Търсене в текстове за 'Черно море'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 366 резултата в 60 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 47) На границата - Боян Боев (1883 – 1963)

Ако вземем за пример и петнистия дъждовник, ако той преживява продължително време в блато с жълто глинесто дъно, жълтите петна по тялото му се увеличават по размер и брой, а ако дъното е черно, то те стават почти черни.
Този важен завой в науката е плод не само на философски обобщения, а и на нови научни факти. Натрупаният фактически материал вече дава друга характеристика на научните проблеми и съвсем ново направление на изследванията. Например при проучвания в биологията е доказано, че психичните фактори играят важна роля както при физиологичните процеси, така и при изменението на видовете. Днес е установено, че душевните изживявания оказват влияние върху химическите процеси в организма. Да вземем за пример психичната секреция: ако се покаже на едно куче храна, според това какъв по-точно вид е, тя ще повлияе върху качеството на съответния сок, годен за нейното смилане. Ако вземем за пример и петнистия дъждовник, ако той преживява продължително време в блато с жълто глинесто дъно, жълтите петна по тялото му се увеличават по размер и брой, а ако дъното е черно, то те стават почти черни. Подобно нашарване е описано и в Библията: „Тогава Яков взе зелени пръчки от топола, от леска и от явор и изряза по тях бели ивици, така щото да се вижда бялото по пръчките. Тия пръчки, по които беше изрязал белите ивици, тури пред стадата в коритата, в поилата, дето дохождаха стадата да пият; и като зачеваха, когато дохождаха да пият, то стадата зачеваха пред пръчките и стадата раждаха нашарени с линии, капчести и пъстри.“ (Битие 30:37-39) Тези примери показват, че играе роля подсъзнателната област на съзнанието. Подсъзнанието действа във всички клетки и това може да се нарече клетъчни души, за които говори и Хегел. И Фогт заявява, че има два вида ум: ум на личността и ум на тялото. Умът на тялото наричаме подсъзнание, всъщност това е една от областите на подсъзнанието.
към текста >>

Опитите на Рос Харисон върху Аmblistomа или на Густав Волф върху регенерацията на лещата на окото на тритона и много други подобни опити доказват, че целесъобразността, с която организмът отговаря на измененията на външната среда и на условията, не се дължи на механически фактори, а на психически; биолозите наричат това саморегулация.
В уречения час се случва точно това. При следващия опит той залепва на ръката на хипнотизирания обикновена лепкава хартия, но заявява, че това е пластир-везикатор, и че следобед в еди-колко си часа на това място ще се появи мехур, пълен с вода. Думите на доктора се реализират. Накрая той залепва истински пластир-везикатор, но заявява, че това е обикновена хартия и няма защо да произвежда никакво действие. И наистина, след излизането от хипнозата не се появяват мехури с вода, характерни за този пластир. Опитите на Рос Харисон върху Аmblistomа или на Густав Волф върху регенерацията на лещата на окото на тритона и много други подобни опити доказват, че целесъобразността, с която организмът отговаря на измененията на външната среда и на условията, не се дължи на механически фактори, а на психически; биолозите наричат това саморегулация. А група немски биолози, работейки в областта на еволюционната механика, дават име на вътрешния фактор: организатор. Организаторът винаги регулира разумно органическите процеси в организма, и то в такива случаи, където всяко действие на естествения подбор е изключено, например при биотомия на крайник в зародиша при земноводните. Това показва, че целесъобразността, с която организмът отговаря в такива случаи, има психичен източник. Значи този организатор или тая ентелехия според проф. Ханс Дриш е разумен, психичен фактор.
към текста >>

2. 75) Пробен камък - Боян Боев (1883 – 1963)

Един човек искал да се удави в Черно море и влязъл в една пещера при Варна, но една мушичка кацнала върху него и този човек се насърчил и не се самоубил.
Едно цвете може да се влюби в теб и ако го изнесеш вън, то ще клюмне. Един човек забелязал, че някой път розата издава повече благоухание. Веднъж той видял, че едно много красиво същество излязло от розата и тогава розата издала по-силно ухание, после то пак влязло в цветето. Във всички същества има един напор да развиват Любовта. Ти обичаш едно цвете, едно животно за това, Божественото, което е в него. Един човек искал да се удави в Черно море и влязъл в една пещера при Варна, но една мушичка кацнала върху него и този човек се насърчил и не се самоубил. Ние се самозаблуждаваме, като търсим Господа извън въздуха, извън светлината, извън живота. Някой идва при теб и иска да го обичаш. Дай му един грозд. Ние сега се спираме и се питаме дали можем да се раздаваме на целия свят. Давайте! Има закон – като ви обичам, вълната на Любовта през мен се предава наоколо в света и милиони хора почват да обичат.
към текста >>

Вие сте в една малка лодка, морето е бурно и си мислите да не би да се обърне лодката ви.
Няколко дни подред тя правила същото, докато те се умирили. Новото Учение е нов метод и нова светлина влиза в света – винаги има предупреждение от Невидимия свят. Казват, че се жертваме за нищо и никакво, а сега се жертват във войната по закон, но за Божественото всеки всякога се жертва свободно. В Стария Завет пише, че са дошли ангели да помагат, но са се оплели. Сега идат други ангели да ги освободят и покрай тях ще освободят и някои хора. Вие сте в една малка лодка, морето е бурно и си мислите да не би да се обърне лодката ви. А никак не ви идва наум, че бурята ще престане. Нали Христос запрети на бурята и тя спря? Върху всеки човек работи едно светло същество и чака момента да се прояви. В Природата няма резки неща, всички неща стават медлено, така, както изгревът. Всички народи ще се подчинят на Божия закон.
към текста >>

3. 126 СЛАВЯНСТВОТО - Боян Боев (1883 – 1963)

Каспийското море в славянската област е затворено море.
Напротив, то ще бъде полето, дето ще се проявят техните положителни качества. Славяните ще донесат нещо ново. Те идват сега да създадат Нова Култура. В известен смисъл, те сега са духовният Израил. Интересно е да се направи сравнение между Русия и Палестина. Каспийското море в славянската област е затворено море. Има аналогия между него и Мъртво море в Палестина. Волга се влива в Каспийско море, а река Йордан - в Мъртво море. Волга съответства на река Йордан. Волга е голяма река, а Йордан - малка. Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище.
към текста >>

Има аналогия между него и Мъртво море в Палестина.
Славяните ще донесат нещо ново. Те идват сега да създадат Нова Култура. В известен смисъл, те сега са духовният Израил. Интересно е да се направи сравнение между Русия и Палестина. Каспийското море в славянската област е затворено море. Има аналогия между него и Мъртво море в Палестина. Волга се влива в Каспийско море, а река Йордан - в Мъртво море. Волга съответства на река Йордан. Волга е голяма река, а Йордан - малка. Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище. Разликата е в това, че в Мъртво море няма живот, а в Каспийско море има богат живот.
към текста >>

Волга се влива в Каспийско море, а река Йордан - в Мъртво море.
Те идват сега да създадат Нова Култура. В известен смисъл, те сега са духовният Израил. Интересно е да се направи сравнение между Русия и Палестина. Каспийското море в славянската област е затворено море. Има аналогия между него и Мъртво море в Палестина. Волга се влива в Каспийско море, а река Йордан - в Мъртво море. Волга съответства на река Йордан. Волга е голяма река, а Йордан - малка. Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище. Разликата е в това, че в Мъртво море няма живот, а в Каспийско море има богат живот. Реките от славянската област се вливат в Северния ледовит океан, в Черно море, в Средиземно и в други морета.
към текста >>

Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище.
Каспийското море в славянската област е затворено море. Има аналогия между него и Мъртво море в Палестина. Волга се влива в Каспийско море, а река Йордан - в Мъртво море. Волга съответства на река Йордан. Волга е голяма река, а Йордан - малка. Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище. Разликата е в това, че в Мъртво море няма живот, а в Каспийско море има богат живот. Реките от славянската област се вливат в Северния ледовит океан, в Черно море, в Средиземно и в други морета. В Палестина никоя река не се влива в отворено море. Следователно, славяните носят до известна степен културата на евреите, но има разлика. Задната част на главата на славяните е развита.
към текста >>

Разликата е в това, че в Мъртво море няма живот, а в Каспийско море има богат живот.
Има аналогия между него и Мъртво море в Палестина. Волга се влива в Каспийско море, а река Йордан - в Мъртво море. Волга съответства на река Йордан. Волга е голяма река, а Йордан - малка. Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище. Разликата е в това, че в Мъртво море няма живот, а в Каспийско море има богат живот. Реките от славянската област се вливат в Северния ледовит океан, в Черно море, в Средиземно и в други морета. В Палестина никоя река не се влива в отворено море. Следователно, славяните носят до известна степен културата на евреите, но има разлика. Задната част на главата на славяните е развита. Това показва, че те имат силни семейни чувства и склонност към уседнал живот.
към текста >>

Реките от славянската област се вливат в Северния ледовит океан, в Черно море, в Средиземно и в други морета.
Волга се влива в Каспийско море, а река Йордан - в Мъртво море. Волга съответства на река Йордан. Волга е голяма река, а Йордан - малка. Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище. Разликата е в това, че в Мъртво море няма живот, а в Каспийско море има богат живот. Реките от славянската област се вливат в Северния ледовит океан, в Черно море, в Средиземно и в други морета. В Палестина никоя река не се влива в отворено море. Следователно, славяните носят до известна степен културата на евреите, но има разлика. Задната част на главата на славяните е развита. Това показва, че те имат силни семейни чувства и склонност към уседнал живот. Славянството има да се бори с татарското влияние, влиянието на атлантската раса.
към текста >>

В Палестина никоя река не се влива в отворено море.
Волга съответства на река Йордан. Волга е голяма река, а Йордан - малка. Мъртво море е 25 метра под морското равнище и Каспийско море е под морското равнище. Разликата е в това, че в Мъртво море няма живот, а в Каспийско море има богат живот. Реките от славянската област се вливат в Северния ледовит океан, в Черно море, в Средиземно и в други морета. В Палестина никоя река не се влива в отворено море. Следователно, славяните носят до известна степен културата на евреите, но има разлика. Задната част на главата на славяните е развита. Това показва, че те имат силни семейни чувства и склонност към уседнал живот. Славянството има да се бори с татарското влияние, влиянието на атлантската раса. Татарското влияние се изразява в крайния материализъм.
към текста >>

4. ЕЗОТЕРИЧНА (ОКУЛТНА) ИСТОРИЯ НА АСТРОЛОГИЯТА - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Имала е владения в Източна Африка, по бреговете на Червено море.
Саабеизмът бил разпространен в Месопотамия, Арабия, Сирия и Мала Азия. С това понятие са отбелязвани още три други явления: Саабеисти - хора, които са приели и изповядвали саабеизма; Саабейско писмо - писмеността, с която са си служили учениците и последователите на Саабей; Саабейско царство - държава в югозападния край на Арабския полуостров със столица град Мираб, на територията на днешния Йемен, създадена от саабеистите много по-късно, след излизането им от Вавилон, и впоследствие - обект на ред завоевания. Народът на Саабейското царство се занимавал със земеделие и градинарство, в които били използвани системи за изкуствено напояване на много високо техническо ниво. Развивали също скотовъдство и занаяти. Тази държава играла важна роля в посредническата търговия между Индия, Източна Африка, Египет, Асирия и Палестина. Имала е владения в Източна Африка, по бреговете на Червено море. Изчезнала изведнъж, без да са отбелязани в някои документи причините. Навярно поради настъпили суши и неблагоприятни условия на живот, хората бързо напуснали своята държава и се преселили в своите владения в Източна Африка. Народите, които заварили там, били известни под името "догони". На техните първенци Саабеистите предали част от големите свои познания върху науките за Звездния мир. Те именно са внесли голямо недоумение сред съвременните учени-астрономи от Френската академия на науките, във връзка с най-ярката звезда на Небесната сфера - Сириус, към която Саабеистите имали най-голямо уважение.
към текста >>

За първенците на Догоните било известно също, че на голяма височина, небето е напълно черно дори и през най-яркия слънчев ден, което едва наскоро се установи от съвременната наука.
Знаели също за необикновената плътност на веществото му и твърдели, че малка бучка от него тежи колкото 480 магарешки товара, което е приблизително 35 тона. Данните на съвременните учени за плътността на спътника са 150 килограма на кубически сантиметър, което точно съвпада с изчисленията на догоните. Звезда с такава плътност на веществото си се нарича днес "бяло джудже". Втория спътник на Сириус не е наблюдаван от съвременните астрономи. Предполага се съществуването му поради констатирани смущения в орбитата на първия спътник. За първенците на Догоните било известно също, че на голяма височина, небето е напълно черно дори и през най-яркия слънчев ден, което едва наскоро се установи от съвременната наука. Известни са им били грамадните спирални звездни светове, наричани днес "галактики". Култът към звездите бил дълбоко изразен у всички стари народи, а името на Бога винаги било символизирано със звезда. В съзнанието на народите от Арабския полуостров, където саабеизмът бил най-много разпространен, залегнала вярата, че когато в прохладните звездни нощи се вижда падаща звезда, при тях идва Божество, а когато намирали черен камък в пустинята, те са го боготворели. Свещеният камък Каабето, който се намира в Мека, е паднал болид и още преди Мохамед, се е боготворял от тамошните народи по указанията на Саабеистите. Още от незапомнени времена около него била построена сграда.
към текста >>

5. ВЕНЕРА - Николай Дойнов (1904 - 1997)

С други думи, при катастрофата в Слънчевата система, предизвикана от чудовищната притегателна сила на Черното слънце, Венера е пострадала най-малко.
Орбитата на Венера е между Слънцето и тази на Земята, затова и тя, както и Меркурий, се приема за вътрешна планета. Венера обикаля около Слънцето за 225 земни денонощия, движейки се със скорост от 35 километра в секунда. Това придава на влиянието й върху личността качеството сравнително бързо да схваща, да разбира, да се ориентира и да реагира срещу възбуди. В сравнение с всички останали планети, орбитата на Венера е най-правилна - почти точна окръжност с екцентрицитет 0.007. Това говори, че тя с лекота и без разтягане следва голямата скорост на Слънцето от 250 километра в секунда, движейки се около центъра на нашата галактика. С други думи, при катастрофата в Слънчевата система, предизвикана от чудовищната притегателна сила на Черното слънце, Венера е пострадала най-малко. Това определя най-ценното в нейното влияние - стремеж към съвършените изяви, към изящното и красивото, стремеж и умение да се върши всичко най-добре. Стремежът и способностите към изкуствата в най-широк смисъл (като се започне от приложните и се стигне до всички изящни изкуства) са особено силно изразени, когато Венера се намира при върховете на Четирите главни точки: асцендент, надир, десцедент и зенит или (макар и по-слабо) на границата между два дома. Особено силно е влиянието й, когато е в съвпад със Слънцето при долно съединение. При обиколката си около Слънцето, Венера, както и Меркурий, може да дойде спрямо Земята на една права линия: Земя, Венера, Слънце (при т. нар. долно съединение) или Земя, Слънце, Венера (при т. нар.
към текста >>

Също и в недрата на водните басейни - реки, езера, морета и океани - съществува пъстър свят от красиви създания.
горно съединение). При долно съединение Венера приближава до Земята на 40 милиона километра, което е най-малкото разстояние, на което една планета може да отстои от нашата планета. Това ще рече, че от всички планети, Венера идва най-близо до Земята, което определя и особено силното й влияние върху земния живот и върху самия човек. Така например, в незасегнатите от разрушителните прояви на Природата и човека области, съществува чудна, девствена красота, която просто опиянява. В живите форми, растенията и животните, незасегнати от демоничните прояви на Живота, също има красота и изящество: цветя, плодни дървета, палми, кипариси, борове, а в животинския свят - птички с чудни гласове и животни с красиви, гъвкави тела. Също и в недрата на водните басейни - реки, езера, морета и океани - съществува пъстър свят от красиви създания. Най-после идва и човек, при който голяма част от вниманието, времето и дейността му, е погълната от чувствата и то от най-красивото и съвършено чувство, наречено Любов. Благодарение на неразтеглената Венерина орбита, Слънцето дарява Венерините типове с най-богати и обилни блага. Затова хората, родени под силното влияние на Венера, имат най-добрите условия за живот, радост и щастие, изобилие от материални блага, от приятни и разнообразни пътувания. От тях лъха мекота, приятност и симпатия. Изобщо, хората под силното влияние на Венера, са хора на изкуството и със своите творби допринасят за красотата на света: художниците - с картини и багри, скулпторите - с изваяни форми, музикантите - с мелодии, които не се разнасят, но плуват из пространството като нещо цяло и внасят своя принос към хармонията в света.
към текста >>

6. МАРС - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Най-добро определение за войната е дал Бисмарк : "Войната е добре организиран грабеж в голям мащаб." Силовите течения на Марс са неблагоприятни, носят войни и грабеж, защото след разрушения Фаетон, от всички останали планети, Марс най-много е пострадал от Черното слънце.
почти два пъти по-голямо от първото, следователно след Венера, Марс идва най-близо до Земята. Затова неговото влияние върху земния живот и по-специално върху човека след Венериното е най-силно. За да разберем естеството на силовите течения на Марс, трябва добре да познаваме всичко, което съвременните астрономите и тези от древността (най-вече създателят на астрономията и астрологията Саабей Бен Аадес) са учили за него. Планетата носи сега името на гръцкия бог на войната, защото гърците са унаследили това, което са научили от скрижалите на Вавилонската кула, оставени от учениците на Саабей. Последният е дал на тази планета името Зил-Батуни, което ще рече човек, който воюва и граби. Най-добро определение за войната е дал Бисмарк : "Войната е добре организиран грабеж в голям мащаб." Силовите течения на Марс са неблагоприятни, носят войни и грабеж, защото след разрушения Фаетон, от всички останали планети, Марс най-много е пострадал от Черното слънце. Последното е разтеглило изключително много орбитата му и най-важното - ограбило е водата и въздуха върху него. Този устрем за грабеж се е предал от Черното слънце върху Марс и неговото влияние. Критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12.2 километра в секунда, което ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер, притегателната му сила (гравитация) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да извлече от него водата и въздуха. Устремът за грабеж, които Черните слънца носят и предават на своите жертви, поражда жажда за нахлуване, носещо безредие, грабеж, смърт и демонизъм.
към текста >>

Този устрем за грабеж се е предал от Черното слънце върху Марс и неговото влияние.
За да разберем естеството на силовите течения на Марс, трябва добре да познаваме всичко, което съвременните астрономите и тези от древността (най-вече създателят на астрономията и астрологията Саабей Бен Аадес) са учили за него. Планетата носи сега името на гръцкия бог на войната, защото гърците са унаследили това, което са научили от скрижалите на Вавилонската кула, оставени от учениците на Саабей. Последният е дал на тази планета името Зил-Батуни, което ще рече човек, който воюва и граби. Най-добро определение за войната е дал Бисмарк : "Войната е добре организиран грабеж в голям мащаб." Силовите течения на Марс са неблагоприятни, носят войни и грабеж, защото след разрушения Фаетон, от всички останали планети, Марс най-много е пострадал от Черното слънце. Последното е разтеглило изключително много орбитата му и най-важното - ограбило е водата и въздуха върху него. Този устрем за грабеж се е предал от Черното слънце върху Марс и неговото влияние. Критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12.2 километра в секунда, което ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер, притегателната му сила (гравитация) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да извлече от него водата и въздуха. Устремът за грабеж, които Черните слънца носят и предават на своите жертви, поражда жажда за нахлуване, носещо безредие, грабеж, смърт и демонизъм. Многото канали, открити през 1877 година от големия италиански астроном Скиапарели, се наблюдават и сега. Някои от тях са били някога корита на големи реки, а тъмните петна по повърхността му, наричани сега моретата, не са били нищо друго, освен големи водни басейни.
към текста >>

Поради малкия размер, притегателната му сила (гравитация) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да извлече от него водата и въздуха.
Последният е дал на тази планета името Зил-Батуни, което ще рече човек, който воюва и граби. Най-добро определение за войната е дал Бисмарк : "Войната е добре организиран грабеж в голям мащаб." Силовите течения на Марс са неблагоприятни, носят войни и грабеж, защото след разрушения Фаетон, от всички останали планети, Марс най-много е пострадал от Черното слънце. Последното е разтеглило изключително много орбитата му и най-важното - ограбило е водата и въздуха върху него. Този устрем за грабеж се е предал от Черното слънце върху Марс и неговото влияние. Критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12.2 километра в секунда, което ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер, притегателната му сила (гравитация) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да извлече от него водата и въздуха. Устремът за грабеж, които Черните слънца носят и предават на своите жертви, поражда жажда за нахлуване, носещо безредие, грабеж, смърт и демонизъм. Многото канали, открити през 1877 година от големия италиански астроном Скиапарели, се наблюдават и сега. Някои от тях са били някога корита на големи реки, а тъмните петна по повърхността му, наричани сега моретата, не са били нищо друго, освен големи водни басейни. Друга част от каналите са просто области от Марсианската повърхност. Водата, казват Саабей и древните мъдреци, е крайният резултат от еволюционния процес в минералното царство.
към текста >>

Някои от тях са били някога корита на големи реки, а тъмните петна по повърхността му, наричани сега моретата, не са били нищо друго, освен големи водни басейни.
Този устрем за грабеж се е предал от Черното слънце върху Марс и неговото влияние. Критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12.2 километра в секунда, което ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер, притегателната му сила (гравитация) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да извлече от него водата и въздуха. Устремът за грабеж, които Черните слънца носят и предават на своите жертви, поражда жажда за нахлуване, носещо безредие, грабеж, смърт и демонизъм. Многото канали, открити през 1877 година от големия италиански астроном Скиапарели, се наблюдават и сега. Някои от тях са били някога корита на големи реки, а тъмните петна по повърхността му, наричани сега моретата, не са били нищо друго, освен големи водни басейни. Друга част от каналите са просто области от Марсианската повърхност. Водата, казват Саабей и древните мъдреци, е крайният резултат от еволюционния процес в минералното царство. Истината на такова твърдение проличава от факта, че всички скали и минерали по нашата Земя съдържат в себе си до 30% вода, която не е проникнала отвън, а е продукт на този еволюционен процес. Чрез него в глъбините на нашата планета се е получила първичната вода, която бидейки по-лека, излиза на повърхността под формата на минерални извори. Каквато и суша да настане в дадена област, където има минерални извори, дебитът им не се променя, което говори, че те нямат отношение към другите външни водни източници, като дъждове, снегове и пр.
към текста >>

7. НЕПТУН - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Нарекли я с името на древногръцкия бог на морето Нептун.
Откриването й е едно забележително събитие в историята на астрономията, като ярък пример, с който се потвърждават принципите на Небесната механика. През 1846 г., великият френски астроном Леверие наблюдавал смущения в орбитата на Уран и допуснал, че се дължат на присъствието зад неговата орбита на планета с голяма маса. Когато завършил изчисленията си за положението на неизвестната планета, уверен в тяхната правота и точност, Леверие изпратил своите изчисления на младия немски астроном Гале в Берлин, където съществували по-големи технически възможности за наблюдение на Небесната сфера. След като Гале ги получил, още на следващата нощ открил на посоченото място, с отклонение само около 1°, неизвестното Небесно тяло. Затова често се казва, че откриването на новата Планета е станало с върха на перото. Нарекли я с името на древногръцкия бог на морето Нептун. Нептун отстои от Слънцето на средно разстояние от 30 астрономически единици а, според закона на Тициус-Боде, би трябвало да бъде на 39 астрономически единици. Следователно, Планетата не се подчинява на този закон, което от гледище на астрологията, е изключително важно за характера и естеството на нейното влияние. В древността се е приемало, че има две науки - геология и теология. Геологията обхващала всички знания и умения, имащи отношение към онова, което ни заобикаля, и ползата, която ще допринесе за задоволяване и улеснение на живота. Теологията имала за цел да изучава живота извън триизмерния, физическия свят, в по-висшите, идейни, Божествени светове, които имат отношение към нематериалния образ на човека, наричан душа или Звездно тяло.
към текста >>

Всички тези параметри говорят, че Нептун е бил твърде слабо засегнат от демоничното влияние на Черното слънце, предизвикало катастрофата в Слънчевата система.
Влиянието на Нептун, именно поради отклонението от закона на Тициус-Боде, внася в живите форми и човека отчуждаване от порядките на заобикалящия ни свят, внася нещо по-различно, което не може да се приеме като необходимост за практичните задачи. За пълното разбиране на силовите течения на Нептун трябва да посочим и други негови особености. Орбитата му е почти точна окръжност (ексцентрицитет 0.008) и говори, че Нептун върви паралелно със Слънцето, което обикаля около центъра на нашата Галактика със средна скорост 250 километра в секунда. Нептуновата ос на въртене е наклонена с 29° 40', което има много лошо отражение, особено при низшите типове: тласка личността да се поддава на влияния от други хора. Друг важен елемент е, че плоскостта на Нептуновата орбита почти се слива с тази на еклиптиката, сключвайки ъгъл малко по-голям от 1°. Всички тези параметри говорят, че Нептун е бил твърде слабо засегнат от демоничното влияние на Черното слънце, предизвикало катастрофата в Слънчевата система. Затова Нептуновите силови течения са запазили своя първичен характер на влияние към по-висшето и по-съвършеното. У живите форми на Земята това влияние създава стремеж за по-особено отношение помежду си, преди всичко към групиране, обединение, общуване, като по-висша проява на живот: птиците да образуват ята, водните обитатели - пасажи, а тревопасните животни на сушата - стада. Силовите течения на Нептун създават и оформят мозъчните центрове в горната (теменна) област на главния мозък, които нямат отношение към практичните въпроси. Там са центровете, които ръководят стремежа за помощ, услуга, съчувствие и милосърдие към всичко и всички, към създаване на красиви форми. Такива хора имат подтик към обединение и създаване на идейни общества, в които ясно е изразен стремежът за познаване на по-висшите светове като възможност за по-бърза еволюция.
към текста >>

"Всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето позлатявали високите планински върхове и капчиците роса още блестели като брилянти по зелената трева и по цветята, из дълбините на морето излизали една след друга, заловени за ръце, петдесетте дъщери на морския бог.
То се вижда най-добре от началото на октомври до края на януари, а Слънцето престоява в него е от 22 февруари до 22 март. През ясна и безлунна нощ, в Риби могат да се видят с просто око около 75 звезди, но те са много слаби, защото са много далече и до Земята достигат силовите течения с къси вълни. Влиянията на тези течения имат отношение към горните слоеве от мозъчни клетки, където са центровете на моралните качества и най-благородните човешки прояви: милосърдие, благоговение и уважение към всичко. Саабей е дал на това съзвездие образа на две риби, свързани с дълга и широка лента, която символизира връзката между влюбените. Оставил е и чудна по съдържание и смисъл легенда: "Всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето позлатявали високите планински върхове и капчиците роса още блестели като брилянти по зелената трева и по цветята, из дълбините на морето излизали една след друга, заловени за ръце, петдесетте дъщери на морския бог. Весело играели и лудували те на Морският бряг. От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях. Най-красивата от дъщерите, прекрасната Галатея, веднъж гонела пъстроцветна пеперуда и се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен и красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи.
към текста >>

От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях.
Влиянията на тези течения имат отношение към горните слоеве от мозъчни клетки, където са центровете на моралните качества и най-благородните човешки прояви: милосърдие, благоговение и уважение към всичко. Саабей е дал на това съзвездие образа на две риби, свързани с дълга и широка лента, която символизира връзката между влюбените. Оставил е и чудна по съдържание и смисъл легенда: "Всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето позлатявали високите планински върхове и капчиците роса още блестели като брилянти по зелената трева и по цветята, из дълбините на морето излизали една след друга, заловени за ръце, петдесетте дъщери на морския бог. Весело играели и лудували те на Морският бряг. От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях. Най-красивата от дъщерите, прекрасната Галатея, веднъж гонела пъстроцветна пеперуда и се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен и красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи. Акид , очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил към нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни.
към текста >>

Разтърсила се земята от огромното му тяло, развълнувало се морето.
Но любовта на Полифем все по-силно се разгаряла. Всеки ден той изкарвал многобройните си стада от овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири на свирката, която сам си бил направил от сто дебели тръстикови стебла. Далеч се разнасяли нейните звуците и разклащали дърветата. Достигали и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място до пещерата, далече от погледа на ужасния Полифем. Един ден той ги съзрял и обезумял от любовта си към Галатея, скочил от планинския връх и се затичал към тях. Разтърсила се земята от огромното му тяло, развълнувало се морето. Изплашили се Галатея и Акид и се хвърлили в бурното море. Там, превърнати в риби, те заплували в дълбините, свързани с дългата и широка лента на любовта си." Наистина, при хора със силно Нептуново влияние чувствата и емоциите са най-характерен белег.
към текста >>

Изплашили се Галатея и Акид и се хвърлили в бурното море.
Всеки ден той изкарвал многобройните си стада от овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири на свирката, която сам си бил направил от сто дебели тръстикови стебла. Далеч се разнасяли нейните звуците и разклащали дърветата. Достигали и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място до пещерата, далече от погледа на ужасния Полифем. Един ден той ги съзрял и обезумял от любовта си към Галатея, скочил от планинския връх и се затичал към тях. Разтърсила се земята от огромното му тяло, развълнувало се морето. Изплашили се Галатея и Акид и се хвърлили в бурното море. Там, превърнати в риби, те заплували в дълбините, свързани с дългата и широка лента на любовта си." Наистина, при хора със силно Нептуново влияние чувствата и емоциите са най-характерен белег.
към текста >>

8. ХРИСТИЯНСКИ ЕЗОТЕРИЗЪМ - Влад Пашов (1902- 1974)

Тогава дойде змията, която беше учител на черното братство, който предаде първите уроци на Адам и Ева и им каза: Аз съм учител, който може да ви научи как да живеете.
Това дърво, от което беше забранено на Адам и Ева да ядат, беше за боговете, за тези, които са достигнали до онази безпределна Мъдрост. Те имаха право да ядат от това дърво за познаване на доброто и злото. Когато човек стане възрастен и на него ще дадат да яде от него. Но той яде преждевременно от него и затова го изгониха от рая. Когато Господ казва на първите човеци да не ядат от дървото за познаване на доброто и злото, това подразбира следното: От всички дървета на рая ще ядете, но от дървото, където се иска един отличен ум, където се изисква Учител, да не ядете от това дърво. Тогава дойде змията, която беше учител на черното братство, който предаде първите уроци на Адам и Ева и им каза: Аз съм учител, който може да ви научи как да живеете. И те го послушаха и започнаха с неговото учение, и образуваха първата лъжа в света. Раят, това беше една Велика окултна школа. И двамата първи човеци бяха ученици в тази окултна школа. И единственото престъпление, за което ги изгониха из школата, беше лъжата. Тези дървета, за които се говори в Библейската легенда, че били в рая, не са обикновени дървета, това са живи същества, различни култури от разумни същества на различна степен на развитие.
към текста >>

След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която трябва да работи.
Виделината и Светлината носят в себе си и топлината. „И разлъчи Бог вода от вода" подразбира, че Бог отдели Божествения живот от земния живот. Твърдта пък е границата между Божествения и човешкия живот. Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта небе, а това, което е под твърдта земя. И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша. Той сам ще образува своите морета и океани, творец ще бъде той. Ученикът ще твори. И като види Бог, че е добро, ще се произнесе. И като организира сушата и я обработи, ще мине от физическия свят на духовния и оттам в Божествения.
към текста >>

Той сам ще образува своите морета и океани, творец ще бъде той.
Твърдта пък е границата между Божествения и човешкия живот. Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта небе, а това, което е под твърдта земя. И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша. Той сам ще образува своите морета и океани, творец ще бъде той. Ученикът ще твори. И като види Бог, че е добро, ще се произнесе. И като организира сушата и я обработи, ще мине от физическия свят на духовния и оттам в Божествения. Когато обработи и там своята земя, ще отиде във Великия живот да учи велики и славни неща. Велик и славен е пътят на ученика!
към текста >>

9. ИСТОРИЧЕСКИЯТ ПЪТ НА ЗАПАДНАТА ЕЗОТЕРИЧНА ТРАДИЦИЯ - Влад Пашов (1902- 1974)

Остатъците от тази раса са чернокожите.
Учителят казва, че човечеството е слязло на Земята във физическото тяло от преди 18-20 милиона години. То е слязло във физическия свят, в гъстата материя, от етерния свят, чрез постепенно уплътняване на духовното тяло, с което е живял човек в етерния свят. Слязло на физическия свят в гъстата материя, човечеството преминава през ред раси и култури. Първата раса, през която минава човечеството във физическия свят е така наречената Лемурийска раса, в течение на която човечеството изпада под влиянието на тъмните сили. През тази раса постепенно се оформяло физическото човешко тяло. Остатъците от тази раса са чернокожите. Тази раса е просъществувала милиони години. След нея се явява така наречената Атлантска раса, която се развива на един континент на мястото на днешния Атлантически океан. Тя е четвъртата по ред, докато лемурийската е третата по ред раса. Първата раса се развива в етерния свят, а втората на границата на етерния и физическия свят, в огнено-въздушна среда. В Четвъртата атлантска раса, към средата й, тялото на човека придобива днешния си вид.
към текста >>

Скандинавия и преминава в руските степи, като една част остава в Европа, а друга се отправя на юг и на изток от Каспийско море, по посока на пустинята Гоби, където се е намирало едно затворено море, подобно на Каспийското.
Учителят казва, че това е станало приблизително преди 300 хиляди години. Преди потъването на Атлантида човечеството на тази пета подраса се изселва, като поема две посоки - едната част под водителството на Посветени преминава през северния бряг на Африка и се установява в Египет, който е бил като колония на Атлантида. Те населяват целия северен бряг на Африка и сегашната Сахара, която тогава е била цветуща страна, пресечена от реката Нил, която тогава се е вливала в Атлантическия океан. Впоследствие египтяните отбиват реката на днешното й място и Сахара се превръща в пустиня. Другият клон на преселници пак под ръководството на Посветени, поема пътя през днешна Англия и Скандинавия и преминава в руските степи, като една част остава в Европа, а друга се отправя на юг и на изток от Каспийско море, по посока на пустинята Гоби, където се е намирало едно затворено море, подобно на Каспийското. Там тези преселници преживяват хиляди години. Една част от тях, под водителството на Рама преминава в Индия и след дълги войни с местното население, което е било остатъци от древна Лемурия, завладява Мидия и основава първата култура на Бялата раса, древно-индуската. Друг клон се насочва към Централна Азия, днешна Монголия и Китай, където води един скитнически, пастирски живот. Още от Атлантида те са били изпаднали под влияние на тъмните сили и се занимавали с черна магия. Друг клон преминава на запад и се настанява в днешна Персия и Афганистан, като образува древно-персийската култура.
към текста >>

10. Мисли от Учителя за езотеричната страна на Стария Завет - Влад Пашов (1902- 1974)

И тогаз дойде змията, която беше учител на Черното Братство, който предаде първите уроци на Адам и Ева и им каза: Аз съм този учител, който може да ви научи как да живеете.
Туй дърво, от което беше забранено на Адам и Ева да ядат, беше за боговете, за тези, които са достигнали до онази безпределна Мъдрост. Те имаха право да ядат от това Дърво за познаване на доброто и злото. Като станеше възрастен човекът и на него щяха да дадат да яде от това дърво. Но той яде преждевременно от него и затова го изгониха от рая. Когато Господ каза на първите човеци да не ядат от Дървото за познаване на доброто и злото, това подразбира следното: От всички дървета на рая ще ядете, но от дървото, където се изисква отличен ум, където се изисква учител, да не ядете от това дърво. И тогаз дойде змията, която беше учител на Черното Братство, който предаде първите уроци на Адам и Ева и им каза: Аз съм този учител, който може да ви научи как да живеете. И те го послушаха и започнаха неговото учение, и затова ги изгониха от рая - окултната школа, за да отидат в широкия свят, за да се учат от собствените си опитности и страдания." „Така че причината за излизането на първите хора из рая беше изкусителят - змията - адептът на черната ложа. Той започна да им описва красотата на външния свят, с което ги съблазни. Обаче те не знаеха как да излязат от рая. Той им даде съвет да направят някаква погрешка, с което да проявят неподчинение на Божията заповед.
към текста >>

След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи.
Виделината и Светлината носят в себе си и топлина. И разлъчи Бог вода от вода - подразбира, че Бог е отделил Божествения от земния живот. Твърдта пък е границата между Божествения и човешкия живот. Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта небе, а това, което е под твърдта, земя. И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша. Той сам ще образува своите морета и океани. Творец ще бъде той. Ученикът ще твори. Когато види Бог, че е добро, ще се произнесе.
към текста >>

Той сам ще образува своите морета и океани.
Твърдта пък е границата между Божествения и човешкия живот. Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта небе, а това, което е под твърдта, земя. И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша. Той сам ще образува своите морета и океани. Творец ще бъде той. Ученикът ще твори. Когато види Бог, че е добро, ще се произнесе. И когато организира сушата и я обработи, ще мине от физическия свят в духовния и оттам в Божествения. Когато обработи и там своята земя, ще отиде във Великия живот да учи велики и славни неща.
към текста >>

По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море.
Това, което казах досега за делото и учението на Мойсей, е микроскопическо в сравнение с това, което се съдържа в неговите книги, които са дълбоко символични. В тях под история на еврейския народ се описват много от дълбоките тайни на окултната наука, за които още не е дошло време да се разбулват. Това показва, че Мойсей е засегнал много големи дълбочини на окултната наука, за които даже и съвременното човечество още не е готово, още по-малко еврейският народ, на когото са били дадени. Цялата история на еврейския народ, описана в петокнижието на Мойсей представя пътя на историческото развитие на човечеството, както и мистичния път на развитие на човешката душа. Учителят прави следния намек за това мистично развитие на човешката душа, изразено в историята на еврейския народ: „Днес ви говоря върху тези неща, понеже вие минавате през най-гъстата материя, през която човешкият дух може да мине. По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море. Някои от вас едва сега ще се гмурнат в тази вълна. Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот.
към текста >>

Всички трябва да минат Червеното море.
Това показва, че Мойсей е засегнал много големи дълбочини на окултната наука, за които даже и съвременното човечество още не е готово, още по-малко еврейският народ, на когото са били дадени. Цялата история на еврейския народ, описана в петокнижието на Мойсей представя пътя на историческото развитие на човечеството, както и мистичния път на развитие на човешката душа. Учителят прави следния намек за това мистично развитие на човешката душа, изразено в историята на еврейския народ: „Днес ви говоря върху тези неща, понеже вие минавате през най-гъстата материя, през която човешкият дух може да мине. По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море. Някои от вас едва сега ще се гмурнат в тази вълна. Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот. След това ще влезете в Ханаанската земя, смисълът на истинския живот. Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота.
към текста >>

