща култура, очевидно изискват по-друго развитие и, съответно на това, по-друг строеж.
Накрай, искам да очертая с няколко едри линии един друг, по-духовен тип жена, която често ни се явява в своята зряла възраст – и физически, и душевно. в тоя тип жени, от рода на Мариите , по-фино построени, преобладава мекият принцип. Те са напоени с висшия магнетизъм на моралните чувства, чиито органи са добре развити в тяхната глава и този магнетизъм меко се излъчва от техните очи, гледащи с участие и разбиране, присъщи на натури, които много са страдали и много разбрали. Той се излива през техните движения и жестове, той трепти в усмивката им, в мекия им говор.
Тия жени разбират страждущите – и млади и стари. Те особено умеят да приласкаят в своите майчински обятия младите девойки, които минават през огненото кръщение на Любовта. Техните думи са като оня балсам на милостивия самарянин, който се излива върху раните и ги лекува. Това са в истинска смисъл на думата духовни майки за по-невръстните по опит души. Тук се крие едно указание за разширяване на майчинството от чисто родова, биологична функция в социална и психологическа.
Тоя тип жени-майки могат да бъдат истински съветници на младите. Милосърдни и нежни, в своята зряла възраст, те приличат на тихи летни нощи, когато небето е осеяно с блестящи звезди, а въздухът е напоен с дъха на зрелите жита, на хляба, който се ражда, и с аромата на плодовете, които зреят, налени от слънцето.