Търсене в текстове за 'мълчан мълчал мълчи'

НАЧАЛО

ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 54 резултата в 8 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 3. ПЕТЪР И ЙОАН В ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ - Влад Пашов (1902- 1974)

Йоан е също между учениците, но той мълчи, а Петър говори.
За Йоан това заспиване означава излъчване на духа от тялото, за да стои близо до борещата се Христова душа. За Петра със заспиването започва трагичното опразване на тялото и душата от духа, което довежда после до отричането от Христа. През това полярно отношение в глъбината на съществуването между Петър и Йоан става една обмяна, която не е посочена в Евангелията, но която фактически съществува и е от голямо значение. На Петдесетница пробуждането на Петър има такава екстатична сила. понеже преди това потъването на неговото съзнание е било много дълбоко. Йоан е също между учениците, но той мълчи, а Петър говори. За него събитието на Петдесетница няма това значение, което има за Петра и за другите ученици, защото той отпреди е с едно по-повишено съзнание, с което е във връзка със Светия Дух и с Духа на Христа. Но и тук между Петър и Йоан става една премълчана обмяна. Без присъствието на Йоана участието на Петър в събитието на Петдесетница би било друго. Само този примиряващ елемент прави така, че екстазът на Петър да се прояви в един ясен и силен исторически ръководен елемент. Умереностга, която душата на Петър можа да постигне само в течение на много изпитания, е гарантирана отначало чрез съучастието на Йоана.
към текста >>

Но и тук между Петър и Йоан става една премълчана обмяна.
През това полярно отношение в глъбината на съществуването между Петър и Йоан става една обмяна, която не е посочена в Евангелията, но която фактически съществува и е от голямо значение. На Петдесетница пробуждането на Петър има такава екстатична сила. понеже преди това потъването на неговото съзнание е било много дълбоко. Йоан е също между учениците, но той мълчи, а Петър говори. За него събитието на Петдесетница няма това значение, което има за Петра и за другите ученици, защото той отпреди е с едно по-повишено съзнание, с което е във връзка със Светия Дух и с Духа на Христа. Но и тук между Петър и Йоан става една премълчана обмяна. Без присъствието на Йоана участието на Петър в събитието на Петдесетница би било друго. Само този примиряващ елемент прави така, че екстазът на Петър да се прояви в един ясен и силен исторически ръководен елемент. Умереностга, която душата на Петър можа да постигне само в течение на много изпитания, е гарантирана отначало чрез съучастието на Йоана. Преди да постигне една напълно уверена самостоятелност, Петър трябва да мине през още един преход. Този преход може да се види в сцените с Петър, за които Деянията на апостолите разказва след изживяването на Павел пред Дамаск: в изцелението на схванатия Еней, възкресението на Тавита и действието в дома на Корнилий.
към текста >>

Тук Йоан се намира до него като мълчалив придружител.
Без присъствието на Йоана участието на Петър в събитието на Петдесетница би било друго. Само този примиряващ елемент прави така, че екстазът на Петър да се прояви в един ясен и силен исторически ръководен елемент. Умереностга, която душата на Петър можа да постигне само в течение на много изпитания, е гарантирана отначало чрез съучастието на Йоана. Преди да постигне една напълно уверена самостоятелност, Петър трябва да мине през още един преход. Този преход може да се види в сцените с Петър, за които Деянията на апостолите разказва след изживяването на Павел пред Дамаск: в изцелението на схванатия Еней, възкресението на Тавита и действието в дома на Корнилий. Тук Йоан се намира до него като мълчалив придружител. В случая Петър черпи сили от Йоан. Това, което Петър изминава като поредица от сцени, е едно участие в делата Христови от Евангелията. Тук имаме един пример за многообразните отношения, които сферата на Евангелията намира в Деянията на апостолите. Тук се отразява изцелението на схванатия, възкресението на дъщерята на Яира, нахранването на петте хиляди и други.
към текста >>

2. МАГ - Влад Пашов (1902- 1974)

обадил, та ни разтревожи с мълчанието си, той ме погледна: „Какво ще се
вече месец не се е обаждал с писмо, какво става с него, да не му се е случило нещо лошо? " Учителят помълча малко, загледа се в пространството и след това ми рече: „Не се безпокой, момчето ти е добре, трън няма да го убоде." И наистина синът ми се завърна жив и здрав и като го попитах защо не се е обадил, та ни разтревожи с мълчанието си, той ме погледна: „Какво ще се тревожиш, с трън не се убодох." При тези думи аз трепнах. Той ме видя и попита: „Защо трепна така? " Казах му за думите на Учителя. Един брат се интересувал от някакъв въпрос, записал го на листче и
към текста >>

мълчал. Учителят станал и излязъл от стаята.
като се срещне с него няма да му проговори, докато Учителят не го назове по име. Отишъл в дома на Учителя, казал, че желае да се срещне с него и той го приел. Братът седнал на един стол в стаята, а Учителят срещу него. Учителят го заговорил, попитал го откъде иде, за какво е дошъл, как се казва, но той все мълчал. Учителят станал и излязъл от стаята. След десетина минути се върнал и отново го заговорил. Братът пак мълчал. Учителят излязъл повторно и се бавил пет минути.
към текста >>

Братът пак мълчал.
Учителят го заговорил, попитал го откъде иде, за какво е дошъл, как се казва, но той все мълчал. Учителят станал и излязъл от стаята. След десетина минути се върнал и отново го заговорил. Братът пак мълчал. Учителят излязъл повторно и се бавил пет минути. След това се върнал в стаята и доста строго му казал: „Симеоне, защо мълчиш? " След като Учителят споменал името на непознатия му човек,
към текста >>

защо мълчиш?
отново го заговорил. Братът пак мълчал. Учителят излязъл повторно и се бавил пет минути. След това се върнал в стаята и доста строго му казал: „Симеоне, защо мълчиш? " След като Учителят споменал името на непознатия му човек, Симеон започнал да разказва защо е дошъл при него. За една група младежи разправя сестра Куна Христова от Шумен. Когато Учителят бил интерниран във Варна, няколко ученици чули, че той гледа на ръка и решили да отидат при него, за да им гледа.
към текста >>

3. Опит за концентриране – мълчание - Влад Пашов (1902- 1974)

• 484 • Опит за концентриране – мълчание.
• 484 • Опит за концентриране – мълчание. Следният път ще имате едно мълчаливо събрание. Всички ще бъдете в класа точно навреме, в 7:30 ч. вечерта както обикновено и ще прекарате половин час в концентрация, размишление и мълчание до 8 ч. Ще се поздравите тихо, без да говорите. През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание.
към текста >>

Следният път ще имате едно мълчаливо събрание.
• 484 • Опит за концентриране – мълчание. Следният път ще имате едно мълчаливо събрание. Всички ще бъдете в класа точно навреме, в 7:30 ч. вечерта както обикновено и ще прекарате половин час в концентрация, размишление и мълчание до 8 ч. Ще се поздравите тихо, без да говорите. През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание. Всеки ще се успокои вътрешно и ще си представи, че е разрешил всички въпроси в живота.
към текста >>