След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море.
Цялата история на еврейския народ, описана в петокнижието на Мойсей представя пътя на историческото развитие на човечеството, както и мистичния път на развитие на човешката душа. Учителят прави следния намек за това мистично развитие на човешката душа, изразено в историята на еврейския народ: „Днес ви говоря върху тези неща, понеже вие минавате през най-гъстата материя, през която човешкият дух може да мине. По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море. Някои от вас едва сега ще се гмурнат в тази вълна. Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот. След това ще влезете в Ханаанската земя, смисълът на истинския живот. Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота. Защото живот без чистота остава всякога неразбран.
към текста >>

Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота.
Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот. След това ще влезете в Ханаанската земя, смисълът на истинския живот. Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота. Защото живот без чистота остава всякога неразбран. Египет е физическият свят. откъдето човек бяга. Фараонът е князът на този свят, който иска да задържи човека тук на Земята. Червеното море е астралният свят, през който човек трябва да мине.
към текста >>

Червеното море е астралният свят, през който човек трябва да мине.
Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота. Защото живот без чистота остава всякога неразбран. Египет е физическият свят. откъдето човек бяга. Фараонът е князът на този свят, който иска да задържи човека тук на Земята. Червеното море е астралният свят, през който човек трябва да мине. Пустинята е умственият свят, където след като човек е слязъл от света на чувствата, постепенно придобива своята чистота. И най-после Ханаанската земя - това е Божественият свят, родината на душата.
към текста >>

11. 3. ХРИСТОС - ПРОЯВЕНИЯТ БОГ, ДУХЪТ БОЖИЙ - Влад Пашов (1902- 1974)

"Планини, полета, морета, реки, извори със всички природни богатства, които се крият в тях, всичко това е израз на този Велик Брат.
Всички човешки души, в които Христос живее, обединени в едно, това е физическата страна на Христа. Всички Ангели, събрани в Сърцето на Христа, представят Божествената му страна. Това е Космическият Христос, проявеният Бог в света". В допълнение на горната мисъл Учителят казва: "Събраха се боговете на съвет, под председателството на Господа Исуса Христа, наречен Спасител на човечеството, за да създадат човека". "Затова и мистиците виждат навсякъде Христа - великият Брат на човечеството, Първият Образ на Човека, Първородният в света, Началото на човешкия род, Началото на човешката еволюция, Първородният, Който е проявил всички Божествени добродетели, Който е приложил всички Божествени Закони, Който е издържал сполучливо всички изпити и е пожертвал всичко за своите братя." "Планини, полета, морета, реки, извори със всички природни богатства, които се крият в тях, всичко това е израз на този Велик Брат. Ала това е една дълбока Тайна, за чието разбиране се изискват хиляди години усилена работа. Така трябва да се схваща Христос в Неговата широта. Един е Той, макар и да Го схващат ту като историческа личност, ту като космична Същност, ту като мистична Сила." Учителят казва още: "Когато говорим за Христа, ние разбираме девствения Божествен Дух, най-възвишеният в йерархията на Ангелите. Той се проявява и като историческа личност, и като космична Същност и като мистична Сила, в зависимост от това къде се проявява.
към текста >>

Христос е Глава на Всемирното Бяло Братство, в което влизат всички Ангелски йерархии, от Ангелите до Серафимите, а Абсолютният Дух е Глава на Великото Всемирно Братство, което ръководи и направлява както Бялото, така и Черното Братство.
И Той казва на учениците си: "На вас е дадено да познаете Царството Небесно, т. е. Великите Мистерии, а на народа се говори с притчи". Учителят казва, че Христос е едно велико космично Същество, което стои над цялата Ангелска йерархия, от Ангелите до Серафимите. И Той е дошъл в нашата слънчева система от централното слънце на нашата галак-тика, което Учителят нарича Алфиола, където е центърът на Великото Всемирно Братство, когато Слънцето е център на Всемирното Бяло Братство. Затова Учителят казва още: "Ние сме едно Братство, което има клонове по цялата вселена. Христос е Глава на Всемирното Бяло Братство, в което влизат всички Ангелски йерархии, от Ангелите до Серафимите, а Абсолютният Дух е Глава на Великото Всемирно Братство, което ръководи и направлява както Бялото, така и Черното Братство. Той държи в ръцете си и двата Принципа, чрез които се проявява в света. Те са двете Негови ръце". На едно място Учителят, отговаряйки на въпроса за отношението между Исус и Христос, казва: Отношението между Исус и Христос е такова, каквото е отношението между нашето Слънце и централното Слънце на нашата галактика, което е 75 милиона пъти по-голямо от нашето Слънце. Така и Христос е 75 милиона пъти по-велик от Исус. Това е едно сравнение, което изяснява какво е отношението между Исус и Христос.
към текста >>

12. ЕВАНГЕЛИСТ ЙОАН И НЕГОВОТО ЕВАНГЕЛИЕ - Влад Пашов (1902- 1974)

Според по-късни сведения той проповядвал в Кападокия, Галатия, Витания, по бреговете на Черно море и в Скития, Южна Русия.
Това е един процес на Посвещение. 2. АПОСТОЛ АНДРЕЙ, наречен първозвани, защото той пръв бил повикан от Христос, когато е бил при Йоан Кръстител. Той е брат на апостол Петър. За неговия живот има запазени много малко сведения. Бил е родом от Галилейския град Витсаида и по занятие рибар. Според по-късни сведения той проповядвал в Кападокия, Галатия, Витания, по бреговете на Черно море и в Скития, Южна Русия. По течението на река Днепър той достигнал до Киевските възвишения, на едно от които забил кръст и изрекъл пророчество, че на тези възвишения ще възсияе Божията благодат и голям град с много църкви ще бъде построен. В гръцкия град Патрас той претърпял мъченическа смърт чрез разпъване на кръст. 3. АПОСТОЛ ЯКОВ ЗАВЕДЕЕВ, наречен старши, за отличие от Яков Алфеев, е бил син на рибаря Заведий. Неговата дейност била съсредоточена в Ерусалим, където в 44-та година умира мъченически от меча на Ирод Агрипа. 4. АПОСТОЛ И ЕВАНГЕЛИСТ ЙОАН - за него говорих като евангелист.
към текста >>

Когато детето се ражда родителите му, за да избегнат нещастието, го поставили в едно сандъче и го пуснали в морето.
Мнозина може би са си задавали въпроса, защо Юда е бил между учениците на Христос. Един съвременен мистик отговаря на въпроса като казва, че както в кръга на Зодиака има един Скорпион, така и в кръга на 12-те ученици, които представят Зодиака на човечеството, трябва да има един Юда. Има една стара християнска легенда за Юда, която го сравнява с Едип цар от гръцката митология. Легендата разказва следното: В Ерусалим имало един юдеин на име Рубен с жена си Цибора. Веднъж Цибора, която била бременна, сънувала един ужасен сън, а именно, че детето, което трябва да роди, ще стане причина за най-големи нещастия, които някога са били станали. Когато детето се ражда родителите му, за да избегнат нещастието, го поставили в едно сандъче и го пуснали в морето. Морето отнесло сандъчето на брега на един остров, който се наричал Скариот. Царицата на острова нямала деца, нямала наследник, затова взема намереното дете и го отглежда като свое собствено. След време тя ражда свое собствено дете, към което била насочена цялата любов. Момчето Юда, както се нарекло намереното момче, обвинило своя несъщ брат в това, че майката се отчуждила от него, често се карал с него и го биел с образа. Това накарало майката да каже на Юда, че той е намерено дете.
към текста >>

Морето отнесло сандъчето на брега на един остров, който се наричал Скариот.
Един съвременен мистик отговаря на въпроса като казва, че както в кръга на Зодиака има един Скорпион, така и в кръга на 12-те ученици, които представят Зодиака на човечеството, трябва да има един Юда. Има една стара християнска легенда за Юда, която го сравнява с Едип цар от гръцката митология. Легендата разказва следното: В Ерусалим имало един юдеин на име Рубен с жена си Цибора. Веднъж Цибора, която била бременна, сънувала един ужасен сън, а именно, че детето, което трябва да роди, ще стане причина за най-големи нещастия, които някога са били станали. Когато детето се ражда родителите му, за да избегнат нещастието, го поставили в едно сандъче и го пуснали в морето. Морето отнесло сандъчето на брега на един остров, който се наричал Скариот. Царицата на острова нямала деца, нямала наследник, затова взема намереното дете и го отглежда като свое собствено. След време тя ражда свое собствено дете, към което била насочена цялата любов. Момчето Юда, както се нарекло намереното момче, обвинило своя несъщ брат в това, че майката се отчуждила от него, често се карал с него и го биел с образа. Това накарало майката да каже на Юда, че той е намерено дете. За да си отмъсти, Юда убил царския син и избягал далеч по света.
към текста >>

Когато веднъж Цибора поискала да облекчи потиснатото си сърце, разказала на Юда за своето пуснато в морето дете.
Пилат пожелал да има ябълки от градината на съседа. И Юда като верен служител, пожелал да достави на господаря си това, което желае. Той влязъл в градината на съседа, но се скарал със собственика на градината и го убил, без да знае, че това е неговия баща Рубен. Пилат, за да награди верността на своя верен служител, му подарил къщата на съседа и му дал неговата жена за съпруга. Юда, без да знае, че това е неговата собствена майка, се оженил за Цибора. Когато веднъж Цибора поискала да облекчи потиснатото си сърце, разказала на Юда за своето пуснато в морето дете. Юда разбрал, че той е това дете и се отчаял от живота. Обаче Цибора, която била християнка, го завела при Христос и Той го взел в кръга на своите ученици. Виждаме, че според легендата преданието за Юда е подобно на това за Едип цар. Но легендата за Едип цар не е само една празна приказка, а крие в себе си дълбоки Тайни. Едип е човекът, в когото се пробужда интелектът и с това той се откъсва от Небето, от Духа, което е означено като убиване на бащата.
към текста >>

13. 7. ТАЙНАТА НА ДЕВЕТТЕ БЛАЖЕНСТВА - Влад Пашов (1902- 1974)

Трето горко: "Горко вам книжници и фарисеи, лицемери, защото преминавате суша и море, за да направите макар и един прозелит.
И когато свържат своя живот с Христа и се изпълнят с новата Истина, те ще изживеят в себе си утеха за всяка скръб и страдание. А фарисеят не носи страданието на другите хора, но той се обогатява материално от страданието на хората. Той чувства неговата сила да расте, колкото повече страданието кара хората да се нуждаят от него. Затова към него се отнася второто горко. Трето блаженство: "Блажени кротките, защото те ще наследят земята." Трето горко: "Горко вам книжници и фарисеи, лицемери, защото преминавате суша и море, за да направите макар и един прозелит. И когато е станал такъв, вие правите от него чадо на ада." Като се говори за кротост, тук не се разбира овчедушие, но се разбира едно състояние, при което човек е господар на всички свои страсти, инстинкти, вълнения: гняв, възбуда, ярост и пр. Кротък е онзи, който има пълно самообладание и пълна власт над себе си. Той не се стреми да владее другите, но владее напълно себе си. И Христос казва за Себе Си: Елате при Мене, защото Аз съм кротък и смирен.
към текста >>

Ето защо горкото засяга всички черномагьоснически деяния на фарисеите, които стоят срещу Христовата магия на Възкресението.
Това блаженство има отношение към най-висшата Божествена природа на човека, към изграждане тялото на Истината, с което човек става свободен гражданин на Божествения свят. Това тяло е тялото на Възкресението - преобразеното и одухотворено физическо тяло. Тук ученикът стои пред най-висшата Христова магия - превръщане на преходното, тленното в непреходно, нетленно. Това е дълъг процес, процес на Вечността. Ето защо горкото засяга всички черномагьоснически деяния на фарисеите, които стоят срещу Христовата магия на Възкресението. Последното горко, както и последното блаженство имат едно начало, различно от това на предидущите. Горкото започва: Вие, змии и рожби ехидни. Христовият ученик приема Възкръсналия в своето същество, даже ако за това трябва да понесе смърт. Това е последният, най-голям изпит на ученика, когато той минава през Голгота, след което следва Възкресението. А фарисеят се превръща в черен маг - той убива и разрушава.
към текста >>

14. III. ТРИТЕ КРЪСТА НА ГОЛГОТА - Влад Пашов (1902- 1974)

Защото изразът Пилат Понтийски е мистериозен израз и означава буквално Морето с колонната врата.
Кайяфа е представител на принципа на Ариман, на принципа на миналото, което втвърдява и вкостенява нещата и води към консерватизъм и догматизъм. Ирод е представител на Луцифер, който е жаден за чудеса и сензации. След това иде Пилат, римлянин, който е най-загадъчната личност. Той не намира вина в Христа и иска да Го пусне. Той е една личност, която е запозната, който е минал през Мистериите, защото и името, което носи, не е негово лично име, а е получено отпосле в Мистериите. Защото изразът Пилат Понтийски е мистериозен израз и означава буквално Морето с колонната врата. Август Стриндберг в своята драма за Христа рисува и групата хора, участващи в мистерийната драма на Голгота, така че става видимо нещо от духовните фигури на тази драма. Той ни представя Ирод, Пилат и Кайяфа, които водят разговор относно Христа. Всеки си изказва схващането за Него. В техните лица е охарактеризирана ясно една троица, като отражение на друга Троица, която се проявява в Космоса. Тук Пилат, римлянин, стои между луциферически пламтящият едомитин Ирод и ариманически студеносърдечния юдеин Кайяфа.
към текста >>

Ариманически черното на Кайяфа и луциферически червеното на Ирод се отразяват в бялата тога на римлянина Пилат, който е една от най-вълнуващите фигури в човешката история.
Той ни представя Ирод, Пилат и Кайяфа, които водят разговор относно Христа. Всеки си изказва схващането за Него. В техните лица е охарактеризирана ясно една троица, като отражение на друга Троица, която се проявява в Космоса. Тук Пилат, римлянин, стои между луциферически пламтящият едомитин Ирод и ариманически студеносърдечния юдеин Кайяфа. Трите кръста на Голгота хвърлят своите сенки напред в образа на представителите на онези течения на човечеството, на които се пада ролята да издигнат кръста на Христа. Ариманически черното на Кайяфа и луциферически червеното на Ирод се отразяват в бялата тога на римлянина Пилат, който е една от най-вълнуващите фигури в човешката история. Евангелията на Матея, Марко и Йоана ни описват двойния съд над Исуса: пред Кайяфа и пред Пилата. Евангелието на Лука ни описва тройния съд: Исус пред Кайяфа, пред Пилата и пред Ирода. Тук ние виждаме как Исус действително е паднал в ръцете на хората, виждаме Го във властта на три фигури и течения, които представляват един вид квинтесенцията на цялото човечество - на ариманическото течения на Кайяфа, на римското течение на Пилат, и на луциферическо-то течение на Ирода. Христос е принесен на Олтара на човечеството. В двореца на първосвещеника Христос стои срещу студените сили на лъжата и смъртта.
към текста >>

15. 1. ИСТОРИЧЕСКИ ПЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ - Влад Пашов (1902- 1974)

Те са агенти на така нареченото Черно братство, което има специфични разбирания за живота, откъдето произтичат и методите на тяхната дейност.
Така се осъществява развитието на културата. Но зад цялата тази външна дейност стои едно невидимо духовно Братство- което се изявява на физическия свят чрез един от своите членове като Велик Посветен, който образува известно окултно-мистично Братство на физическия свят. Това духовно Братство, със своето присъствие в дадена епоха или дадено място, със светлината и топлината, и въобще с духовните сили, които носи, създава подходящи условия, за да подготви по вътрешен път душите, за да могат да приемат духовните импулси, предавани външно от Учениците на Бялото Братство. Както Слънцето напролет носи условия за проявите на живота във външния свят, така и тези Братства, които са лъчи от духовното Слънце на света, създават условия за проявите на всички дарби, способности и добродетели, вложени в човешките души. Но понеже както в Космоса, така и в процеса на историческото развитие на човечеството действат два Принципа, то редом с представителите на Бялото Братство, които са носители на така наречения Втори принцип, израз на който в Битието е Христос, действат и представители на Първия принцип, които винаги се стремят да използват импулсите на Бялото Братство за свои цели. Те са агенти на така нареченото Черно братство, което има специфични разбирания за живота, откъдето произтичат и методите на тяхната дейност. Докато Бялото Братство се стреми да пробуди съзнанието на хората, за да съзнаят какви трябва да бъдат отношенията помежду им, както и към Първата Причина, то агентите на Черното братство имат разбирането, че по пътя на насилието и външното организиране на хората могат да ги заставят да живеят по един или друг начин. Така че в историческото развитие на човечеството действат два Принципа - Принципът на Любовта и Принципът на външното ограничение и насилието. По такъв начин човешките души трябва да избират по кой път да вървят. Защото в Битието съществува Закон на Свобода. Всяка душа е оставена свободна да живее и действа, както тя разбира, като същевременно носи и отговорността за своите действия, т.е.
към текста >>

Докато Бялото Братство се стреми да пробуди съзнанието на хората, за да съзнаят какви трябва да бъдат отношенията помежду им, както и към Първата Причина, то агентите на Черното братство имат разбирането, че по пътя на насилието и външното организиране на хората могат да ги заставят да живеят по един или друг начин.
Но зад цялата тази външна дейност стои едно невидимо духовно Братство- което се изявява на физическия свят чрез един от своите членове като Велик Посветен, който образува известно окултно-мистично Братство на физическия свят. Това духовно Братство, със своето присъствие в дадена епоха или дадено място, със светлината и топлината, и въобще с духовните сили, които носи, създава подходящи условия, за да подготви по вътрешен път душите, за да могат да приемат духовните импулси, предавани външно от Учениците на Бялото Братство. Както Слънцето напролет носи условия за проявите на живота във външния свят, така и тези Братства, които са лъчи от духовното Слънце на света, създават условия за проявите на всички дарби, способности и добродетели, вложени в човешките души. Но понеже както в Космоса, така и в процеса на историческото развитие на човечеството действат два Принципа, то редом с представителите на Бялото Братство, които са носители на така наречения Втори принцип, израз на който в Битието е Христос, действат и представители на Първия принцип, които винаги се стремят да използват импулсите на Бялото Братство за свои цели. Те са агенти на така нареченото Черно братство, което има специфични разбирания за живота, откъдето произтичат и методите на тяхната дейност. Докато Бялото Братство се стреми да пробуди съзнанието на хората, за да съзнаят какви трябва да бъдат отношенията помежду им, както и към Първата Причина, то агентите на Черното братство имат разбирането, че по пътя на насилието и външното организиране на хората могат да ги заставят да живеят по един или друг начин. Така че в историческото развитие на човечеството действат два Принципа - Принципът на Любовта и Принципът на външното ограничение и насилието. По такъв начин човешките души трябва да избират по кой път да вървят. Защото в Битието съществува Закон на Свобода. Всяка душа е оставена свободна да живее и действа, както тя разбира, като същевременно носи и отговорността за своите действия, т.е. резултатите от своята дейност.
към текста >>

Агентите на Бялото и Черното Братства само създават условия за проявата на единия или другия Принцип.
По такъв начин човешките души трябва да избират по кой път да вървят. Защото в Битието съществува Закон на Свобода. Всяка душа е оставена свободна да живее и действа, както тя разбира, като същевременно носи и отговорността за своите действия, т.е. резултатите от своята дейност. Тези два Принципа са вътре в самия живот, в самата душа и на който от тях тя се поддаде, такава посока взема животът. Агентите на Бялото и Черното Братства само създават условия за проявата на единия или другия Принцип. Това е дълбоката философия на живота, която сега няма да обяснявам. но изтъквам само, че два центъра действат в развитието на човечеството. Това става по Закона на Полярността, който е закон на Творчество. Без поляризация няма творчество, няма развитие, няма прогрес. Както семето, когато се посади в почвата, се поляризира, като пусне коренчета надолу и стъбло нагоре, така и силите на Битието в живота са поляризирани за изграждане на формите, чрез които Животът се проявява.
към текста >>

Било е време, когато предимство, първенство, ръководна роля е имал Първият принцип на Черното Братство.
Това става по Закона на Полярността, който е закон на Творчество. Без поляризация няма творчество, няма развитие, няма прогрес. Както семето, когато се посади в почвата, се поляризира, като пусне коренчета надолу и стъбло нагоре, така и силите на Битието в живота са поляризирани за изграждане на формите, чрез които Животът се проявява. Злото не е в това, че съществува поляризация, но злото се явява тогава, когато силите, които действат в Космоса, искат да вземат мястото на силите, които действат в стъблото и клоните. От дълбоко окултно гледище дейността на тези два Принципа взаимно се допълват в развитието на човечеството. Било е време, когато предимство, първенство, ръководна роля е имал Първият принцип на Черното Братство. Но сега се намираме в епохата, когато ръководна роля има Вторият принцип и Бялото Братство. И оттогава се явява известна борба както вътре в човешките души, така и във външния живот, който се развива в течение на историята. За нас в случая е важно да знаем, че редом с дейността на Бялото Братство в света работи и Черното Братство, което внася своите импулси и енергии в живота, които влияят на развитието на живота. И затова, когато наблюдаваме ред отрицателни прояви, които се явяват в развитието на живота в течение на времето, това се дължи на дейността на тъмните сили. А всички положителни прояви на доброто, на Любовта и братството между хората се дължат на дейността на Бялото Братство.
към текста >>

За нас в случая е важно да знаем, че редом с дейността на Бялото Братство в света работи и Черното Братство, което внася своите импулси и енергии в живота, които влияят на развитието на живота.
Злото не е в това, че съществува поляризация, но злото се явява тогава, когато силите, които действат в Космоса, искат да вземат мястото на силите, които действат в стъблото и клоните. От дълбоко окултно гледище дейността на тези два Принципа взаимно се допълват в развитието на човечеството. Било е време, когато предимство, първенство, ръководна роля е имал Първият принцип на Черното Братство. Но сега се намираме в епохата, когато ръководна роля има Вторият принцип и Бялото Братство. И оттогава се явява известна борба както вътре в човешките души, така и във външния живот, който се развива в течение на историята. За нас в случая е важно да знаем, че редом с дейността на Бялото Братство в света работи и Черното Братство, което внася своите импулси и енергии в живота, които влияят на развитието на живота. И затова, когато наблюдаваме ред отрицателни прояви, които се явяват в развитието на живота в течение на времето, това се дължи на дейността на тъмните сили. А всички положителни прояви на доброто, на Любовта и братството между хората се дължат на дейността на Бялото Братство. Процесът на историческото развитие не върви по права линия, а по една вълнообразна линия, където има високи върхове и дълбоки долини. Във върховете действат силите на Светлината, а в долината силите на Тъмнината. Това са необходими състояния на живота, това са епохи в процеса на развитието, в които действат различни сили.
към текста >>

Невъплътените приемат идеите, импулсите, енергиите от Централното духовно Слънце, което е Христос и ги предават на въплътените, които в такъв случай стават като фарове в бурното житейско море.
Под влиянието на тези два вида сили се развиват дарбите, способностите и добродетелите, вложени в човешките души. Затова Учителя казва, че противоречията са най-главният фактор на еволюцията. Но пак казвам, това е дълбока философия, която нямам намерение сега да коментирам, но само засягам този въпрос за изяснение на факторите на човешкия прогрес. Основната мисъл, от която се отклоних беше, че импулсите на Бялото Братство са главен фактор за развитието на човечеството, че всички велики идеи във всички области на живота са вдъхновени от Бялото Братство. Това действие на Бялото Братство се извършва, както казах, чрез негови представители, които са два вида - въплътени човешки същества и невъплътени пак човешки същества от по-напреднала еволюция. Невъплътените приемат идеите, импулсите, енергиите от Централното духовно Слънце, което е Христос и ги предават на въплътените, които в такъв случай стават като фарове в бурното житейско море. Те осветяват пътя на човешките души и ги насочват към спасителния бряг. Чрез светлината, която те носят, те предават идеите и силите на човешките души, които ги възприемат в зависимост от степента на тяхното развитие и ги прилагат в различните области на живота. По този път се осъществява развитието на живота, на религията, на науката и изкуствата. Онези исторически личности, които са били фактор на прогреса по един или друг начин, са били свързани с окултно-мистичните Братства, за които споменах. Някои от тях са били в пряка съзнателна връзка с тези Братства, били са техни членове, а други са били, така да се каже, несъзнателни проводници на идеите на тези Братства.
към текста >>

16. БОЯН МАГА ОСНОВАТЕЛ НА БОГОМИЛСТВОТО - Влад Пашов (1902- 1974)

Един ден след едно такова пътуване Боян се върнал сам и върху ръката му блестял пръстен с оникс и изумруд, белег на високо посвещение и на лицето — черно покривало, символ на дискретност и пазене на тайна.
На тези български пазари във Византия са виждали Бояна често да ходи и да стои по дълги дни в широките подземия в един склад за копринени платове и после да излиза оттам с двама непознати, заметнати с покривала. Те го дирили и в двореца, където той живеел. Нощем се губели някъде и пак ги виждали във Византия винаги заедно, винаги мълчаливи и скришом разговарящи. Това обърнало внимание и на Николай Мистик и той започнал да се безпокои за намеренията и плановете на ученика си. На два пъти те напущали Византия и отивали някъде на Изток с гемия. Един ден след едно такова пътуване Боян се върнал сам и върху ръката му блестял пръстен с оникс и изумруд, белег на високо посвещение и на лицето — черно покривало, символ на дискретност и пазене на тайна. От тези двама непознати окултни Учители от Сирия Боян получил ключовете на Великото Дело и станал посветен. Те събуждат архангела в него и го подготвят за неговата мисия. Знае се от* окултната наука, както вече казах, че в Сирия, в областта на Дамаск, има в етерния свят един окултен център. Затова там Христос се яви на апостол Павел. Оттам и Боян получава своето посвещение.
към текста >>

И Щайнер в своята сказка Християн Розенкройц и Буда казва: „През десетия век на западния бряг на Черно море е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Тази мисъл потвърждава гореказаното, че когато се яви един посветен във физическия свят, зад него стоят всички посветени и работници за Великото Дело от миналото.
Там, където то се установи, се развива и цъфти култура и цивилизация. То е било в Египет, Индия, Персия, Халдея, Палестина, Гърция, Рим, Англия, Германия, Франция и сега постепенно преминава между българите и славянството." На друго място Учителя казва: „Всеки един от трите клона на Бялото Братство се ръководи от един Велик посветен." И когато на дадено място трябва да се създаде един окултен център на физическия свят, един Велик посветен се въплътява и цялото Братство, за което говори Учителя, стои зад него. То е тил, а той е на предна линия. Всички посветени, които са работили в миналите културни епохи, се събират около него като негов тил и му помагат. Същото става и при Боян Мага, Той е пратеник на Бялото Братство да основе един окултен център в България, като проявление на Третия клон на Братството, който клон почва от Египет, след това минава в Персия, Арабия, Мала Азия и оттам преминава в България. И Щайнер в своята сказка Християн Розенкройц и Буда казва: „През десетия век на западния бряг на Черно море е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Тази мисъл потвърждава гореказаното, че когато се яви един посветен във физическия свят, зад него стоят всички посветени и работници за Великото Дело от миналото. Така че за нас Богомилството не е едно случайно явление, резултат на някакви физически причини, но е дело на Бялото Братство, което иска да създаде един окултен център, чрез който да даде импулс за духовното повдигане на българския народ и оттам на целия европейски свят. И богомилите, начело с Бояна, направиха много в това отношение, но реакцията беше силна и се опита да унищожи това дело. Но един път семената посятй, те дадоха своя плод за развитието на културата в Европа и сега за делото на Бялото Братство в България. Защото Учителя казва, че сегашните ученици на Бялото Братство в България са някогашните богомили.
към текста >>

17. Общи Бележки за богомилската школа - Влад Пашов (1902- 1974)

В своята сказка Християн Розенкройц и Буда Щайнер между другото казва: „На западния бряг на Черно море, на юг от Одеса през 10-ти век е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Понататък ще видим какво са поучавали тогава.
Общи Бележки за богомилската школа В своята сказка Християн Розенкройц и Буда Щайнер между другото казва: „На западния бряг на Черно море, на юг от Одеса през 10-ти век е имало окултна школа, където са идвали да проповядват Християн Розенкройц и Буда." Понататък ще видим какво са поучавали тогава. Тук Щайнер има предвид окултната школа на богомилите, защото от всичко гореказано установихме, че Богомилството е едно окултно учение. Щом като е окултно учение, то има и своя окултна школа, както всички окултни учения от древността до сега. Част от принципите на окултната школа на богомилите са изложени в така наречения Катарски требник, а също така някои от тях са изнесени и от техните противници. В Катарския требник се казва, че според учението на богомилите имало три степени последователи, наречени: слушатели /оглашени/, верующи и съвършени. Същото твърдят и техните противници.
към текста >>

18. 18-то писмо - Влад Пашов (1902- 1974)

Ще се учите от тях и вечерно време ще си давате отчет за всичко.
Тя ще даде стабилност на характера ви. Туй ще създаде онази вътрешна чистота, която е потребна за развитието на ума ви. Защото има неща, които се разбират само при една вътрешна чистота на съзнанието. 16. Всички вие сте под опекунството на невидимия свят. Там имате наставници, които трябва да слушате. Ще се учите от тях и вечерно време ще си давате отчет за всичко. Понякога вие си мислите, че сте независими. Това не е право. Всички сте под настойничество. Някой казва: Човек не е ли свободен? Свободата ще дойде за вас след време, а сега сте под настойничество.
към текста >>

Където и да ходите, през морета ли минавате или през какъвто и да е път, едно правило трябва да спазвате: За нищо в света да не късате връзката, с която сте слезли на земята, и с която ще се качите нагоре.
Има едно вътрешно, морално, Божествено доволство в човека и аз желая да имате не външна похвала, а това дълбоко вътрешно доволство в себе си. Когато човек има това доволство в себе си, той е силен, мощен, не отпада духом. Това доволство аз наричам вътрешна връзка, която съществува между всички възвишени същества. Сега тази връзка не е скъсана, но е разслабена, но аз желая да се уякчи. 24. Вътрешна връзка с Източника на живота. Където и да ходите, през морета ли минавате или през какъвто и да е път, едно правило трябва да спазвате: За нищо в света да не късате връзката, с която сте слезли на земята, и с която ще се качите нагоре. Докато се държите за нея, можете да се завъртате 10 пъти около нея, нищо няма да ви се случи. Скъса ли се тази връзка, вие сте една прашинка вече и можете да станете играчка в ръцете на съдбата. Тази връзка може да се скъса когато съзнанието ви не е будно. 25. Нападението на тъмните сили в Школата. Злото в света, това са интелигентни разумни същества, това са въплътени дипломати, които действуват със силите на Природата.
към текста >>

Това е защото срещу всички организации за добро, за духовен подем, Черното Братство излиза с цел да внесе смърт и разстройство между тях.
25. Нападението на тъмните сили в Школата. Злото в света, това са интелигентни разумни същества, това са въплътени дипломати, които действуват със силите на Природата. В някои отношения те действуват прямо, а в някои отношения умствено, чрез мисъл. Когато се създаде един окултен клас, какъвто е вашият, непременно ще имате противодействащи сили. Вие сте изложени вече като една мишенка на бойното поле. Това е защото срещу всички организации за добро, за духовен подем, Черното Братство излиза с цел да внесе смърт и разстройство между тях. Те внасят една лоша, отрицателна мисъл в едного, във втори, в трети, и какво ще стане най-после? – Ще вземете да обръщате внимание на света, ще изгубите вярата в себе си, в Бога, докато станете играчка в техните ръце. И съвременният християнски свят е станал играчка на тези тъмни сили. 26. Божественият Промисъл. Ако сте верни на Божествения Принцип, Той ще ви извади от всички противоречия, в които може да се намерите.
към текста >>

19. 34–то писмо - Влад Пашов (1902- 1974)

90. След като Ученикът определи своя Живот, ще го събере, ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи.
Твърдта пък е границата между Божествения и човешкия живот. Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта, "Небе", а което е под твърдта - "Земя". И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. 89. Като Ученици вие имате два живота: Единият е плътският, земният живот, в който се ражда онова вътрешно недоволство, омраза, състезание, скръб - в него спокойствие няма. Другият живот е небесният, Божественият, в който има Любов, Светлина, Мир и Радост. 90. След като Ученикът определи своя Живот, ще го събере, ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша, сам ще образува своите морета и океани - творец ще бъде той. Ученикът ще твори. И когато види Бог, че е добро, ще се произнесе. И като организира сушата и я обработи, ще мине от физическия свят в духовния и от там в Божествения, и когато обработи и там своята Земя, ще отиде във Великия Живот да учи велики и славни неща. Велик и славен е Пътят на Ученика.
към текста >>

Той сам ще обработва тази суша, сам ще образува своите морета и океани - творец ще бъде той.
Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта, "Небе", а което е под твърдта - "Земя". И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. 89. Като Ученици вие имате два живота: Единият е плътският, земният живот, в който се ражда онова вътрешно недоволство, омраза, състезание, скръб - в него спокойствие няма. Другият живот е небесният, Божественият, в който има Любов, Светлина, Мир и Радост. 90. След като Ученикът определи своя Живот, ще го събере, ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша, сам ще образува своите морета и океани - творец ще бъде той. Ученикът ще твори. И когато види Бог, че е добро, ще се произнесе. И като организира сушата и я обработи, ще мине от физическия свят в духовния и от там в Божествения, и когато обработи и там своята Земя, ще отиде във Великия Живот да учи велики и славни неща. Велик и славен е Пътят на Ученика. 91. Ученик и Учител.
към текста >>

Те са видели, че Бог е с черно лице и седи на черен трон с черна патерица в ръка.
Злото представя разумни същества, както и Доброто, само че Съществата на Доброто вървят в правия Път, а тези, на Злото, са се отклонили от правия Път. И едните, и другите имат Любов към Бога. Когато злите духове отиват при Него, падат на колене пред Него, целуват, прегръщат краката Му, молят Му се и Той вдига ръката си отгоре им, благославя ги и ги праща в света да работят. Аз представям това на човешки език. Те като дойдат на земята с Божието благословение живеят по своему. Те са видели, че Бог е с черно лице и седи на черен трон с черна патерица в ръка. Те имат особено виждане, като през черни очила. Добрите и злите духове имат диаметрално противоположни схващания за Бога. Като слушате описанието на злите Духове за Бога, какво понятие ще си съставите за Бога и за Битието? 95. Ученикът и силите на Природата. Като Ученици, вие трябва да разбирате силите на Природата и да вървите съобразно с тях.
към текста >>

20. 57-мо писмо - Влад Пашов (1902- 1974)

Не, морето ти е тихо.
При тази усилена работа ще срещне хиляди мъчнотии. 371. Ученикът и възвишените същества. Някои от вас казват: Аз работя. Не работиш ти, но други някои работят с тебе. Аз съм тих. Не, морето ти е тихо. Аз бих искал, когато морето е тихо, и вие да сте тихи, и когато морето се вълнува, вие пак да сте тихи, да може да устоите срещу вълните. Като Ученици тъй трябва да разсъждавате. Тия мисли трябва да се вложат в ума ви. Те не са от сега, те се предават от хиляди години. Сега аз искам като разбирате закона, да знаете, че туй, което става с вас, става и по целия свят.
към текста >>

Аз бих искал, когато морето е тихо, и вие да сте тихи, и когато морето се вълнува, вие пак да сте тихи, да може да устоите срещу вълните.
371. Ученикът и възвишените същества. Някои от вас казват: Аз работя. Не работиш ти, но други някои работят с тебе. Аз съм тих. Не, морето ти е тихо. Аз бих искал, когато морето е тихо, и вие да сте тихи, и когато морето се вълнува, вие пак да сте тихи, да може да устоите срещу вълните. Като Ученици тъй трябва да разсъждавате. Тия мисли трябва да се вложат в ума ви. Те не са от сега, те се предават от хиляди години. Сега аз искам като разбирате закона, да знаете, че туй, което става с вас, става и по целия свят. 372. Колективно творчество.
към текста >>

Един хубав метод за чистене е ако вечерно време, като останете сами, половин час преди лягане да направите сметка какво сте мислили през деня, как сте го прекарали.
Това са признаци в дадения случай, че този процес на чистене е въздействал. Не мислете, че един ден като очистите сърцето си, вече не трябва да го чистите. Всеки ден човек трябва да чисти сърцето си! Всеки ден човек трябва да чисти ума си. 391. Даване отчет пред себе си. Един хубав метод за чистене е ако вечерно време, като останете сами, половин час преди лягане да направите сметка какво сте мислили през деня, как сте го прекарали. Да си дадете отчет за вашите мисли и за вашите чувства. Ако искате да бъдете Ученик и да усилите вашата воля, непременно трябва да правите опити. Някой ще каже: Аз го правех едно време, но сега престанах. Човек, който започва и престава, е по-лош от онзи, който никога не е започвал. Всяко спиране е падане.
към текста >>

21. Бае Митар пророкът - Михалаки Георгиев (1854 - 1916)

— Море за обаждане е колай, тѐ поп Яньо е тука, ще ида да му кажа…
— Не е, не е, пренел се е, а не е умрел. — Па после? — Какво? — Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“? — Не знам… требва да се обади на поповете. — Море за обаждане е колай, тѐ поп Яньо е тука, ще ида да му кажа… Дедо Петър излезе, а баба Зоица в пълното съзнание на своето разбиране от такива божи работи, като да различава жив от мъртъв човек, захвана отново да се кръсти и да прави метани пред бае Митра. Не се мина нито колкото време требва да се отслужи един сиромашки парастас — и по целия град се вече шепнеше тайнствено, че бае Митар пророкът се пренесъл на онзи свет. Попове, бабички, калугери, епитропи, еснафлии и всекакъв сбироток от града изпълни черковния двор. Малката килийка до стаята на клисаря, в която живееше, а сега лежеше прострен бае Митар, беше притисната от хора, както се притискат на Тодоровден, на причест в черква. Едни говореха тайнствено, други разправяха с ръце, с очи, с вежди, трети се кръстеха, четвърти палеха свещи — цела сметенѝя и неразбория.
към текста >>

Сега, сирота Тошевица, трички ги има — две момченца и едно момиченце… море, да ги видиш, у капка да ги изпиеш: едно от друго по-хубавички.
Вземем я да видим по-напред какво й е направила оная вещица: гледам през протък на месечина — хъка, не е: гледам в зелена паница — пак нищо! Чудим се, чудим, па току вържем червен конец на лиляка, па станем у тъмни зори, кога — що да видиш! … девет възла, синко, девет възла вързала пустата вещица… ка не би я грех, та толко па да кайдише. Усетих я какво ще бъде, току дай, рекох, да дам на невестата да плюне през устата на оня звер. И да видиш, оттогава, слава богу, като че с пръст развърза̀. Сега, сирота Тошевица, трички ги има — две момченца и едно момиченце… море, да ги видиш, у капка да ги изпиеш: едно от друго по-хубавички. Па и она, сирота невеста, посъвзе се, поправи се, разхубави се, па си живува хубаво с човека си. Ама де, що е рекъл некой… за пара е лек, ама знаеш ли го къде е и кое е? Разказва баба Ана и за билките: бре вратиката да отвръща от лошо; бре за смила, че се носи за милост; разставичето за разставане… кога дойдеш дип до зор; свекървиното око да се топи на млада месечина в ново гърне с оцет, за да закьорави лошите свекърви, та да не мъчат снахите си… бре това, бре онова… за всека билка все по нещо… всека си имала своя лек. И баба Ана е донесла да тури тия всичките работи под пренесения, че ставали по-лековити… като кога с ръка да хвърлиш злато. Докато това ставаше вътре при пренесения, отвън поповете и калугерите още не беха се спогодили със своите мнения: Василева молитва, светена вода, светено масло… разни глави — разни акъли.
към текста >>