вечерта както обикновено и ще прекарате половин час в концентрация, размишление и мълчание до 8 ч.
• 484 • Опит за концентриране – мълчание. Следният път ще имате едно мълчаливо събрание. Всички ще бъдете в класа точно навреме, в 7:30 ч. вечерта както обикновено и ще прекарате половин час в концентрация, размишление и мълчание до 8 ч. Ще се поздравите тихо, без да говорите. През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание. Всеки ще се успокои вътрешно и ще си представи, че е разрешил всички въпроси в живота. Ще седнете на мястото си тихи и спокойни и ще мислите за Великата хармония в света. Да мълчи човек, това е един от красивите опити.
към текста >>

През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание.
• 484 • Опит за концентриране – мълчание. Следният път ще имате едно мълчаливо събрание. Всички ще бъдете в класа точно навреме, в 7:30 ч. вечерта както обикновено и ще прекарате половин час в концентрация, размишление и мълчание до 8 ч. Ще се поздравите тихо, без да говорите. През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание. Всеки ще се успокои вътрешно и ще си представи, че е разрешил всички въпроси в живота. Ще седнете на мястото си тихи и спокойни и ще мислите за Великата хармония в света. Да мълчи човек, това е един от красивите опити. Така той ще разбере силата на мълчанието. В мълчанието човек може да върши чудеса.
към текста >>

Да мълчи човек, това е един от красивите опити.
вечерта както обикновено и ще прекарате половин час в концентрация, размишление и мълчание до 8 ч. Ще се поздравите тихо, без да говорите. През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание. Всеки ще се успокои вътрешно и ще си представи, че е разрешил всички въпроси в живота. Ще седнете на мястото си тихи и спокойни и ще мислите за Великата хармония в света. Да мълчи човек, това е един от красивите опити. Така той ще разбере силата на мълчанието. В мълчанието човек може да върши чудеса. Чрез мълчанието като вътрешна сила човек може да помага на болни, на бедни и на страдащи. Обаче ние не говорим за външното мълчание, но за онова дълбоко вътрешно мълчание, проникнато от вътрешен Мир в душата. Чрез мълчание човек може да преодолява и най-големите мъчнотии и препятствия.
към текста >>

Така той ще разбере силата на мълчанието.
Ще се поздравите тихо, без да говорите. През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание. Всеки ще се успокои вътрешно и ще си представи, че е разрешил всички въпроси в живота. Ще седнете на мястото си тихи и спокойни и ще мислите за Великата хармония в света. Да мълчи човек, това е един от красивите опити. Така той ще разбере силата на мълчанието. В мълчанието човек може да върши чудеса. Чрез мълчанието като вътрешна сила човек може да помага на болни, на бедни и на страдащи. Обаче ние не говорим за външното мълчание, но за онова дълбоко вътрешно мълчание, проникнато от вътрешен Мир в душата. Чрез мълчание човек може да преодолява и най-големите мъчнотии и препятствия.
към текста >>

В мълчанието човек може да върши чудеса.
През деня може да говорите колкото искате, но дойде ли определеният час – пълно мълчание. Всеки ще се успокои вътрешно и ще си представи, че е разрешил всички въпроси в живота. Ще седнете на мястото си тихи и спокойни и ще мислите за Великата хармония в света. Да мълчи човек, това е един от красивите опити. Така той ще разбере силата на мълчанието. В мълчанието човек може да върши чудеса. Чрез мълчанието като вътрешна сила човек може да помага на болни, на бедни и на страдащи. Обаче ние не говорим за външното мълчание, но за онова дълбоко вътрешно мълчание, проникнато от вътрешен Мир в душата. Чрез мълчание човек може да преодолява и най-големите мъчнотии и препятствия.
към текста >>

Чрез мълчанието като вътрешна сила човек може да помага на болни, на бедни и на страдащи.
Всеки ще се успокои вътрешно и ще си представи, че е разрешил всички въпроси в живота. Ще седнете на мястото си тихи и спокойни и ще мислите за Великата хармония в света. Да мълчи човек, това е един от красивите опити. Така той ще разбере силата на мълчанието. В мълчанието човек може да върши чудеса. Чрез мълчанието като вътрешна сила човек може да помага на болни, на бедни и на страдащи. Обаче ние не говорим за външното мълчание, но за онова дълбоко вътрешно мълчание, проникнато от вътрешен Мир в душата. Чрез мълчание човек може да преодолява и най-големите мъчнотии и препятствия.
към текста >>

Обаче ние не говорим за външното мълчание, но за онова дълбоко вътрешно мълчание, проникнато от вътрешен Мир в душата.
Ще седнете на мястото си тихи и спокойни и ще мислите за Великата хармония в света. Да мълчи човек, това е един от красивите опити. Така той ще разбере силата на мълчанието. В мълчанието човек може да върши чудеса. Чрез мълчанието като вътрешна сила човек може да помага на болни, на бедни и на страдащи. Обаче ние не говорим за външното мълчание, но за онова дълбоко вътрешно мълчание, проникнато от вътрешен Мир в душата. Чрез мълчание човек може да преодолява и най-големите мъчнотии и препятствия.
към текста >>

Чрез мълчание човек може да преодолява и най-големите мъчнотии и препятствия.
Да мълчи човек, това е един от красивите опити. Така той ще разбере силата на мълчанието. В мълчанието човек може да върши чудеса. Чрез мълчанието като вътрешна сила човек може да помага на болни, на бедни и на страдащи. Обаче ние не говорим за външното мълчание, но за онова дълбоко вътрешно мълчание, проникнато от вътрешен Мир в душата. Чрез мълчание човек може да преодолява и най-големите мъчнотии и препятствия.
към текста >>

4. 7.43 Крум Няголов - Светозар Няголов ( -2013)

Баща ми го пита дали е добре да отиде в Америка да следва богословие, а Учителя мълчи известно време и му казва: „Няма защо да ходите в Америка.
Участва в голямата дъждовна и снежна екскурзия в 1927 г. до връх Мусала. След нея отива на Изгрева да се посъветва как да постъпи с поканата, дадена му от протестантите. Рано сутринта, след беседата, почуква на приемната стая на Учителя, който му отваря и го приема. Предлага му стол. Баща ми го пита дали е добре да отиде в Америка да следва богословие, а Учителя мълчи известно време и му казва: „Няма защо да ходите в Америка. Америка е тук, в България. Вие идвате от Египет и носите нейната култура." Баща ми е тих, мълчалив и приема думите на Учителя. Учителя сяда срещу него и в мълчание прекарват повече от 4 часа (от 7 до 11 ч.) Пред приемната се събира голяма група приятели, които желаят да посетят Учителя. След 11 ч. те започват да чукат по вратата и прозореца.
към текста >>

Вие идвате от Египет и носите нейната култура." Баща ми е тих, мълчалив и приема думите на Учителя.
След нея отива на Изгрева да се посъветва как да постъпи с поканата, дадена му от протестантите. Рано сутринта, след беседата, почуква на приемната стая на Учителя, който му отваря и го приема. Предлага му стол. Баща ми го пита дали е добре да отиде в Америка да следва богословие, а Учителя мълчи известно време и му казва: „Няма защо да ходите в Америка. Америка е тук, в България. Вие идвате от Египет и носите нейната култура." Баща ми е тих, мълчалив и приема думите на Учителя. Учителя сяда срещу него и в мълчание прекарват повече от 4 часа (от 7 до 11 ч.) Пред приемната се събира голяма група приятели, които желаят да посетят Учителя. След 11 ч. те започват да чукат по вратата и прозореца. Баща ми нарушава мълчанието и казва: „Учителю, да стана и изляза, за да могат и другите, които чакат, да дойдат при Вас." Учителя отговаря: „Добре." Крум става и излиза. Отива при протестантите и отказва предложението им.
към текста >>