В пояса си носеше забоден дивит и чернокоресто ноже, забодено в жълта тенекиена кания.
Да седиш да го гледаш и три дни, пак не можеш каза на колко години е. Та нашенци са го гледали тридесет години и все такъв си го знаят — ни по-стар, ни по-млад. Всеки се изменява, само бае Митар си стои все на един карар. Потурките и ферменцето му беха — помня го, като че сега го гледам — от суросинкав шаяк, без гайтани, без ръбове — дюс. Антерийката му, от тъмноморав шаяк, беше затегната с черен пояс. В пояса си носеше забоден дивит и чернокоресто ноже, забодено в жълта тенекиена кания. Никой не го е видел да забърза или да се залише да тръгне по-полека: той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори. На ядене не задирваше много: кога има хубаво сготвено — хубаво и ще яде, а кога нема, ядеше и сух хлеб със същата охота, както и печена мисирка. Когато го поканваха да пие, пийваше и ракия, и винце, но никой никога не го е виждал пиян. Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше.
към текста >>

Това е за хаир, казваше, я не съм плащал да се науча, защо на мене да ми плащат, когато от тоя кладенец ще пият и добичета, па и хора уморени, зажъдени и съсипани, гдето…
В целата каза немаше втори човек, като бае Митра, дето да може да ти улучи къде може да се изкопа на плитко кладенец и къде не може. Той ще поразгледа най-напред каква трева расте наоколо, ще почопли малко пръстта, ще погледа какви камъчета има да се търкалят, па ще се възкачи ла покоя рътлина или на некое бърдо, ще погледа-погледа, па току ще се спре некъде, ще копне две-три копки и ще рече: „Тук ще бъде кладенец — копайте“. И наистина, на два-три аршина току видиш избликне вода като сълза — да пиеш, да й се не напиеш. Където и да са закопали кладенец без Митра, все ще го напуснат или затрупат — все без дамар излиза. Където го год викаха, все отиваше, но никъде пари не вземаше. Това е за хаир, казваше, я не съм плащал да се науча, защо на мене да ми плащат, когато от тоя кладенец ще пият и добичета, па и хора уморени, зажъдени и съсипани, гдето… Такъв беше бае Митар пророкът. * * * Как се е свестил от своето пренасяне бае Митар, какво беше бдението, какви молитви са чели поповете, как станал, какво е хортувал — всичко това аз не знаех, не видех, не бех там. Ех, нали знаете? Великден като Великден, а аз дете като всеко дете: боядисване и шарене яйца, свещи за опелото и за лития, нашарени, наваракладосани, навити като кошничета, като книжки, като кутийки, като чашки… нови дрехи, нови кундурки, хем да скърцат, като стъпиш… другари, чукане с яйца, Мехмед ага халваджията, дондурма, мале-биджи — всичките тези работи имаха за мене тогава много по-голема важност от пренасянето и съживяването на бае Митра пророка.
към текста >>

Страх побираше човека, когато го видеше, какъвто беше: висок, черноманест, грозен, па като те изгледа с ония биволски очи, да ти дойде, да прощаваш, лошо, като че си преял на сирни поклади.
Това мълчание показва икрам, ихтибар, приличие. Както и да е, но такова разпитване с „чиниш и правиш“ отнема повече време, отколкото на поп Гьоко му требваше да изчете едно цело повечерие в черква. Яйцето в джоба ми не беше изсъхнало — мокреше ми още, — та колкото и да ми се виждаха нелюбопитни междуособните поздравления на киришчийките с кака Вокя, пак не можах да отида на игра, та се смирясвах на местото си и се озъртах като плъх в брашно, докато тетка Елисавета не настави бае Митровия разказ така: — Дошло ред на Ибрахим вали паша. Не беше там оня Ибрахим паша, гдето го знаехме тука. Страх побираше човека, когато го видеше, какъвто беше: висок, черноманест, грозен, па като те изгледа с ония биволски очи, да ти дойде, да прощаваш, лошо, като че си преял на сирни поклади. Там се беше свил като разклопана квачка, когато я полеят със студена вода, та да не разваля яйцата. Беше се скротил, беше се смирил, като Тачо просякът, както се свива пред черквата, за да му хвърлят един мангър. Греховете много — беха ги натоварили на едни кола, впрегната с два чифта биволи. Ашикере си се видеше кое кьопче от везнето ще натегнее. Та асли и от другата страна немаше що да турят!
към текста >>

Те, каже, така и така… ех, знаеш, човеци сме, па сме греховни, па етѐ, като ми се прати хабер оттам, че чедото ми се мъчи и не може мир да намери, рекох: „Море каил съм калта под ноктите си да продам, само чедото си да избавим от ония мъки там.
Седне в стаята, па удари на ракам от зори до акшам! Като свършил ракамът, а той накарал, та свалили чергите и шилтето от зеления сандък, що е от кипарис, дето звъни, когато се отключва; отваря сандъка, изважда мушамената кесия и изброява настрана 368 кърменци маджарлии, 25 суфурини и 54 махмудии. Свие ги на възел в едно кьоше от кърпата си, па тури надире мушамената кесия и извади другата, гдето е от син американ. Отброи и от нея 250 бели меджидии, сипе ги в кърпата, завърже я и стане, та у големата стая. Там, пред иконата и кандилото, кръсти се чорбаджи Рангел и чини тридесет и три метании, па стане с парите, та при вдовицата на Атанаса. Те, каже, така и така… ех, знаеш, човеци сме, па сме греховни, па етѐ, като ми се прати хабер оттам, че чедото ми се мъчи и не може мир да намери, рекох: „Море каил съм калта под ноктите си да продам, само чедото си да избавим от ония мъки там. Па те, сега вземи, па скрий за децата си… това си е нихно и твое… баща им ги е спечелил! Моя дел съм си взел… хесапо е чист… ракам сам правих — това си е ваше… с децата… ни една счупена аспра чужда не кабуля! “ Подир тая случка чорбаджи Рангел стана бамбашка човек: от него по-праведен немаше вече в града. Един път бай Митар минал край кръчмата на Тасо цинцарина. Тасовата кръчмарница беше една от първите в града, а Тасо си играеше с пари — беше много богат.
към текста >>

… Море, чорбаджи Цеко, що ти е зинала хала на сърцето за тия пари?
Откъде и как издириха — не знам, но говореха, че преди пет години убил двама души търговци, които били кондисали на кръчмата му, и им взел едни дисаги с пари. Разкопаха в двора под яхъра и намериха кокалите на заровените! … Много пъти ще замине бае Мигар край чорбаджи Цеко, ще се спре, ще го погледа, погледа, па току завърне глава и рече: — Свет! … Море, чорбаджи Цеко, що ти е зинала хала на сърцето за тия пари? Малко ли ти е? Имаш шейсет ключа под кирия — дюкяни, магазии, ханове, кафенета — 8300 гроша на месец само от них имаш! Ами другите ти мюлкове? Ами лозята, ами чифлиците, ами кориите, ами гемиите, ами дюкянската ти търговия? … Я ми кажи, ти не мислиш ли за там?
към текста >>

22. ВРАТА ЗА ФИЛОСОФИ - Методи Константинов (1902-1979)

Бялото и Черното братства се управляват от всемирното.
обвинението в дуализъм, което важи и за предхождащото го Богомилско учение. в този труд е ясно показано (а писахме и преди[1]), че става въпрос за синтез. Още Хермес е казал, че двата полюса са различна степен на вибрация на една същност. Космичната стълба на реалността, която Учителят издига между материята и Духа, е детайлизиране и разбиване на тази идея. Антагонизмът между идеологиите се преодолява само чрез по-висше измерение, което ги съдържа в себе си. Бялото и Черното братства се управляват от всемирното. Така триъгълникът, база на Учението, е решение на проблема за противоположностите. Мненията на хората гравитират около една от страните на този триъгълник според преобладаващата у тях психическа настройка (емоционална, интелектуална, волева), а тя е обусловена от доминиращия център (сърце, ум, воля). в книгата е показано, че поотделно тези пътища водят към сокаци и само хармоничното им съчетание дава възможност за освобождение и за познаване на Истината. Последната е недостъпна за живеещите без свободна воля, по чужда програма или в ограниченията на циклите. Свободната воля е един връх, непринадлежащ към плоската равнинност на нашия детерминиран свят.
към текста >>

Когато изграждаме носители на духовния си живот (тела, общества), с които ще пътуваме в морето на живота, трябва да знаем посоката и големината на противодействащите сили, за да издържим на житейските бури с добри „мореходни качества".
„ако реагирате със зло, ставате негов роб"; „ако реагирате с добро, го трансформирате". В Пътя на Ученика това е развито умение. Когато корабостроителят проектира кораб, той трябва да изчисли динамичните натоварвания, огъващите моменти и срязващи сили. Ако ги обяви за „зло" и откаже да се занимава с тях, те ще потопят кораба. Когато изграждаме носители на духовния си живот (тела, общества), с които ще пътуваме в морето на живота, трябва да знаем посоката и големината на противодействащите сили, за да издържим на житейските бури с добри „мореходни качества". Пътят на Ученика създава хора от надбиологична еволюция, сътворци на Учителя в създаването на Братство на Обединеното Човечество. То живее в хармония с творческия Космичен ритъм, което Той нарича „Живот за Цялото". В този труд се дават безценни указания в тази насока, които могат да ползват както обикновени индивиди, така и отговорни личности и общества според добросъвестното им изучаване и достигнатото ниво на съзнание. Колкото съзнанието се извисява, толкова тегловността се намалява. Учителят ни води към Космично Съзнание, при което се постига Свобода.
към текста >>

23. Превод на писмото на Михаил Иванов до д-р Стефан Кадиев: 20. IV. 1966 г. - Михаил Иванов - Омрам Айванов (1900 – 1986)

н., че е много възможно да се видим един ден да пристигнем с цяла тълпа французи, за да се качим на Мусала и да отидем също във Варна, за да видим Черно море.
Сега мисля да посетя Япония, Америка и северните страни. В много страни вече имаме приятели, които следват учението. А на Лазурния бряг в нашето обширно имение ние всяка година през месеците юли, август и септември имаме голяма работа, която се извършва върху хора от различни страни в света. Никога не съм се съмнявал във вашите интелектуални възможности и във вашия динамизъм. Прави ме щастлив и горд това да зная, че в моята родна страна всички започват да се интересуват от новите идеи на учението и че скоро България ще бъде толкова посещавана от чужденците, най-вече от французите, на която толкова съм хвалил красотата и блясъка на планините, горите, розите, плажовете и т. н., че е много възможно да се видим един ден да пристигнем с цяла тълпа французи, за да се качим на Мусала и да отидем също във Варна, за да видим Черно море. Очаквайки този благословен ден, отправям към Вас най-добри пожелания за здраве и просперитет и [се надявам] скоро [да имам] удоволствието да ви чета! Омраам Микаел Айванхов П. П. Смениха ми името в Даржелен. (Превод от френски: Марина Иванова)
към текста >>

24. 2. ДУХОВНИ УСЛОВИЯ В БЪЛГАРИЯ ПРЕДИ ИДВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ - Светозар Няголов ( -2013)

„Има един огнен пояс от Хималаите, който минава през Кавказ, под Черно море при Бургас и излиза на Странджа планина.
В 1940 година при последната обща екскурзия на Мусала е казано, че Мусала е висок 3033 м и всяка година се надига с 1-2 см. Учителя измерва височината на планините с мислите, които идват в съзнанието му. Мусала е център, през който минават всички духовни и Божествени енергии и от него се разпределят по цялата Земя. Там има чисти места — фокуси (събирателни центрове на Божествена енергия), в които се събират тези космични излъчвания, разпределят се и се отправят към определените им места. Затова още от древни времена будните души се стремят към този център на сила и живот. „Има един огнен пояс от Хималаите, който минава през Кавказ, под Черно море при Бургас и излиза на Странджа планина. Там е центърът на нестинарите. Този пояс продължава през Стара планина, Алпите и стига на 60 км от Берлин, където също има нестинари." (64) Много пъти България е била център на мистични духовни движения. Няколко века преди Христа тук се подвизава Орфей — древен тракийски музикант, пратеник на Бялото братство, работил главно в Родопите. Той е един от първите представители на древността, учил в секретната окултна школа на Египет, посветен в тайните на Хермес.
към текста >>

Пречката за по-бързото и правилно развитие на човечеството е противоположната ложа на черното братство, съставено от интелигентни същества, носители на егоизма, гордостта, тщеславието и всички отрицателни качества.
Всички нови течения, прогресивни култури са резултат на постоянните им усилия за правилно развитие на човечеството. Те са навсякъде, във всяка страна и управление и дирижират разумния човешки стремеж за изпълнение на Волята Божия. Това са Белите братя, членове на велика „правова държава", носители на чист и изряден живот, велика любов, пълно безкористие, вън от покварения човешки порядък. Техните велики усилия ще дадат своите плодотворни резултати и Земята ще стане рай. Хората ще станат братя и сестри — носители на мир, хармония и благодарност. Пречката за по-бързото и правилно развитие на човечеството е противоположната ложа на черното братство, съставено от интелигентни същества, носители на егоизма, гордостта, тщеславието и всички отрицателни качества. Земята ще излезе от 13-ата сфера, в която се намира, и ще влезе в 12-ата. Отрицателните същества ще бъдат вързани и изпратени под кората на Земята — там да се проявяват и работят. Навсякъде по света ще се възцари единствената велика общност на Всемирното Бяло братство. Човечеството ще стане едно стадо с един пастир — Бог. Всемирното Бяло братство е ложата на великите Учители на Вселената.
към текста >>

25. 5.8 Рилските екскурзии с Учителя - Светозар Няголов ( -2013)

Този молитвен връх, заедно с цялото било до Езерото на Чистотата, представляват граница между Черно и Бяло море.
Навсякъде, където Учителя води братството, съдейства да се създават нормални битови условия. Организира се лагер, прекарват се пътеки през непроходимия клек. За посрещане изгрева на Слънцето приятелите използват стария молитвен връх, който се намира между второто и третото езеро. Постепенно се изсича клекът и се прави пътека към сегашния молитвен връх. От 6 август 1931 година — четвъртък, той започва да изпълнява своята функция. Този молитвен връх, заедно с цялото било до Езерото на Чистотата, представляват граница между Черно и Бяло море. Водите на седемте езера се събират и се втичат в река Струма, а тя — в Бяло море. Водите на Чистотата, Съзерцанието и Урдините езера чрез Черни Искър се вливат в Черно море. Един ден след паневритмията на петото езеро — Махабур, братята и сестрите слизат заедно с Учителя до езерото и сядат на брега му. Провеждат интересен разговор. Наблизо до тях има неголям камък.
към текста >>

Водите на седемте езера се събират и се втичат в река Струма, а тя — в Бяло море.
Организира се лагер, прекарват се пътеки през непроходимия клек. За посрещане изгрева на Слънцето приятелите използват стария молитвен връх, който се намира между второто и третото езеро. Постепенно се изсича клекът и се прави пътека към сегашния молитвен връх. От 6 август 1931 година — четвъртък, той започва да изпълнява своята функция. Този молитвен връх, заедно с цялото било до Езерото на Чистотата, представляват граница между Черно и Бяло море. Водите на седемте езера се събират и се втичат в река Струма, а тя — в Бяло море. Водите на Чистотата, Съзерцанието и Урдините езера чрез Черни Искър се вливат в Черно море. Един ден след паневритмията на петото езеро — Махабур, братята и сестрите слизат заедно с Учителя до езерото и сядат на брега му. Провеждат интересен разговор. Наблизо до тях има неголям камък. Учителя става, качва се на камъка и изпява песента „Синът Божий" („Имаше человек") с такъв хубав, мек, тих й приятен глас, че всички се захласват в чудната мелодия.
към текста >>

Водите на Чистотата, Съзерцанието и Урдините езера чрез Черни Искър се вливат в Черно море.
За посрещане изгрева на Слънцето приятелите използват стария молитвен връх, който се намира между второто и третото езеро. Постепенно се изсича клекът и се прави пътека към сегашния молитвен връх. От 6 август 1931 година — четвъртък, той започва да изпълнява своята функция. Този молитвен връх, заедно с цялото било до Езерото на Чистотата, представляват граница между Черно и Бяло море. Водите на седемте езера се събират и се втичат в река Струма, а тя — в Бяло море. Водите на Чистотата, Съзерцанието и Урдините езера чрез Черни Искър се вливат в Черно море. Един ден след паневритмията на петото езеро — Махабур, братята и сестрите слизат заедно с Учителя до езерото и сядат на брега му. Провеждат интересен разговор. Наблизо до тях има неголям камък. Учителя става, качва се на камъка и изпява песента „Синът Божий" („Имаше человек") с такъв хубав, мек, тих й приятен глас, че всички се захласват в чудната мелодия. Навсякъде в лагерите по планините Учителя търси и намира вода — символ на живота.
към текста >>

26. 8.3 Новата епоха и идването на Шестата раса - Светозар Няголов ( -2013)

Там — на Средиземно море, Гърция, ниските места ще бъдат под морето.
Те са живели много преди нас. Сега ние сме по-близо до това време. Според мене до тази епоха ни остават още 2100 години. Това ви предсказвам аз. До тази епоха, за която аз ви говоря, ни остават точно още 2100 години... Европа ще бъде изменена. Там — на Средиземно море, Гърция, ниските места ще бъдат под морето. Ниските места в Западна Европа ще бъдат под морето. И българинът няма да носи калпак, англичанинът няма да е англичанин. Ще има една нова раса хора, не като сегашните, но като ги погледнете, светли ще бъдат." (75, с. 149) Тогава ще започне епохата на Козирога. „Но след 2100 години на Земята ще има ред и порядък, Земята ще се измени във всяко едно отношение — климатическо, органическо.
към текста >>

Ниските места в Западна Европа ще бъдат под морето.
Сега ние сме по-близо до това време. Според мене до тази епоха ни остават още 2100 години. Това ви предсказвам аз. До тази епоха, за която аз ви говоря, ни остават точно още 2100 години... Европа ще бъде изменена. Там — на Средиземно море, Гърция, ниските места ще бъдат под морето. Ниските места в Западна Европа ще бъдат под морето. И българинът няма да носи калпак, англичанинът няма да е англичанин. Ще има една нова раса хора, не като сегашните, но като ги погледнете, светли ще бъдат." (75, с. 149) Тогава ще започне епохата на Козирога. „Но след 2100 години на Земята ще има ред и порядък, Земята ще се измени във всяко едно отношение — климатическо, органическо. Земята в пространството наближава вече да дойде в съприкосновение с една нова Слънчева система, която ще упражни грамадно влияние върху цялата наша Слънчева система... След 2100 години на Месечината ще има растителност." (75, с. 150)
към текста >>

И като дойде вечерно време при мене, ще свети и ще може да чете от моята книга.
Когато човек носи в себе си религията, науката и законите, защо му са те отвън? Законите са само за онези, които имат нужда от тях, които не могат да живеят без външни ръководни начала." (21, с. 333) „Ще дойде ден, когато къщите ни ще се осветяват от светлината на нашите умове. Тогава няма да има нужда от електричество." (27, с. 22) „Човекът на шестата раса свети. И като дойде вечерно време при мене, ще свети и ще може да чете от моята книга. Не свети ли вечерно време, за да може да чете от моята книга, този човек не е от Шестата раса." (33, с. 22 — б. 22) „Та в човека от шестата раса, в идейния човек, всички движения, мисли, желания, действия ще бъдат отмерени, а не механически. Във всичко у него трябва да има живот и красота." (33, с. 28 — б. 22)
към текста >>

Не свети ли вечерно време, за да може да чете от моята книга, този човек не е от Шестата раса." (33, с.
Законите са само за онези, които имат нужда от тях, които не могат да живеят без външни ръководни начала." (21, с. 333) „Ще дойде ден, когато къщите ни ще се осветяват от светлината на нашите умове. Тогава няма да има нужда от електричество." (27, с. 22) „Човекът на шестата раса свети. И като дойде вечерно време при мене, ще свети и ще може да чете от моята книга. Не свети ли вечерно време, за да може да чете от моята книга, този човек не е от Шестата раса." (33, с. 22 — б. 22) „Та в човека от шестата раса, в идейния човек, всички движения, мисли, желания, действия ще бъдат отмерени, а не механически. Във всичко у него трябва да има живот и красота." (33, с. 28 — б. 22) „Едно време хората се осветляваха с газени лампи, в които имаше фитил.
към текста >>

27. ПЕНТАГРАМЪТ И РАЗВИТИЕТО НА ПЕТАТА ЧОВЕШКА РАСА - Светозар Няголов ( -2013)

Ангелът втори път му казва, че семето му ще се умножи като звездите и пясъка край морето, че в неговото име ще се благословят всичките народи по Земята.
Запалват огън на върха и синът му го пита - коя ще е жертвата, която ще принесат на Бога, понеже няма никакво животно около тях. Аврам отговаря, че Бог има грижа за всичко. Когато той изважда ножа си и иска да убие и принесе в жертва единородния си син, ангел извиква от небето и му казва да не простира ръката си върху момчето, защото разбира, че Аврам се бои от Бога. Той повдига очите си и вижда един овен, заплетен в храстите, и го принася в жертва вместо сина си. След това изгражда олтар на това място и го нарича Иеова Ире - Бог ще промисли за всичко. Ангелът втори път му казва, че семето му ще се умножи като звездите и пясъка край морето, че в неговото име ще се благословят всичките народи по Земята. Така Аврам става приятел Божий и наставник на цялото човечество. Тогава Бог му се явява и казва, че от този момент нататък няма да се нарича Аврам, а Авраам, което показва, че Бог го повдига една степен по-нагоре в духовното му развитие. Това е вторият връх, през който човешката душа минава, за да се научи да жертва всичко за своя велик Баща - за своя Бог. По времето на Мойсей човечеството израства и става на пет духовни години. Мойсей извежда еврейския народ в пустинята и го спасява от египетското робство.
към текста >>

Учителя отпечатва черно-белия Пентаграм с размери 62/51 см и дава на всеки от присъстващите 32-ма души по едно копие.
Пентаграмът е символ на човешкото развитие и оформянето на петте сетива в човека: вкус, мирис, осезание, слух и външно виждане. Учителя получава картината на Пентаграма във видение през 1898 г. и работи усилено с него. В този вид, даден ни от Учителя, със своите знаци и картини Пентаграмът не е известен на никого от древните учени и е идеално средство за подпомагане на учениците в трудния им път за възприемане на Словото и достигане на съвършенството. За събора в 1911 г. Учителя отпечатва черно-белия Пентаграм с размери 62/51 см и дава на всеки от присъстващите 32-ма души по едно копие. На върха на Пентаграма е нарисуван образът на Христа. Учителя дава подробни обяснения как да се използва Пентаграмът. Той определя сумата за заплащане на Пентаграмът по написани от него 27 числа - от 1 до 100, и всеки по интуиция, да намери числото, което показва сумата, която трябва да плати. Повечето от приятелите обаче дават по една жълтица. На следващата -1912 година, Учителя казва, че няма да раздава повече картини на Пентаграма, защото някои ученици не са ги използвали правилно и са си навлекли големи нещастия.
към текста >>

Окото на Мъдростта е вписано в равностранен триъгълник, а не в кръг, както в черно-белия Пентаграм.
Руснаците използват този знак, като го изписват в горният ляв ъгъл на всичките си бойни знамена. Този свещен знак е символ на победата. Сега обаче той е изхвърлен от руската и българската азбука като ненужен, в резултат на което животът на тия два народа се влошава. Учителя казва, че животът на българите се стимулира духовно от използването на този знак и се насочва към принципите на Божествения живот. Ако българите го премахнат от своята азбука, те ще закъсат много - ще станат груби материалисти, лишени от животворната слънчева светлина, и ще се загубят като държава. Окото на Мъдростта е вписано в равностранен триъгълник, а не в кръг, както в черно-белия Пентаграм. Отгоре над цветната дъга, която обкръжава в кръг Пентаграма, има три молещи се ангели, насочени към Учителя, а отдолу - пет малки, чисти Божествени деца. Надписът и в двата пентаграма е : „ В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа" като думата „Бога" е в средата на зенита, разделена от върха на Истината. „ Учителя ни показа най-голямата и единствена по рода си Пентаграма, която принадлежи на Братството, рисувана с бледи цветни бои и с всичките й символи, релефно изрисувани. На горния връх е образът на Учителя. Няма болест, която да не може да се излекува пред тази картина.
към текста >>

А тази глава (на Христос в черно-белия Пентаграм) показва сегашното състояние на хората, на учениците, които То следват.
Вие сте всички в тъмнина. Целият фон е тъмнина. Вие излизате от тъмнината, не сте още в светлината. Туй е тъмнината, в която всички се движат. Този е третият път надясно, под свещения подпис на Духа - пътят към съвършенството, той е новата епоха, новият живот. А тази глава (на Христос в черно-белия Пентаграм) показва сегашното състояние на хората, на учениците, които То следват. Туй е пътят. Ние означаваме Добродетелта с белия цвят, Правдата - със зеления цвят (това е материалния свят), Любовта - с розовия цвят (това е астралният свят, а в по- висшите му проявления той се губи, душата се губи в полето на Нирвана), Истината - със синия цвят, или висшето ментално поле, и Мъдростта - с жълтия цвят. Добродетелта - белият цвят, Правдата - зеленият, Любовта- розовият, Мъдростта - жълтият и Истината - синият. Тия цветове, тия добродетели ще ги носите в умовете си, ще ги опитвате и ще се ползвате." /Обяснения и упътвания, 1922 г., 252 стр./
към текста >>

Първият е черно-белият с образа на Христос на върха.
по нареждане на Синода полицията отива в братската вила в Търново, прави обиск и взема от живеещия там брат Стамат Михайлов всички картини, украсяващи горницата, заедно с цветния Пентаграм. Учителя казва: „ Една година преди да вземат цветния Пентаграм, аз изтеглих всички живи сили от тази картина и тя не може да ползва хората, които са я взели." Брат Любомир Лулчев научава за този обиск в колибата, отива в Търново в полицията, облечен като полковник, освобождава картината на цветния Пентаграм и го занася на Учителя. Но Учителя повече не поставя никъде тази картина, за да се лекуват приятелите, понеже е изтеглил от нея всичките окултни сили. Гя остава да служи като учебно помагало на приятелите при подготовката за влизането им в шестата раса. Имаме няколко пентаграма. Първият е черно-белият с образа на Христос на върха. Вторият е цветният с образа на Учителя, който благославя душите. Имаме музикален Пентаграм, Пентаграм в Паневритмията, създаден от Учителя по идея и предложение на брат Цочо Диков. Пентаграми, направени на златни медальони и значки с карфици за братята. А самият човек с разперени ръце и крака представлява живият Пентаграм в движение. Ние постоянно живеем в един от петте върха на Пентаграма.
към текста >>

Ще ги разгледаме последователно в черно-бялия Пентаграм, който показва развоя на християнството отпреди 2000 г. досега.
Числото 3 е домът, отношението на човека към неговите приятели, близки, но не и към народа и външните хора. Най-после движението слиза към числото 5 - Правдата. Всички добродетели в Пентаграма представляват пътя, през който човешката душа трябва да мине. Това е синтез на програмата в пътя на ученика. Пентаграмът има три основни части - външен кръг, вътрешен кръг и център, надписи и букви. Ще ги разгледаме последователно в черно-бялия Пентаграм, който показва развоя на християнството отпреди 2000 г. досега.
към текста >>

28. 2. Мусала! - Светозар Няголов ( -2013)

Ние с брат ми бавно и уморено пъплехме по стръмната пътека към заслона.
„Който обича безкористно, никога не се съмнява. Той е доволен от факта, че обича. Щом обича, той е богат, доволен от всичко. Чистата безкористна любов подразбира любов към всички. Като обичаш едного, в неговото лице ти обичаш всички... Любовта е единствената сила, която никога не губи." („Божествен и човешки свят", стр. 12) Ние с брат ми бавно и уморено пъплехме по стръмната пътека към заслона. Пренасяхме по няколко пъти багажа нагоре и изведнъж майка ни изникна пред нас. Като видя, че носим всичкия багаж, се хвана за главата и взе да мисли какво да прави с него. Аз погледнах наоколо и видях една малка пещера на 100-ина метра вляво от пътеката, и й предложих там да скрием багажа. Предложението ми се прие веднага и бързо наместихме багажа в пещерата. Лесно изкачихме последната малка височинка до заслона и се озовахме на полянката при Учителя, между братята и сестрите.
към текста >>

Накрая те завършваха с камъни от морената.
Тя беше доста слаба и мъчно понасяше дългия път. За подкрепа й дадох да изпие всичката вода от термоса. По пътя за Дено видяхме на една пряспа пепелянка, останала върху нея. Към края на деня ние стъпихме на пътеката, която води от Ситняково за Мусала, и от горния й край видяхме хижата. Оставаше ни да минем през 7-8 продълговати преспи, които пресичаха пътеката, широки около 5-6 метра и дълги над 100 метра. Накрая те завършваха с камъни от морената. Понеже пътеката върви надолу, свалих раницата на сестра ми й я дадох да си я носи. Строго я предупредих да внимава, като върви по преспите. Аз минавах напред и правех стъпки по пряспата, а тя минаваше след мен. Минахме първата и втората пряспа. На третата пряспа към средата, сестра ми се подхлъзна и полетя надолу.
към текста >>

Това бяха курсанти от Техникума по обществено хранене - Бургас, и идваха от морето, където е много топло, без да подозират какво е времето на Мусала.
Много пъти се налагаше да водя групи приятели от хижата до върха. На 5 май 1972 г. Елена Симеонова, сестра ми Величка и аз тръгнахме за Мусала. По пътя от Боровец нагоре снегът по пътеката беше 30-40 см и вървяхме леко. Скоро ни настигна една голяма група ентусиазирани курсанти, млади хора по къси гащета и гуменки, водени от екскурзовод на име Светла. Това бяха курсанти от Техникума по обществено хранене - Бургас, и идваха от морето, където е много топло, без да подозират какво е времето на Мусала. Отиваха на върха, за да подпечатат туристическите си книжки. Те вървяха бързо и ни задминаха, но скоро снегът увеличи дълбочината си и като минахме Петровотo мостче и тръгнахме пo Голготата, снегът беше над 2 метра u покрил стълбовете и клека. Най-малкото отклонение от пътеката, по която са минавали преди - сега засипана със сняг, сбъркалия веднага пропада до врата в снега. Доста време ни отнемаше, докато го извадим. Много трудни бяха няколко попълни ученици, които постоянно пропадаха в снега.
към текста >>

Уморени, стигнахме до подножието на Мусала, при въжето.
Времето стана топло и снегът започна да се топи. През 1977 г. заведох Павел Светозаров на връх Мусала. Тогава той беше на 2 години. Не искаше да ходи и ние постоянно му давахме фъстъци. Уморени, стигнахме до подножието на Мусала, при въжето. Тогава той се затича нагоре, по лятната пътека, и ние едва го стигнахме и заедно се качихме на върха. Времето беше хубаво, тихо и топло. Друг път на заслона ни хвана силна буря и сутринта със съпругата ми Елена тръгнахме за върха, като оставихме сина ни Павел, Кирил Господинов, Гергана и децата им да спят в заслона. По едно време Павел се събужда, вижда, че ни няма, нахлузва на бос крак обувките и пристигна на наблюдателницата с изстинали крака. Свалихме от нашите чорапи, обухме го и го затоплихме.
към текста >>

Кичка сънувала, че й се падат 1 милион лева от Държавната лотария и с билета отива да ги вземе при една жена, която била облечена цялата в черно.
Станах в 4 часа и събудих групата. Предложих на Кичка да не тръгва нагоре, а да остане в заслона да наглежда децата, които спяха. Тя навлече всичките си дрехи, които имаше, и първа тръгна за Мусала. Навсякъде беше наваляло няколко сантиметра пресен сняг и пътеката беше хлъзгава. През нощта Кичка сънувала един сън, който разказала на Маргарита, а тя после го разказа и на мен. Кичка сънувала, че й се падат 1 милион лева от Държавната лотария и с билета отива да ги вземе при една жена, която била облечена цялата в черно. Тя й подала билета, последната го разгледала, написала на него числото 13 и й казала, че нищо не й се пада. Кичка се събудила. Ако знаех това нещо, непременно щях да я оставя в заслона. Понеже пътят беше хлъзгав, аз и Кирчо останахме най- отзад, че ако някой се подхлъзне, да можем да го хванем и да му помогнем. Вървяхме по лятната пътека и благополучно стигнахме върха.
към текста >>

29. 4. Седемте езера - Светозар Няголов ( -2013)

Новият молитвен връх се намира на вододела между Бяло и Черно море: водите от езерата по река Джерман и Струма отиват в Бяло море, а тези на Чанаците - Чистотата и Съзерцанието, по река Черни Искър - в Черно море.
От 6 август 1931 г. започва да функционира сегашният молитвен връх, който продължава и досега. „Утре сутринта ще се качим на новия молитвен връх, дето изчистихме пътя. Там да се помолим и благодарим на Бога. След това ще отидем на Бъбрека (V езеро), за да измием ръцете и краката си от дългия път." („Нашето място", стр. 155) Новият молитвен връх се намира на вододела между Бяло и Черно море: водите от езерата по река Джерман и Струма отиват в Бяло море, а тези на Чанаците - Чистотата и Съзерцанието, по река Черни Искър - в Черно море. Молитвеният връх е важен център в тази местност, на който присъстват светли разумни същества, които работят за доброто не само на България, но и за целия свят. Там има дежурни същества, които работят постоянно и се сменят през два часа и като по радиопредавател изпращат светли мисли, чувства и висши идеи за изправяне живота на човечеството. Над него винаги има едно светло сияние. Друг важен център е Вътрешният Близнак, където човек може да направи връзка с възвишените същества и да види множество картини от миналите си инкарнации (прераждания). Друг духовен център е върхът Острец - Върхът на светиите.
към текста >>

започна строежът на хижата при второто езеро, за да не го разцепят и използват като материал за строежа, брат Борис Николов с група братя изтърколиха този хубав бял камък и го заровиха до близката морена.
Има закон в природата: „Каквото правим долу, е направено горе, направено вътре в нас, в света на нашите мисли и чувства. Всичко, каквото правите тук, има отражение и в социалния живот. Всичко, каквото правим тук, има отражение във всеобщия живот." („Разговори при 7-те езера", стр. 254) Този камък е свързан с мъчнотиите и кармата на България и от неговото запазване зависи бъдещия живот на българите и разчистването на пътя им към новия живот - към Шестата раса. Когато през 1956 г. започна строежът на хижата при второто езеро, за да не го разцепят и използват като материал за строежа, брат Борис Николов с група братя изтърколиха този хубав бял камък и го заровиха до близката морена. Конусовидният връх на спиралата сега се намира на мястото на палатката на Учителя. Всичко в планината е символи и има значение, но ние трябва да ги знаем и да ги пазим. Често приятелите са ходили на първото езеро, където са играли Паневритмия, и след свършването й са вземали дърва от изгорялата гора. Учителя, и той взима голямо дърво и го носи до кухнята. Навсякъде макар и значително пo-възрастен от нас той ни даваше личен пример на работа и постоянство.
към текста >>

Ние, няколко малки палавници, без да ни видят, взехме въдиците с пръчките им и ги хвърлихме между скалите, в една морена.
През 1939 г. играехме Паневритмия при 3-тото езеро. Оркестърът беше застанал на малкото баирче до пътеката, по която сега вървим, а ние обикаляхме в кръг наоколо. Нямаше го тресавището, което сега се е образувало в южната част на езерото. Няколко рибари заложиха въдиците в езерото и застанаха настрани да гледат Паневритмията. Ние, няколко малки палавници, без да ни видят, взехме въдиците с пръчките им и ги хвърлихме между скалите, в една морена. Няколко пъти от Долината на Съзерцанието в лагера проникваха мечки и обикаляха край палатката на брат Борис Николов - в ниската част, след палатката на Учителя. Те не направиха пакост на никого. В лагера имаше много змии - пепелянки, които постоянно се навъртаха около палатките ни. Учителя ни научи да слагаме обелени скилидки чесън около палатките ни, от които змиите бягат. Първоначално змиите бяха много и братята ги ловяха с ръкавици, слагаха ги в торби и ги хвърляха в стръмнината към първото езеро.
към текста >>

Така, без много премеждия, следобед пристигнахме на езерата гладни и уморени.
Легнахме до сградата и сложихме раниците си вместо възглавници. През нощта нещо дърпаше раниците ни и на сутринта констатирахме, че кучетата от селото ни бяха измъкнали хляба. Станахме и гладни тръгнахме към езерата. Нямаше очертан път, а множество пътеки, по които трябваше да се оправяме и стигнем така желаните от нас езера. Аз застанах отпред и по интуиция започнах да налучквам пътя. Така, без много премеждия, следобед пристигнахме на езерата гладни и уморени. Посрещнаха ни брат Бертолий, който отлично ни познаваше, и група приятели. Веднага ни нахраниха и настаниха в палатка. Брат Бертолий плати храната ни до края на летуването на отговорника по обедите и ние прекарахме много добре летуването, като помагахме, с каквото можем, в общия живот. През следващата 1947 г. отидохме на езерата с брат Йордан Бобев u се включихме активно в общата работа.
към текста >>