Учителя сяда срещу него и в мълчание прекарват повече от 4 часа (от 7 до 11 ч.) Пред приемната се събира голяма група приятели, които желаят да посетят Учителя.
Рано сутринта, след беседата, почуква на приемната стая на Учителя, който му отваря и го приема. Предлага му стол. Баща ми го пита дали е добре да отиде в Америка да следва богословие, а Учителя мълчи известно време и му казва: „Няма защо да ходите в Америка. Америка е тук, в България. Вие идвате от Египет и носите нейната култура." Баща ми е тих, мълчалив и приема думите на Учителя. Учителя сяда срещу него и в мълчание прекарват повече от 4 часа (от 7 до 11 ч.) Пред приемната се събира голяма група приятели, които желаят да посетят Учителя. След 11 ч. те започват да чукат по вратата и прозореца. Баща ми нарушава мълчанието и казва: „Учителю, да стана и изляза, за да могат и другите, които чакат, да дойдат при Вас." Учителя отговаря: „Добре." Крум става и излиза. Отива при протестантите и отказва предложението им. Много по-късно, след 9 септември, тези пастори начело със Зяпков са съдени като американски шпиони, пратени в Белене, където си заминават.
към текста >>

Баща ми нарушава мълчанието и казва: „Учителю, да стана и изляза, за да могат и другите, които чакат, да дойдат при Вас." Учителя отговаря: „Добре." Крум става и излиза.
Америка е тук, в България. Вие идвате от Египет и носите нейната култура." Баща ми е тих, мълчалив и приема думите на Учителя. Учителя сяда срещу него и в мълчание прекарват повече от 4 часа (от 7 до 11 ч.) Пред приемната се събира голяма група приятели, които желаят да посетят Учителя. След 11 ч. те започват да чукат по вратата и прозореца. Баща ми нарушава мълчанието и казва: „Учителю, да стана и изляза, за да могат и другите, които чакат, да дойдат при Вас." Учителя отговаря: „Добре." Крум става и излиза. Отива при протестантите и отказва предложението им. Много по-късно, след 9 септември, тези пастори начело със Зяпков са съдени като американски шпиони, пратени в Белене, където си заминават. Така Крум се отървава от една голяма бъдеща опасност. Той остава на Изгрева и се включва в голямата младежка група, която строи бараките на първите заселници. Учителя постоянно присъства, следи как работят и им дава ценни напътствия.
към текста >>

5. Мълчанието - Крум Въжаров (1908- 1991)

Мълчанието
Мълчанието „Всеки, който иска да бъде нещо повече от другите, трябва да се съединява с живия Господ, с оная велика връзка на хармония, и да учи закона на мълчанието. “[67] В правилата, дадени от Учителя за ученика, се казва: „ Ученикът не проявява никакво любопитство. Той нито пита, нито позволява другите много да го разпитват. Той е свободен да мълчи. “ „На ученика не се позволява да говори празни думи.“[68]
към текста >>

„Всеки, който иска да бъде нещо повече от другите, трябва да се съединява с живия Господ, с оная велика връзка на хармония, и да учи закона на мълчанието. “[67]
Мълчанието „Всеки, който иска да бъде нещо повече от другите, трябва да се съединява с живия Господ, с оная велика връзка на хармония, и да учи закона на мълчанието. “[67] В правилата, дадени от Учителя за ученика, се казва: „ Ученикът не проявява никакво любопитство. Той нито пита, нито позволява другите много да го разпитват. Той е свободен да мълчи. “ „На ученика не се позволява да говори празни думи.“[68] Крум Въжаров беше образец за тора.
към текста >>

Той е свободен да мълчи. “
Мълчанието „Всеки, който иска да бъде нещо повече от другите, трябва да се съединява с живия Господ, с оная велика връзка на хармония, и да учи закона на мълчанието. “[67] В правилата, дадени от Учителя за ученика, се казва: „ Ученикът не проявява никакво любопитство. Той нито пита, нито позволява другите много да го разпитват. Той е свободен да мълчи. “ „На ученика не се позволява да говори празни думи.“[68] Крум Въжаров беше образец за тора. Много пъти съм задавала някакъв несъществен въпрос или друг, на който още не съм готова да ми се отговори. Много бързо се ориентирах, че Крум на такива въпроси не отговаряше. Питам нещо, той мълчи, повтарям въпроса, пак мълчи, докато разбера, че на този въпрос в този момент няма да отговори.
към текста >>

Питам нещо, той мълчи, повтарям въпроса, пак мълчи, докато разбера, че на този въпрос в този момент няма да отговори.
Той е свободен да мълчи. “ „На ученика не се позволява да говори празни думи.“[68] Крум Въжаров беше образец за тора. Много пъти съм задавала някакъв несъществен въпрос или друг, на който още не съм готова да ми се отговори. Много бързо се ориентирах, че Крум на такива въпроси не отговаряше. Питам нещо, той мълчи, повтарям въпроса, пак мълчи, докато разбера, че на този въпрос в този момент няма да отговори. Крум беше мълчалив, той говореше малко, но много точно, следваше указанията на Учителя: „Малко ще говорите, но ясно, кратко, точно и разумно. Така вие се свързвате с Белите Братя и им помагате.“[69] Когато някой поучава, че Учителят каза това и това, Крум Въжаров искаше да му покажат къде точно, в коя беседа и на коя страница го е казал, за да не се получават недоразумения и манипулиране със Словото на Учителя. Или както Учителят казва: „Великата школа на живота се отличава по това, че тя подлага всяко знание на опит. Тя проверява всичко казано-речено и от резултатите съди за истинността на нещата.“[70]
към текста >>

Крум беше мълчалив, той говореше малко, но много точно, следваше указанията на Учителя: „Малко ще говорите, но ясно, кратко, точно и разумно.
„На ученика не се позволява да говори празни думи.“[68] Крум Въжаров беше образец за тора. Много пъти съм задавала някакъв несъществен въпрос или друг, на който още не съм готова да ми се отговори. Много бързо се ориентирах, че Крум на такива въпроси не отговаряше. Питам нещо, той мълчи, повтарям въпроса, пак мълчи, докато разбера, че на този въпрос в този момент няма да отговори. Крум беше мълчалив, той говореше малко, но много точно, следваше указанията на Учителя: „Малко ще говорите, но ясно, кратко, точно и разумно. Така вие се свързвате с Белите Братя и им помагате.“[69] Когато някой поучава, че Учителят каза това и това, Крум Въжаров искаше да му покажат къде точно, в коя беседа и на коя страница го е казал, за да не се получават недоразумения и манипулиране със Словото на Учителя. Или както Учителят казва: „Великата школа на живота се отличава по това, че тя подлага всяко знание на опит. Тя проверява всичко казано-речено и от резултатите съди за истинността на нещата.“[70] [67] Учителят.
към текста >>

6. Книга на загадките - Николай Райнов

*** Не отминавай вратата ми! Аз Те чакам в мълчание цял живот.
Отвъдният бряг се не вижда. Горко ми! Моята лодка потъва. Кой пее отвъд, в мрака, зад жълтите глинени брегове? Лъжовни пламъци ме викат натам — и аз греба в жълтия поток на измамата. Горко ми! Моята лодка потъва. *** Не отминавай вратата ми! Аз Те чакам в мълчание цял живот. Твоят говор бе моя песен. Твоето безмълвие бе мой сън. Движението на ръката Ти будеше в мене гризраци. Но Ти ме винаги отминаваш и вратата ми се напразно отваря, щом Те видя. Не отминавай вратата ми! Не навеждай погледа си! Стъпките ми кънтят след Тебе, като въздишки на стари жени, що се връщат от погребение.
към текста >>

Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама.
Не вярвай, сине мой, когато ти мълви, че обича душата ти, защото лъжа пълзи от устата й тогава! Слепец не може да види слънце... Осмо чуй: По-лесно е да срутиш кула от гранит, отколкото упорство на жена. Но по-лесно е да счупиш воля на жена, отколкото клонче от папирус. Не се чуди, сине мой, че само за жената ти говорих: от нея иде много добро и много зло за мъжа. Още много ще чуеш от други за нея, но недей им яко вярва! Аз исках да ти кажа всичко, що знам; другото, що не ти казах, е лъжа... Тъй мълвеше мъдрият Ухама на сина си. И виждаше син му, че мъдро говори бащата. Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама. Но очите на момъка пилееха погледи някъде далеко — и тъй мълвяха тези очи: „Чужда е на моите осемнадесет години твоята осемдесетгодишна мъдрост — както на твоите осемдесет години е чужд моят осемнадесетгодишен пламък... Та кой ще ми отговори: мъдростта ли има право, или пламъкът? “ Мъдрият Ухама разбра това, поклати глава н влезе в шатъра си. *** Опна ли струната, тя се скъсва. Защото моята песен иска звук не по сила на арфата. Запея ли, думите стават изведнъж празни.
към текста >>

Недей! Чужди ми са твоите образи.“ Той я тогава мълчаливо погледна и в погледа му немееше недоумение.
Остави! Не познавам твоите звуци.“ Той й замълви своите приказки, но тя го пресече и каза: „Чужди ми са твоите образи. Недей! Аз искам приказки за хубавици и снажни юнаци, които ги отвличат. Искам да слушам за дворци, дето живеят царици и дето всеки стълп е вкаменен мъж. Разкажи ми за човекоядката, която гълта сърца на мъже! Твоите приказки ме карат да мисля. Не искам. Недей! Чужди ми са твоите образи.“ Той я тогава мълчаливо погледна и в погледа му немееше недоумение. А тя му рече: „Никой не ме е гледал така. Гледай ме! Аз искам прегръдката на твоя поглед и топлия шепот на очите ти. Гледай ме! Никой не ме е гледал до сега така.“ *** Лодката е готова. Гребците чакат. Снеми покривалото си! Нощта ще бъде Твое покривало.
към текста >>

— Но тя мълчаливо се обърна и тръгна по пътеката, отдето идех аз.
Наистина, не те познавам вече. Твоето лице ми е чуждо. Не познавам тоя глас. Наистина, коя си ти ? — Тъй й казах аз. — Но тя мълчаливо се обърна и тръгна по пътеката, отдето идех аз. Раменете й се разклащаха от плач и окъсаната й дреха оставяше парцали по трънливите храсти. Нозете й бяxa мършави, боси и посинели. Цялата й снага плачеше. Когато се отдалечи, тя извърна глава, втренчено ме загледа и каза с укор: Аз съм това, което ще станеш никога ти. — Когато се изгуби в гората, плач стисна гърлото ми.
към текста >>

В мълчанието Ти шепнеше люта клетва.
Цялата й снага плачеше. Когато се отдалечи, тя извърна глава, втренчено ме загледа и каза с укор: Аз съм това, което ще станеш никога ти. — Когато се изгуби в гората, плач стисна гърлото ми. *** Аз дойдох, но Ти потрепери, сякаш бe влязъл в къщата Ти злодеец. Чемерен сън се диплеше в погледа Ти. В мълчанието Ти шепнеше люта клетва. Дойдох в притихнала среднощ и сложих лютнята си при нозете Ти. По моето покривало блестеше роса. В очите Ти имаше мрак. Ти не прекъсна своя блян. Мълчанието Ти потрепери, сякаш в Твоята хижа влезе Смъртта.
към текста >>

Мълчанието Ти потрепери, сякаш в Твоята хижа влезе Смъртта.
В мълчанието Ти шепнеше люта клетва. Дойдох в притихнала среднощ и сложих лютнята си при нозете Ти. По моето покривало блестеше роса. В очите Ти имаше мрак. Ти не прекъсна своя блян. Мълчанието Ти потрепери, сякаш в Твоята хижа влезе Смъртта. *** Кетас бeшe първият, който ме прегърна. Под златни сенки, на коприна, мина моята първа женска нощ... Пред царска завеса ме напусна моето моминство. Аз притискам с обич до гръдта си неговия саван и целувам каменната плоча, под която спи неговата царска песен. Кетас умря, както умира нежен ветрец, разпилял по цветята своите въздишки. Защо го помниш, мое сърце?
към текста >>

*** Железният олтар мълчи.
Защо го помниш, мое сърце? Малцина ли го смениха? Колко багреници блестяxa по-буйно от този кървав саван! Колко завеси шепнexa по-страстно от брачната коприна! В тъмния път на жената гаснат много песни. Мрачен е залезът на всеки пъстър ден. Но златните сенки на брачната завеса ми отнеха това, което ми не върна вече никой. *** Железният олтар мълчи. Пред него минават моми и мъже — и всеки мълчаливо слага на ледната плоча своя венец. Колко венци! Колко мирис! Колко пъстри, росни, усмихнати цветя! Железният олтар се губи, окичен цял с венци. Железният олтар прилича на пирамида от цветя. Венците извехнаха. Листата се сгърчиха.
към текста >>

Пред него минават моми и мъже — и всеки мълчаливо слага на ледната плоча своя венец.
Малцина ли го смениха? Колко багреници блестяxa по-буйно от този кървав саван! Колко завеси шепнexa по-страстно от брачната коприна! В тъмния път на жената гаснат много песни. Мрачен е залезът на всеки пъстър ден. Но златните сенки на брачната завеса ми отнеха това, което ми не върна вече никой. *** Железният олтар мълчи. Пред него минават моми и мъже — и всеки мълчаливо слага на ледната плоча своя венец. Колко венци! Колко мирис! Колко пъстри, росни, усмихнати цветя! Железният олтар се губи, окичен цял с венци. Железният олтар прилича на пирамида от цветя. Венците извехнаха. Листата се сгърчиха. Засрамено се гушат цветята.
към текста >>

В душата се склапя тежко мълчание.
Що чакаш тук, момне? — Чакам да се върне старецът, комуто подарих счупената си картунка, когато бях на двадесет години. Той ме целуна тогава и обеща на връщане да ме целуне пак. *** Вечерята навежда над полета и дъбрави своя голям съсъд с благовонно миро. Светулки се лутат над тъмните гранки. В душата се склапя тежко мълчание. Умрял ли е некой? Защо изведнъж всичко притихна ? Чии стъпки отминаха мудно и се стопиха в тъмното на гората ? Не се знае, нищо не се знае. Безшумно прелитат едри птици, черни птици.
към текста >>

Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме чуят.
Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна. Аз Го не видех, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият брег стана отново мъртъв. Аз не видех своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних. Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме чуят. И накараха ме много пъти да повторя песента — и се не насищаха да я слушат. Те всички казваха тогава: „Този пее неземна песен. Такава песен не е за човешка уста. Той пее онова, което му е пришепнал Бог. Елате да го чуем!“ Но защо те не чуха Бога, когато самотен пееше навръх стръмната морска скала ?
към текста >>

Богинята на Любовта и Блуда погледна мълчаливо Нергала, потопи в бистрите вълни пленителната си снага и се разтопи във водите на Тигър, като бел облак.
Нима и ти, Нергале, теглиш от заблудата на вси влюбени ? Ще почна да мисля, че дори и тебе съм съблазнила. — Не си! — рече навъсено богът. — Но когато те видех, аз хвърлих косата си и снех своя венец, затова изгубих дарбата да убивам и забравям. Кажи ми, наистина, Ищар: защо всеки, когото погледнеш, хвърля своя нож и снема своя венец? Богинята на Любовта и Блуда погледна мълчаливо Нергала, потопи в бистрите вълни пленителната си снага и се разтопи във водите на Тигър, като бел облак. А над гладката повърхност на реката се показаха безброй водни мехури, които гледаха Нергала, като очи на безброй мъже и жени, намерили своята гибел в измамния въртоп на Ищар. *** Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепила бели звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища. Той търси цял живот бисери.
към текста >>

Защото, — когато влезеш, — мълчание ще ти зашъпне в тъмнината.
... Ти ще дойдеш утре заран в моя шатър. Но ти не ми обеща това. Защо не го обеща ти ? — — По далечните пясъчни хълмове се сгъстява топла безкрайна мрачина, —- като тъмно отчаяние, в което се лута душата от люлка до смърт: — тъй се сгъстява бездънната мрачина в пустинята — додето вижда око, додето се съвсем смрачи, додето човек умре. ... Ти може да не дойдеш вече в моя шатър. Защото, — когато влезеш, — мълчание ще ти зашъпне в тъмнината. Защо ли ще до- хождаш ти ? Когато влезеш, две неприклопени очи ще те погледнат — : две очи на мъртвец, които са дълго чакали някого, — моиттe две очи. — — — *** Простря се нощ над земята, — дълга, като змия, и пъстра, като опашка на паун. Нямаше жива душа по цялата земя — от Океана до Стълповете на Слънцето. И в първото страшно мълчание се свиваше от мъка земята — като змия, посипана с пламтящи въглигца.
към текста >>

И в първото страшно мълчание се свиваше от мъка земята — като змия, посипана с пламтящи въглигца.
Защото, — когато влезеш, — мълчание ще ти зашъпне в тъмнината. Защо ли ще до- хождаш ти ? Когато влезеш, две неприклопени очи ще те погледнат — : две очи на мъртвец, които са дълго чакали някого, — моиттe две очи. — — — *** Простря се нощ над земята, — дълга, като змия, и пъстра, като опашка на паун. Нямаше жива душа по цялата земя — от Океана до Стълповете на Слънцето. И в първото страшно мълчание се свиваше от мъка земята — като змия, посипана с пламтящи въглигца. ... И дойдоха седем Вожда — да делят плячката на света. И сенките им — грамадни, морави — се простряxa върху небето и притиснаха звездите в нечовешка прегръдка. ... Когато удари първият звън, излезе от мъртвото Слънце Мъж — и лицето Му блещукаше, като пурпурна угасваща звезда. На главата Му имаше покривало от златна тъкан с шити лотуси и пламтящи езици. И стрели отровни виcеxa в кълчан от скъпа кост.
към текста >>

Мълчанието и мракът наоколо ме уплашиха малко.
Щом се смрачи, пресякох Кедрон при Гетсиманската Градина и поех стръмната пътека към Витания: мислех да се спусна в къщата изотзаде. Тъмно беше, като в подземие. В къщата нямаше светлина: дали са вече заспали? Рано е. Дали пък няма никой? Мълчанието и мракът наоколо ме уплашиха малко. Не знаех, що да правя. Прехвърлих се през стената и леко се озовах, без шум, под прозорчето на Елиазеровата стая. Не чуваше се нищо. Надникнах крадешком: тъмно. Къщата бе празна.
към текста >>

Що правят тези мълчаливи люде там, в тъмното?
До сега щеше да се свърши! Свих се под прозорчето. Гласовете бяха млъкнали. Мъже и жени бяха потънали в мрака. В широката горница се не виждаше нищо. Аз прилепих очи към прозорчето: различаваха се само коленичили образи на люде, а край стените се издигаха неясно храстове — лаври и зокуми в тежки каменни вази. Що правят тези мълчаливи люде там, в тъмното? Кому се молят в тоя час? Нима тази къща е синагога? Не разбрах нищо. И в този час на мрак и мълчание аз видех светли пламъци в горницата. Светли бели пламъци заиграха над главите на коленичилите мъже и жени.
към текста >>

И в този час на мрак и мълчание аз видех светли пламъци в горницата.
Аз прилепих очи към прозорчето: различаваха се само коленичили образи на люде, а край стените се издигаха неясно храстове — лаври и зокуми в тежки каменни вази. Що правят тези мълчаливи люде там, в тъмното? Кому се молят в тоя час? Нима тази къща е синагога? Не разбрах нищо. И в този час на мрак и мълчание аз видех светли пламъци в горницата. Светли бели пламъци заиграха над главите на коленичилите мъже и жени. Вгледах се в почуда: не, не бяха пламъци от светилник, нито пламъци от факли, нито пък пламъци от вощеница. Ясно видях, че пламъците слязоха отгоре, сякаш звездите бяха паднали от небето. И подобни бяха тези пламъци на огнен език. И над главата на всекиго от сбраните трептеше по един пламък.
към текста >>

7. Глава втора: Ученикът и учителите му - Атанас Славов

И така, по време на една мълчалива разходка с карета попадат на дивна вековна гора.
Женен е за севернячката Абигейл Луиз Тейнър от Кънектикът и колкото и богати да са, и колкото и разкошно да живеят в къщата си на Гринуич стрийт в Манхатън - не върви! Истинското богатство на Уилям идва от Юга. Там са плантациите от по десет хиляди декара за ориз и памук, там са петстотинте му негри на стойност - само негрите - от половин милион долара. Работата на Уилям е на юг, но не само в работата е въпросът, защото и душата му е на юг, а сърцето на Аби е на север. Тъжно е. Тъжни са и двамата. И така, по време на една мълчалива разходка с карета попадат на дивна вековна гора. Трева. Тишина. И гласове на птици, които правят тишината още по-магическа. Аби моли Уилям да спрат да походят и... скоро след това гората е купена. И тук в историята идва времето на строежа на прочутата жилищна сграда на имението, която физически е в американския Север, тиха, изолирана и тъжна, макар и пълна с достойнство, и Аби би трябвало да си е у дома в нея; но по дух и стил това е южняшка сграда - едва ли не копие на тази от Гибънсовото имение в Джорджия. И излъчва южняшка, сдържана гордост.
към текста >>