1999 година бях уговорил с горския да ни докарат дърва за кухнята, но началникът им отишъл на море и нямало кой да подпише необходимата заповед за това.
За Паневритмията отидохме на поляната на петото езеро, където играехме Паневритмията в три кръга - Жеков измени музиката на 11-тото упражнение „Евера" и Павел не го свиреше, а Величка чукаше с камъни като протестираше срещу това безчинство, също и хора на Симеон Симеонов, които в центъра на кръга пееха три пъти мелодията „Ти си ме мамо човек красив родила", а Учителя го е дал два пъти - за да се свържеме със силите на духовния свят, а три пъти се свързваме с човешкият нисш живот и безпорядък. Играхме около 1000 души и около 500 отстрани гледаха Паневритмията. На Рила беше и Албена с Николай и синът им Йоан. От уроки детето цялото се изрина и аз я накарах да събере урина от детето, да я стопли и с нея да го намаже и пъпките му изчезнаха, заедно със сърбежа и детето престана да плаче. Присъстваха Ивелина, която живееше на квартира при Косьо и сестра й Пепа, заедно с децата, мъжът и майка й. 1999 година бях уговорил с горския да ни докарат дърва за кухнята, но началникът им отишъл на море и нямало кой да подпише необходимата заповед за това. Попитах го: „Какво да правим тогава? " Той ми отговори - по старият начин, като си събирате дърва. На 14 август, събота следобед към лагера от север се насочиха тъмните облаци на дъжд и град. Веднага отидохме на Молитвения връх с цигулката, изсвирихме и изпяхме няколко песни, които ми се дадоха и дъждът със светкавиците и гръмотевиците зави на изток и се изсипа в Стара Загора, Димитровград и Любимец. Слезох от Молитвения връх и вдясно от пътеката за изворчето извадих с двайсетина приятели много дърва, които ги хвърляхме на пътеката, а други непрекъснато ги носеха при кухнята.
към текста >>

30. 5. Витоша - Светозар Няголов ( -2013)

Той обитаваше в една морена под горския дом.
Посрещнах изгрева и дочаках братята и сестрите от София и останах с тях. Така не изпълних точно задачата, дадена от Учителя. Втория път пак не изпълних задачата и реших третия път да я изпълня точно. Като влязох в бараката, затворих вратата, запалих свещ и четях беседа. На вратата дойде един вълк и започна да вие и драска с ноктите си. Той обитаваше в една морена под горския дом. Сутринта, като излязох за изгрев слънце, видях стъпките му по снега. След посрещане на изгрева тръгнах веднага надолу. Задачата беше така: да се отиде през зимата посред нощ на Витоша - на Бивака Ел Шадай. Сутринта да се посрещне слънцето, да се върне в София, без да се говори и без да се поздравява когото и да било по пътя. Следващата неделя бяхме на хижа „Алеко" и като се връщахме по шосето, срещнахме вълка, който ме беше безпокоил през нощта.
към текста >>

„Писането казва: „Молете се един за друг." Много същества от черното братство искат да дойдат горе, но не са в състояние да разберат всичко.
Всичко в природата е символи. Хубави са днес облаците на небето - те приличат на вълна, която може да се преде. Да, трябва да се преде. Ето как може да се използва екскурзията. Като се върнете в града, всеки да напише по едно хубаво писмо в провинцията." („Петимата братя", стр. 248) „Писането казва: „Молете се един за друг." Много същества от черното братство искат да дойдат горе, но не са в състояние да разберат всичко. Тази сутрин, по интензивност на електричеството, ние бяхме на повече от 7000 м височина. Иначе височината тук е 2520 метра. Сестрата, на която стана лошо сутринта, не се разболя, но не можа да издържи на тази височина и трябваше да яде. Изстиването на лицата, посиняването се дължи на интензивността на електричеството, а 2520 метра е обикновена височина. Забележете, че когато се молехте, някои не можеха да държат ръцете си нагоре.
към текста >>

31. Родопското село Устово - Георги Томалевски (1897-1988)

Приемливо е обаче да допуснем, че именно тук, в недрата на горда Родопа, чрез тези две реки се дава символичен израз на онази тържествуваща борбеност на родопското население и превъзмогването на тъмните сили от светлото начало, вместо противопоставяне и взаимоунищожение на две поляризирани същности - черното начало - злото и бялото начало - доброто.
Родопското село Устово Ако запитате старите жители на Устово за произхода на именованието на тяхното селце, те ще ви го обяснят с образуваното устие при вливането на двете реки. Отговаря ли това на истината, трудно е да се каже. Приемливо е обаче да допуснем, че именно тук, в недрата на горда Родопа, чрез тези две реки се дава символичен израз на онази тържествуваща борбеност на родопското население и превъзмогването на тъмните сили от светлото начало, вместо противопоставяне и взаимоунищожение на две поляризирани същности - черното начало - злото и бялото начало - доброто. В този родопски кът природата е подсказала как чрез преливането на двете начала в една всеобемаща същност може да се получи единството на противоположностите. Двете реки, взаимно обединили се, образуват устие, което може да бъде схванато като символ на ново начало от по-висока степен. В турските официални книги и между мохамеданското население в Родопите Устово се е наричало Четак или Читак и затова някои1 считат, че етимологически името Устово е произлязло от турската дума четал (раздвоение, устие) още повече, че мястото, където се събират Бяла и Черна река е известно всред народа като „Четала". Ето още една етимологическа версия, която по своя символизъм не би била далече от първото тълкувание. Пролетта трябваше да настъпи, но далечните върхове на планината, както и горният край на хълма, по който са накацали проглушените къщички на село Устово, още бяха заметнати с бялата покривка на зимата.
към текста >>

В ранните часове, когато всичко наоколо спеше, или пък когато изморените занаятчии, дървари и чобани почиваха по къщя и кошари, Константин приведен до светлинка, следеше как някой от младите чете славянското писмо.
Населението от родопския край дълги години не можеше да види нито аршин от прочутите ахъчелебийски и дардеренски шаеци. Всичко отиваше за потурите, антериите и абите на султанската войска. Повече от седемдесет хиляди топа аба беше дадена от околиите на Ахъчелебийско и Дардеренско. Малко ли нещо е това? И за тия неща ставаше дума, когато младите хора го посещаваха да ги учи на четмо и писмо. В ранните часове, когато всичко наоколо спеше, или пък когато изморените занаятчии, дървари и чобани почиваха по къщя и кошари, Константин приведен до светлинка, следеше как някой от младите чете славянското писмо. „В начале сотвори Бог небо и землю - сричаше младият човек земля же бе невидима и неустроена: и тма верху бездны. и Дух Божий ношашеся верху воды. И рече Бог: да будет свет: и быст свет." - Не забравяйте ни род, ни своето слово българско, казваше Константин при завършването на урока. - Не изоставяйте и вярата Христова, за да не бъдат дните ви пусти и горчиви, дорде сте на земята.
към текста >>

32. От Устово до Варна. Четиримата младежи - Георги Томалевски (1897-1988)

Макар някои учени люде да казваха, че е малка българската земя, все пак къде са Родопите, къде е Варна на Черно море.
С малкия конски керван през дебрите и криволичините на планината, понякога придружавани от въглищари, които носеха въглища за филибе, те излязоха на равнината, а още по-късно нагазиха и в проходите и ущелията на Балкана. Спираха по ханчетата, преспиваха в приемници, където срещаха търговци, селяни и всякакви други непознати люде и после пак тръгваха на път. Из пътя вуйко Йоргаки повтаряше на Константин, че теглото на народа навсякъде е едно и също и че там в крайморския край има голяма потреба за даскали и свещеници. Говореше той за тези неща и когато бяха на открито, но когато стигаха в ханчетата, той даваше строга заръка да се не отваря дума пред чужди хора и ако някой ги запита какви са и къде отиват, да казва, че са бакърджии и са носили стока из селищата по тракийското поле. Минаха дни в път. Макар някои учени люде да казваха, че е малка българската земя, все пак къде са Родопите, къде е Варна на Черно море. Пролетта беше вече навлязла доста надълбоко и в Балкана. И дърветата, и цветята се пробуждаха, зеленееше вече букакът и край проточената пътека кукурякът и теменужките бяха разтворили цветове. И птиците бе пробудила пролетта. И водите бе накарала да зашумят, а старият Балкан ту начумерен, ту усмихнат, въздишаше тежко, когато вятърът люшнеше перчема на горите. Когато излизаха из гъстака и конете кротко стъпваха по меката пътека, вуйко Йоргаки се променяше, лицето му ставаше по-весело и тъй както се беше отпуснал на коня, запяваше някакви проточени песни, на които Константин не можеше да долови думите - песни, които вуйко му беше запомнил от млади години.
към текста >>

Вярно е, че и морето е хубаво.
За зулумите по села и пътища, за грешните грошове, които плащаха като султанска вергия и за други парици, които смъкваха от тях разни служители на митрополията във Варна. Все едно и също - мислеше си Константин - навсякъде заптиета и патриаршески уловки за пари. От разговорите с различни хора, които идваха в дюкяна, той долови, че животът по селата е и по-размирен, и по-съзнателен от живота в големия град, където хората се излежаваха, търсеха си сгода, ядяха и пиеха, а по-заможните люде хич не се замисляха за това, че от ден на ден народът потъва в тъмницата на робския живот и че в тази забрава ще погине съвсем. Разбра младият човек, че хората по планината са по-други от тия, на които всичко се донася на крак. Планината учи човека на размисъл и неволята, която там е винаги по-голяма, го прави по-деен и по-самостоятелен. Вярно е, че и морето е хубаво. Униса се човек, когато гледа как идат и се разбиват в брега талазите му, представя си колко е голям светът и се удивява на мореплавателите, които в морската далечина търсят щастието си, но друго е когато лизне вятърът върховете на смърчовете и гората се разшуми, като че почва да разказва нещо. През неделните дни, когато трясъкът на бакарджийските чукове не будеше махалата, когато чукачите преставаха да чукат като гладните човки на птици, Константин се разхождаше по високите ридове на варненския бряг, гледаше белите гемии, които отиваха или се връщаха от далечината и с любопитство следеше как разтоварват гемии или някой голям пампор, доближил бавно брега. Доста време Константин живя самотно в този чужди град, но постепенно той се опозна с всякакви хора, най-близки от които му станаха трима младежи на неговата възраст, които за разлика от други млади хора, живееха по-смислен живот. Те се събираха в неделни дни на високите хълмове край града, където имаше лозя и откъдето градът се виждаше като на длан. Бащата на един от тях, който се наричаше Тодор Хаджимаврудиев, беше търговец.
към текста >>

Униса се човек, когато гледа как идат и се разбиват в брега талазите му, представя си колко е голям светът и се удивява на мореплавателите, които в морската далечина търсят щастието си, но друго е когато лизне вятърът върховете на смърчовете и гората се разшуми, като че почва да разказва нещо.
Все едно и също - мислеше си Константин - навсякъде заптиета и патриаршески уловки за пари. От разговорите с различни хора, които идваха в дюкяна, той долови, че животът по селата е и по-размирен, и по-съзнателен от живота в големия град, където хората се излежаваха, търсеха си сгода, ядяха и пиеха, а по-заможните люде хич не се замисляха за това, че от ден на ден народът потъва в тъмницата на робския живот и че в тази забрава ще погине съвсем. Разбра младият човек, че хората по планината са по-други от тия, на които всичко се донася на крак. Планината учи човека на размисъл и неволята, която там е винаги по-голяма, го прави по-деен и по-самостоятелен. Вярно е, че и морето е хубаво. Униса се човек, когато гледа как идат и се разбиват в брега талазите му, представя си колко е голям светът и се удивява на мореплавателите, които в морската далечина търсят щастието си, но друго е когато лизне вятърът върховете на смърчовете и гората се разшуми, като че почва да разказва нещо. През неделните дни, когато трясъкът на бакарджийските чукове не будеше махалата, когато чукачите преставаха да чукат като гладните човки на птици, Константин се разхождаше по високите ридове на варненския бряг, гледаше белите гемии, които отиваха или се връщаха от далечината и с любопитство следеше как разтоварват гемии или някой голям пампор, доближил бавно брега. Доста време Константин живя самотно в този чужди град, но постепенно той се опозна с всякакви хора, най-близки от които му станаха трима младежи на неговата възраст, които за разлика от други млади хора, живееха по-смислен живот. Те се събираха в неделни дни на високите хълмове край града, където имаше лозя и откъдето градът се виждаше като на длан. Бащата на един от тях, който се наричаше Тодор Хаджимаврудиев, беше търговец. Той пътуваше с гемии надолу по морето и беше стигал до Цариград.
към текста >>

Той пътуваше с гемии надолу по морето и беше стигал до Цариград.
Униса се човек, когато гледа как идат и се разбиват в брега талазите му, представя си колко е голям светът и се удивява на мореплавателите, които в морската далечина търсят щастието си, но друго е когато лизне вятърът върховете на смърчовете и гората се разшуми, като че почва да разказва нещо. През неделните дни, когато трясъкът на бакарджийските чукове не будеше махалата, когато чукачите преставаха да чукат като гладните човки на птици, Константин се разхождаше по високите ридове на варненския бряг, гледаше белите гемии, които отиваха или се връщаха от далечината и с любопитство следеше как разтоварват гемии или някой голям пампор, доближил бавно брега. Доста време Константин живя самотно в този чужди град, но постепенно той се опозна с всякакви хора, най-близки от които му станаха трима младежи на неговата възраст, които за разлика от други млади хора, живееха по-смислен живот. Те се събираха в неделни дни на високите хълмове край града, където имаше лозя и откъдето градът се виждаше като на длан. Бащата на един от тях, който се наричаше Тодор Хаджимаврудиев, беше търговец. Той пътуваше с гемии надолу по морето и беше стигал до Цариград. Имаше подчинени моряци риболовци и доставяше не само на Варна, но и на много места по санджака всякаква риба. Тодор разказваше на момчетата, че дядо му е ходил на хаджилък и оттам е донесъл всякакви подаръци, икони и дори в къщата им там, при иконостаса е имало и венец, изплетен от тръните, които расли в Гетсиманската градина. Всички у тях уважавали този стар човек, който ги е учил на писмо. В дълбочината на родовете е имало и нещо гръцко, защото един от прапрадядовците бил някой си Мавридис. Семейството обаче, което живеело сред българската махала, забравило този прадядо и се сродило с българската участ, а и майката на Тодор била от чисто българските села във Варненската околия.
към текста >>

Те винаги намираха разговори, които ги караха да се забравят и с часове, седнали на слънце при високите ридове или при скалите с варовитите пещери, откъдето морето изглеждаше широко, необятно, разговаряха.
Беше едър, як мъжага и често надвиваше турски пехливани на панаира. Третият младеж се казваше Петър Атанасов. Родът му беше от Провадия. Родителите - преселници във Варна, се занимаваха с отглеждане на птици и имаха малко дюкянче към края на града. Имаше нещо, което свързваше този младеж с Константин Дъновски. Те винаги намираха разговори, които ги караха да се забравят и с часове, седнали на слънце при високите ридове или при скалите с варовитите пещери, откъдето морето изглеждаше широко, необятно, разговаряха. Тази шир сякаш ги зовеше и младежките им сърца трептяха в радостно предчувствие, когато гласно мечтаеха да тръгнат по света и да дирят щастието си. Най-сдържан, някак по-съсредоточен и дори винаги малко загрижен беше Константин. Той също участвуваше и се увличаше в младежките набези в света, но беше неизменно предаден в идеята да се бори за правдата на своя народ, така жестоко стъпкван от поробителя. Понякога Тодор донасяше някоя книжка от ония, които дядо му четеше неделен ден. Между книгите на стария хаджия имаше и гръцки, и други, написани със славянската кирилица.
към текста >>

Буквите му бяха написани с черно, а заглавието на всяка нова строфа - с карминено червена боя.
Той също участвуваше и се увличаше в младежките набези в света, но беше неизменно предаден в идеята да се бори за правдата на своя народ, така жестоко стъпкван от поробителя. Понякога Тодор донасяше някоя книжка от ония, които дядо му четеше неделен ден. Между книгите на стария хаджия имаше и гръцки, и други, написани със славянската кирилица. Имаше и някакъв вечен календар, от който дядото при затворен семеен кръг вадеше текстове с предсказание за това, че християните ще се отърват един ден от агарянската тирания. Веднъж Тодор донесе един нагънат на няколко ката дебел лист, който приличаше повече на кожа, отколкото на хартия. Буквите му бяха написани с черно, а заглавието на всяка нова строфа - с карминено червена боя. Разгънаха момчетата този пергамент и зачетоха. Тодор също разбираше славянобългарското писмо, но Константин, който го знаеше още от Устово, го разумяваше по-добре от другите двама. Петър като че съвсем не искаше да го разчита. Беше неделен ден, когато младежите бяха кацнали високо над варовиците и бяха намерили на една малка полянка сенчесто дърво. Седнаха те под него и се разприказваха за живота на варненци, като не пропускаха да кажат, че между гръцките чорбаджии има такива, които не обичат българите.
към текста >>

Добре и полезно е да се знае, че първият заговор за освобождаването от игото агарянско, е станал в Халкидика в Бялото море, който заговор, макар и ревностно прикрит в мълчание и молитва, е началото на всички по-сетнешни борби до нине.
Но общата тежка участ сближава човеците и заличава различията. Малко по малко с вървежа на времето у тези служители с будни умове и горещи сърца, се ражда идея да сторят нещо за поробените свои братя и да спасят както народността във всякоя от покорените страни, така и да укрепят вярата в Христа Господа нашего. Но какво могат стори монаси без оръжие, отдали живота си на благочестие, на кротост и добродетели? Единственото им оръжие би ще молитвата и непрестанната мисъл за свобода, отправена към небесната милост. На това оръжие малцина познават силата, защото сдружената молитва към Отца нашего и Господа Исуса Христа назарянина, стигна до небесата, колкото и на нас, невидещите човеци да ни се струва, че са далеко. Добре и полезно е да се знае, че първият заговор за освобождаването от игото агарянско, е станал в Халкидика в Бялото море, който заговор, макар и ревностно прикрит в мълчание и молитва, е началото на всички по-сетнешни борби до нине. Лето 1747 ще рече над 350 години от поробването ни." Дълбоко впечатление направи на младежите текстът на този ръкопис, вероятно преписван и раздаван от ръка на ръка между верни люде. - Каква вяра в скритите сили на народа ни, колко мъдрост в тези думи. Изненадан съм - рече Константин и погледна с ведър поглед в далечината. Останалите момчета нищо не казаха, но всички бяха въодушевени за някакъв разговор, за нещо повече от това никому ненужно съществувание на човеците, които в живота си не са сторили ни най-малка добрина на своя народ.
към текста >>

Той и без това имаше намерение да тръгне тази пролет надолу към Бяло море.
Тръгнаха си, защото неделният ден свършваше и всеки утре трябваше да почне своята работа. Така неделя след неделя младежите се събираха, разказваха си кой какво е чул и разбрал през седмицата, обсъждаха станали в града неща и най-много се вълнуваха от това, че гръцките попове и владици, които идваха във Варна и поемаха делата на епархията, говореха, че няма друга църква и друга вяра на света освен елинската църква и който заговори за това, че някога и българите ще си имат своя църква, наричаха го дебелоглав и предател. Така преминаха есента и зимата и се зададе новата пролет, която завари четиримата приятели, сключили помежду си твърдо разбирателство и дали клетвено обещание, че месец преди Великден ще тръгнат за Атон, като всичко, което можеха да спестят от своя труд, ще го запазят за пътуването. Те дори се уговориха с известния гемиджия Леонис-гръкът, който неведнаж със своята гемия е ходил в Стамбул. Спряха се на него, защото той имаше на всеки пристан приятели и ловко се промъкваше напред при всяко затруднение. Той и без това имаше намерение да тръгне тази пролет надолу към Бяло море. Защо да ги не вземе и да хване някоя и друга пара? 1 Спомени на свещеник Константин Дъновски, поместени във „Възраждане на българщината във Варненско", Известия на варненското археологическо дружество, 1910 г., кн. 4. 2 Представител на властта (тур.) - (б.р.). 3 Данъци (тур.) - (б. р.). 4 Пари, които общината или църквата събира от населението (б.р.).
към текста >>

33. На път в морето - Георги Томалевски (1897-1988)

На път в морето
На път в морето Наближи решителният ден. Гемиджията устоя на дадената дума. Поправи коритото на гемията като притегна дъските, сложи нови ребра и добре затисна и насмоли всички прозирки. Купи нови въжета и накрай смени и голямото платно. След това намери едно буре, което събираше близо сто литра и го напълни с вода.
към текста >>

В морето още не бяха почнали ранните вълнения и гларусите все още спяха, сгушени в стрехите на крайморските къщи.
Те се бяха наговорили да се сбогуват в домовете си, защото не биваше да се разгласява, че младите хора ще пътуват за далечната Света гора. Особено домът на Йоргаки трябваше да се варди от много нови подозрения. И без това хората смятаха, че той мъти водата на гръцката митрополия и приказва открито против поповете, които мамят селяните, вземат им владичината и казват, че всяка дума в молитвата, казана на друг език освен на елински, не се приема от небето. Хората пък, които изпращаха от четирите къщи младежи за манастиря - един вид обещания и обречени за свята служба, знаеха евангелската истина, че е добре да не знае дясната ръка това, което прави лявата. Пролетта тази година идваше съвсем кротичко. В морето още не бяха почнали ранните вълнения и гларусите все още спяха, сгушени в стрехите на крайморските къщи. Морето беше тихо и Леонис със задоволство забеляза, че в далечината нямаше онази тъмна ивица, която караше гемиджиите да не тръгват в далечни плавания. Пътниците преминаха всички из своята махала най-безшумно и стигнаха морето, където в неразпръснатия още полумрак се очертаваше полюшвана от водата приготвената за път гемия. Гемиджията Леонис отвърза въжето на лодката, притегли я до брега, даде въжето в ръцете на един от младежите и пренесе каквото още трябваше да се внесе в гемията. После като взе отново въжето в ръка, подкани младежите да влезат в лодката, нави въжето на ръка и сам скочи в нея. Сръчно взе веслата и бързо приближи лодката до самата гемия.
към текста >>

Морето беше тихо и Леонис със задоволство забеляза, че в далечината нямаше онази тъмна ивица, която караше гемиджиите да не тръгват в далечни плавания.
Особено домът на Йоргаки трябваше да се варди от много нови подозрения. И без това хората смятаха, че той мъти водата на гръцката митрополия и приказва открито против поповете, които мамят селяните, вземат им владичината и казват, че всяка дума в молитвата, казана на друг език освен на елински, не се приема от небето. Хората пък, които изпращаха от четирите къщи младежи за манастиря - един вид обещания и обречени за свята служба, знаеха евангелската истина, че е добре да не знае дясната ръка това, което прави лявата. Пролетта тази година идваше съвсем кротичко. В морето още не бяха почнали ранните вълнения и гларусите все още спяха, сгушени в стрехите на крайморските къщи. Морето беше тихо и Леонис със задоволство забеляза, че в далечината нямаше онази тъмна ивица, която караше гемиджиите да не тръгват в далечни плавания. Пътниците преминаха всички из своята махала най-безшумно и стигнаха морето, където в неразпръснатия още полумрак се очертаваше полюшвана от водата приготвената за път гемия. Гемиджията Леонис отвърза въжето на лодката, притегли я до брега, даде въжето в ръцете на един от младежите и пренесе каквото още трябваше да се внесе в гемията. После като взе отново въжето в ръка, подкани младежите да влезат в лодката, нави въжето на ръка и сам скочи в нея. Сръчно взе веслата и бързо приближи лодката до самата гемия. Не мина и четвърт час и всички бяха на местата си.
към текста >>

Пътниците преминаха всички из своята махала най-безшумно и стигнаха морето, където в неразпръснатия още полумрак се очертаваше полюшвана от водата приготвената за път гемия.
И без това хората смятаха, че той мъти водата на гръцката митрополия и приказва открито против поповете, които мамят селяните, вземат им владичината и казват, че всяка дума в молитвата, казана на друг език освен на елински, не се приема от небето. Хората пък, които изпращаха от четирите къщи младежи за манастиря - един вид обещания и обречени за свята служба, знаеха евангелската истина, че е добре да не знае дясната ръка това, което прави лявата. Пролетта тази година идваше съвсем кротичко. В морето още не бяха почнали ранните вълнения и гларусите все още спяха, сгушени в стрехите на крайморските къщи. Морето беше тихо и Леонис със задоволство забеляза, че в далечината нямаше онази тъмна ивица, която караше гемиджиите да не тръгват в далечни плавания. Пътниците преминаха всички из своята махала най-безшумно и стигнаха морето, където в неразпръснатия още полумрак се очертаваше полюшвана от водата приготвената за път гемия. Гемиджията Леонис отвърза въжето на лодката, притегли я до брега, даде въжето в ръцете на един от младежите и пренесе каквото още трябваше да се внесе в гемията. После като взе отново въжето в ръка, подкани младежите да влезат в лодката, нави въжето на ръка и сам скочи в нея. Сръчно взе веслата и бързо приближи лодката до самата гемия. Не мина и четвърт час и всички бяха на местата си. Долният край на голямото платно бе преместено от Леонис така, че то веднага бе подхванато от северозападния ветрец и гемията плавно се понесе по водата.
към текста >>

- Та ние не сме на друм, а в морето.
- Ако носите повечко пари - продума той, не е зле да ги позакътате по-надълбочко из дрехите или пък ги зашийте като кръпки на старите си парцали. - Защо, кирио Леонис? - запита Тодор Хаджимавродиев. - Все по-добре е така. Човек не знае къде кого ще срещне, когато е на път. - Та ние не сме на друм, а в морето. -Ив морето можете да срещнете такива, които могат да ти бръкнат в джоба. Позасмяха се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойници, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села. Константин, който вярваше, че отива да служи на Бога и на народа свой, не се уплаши. Той седна малко по-напред върху един сандък, зави се с дебелия япанджак, който му бе дал вуйко му Йоргаки като дар от неговата жена и, като се загледа в далечината, където вече се очертаваше резедавата ивица на идещия ден, зашепна тихо: - Отче наш, Който Си на небето...
към текста >>

-Ив морето можете да срещнете такива, които могат да ти бръкнат в джоба.
- Защо, кирио Леонис? - запита Тодор Хаджимавродиев. - Все по-добре е така. Човек не знае къде кого ще срещне, когато е на път. - Та ние не сме на друм, а в морето. -Ив морето можете да срещнете такива, които могат да ти бръкнат в джоба. Позасмяха се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойници, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села. Константин, който вярваше, че отива да служи на Бога и на народа свой, не се уплаши. Той седна малко по-напред върху един сандък, зави се с дебелия япанджак, който му бе дал вуйко му Йоргаки като дар от неговата жена и, като се загледа в далечината, където вече се очертаваше резедавата ивица на идещия ден, зашепна тихо: - Отче наш, Който Си на небето... Когато след два часа слънцето изгря едро, оранжево и сякаш окъпано във водата, когато се проточи трептящият огнен път в морската далечина, едно радостно вълнение премина през душите на пътниците и дори Леонис, който дотогава мълчеше, запя гръцка мелодична песен, която милваше слуха заедно с равния шум на водата пред носа на гемията, а вятърът тайнствено подсвирваше, като се плъзгаше по голямото платно.
към текста >>

Позасмяха се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойници, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села.
- запита Тодор Хаджимавродиев. - Все по-добре е така. Човек не знае къде кого ще срещне, когато е на път. - Та ние не сме на друм, а в морето. -Ив морето можете да срещнете такива, които могат да ти бръкнат в джоба. Позасмяха се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойници, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села. Константин, който вярваше, че отива да служи на Бога и на народа свой, не се уплаши. Той седна малко по-напред върху един сандък, зави се с дебелия япанджак, който му бе дал вуйко му Йоргаки като дар от неговата жена и, като се загледа в далечината, където вече се очертаваше резедавата ивица на идещия ден, зашепна тихо: - Отче наш, Който Си на небето... Когато след два часа слънцето изгря едро, оранжево и сякаш окъпано във водата, когато се проточи трептящият огнен път в морската далечина, едно радостно вълнение премина през душите на пътниците и дори Леонис, който дотогава мълчеше, запя гръцка мелодична песен, която милваше слуха заедно с равния шум на водата пред носа на гемията, а вятърът тайнствено подсвирваше, като се плъзгаше по голямото платно. През ума на Константин преминаха всякакви мисли.
към текста >>

Спомни си онова място, където се разказваше за пътуването на апостол Павел по морето с кораба „Близнаци", на който трудничко можа да си спомни името.
Той седна малко по-напред върху един сандък, зави се с дебелия япанджак, който му бе дал вуйко му Йоргаки като дар от неговата жена и, като се загледа в далечината, където вече се очертаваше резедавата ивица на идещия ден, зашепна тихо: - Отче наш, Който Си на небето... Когато след два часа слънцето изгря едро, оранжево и сякаш окъпано във водата, когато се проточи трептящият огнен път в морската далечина, едно радостно вълнение премина през душите на пътниците и дори Леонис, който дотогава мълчеше, запя гръцка мелодична песен, която милваше слуха заедно с равния шум на водата пред носа на гемията, а вятърът тайнствено подсвирваше, като се плъзгаше по голямото платно. През ума на Константин преминаха всякакви мисли. Неотдавна бе чел някои места от Деянията на апостолите. Спомни си онова място, където се разказваше за пътуването на апостол Павел по морето с кораба „Близнаци", на който трудничко можа да си спомни името. Къде отивал вестителят на Христовото Слово? Кое го накарало да презре всички мъчения, унижения и да понесе и боя заедно с ругателните думи на неверниците? Любовта му към Христа, Когото не бе видял със земните си очи. Какво ли не прави тази любов! И думите, които апостолът отправи към римляните, си припомни и сякаш ги чуваше в лекото свистене на вятъра.
към текста >>

И така през дни и нощи все още не възпрепятствувани от нищо, нито от буря, нито от разбойници, макар Черното море да се считаше като най-опасно и най-гневливо, пътниците наближаваха Босфора и големия град на турската империя.
Какво ли не прави тази любов! И думите, които апостолът отправи към римляните, си припомни и сякаш ги чуваше в лекото свистене на вятъра. „Никто же бо нас себе живет, и никто же себе умирает. Я ще бо живем Господеви живем; Господеви умираем. Убо живем, я ще умираем Господни е сни." И така през дни и нощи все още не възпрепятствувани от нищо, нито от буря, нито от разбойници, макар Черното море да се считаше като най-опасно и най-гневливо, пътниците наближаваха Босфора и големия град на турската империя. В този прочут град живее падишаха, там се точат ятаганите за непокорните глави на раята, там гръцкият патрика иска да събере под своя закрила всички християни, като отхвърля българското духовенство.
към текста >>

34. Изпитанието. Бурята. - Георги Томалевски (1897-1988)

След като разгледаха града и някои от неговите забележителности една сутрин те напуснаха гостоприемницата и като успяха да съгласят Леонис да продължи пътя, тъй като без него трудно биха се промъкнали през Мраморното море и Дарданелите, те тръгнаха, все така прикривани между голям брой рибарски платноходи и лодки.
В този град, където се срещат разни народности и вери, срещат се и пропагандисти на разни верски мисии, едно, за да проучат отблизо вярно ли е това, което се говори за живота на поробените от Баязид народи, а от друга страна, да проповядват и печелят съмишленици за разни учения и църкви. През 1840 г. по препоръка на българина Н. Дорев турското правителство се съгласило да изпрати в Лондон и Бирмингам на издръжка от евангелски мисионери няколко българчета от Самоков да се учат и да специализират в областта на металната индустрия. Константин, който заедно с другарите си по време на престоя в Цариград бе успял да обходи много кътчета и да научи доста неща, разбра какви са намеренията на търговците и мисионерите и макар че имаше възможност да влезе във връзка с тях, никак не се съблазни от немалкото изгледи за успех, защото носеше в душата си непроменената и здраво утвърдена воля да се отдалечи от блазнещата суета на живота в големите градове и да отиде в манастир. След като разгледаха града и някои от неговите забележителности една сутрин те напуснаха гостоприемницата и като успяха да съгласят Леонис да продължи пътя, тъй като без него трудно биха се промъкнали през Мраморното море и Дарданелите, те тръгнаха, все така прикривани между голям брой рибарски платноходи и лодки. Леонис, разбира се, турна в джоба още някоя и друга жълтичка, защото си мислеше, че в Солун ще направи някоя изгодна сделка. От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството. Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без трудности и изпитания.
към текста >>

От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море.
по препоръка на българина Н. Дорев турското правителство се съгласило да изпрати в Лондон и Бирмингам на издръжка от евангелски мисионери няколко българчета от Самоков да се учат и да специализират в областта на металната индустрия. Константин, който заедно с другарите си по време на престоя в Цариград бе успял да обходи много кътчета и да научи доста неща, разбра какви са намеренията на търговците и мисионерите и макар че имаше възможност да влезе във връзка с тях, никак не се съблазни от немалкото изгледи за успех, защото носеше в душата си непроменената и здраво утвърдена воля да се отдалечи от блазнещата суета на живота в големите градове и да отиде в манастир. След като разгледаха града и някои от неговите забележителности една сутрин те напуснаха гостоприемницата и като успяха да съгласят Леонис да продължи пътя, тъй като без него трудно биха се промъкнали през Мраморното море и Дарданелите, те тръгнаха, все така прикривани между голям брой рибарски платноходи и лодки. Леонис, разбира се, турна в джоба още някоя и друга жълтичка, защото си мислеше, че в Солун ще направи някоя изгодна сделка. От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството. Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без трудности и изпитания. Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър. Не мина и половин час, вятърът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел.
към текста >>

Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно.
Дорев турското правителство се съгласило да изпрати в Лондон и Бирмингам на издръжка от евангелски мисионери няколко българчета от Самоков да се учат и да специализират в областта на металната индустрия. Константин, който заедно с другарите си по време на престоя в Цариград бе успял да обходи много кътчета и да научи доста неща, разбра какви са намеренията на търговците и мисионерите и макар че имаше възможност да влезе във връзка с тях, никак не се съблазни от немалкото изгледи за успех, защото носеше в душата си непроменената и здраво утвърдена воля да се отдалечи от блазнещата суета на живота в големите градове и да отиде в манастир. След като разгледаха града и някои от неговите забележителности една сутрин те напуснаха гостоприемницата и като успяха да съгласят Леонис да продължи пътя, тъй като без него трудно биха се промъкнали през Мраморното море и Дарданелите, те тръгнаха, все така прикривани между голям брой рибарски платноходи и лодки. Леонис, разбира се, турна в джоба още някоя и друга жълтичка, защото си мислеше, че в Солун ще направи някоя изгодна сделка. От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството. Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без трудности и изпитания. Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър. Не мина и половин час, вятърът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел. Гемията започна застрашително да се издига и още по-ужасяващо да пада в отворената бездна между две вълни.
към текста >>

Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър.
Леонис, разбира се, турна в джоба още някоя и друга жълтичка, защото си мислеше, че в Солун ще направи някоя изгодна сделка. От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството. Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без трудности и изпитания. Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър. Не мина и половин час, вятърът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел. Гемията започна застрашително да се издига и още по-ужасяващо да пада в отворената бездна между две вълни. Леонис вече изтърваваше командата. По мокрите изпънати въжета бурята като върху струни свистеше злокобни химни. А платната плющяха и се увиваха, без да имат вече някакво значение при плаването.
към текста >>

Не мина и половин час, вятърът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел.
От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството. Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без трудности и изпитания. Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър. Не мина и половин час, вятърът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел. Гемията започна застрашително да се издига и още по-ужасяващо да пада в отворената бездна между две вълни. Леонис вече изтърваваше командата. По мокрите изпънати въжета бурята като върху струни свистеше злокобни химни. А платната плющяха и се увиваха, без да имат вече някакво значение при плаването. Леонис успя да превърже някои от въжетата и остана при кормилото с малката надежда, че може да помогне поне малко при тази борба между живота и грозящата ги гибел.
към текста >>

Единственото нещо, което остана като мъничка надежда в този страшен час, беше това, че вятърът идеше от юг или по-точно от югоизток и гемията вместо да бъде тласкана навътре в морето, където за нея не би имало никакво спасение, се приближаваше към бреговете.
По мокрите изпънати въжета бурята като върху струни свистеше злокобни химни. А платната плющяха и се увиваха, без да имат вече някакво значение при плаването. Леонис успя да превърже някои от въжетата и остана при кормилото с малката надежда, че може да помогне поне малко при тази борба между живота и грозящата ги гибел. Лицето му беше бледо, ужасено и това усилваше страха у младежите, които във всяко отношение бяха по-неопитни от него. Гемията, старият изпитан моряк, както и четиримата младежи бяха вече изключително в ръцете на съдбата. Единственото нещо, което остана като мъничка надежда в този страшен час, беше това, че вятърът идеше от юг или по-точно от югоизток и гемията вместо да бъде тласкана навътре в морето, където за нея не би имало никакво спасение, се приближаваше към бреговете. Леонис прецени, че ако излязат читави на брега, то ще бъде някъде към Карабаир и Орфано. С жаловит, понякога ужасяващ шум скърцаше корпусът на неголямия плавателен съд и сърцата на бедните пътници изтръпваха от ужас, че всеки миг биха могли да станат жертва на бурята и то така близо до целта и след толкова преживяни мъки из дългия път. Младежите се оглеждаха с широко отворени очи, осъзнали че нищо освен небето не би могло да им помогне. Тогава те почнаха дружно да се молят кой както знае. От време на време между шума на вълните, които се разбиваха в гемията, се дочуваха думи: „И остави нам долги наши, яко же и мыоставляем..." Думите загиваха, изчезваха в свирепия вой на урагана, но мислите никой не можеше да спре.
към текста >>

Изморени, мокри, изтерзани от бурята, те паднаха на коравата земя, която Константин целуна с благодарност.
Лицето му беше обляно във вода. Може би той плачеше за своята любима и верна приятелка, но никой не можеше да познае сълзите по мокрото лице. Леонис загреба с всички сили и не минаха повече от двадесет минути и лодката спря в брега. Едно малко селце се мерна пред очите им, а до него и близо до мястото, където слязоха, беше устието на доста голяма река. По-късно те разбраха, че това беше Струма. Изморени, мокри, изтерзани от бурята, те паднаха на коравата земя, която Константин целуна с благодарност. 1Една четвърт от бяла меджидия, пет гроша (б. р.).
към текста >>

35. Необикновената среща в църквата „Свети Димитрий' - Георги Томалевски (1897-1988)

Когато стигнаха до вратата, от която се излизаше в притвора на храма, посрещна ги един стар свещеник в дълго черно расо, среден на ръст, с бледо постническо лице и със светли пленителни очи.
Затова и дойдох тук. Може би така ще измоля милост за мене и за братята наши не саде в Устово и родната наша Родопа, но и за цялата българска земя и людете по нея, които протягат ръце към вас, незащитени от никого и само затова, че сме се родили българи. Тишината на храма поглъщаше този шепот на Константин и сякаш ставаше все по-дълбока. На Константин се струваше, че някъде в този полумрак едно ухо слуша неговата молитва и разумява добре думите му. Помолиха се и другите трима приятели, кой както си знае, и след като поразгледаха църквата, макар и не още съвсем осветена преди литургията, тръгнаха. Когато стигнаха до вратата, от която се излизаше в притвора на храма, посрещна ги един стар свещеник в дълго черно расо, среден на ръст, с бледо постническо лице и със светли пленителни очи. Той спря пред тях и младежите един по един му целунаха ръка. - Откъде сте млади люде? - запита старецът с приятен, тих, но ясен говор. Старецът приказваше на български. - От Варна, отче - отговаряха някак отведнаж младежите.
към текста >>

Разходиха се малко край морето - край утихналото вече Бяло море, и все с това чувство на благодарност, че съдбата беше благосклонна към тях и ги избави от бурята.
Но този смут не му донесе уплаха за някаква опасност, но едно вълнуващо, дори радостно предчувствие. Защо тъкмо към него се обърна този стар човек с пленителните си очи? Какво видя у него? А тримата останали младежи дори и не заприказваха за това. Може би си помислиха, че свещеникът ще заръча нещо за манастира и искаше да възложи това на едного от тях. Разходиха се малко край морето - край утихналото вече Бяло море, и все с това чувство на благодарност, че съдбата беше благосклонна към тях и ги избави от бурята. Другият ден бе великата събота преди Възкресение. Премина нощта. Константин все още размишляваше за тази среща. Не можеше да си обясни какво видя старецът у него и защо пред всички не заговори за това, което искаше да поръча, а го покани на отделен разговор? Когато на уреченото време Константин отиде в църквата, преди да се срещне със стария свещеник, слезе в подземието, където беше гробът на Свети Димитрий, запали свещица и се помоли.
към текста >>

Но нека морето се вълнува.
- Не е достатъчно това, което ми рече. За да угодим Богу, необходимо е да се подвизаваме със силна вяра и в мисли и в молитви до последния си дъх. Ако е потребно, и душата си да положим за евангелието. Ако пък някой желае да принесе много плод, трябва да има съвършена преданост към Бога както Авраам, който без колебание искаше да принесе своя син като жертва, или пък като свети апостол Павел, който прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите братя. Без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ особено сега, когато всичките сили адови желаят да потъпчат православието и славянството. Но нека морето се вълнува. Докато на кормилото е Христос, корабът му няма да потъне. Наново настъпи мълчание. Спря да говори вдъхновеният старец и зачака решителния отговор на младежа. - Отче, - обади се Константин с възрадвано лице и решителен глас. - С помощта на Христа и твоите свети молитви приемам с готовност да последвам съветите ти.
към текста >>

Затова според числото на рибите, писани в Евангелието, да се направят нови жертвеници, на които да се принася в името на Исуса Христа - Сина Божии и Неговите заслуги - безкръвно жертвоприношение за опрощение на греховете, за мира и съединението вярата на християните и чистосърдечно просене помощ и сила от Светаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „Едно стадо и един пастир." Началото нека бъде в Светия град Ерусалим от Светаго Сиона по море и по суша и на всяко място, дето се споменува Исус Христос".
Тогава освен град Варна те превзеха и Константинопол. Но Всеблагият Бог не враждува во век. От премногото любов към рода човешки той пак се смили и най-много от застъпничеството на небесната царица и милостивата бранителка на християнския род Пресвета Дева Мария, както и от молитвите на праведните духове, между които на първо място тези трима - измъчените Димитрий и Мина, а на третия, чието име е утаено от мен, е благоволил да яви своя утешителен отговор, че до свършването на числото сто петдесет и три риби, писани в Евангелието, Всемогъщият Бог ще съкрати и дните на отоманската империя и ще я съсипе докрай. Всесилният ще възстанови ново християнско царство с православен вожд. За да бъде това действителност, милостивият Бог по непостижимата своя премъдрост е наредил християните да се обърнат с молитва и покаяние пред него. Затова според числото на рибите, писани в Евангелието, да се направят нови жертвеници, на които да се принася в името на Исуса Христа - Сина Божии и Неговите заслуги - безкръвно жертвоприношение за опрощение на греховете, за мира и съединението вярата на християните и чистосърдечно просене помощ и сила от Светаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „Едно стадо и един пастир." Началото нека бъде в Светия град Ерусалим от Светаго Сиона по море и по суша и на всяко място, дето се споменува Исус Христос". Накрая девойката се обърнала към своята майка и рекла: „Постигнатите на земята скръбни изпитания са станали по-непостижимите съдби божии и от премногото любов да ни подари вечно блаженство. Женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на небето, да се радваме на вечния живот. Прочее бъди бодра в молитвите си и на всички нас Бог да направи път - амин". След това тримата мъже и девойката станали невидими. След свършването на Божествената литургия, като излезли от черквата хората научили, че през нощта мълнията изгорила три турски къщи с живущите в тях, а хората си думали: „Бог наказва злодеите".
към текста >>

36. Село Хатърджа - Георги Томалевски (1897-1988)

Присъдите се изпълнявали бързо, като осъдените били хвърляни в морето.
През 1820 - 1821 г. по време на гръцката завера турското правителство не оставяло на мира българските първенци по села и градове, както и тези по селата Еркеч и Голица. Заподозрени в заверата, били подведени под отговорност отец Михаил, дядо Георги заедно с други селски първенци от Голица. Вързани, всички те били закарани в град Месемврия при пашата. След затвор и изтезания те били изправени на съд и осъдени на смърт. Присъдите се изпълнявали бързо, като осъдените били хвърляни в морето. Първа била изпълнена присъдата срещу отец Михаил и някои други свещеници и миряни, които намерили своята смърт в бездните на Черно море. Към втората група подсъдими бил причислен дядо Георги, който заедно с всички други бил осъден също така на смърт. Според процедурата по изпълнението на смъртните присъди, пашата присъствувал лично на самото място. В момента на изпълнението на присъдата, когато трябвало осъдените да бъдат качени в лодка и откарани в морето, от невиделица връхлетяла страшна буря, която уплашила пашата, който в изстъпление извикал: „Баашладъм калам християнларън джянларъм" („Аз ви опрощавам, останете, вие християни, близки души"). Така по чудо дядо Георги бил спасен от смърт, което той отдава на Божието покровителство.4
към текста >>

Първа била изпълнена присъдата срещу отец Михаил и някои други свещеници и миряни, които намерили своята смърт в бездните на Черно море.
по време на гръцката завера турското правителство не оставяло на мира българските първенци по села и градове, както и тези по селата Еркеч и Голица. Заподозрени в заверата, били подведени под отговорност отец Михаил, дядо Георги заедно с други селски първенци от Голица. Вързани, всички те били закарани в град Месемврия при пашата. След затвор и изтезания те били изправени на съд и осъдени на смърт. Присъдите се изпълнявали бързо, като осъдените били хвърляни в морето. Първа била изпълнена присъдата срещу отец Михаил и някои други свещеници и миряни, които намерили своята смърт в бездните на Черно море. Към втората група подсъдими бил причислен дядо Георги, който заедно с всички други бил осъден също така на смърт. Според процедурата по изпълнението на смъртните присъди, пашата присъствувал лично на самото място. В момента на изпълнението на присъдата, когато трябвало осъдените да бъдат качени в лодка и откарани в морето, от невиделица връхлетяла страшна буря, която уплашила пашата, който в изстъпление извикал: „Баашладъм калам християнларън джянларъм" („Аз ви опрощавам, останете, вие християни, близки души"). Така по чудо дядо Георги бил спасен от смърт, което той отдава на Божието покровителство.4 След усмиряването на гръцката завера настъпило затишие, което не било за дълго време.
към текста >>

В момента на изпълнението на присъдата, когато трябвало осъдените да бъдат качени в лодка и откарани в морето, от невиделица връхлетяла страшна буря, която уплашила пашата, който в изстъпление извикал: „Баашладъм калам християнларън джянларъм" („Аз ви опрощавам, останете, вие християни, близки души").
След затвор и изтезания те били изправени на съд и осъдени на смърт. Присъдите се изпълнявали бързо, като осъдените били хвърляни в морето. Първа била изпълнена присъдата срещу отец Михаил и някои други свещеници и миряни, които намерили своята смърт в бездните на Черно море. Към втората група подсъдими бил причислен дядо Георги, който заедно с всички други бил осъден също така на смърт. Според процедурата по изпълнението на смъртните присъди, пашата присъствувал лично на самото място. В момента на изпълнението на присъдата, когато трябвало осъдените да бъдат качени в лодка и откарани в морето, от невиделица връхлетяла страшна буря, която уплашила пашата, който в изстъпление извикал: „Баашладъм калам християнларън джянларъм" („Аз ви опрощавам, останете, вие християни, близки души"). Така по чудо дядо Георги бил спасен от смърт, което той отдава на Божието покровителство.4 След усмиряването на гръцката завера настъпило затишие, което не било за дълго време. През 1827 - 1828 г. се започва руско-турската война и руските войски, преминали Дунава, настъпват по найизточните територии на полуострова. Пред неприятелската угроза турците подлагат на разорение българските села и прогонват населението.
към текста >>

37. Деветата симфония на Бетховен - Цветана- Лиляна Табакова (1913–1991)

Солистите бяха облечени в черно.
Така съобщаваше радиото и за целия оркестър, и за целия хор. Бяха събрали всички хорове на София: хор "Кавал", хор "Гусла", хор "Христина Морфова", всички черковни хорове, хорът на радиото, хорът на операта и др. Учителю, през време на блокадата останах без хляб. Брат Христо не можеше да дойде при мен и погладувах малко. Вечерта на премиерното изнасяне на концерта, всички солисти ме изгледаха с изненада, като се явих в синя рокля. Солистите бяха облечени в черно. Нали Вие, Учителю, ми казахте, да не се обличам в черна рокля? Сестра Стойна ми уши по Вашето указание рокля от синьо кадифе със син воал. Публиката не стихваше ръкоплясканията. Непрекъснато извикваше солистите, заедно с Карл Бьом. Въпреки, че аз се криех зад другите, на всяко излизане, той ме хващаше за ръката и ни повеждаше всички на сцената.
към текста >>

– Защо, Учителю, понякога, когато съм преуморена, чувствам леки болки по различните части на тялото си?
– Паневритмията и сега, на по-големи празници, може да се играе с хор и оркестър. – Учителю – казах аз – всяко музикално произведение, написано с текст, трябва да се пее, затова Паневритмията трябва не само да се свири, но и да се пее! Учителят продължи: – Хорът ще застане в средата, заедно със свирачите, а другите ще играят и мислено ще пеят! Брат Христо се извини и излезе за малко. – Защо, Учителю, понякога, когато съм преуморена, чувствам леки болки по различните части на тялото си? Той се засмя и ми каза: – Ти не си болна. Тези места, дето те болят, са пълни с електричество и от съприкосновението с външното електричество се чувства нещо като болка. Както по време на буря и на гръмотевици се образува много сухота и електричество, но като се излее дъжд, всичко се успокоява, така става и с теб. Дъждът носи магнетизъм.
към текста >>

38. I. БЯЛОТО БРАТСТВО - СЪЩНОСТ, СТРУКТУРА, ИЗЯВИ В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО - Константин Златев

Великото Всемирно Братство притежава два основни клона на проявление - Бялото Братство (Бялата ложа) и Черното Братство (Черната ложа).
I. БЯЛОТО БРАТСТВО - СЪЩНОСТ, СТРУКТУРА, ИЗЯВИ В ИСТОРИЯТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО 1. Същност на Бялото братство (ББ), съдържание на понятието; структура на ББ Духовната еволюция на Вселената като цяло се контролира и направлява от институция, условно назовавана в Божественото учение като "Велико Всемирно Братство" или "Всемирна Комическа ложа". Тази върховна вселенска разумна структура има за свой Глава Христос - като Космически Принцип, или по-точно - Христовия Дух. Великото Всемирно Братство притежава два основни клона на проявление - Бялото Братство (Бялата ложа) и Черното Братство (Черната ложа). Първият клон е център на дясното посвещение и работи в Космоса с методите на доброто. Тази ложа има своите структури, учители и адепти, чрез които се изявява в глобален и локален мащаб. Вторият клон - Черната ложа, е център на лявото посвещение и си служи с методите на злото. В християнската свещена Книга - Библията, тя е наречена "князът на този свят". И Черното братство от своя страна си служи с организация от обособени адепти, посредством които провежда плановете си.
към текста >>

И Черното братство от своя страна си служи с организация от обособени адепти, посредством които провежда плановете си.
Великото Всемирно Братство притежава два основни клона на проявление - Бялото Братство (Бялата ложа) и Черното Братство (Черната ложа). Първият клон е център на дясното посвещение и работи в Космоса с методите на доброто. Тази ложа има своите структури, учители и адепти, чрез които се изявява в глобален и локален мащаб. Вторият клон - Черната ложа, е център на лявото посвещение и си служи с методите на злото. В християнската свещена Книга - Библията, тя е наречена "князът на този свят". И Черното братство от своя страна си служи с организация от обособени адепти, посредством които провежда плановете си. И трите космически институции - Великото Всемирно Братство, Бялата ложа и Черната ложа, разполагат със свои проекции на различни равнища в Битието. Традиционното им разположение е следното: в центъра на всяка галактика се намира седалището на Всемирната Космическа ложа, а в рамките на всяка звездна система действат диференцирани поделения и на Бялото, и на Черното Братство. Всяка една от трите ложи притежава организация от разумни същества и проявява дейността си в определени параметри. Космическата ложа направлява всичко, което става по слънцата и планетите - както в отделните галактики и сродни звездни образувания, така и в Единната Космическа реалност като цяло. Тя е тази, която изготвя и съхранява плановете за еволюцията и дава новите духовно-културни потенциали на общностите от съзнателни форми на живот на безбройните космически цивилизации.
към текста >>

Традиционното им разположение е следното: в центъра на всяка галактика се намира седалището на Всемирната Космическа ложа, а в рамките на всяка звездна система действат диференцирани поделения и на Бялото, и на Черното Братство.
Тази ложа има своите структури, учители и адепти, чрез които се изявява в глобален и локален мащаб. Вторият клон - Черната ложа, е център на лявото посвещение и си служи с методите на злото. В християнската свещена Книга - Библията, тя е наречена "князът на този свят". И Черното братство от своя страна си служи с организация от обособени адепти, посредством които провежда плановете си. И трите космически институции - Великото Всемирно Братство, Бялата ложа и Черната ложа, разполагат със свои проекции на различни равнища в Битието. Традиционното им разположение е следното: в центъра на всяка галактика се намира седалището на Всемирната Космическа ложа, а в рамките на всяка звездна система действат диференцирани поделения и на Бялото, и на Черното Братство. Всяка една от трите ложи притежава организация от разумни същества и проявява дейността си в определени параметри. Космическата ложа направлява всичко, което става по слънцата и планетите - както в отделните галактики и сродни звездни образувания, така и в Единната Космическа реалност като цяло. Тя е тази, която изготвя и съхранява плановете за еволюцията и дава новите духовно-културни потенциали на общностите от съзнателни форми на живот на безбройните космически цивилизации. Тя е център на жизнените проявления на Цялото и създава съответните планове за зараждане и развитие на ерите, епохите, расите и културите на всяка разумна общност. Двете останали ложи - Бялата и Черната, се намират под непосредственото ръководство на Космическата ложа.
към текста >>

В съответствие с езотеричното познание и Бялото, и Черното Братство функционират и се изявяват съгласно известни закони и правила, които са еднакво меродавни и за двете ложи.
Космическата ложа направлява всичко, което става по слънцата и планетите - както в отделните галактики и сродни звездни образувания, така и в Единната Космическа реалност като цяло. Тя е тази, която изготвя и съхранява плановете за еволюцията и дава новите духовно-културни потенциали на общностите от съзнателни форми на живот на безбройните космически цивилизации. Тя е център на жизнените проявления на Цялото и създава съответните планове за зараждане и развитие на ерите, епохите, расите и културите на всяка разумна общност. Двете останали ложи - Бялата и Черната, се намират под непосредственото ръководство на Космическата ложа. Това са в същност двата знака (+) и (-), посредством които се провеждат действията за реализиране на Божествения план за еволюцията във всички царства на Живата Природа. В съответствие с езотеричното познание и Бялото, и Черното Братство функционират и се изявяват съгласно известни закони и правила, които са еднакво меродавни и за двете ложи. В Словото на Учителя Петър Дънов Великото Всемирно Братство (ВВБ) е характеризирано като "велик всемирен организъм от съвършени, високо напреднали същества." "Когато ние говорим за ВВБ, подразбираме онази йерархия от разумни същества, които са завършили своята еволюция милиони и милиарди години преди хората и сега направляват целия Космос. Те го направляват, защото сами са взели участие в неговото създаване, под прямото ръководство на великия Божий Дух. ...Всички вкупом представят великия Космичен Човек....В своята велика самоотверженост тия любящи служители на Бога сами слизат на земята в човешка форма, за да помагат на хората. Те постоянно изпращат свои посланици на земята в една или друга форма. Всички гении на човечеството, всички велики хора, светии, адепти, всички учени, писатели, държавници, които спомагат за развитието на човечеството в едно или друго направление, са все служители на ВВБ.
към текста >>

Дънов разглежда обстойно същността и структурата на двете всемирни общности - подразделения на ВВБ (Всемирната Космическа ложа): Бялото братство (Бялата ложа) и Черното Братство (Черната ложа).
Тя заема свое собствено, неповторимо място в Божия Промисъл за света, чиято непосредствена конкретизация представлява грандиозният еволюционен план на ВВБ. Проекцията на ВВБ, направляваща развитието на земното човечество, според Учителя, е невидима, духовна институция: "Ония членове от ВВБ, които ръководят развитието на човечеството и го водят към светли бъд- нини, не образуват някакво видимо за хората общество или организация. Те съставят един жив колективитет, една разумна общност, съществуваща извън покварените условия, всред които хората живеят. И затова е смешно да се говори, че седалището на това братство е тук или там, всред тоя или оня народ." В своето учение П. Дънов разглежда обстойно същността и структурата на двете всемирни общности - подразделения на ВВБ (Всемирната Космическа ложа): Бялото братство (Бялата ложа) и Черното Братство (Черната ложа). Конкретно за Бялото братство (ББ) той изтъква следното: "Организирането на света се дължи на ББ. Всички религии са методи на ББ. Пратениците на ББ са създали религиите. В архивите на ББ се пазят всички тайни. Няма нищо пропуснато.
към текста >>

- хидросфера - световният океан (съвкупността от океаните, моретата, реките и езерата на Земята), водната обвивка на планетата;
Аз не мога да ги произнеса, защото те са свещени." Комплексна структура на планетата Земя (отвътре навън): - ядро - магмено състояние на материята, при много висока температура; - литосфера (от гр. литос - камък) - земната кора, минералната обвивка на Земята; - хидросфера - световният океан (съвкупността от океаните, моретата, реките и езерата на Земята), водната обвивка на планетата; - атмосфера - въздушната (газова) обвивка на Земята; размер - около 100 км над повърхността на планетата; граничи с открития Космос. Освен това: - биосфера - флора + фауна (съвкупността от живите организми на Земята: растения, животни, хора); - ноосфера - сфера на разума; създаденото от разумната, творческа дейност на човека. Структурата на ББ, представена от Учителя П.
към текста >>

Черно братство (ЧБ).
Първите три от тях са явления от средата на Х1Х век: 1) редица тайни общества от англоезичния Запад (имат се пред вид преди всичко някои окултни школи от Великобритания и САЩ); 2) йезуитството (йезуитският орден в рамките на Римо-католическата църква); 3) болшевизмът (сам по себе си феномен на ХХ век, той води началото си от марксизма, възникнал именно в средата на Х1Х век). И на четвърто място - едно явление от миналия ХХ век: 4) национализмът (който е разкрил най-грозните си и уродливи черти в лицето на националсоциализма). Ето какво казва и Учителят П. Дънов за Черната ложа: "Но ако хората днес не вървят в правия път, причината е, че в противовес на Великото Бяло братство работи друга една ложа от интелигентни същества, които не са разбрали дълбокия смисъл на живота и имат диаметрално противоположни разбирания за него. Те образуват т.нар. Черно братство (ЧБ). ЧБ е една йерархия от същества, които заемат различни степени, в зависимост от тяхната интелигентност. За да дам една ясна представа за тяхната функция, ще кажа, че докато ББ работи в клоните и цветовете на живота и по методите на клоните и цветовете, ЧБ работи в корените на живота. Докато ББ работи в главата и гърдите на Космичния Човек, ЧБ работи в стомаха, черния дроб и червата. ББ, следователно, е свързано с положителните сили, с доброто, а ЧБ - с отрицателните сили, със злото, в най-широк смисъл на думата. И едните, и другите сили, обаче, са нужни засега (курсивът мой; К.
към текста >>

39. Исторически предпоставки за идването на Учителя - Крум Въжаров (1908- 1991)

Твърде скоро владенията на България опират до трите морета: Черно, Егейско и Адриатическо.
Един от синовете на Кубрат - Аспарух, повежда своето племе на запад и след това на юг, отвъд Дунава, открива приказно хубава страна, където се заселва. Тя обаче е заселена от славянски племена, които живеят разпокъсано и поради това нямат силата да устояват на могъщата Византия. Аспарух, бидейки мъдър държавник и владетел, не тръгва да се бие със славяните и да завоюва земите им, а им протяга братска ръка да се обединят и освободят от игото на Византия. Византия по това време е най-могъщата империя в Европа и в Близкия изток, наследница на Римската империя. Аспарух с шепа българи, но обединени със славяните, се стоварва като железен юмрук върху най-могъщата империя и я сразява. Твърде скоро владенията на България опират до трите морета: Черно, Егейско и Адриатическо. Владетелите й се именуват „владетели на българите и влахите“, с които българите имат племенно родство. Прабългарите са шепа народ, но по-здраво организиран - те са ядрото на новата държава. Скоро обаче се претопяват в славянското море и от прабългарския език остават само някои названия на собствени имена и отделни думи. Огромното болшинство са славяни и говорят на славянски език. Поради едни или други причини и обстоятелства българите се покръстват през втората половина на IX век при цар Борис и приемат християнството от православни Византия.
към текста >>

Скоро обаче се претопяват в славянското море и от прабългарския език остават само някои названия на собствени имена и отделни думи.
Византия по това време е най-могъщата империя в Европа и в Близкия изток, наследница на Римската империя. Аспарух с шепа българи, но обединени със славяните, се стоварва като железен юмрук върху най-могъщата империя и я сразява. Твърде скоро владенията на България опират до трите морета: Черно, Егейско и Адриатическо. Владетелите й се именуват „владетели на българите и влахите“, с които българите имат племенно родство. Прабългарите са шепа народ, но по-здраво организиран - те са ядрото на новата държава. Скоро обаче се претопяват в славянското море и от прабългарския език остават само някои названия на собствени имена и отделни думи. Огромното болшинство са славяни и говорят на славянски език. Поради едни или други причини и обстоятелства българите се покръстват през втората половина на IX век при цар Борис и приемат християнството от православни Византия. Заедно с християнството приемат и църковната уредба, която няма нищо общо с първите християни. От всичко най-лошото е, че църковните служби се изпълняват на елински и простият народ нищо не разбира от тях. Тогава двамата братя Кирил и Методий, добили високо образование, с голяма любов към своя народ създават българска азбука.
към текста >>

Така че българщината се простира на север от Дунава до Егейско море, цяла Македония до Тесалия и Албанските планини.
В прекрасния град Охрид живее и работи ученикът на Кирил и Методий Климент Охридски. Търновският център има влияние за Северна България, а Охридският - за Южна България и Македония. В Охрид е центърът на духовната академия, която превежда и разпространява с новата азбука на Кирил и Методий свещените книги. Новата българска книжнина, оригинална и са- мобитна, се пише и разпространява от този духовен център, когато Северна България пада под византийско робство. Югозападна България с център Охрид последна се предава. Така че българщината се простира на север от Дунава до Егейско море, цяла Македония до Тесалия и Албанските планини. Неслучайно Софийският университет носи името „Климент Охридски“. Борбата на Лютер и Реформацията е свещените думи да не се четат на латински в църквите, а да се преведат на матерния език на народите и да се изпълняват на него. Така че България и славянството изпреварват с девет века Реформацията. Една от основните причини да приемат християнството е, че много от българите и от славянските племена отдавна са приели християнството. Ето защо покръстването не е само формален акт, а узаконяване на извършено вече дело.
към текста >>

Как може в Югоизточна Европа да бъде създадена такава голяма и мощна държава, която обхваща целия Балкански полуостров и опира на Егейско море?
Много български патриоти, които се включват в руската армия, загиват, но бленуваната свобода след цели пет века е постигната. Така България и народът са освободени. Тъй се ражда Санстефанска България на 3 март 1878 г., в границите на която се очертава цяла Северна България с Добруджа, цяла Тракия и Македония. Българският народ след цели пет века е обединен в своите естествени граници. Великите сили, които не очакват пълния разгром на турската империя, се стъписват. Как може в Югоизточна Европа да бъде създадена такава голяма и мощна държава, която обхваща целия Балкански полуостров и опира на Егейско море? Достъпа до него англичаните пазят като зеницата на окото си, тъй като оттам минава техният път за Индия, първоизточник на силата и богатството им. Стремежът за власт на Австро-Унгария - империята на австро-унгарските императори, към Близкия и Средния изток се препречва от появата на новата българска държава. Тогава те се обединяват и принуждават Русия да се откаже от вече сключения Санстефански договор за България, която включва всички земи, по които се говори българска реч и има българско национално самосъзнание. Санстефанският договор е отменен й заместен с Берлинския договор на 13 юли 1878 г. България се разпокъсва изцяло и чисто български земи като Добруджа, Тракия и Македония са откъснати от нея.
към текста >>

40. Спомени за бате Крум от Миша Левин - Крум Въжаров (1908- 1991)

Кавказ е голям, той се простира почти на хиляда километра от Каспийско до Черно море и е разположен в шест републики.
Ние се събрахме на верандата край масата. Бате Крум подробно ни обясняваше как трябва да организираме изнасянето на продуктите и оборудването в планината, как да изберем мястото и как да установим лагера и прочие много конкретни детайли. Тук искам да се отклоня и да разкажа за това, как беше избрано мястото за лагера. Работата е в това, че нито един от тези, които представляваха ядката на формиращата се московска група, не беше ходил досега в Кавказките планини и струва ми се, никой от нас не беше стъпвал в планина, та дори и в предпланина. Поради това ние нямахме никаква представа накъде да вървим. Кавказ е голям, той се простира почти на хиляда километра от Каспийско до Черно море и е разположен в шест републики. В онези години в Кавказ беше тихо, можеше да се отиде на което и да е място, но нито един от нас нямаше представа къде да се направи нашият първи братски лагер. Мястото избра бате Крум. Както самият той ни разказа, намерил това място на картата на Кавказ. Погледнал картата и видял: „Ето го, това е мястото! “ Удивителното е, че той избра не само района, но и практически точната точка в планината, където трябваше да установим лагера.
към текста >>

Кавказ большой, он внтянут почти на тысячу километров от Каспийското моря до Черното и разделен на шесть республик.
Mы собрались на веранде за столом. Бате Крум подробно объяснял нам, как надо организовать подьем продуктов и оборудования в гори, как выбрать место для лагеря, как устанавливатъ лагерь, и прочие очень конкретнне детали. Здесь я хочу отвлечься и рассказать о том, как было выбрано место для лагеря. Дело в том, что ни один из тех, кто составлял костяк формирующейся московской групы, не был до этого в кавказских горах и, кажется, вообще никто из нас не был горах, разве что в предгорьях. Поэтому у нас не было представления о том, куда ехать. Кавказ большой, он внтянут почти на тысячу километров от Каспийското моря до Черното и разделен на шесть республик. В те годи на Кавказе было тихо, ехать можно было в любое место, но ни один из нас не имел представления, где ставить наш первы братский лагерь. Место выбрал бате Крум. Как он сам рассказывал, он выбрал это место по карте Кавказа. Посмотреп на карту и увидел: «Вот оно, то самое место! » Удивительно, что выбрал он не только район, где искать место, но и, практически, точку в горах, где надо было ставить лагерь.
към текста >>

41. Първи думи към един странен свят - Николай Дойнов (1904 - 1997)

За това царство е известно, че е имало владения в Източна Африка - по бреговете на Червено море.
Заедно с това понятие се отбелязват още други три: Саабеисти - така са се наричали хората, които са приели и изповядват Саабеизма; Саабейско писмо - писмеността, с която са си служили учениците и последователите на Саабей; и най-после Саабейско царство, което се е намирало в югозападния край на Арабския полуостров, на територията на днешния Йемен. Това царство Саабеистите са създали много по-късно, след излизането си от Вавилон, който е станал обект на ред завоевания. В тази нова държава народът се занимавал със земеделие и градинарство, в които са били използвани изкуствени напоявания на много високо техническо ниво. Занимавали се също и със скотовъдство и занаяти. Важна роля е играла също и посредническата търговия между Индия, Източна Африка, Египет, Асирия, Палестина. За това царство е известно, че е имало владения в Източна Африка - по бреговете на Червено море. За Саабейското царство се отбелязва, че е изчезнало изведнъж, без да се цитират причините. Поради настъпили суши и неблагоприятни условия, за живот народът напуснал набързо своята държава и се прехвърлил в своите владения в Източна Африка. Народите, които останали там, са известни сега под името Догони. На първенците на този народ Саабеистите са предали големи познания, които носели със себе си, върху науките за Звездния мир. Тези познания сега внасят голямо недоразумение между учените - астрономи от френската академия на науките.
към текста >>

На първенците на Догоните е известно, че небето на голяма височина, дори през ярките слънчеви дни, е напълно черно, което се установява едва сега.
Знаят също и за необикновената плътност на веществото му, като твърдят, че малка бучка от него тежи колкото 480 магарешки товара, което е около 35 тона. А учените изчисляват плътност от 150 килограма на кубически сантиметър, което е същото. Звезди с такава плътност на веществото си се наричат сега „Бели джуджета“. За втория спътник на Сириус съвременните астрономи не са наясно. Те предполагат, че съществува, поради това, че са констатирали известни смущения в орбитата на първия спътник, но не са могли да го наблюдават. На първенците на Догоните е известно, че небето на голяма височина, дори през ярките слънчеви дни, е напълно черно, което се установява едва сега. На тях са известни грамадните спирални звездни светове - галактиките, които едва в ново време се откриха. Култът към звездите е бил почитан във всички стари народи като към богове. Каквото и да е било името на божеството, отбелязвали го със звезда. В съзнанието на народите предимно от Арабския полуостров, където Саабеизмът е бил най-много разпространен, е залегнала вярата, че когато в прохладните звездни нощи се виждат да падат метеорити (падащи звезди), при тях идва Божество; когато са намирали тъмен черен камък из пустинята, те са го боготворели. Каабето - този паднал болид, който се намира в Мека много преди Мохамед, е бил боготворен от народите по указание на Саабеистите.
към текста >>

42. Елементи на астрологията - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Запалили се планините, завряла водата в реките и моретата и облаци от гъста, гореща пара се издигнали от тях.
Почувствали се свободни, за да избегнат страшния скорпион, конете полетели стремглаво нагоре, нагоре към звездите, а колесницата се люшкала след тях и всеки миг можела да се преобърне. Изплашила се богинята Селена (Месечината), като видяла как препускат в небесните простори конете на нейния брат Хелиос, изпуснати и неуправлявани от никого. Какво ли е станало с нейния брат Хелиос? Издигнали се до висините, конете стремглаво се спуснали към Земята. От огнената колесница буйни пламъци обхванали цялата Земя, огънят превърнал в пепелища градове и плодородни поля. Запалили се планините, завряла водата в реките и моретата и облаци от гъста, гореща пара се издигнали от тях. Изплашили се Нимфите и с плач се скрили в дълбоките пещери. Скоро реките и моретата се превърнали в пресъхнали, дълбоки и напукани пустини. От непоносимата горещина се изплашили морските богове. Смърт заплашила Земята. Тогава богиня Гея (Земята), обляна в сълзи, отправила молба към господаря на Небето и Земята - всесилния гръмовержец ЗЕВС.
към текста >>

Скоро реките и моретата се превърнали в пресъхнали, дълбоки и напукани пустини.
Какво ли е станало с нейния брат Хелиос? Издигнали се до висините, конете стремглаво се спуснали към Земята. От огнената колесница буйни пламъци обхванали цялата Земя, огънят превърнал в пепелища градове и плодородни поля. Запалили се планините, завряла водата в реките и моретата и облаци от гъста, гореща пара се издигнали от тях. Изплашили се Нимфите и с плач се скрили в дълбоките пещери. Скоро реките и моретата се превърнали в пресъхнали, дълбоки и напукани пустини. От непоносимата горещина се изплашили морските богове. Смърт заплашила Земята. Тогава богиня Гея (Земята), обляна в сълзи, отправила молба към господаря на Небето и Земята - всесилния гръмовержец ЗЕВС. „О, велики Господарю, защо допускаш да загина аз, да загине царството на твоя брат Посейдон? Нима тези пламъци, трябва да изгорят целия свят?
към текста >>

Ръководителят на този колектив Вебер е стигнал до извода, че източник на тези вълни е колосално по своите размери Черно слънце.
Ученият свят в наше време, натъквайки се на някои особени лъчения, стигна до извода за съществуването на обекти от Небесната сфера, които са невидими и гравитацията на които е толкова голяма, че поглъща и светлината, паднала върху тях, поради което те са тъмни. Тези светове учените сега наричат Черни дупки или Колапсари. За изследването им в 1962 година беше изпратен спътник, снабден с рентгенов телескоп - уред, отбелязващ ренгеновите лъчи. Тези уреди уловиха наличието на силови течения в Небесната сфера там, където не бяха забелязани светещи Небесни тела. По-късно, в 1971 година, научен колектив успя да регистрира поток от гравитационни вълни също там, където не е имало светли обекти. Ръководителят на този колектив Вебер е стигнал до извода, че източник на тези вълни е колосално по своите размери Черно слънце. Това беше още една стъпка към тази голяма загадка. Изчисленията показали, че силата на лъчението от този източник е равна на силовите течения, които биха дали хиляда слънца като нашето. Това откритие отначало се е оспорвало от някои учени, но само малко след това съобщението за съществуването на гравитационни вълни от такъв характер беше потвърдено и от други научни колективи. В 1975 година на симпозиум на астрофизиците в Мексико един от тях е изнесъл доклад върху Черните слънца. Той е отбелязал, че върху тях съществуват сили, които по своето естество са ни напълно непознати.
към текста >>

При среща на такова Черно слънце с голямо Небесно тяло, първото със своите могъщи притегателни сили (съгласно закона на РОШ за приливно-отливните сили) е способно да разруши Планетата.
Това беше още една стъпка към тази голяма загадка. Изчисленията показали, че силата на лъчението от този източник е равна на силовите течения, които биха дали хиляда слънца като нашето. Това откритие отначало се е оспорвало от някои учени, но само малко след това съобщението за съществуването на гравитационни вълни от такъв характер беше потвърдено и от други научни колективи. В 1975 година на симпозиум на астрофизиците в Мексико един от тях е изнесъл доклад върху Черните слънца. Той е отбелязал, че върху тях съществуват сили, които по своето естество са ни напълно непознати. При среща на такова Черно слънце с голямо Небесно тяло, първото със своите могъщи притегателни сили (съгласно закона на РОШ за приливно-отливните сили) е способно да разруши Планетата. Такова нещо е станало и в Слънчевата система, когато Черно слънце с чудовищна по своя размер притегателна сила е разрушило планетата Фаетон, попаднала в зона на Рош, и е внесло разстройство в порядките на всички останали Планети. И наистина в легендата за Слънчевия син Фаетон се подчертава от бащата Хелиос, че по пътя има много чудовища, които ще изплашат водача и конете. По-нататък се отбелязва, че пред конете и Фаетон се е явил огромен скорпион, покрит с отровни люспи и насочил към тях дългото си смъртоносно жило. Скорпионът - Черното слънце - е предизвикал катастрофата. При тази катастрофа освен разрушаването на планетата Фаетон, всяка една от останалите Планети повече или по-малко е пострадала което се е отразило и на нейното влияние.
към текста >>

Такова нещо е станало и в Слънчевата система, когато Черно слънце с чудовищна по своя размер притегателна сила е разрушило планетата Фаетон, попаднала в зона на Рош, и е внесло разстройство в порядките на всички останали Планети.
Изчисленията показали, че силата на лъчението от този източник е равна на силовите течения, които биха дали хиляда слънца като нашето. Това откритие отначало се е оспорвало от някои учени, но само малко след това съобщението за съществуването на гравитационни вълни от такъв характер беше потвърдено и от други научни колективи. В 1975 година на симпозиум на астрофизиците в Мексико един от тях е изнесъл доклад върху Черните слънца. Той е отбелязал, че върху тях съществуват сили, които по своето естество са ни напълно непознати. При среща на такова Черно слънце с голямо Небесно тяло, първото със своите могъщи притегателни сили (съгласно закона на РОШ за приливно-отливните сили) е способно да разруши Планетата. Такова нещо е станало и в Слънчевата система, когато Черно слънце с чудовищна по своя размер притегателна сила е разрушило планетата Фаетон, попаднала в зона на Рош, и е внесло разстройство в порядките на всички останали Планети. И наистина в легендата за Слънчевия син Фаетон се подчертава от бащата Хелиос, че по пътя има много чудовища, които ще изплашат водача и конете. По-нататък се отбелязва, че пред конете и Фаетон се е явил огромен скорпион, покрит с отровни люспи и насочил към тях дългото си смъртоносно жило. Скорпионът - Черното слънце - е предизвикал катастрофата. При тази катастрофа освен разрушаването на планетата Фаетон, всяка една от останалите Планети повече или по-малко е пострадала което се е отразило и на нейното влияние. Това ще бъде разгледано за всяка Планета поотделно.
към текста >>

Скорпионът - Черното слънце - е предизвикал катастрофата.
Той е отбелязал, че върху тях съществуват сили, които по своето естество са ни напълно непознати. При среща на такова Черно слънце с голямо Небесно тяло, първото със своите могъщи притегателни сили (съгласно закона на РОШ за приливно-отливните сили) е способно да разруши Планетата. Такова нещо е станало и в Слънчевата система, когато Черно слънце с чудовищна по своя размер притегателна сила е разрушило планетата Фаетон, попаднала в зона на Рош, и е внесло разстройство в порядките на всички останали Планети. И наистина в легендата за Слънчевия син Фаетон се подчертава от бащата Хелиос, че по пътя има много чудовища, които ще изплашат водача и конете. По-нататък се отбелязва, че пред конете и Фаетон се е явил огромен скорпион, покрит с отровни люспи и насочил към тях дългото си смъртоносно жило. Скорпионът - Черното слънце - е предизвикал катастрофата. При тази катастрофа освен разрушаването на планетата Фаетон, всяка една от останалите Планети повече или по-малко е пострадала което се е отразило и на нейното влияние. Това ще бъде разгледано за всяка Планета поотделно. Една част от късовете на разрушената Планета са се разпръснали из цялата област на Слънчевото семейство ставайки спътници на повечето от Планетите, което също се е отразило на планетното влияние. Друга част са останали да се въртят в орбита между Марс и Юпитер. Черните слънца не се подчиняват на законите на другите Небесни образувания.
към текста >>