Константин е сърдечен човек, сърцето му е пъргаво и слънчево; муси се не муси, с тригодишния Петър в прегръдката му, при това за пръв път излязъл от тригодишното си мълчание, и баща му засиява.
За жалост той пък съвсем оцапва работите, защото подкопава огромния политически авторитет на българската община пред правителството с това, че взема да праща четници в Балкана. На върха на победата! На върха на българския триумф! На една ръка разстояние от просветлението и Божия престол всичко рухва в сметкаджийство, ревност и - изпълнението на задачи на чуждестранни агенти. Покрусен, отчаян, поп Константин обръща гръб на всичко и напуска варненската община. Връща се в Хадърча и този негов посърнал нос вкъщи се посреща с усмивката на лицето на тригодишния Петър. Нещата вкъщи бързо се оправят. Константин е сърдечен човек, сърцето му е пъргаво и слънчево; муси се не муси, с тригодишния Петър в прегръдката му, при това за пръв път излязъл от тригодишното си мълчание, и баща му засиява. Добре става. От Коледа 1867 сред снеговете на Добруджа, че пролетта на 1868, че 1869 - малкият Дъновски има семейство, има любов, има сигурност и духът му расте бързо като гъба в топла влажна гора. С 1870 идва нова промяна. Вярно, че поп Константин обръща гръб на историята, но тя не му обръща гръб. В Цариград независимостта на църквата е на прага.
към текста >>

Каква златна есен за един дъб с опадали листа, ей тъй, щръкнал мълчаливо насред гората си! Седя ден след ден в библиотеката ту на университета, ту на методисткия архив и гледам навън жълторъждивата шума, студентите, просто облечените професори и професорки с техните меки сандвичи с меко сирене и мек салам в книжните торби и чета, и-прелиствам.
Никъде няма Тесличков. В методистките архиви в Медисън, Ню Джърси, също няма сведения там да е учил някой си Тесличков. Нито в Бостън във Факултета по теология. Както и да е. Едва след девет месеца в България открих, че такъв връстник на Томов и Икономов има и той е учил първо в друга семинария в Америка и едва после е бил в Дрю. Каква златна есен за един дъб с опадали листа, ей тъй, щръкнал мълчаливо насред гората си! Седя ден след ден в библиотеката ту на университета, ту на методисткия архив и гледам навън жълторъждивата шума, студентите, просто облечените професори и професорки с техните меки сандвичи с меко сирене и мек салам в книжните торби и чета, и-прелиствам. Благодаря ти, Боже, че си такъв сладък, такъв обикновен понякога! Благодаря за тези право гледащи български очи от снимките. За имената им тук сред японеца Хонда, японеца Фуджи, немеца Гьоринг (и мисля, че не знаете каква личност е и оня, дето уж го знаете от Втората световна война, и братовчед му в Америка), - защото какво ли се знае изобщо сред тоя вой на джуджета, политици, клакьори и ехидници, които така шумно подскачат, драскат, мацат или варакосват със златна боя водачите на модерния свят за добро или лошо? Тези чисти момчета от големите възрожденски семейства на Елена, Котел, Сливен, Варна, Битоля, Щип, които се подготвят, както целият свят готви водачите си, както другите котленчета, и сливненчета, и варненчета се готвят в момента в Одеса, Петербург, Швейцария и - уви! - никога не повеждат страната си. Благодаря ти за тези чисти погледи! За този златен залез и усмивката, с която немкинята архивистка ме подсеща, че архивът вече се затваря и ще съм добре дошъл утре. * Така че ето ги състудентите на Петър Дънов по реда, по който са се записвали.
към текста >>

Тия сега, дето се смятат за голямо добрутро, граждани, народни водачи, богаташи, престижни хора - те, дето са освобождавали Варна - по-хубаво да свикват, че няма да имат думата - свободна България е това, селският дух тука е освободен, калпакът (ура!) ще се пуха в земята - бомбета-шмомбета - лека-полека ще ви издокараме като народни изедници и ще мълчите; и селото, духът на славянството, мистичните сили на свободна България с калпака на капитан бай чичо хайдут Петко хаджи войвода ще бъде кривнат на гордо чело... С гол в ръката нож! Телескопичен блик Тези бомбайки, които господа мъжете носят във Варна, сега им Викат „бомбета“.
Слизат, идат вече, влизат, излизат! Напред окичен с медали на бял кон (не, не е на кон!) Негово сиятелство императорският руски комисар княз Дондуков-Корсаков. Това вижда синът на поп Константин - еполети. И еполети. Чужденци. Чува езици, от които само половината разбира. До комисаря е князът - строен немец, издокаран, както най-добре да се подскаже накъде ще вървят работите тука, в свободна България - ура! - да живей! Облечен е в униформата на руски генерал (да се знай!) и на главата има нещо, дето трябва да мине за българска шапка - селски калпак (ура, да живей! С гол в ръката нож! Хей!) Нищо че като се тръгне от губернатора (дето им подава ръка), който е изкарал половината си живот дотук в Европа, та се мине през господа градските съветници и дамите на кея, та се стигне до варненските българчета, арменчета, гърчета и еврейчета всички са с европейски дрехи, раирани панталони, часовници със златни ланци в джобчетата на жилетките, сребърни пенснета, английски бомбайки на главата и широкополи кючук-парижки капелуши. Тия сега, дето се смятат за голямо добрутро, граждани, народни водачи, богаташи, престижни хора - те, дето са освобождавали Варна - по-хубаво да свикват, че няма да имат думата - свободна България е това, селският дух тука е освободен, калпакът (ура!) ще се пуха в земята - бомбета-шмомбета - лека-полека ще ви издокараме като народни изедници и ще мълчите; и селото, духът на славянството, мистичните сили на свободна България с калпака на капитан бай чичо хайдут Петко хаджи войвода ще бъде кривнат на гордо чело... С гол в ръката нож! Телескопичен блик Тези бомбайки, които господа мъжете носят във Варна, сега им Викат „бомбета“. Една от стоте столични думи В български език, на която да се чудиш и маеш. Защото столицата Цариград е световен град. И там - къде другаде - заможните българи пръв път ще видят панталони (италиански потури) и калцуни (италиански гащи), и пантофи (италиански чехли), и тенекета (английски метални делви), ще чуят за Париж (турско-италианското произношение на Paris „Пари“, дето като го кажат това чудо българите по света - чудят им се!). И оттам също иде името на тези английски модерни шапки, дето приличат на бобени котлета, обърнати наопаки. В Англия така им Викат по разговорному „котлета“, а литературно се казват „боулър хет“ (от „Боул“ - супена купа), само че навремето, когато столицата на българите е била Цариград, този стил шапки ги донесли представителите на търговските фирми от Изток и от Близкия изток - накъм Индия, Хонконг, Бирма, - отдето идват големите английски пари в Цариград.
към текста >>