43. Венера - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Това ще рече, че при катастрофата в Слънчевата система, предизвикана от чудовищната притегателна сила на Черно слънце, при която се е целяло тя да се разруши с откъсване на Планетите от Слънцето, Венера е пострадала най-малко.
Обичат спокойния, без напрежение живот, разкошната обстановка, украсена с миндери и огледала. Венера обикаля около Слънцето за 225 земни денонощия, като се движи със скорост от 35 километра в секунда. Влиянието й върху родения му позволява сравнително бързо да схваща, да разбира, да се ориентира и да реагира срещу възбуди. Пътят, по който Венера се движи около Слънцето (нейната орбита), в сравнение с всички планетни орбити е най-правилна - почти окръжност (нейният ексцентрицитет е 0,007). Това говори, че тя с лекота и без разтягане следва голямата скорост на Слънцето от 250 километра в секунда, движейки се около центъра на нашата галактика. Това ще рече, че при катастрофата в Слънчевата система, предизвикана от чудовищната притегателна сила на Черно слънце, при която се е целяло тя да се разруши с откъсване на Планетите от Слънцето, Венера е пострадала най-малко. Това й дава най-ценното в нейното влияние: стремеж към съвършени изяви, към изящното и красивото, желанието и умението да се прави и върши всичко най-добре, стремеж и способности към изкуствата в най-широк смисъл, като се започне от приложните и се стигне до всички изящни изкуства. Това особено силно е изразено в случаите, когато Венера се намира при върховете на четирите главни точки: Асцендент, Надир, Десцендент и Зенит, а също, макар и малко по-слабо, когато е на границата между два дома. Нейното особено силно влияние е налице, когато е в съвпад със Слънцето при долно съединение. При обиколка около Слънцето Венера, също както и Меркурий, може да дойде на една линия: Земя, Венера, Слънце - това е долно съединени; и Земя, Слънце, Венера по права линия, където Венера е зад Слънцето, при т.нар. горно съединение.
към текста >>

В света на водните басейни, реки, езера, морета, океани виждаме пъстър свят от красиви създания.
Това ще рече, че от всички Планети Венера идва най-близко до Земята. Това определя и особено силното й влияние върху Земята, върху живота на нея, а също и върху самия човек. Така например, в незасегнатите от разрушителните прояви на Природата и човека области откриваме една чудна, девствена красота, опияняваща и проста. В живите форми, растенията и животните, незасегнати от демоничните прояви на живота, също има красота и изящество: цветя, плодни и други видове дървета - палми, кипариси, борове, ели. В животинския свят откриваме птичките с техните чудни гласове, животните с красиви, гъвкави тел а. В света на водните басейни, реки, езера, морета, океани виждаме пъстър свят от красиви създания. Най-после и при човека, където голям дял от вниманието му, от времето, от дейността му е насочен и погълнат от чувствата - най-вече от красивото и съвършено чувство, наречено Любов. Също и от стремежа към красивото, изящното; стремеж, когато се прави нещо, то да бъде най-хубавото. В. тази своя неразтеглена орбита Венерините типове получават от Слънцето най-богати и обилни блага. Затова хората, родени под силното влияние на Венера, имат най-добрите условия за живот - радост, щастие, изобилие от материални блага, пътувания, приятни разнообразия. От тях лъха една мекота, приятност, симпатия към и за всички хора.
към текста >>

44. Марс - Николай Дойнов (1904 - 1997)

След разрушението на Фаетон, която е попаднала в зоната на Рош от Черното Слънце, Марс едва е избегнал разрушението, заедно с планетата Плутон.
Това име е дадено от гърците, изхождайки от това, което са научили от вавилонските скрижали, оставени от учениците на Саабей. Много от гръцките учени философи са били във Вавилон и са прочели нещо от писмената. Саабей е дал на тази Планета, както вече отбелязахме, името „Зил - Батуни“, което ще рече човек, който воюва и граби. Гърците са дали на тази Планета името на техния бог на войната - Марс. Най-доброто определение на понятието „война“ е дал Бисмарк: „Войната е добре организиран в голям мащаб грабеж.“ Защо именно силовите течения (влиянията) на Марс са сега неблагоприятни? След разрушението на Фаетон, която е попаднала в зоната на Рош от Черното Слънце, Марс едва е избегнал разрушението, заедно с планетата Плутон. Така че от всички Планети Марс най-много е пострадал: Черното слънце му е разтеглило много орбитата, както вече отбелязахме, ограбило му водата и въздуха. Известно е, че критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12 километра и 200 метра. Това ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер притегателната му сила (гравитацията) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да привлече от него водата и въздуха. Именно това е, което черните слънца носят и предават на своите жертви - тази демонична и чудовищна енергия , даваща жаждата за настъпване, нахлуване, безредие, грабеж, смърт, демонизъм.
към текста >>

Така че от всички Планети Марс най-много е пострадал: Черното слънце му е разтеглило много орбитата, както вече отбелязахме, ограбило му водата и въздуха.
Много от гръцките учени философи са били във Вавилон и са прочели нещо от писмената. Саабей е дал на тази Планета, както вече отбелязахме, името „Зил - Батуни“, което ще рече човек, който воюва и граби. Гърците са дали на тази Планета името на техния бог на войната - Марс. Най-доброто определение на понятието „война“ е дал Бисмарк: „Войната е добре организиран в голям мащаб грабеж.“ Защо именно силовите течения (влиянията) на Марс са сега неблагоприятни? След разрушението на Фаетон, която е попаднала в зоната на Рош от Черното Слънце, Марс едва е избегнал разрушението, заедно с планетата Плутон. Така че от всички Планети Марс най-много е пострадал: Черното слънце му е разтеглило много орбитата, както вече отбелязахме, ограбило му водата и въздуха. Известно е, че критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12 километра и 200 метра. Това ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер притегателната му сила (гравитацията) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да привлече от него водата и въздуха. Именно това е, което черните слънца носят и предават на своите жертви - тази демонична и чудовищна енергия , даваща жаждата за настъпване, нахлуване, безредие, грабеж, смърт, демонизъм. Многото канали, които бяха открити в 1877 година от големия италиански астроном Скиапарели за първ и път, се наблюдават и сега.
към текста >>

Поради малкия размер притегателната му сила (гравитацията) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да привлече от него водата и въздуха.
Най-доброто определение на понятието „война“ е дал Бисмарк: „Войната е добре организиран в голям мащаб грабеж.“ Защо именно силовите течения (влиянията) на Марс са сега неблагоприятни? След разрушението на Фаетон, която е попаднала в зоната на Рош от Черното Слънце, Марс едва е избегнал разрушението, заедно с планетата Плутон. Така че от всички Планети Марс най-много е пострадал: Черното слънце му е разтеглило много орбитата, както вече отбелязахме, ограбило му водата и въздуха. Известно е, че критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12 километра и 200 метра. Това ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер притегателната му сила (гравитацията) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да привлече от него водата и въздуха. Именно това е, което черните слънца носят и предават на своите жертви - тази демонична и чудовищна енергия , даваща жаждата за настъпване, нахлуване, безредие, грабеж, смърт, демонизъм. Многото канали, които бяха открити в 1877 година от големия италиански астроном Скиапарели за първ и път, се наблюдават и сега. Някои от тях не са били нищо друго освен корита на реки, а тъмните петна по неговата повърхност (моретата, както сега ги наричат) не са били нищо друго, освен големи водни басейни. Другата част от тези канали са просто пукнатини по марсианската повърхност. Водата, казват Саабей и древните мъдреци, е крайният резултат от еволюционния процес в минералното царство - един етап от безкрайния еволюционен процес, в който всичко е включено.
към текста >>

Някои от тях не са били нищо друго освен корита на реки, а тъмните петна по неговата повърхност (моретата, както сега ги наричат) не са били нищо друго, освен големи водни басейни.
Известно е, че критичната скорост при Марс е около 5 километра в секунда, докато при Земята е 12 километра и 200 метра. Това ще рече, че при Марс не е много трудно да се откъсне нещо от неговата повърхност. Поради малкия размер притегателната му сила (гравитацията) не е голяма и затова чудовищната притегателна сила на Черното слънце е могла да привлече от него водата и въздуха. Именно това е, което черните слънца носят и предават на своите жертви - тази демонична и чудовищна енергия , даваща жаждата за настъпване, нахлуване, безредие, грабеж, смърт, демонизъм. Многото канали, които бяха открити в 1877 година от големия италиански астроном Скиапарели за първ и път, се наблюдават и сега. Някои от тях не са били нищо друго освен корита на реки, а тъмните петна по неговата повърхност (моретата, както сега ги наричат) не са били нищо друго, освен големи водни басейни. Другата част от тези канали са просто пукнатини по марсианската повърхност. Водата, казват Саабей и древните мъдреци, е крайният резултат от еволюционния процес в минералното царство - един етап от безкрайния еволюционен процес, в който всичко е включено. Че наистина е така, показва фактът, че всички минерали, скали и пр. по нашата Земя съдържат в себе си и вода, която не е проникнала отвън. В някои от тях, както е изчислено, тя е до 30 процента.
към текста >>

Някога на Марс, както вече отбелязахме, е имало много вода и въздух, но при катастрофата чудовищната гравитационна сила на Черното слънце ги е привлякла, а с това и животът там е угаснал.
В подкрепа на това се изтъква наблюдението, че през каквато и суша да премине дадена област, където има минерални извори, то техният дебит не се променя, което говори, че тези води нямат отношение към другите външни водни източници - дъждове, снегове и пр. Тези външни води са дошли отпосле, те са вторични води. И на Марс съществува подобен процес: от глъбините на тази Планета бавно, но сигурно водата от еволюционния процес на минералите изплува в малки количества, създавайки тези тъмни области (области на влагата), тази първична вода. Марс бавно, но сигурно се възражда след ограбването и ще се възроди напълно за един пълноценен живот. Марс не загива, както някои астрономи мислят. Някога на Марс, както вече отбелязахме, е имало много вода и въздух, но при катастрофата чудовищната гравитационна сила на Черното слънце ги е привлякла, а с това и животът там е угаснал. За атмосферата на Марс съвременните астрономи стигат до много правилен извод, според който Планети, сходни помежду си, имат и еднакъв произход, преминават един път на развитие и се характеризират с еднакви първоначални атмосфери. Щом това е така, трябва да приемем, че първоначалната атмосфера на Марс е съдържала въглероден двуокис в изобилие, както това е било и на Земята, както това се установява и на Венера. А този газ е почти изчезнал на Марс. Това трябва да е станало по същия начин, по който е изчезнал и от земната атмосфера, т.е. чрез разлагане.
към текста >>

Контактите на Черното слънце с Марс са създали в психологията на тези типове отрицателни черти, които те проявяват, особено по-нисшите: стремеж към воюване, грабеж, рязко и твърдо отношение към околните и към всичко.
Устните са стиснати - израз на безогледна решителност и енергия. Брадата е къса, четвъртита, издадена напред, което също изразява безогледна непоклатимост. Долната челюст е силно развита, широка и с четвъртити задни краища. Тялото на Марсовите типове е средно на ръст, със здрави, добре развити еластични мускули и здрави кости. Марс изобщо управлява мускулната и костната система. Контактите на Черното слънце с Марс са създали в психологията на тези типове отрицателни черти, които те проявяват, особено по-нисшите: стремеж към воюване, грабеж, рязко и твърдо отношение към околните и към всичко. Черното слънце е придало голяма енергия, която при по-нисшите типове е разрушителна, също и оскъдица на материални средства в живота. Те не обичат да ги съветват, да им противоречат и да ги поправят; при такива случаи много бързо кипват. Недоверчиви и фанатични са. По-чистите и интелигентни марсови типове са способни да посрещат и най-големите опасности в живота си и да се пожертвуват за успеха и славата на някое велико дело. Те са самоуверени, самодоволни, оптимисти, горди, говорят високо, ясно и чисто.
към текста >>

Черното слънце е придало голяма енергия, която при по-нисшите типове е разрушителна, също и оскъдица на материални средства в живота.
Брадата е къса, четвъртита, издадена напред, което също изразява безогледна непоклатимост. Долната челюст е силно развита, широка и с четвъртити задни краища. Тялото на Марсовите типове е средно на ръст, със здрави, добре развити еластични мускули и здрави кости. Марс изобщо управлява мускулната и костната система. Контактите на Черното слънце с Марс са създали в психологията на тези типове отрицателни черти, които те проявяват, особено по-нисшите: стремеж към воюване, грабеж, рязко и твърдо отношение към околните и към всичко. Черното слънце е придало голяма енергия, която при по-нисшите типове е разрушителна, също и оскъдица на материални средства в живота. Те не обичат да ги съветват, да им противоречат и да ги поправят; при такива случаи много бързо кипват. Недоверчиви и фанатични са. По-чистите и интелигентни марсови типове са способни да посрещат и най-големите опасности в живота си и да се пожертвуват за успеха и славата на някое велико дело. Те са самоуверени, самодоволни, оптимисти, горди, говорят високо, ясно и чисто. Обичат да командуват, да се разпореждат, но самите те не са много разположени да изпълняват тези команди и разпоредби, а предпочитат друг да свърши това.
към текста >>

45. Нептун - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Тази планета нарекли на името на древноримския бог на моретата Нептун.
Това събитие е ярък пример, с който се потвърждават принципите и тържеството на Небесната механика. В 1846 година великият френски астроном Леверие приел, че наблюдаваните смущения в орбитата на Уран се дължат на присъствието зад нея на Планта с голяма маса. Когато Леверие завършил изчисленията за положението на тази неизвестна Планета и бил уверен в тяхната правота и точност, поради по-добрите възможности, които съществували в Берлин, за наблюдение на Небесната сфера, той изпратил своите изчисления на младия френски астроном Гале. След като Гале ги получил, още следващата нощ открил точно на посоченото място (с едно отклонение от около един градус) неизвестното Небесно тяло. Затова често се казва, че откриването на тази Планета е станало с върха на перото. Тази планета нарекли на името на древноримския бог на моретата Нептун. Тя се намира на средно разстояние от Слънцето 30 Астрономически единици, което не отговаря на положението, дадено от закона на Тициус - Боде. Според този закон тя би трябвало да бъде на 39 Астрономически единици. Следователно тя не се подчинява на този закон, на който всички предишни Планети се подчиняват. От гледище на Астрологията това изключение е от особено важно значение за характера и естеството на нейното влияние. В отдавнашни времена се е приемало, че има две науки - Геология и Теология.
към текста >>

Всички тези благоприятни положения на Нептун говорят, че той е много малко засегнат от демоничното влияние на Черното Слънце, което е предизвикало катастрофата в Слънчевата система.
А влиянието на Нептун именно поради това изключение, дава възможност за отношение и разбиране предимно на този втори дял науки - Теологията. Неговото влияние внася в живите форми и човека едно отчуждаване от порядките на заобикалящия свят, нещо по-друго, което не може да се приеме като една необходимост за практичните задачи и техните насъщно нужди. За по-пълното и ясно разбиране на влиянието на силовите течения, изтичащи от Нептун, нека посочим и други негови особености. Пътят, по който обикаля около Слънцето (неговата орбита), е почти окръжност с ексцентрицитет 0,008, което говори, че той върви ръка за ръка със Слънцето, обикаляйки около центъра на нашата галактика със скорост от 250 километра в секунда. Друг един важен елемент е, че плоскостта на неговата орбита почти се слива с тази на Еклиптиката, като сключва ъгъл само малко повече от един градус. Всички тези благоприятни положения на Нептун говорят, че той е много малко засегнат от демоничното влияние на Черното Слънце, което е предизвикало катастрофата в Слънчевата система. Затова неговите силови течения са запазили първичния и съвършен характер на влияние, създаващи по-висшето и по-съвършеното. Всички тези данни определят ценното и най-доброто във влиянието на Нептун върху живите форми на Земята - птиците, обитателите на водните басейни и сушата. Това влияние създава у тях стремеж към по-особено отношение помежду си,преди всичко към едно групиране, обединение, общуване, което е една по-висша изява на живота: птиците да образуват ята, водните обитатели с по-малко хищни изяви да образуват пасажи, а на сушата лишените от хищнически склонности тревопасни да формират стада. Всичко това не може да се обясни с необходимостта от някакви по-ясно изразени практически цели, свързани с ежедневните нужди, а с някакъв подтик, създаден от силовите течения на Нептун. При човек тези създават и оформят мозъчните центрове, които се намират в горната област на главния мозък.
към текста >>

Оттам е и неговият по-голям устой срещу пристъпите на разрушителните и демоничен домогвания на Черното слънце в нашата система.
Тези творби въздействуват облагородяващо както на околната среда, така и на живите форми и по-специално на човека. Измереният диаметър на нептуновия диск е около 50200 километра, с относително тегло (плътност на общата му маса) от 2,3. И тук, както и при другите Небесни образувания с малка плътност, съществуват същите странни и неприемливи хипотези за неговия строеж. Всъщност и тук имаме кълбо, като това на Земята, чийто диаметър е около 23000 км. Това говори, че след Юпитер Нептун е най-голямата планета в Слънчевата система. Оттам е и неговият по-голям устой срещу пристъпите на разрушителните и демоничен домогвания на Черното слънце в нашата система. Този голям размер определя и силното му влияние върху Земята, живота на нея и по-специално върху човека. При това положение не може да се приеме, че Нептун и Уран са някакви близнаци. Уран, както отбелязахме, е значително по-малък по отношение на своето кълбо. Атмосферният слой на Нептун е значително по-тънък, отколкото на другите Планети с малка плътност, и е дебел около 13 000 километра; не е и много плътен. Че наистина е така, говори фактът, че при наблюдение на неговия диск краищата му се виждат малко размити.
към текста >>

За съзвездието Риби е дадена чудна по своето съдържание и смисъл легенда: всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето започват да позлатяват високите планински върхове и когато капчиците роса още блестят като брилянти по зелените листа на цветята и тревата, от дълбочините на морето излизат, заловени за ръце, една след друга петдесетте дъщери на морския бог.
Слънцето престоява в него от 22 февруари до 22 март. В ясна и безлунна нощ в съзвездие Риби могат да се видят с просто око около 75 звезди, но те са много слаби. Тези звезди, както и при други случаи сме изтъквали, в действителност нямат слаба светлина, но са много отдалечени от нас и затова до Земята достигат силовите течения на късите вълни. Тези течения засягат и имат отношение към горните слоеве мозъчни клетки - там, където са мозъчните центрове, даващи на човека моралните качества, най-благородните негови прояви, милосърдие, състрадание, благоговение, уважение към всичко. На това съзвездие Саабей е дал образа на две риби, свързани с дълга и широка лента, символизираща връзката между влюбените. За съзвездието Риби е дадена чудна по своето съдържание и смисъл легенда: всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето започват да позлатяват високите планински върхове и когато капчиците роса още блестят като брилянти по зелените листа на цветята и тревата, от дълбочините на морето излизат, заловени за ръце, една след друга петдесетте дъщери на морския бог. Весело играели и лудували те на морския бряг. От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях. Една от тези дъщери - най-красивата и прекрасна - ГАЛАТЕЯ, веднъж, като гонила пъстроцветна пеперуда, се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен, красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи.
към текста >>

От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях.
Тези звезди, както и при други случаи сме изтъквали, в действителност нямат слаба светлина, но са много отдалечени от нас и затова до Земята достигат силовите течения на късите вълни. Тези течения засягат и имат отношение към горните слоеве мозъчни клетки - там, където са мозъчните центрове, даващи на човека моралните качества, най-благородните негови прояви, милосърдие, състрадание, благоговение, уважение към всичко. На това съзвездие Саабей е дал образа на две риби, свързани с дълга и широка лента, символизираща връзката между влюбените. За съзвездието Риби е дадена чудна по своето съдържание и смисъл легенда: всяка сутрин, когато първите лъчи на Слънцето започват да позлатяват високите планински върхове и когато капчиците роса още блестят като брилянти по зелените листа на цветята и тревата, от дълбочините на морето излизат, заловени за ръце, една след друга петдесетте дъщери на морския бог. Весело играели и лудували те на морския бряг. От песните и смеха им утихвал вятърът и бурните вълни на морето, всичко се заглеждало и заслушвало в тях. Една от тези дъщери - най-красивата и прекрасна - ГАЛАТЕЯ, веднъж, като гонила пъстроцветна пеперуда, се отделила от сестрите си. По това време минавал младият Акид - висок, строен, красив като Аполон. Видяла го Галатея, забравила пеперудата и го пронизала с дълбоките си сини очи. Но и Акид, очарован от божествената й красота, забравил закъде е тръгнал и се насочил кьм нея. Обикнали се двамата и от този ден станали неразделни.
към текста >>

Разтърсила се Земята от неговото огромно тяло, развълнувало се и морето.
Но любовта на Полифем към Галатея все по-силно се разгаряла. Всеки ден той докарвал многобройните си стада овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири със свирката, който сам си направил от сто дебели тръстикови стебла. Далече се разнасяли звуците на свирката му които разклащали дърветата. Достигали те и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място край пещерата, далеч от погледа на ужасния циклоп Полифем. Един ден той ги съзрял и обезумял от любовта си към Галатея, скочил от планинския връх и затичал към тях. Разтърсила се Земята от неговото огромно тяло, развълнувало се и морето. Изправили се Галатея и Акид и се хвърлили в бурното море. Там, превърнати в риби, те плували из глъбините му, свързани с дългата и широка лента на любовта им... Така и чувствата, емоциите на хората под силното влияние на Нептун са най-характерният белег НЕПТУНОВИЯТ ТИП Фиг. 20. Мъжки Нептунов тип Изтъкнатите качества, които Нептун има, дават на неговото влияние възможност за създаване на Земята на живи форми, които ясно изпъкват със своята красота и нежност. При хората Нептуновото влияние създава също типове нежни и деликатни, с меки одухотворени форми. Тези типове са неспособни за по-голямо физическо напрежение и за издръжливост на неблагоприятни външни условия.
към текста >>

Изправили се Галатея и Акид и се хвърлили в бурното море.
Всеки ден той докарвал многобройните си стада овце до високия планински връх, сядал на него и започвал да свири със свирката, който сам си направил от сто дебели тръстикови стебла. Далече се разнасяли звуците на свирката му които разклащали дърветата. Достигали те и до Галатея и Акид, които седели на любимото си място край пещерата, далеч от погледа на ужасния циклоп Полифем. Един ден той ги съзрял и обезумял от любовта си към Галатея, скочил от планинския връх и затичал към тях. Разтърсила се Земята от неговото огромно тяло, развълнувало се и морето. Изправили се Галатея и Акид и се хвърлили в бурното море. Там, превърнати в риби, те плували из глъбините му, свързани с дългата и широка лента на любовта им... Така и чувствата, емоциите на хората под силното влияние на Нептун са най-характерният белег НЕПТУНОВИЯТ ТИП Фиг. 20. Мъжки Нептунов тип Изтъкнатите качества, които Нептун има, дават на неговото влияние възможност за създаване на Земята на живи форми, които ясно изпъкват със своята красота и нежност. При хората Нептуновото влияние създава също типове нежни и деликатни, с меки одухотворени форми. Тези типове са неспособни за по-голямо физическо напрежение и за издръжливост на неблагоприятни външни условия. Тези качества се отнасят най-вече за дихателната система.
към текста >>

46. Гатанки. - Милка Периклиева (1908 – 1976 )

— кокошка Цаних си вратарче, черно, мургаво татарче, да си стиска устата, да ми пази вратата.
— козел Бели пчели от високо прилетели, топло слънце ги напекло и умрели. — снежинките Дълъг Димо без кости в облаците на гости. — дим Осман паша в затвора, главата му на двора. — гвоздей Ти го биеш тапа-тупа, а то брашно куп натрупа. — сито Не изгубила е нищичко Тодора, а пък постоянно дири, рови двора. — кокошка Цаних си вратарче, черно, мургаво татарче, да си стиска устата, да ми пази вратата. — катинар Сиво, сиво свито, със игли набито. — таралеж Голо в огъня играе, а не иска и да знае. — маша Тенжерата й в корема, яденето всеки взема. — пчела Да е лед, не е лед, да е мед, не е мед, а се топи като лед и е сладко като мед. — захар Оттук бряг, оттам бряг, в средата — сняг.
към текста >>

То иде зиме тук от небето и си отива, пролет в морето.
— пчелица Два юнака, два близнака път пътуват, другаруват, всъде всичко разузнават, а сами се не познават. — очите Есен се Тодор с плюнка заключва, пролет се Тодор с плюнка отключва. — охлюв Бод бодило, пар-парило край плета ни се родило, хванахме го с ръкавица, сготвихме го на чорбица. — коприва Дядо Благо На стряха плаче бяло юначе, че ми го вече слънце напече. Ти знаеш много, кажи кое е това юначе, що сълзи лее. То иде зиме тук от небето и си отива, пролет в морето. — снегът Кой ли овчар докара, в тая тъмна кошара, трийсет и две овчици? Кошарата червена във могила вградена, куче лае в средата, та люлее гората. Що е то ? — зъбите и езика Червено куче в долап лае. — Устата и езика Черно мече на огън се пече.
към текста >>

— Устата и езика Черно мече на огън се пече.
То иде зиме тук от небето и си отива, пролет в морето. — снегът Кой ли овчар докара, в тая тъмна кошара, трийсет и две овчици? Кошарата червена във могила вградена, куче лае в средата, та люлее гората. Що е то ? — зъбите и езика Червено куче в долап лае. — Устата и езика Черно мече на огън се пече. — Котел Четирима братя под една риза живеят. — Орех Що е сладко, много сладко, а не се яде. И не може нигде никой да ти го даде — Сънят Мъртва крава, а червено мляко дава — Бъклица Ако бях нагоре вървяла, не щях скала здрава да оставя. — Вода Сираче-котаче на скут седи, та плаче — Гайда Два вола, една шия. — Дисаги Душа няма, душа носи.
към текста >>

— Паяк Нивата бяла, семето е черно: пет сеят, едно търчи.
— Дисаги Душа няма, душа носи. — Кораб Мъртва квачка, живи пилци. — Къща По ливади свещи горят; слънце грее — не ги топи; вятър вее — не ги гаси. — Минзухар Бяло, бяло като сняг; яде се, пък не е сняг; пие се, пък не е вода. — Мляко Без вретено жица преде; преде, преде, па гол ходи. — Паяк Нивата бяла, семето е черно: пет сеят, едно търчи. — Хартия, писаното на нея, пръстите и писалката Коса има, глава няма. — Царевица Всеки от нас има две верни слугини, без които сам той нито лев не чини. Вий мислите вече, че туй са очите, ала ще сгрешите, — слугините, за които се въпрос повдига имат по пет дечурлига. Не бързайте, и това не стига! Децата са, значи, десет, но от всички грамотни са само трички! Сега вече кажете, че това са ... ! — Ръцете Намери момченце зелено гърненце, под син връшник опечено, за трапеза наречено. В гърненцето червена чорбица, която се не яде с лъжица, а във нея — бобчета черни като копчета.
към текста >>

С черно дълго наметало, а под него риза бяла, — с малки чернички очи, пролетта във тях трепти.
. . Тя понякога се сърди, имат си я всички хора! — Метлата Кърваво червена, с точки украсена, с дребнинки крачета из цветята шета, между тях нагазва приказки разказва, после кротко, тихо някъде отлита. . . В някой цвят уханен привечер се свива, тихичка и малка сладко там заспива … — Калинка Ран-Босилек Иде много отдалече, тук край нас — прелтна вече и на старото место свива своето гнездо. . . С черно дълго наметало, а под него риза бяла, — с малки чернички очи, пролетта във тях трепти. Ножица, вместо опашка, нашта гостенка размахва, — там под вашата стреха ще я видиш ти сега. . . — Лястовичка Росина Бонева
към текста >>

47. Видение на Ездра - Николай Райнов

И лица на нови люде се вестиха пред него, невидени народи се явиха на земята, издън морето се показаха големи суши, чудновати гласове изпълниха въздуха.
Видение на Ездра Десницата Господня слезе над Ездра, жрец на Всевишния, и му съобщи потайни слова — и върховни тайни разбули пред очите му. И нови думи му нашъпна Духът Господен. Видя пророкът страшни неща, които ще станат след време. И лица на нови люде се вестиха пред него, невидени народи се явиха на земята, издън морето се показаха големи суши, чудновати гласове изпълниха въздуха. Чу той езици, които никой дотогава не бе говорил, и видя писмена, които ничий ум не би можал да разбере. И тогава се изпълни с Дух Божи Ездра, та издигна глас към народите и рече им: „Видение за Сетния Ден видях — и слова на откровение ми се казаха отгоре. — На сетния принадлежи Сетният Ден. Но гледайте — да не бъдете сетни! …Когато се завърши делото на Колесницата, Делото на Творението започва. — А свърши ли се Делото на Творението, иде Сетният Ден: ден на гняв и буря, на небесен копнеж и небесна страст — защото тогава ще стане Бракът на Небе и Земя.
към текста >>

И по мраморните стъпала на престолния трем те реват черногриви лъвове — и ще гризат костите на цар и велможи.
Десет седалища има денят. Десет седалища — но горко на тези, които дирят седалище в онези дни! Те ще подирят седалище в Царството. И що ще намеря взорът им? — Ще видят празен престола, който е плашил векове враговете си. И змии ще видят, че се увиват около златния жезъл, и прилепи — че летят под пурпурния балдахин. И по мраморните стъпала на престолния трем те реват черногриви лъвове — и ще гризат костите на цар и велможи. И ще кажат с горест устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета! Те ще потърсят седалище в Основанието. Ала ще намерят ли основание на земята за своята надежда? Ще видят, че в душата им е лежало основанието на всеки блян — а тази душа ще им се яви суха, като угар, и безводна, като пепелище. Ще видят те, че са рухнали всички основания — до едно — в душата, защото пожар е изпепелил и най-крехкото, и най-здравото. И ще промълвят с тъга устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета! Те ще подирят седалище във Величието.
към текста >>

Към Небето ще обърнат взор — дано чуят от звездите поучение, — но черно беззвездно небе ще ги срещне.
И над това безумие ще лети гордо огромната сянка на Смъртта. И ще простенат с тежка въздишка устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета! Те ще подирят седалище в Мъдростта. Но мъртвите гробници не ще им кажат дума — и тъмните кипариси над гробни камъни не ще им промълвят реч. Къде ще намерят мъдрост в Сетния Ден, който е вече отнесъл всички мъдреци? И слепи ще бъдат очите им за всичко писано, и глухи — ушите им за всичко казано. Към Небето ще обърнат взор — дано чуят от звездите поучение, — но черно беззвездно небе ще ги срещне. И към Земята ще наведат в смирение поглед — дано видят в Земята личба, — но пламъци ще изригне Земята — и ще ослепи погледа им. А обърнат ли се настрана, ще видят край себе си тъмната сянка на Смъртта. И ще проронят с безсилен стон устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета! Те ще потърсят седалище най-сетне във Венеца. Но венец ще стане цялото Небе над тях — огромен кървав венец от многозъби пламъци — и над тях ще стане горещо, като в пещ, — и над главите им ще пламне целият въздух, а под тях Земята ще блъвне силни огньове, за да се слее Небе със Земя в кървав огнен Брак. И те ще се разтреперят — и с ридание ще изхълцат устата им тогава: — Суета е светът — и суетата ражда суета! Десет седалища има Денят: Царство, Основание, Величие, Тържество, Великолепие, Съд, Милост, Ум, Мъдрост, Венец.
към текста >>

48. Книга на загадките - Николай Райнов

В моите песни кръвта става бистро море от светлина, плачът звъни, като ликуващ псалом, а мъката трепти, като златна радост.
Говоря с людете и се боя, че думите им ще очернят бялата ми душа. Бог иска — да бъде душата ми чиста. Живея в градината на своите сънища и се боя, че пътеките ще останат бели и чисти. Бог иска кръв по моите пътеки и страдание в градината на моя сън. *** Ти ми повеляваш да пея. В моите песни кръвта става бистро море от светлина, плачът звъни, като ликуващ псалом, а мъката трепти, като златна радост. Ти говориш в песните ми безсмъртните слова на вечна замисъл и с крила докосваш душата ми. Моята песен тогава отразява Твоя лик. Моят тъмен грях къпе кървави ръце в талазната светлина на словото Ти — и дрехата ми става отново бяла и бляскава. В моите песни Ти пръскаш злато от Своята Вечност. *** Твоят шепотсе плъзга по членовете ми: Ти ме будиш с топлата кръв на Своя изгрев и с лъчезарната песен на Своя ден.
към текста >>

*** Мълнии раздират черното небе, като огнени пръсти.
Моят тъмен грях къпе кървави ръце в талазната светлина на словото Ти — и дрехата ми става отново бяла и бляскава. В моите песни Ти пръскаш злато от Своята Вечност. *** Твоят шепотсе плъзга по членовете ми: Ти ме будиш с топлата кръв на Своя изгрев и с лъчезарната песен на Своя ден. Пролетта звъни в душата ми с въздишките на цветните венчета и с ромона на бистрите капки: Ти ме будиш с песента на златни пчели. *** Звънът на Твоите накити прекъсва лепета на моята песен: снеми огърлицата, короната и гривните си! Аз искам — душата Ти да стане чиста и празна, като златен рог, за да влея в глъбината й благовонния елей на песента си. *** Мълнии раздират черното небе, като огнени пръсти. Нощта снема своя шлем и прибира одеждата си. По нейните следи се сипят светли копия. Черен дъжд вали — като гневни удари посред нощ по някоя желязна врата. Ти няма къде да се укриеш. Ела: аз ще разтворя сърцето си широко, за да приема в покоите на своята песен твоята самотна скръб.
към текста >>

Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето.
Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Калантът е мнозина убил, а който живее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени от калант. Три неща са, Ниле три неща са от небето три пъти по-сини. Видях езерото Урми всред снежните планини: то е толкова синьо, че който се огледа в него, очите му замръзват и го налита шемет. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето. Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру. *** Горко ми! Моята лодка потъва.
към текста >>

Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш.
Бащата заложи своята робиня, която синът страстно любеше. А синът заложи душата си. И — бащата надви. *** Мъдрият Ухама казваше на сина си: — Осемдесет годни живях, сине на моята плът, крехка рожбо на моето желание. Осемдесет години, а само осем неща научиха дългите пътища на младина, мъжество и старост. Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да умре за тебе. дори с тебе! Друго чуй: Чети свещените редове на ведите, но вниквай и в поученията на живота дори ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а отшелник знае само половината свят, той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това! Затуй в големите песни на ведите за жената се казва малко, а за душата й -нищо. Трето чуй: Когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед и на ножа ти! Не й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чуждия шатър —да дири роб, за да го зове свой мъж, — не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със своя нож! Четвърто чуй: Обещае ли ти жената звезди, луна й слънце, запази за нея малък светилник! Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце, но поне нея недей оставя в мрачината.
към текста >>

Слава на залязлото слънце! *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.
Цветята склопиха своите коронки, птиците прибраха песните си. Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища. Слава на залязлото слънце! Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец. Слава на залязлото слънце! *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: морето ли. или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира.
към текста >>

Кой се мами: морето ли.
Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища. Слава на залязлото слънце! Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец. Слава на залязлото слънце! *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: морето ли. или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира. Кой се мами: жената ли, или ти?
към текста >>

*** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.
Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира. Кой се мами: жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът. *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: — морето ли, или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кой се мами: — небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вяра. Кой се мами: — жената ли, или ти?
към текста >>

Кой се мами: — морето ли, или ти?
Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира. Кой се мами: жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът. *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: — морето ли, или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кой се мами: — небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вяра. Кой се мами: — жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът, или — бесът.
към текста >>

*** Кой ще изчерпи с шепа морето?
Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кой се мами: — небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вяра. Кой се мами: — жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът, или — бесът. *** Кой ще изчерпи с шепа морето? И земята с педя кой ще измери? Три мъдреца имаше. Първият бе познал книгите — и видя, че мъдростта е дълбока. И — остави. Вторият бе изучил природата — и разбра, че слънцето е далече.
към текста >>

Чии ли сълзи накараха морето да прелее ?
Тази ръка разклати листата на тамариска. Чия ли въздишка угаси звездите по небето ? — Въздишката на един баща угаси звездите по небето. Въздишката на един баща стигна до небесните светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичен. Тази въздишка угаси звездите. Чии ли сълзи накараха морето да прелее ? — Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в подземните щерни, защото нейният обичен престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето да прелее. *** Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица.
към текста >>

— Сълзите на една мома накараха морето да прелее.
Чия ли въздишка угаси звездите по небето ? — Въздишката на един баща угаси звездите по небето. Въздишката на един баща стигна до небесните светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичен. Тази въздишка угаси звездите. Чии ли сълзи накараха морето да прелее ? — Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в подземните щерни, защото нейният обичен престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето да прелее. *** Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица. И Ти дава много имена.
към текста >>

Тези сълзи накараха морето да прелее.
Въздишката на един баща стигна до небесните светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичен. Тази въздишка угаси звездите. Чии ли сълзи накараха морето да прелее ? — Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в подземните щерни, защото нейният обичен престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето да прелее. *** Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица. И Ти дава много имена. А Ти си една. В игрите на облака и в трепета на морската пяна, в ромола на гората и в тъжния повей на безлисти стъбла мъжът вижда Тебе и слага Твоя престол над природата, в най-високото небе.
към текста >>

Намерете ги в нечии очи! Хлип! Хлип! Хлип! Нямаме време, защото двете капки не ще станат море.
Защото мъжът е направил от Тебе своя лъжа — и Ти си повярвала в тая лъжа. *** Хлип! Хлип! Хлип! Чухте ли, що казват прохладните езерни струи? Хлип! Хлип! Хлип! Денят е къс, а Нощта — безкрайна : грейте замръзнали ръце на слънцето на младостта ! Пийте росата, додето чашките на цветята не са повехнали! Пейте песните на кръвта, докле кипи в жилите немирна треска! Хлип! Хлип! Хлип! Лебедите мрат, лотусите капят, светилниците гаснат, облаците се стапят. Вечерта става студена, в лодката се процежда вода, пътеката тревясва. Две капки безсмъртие ни дава Бог: две капки през цял живот. Намерете ги в нечии очи! Хлип! Хлип! Хлип! Нямаме време, защото двете капки не ще станат море. Бързаме, защото пепелта не става слънце. Пътеката е тясна за трима. Лодката има само две гребла. Пред безсмъртието стои мрак. Зад него стои тъмнина.
към текста >>

Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон.
Под допира на огнените Му пръсти се пръскаше на едри капки сребърен дъжд. Звуците гърмяха, като рев на червенокоса буря, а после песента притихваше, като бясна вълна, разбита о бели скали. Над Бога грееше голяма луна. Той се не криеше в нощта, когато свираше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой я не прибра в душата си. Алмазните звукове се пръснаха, като едри златни капки, и Земята ги погълна. Аз Го видех сред морето, седнал на стръмна скала. Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му — тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди.
към текста >>

Аз Го видех сред морето, седнал на стръмна скала.
Той се не криеше в нощта, когато свираше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой я не прибра в душата си. Алмазните звукове се пръснаха, като едри златни капки, и Земята ги погълна. Аз Го видех сред морето, седнал на стръмна скала. Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му — тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди. Сега той криеше своето лице от света — криеше го в светли облаци, но не пращаше и тоя път звуците по безлюдни места. А людете ги пак не приеха: те затвориха сърцето си за небесната песен. И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха с кървави ръце.
към текста >>

Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна.
Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му — тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди. Сега той криеше своето лице от света — криеше го в светли облаци, но не пращаше и тоя път звуците по безлюдни места. А людете ги пак не приеха: те затвориха сърцето си за небесната песен. И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха с кървави ръце. Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна. Аз Го не видех, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият брег стана отново мъртъв. Аз не видех своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних. Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме чуят.
към текста >>

Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних.
И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха с кървави ръце. Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна. Аз Го не видех, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият брег стана отново мъртъв. Аз не видех своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних. Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме чуят. И накараха ме много пъти да повторя песента — и се не насищаха да я слушат. Те всички казваха тогава: „Този пее неземна песен. Такава песен не е за човешка уста. Той пее онова, което му е пришепнал Бог.
към текста >>

В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища.
Кажи ми, наистина, Ищар: защо всеки, когото погледнеш, хвърля своя нож и снема своя венец? Богинята на Любовта и Блуда погледна мълчаливо Нергала, потопи в бистрите вълни пленителната си снага и се разтопи във водите на Тигър, като бел облак. А над гладката повърхност на реката се показаха безброй водни мехури, които гледаха Нергала, като очи на безброй мъже и жени, намерили своята гибел в измамния въртоп на Ищар. *** Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепила бели звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища. Той търси цял живот бисери. Но намери сълзи. ... Другият цял живот дири злато и сребро. Тялото му почервеня като пръст, а очите му ослепяха за живота. В ръцете си той топеше руда, за да изсмуче с пламък златната и сребърната течност от камъка.
към текста >>

Единият претърси морето и не найде бисер.
... Третият цял живот дири алмази. Тялото му се ожули от скалите на върховете, кожата му потъмня като въглен, а пръстите му заприличаха на куки. В помислите на вси люде той виждаше измамни лъчи — като лъсък на скъпоценни камъни. Той търси цял живот алмази. Но намери прах. Единият претърси морето и не найде бисер. Другият прекопа земята и не намери ни злато, ни сребро. Третият преброди планините и не откри алмази. Тогава тримата се сбраха, за да делят своя добив. Първият изнесе сълзите си, другият — сивата си пепел, а третият — праха си. — Ти си намерил бисер — му рекоха двамата.
към текста >>

Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му.
Мълниите ме разкъсаха— и аз се върнах, за да запазя сетното, що ми остана: праха. Но прахът ми не стана алмаз. — Дай ни тогава праха си! — рекоха му те. — Твоят прах блести като алмаз и ние не знаем по-хубав алмаз: дай ни своето съкровище! И те го взеха. И на залеза на живота си тримата видяха, че чуждият прах е станал в ръцете им алмаз, чуждата пепел — злато, а чуждите сълзи — бисер. Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му. Когато умря другият, земята скръбно го погледна и застена по своето злато, като го видя в ръцете му. Когато умря третият, небето го тъжно погледна и зарида по своите алмази, които светеха в ръцете му като звезди. А те тримата благословиха на смъртния си час праха, пепелта и сълзите, които душата им бе преобразила в съкровища, дирени цял живот. *** Сгради си Мъдростта дом и нареди трапези — и призова людете на пир. Дойдоха мъже и жени, но си отидоха гладни.
към текста >>

— — По далечните пясъчни хълмове ще блесне утре широко море от светлина, — като ясно небе, по което се плъзга слънцето на пладне: — тъй ще блесне бялата светлина в пустинята, — додето се смрачи.
език, нож и жена. Не си играй с тях! *** По далечните пясъчни хълмове легнаха широки модри сенки, — като тъмни ливади, по които бляскат светулки надвечер: — тъй легнаха дългите сенки в пустинята, — додето вижда човешко око. ... Ти не дойде тази вечер в моя шатър. А обеща ми да дойдеш. Защо не дойде ти ? — — По далечните пясъчни хълмове ще блесне утре широко море от светлина, — като ясно небе, по което се плъзга слънцето на пладне: — тъй ще блесне бялата светлина в пустинята, — додето се смрачи. ... Ти ще дойдеш утре заран в моя шатър. Но ти не ми обеща това. Защо не го обеща ти ? — — По далечните пясъчни хълмове се сгъстява топла безкрайна мрачина, —- като тъмно отчаяние, в което се лута душата от люлка до смърт: — тъй се сгъстява бездънната мрачина в пустинята — додето вижда око, додето се съвсем смрачи, додето човек умре. ... Ти може да не дойдеш вече в моя шатър.
към текста >>

А ръката Му бе подобна на лък — и кракът Му — на мраморен стълп.
... И дойдоха седем Вожда — да делят плячката на света. И сенките им — грамадни, морави — се простряxa върху небето и притиснаха звездите в нечовешка прегръдка. ... Когато удари първият звън, излезе от мъртвото Слънце Мъж — и лицето Му блещукаше, като пурпурна угасваща звезда. На главата Му имаше покривало от златна тъкан с шити лотуси и пламтящи езици. И стрели отровни виcеxa в кълчан от скъпа кост. А ръката Му бе подобна на лък — и кракът Му — на мраморен стълп. И застана Мъжът, па разви свитък, изписан цял. И приготви се да чете... ... Когато удари вторият звън, нахлуха вопли отнякъде — и зачуха се викове, подобни на писъци, що надава дете... ... Когато удари третият звън.. …………………………………………………………………………………………….. ... И само по едно хълмче, обрасло с трева на което стърчаха развалини от низка сграда можеше да се разбере, че някога е живял Човек *** Жената каза: — Аз съм алфата на творението. И роди първия човек. Мъжът каза: — Аз съм алфата на творението. И уби първия човек.
към текста >>

... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища.
Но певецът рече на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях нема буря. А хубава е само песента, в която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа на Планината. Аз нямам своя душа...“ И замисли се певецът. ... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища. Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки. Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа. А певецът запя на света своите песни, — горди, като бел гребен на бурна вълна, — гневни, като пръскане на пъстри капки, — студени, като зелена морска глъбина, — светли, като алмаза на широк морски простор. И людете ги чуха. И обикнаха ги.
към текста >>

Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки.
— В тях нема буря. А хубава е само песента, в която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа на Планината. Аз нямам своя душа...“ И замисли се певецът. ... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища. Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки. Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа. А певецът запя на света своите песни, — горди, като бел гребен на бурна вълна, — гневни, като пръскане на пъстри капки, — студени, като зелена морска глъбина, — светли, като алмаза на широк морски простор. И людете ги чуха. И обикнаха ги. Яла втори път рече певецът на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни.
към текста >>

Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа.
А хубава е само песента, в която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа на Планината. Аз нямам своя душа...“ И замисли се певецът. ... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища. Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки. Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа. А певецът запя на света своите песни, — горди, като бел гребен на бурна вълна, — гневни, като пръскане на пъстри капки, — студени, като зелена морска глъбина, — светли, като алмаза на широк морски простор. И людете ги чуха. И обикнаха ги. Яла втори път рече певецът на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях няма тайна.
към текста >>

Но моята душа е бурна, защото е душа на Морето.
И людете ги чуха. И обикнаха ги. Яла втори път рече певецът на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях няма тайна. А хубава е само песента, в която шепне тайна — и говори съкровен копнеж. Но моята душа е бурна, защото е душа на Морето. Аз нямам своя душа...“ И втори път се замисли певецът. ... И обърна поглед към Жената — и рече й с тиха молба: „Дай ми — о, Жено, — дай ми своята душа! Твоята душа е тайнствена — и страстна — и пълна с копнеж. Мене ми требва душа на жена, — за да изпея на светa своите съкровени песни, дето пърха усмивката, по която бленувa всеки. Дай ми — о, Жено, — дай ми своята душа! —“ Но Жената погледна с горест певвеца — и на очите й бликнаха сълзи... Защото нямаше що да му даде. *** Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа.
към текста >>

Първият хвърли меча и при завоя, край черното изваяние, протегна ръка да го улови.
Най-скръбно е — да гледаш глух свирач. *** Трима бяха те. И една жена. Трима поведоха презнощ танеца на меча. И жената с тях. Първият хвърли меча и при завоя, край черното изваяние, протегна ръка да го улови. И жената след него. Но мечът се тежко впи в гърдите му, та човекът падна. И жената с него. „Ние сме само двама“, — рече вторият, па се заемя. И жената след него.
към текста >>

А другият, морен и отпаднал, едва ги следваше — и в душата си кълнеше меча, който се още не забива в гърдите.
И жената след него. Те се уловиха изново, та поведоха около черния железен образ гибелен танец — танеца на меча. И жената с тях. Единият виеше бясно хоро и ловко подмяташе меча, а при всяка сръчна хватка се засмиваше. И жената след него. А другият, морен и отпаднал, едва ги следваше — и в душата си кълнеше меча, който се още не забива в гърдите. И жената с него. Но ръката на единия трепна, жилата му се сгърчи и мечът се впи в гърдите му. И жената след него. А третият видя кървавата целувка на меча и впитата женска уста — и прокле мига, когато е пожелал да води опасния танец. И жената с него.
към текста >>

Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на капки творбата на морето.“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тланъ!“ „ — Тлан — тлан — тлан ! Вие сте наши очи.
На него блестеше само една звезда, като плачещо око. *** Веслата пееха в своя плясък: „Тлю — тлю — тлю!“ „ — Тлю — тлю — тлю! Ние сме ваши подпорки. Вие изчезвате, ние оставаме. Вашата песен се разбива о тънката ни снага: ние сме бели канари, които носят смърт на вълните. Вие пленявате с менливите преходни изваяния от пяна и зелена вода. Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на капки творбата на морето.“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тланъ!“ „ — Тлан — тлан — тлан ! Вие сте наши очи. През вас се изливат сълзите ни. Вашите погледи блясват и загасват. Нашият плач плакне в пенливите ви бездни своя тъжен образ. Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта. Вашата песен кипи в усмивката на плувеца.
към текста >>

Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта.
Вие пленявате с менливите преходни изваяния от пяна и зелена вода. Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на капки творбата на морето.“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тланъ!“ „ — Тлан — тлан — тлан ! Вие сте наши очи. През вас се изливат сълзите ни. Вашите погледи блясват и загасват. Нашият плач плакне в пенливите ви бездни своя тъжен образ. Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта. Вашата песен кипи в усмивката на плувеца. А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никой ги не чува.“ Веслата пееха в своя плясък:„Тлю — тлю — тлю!“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!“ ... О, кой ще ни каже, де води разбитият път на веслата? *** Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.
към текста >>

Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.
Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта. Вашата песен кипи в усмивката на плувеца. А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никой ги не чува.“ Веслата пееха в своя плясък:„Тлю — тлю — тлю!“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!“ ... О, кой ще ни каже, де води разбитият път на веслата? *** Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя. Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени.
към текста >>

Дигна се нощ над морето.
А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никой ги не чува.“ Веслата пееха в своя плясък:„Тлю — тлю — тлю!“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!“ ... О, кой ще ни каже, де води разбитият път на веслата? *** Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя. Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно.
към текста >>

Морето вдаде ухо — да чуе.
Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно. Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе. Старецът Нелей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!...“ Херакъл, богочовекът, прошепна: „Язон не ще види щастие.“ Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнитни скали, „Арго“ ще потъне.“ Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени. Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове.
към текста >>

Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе.
Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно. Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе. Старецът Нелей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!...“ Херакъл, богочовекът, прошепна: „Язон не ще види щастие.“ Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнитни скали, „Арго“ ще потъне.“ Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени. Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в уплахата на погледа им плачеше молба.
към текста >>

Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита *** Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля: „...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша.
Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в уплахата на погледа им плачеше молба. Тогава тракиецът рече: „Лъжа е, аргонавти! Пробудете се!“ И те се сепнаха. Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита *** Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля: „...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша. Дванадесет кървави войни завърших. Разсипах с огън много крепости, села и градове. Избих много племенни главатари, които се бунтуваха срещу мене. И много народи победих. С меч изтребих враговете си: ни един се не избави.
към текста >>

Пази се, Сърце, от тоя съблазнител! *** Той каза: „Светът стана солено море, защото го потопиха сълзите ми.
И там се четеше: „... аз.“ ... А каменният къс бе доста голям, за да покрие царски саркофаг. *** Много съблазнители ни показваха песните на Възтока. Много повече — случките на живота. И един властелин има, който е силен над вси съблазнители: Сърцето. Но — има съблазнител, пред когото дори Сърцето бива безсилно: — сърцето. Пази се, Сърце, от тоя съблазнител! *** Той каза: „Светът стана солено море, защото го потопиха сълзите ми. По Тебе плачех аз. — Дните на живота ми се превърнаха в стръмни каменни стъпала, защото там паднаха моите въздишки, вкаменели от скръб. — Нощта се обърна за мене в тъмница на изтезание, защото всяка звезда бе в душата ми разпален шип, който ми напомня за Твоя поглед. — Ти похити радостта ми и гордостта ми нарече позор, а сиянието ми назова мрак: Ти ме разби! “ Тогава росеше дъжд и от палмовите гранки се ронеха едри алмази. Тя каза: „Моят бог ме създаде да обръщам душите на пепел: аз не съм виновна.
към текста >>

В твоето солено море живеят коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си.
— Нощта се обърна за мене в тъмница на изтезание, защото всяка звезда бе в душата ми разпален шип, който ми напомня за Твоя поглед. — Ти похити радостта ми и гордостта ми нарече позор, а сиянието ми назова мрак: Ти ме разби! “ Тогава росеше дъжд и от палмовите гранки се ронеха едри алмази. Тя каза: „Моят бог ме създаде да обръщам душите на пепел: аз не съм виновна. Не отгатна ли своята участ в погледа ми? — Откато ме обикна, светът стана бляскава планина, дето алмазни дървета клатят златни клонки и дето цъфтят цветя от рубин, сапфир и аметист. В твоето солено море живеят коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си. — Откато ме възлюби, дните на живота ми се превърнаха в седефена огърлица, по която се сипе смехът на гордостта ми и грее погледът на победата ми. По твоите вкаменели въздишки възлизат към мене силните на земята и ми се покланят. Всеки от тях оставя пред нозете ми своята вселена. — Откато зачезна по мене, нощта стана празничен кораб, над който сияят пъстри светилници и в който душата ми пътува към Обетованата Земя на Бляна. Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на победата към моята далечна страна.
към текста >>

Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на победата към моята далечна страна.
В твоето солено море живеят коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си. — Откато ме възлюби, дните на живота ми се превърнаха в седефена огърлица, по която се сипе смехът на гордостта ми и грее погледът на победата ми. По твоите вкаменели въздишки възлизат към мене силните на земята и ми се покланят. Всеки от тях оставя пред нозете ми своята вселена. — Откато зачезна по мене, нощта стана празничен кораб, над който сияят пъстри светилници и в който душата ми пътува към Обетованата Земя на Бляна. Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на победата към моята далечна страна. — Край мене се къдрят солени въздишки и кървави стонове се разбиват о кораба на щастието ми: там стенат и въздишат мнозината, които ме възлюбиха от мига, кога ти ме нарече хубава. — Аз намерих себе си в часа на твоята обич, защото ти нарече Гиздост моето тленно труфило и му даде безсмъртие, а празнината на душата ми назова Тайна и там подири крилата на своя бог. Не, аз не съм виновна: ти самин ми вложи в ръката меч и го намаза с отрова. Аз бях мъртво изваяние: в мига, когато ме погледна с обич, оживях“. Тогава грееше слънце и по пясъка на пустинята падаха едри цветя от светлина.
към текста >>

Той се спира там, дето се дели земя от море: там.
Облаците се разкъсват и падат на дъжд по сивата земя. Човекът чува песен и се събужда. Той тръгва да обходи полята, що му е подарила земята. Неговата стъпка е бавна. Сандалите му потъват в мократа пръст. Той се спира там, дето се дели земя от море: там. Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира.
към текста >>

Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците.
Човекът чува песен и се събужда. Той тръгва да обходи полята, що му е подарила земята. Неговата стъпка е бавна. Сандалите му потъват в мократа пръст. Той се спира там, дето се дели земя от море: там. Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира. Неговият образ дели земя от море.
към текста >>

По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии.
Сандалите му потъват в мократа пръст. Той се спира там, дето се дели земя от море: там. Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира. Неговият образ дели земя от море. Иде кораб с багрени платна. Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди.
към текста >>

Неговият образ дели земя от море.
Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира. Неговият образ дели земя от море. Иде кораб с багрени платна. Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди. Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда.
към текста >>

Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата.
Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира. Неговият образ дели земя от море. Иде кораб с багрени платна. Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди. Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда. От Вечността ли иде този кораб? Птици с дълги остри крила пресичат соления въздух и чертаят над писъка светли криволици.
към текста >>

А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда.
Неговият образ дели земя от море. Иде кораб с багрени платна. Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди. Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда. От Вечността ли иде този кораб? Птици с дълги остри крила пресичат соления въздух и чертаят над писъка светли криволици. Човекът пристъпя бавно и слага крак на стълбата, що дели кораб от скала. Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно. Зад него земята бърза да изгради своя зелен дворец, защото се бои да не останат неразорани полетата й.
към текста >>

Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно.
Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда. От Вечността ли иде този кораб? Птици с дълги остри крила пресичат соления въздух и чертаят над писъка светли криволици. Човекът пристъпя бавно и слага крак на стълбата, що дели кораб от скала. Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно. Зад него земята бърза да изгради своя зелен дворец, защото се бои да не останат неразорани полетата й. Човекът се възправя на кораба. Слънцето рисува по платната неговата синя сянка: образ на господар, който догражда храма на мечтата си. Чернокожите гребци се навеждат над греблата, белокосият кормчия улавя лоста на голямото колело. Платната плющят и се издуват.
към текста >>

Чернокожите гребци се навеждат над греблата, белокосият кормчия улавя лоста на голямото колело.
Човекът пристъпя бавно и слага крак на стълбата, що дели кораб от скала. Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно. Зад него земята бърза да изгради своя зелен дворец, защото се бои да не останат неразорани полетата й. Човекът се възправя на кораба. Слънцето рисува по платната неговата синя сянка: образ на господар, който догражда храма на мечтата си. Чернокожите гребци се навеждат над греблата, белокосият кормчия улавя лоста на голямото колело. Платната плющят и се издуват. Човекът стои до мачтата и с поглед лови бързите движения на земята, която кичи своя зелен дворец. От тук се начева неговата бисерна поема. Корабът сече сънливите води, сепва ветровете и разбужда заспалите водни чудовища. Пенлива грива кипи отсам и отвъд преслона, та бележи светлата ивица на пролетна морска оран.
към текста >>

Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе.
Корабът сече сънливите води, сепва ветровете и разбужда заспалите водни чудовища. Пенлива грива кипи отсам и отвъд преслона, та бележи светлата ивица на пролетна морска оран. Къдрави бели шевици се диплят по зелената водна ливада, високи талази се навеждат учудено над кипналата пропаст, като тежки житни снопове. Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец ? Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни.
към текста >>

Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе.
Пенлива грива кипи отсам и отвъд преслона, та бележи светлата ивица на пролетна морска оран. Къдрави бели шевици се диплят по зелената водна ливада, високи талази се навеждат учудено над кипналата пропаст, като тежки житни снопове. Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец ? Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен.
към текста >>

За кого везе морето своите бели шевици?
Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец ? Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето.
към текста >>

Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът.
Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове.
към текста >>

*** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни.
Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми.
към текста >>

Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен.
Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми. Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи.
към текста >>

Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи.
За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми. Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи. И моята песен ще пръхне към Небето, отдето е дошла, за да оживи стройното ми тяло и да направи моята замислена душа безсмъртна.
към текста >>

Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи.
Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми. Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи. И моята песен ще пръхне към Небето, отдето е дошла, за да оживи стройното ми тяло и да направи моята замислена душа безсмъртна. Но — никой не ще ме чуе. *** Когато съдеха онзи Безделник, Който проповядваше да обърнеш и дясната си буза, понечат ли да те ударят по лявата, аз чух от прозорчето на своя затвор много гласове, викащи: „Бар Аба! Бар Аба да се пусне! А Иешу бар Иосифа разпънете! — “ Бар Аба е моето име. Баща ми се казваше Аба. Аз съм син на Аба.
към текста >>

49. 21.09.1990 г. - разговор със Сава Калименов - Сава Калименов (1901 - 1990)

С толкова човешки жертви, цели морета могат да се изпълнят с пролятата кръв на избитите невинни хора.
- Италианско-турската война, в 1912 - Балканската в 1914 - Всеобщата война и може да се каже, че от тогава светът не се е напълно умирявал с малки периоди на мир, но войната се е възвръщала на едно или друго място по земното кълбо с проливане на кръв и братоубийство. И изобщо мир, пълен мир не е имало. Тия работи историята ги знае и защо да ги повтарям. - А какво би казал за Втората световна война? - Втората световна война завърши с големи ужаси, каквито не е имало до тогава в историята на човечеството. С толкова човешки жертви, цели морета могат да се изпълнят с пролятата кръв на избитите невинни хора. Мина и това - тази сатанинска акция на ХИТЛЕР и СТАЛИН, защото те са главните виновници. И за тях, когато УЧИТЕЛЯТ е запитан кой е по виновен, той е казал: „И двамата еднакво са виновни за всички тия ужаси, през които мина човечеството“. Пак ще го повторя: такава характеристика не е на хора, а на зверове, които са се наслаждавали, за които е било нещо приятно да се избиват не стотици хиляди, а милиони хора по всички части на земното кълбо. Защото беше включена и Япония в последните етапи на Втората световна война и т. н. - Какъв е другият етап за формиране на личността, Сава Калименов?
към текста >>

Този термин е антипод на черното понеже има и тъмни сили, а бялото означава тези сили на светлината, на доброто, на истината, на правдата, на любовта.
Той е една част от тези окултни знания. Прераждането е продължение на живота. Сега ние имаме много доказателства за нашия Учител. Почти на всеки един от нас се е случвало да се види с него. Аз за пръв път, когато се срещнах с него, бях на 23 години на първи младежки събор от учението на Бялото братство в Търново 1923 г. Този термин е антипод на черното понеже има и тъмни сили, а бялото означава тези сили на светлината, на доброто, на истината, на правдата, на любовта. Както светлината се разделя на 7 и от там има много повече допълнителни. От тука е мнението, че това е учение, което помага на човека и го отправя по възходящия път към съвършенството. Пък има други сили, които гледат да спънат човека. А защо е така ние, обикновените хора, трудно е да го разберем, още по-трудно е да го обясним на другите. Братството има две значения: 1.
към текста >>

50. Глава трета: 'Опълченска' - Атанас Славов

Вашата атмосфера е малко посгъстена и влиянията са малко по-тежки, особено денем, защото има хиляди течения, които се прекръстосват от живущите хора на земята, и ако вие погледнете с яснотата на вашето око, щяхте да видите целия мир развълнуван като бурно море.
И тъй виждате, че влизат инструмент в инструмент, в които само Бог се изявява. Ако вашата душа е нагласена, нотите са написа ни, великият свирач е при вас, и когато той засвири, вие ще почувствувате каква е Божествената мъдрост. Вие слушате, че вашия въздух малко шумоли отвънка. Значи въздуха ви е малко немирен. Смущава се. Вашата атмосфера е малко посгъстена и влиянията са малко по-тежки, особено денем, защото има хиляди течения, които се прекръстосват от живущите хора на земята, и ако вие погледнете с яснотата на вашето око, щяхте да видите целия мир развълнуван като бурно море. И представете си, че имахте една лодка в това бурно море, тя не би стояла в покой. Може би ще ме попитате от кога съм станал такъв дълбок мъдрец, защото когато бях на земята, бях малко шегаджия. Но това което ви говоря не е мое. Колкото цигулката има заслуга в себе си като инструмент, толкоз и аз в себе си. Не искам да мислите, че нямам никаква заслуга, защото ако тези инструменти не са натегнати, не биха свирили.
към текста >>

И представете си, че имахте една лодка в това бурно море, тя не би стояла в покой.
Ако вашата душа е нагласена, нотите са написа ни, великият свирач е при вас, и когато той засвири, вие ще почувствувате каква е Божествената мъдрост. Вие слушате, че вашия въздух малко шумоли отвънка. Значи въздуха ви е малко немирен. Смущава се. Вашата атмосфера е малко посгъстена и влиянията са малко по-тежки, особено денем, защото има хиляди течения, които се прекръстосват от живущите хора на земята, и ако вие погледнете с яснотата на вашето око, щяхте да видите целия мир развълнуван като бурно море. И представете си, че имахте една лодка в това бурно море, тя не би стояла в покой. Може би ще ме попитате от кога съм станал такъв дълбок мъдрец, защото когато бях на земята, бях малко шегаджия. Но това което ви говоря не е мое. Колкото цигулката има заслуга в себе си като инструмент, толкоз и аз в себе си. Не искам да мислите, че нямам никаква заслуга, защото ако тези инструменти не са натегнати, не биха свирили. Аз: Нещо не се чуе.
към текста >>

Още тогава той многократно го заявява черно на бяло.
Къщата на „Опълченска 66“, разбира се, си остава собственост на Братството, тъй като, както вече казахме, бездетните Гумнерови му я подаряват. Завършва това, което може да се нарече големия период на формирането на Бялото Братство. Оградата отделяща го от Третия интернационал твърдо е изградена Георги Димитров е минала заминала история. Не и русофилството обаче. Учителят му остава верен до края на живота си. Още тогава той многократно го заявява черно на бяло. Телескопичен блик По това време Учителят казва: „Не се безпокойте... Войната е определена за 1913 година. Българите ще победят, ако следват Божиите пътища. Ако вървят по своя ум, ще минат през много изпитания. Те трябва да приложат законите на любовта и правдата. Да се обединят Балканските народи-държави и Славянството.
към текста >>

51. Глава четвърта: Неделни беседи - Атанас Славов

С лице към двете най-импозантни улици на Черноморската ни столица.
Но не се е разминало! През лятото на 1917 градоначалникът на София отново забранява публичните беседи на Дънов. Отново е интерниран във Варна. Този път той се настанява във варненския гранд хотел „Лондон.“ Точно така! Не са празни думите му „Не губи вътрешнеия си мир. На парчета да те късат, „Ох!“ да не кажеш!“ Няма такъв хотел в България през 1917 година! Седем етажа. По 4 метра високи. С лице към двете най-импозантни улици на Черноморската ни столица. Булевардът на юг - с изглед към морето. И на север - с обзор на главната артерия към градската морска градина. И още! Стаята на Дънов гледа на запад в дълбочина аортата на Варна - улица „Преславска“, с централния градски площад, сградата на по-къснешния театър, грандиозната църква Св. Богородица. Между другото, какво представлява стаята на Дънов. Като влезете през южния параден вход на хотела, оставате втрещен от величествената виеща се от етаж на етаж стълба до най-горния етаж.
към текста >>

Булевардът на юг - с изглед към морето.
Отново е интерниран във Варна. Този път той се настанява във варненския гранд хотел „Лондон.“ Точно така! Не са празни думите му „Не губи вътрешнеия си мир. На парчета да те късат, „Ох!“ да не кажеш!“ Няма такъв хотел в България през 1917 година! Седем етажа. По 4 метра високи. С лице към двете най-импозантни улици на Черноморската ни столица. Булевардът на юг - с изглед към морето. И на север - с обзор на главната артерия към градската морска градина. И още! Стаята на Дънов гледа на запад в дълбочина аортата на Варна - улица „Преславска“, с централния градски площад, сградата на по-къснешния театър, грандиозната църква Св. Богородица. Между другото, какво представлява стаята на Дънов. Като влезете през южния параден вход на хотела, оставате втрещен от величествената виеща се от етаж на етаж стълба до най-горния етаж. Стаята на Дънов е на върха, с изглед на запад.
към текста >>

Тези лагери сред природата! Тези комуни извън големите градове, където хората, и магаретата, и гроздовите чепки натежали със слънце, и орехите натежали със сянка се обичат като братя и сестри! Какво време е дошло! Като пролетни минзухари избиват комуните из стоплената пръст, къпят се за пръв път в усещането за възторга на пролетното слънце; като кокичета, като макове... Какво ли надига неудържимо бучиците на чернозема на всемирната любов, на красотата, на пробуждането след зимния парализиращ сън?
Време е и за Куш Бунар. „Чешмата“ на птиците, дето няма чешма, а всеки 20 минути гьолчетата на изворите изригват ледено студена кристално чиста вода под непрогледния покров на шумата на стогодишните буки на Сините Камъни. Над Сливен. Отдето толкова години се е спускал вечерния горняк над къщите на Миркович, на Узунови... Тук от първи до четвърти юни се разгръща най-стария планински лагер на Бялото братство. Пристрастие, което след седем десетилетия ще се увенчае в световно известното лагеруване на Седемте Рилски езера. Тези лагери сред природата! Тези комуни извън големите градове, където хората, и магаретата, и гроздовите чепки натежали със слънце, и орехите натежали със сянка се обичат като братя и сестри! Какво време е дошло! Като пролетни минзухари избиват комуните из стоплената пръст, къпят се за пръв път в усещането за възторга на пролетното слънце; като кокичета, като макове... Какво ли надига неудържимо бучиците на чернозема на всемирната любов, на красотата, на пробуждането след зимния парализиращ сън? Няма спиране! Множат се братствата... А кога ще се свият в зимен сън не зная и не ме интересува. Защото пак ще избуят като експлозия на радост и любов. На другата година идва посрещането на Новата година в дома на Никола Ватев в Русе. Издадени са за пръв път братските песни, които звучат по изгрев слънце от пролетното до лятното равноденствия из цяла България... Няма значение! Нямат значение подробностите... Пътят на всемирната любов е пробил. Широко отворен е! * * * Снимки към глава четвърта: Неделни беседи
към текста >>

52. Глава седма: Изгрева 1936-1943 - Атанас Славов

В Бургас на Черно море, лагерът на дъновистите също се наричаше „Изгрева“ и беше построен в крайбрежния район, който и сега носи името му.
Повечето от белите братя живееха в шпертплатови бараки, в сравнение с които кабинета на Хенри Торо в Уолдън щеше да изглежда като дворец. Бараката на съветника на цар Борис - Любомир Лулчев - беше три на три метра: Един прозорец, едно дървено диванче, и микроскопично кухненско ъгълче с една нагревателна плоча. Между другото, за да характеризира Лулчев като разглезен царедворец и да компрометира българския хай-лайф през втората световна война, Иван Пауновски в капиталния си труд за Борис Трети, нарече тази барака „вилата на Лулчев.“ Един от най-уважаваните членове на Братството, Боян Боев, беше нисък, и бараката му се простираше само на два на три метра, без да има каквато и да било кухничка. Изключително преуспялият бизнесмен и собственик на популярното книгоиздателство „Атанасов“, живееше с жена си и двете си дъщери в една двустайна шпертплатова къща. Подобни лагери имаше и в други големи градове. В Бургас на Черно море, лагерът на дъновистите също се наричаше „Изгрева“ и беше построен в крайбрежния район, който и сега носи името му. Трябва да се добави Севлиево, с най-голямото книгоиздателство на братството, Русе, Пловдив, Търново и пр. Жилищата на братята и сестрите на Бялото братство носеха донякъде необичайния, но приятен аромат на сушени плодове и естествения аромат на човешкото тяло. Дъновистите не използваха парфюми, дезодоранти, грим или кремове. Често се ползваше така наречената „Слънчава вода“, което означаваше каквато и да било вода държана достатъчно дълго в открити контейнери изложени на слънцето. Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по характерното си облекло.
към текста >>

Черното се отхвърляше на всяка цена като цвят на планетата Сатурн, за която се вярваше, че подтиска позитивното въздействие на слънцето.
Дъновистите не използваха парфюми, дезодоранти, грим или кремове. Често се ползваше така наречената „Слънчава вода“, което означаваше каквато и да било вода държана достатъчно дълго в открити контейнери изложени на слънцето. Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по характерното си облекло. Те носеха дрехи със светли цветове (най-много бели, леко сиви, небесно сини и жълти). Червеното се избягваше като цвят, който носи агресивност. Черното се отхвърляше на всяка цена като цвят на планетата Сатурн, за която се вярваше, че подтиска позитивното въздействие на слънцето. Най-отличителната черта на членовете на Бялото братство беше дългата им коса. Мъжете я пускаха до рамената си и даже повече. Вярваше се, че косата служи „за долавяне“ на някои важни, положителни космически влияния. Печенето на слънце между десет часа сутринта и четири часа след обед, беше забранено заради инфрачервените му лъчи, за които се вярваше, че са „марсиянски.“ Пиенето на ледено-студени течности, или даже студена вода, беше абсолютно забранено. Всички бели братя и сестри бяха вегетарианци като българските есперантисти, толстоисти, и масони.
към текста >>

Според учението на Бялото братство „проблемите“ са създадени от адептите на Черното братство, които забавят и спъват с всички възможни средства процеса на еволюция и хармонизиране с Универсалня дух.
формата) в която Универсалното съзнание е избрало да съществуваме, или дори (ако искаме да го формулираме по no-смел начин) е избрало само за себе си да съществува в нас. Щастието: (Веселието) Това е силата, която ни държи свързани с космическите сили, и ни дава неизчерпаема енергия да се хармонизираме с Универсалния дух. Четвъртата характеристика на Учението, която ще посочим тук, е че братята и сестрите са свързани предимно с основните неща в човешкото съществувание на земята. Те гледат на социалните, политически, класови, културни, религиозни, езикови, етнически и прочие проблеми като на нещо предоставено като изпитание или изпит в живота. „Проблемите“ (точно както се казва в учението на Кришнамурти) всъщност не съществуват. Според учението на Бялото братство „проблемите“ са създадени от адептите на Черното братство, които забавят и спъват с всички възможни средства процеса на еволюция и хармонизиране с Универсалня дух. В началото на no-миналия век, беше станало очевидно, че човечеството навлиза в един свят, който ще ограничи човешката индивидуалност в името на икономическата и социална сигурност, които индустриализацията предлагаше. Беше станало ясно, че модернизацията, въпреки че направи продължителността на живота на отделната личност по-голяма и увеличи възмозкностите за образование и масова информация, успоредно с това стесни поведенческото пространство и щеше да ограничи придобиването на универсалното, хармонично знание и мъдрост до професионална тренировка и индоктринация. В съзнанието на голяма част от интелектуалния елит на обществото, в който се беше родило Братството, беше очевидно, че държавните структури ще намерят начин да увеличат „проводимостта“ на социалните механизми, които насочват груповото поведение; че ще стимулират държавната сила и ще повишат бюрократичния тероризъм срещу отделната личност, за да може всеки мъж и жена да са заменими в механизмите на масовото производство за отворения световен пазар. Влиятелни водачи и мислители като някогашния толстоист Влайков от радикалната партия, и Стамболийски от земеделския съюз търсеха начин да направят достъпна всяка придобивка, която западната наука и технология предлагаше, без това да води до подчинение на западния начин на живот. Бялото братство не търсеше начин за скъсване с новия социален ред.
към текста >>

От неотразимото си сияние на духовен център до чернозема, от който беше избуял.
Влиятелни водачи и мислители като някогашния толстоист Влайков от радикалната партия, и Стамболийски от земеделския съюз търсеха начин да направят достъпна всяка придобивка, която западната наука и технология предлагаше, без това да води до подчинение на западния начин на живот. Бялото братство не търсеше начин за скъсване с новия социален ред. За него скъсването на вътрешното „аз“ с каквото и да било групово поведение, (което би могло да бъде манипулирано от механизмите на модернизма) било то религиозно, идеологическо, социално, класово, расово, или езиково, и намирането на път към носенето на основните необходимости на живота, беше единственият начин да се постигне хармонично съществувание без примирение с изискванията на социалното групово поведение. Както пее битълсът Харисън: „Изгрява слънцето... Добре е!“ И разбира се Джон Аенън: „Всичко, което ни трябва, е любовта1.“ Или може би песента на Харисън „The sun is rising... It is going to be all right!“ да е своего рода далечен, странен превод на братската песен: „Изгрява слънцето... пръска светлина...“ Едва ли! Вероятно това просто е учението, което Братството е изграждало през цялото време: Че основните положителни сили във вселената ще бъдат готови за помощ всеки път, когато станем достатъчно мъдри, за да започнем да търсим начин да влезем в хармония с Универсалния дух, и че основните между тях са Слънцето (като най-ярката форма, в която Всемирния дух ни се разкрива) и любовта (която ни води все по-близо до истинската същност на нашето съществувание). Така или иначе през 1936 година „Изгревът“ беше напълно изграден. От неотразимото си сияние на духовен център до чернозема, от който беше избуял. Около Салона цъфтеше истинска райска градина от всякакви цветя; предимно рози. На изток от него и на юг от „кухнята“ беше просната редица от продълговати маси и пейки, на които се хранеха не само братята, но и който поиска. Менюто беше постно, като в петък се сервираше, както вече казах, само прочутата „ангелска супа“, без каквито и да било подправки. За прочистване. Храненето беше безплатно.
към текста >>

От края на единицата, през Борисовата градина, до морето шарени барачки на братството трябва да беше половин час.
Но тя ми писа и лоши новини че обичаш да викаш и да се биеш (така беше писал тате, но нему вярвах, защото Лиляна не беше някой, дето обажда). Ако това е вярно, ще ме е страх да идваш в София, защото хазаинът ми не обича много шум. Трябва да станеш добро момче...“ Какво ме интересуваше поканата на този хазаин! И не бях добро момче. Никак даже! Всички бяха толкова съвършени: градът, трамваите, хазаинът, „Изгревът“! И аз се фехтовах с тях, и ги пробождах с невидимата си шпага, и виках, и крещях отгоре им... Такива съвършени само! Или може би толкова бях във възторг от този разкошен нов свят, че не смеех да си призная! Сутрините бяха по-добри. Въздухът беше сладък и хладен през това ранно циганско лято, и алеите от жълта глина бяха толкова меки под подметките ми, че преди да излезем от парка и да навлезем в зеленчуковите градини на Бялото братство забравих, че ми се спи и заподскачах около тате. От края на единицата, през Борисовата градина, до морето шарени барачки на братството трябва да беше половин час. Мина като минутка. Колибките бяха зашумени под гъсти кичури плодни и диви дървета. По-малки за дребните обитатели, по-големи за едрите те приличаха на шпертплатови балтони, временно забити в земята между пъстрите цветя. Тате беше ранобуден и едва беше съмнало, но тези хора вече се бяха разпърхали като врабци. Никой нямаше, колкото и да надничах през отворените прозорчета на бедно обзаведените бараки.
към текста >>