За Петър без каквото и да е съмнение Шишков, любимият математик, историкът, учителят му по френски език, не е смешен спрямо смешните стихове на Вазов от онова време и той не може да се подиграва, приютен в хлапашките глутници на съучениците си, и е самотен, и мълчи.
След това за Пенчо Славейков и доктор Кръстев (Кой беше този ли? Не е важно - един с очилца, разбира се!) И ще се смеят на онези, които трябва да им разчистят място, като поетите Стамболов и Шишков... И точно насам водя аргумента си. Синът на поп Константин, който сега се пържи, без да разбере как са изместени приятелите на баща му от църковните и училищни работи, не може да се изпише в една или друга котерия. Синът на природно отлетия устовец не знае как да деформира мисленето си, за да повярва, че този или онзи литературен единак на деня е по-добър, истински български, народен, че той точно заслужава шопския калпак над руските генералски еполети върху стройните германски крака. А не другият, който очевидно също е толкова дребна риба, колкото него. За Петър без каквото и да е съмнение Шишков, любимият математик, историкът, учителят му по френски език, не е смешен спрямо смешните стихове на Вазов от онова време и той не може да се подиграва, приютен в хлапашките глутници на съучениците си, и е самотен, и мълчи. Но че вижда ясно това, което казвам тук, няма никакво съмнение. Оттук нататък ще минат 60 години живот за Петър и над четири хиляди записани негови проповеди, беседи, лекции. Ясно се виждат там неговите литературни ценности. Никъде няма да доловите Вазов да е турен по-горе от Шишков или Пенчо Славейков по-горе от Вазов - и то не защото литературата не е негова област. Напротив! Точно обратното! След като завършва за каквото е отишъл в семинарията Дрю след няколко години, т.е.
към текста >>

8. Глава четвърта: Семинаристът - Атанас Славов

Но отец Константин забелязваше, колкото и да не личеше на пръв поглед, как Петър все по-често се самовглъбява и става по-мълчалив.
Най-богатият град. Най-устроеният, най-бързият, най-взискателният град. Ако тези учители бяха успели там, ако бяха отбелязани между първенците в историята на семинарията на Медисън, кой можеше да му даде повече? Да беше несхватлив? Не. Свидетелството му беше много добро. Но отец Константин забелязваше, колкото и да не личеше на пръв поглед, как Петър все по-често се самовглъбява и става по-мълчалив. Вече бе над двадесетгодишен мъж. Не проговарваше, беше набожен, но след Свищов неувереността му още повече се увеличи. Стана учител, и пак нищо! Поп Константин се чудеше дали Петър да не продължи учението си, вместо тъй да виси между небето и земята. Нямаше смисъл да се настоява да проповядва; без сърце не биваше да се впуска в пасторството. Петър Дънов в университета Дрю, Медисън За Петър, разбира се, това беше невъзможно.
към текста >>

Гледа и мълчи.
За да се запише в Голямата книга: ,,...и каза Той и рече, и светлината ги обзе - всички тези, които се бяха събрали да го чуят и да го слушат“. Иначе приказва си някой и тези, които са близко и виждат всичко, си викат наум: „Този като няма глава, значи няма и уста, как приказва? “ А тези от задните редове направо си намигат: „Кон пърди, вятър вей!“ Между другото се сетих за Айнщайн. Айнщайн не проговаря до шест годишна възраст. Не продумва и дума. Гледа и мълчи. Чудят се дали ще може да му помогне психиатър, защото на всичкото отгоре има и дисплексия. Вижда буквите накуп, в пълна пространствена едновременност, без какъвто и да било ред между тях, без горе и долу, без ляво и дясно, а така като не е ясно коя буква след коя идва, не може да се правят думи, не може да се говори; не може и да се чете. Айнщайн не може да проговори, не може да пропише, само съзерцава разрастващия се като експлозив свят, в който е попаднал и в който няма кажи-речи нищо от света, какъвто го виждат и както го живеят хората около него, и мисли как да намери начин да контактува с тези късогледо-плоскогледи роднини и съграждани около себе си. Докато едва на 28 годишна възраст не написва третата статийка на тринадесетгодишните си незабелязани от никого усилия в „Анален дер физик“, Die Grundlage der allgemeinen Relativitatstheorie* от страница и половина, където доразвива простата си на вид формула от три величини само. Формулата, която променя из корен научната представа за начина на съществуването на нашата вселена.
към текста >>

Синеоки, високи, мълчаливи, красиви, от първия до последния - бяха като от друга планета. Не.
Бяха много мрачни, скупчени заедно, молещи се вътрешно да ги оставят на мира, и щеше да му е неприятно да им бъде като трън в очите. И до италианците нямаше да е хубаво да се настани. Те бяха неспокойни, живи, кажи го, изпълнени със себе си, и палавите им очи препускаха от лице на лице и от семейно перде на перде из целия трюм още отсега. Сигурно щяха да се провъртят дупки в лицето му, ако беше по-близо, или дори може би щяха да се опитат да го включат в шумното си множество; и ето ти че един от тях вече подхващаше някаква песен от Соренто за слънцето - позната песен, но защо да не си прочисти гърлото в миришещия на мухъл прахоляк; и останалите се смееха звучно в тъмния трюм, и - изобщо - нямаше да стане работата. Искаше да го оставят на мира и просто да мисли и да гледа наоколо; превърнат на уши и очи в тъмното. Латвийците? Синеоки, високи, мълчаливи, красиви, от първия до последния - бяха като от друга планета. Не. И това щеше да е голямо напрежение да бъде до тях, но винаги да е пределно ясно, че не е един от тях. И тогава чу някакъв мъж да говори разтревожено, но с равен глас, на някакъв славянски език, дето не знаеше какъв е, но който донякъде разбираше. И точно това беше то! Тези хора бяха вглъбени в себе си и несигурни, но не саможиви, очите им бяха широко отворени като очите на италианците, но едновременно с това излъчваха ясния сигнал, че нямат намерение да заемат центъра на сцената при каквито и да било обстоятелства. Изглеждаха като хора, които са пострадали може би по-лошо от варшавските евреи, но държаха чувствата си в себе си и нямаха намерение да обременяват когото и да било с проблемите си. И едновременно с това очите им не бяха забити в пода пред краката им; гледаха наоколо, виждаха какво става, и се чувстваха като у дома си; ако доближиш, ще се отдръпнат, ако се отдалечиш, техният зрял човешки интерес щеше да те проследи от разстояние.
към текста >>

Бог не е градски билюкбашия да маршируваш пред него с думкане на даули и надуване на зурли! Чувствам го в костите си - цялото му свещено мълчание - мойто момче! Той ми говори... - И какво ти каза?
- А, така ли било? Аз пък да не знам. Искаш да кажеш, че го е казал на църковнославянски или може би на гръцки, или на еврейски - грък ли беше той или евреин, как завърши тая кавга не помня! И сетне се е погрижил учениците му да го турят дума по дума на книга, точно както го е казал, и после се е погрижил думите му да се преведат точно както трябва от еврейски на български, и вие сега и учителите ви всичко ви е ясно и знаете цялата работа от игла до конец! Защо не ми каза навреме, да не се тревожа? - Винаги казваш, че си вярващ, а ги приказваш като богохулник! - О, само че съм! Наистина вярвам в Него! - Очите на чичо Точо уловиха погледа на Петър и той почувствува както винаги в такъв случай, че потъва в бездънната им синева; и това беше още по-странно поради това, че старият салджия бе измежду най-тъмнокожите брюнети в града. И той знаеше, че когато тези сини очи го задърпаха навътре, вече се започваше; идеше излиянието на тези чудни негови изречения, за които всички на пристанището му се радваха: - Вярвам в Него, само че Той никога не ми е говорил с мрънкането на гръцки поп от онова време, нито пък с думите на старобългарското евангелие, от които дума не разбирам, нито пък от бабешките химни на твоите учители. Бог не е градски билюкбашия да маршируваш пред него с думкане на даули и надуване на зурли! Чувствам го в костите си - цялото му свещено мълчание - мойто момче! Той ми говори... - И какво ти каза? - Казва: Точо, мой човек, виж сутрешното слънце как се плъзга над Дунава, колко красиво съм го направил да му се радваш! Не защото си го заслужил, мой човек, но защото съм Създателя и обичам работата, дето съм си я избрал за себе си, и я върша с кеф, с любов и споделяне - безплатно, и не чакам бакшиш ни от теб, ни от когото и да било за това, което правя. И виж птиците в небето. И виж върбите, дето се оглеждат във водите откъм румънския бряг. И аз го слушам какво казва, и не ща нищо за в бъдеще, не ща живот след смъртта, ни Рай, ни нищо, а да съм окото на някое мъничко врабче на клонче някое над нашата маса, и само да си седя така и да ви гледам глупавите момчета с шербетите и баклавите си, и да ви слушам как бръщолевите глупости за глупости, и тогава Бог, който ще е кацнал и той като врабче до мен, ще каже: „Точо, мой човек, признай, сега аз Създател ли съм, или съм Създател и половина!“ И аз ще кажа: „Еее, Ти си нещо, дето заслужава да се види, така си е!“ И ще седим горе там и ще гледаме саловете и реката, и ще си слушаме, и вас, и който и да дойде след вас на масата, и само ще си седим, както сме си кацнали така рамо до рамо во веки веков, та чак до сутринта. Чичо Точо беше замлъкнал, очите му се топяха в сребърнооловната повърхност на реката, светли и празни, сякаш бе ослепял, а Петър бе продължил да гледа тази безмерна красота на Реката от малкото площадче пред Чифте кафене, а сърцето му биеше като птиче в клетка: „О, просто да можех да се науча как да споделям какво ми е в сърцето за Него, както Точо умее, о, само да можех да се науча как!“ Но тихо сега! Слушай и гледай и учи как да разбереш цялата работа.
към текста >>

И ще го придружава понякога заедно с другите в разходките му из гората на Дрю или по-далече, макар и мълчалив и някак встрани.
Има едно всемирно съзнание сякаш. Едно всемирно съзнание, което ни се разкрива в природата, спонтанно, и като растем като личности, в нас всъщност расте семето, посадено в Исус, и като растем като личности, ние се доближаваме към Бога, ние се сливаме с Всемирното съзнание. Но теорията не е силата на Петър. По-късно това, че не е негова сила, може и да го накара да иска да навлезе в нея, да проникне там по-дълбоко, за да закръгли образованието си както трябва. Но сега Милей му открехва вратата да разбере защо така го вълнува природата, защо лъчи от нея така силно душата му. И ще го придружава понякога заедно с другите в разходките му из гората на Дрю или по-далече, макар и мълчалив и някак встрани. Петър е бил дълго интелектуално самотен и сега за пръв път получава отговори за въпросите, които е крил в душата си. Отговорите са добре дошли, разбира се, но дългата самота си е дълга самота и има нужда от близост, от човешка топлота. Чичо Сам затова му е по-скъп. По човешки. И като става дума за човешка близост - другият му любимец е доктор Джордж Крукс.
към текста >>

А когато секретарят на борда на настоятелите Уилям Хуайт започна да чете словото си в голямата готическа зала на смълчаното множество, той прикова вниманието така, както малцина проповедници биха могли да го направят.
Книгите на долния етаж са подредени в алкови и там има всичко нужно за четене и изследователска работа...“ Петър не беше виждал академична библиотека, подготвена за научна работа. Както и методисткият свят на Америка не бе виждал академична библиотека, построена по последните изисквания на науката и подготвена за изследователска работа. Така че вълнението бе взаимно. Откриването беше нещо импозантно. Студентите, благотворителите, първенците на методистката църква и видните лица от Медисън и от Ню Йорк влизаха в това поразително здание със смирение, което едва ли бяха показвали в църква. А когато секретарят на борда на настоятелите Уилям Хуайт започна да чете словото си в голямата готическа зала на смълчаното множество, той прикова вниманието така, както малцина проповедници биха могли да го направят. Петър стоеше до Делчев и Бедрос и тримата гълтаха всяка дума, без да се погледнат - като че не се познаваха. Когато започна всичко, той не бе спокоен, защото още от Свищов бе открил, че не му са много присърце многословните речи. Но тук се разкриваше пред него какво има на разположение през следващите две години като студент: как ще преброди този свят? Щеше ли да успее? Не само слушаше, но искаше всеки две думи на Хуайт да са четири: „...Президент Бъц, откак решихме да построим това огнеупорно здание, което днес откриваме официално с искрена благодарност, че е изцяло изплатено - откак, казвам, започнахме работата, аз се заех с осигуряването за неговите полици на някои ръкописи, които да поставят началото на един отдел, който да е достоен да привлече изследователи и учени тук да водят изследванията и проучванията си.
към текста >>

Съзерцанието идва по-късно, идва обогатено от учителите му; от формулировката на чичо Джон Милей за намирането на божественото в природата, от неуморното бродене на Сам Юфам с мълчаливите си щастливи придружители.
Когато този род неща едва са си пробивали път... Порових се в архивите на тогавашната семинария и останах доволен. Това, което са виждали тогава в „Леса на Дрю“ и ученици, и учители, наистина можем да видим и ние през техните очи... Оказа се, че цяла година след откриването на библиотеката поразителният й кръгъл цветен прозорец продължава да се дискутира. През септември следващата 1889 година чак лондонското архитектурно списание „Билдър“ му се възхищава: „Прозорецът, изписан от господин Хенри Холидей, е замислен така, че да представи „Теологията“ възвеличено в центъра на композицията с моралните добродетели и интелектуалните сили, струпани наоколо й, докато „Скромността“ заема централното място отдолу и е изобразена как води „Младостта“ нагоре към „Знанието'за Бога“. Ако вземем думата „теология“ в най-широкия й и дълбок смисъл, идеята е чудесна и вярна;...оцветяването също е изискано и хармонично. Централната част е с най-ярки цветове, драпериите на страничните фигури са в сдържани тонове дори там, където са в топлите гами, за да поставят главния акцент в центъра.“ Първата обиколка на Петър из „гората“ в началото на учебната година е направена набързо. Съзерцанието идва по-късно, идва обогатено от учителите му; от формулировката на чичо Джон Милей за намирането на божественото в природата, от неуморното бродене на Сам Юфам с мълчаливите си щастливи придружители. И както Томов и Икономов, Петър също е имал своята декемврийска разходка. Разбира се, рамо до рамо с любимия си чичо Сам. Можем да я видим в описанието на професор Къртис от онези дни, изпратено до някого си. В едно поетично послание: „Първия път, когато видях гората на Дрю, доктор Юфам, който щедро ме развеждаше, изведнъж каза: „Искаш ли да видиш най-прелестното нещо, което имаме тук? “ И без да чака отговор, тръгна към библиотеката.
към текста >>

0.33322906494141