Черноморската ни столица.
“ Ха, върви познай, „що е то!“ Не може да се познае, защото отговорът е стърчушката на герана кладенец, дето няма кофа и скрипец, и тя, разбира се, няма нищо общо с никаква „кумалашка“ , защото няма такава дума. Има просто прът, който се натиска надолу, кофата с водата да се качи нагоре. Нали ви казах! Трябва да бъдеш друг, или си никой! Дядо Благо абсолютно мязаше само на себе си. Децата бяха луди за книжките му с абсурдните му гатанки. Ами доктор Жеков! Обожаван лекар във Варна. Черноморската ни столица. Градът дето винаги е бил по-шик от Пловдив! Елегантен, строен мъж. Всички го знаят. Риза с колосана яка, въздълго изпипано сако, жилетка на раета с ланец на джобчето, дето лъщи златната верижка на немския му джобен часовник. Панталон също на раета като жилетката. Стоп! Не питайте за лъскавите му мъжки чепици от онова време, дето като кацне муха на тях да се разкикерчи и да падне на земята заради плъзгавото им лустро! Защото няма обуща! Д-р Жеков по едно време във Варна ходи бос! Вика най-скъпия файтон от пияцата, да го закара до тежкарските му клиенти, качва се на бос крак, и поема като некоронясано божество.
към текста >>

Учителят се чувства уморен от редовните излети до Витоша.
През същата година е и последната Паневритмия на Поляната, изпълнена в стария дух и традиция на Братството. Боян Боев издава книгата си „Учителят за дишането“. На 25 юли същата година 60 ученика участват в Дианабад в курс за използването на Паневритмията в училищата. През 1943 год. Братството предприема енергична акция за спасяване на евреите от хитлеровите газови камери, в която впряга всичките си връзки с интелектуалните и политическите си приятели. Учителят се чувства уморен от редовните излети до Витоша. При поредната екскурзия там казва, че комунизма ще залее света, и че оттук нататък пред Братството са отворени три пътя, без да сподели кои са те. При смъртта на царя, веднага след злополучната му среща с Хитлер, на която той отново отказва да даде български войски за Източния фронт, Учителят заявява, че Борис се е избавил окончателно от Кобургската карма. На 31 декември 1943 година при Борис Николов гостуват Жорж Радев и Милка Периклиева. Сега идва времето, когато след катаклизмичните бомбардировки на английската авиация над София, Учителят спешно се приютява при брат Темелко в село Мърчаево на изток от София нататък по Владайското дефиле. И с това - колебая се да го кажа - истинският „Изгрев“ изчерпва заразяващите си духовни и живителни сили.
към текста >>

53. И така ... - Атанас Славов

Както точно по това време устовецът поп Константин - вече изпълнил мечтата си да стане учител, задомен, покровителстван от богаташите на деня, които се борят за строежа на църкви и училища в пребогата Варна, усеща ужасната празнота на тези политически и етнически препирни и кавги, на тези интриги и това злословене, в които няма нищо ни божествено, ни свято, и тласнат от импулса да намери Бог, се мята в една гемия в бурното Черно море да търси лек за душата си в Атон, загърбил пари, спокойствие, кариера, годеница, мечтаеща за щерка от него.
Както Франсис Ашбъри от оная страна на Океана в продължение на 20 години преминава 5000 мили (8047 км) на кон с Библия в едната дисага и самун хляб в другата да проповядва на висок глас под канадски дъбове и чинари, по сеновали и на открито поле, на който иска да слуша, да отворят сърцата си за Бога. Точно както от тази страна на Океана бургаският търговски посредник Пеню Киров две години обикаля България надлъж и шир да проповядва по пътни кантони и гари, по пазари и селски дворове, на който иска да слуша, да отворят сърцата си за Бога, и яде бой под път и над път от кой ли не всезнайко, дето ще ти каже, че тука трябва църква да вкара хората в крак, а не да им се мътят главите с бабини деветини за вярване там в Бога и в дрън-дрън ярина. Както - да вземем само планетарната тръпка на тази странна 1854 година. Излиза книгата на писателя Хенри Торо за това, как обръща гръб на динамичния, просветен, благоустроен, църковен Конкорд и се забива вдън горите на Уолденското езеро да построи сам една барака, дълга колкото от темето до пръстите на краката му, като се протегне, за да спи, да лови риба, да медитира, да се вслушва в гласовете на дърветата и животните и в тях да чува гласа на Бога. Да докаже, че Емерсън е прав. Както точно по това време устовецът поп Константин - вече изпълнил мечтата си да стане учител, задомен, покровителстван от богаташите на деня, които се борят за строежа на църкви и училища в пребогата Варна, усеща ужасната празнота на тези политически и етнически препирни и кавги, на тези интриги и това злословене, в които няма нищо ни божествено, ни свято, и тласнат от импулса да намери Бог, се мята в една гемия в бурното Черно море да търси лек за душата си в Атон, загърбил пари, спокойствие, кариера, годеница, мечтаеща за щерка от него. Да се освободи от вината на народа си, че е изоставил чистата си вяра. Както Гурджиев в Кавказ. Както Щайнер в Швейцария... Както учителя на бахаите в Персия... Както вдовицата на Аугустус Гарет, точно през същата тази 1854 г., хвърля цялото си имущество за подпомагане на методизма, който единствен от всички християнски деноминации по онова време не признава никаква друга мотивация, никакво друго образование или подготовка за един проповедник освен вътрешния мистичен импулс, освен стимула „да е чул зова на Бог да се впусне в проповядване в негово име“. * Така че държите в ръцете си страничка от историята на универсалния порив към Бога на човечеството. На дълго отбиваното встрани вярващо човечество от манипулациите на църквата да впрегне религиозното му чувство в преследването на светски цели.
към текста >>

54. Глава първа: Лъкът и тетивата - Атанас Славов

1828-1929 чорбаджи Атанас обикаля с руски дипломати и военни лица по Черноморието чак до Одрин като преводач от гръцки, турски и български.
1822 в района на Черните планини се ражда Ред Клауд, тождът на индианците от племето Огала-Су. 1822 (14 август) във Флъшинг, Лонг Айланд, се ражда Джеймс Стронг, автор на монументалния многотомен енциклопедически кон- кордантен библейски речник и професор в семинарията Дрю на Петър Дънов, Стефан Томов, Йордан Икономов в пр. 1822 Атлантическият океан е прекосен за пръв път с кораб с парен двигател - британския „Райзинг Стар“. 1824 завършва превода на Библията на говорим хавайски език от конгрегашката мисия; четиридесет и седем години преди първия й редактиран от Петко Славейков и Сечанов превод на съвременен говорим български.* 1826 излиза статията на Холбрук за Американския лицеум в „Америкън Джърнъл ъв Еджукейшън“, която полага началото на „Общество за взаимно образование... за разпространяване на полезни знания и информация сред обществото“ - лекторска традиция извън рамките на формалното образование. 1828 руската армия срива Варненската крепост със земята и на 11 октомври император Николай лично слиза от крайцера си в града. 1828-1929 чорбаджи Атанас обикаля с руски дипломати и военни лица по Черноморието чак до Одрин като преводач от гръцки, турски и български. 1829 Колридж публикува едно от най-авторитетните есета в теорията на трансцендентализма „Оръдия на размишлението“. 1829 руски тилови офицери отвличат при напускането си на Варна единствения син на Рейс Папафотиуглу, който отказва да им го даде доброволно. 1830 в с. Читак (сега Устово) се ражда бащата на Петър Дънов - Константин. 1831 в прерията на Уайоминг се ражда Ситинг Бул, великият вожд на индианските племена Су.
към текста >>

Морето било много бурно от дни и хубаво, че не се излъгали да вземат гемия от Бургас, защото не се знаело какво е могло да стане.
И да седнат на разговор под едно мешово дръвче. * Оставаха още четири часа път до Варна и почивката беше добре дошла. Вуйчото на Константин (така се казваше момчето) с удоволствие прие поканата на турчина да хапнат заедно в крайпътните дървета, дето имаше чешма с корита за поене на впряга на пътниците и два-три дънера, подпрени на камъни и одялани като седалки. Небето бе оловено, но не бе кой знае колко студено. Това да не ги лъже само че, каза турчинът, като нареждаше на покрития с кърпа дънер питка, пестил, пастърма. Морето било много бурно от дни и хубаво, че не се излъгали да вземат гемия от Бургас, защото не се знаело какво е могло да стане. Лошо, лошо било таз зима и утре щели да правят молебен варненци на скелите с владиката да се смили Бог, че лошо. Константин бързо хвърли поглед към вуйчо си, който също нареждаше на тях каквото им беше останало - студена варена кокошка и още по- студена баница. Вуйчо му бързо обясни на български, че турчинът бил християнин от варненските и че не е турчин, а от гагаузите, за които още в Устово му беше разказал. След това събра ръце за молитва, заедно с новия си познат благословиха на турски и български и се поканиха един друг всеки с каквото бе сложено на дънера. Вуйчо му Йоргаки не говореше хубаво турски, но се разбираха с непознатия и разговорът ги отнесе.
към текста >>

Занаятчии вече имаше доста, пазар свой, колкото и малък, хора интересни, просветени идваха като таксидиота от Атон чак, който го беше научил да чете и пише като малък, идваха и отиваха по боазите нагоре към Бяло море и надолу към Пловдив „папморите“ - керваните коне и катъри с тежка стока, но тука се усещаше светът.
Вуйчо му бързо обясни на български, че турчинът бил християнин от варненските и че не е турчин, а от гагаузите, за които още в Устово му беше разказал. След това събра ръце за молитва, заедно с новия си познат благословиха на турски и български и се поканиха един друг всеки с каквото бе сложено на дънера. Вуйчо му Йоргаки не говореше хубаво турски, но се разбираха с непознатия и разговорът ги отнесе. За Константин беше като друг свят каквото виждаше последните ден-два. В Устово беше добре, хубаво, богато бе родното му село. Занаятчии вече имаше доста, пазар свой, колкото и малък, хора интересни, просветени идваха като таксидиота от Атон чак, който го беше научил да чете и пише като малък, идваха и отиваха по боазите нагоре към Бяло море и надолу към Пловдив „папморите“ - керваните коне и катъри с тежка стока, но тука се усещаше светът. Ако идваха в Устово, тук бе откъдето идваха големите, ярки, видели свят хора, дето ги чакаха и им се радваха на село. Не че не бе виждал голям град. В Пловдив, където учи, и в Пазарджик, в голямото българско училище при Мудрон и в гръцкото училище, също беше открил какво нещо е това големият град, дето едва ли имаше друг като него. Но за Варна вуйчо му му беше разправил неща, които бяха толкова нови, че не ги бе взел за чиста монета, въпреки че лесно се съгласи да тръгне с него да си търси тук учителска или друга някоя работа. Устово беше малко местенце, колкото и красиво, и нито той, нито пък майка му особено го виждаха като мястото, дето ще почне и протече и свърши животът му.
към текста >>

Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив.
И това остави. Ами дето приказва на вуйчо му като на равен, въпреки че вуйчо му е българин? Ами това, дето е нямало защо да го е страх да не се ядоса турчинът, че му стана смешно как го върти магарето, защото човекът хич не гледа на българите като на по- ниски от него си и даже май не ги знае какви са - българи, мългари - кой знае колко народи всякакви има във Варна от кол и въже. Вуйчо му му беше казал, че освен турците и гагаузите, арменци имало, татари имало, българи, евреи, гърци... А на пазара и на пристанището се говорели езици доксан докуз, защото не само търговци идели отвсякъде на трите скели на пристанището, ами имало и чужди консули от Европа да защитават търговците си - английски, френски, руски, гръцки, италиански, белгийски, много - десет парчета, петнайсет даже да не са! Когато поеха отново, облаците така бяха нагрочили пътя, че сякаш от ранен следобед започна да се свечерява. Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа. Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни. В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна. И тътен.
към текста >>

Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач.
Ами това, дето е нямало защо да го е страх да не се ядоса турчинът, че му стана смешно как го върти магарето, защото човекът хич не гледа на българите като на по- ниски от него си и даже май не ги знае какви са - българи, мългари - кой знае колко народи всякакви има във Варна от кол и въже. Вуйчо му му беше казал, че освен турците и гагаузите, арменци имало, татари имало, българи, евреи, гърци... А на пазара и на пристанището се говорели езици доксан докуз, защото не само търговци идели отвсякъде на трите скели на пристанището, ами имало и чужди консули от Европа да защитават търговците си - английски, френски, руски, гръцки, италиански, белгийски, много - десет парчета, петнайсет даже да не са! Когато поеха отново, облаците така бяха нагрочили пътя, че сякаш от ранен следобед започна да се свечерява. Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа. Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни. В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна. И тътен. Ритмичен като глухо бумкане по полупразен кадоз. Какъв град! Какво бъдеще?
към текста >>

В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна.
Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа. Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни. В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна. И тътен. Ритмичен като глухо бумкане по полупразен кадоз. Какъв град! Какво бъдеще? ! * Варна от дни я блъскаше буря, каквато варненци не помнеха. Откак е почнала, пристанището е мъртво.
към текста >>

Беше ли това най- човешкото място от този най-цветущ черноморски град след столицата на империята?
Ритмичен като глухо бумкане по полупразен кадоз. Какъв град! Какво бъдеще? ! * Варна от дни я блъскаше буря, каквато варненци не помнеха. Откак е почнала, пристанището е мъртво. Човек да се чуди как може това живо място, това препълнено със стока място, с каруци, скари, бозаджии и симидчии със закуските си на рамо, място, дето и когато се заоблачи, сякаш сияе отвътре от скрита вътрешна светлина, сега да изглежда като че светът се е свършил и се е върнала пустинята, за да се възцари върху пясъци, мътни води, тиня и изпочупени камънаци. Беше ли това най- човешкото място от този най-цветущ черноморски град след столицата на империята? Можеха ли отново да се върнат към живот калдъръмът пред градската стена, скелетата, повалените навеси и наводнените бараки? Не. изглеждаше така. От сутрин до вечер на крепостната стена над пристанището се събираха любопитни да гледат дали подивялата стихия няма да събори скелите. Константин също бе тук на сутринта след пристигането си да чака, докато дойде вуйчо му за молебена. Хората около него мълчаха.
към текста >>

Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския бряг, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави.
Бодната маса - черна, събрана на такива огромни вълни, че едва-едва, бавно-бавно се надигаха и растяха, докато доближаваха и бучаха издълбоко, и рошеха гърбове, като ставаха високи, защото вятърът не ги щадеше, и когато дъното започнеше да подрязва корена им, губеха равновесие, бавно килваха, разфучаваше се бяла бясна пяна отгоре им като на исполински пощръклял кон и така както се разпадаха, но още огромни като баири от черна вода, те стигаха трите скели, проснати навътре в залива, да поемат идващите лодки и кораби и се блъскаха в тях с цяло тяло, като че удряше небесният даул за края на света; болно скърцане, пяна възбог, стичане на реки и водопади пред и зад и връз скелето, и когато то се покажеше още веднъж оцеляло, тиха въздишка на облекчение полазваше по гърбовете на зяпачите, и... ето че идваше следващата водна планина. Три дни така! Или повече - ту по-страшно, ту по-леко - тълпата горе на крепостта не намаляваше. Къде бе попаднал? Къде само го бе довел вуйчо му Йоргаки, който ето че се задаваше и търсеше с поглед къде се е изтъпанил племенникът му? Нея сутрин малко по-нататък над табията Йени Дуня, дето щеше да е молебенът, сред българските местни първенци хаджиите Рали Мавридов и братя Георгиевич стърчеше друг гост на града: висок, слаб, с права русолява коса и пронизващ поглед, той бе в полуселски дрехи за разлика от хаджиите, но почитта, с която го гледаха те, явно го правеше равен сред равни. Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския бряг, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави. Баща му Йоргаки беше го довел в съседна Месемврия да учи две години по-рано, запален от мечтата синът му да завърши новото гръцко училище в града. Пръв селянин на село Гулица, той вече го бе пращал да учи всяка зима при поп Михаил в съседното село Еркеч, но това не стигаше ни на него, ни на Танас и така попадна в Месемврия. А и с гръцкото училище не се задоволи и го даде през свободното време да учи при махленския ходжа. Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята. Баща му и отец Михаил - между тях.
към текста >>

Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята.
Нея сутрин малко по-нататък над табията Йени Дуня, дето щеше да е молебенът, сред българските местни първенци хаджиите Рали Мавридов и братя Георгиевич стърчеше друг гост на града: висок, слаб, с права русолява коса и пронизващ поглед, той бе в полуселски дрехи за разлика от хаджиите, но почитта, с която го гледаха те, явно го правеше равен сред равни. Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския бряг, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави. Баща му Йоргаки беше го довел в съседна Месемврия да учи две години по-рано, запален от мечтата синът му да завърши новото гръцко училище в града. Пръв селянин на село Гулица, той вече го бе пращал да учи всяка зима при поп Михаил в съседното село Еркеч, но това не стигаше ни на него, ни на Танас и така попадна в Месемврия. А и с гръцкото училище не се задоволи и го даде през свободното време да учи при махленския ходжа. Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята. Баща му и отец Михаил - между тях. Предния ден отец Михаил замина при създателя си и нея сутрин бе ред на баща му, и те още по мръкнало дойдоха тук на брега с майка му и с други още жени; сълзите им изплакани... И беше страшно - каквото в душите им, такова и небето - нагрочено, леден вятър иде отгоре като самата смърт на мокри крила. Утрото не видя слънце. Едва удариха първите даули войниците в лагера, и пак дойде вятърът. И додето се размърда аскерът, вятърът донесе бурята.
към текста >>

Като побеснелите конници на апокалипсиса се спусна тя над пясъчната ивица край морето, стовари се връз лагера, коневръза, развя Чорбаджи Атанас Георгиев, дядо на Петър Дънов сламата от колите с един порив, сякаш духа разпален прахан, и додето някой се усети, изпращяха корди и въжа и голямата шатра на пашата с позлатения шип и полумесеца на върха се дигна като пола на млада невеста пред брод, шибнаха пръски, треснаха светкавици, отекнаха тътени и платното на шатрата се замята като бяла ранена птица в черното небе.
Предния ден отец Михаил замина при създателя си и нея сутрин бе ред на баща му, и те още по мръкнало дойдоха тук на брега с майка му и с други още жени; сълзите им изплакани... И беше страшно - каквото в душите им, такова и небето - нагрочено, леден вятър иде отгоре като самата смърт на мокри крила. Утрото не видя слънце. Едва удариха първите даули войниците в лагера, и пак дойде вятърът. И додето се размърда аскерът, вятърът донесе бурята. ...Тази месемврийска буря! Тази тука варненска буря същата!... Атанас и майка му бяха изпратили баща му в сърцето си вече три пъти, но не и морската стихия. Като побеснелите конници на апокалипсиса се спусна тя над пясъчната ивица край морето, стовари се връз лагера, коневръза, развя Чорбаджи Атанас Георгиев, дядо на Петър Дънов сламата от колите с един порив, сякаш духа разпален прахан, и додето някой се усети, изпращяха корди и въжа и голямата шатра на пашата с позлатения шип и полумесеца на върха се дигна като пола на млада невеста пред брод, шибнаха пръски, треснаха светкавици, отекнаха тътени и платното на шатрата се замята като бяла ранена птица в черното небе. Насред лагера ясно личеше как окованите във вериги смъртници трепереха с лица, облени от ледения порой. Чукаше град като кокоши яйца. Небето се бе издънило. И се чу провлачен глас: - Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ! Да вярваше ли на ушите си Танасчо? „Харизвам на останалите християни душите!” И още два пъти: „Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ! Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ!” Вестовоят на пашата повтаряше думите на главнокомандващия, който бе взел гнева на небето като Божа поличба, че не трябва да погубва християнските първенци, които сам знаеше, че нищо не бяха направили - не бяха баш помагали на гръцкото въстание.
към текста >>

Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз.
- Ами - старият не дигаше очи от протегнатата към него ръка на Атанас, - че то нашите варненски българи нямат църква, че ние... - Варненци си е тяхна работа - проби път един едряга отзад и сграбчи ръката на чорбаджията с две ръце. - Училище и църква да е! - Варненци си е тяхна работа - повтори чорбаджи Атанас и стисна и той ръцете му с две ръце, а после взе да изрежда ръкостискания с останалите. Но наум си каза: „Сега тук, после и във Върна ще дигнем. Гърците имат, гагаузите, арменците, всички християни ще имаме училища и църкви.“ И повтори на глас - Училище и църква да е! Това всичкото става в едно село с каменни дворни огради, с пръснати къщи на земята отдолу с камъни, горе с паянтови дъсчени стаи, между дворовете с прасета и кокошки, тор и кал - едни на тоз баир, други на онзи, тук кичур каваци, там куп габъри, в средата една дупка с извор под селския чинар, и като се събереш там да си кажеш по една дума - потънал си сред черни пътища и храсти и турски керемиди и колкото и да дигаш очи, хоризонтът ти е на един километър. Баири и жита. Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз. Изкукурига петел, затока мисирка, грухне прасе! Но - не знам тук ли му е мястото да ви кажа, но щом ми дойде точно сега наум - ще ви кажа. Като благодарят за каквото и да е, за нещо голямо, за нещо, дето сърцето ти пее, че ти е дадено от провидението, нашите далечни пра-пра-прабратовчеди от далечните най-източни предели на шаманизма свеждат поглед и правят символичен знак с дясната ръка: първо секат с длан наляво, после секат с длан надясно и после секат в средата и взимат каквото им се дава - храна ли, награда ли, дар ли... А това значи: Такъв е светът и го приемам, и сърцето ми е в хармония с този мой свят - отсам е небето, оттам е земята, а по средата е човекът и човешкото, което намира мястото си и крои съдбата си между небето и земята. Така че и на мен ми иде да клекна като борец по сумо и да сведа глава, като си мисля за Хадърча от 1847, и да разсека вляво с длан, вдясно с длан и сетне по средата, защото така е - вляво: небето, хоризонтът ти ограничен на хиляда, две хиляди крачки, вдясно: земята, камънак, тор и пърхане на нелетящи кокоши крила. Но в средата е човекът, който трансформира тази тясна черупка, оградена със заключен хоризонт и кал - висок, рус, синеок, правокос, с тесни рамена и дълбок гръден кош на балканджия, - и в тази тясна черупка зида каменен зид да отгради едно сакрално пространство от нейната кал и теснотия, и като влезеш зад тази каменна ограда на хълма, вътре ще има църква, ще има икони, ще влезе словото на Голямата книга, ще влезе Бог, ще има училище, ще се просветлят млади умове и сърца, ще растат светли деца, ще се дигне насред полегатия двор камбанарийна кула и като се качиш горе, ще виждаш далеч над заключените хоризонти на околните баири - още небе! - ще удариш камбана и гласът й ще звънне над грухкането, над гюбретата и кудкудякането и ще зове: „Светлина има тук, зад каменната ограда на светия храм!“ И духът ви ще бъде свободен. О, те не знаят, но той ще дигне такива огради и ще насади вътре такива църкви и училища във Варна, и къде ли не, и той не знае къде - но нищо! Сега няма да им казва, да не се изплашат от пътя, по който е тръгнал, но във всеки от тези дворове ще има камбанария - да заглушава грухтенето на ежедневието и да надвишава кривите керемидени покриви на дребните залисии и баирите там, за да се носи погледът, да лети.
към текста >>

Ти се издигаш - немигащ брилянт на челото на божествената Венера, Всесливането, Всепроникването, Всехармонирането; от пяната на морето, нагоре с въздуха под крилата на птиците, над Сините камъни, в които изсичаме ежедневието си, и сияеш като немигащото око на орел - чиста, бездънен лъч енергия над утрото на този ни ден.
1853 (4 октомври). Турция обявява война на Русия. Телескопичен блик 1979 проф. А. Периклиев пише В „Повествование за Българските възрожденци свещеник Константин Дъновски и Атанас Геор- гиев чорбаджи“: „...картината... върху поробения български народ се усложнява и от „доброжелателните“ грижи на някои англичани и французи, които под прикритието на християнски покровители се мъчат едни да привлекат православния български народ в руслото на католицизма, а други - в протестантството. “ * Ооооооо! Приказки, приказки, приказки... * Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе! Ти се издигаш сега над този край, над този народ, над пътя му - с любов, която не може да се събере в думата любов. Ти се издигаш - немигащ брилянт на челото на божествената Венера, Всесливането, Всепроникването, Всехармонирането; от пяната на морето, нагоре с въздуха под крилата на птиците, над Сините камъни, в които изсичаме ежедневието си, и сияеш като немигащото око на орел - чиста, бездънен лъч енергия над утрото на този ни ден. Но никой не те вижда. Освен пет-шестте загубени души из мъртвите улици на този мъртъв град в пет и половина сутринта: една недоспала жена с тринайсетгодишната си дъщеря, която нощеска за пръв път е продала тялото си; кафеджията на кафене „Хищника“, който отваря и - жалко! - но няма работа за тях - няма клиенти; двама полицаи, дето чакат за първата фурна банички на спирката на „Розова градина”; един писател, който не може да пише в родаата си къща, защото нощем е препълнена с духчета, които имат само очи и го гледат, гледат... Махленската кучка в първия си тур по дневния си маршрут. Гълъбите, „кур-кур! гур-гур!...” дето помпат първото черво курешки за медните покриви на запустелите градски паметници на културата, за разкикерчените тротоари и за метачките от долната махала с техните прави забрадки и криви метли от клечки. Бялото засинява. Хоризонтът порозовява и от това ти, Зорнице, тази сутрин ставаш още по-ярка; сега вече съвсем ясно - дупка в твърдта на небето, през която жужи лазерен лъч бяла божествена енергия над безпътието на този тук народ, дето сега никакъв го няма из пустите улици на пустия си град.
към текста >>

И там, където е имало минало, „минало“ ли е, или дръпване на черта, от която да се чете бъдещето; вечерно приспиване, без което не може да дойде чудото на утринното зазоряване.
Хоризонтът порозовява и от това ти, Зорнице, тази сутрин ставаш още по-ярка; сега вече съвсем ясно - дупка в твърдта на небето, през която жужи лазерен лъч бяла божествена енергия над безпътието на този тук народ, дето сега никакъв го няма из пустите улици на пустия си град. Но ти си и Вечерница. Ти си, която си го сложила да спи, ти си и която си го събудила, за да го сложиш пак да спи. Издънените тротоари са такива, защото са се износили от провървения път. Пустотата е пустота само на фона на гъмжащото минало. И там, където е имало минало, „минало“ ли е, или дръпване на черта, от която да се чете бъдещето; вечерно приспиване, без което не може да дойде чудото на утринното зазоряване. Защото ти, Зорнице, си Вечерница и ти, Вечернице, си Зорница. След час махленската кучка ще си получи първия ритник и първия камък. Прясната проститутка ще излезе от моминския си сън провидяла чудото, че вече крачи с майка си жена до жена, улицата пълна с мъже, всичките силни и грозни, и тя може да ги има, колкото и да са грозни, защото животът си има своя ден и този ден е пълен с безбрежния порив за сливането и ето - тя ще го владее с това бебешко тяло, което носи на краката си надолу към „Розова градина“, зад краката си, между краката си, в празните си сега ръце, в учудения поглед, с който поглежда майка си, за да срещне нейния успокоен вече поглед, че момичето й е станало жена. Полицаите ще надуват колата си из индустриалния квартал, долната махала, горната махала... Писателят ще напише „Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе!...“ несигурен и уплашен, защото не знае къде ще го отведе тази фраза, този ден, тази книга... Свещено бъдеще мое! Наше! Вечно бъдеще във вечното ни минало... * От пяната на тихите августовски прибои, дошли да заместят юлския покой, се надига, откакто свят светува, предутринен свеж дъх, повей и чайките го яздят в радостна наслада под бялото небе, и гларусите се полюшват в него в царствено спокойствие под ослепителната Зорница. През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце.
към текста >>

През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце.
И там, където е имало минало, „минало“ ли е, или дръпване на черта, от която да се чете бъдещето; вечерно приспиване, без което не може да дойде чудото на утринното зазоряване. Защото ти, Зорнице, си Вечерница и ти, Вечернице, си Зорница. След час махленската кучка ще си получи първия ритник и първия камък. Прясната проститутка ще излезе от моминския си сън провидяла чудото, че вече крачи с майка си жена до жена, улицата пълна с мъже, всичките силни и грозни, и тя може да ги има, колкото и да са грозни, защото животът си има своя ден и този ден е пълен с безбрежния порив за сливането и ето - тя ще го владее с това бебешко тяло, което носи на краката си надолу към „Розова градина“, зад краката си, между краката си, в празните си сега ръце, в учудения поглед, с който поглежда майка си, за да срещне нейния успокоен вече поглед, че момичето й е станало жена. Полицаите ще надуват колата си из индустриалния квартал, долната махала, горната махала... Писателят ще напише „Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе!...“ несигурен и уплашен, защото не знае къде ще го отведе тази фраза, този ден, тази книга... Свещено бъдеще мое! Наше! Вечно бъдеще във вечното ни минало... * От пяната на тихите августовски прибои, дошли да заместят юлския покой, се надига, откакто свят светува, предутринен свеж дъх, повей и чайките го яздят в радостна наслада под бялото небе, и гларусите се полюшват в него в царствено спокойствие под ослепителната Зорница. През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце. Сега обаче шепне, диша - от Босфора на юг, нагоре на север край гръцките полуостровни републики, воюващи от двете страни на големия залив, на дъното на който по едно време има някаква Генуезка ли, Задарска ли италианска колония - отдавна изпепелена и разнесена в гнили дъски и нечистотии сред обгорен кирпич и камък - и по на север, в подножието на планините, дето мият крака в дълбокото, и още по на север, в Одесос, Варна, Галата и сетне Каранея, високо над брега, дето е бил заточен римският поет, пясъците още по на север и треволяците, и блатата, дето пълзят назад-напред ту навътре, ту навън около непостоянната делта на Дунав, и нататък в безкрайната извивка на брега на изток, и после на юг, в заливите на другите северни черноморски гръцки колонии... Тук вече години наред реват оръдия, отекват в Истанбул чак, в Петербург, в Кавказ, в Северния Тихи океан. Стотици хиляди войници, деца, жени са пролели кръв - на местни татари, руска кръв, турска кръв, сардинска, английска, френска... И сега Севастопол падна. Това е краят на Кримската война. Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си. И когато Високата порта му каза, че тя не се бърка, когато Русия не дава на туркмените да строят джамия в Бухара, затуй да си гледа работата императорът - руската войска навлезе в Добруджа и превзе Силистра.
към текста >>

Сега обаче шепне, диша - от Босфора на юг, нагоре на север край гръцките полуостровни републики, воюващи от двете страни на големия залив, на дъното на който по едно време има някаква Генуезка ли, Задарска ли италианска колония - отдавна изпепелена и разнесена в гнили дъски и нечистотии сред обгорен кирпич и камък - и по на север, в подножието на планините, дето мият крака в дълбокото, и още по на север, в Одесос, Варна, Галата и сетне Каранея, високо над брега, дето е бил заточен римският поет, пясъците още по на север и треволяците, и блатата, дето пълзят назад-напред ту навътре, ту навън около непостоянната делта на Дунав, и нататък в безкрайната извивка на брега на изток, и после на юг, в заливите на другите северни черноморски гръцки колонии... Тук вече години наред реват оръдия, отекват в Истанбул чак, в Петербург, в Кавказ, в Северния Тихи океан.
Защото ти, Зорнице, си Вечерница и ти, Вечернице, си Зорница. След час махленската кучка ще си получи първия ритник и първия камък. Прясната проститутка ще излезе от моминския си сън провидяла чудото, че вече крачи с майка си жена до жена, улицата пълна с мъже, всичките силни и грозни, и тя може да ги има, колкото и да са грозни, защото животът си има своя ден и този ден е пълен с безбрежния порив за сливането и ето - тя ще го владее с това бебешко тяло, което носи на краката си надолу към „Розова градина“, зад краката си, между краката си, в празните си сега ръце, в учудения поглед, с който поглежда майка си, за да срещне нейния успокоен вече поглед, че момичето й е станало жена. Полицаите ще надуват колата си из индустриалния квартал, долната махала, горната махала... Писателят ще напише „Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе!...“ несигурен и уплашен, защото не знае къде ще го отведе тази фраза, този ден, тази книга... Свещено бъдеще мое! Наше! Вечно бъдеще във вечното ни минало... * От пяната на тихите августовски прибои, дошли да заместят юлския покой, се надига, откакто свят светува, предутринен свеж дъх, повей и чайките го яздят в радостна наслада под бялото небе, и гларусите се полюшват в него в царствено спокойствие под ослепителната Зорница. През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце. Сега обаче шепне, диша - от Босфора на юг, нагоре на север край гръцките полуостровни републики, воюващи от двете страни на големия залив, на дъното на който по едно време има някаква Генуезка ли, Задарска ли италианска колония - отдавна изпепелена и разнесена в гнили дъски и нечистотии сред обгорен кирпич и камък - и по на север, в подножието на планините, дето мият крака в дълбокото, и още по на север, в Одесос, Варна, Галата и сетне Каранея, високо над брега, дето е бил заточен римският поет, пясъците още по на север и треволяците, и блатата, дето пълзят назад-напред ту навътре, ту навън около непостоянната делта на Дунав, и нататък в безкрайната извивка на брега на изток, и после на юг, в заливите на другите северни черноморски гръцки колонии... Тук вече години наред реват оръдия, отекват в Истанбул чак, в Петербург, в Кавказ, в Северния Тихи океан. Стотици хиляди войници, деца, жени са пролели кръв - на местни татари, руска кръв, турска кръв, сардинска, английска, френска... И сега Севастопол падна. Това е краят на Кримската война. Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си. И когато Високата порта му каза, че тя не се бърка, когато Русия не дава на туркмените да строят джамия в Бухара, затуй да си гледа работата императорът - руската войска навлезе в Добруджа и превзе Силистра. Който имаше сметки за оправяне, взе страна.
към текста >>

Който не искаше руски достъп до Средиземно море, застана на страната на Турция.
Стотици хиляди войници, деца, жени са пролели кръв - на местни татари, руска кръв, турска кръв, сардинска, английска, френска... И сега Севастопол падна. Това е краят на Кримската война. Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си. И когато Високата порта му каза, че тя не се бърка, когато Русия не дава на туркмените да строят джамия в Бухара, затуй да си гледа работата императорът - руската войска навлезе в Добруджа и превзе Силистра. Който имаше сметки за оправяне, взе страна. Който не искаше руски достъп до Средиземно море, застана на страната на Турция. Който имаше да взима от турците, сформира полкове в Бесарабия. Който искаше да види порусените си родини изчистени от чужди офицери и чиновници, събра емигрантски полкове срещу Русия. Унгарци в Шумен. Поляци в Сливен. В Цариград.
към текста >>

И ето че предутринни морски зайчета шушнат тихо по цялото Източно Черноморие и шушукането им от толкова време за пръв път наистина се чува, защото няма кой да се вслушва за морски и крепостни канонади.
Унгарци в Шумен. Поляци в Сливен. В Цариград. Във Варна. В отвоюваната от руснаците Силистра. И ето че предутринни морски зайчета шушнат тихо по цялото Източно Черноморие и шушукането им от толкова време за пръв път наистина се чува, защото няма кой да се вслушва за морски и крепостни канонади. И ослепителната Зорница безмълвно чака бялото на небето да посинее и хоризонтът да порозовее с нов ден, който наистина да е Утрото на Нов ден. Така поне казва сърцето на Поета на най-високата точка над Големия залив, докато предутринната мистерия се влива в него. Строен, възрастен, с развени вълнисти коси, орлов нос - самото въплъщение на Бурята и Натиска на европейската романтика. Има ли по-голям поет на планетата от него по това време? От Адам Мицкевич?
към текста >>

Вятър и облаци! Той е тук както стотици още поляци - войници, офицери, писатеш, свещеници, ватикански и католически дипломати в Истанбул; какви ли не емигранти по този западен бряг на Черно море, събрани тук по средата между Сливен, Варна и Цариград - всеки, който е могъл да се добере - на многодневен полски събор за победата над Русия и бъдещето на Полша.
Те са спечелиш Кримската война заедно с Турция срещу омразна Русия и сега Полша ще е свободна. И неговата мечта за мисията на Полша като освободител на народите от великодържавно потисничество ще се сбъдне. Неговият „Пан Тадеуш“, простоватият поляк от народа, ще стане символ на обикновените човешки добродетели на обикновения човек. Тъй миеш. Тъй ще е! Сто години по-късно на това място, където сега стои той, ще бъде дигнат бронзов паметник, на който ще се казва, че е живял в Бургас. Вятър и облаци! Той е тук както стотици още поляци - войници, офицери, писатеш, свещеници, ватикански и католически дипломати в Истанбул; какви ли не емигранти по този западен бряг на Черно море, събрани тук по средата между Сливен, Варна и Цариград - всеки, който е могъл да се добере - на многодневен полски събор за победата над Русия и бъдещето на Полша. Дошъл е от Цариград, където живее, специално за случая. И с идването на деня палатките, шатрите, навесите ще се раздвижат. Ще заврат курбаните, ще тръгне водката, песните, ще бляскат еполетите, аристократичните осанки ще излъчват рицарско благородство, пък и изстрелите във въздуха, пък и песните ще повдигат духа на празника: Още Полша не е мъртва, докато сме живи... Песента, която се е пяла на лагерните огньове вечер в Испания по време на Наполеоновата война. И преди това в зимните лесове на Америка с генерал (ооо! как му беше името!) Костюшко под революционните знамена на генерал Натаниел Грийн. Няма вече, когато стане дума за Полша - е сигурен Мицкевич, - големи полски епици да започват повествованията си с изречения като: „Това се случи в Полша, т.е.
към текста >>

На север из основния отбранителен четириъгълник на турската стратегия Варна-Добрич-Шумен-Силистра през Кримската война също е живнало, и още как! Още от разбиването на пух и прах на Варненската крепост от русите през 1828 година тук немските и английските военни съветници на султана градят от Дунава до Черното море укрепена отбранителна система, която да е непревземаема.
Но какво от това!? Константин като другите български селяни мисли ден за ден. Сина му още го няма в главата му. Бъдеща булка няма дори. Чирашка българска балканджийска глава - какво искаш! * В голямата картина на Европата и на Империята е съвсем друго. На север из основния отбранителен четириъгълник на турската стратегия Варна-Добрич-Шумен-Силистра през Кримската война също е живнало, и още как! Още от разбиването на пух и прах на Варненската крепост от русите през 1828 година тук немските и английските военни съветници на султана градят от Дунава до Черното море укрепена отбранителна система, която да е непревземаема. Струпват елитни войски, прииждат инженери, пари, материали, оръжие. Защото то се знае, русите пак ще ударят - рано или късно. И ако унгарци населяват Шумен, отварят театри, военни клубове, ако довеждат една малка Европа, докато чакат да пролеят кръвта си срещу Русия, полските офицери на приелия турското име Садък Паша полски аристократ Чайковски от Сливен с модерния им военен клуб и така нататък са преместени във Варна и с тях идват техните маниери, тяхната кухня, напитките им, френските моди, европейският им стил на живот. Те ще леят кръвта си за султана с надеждата да получат свобода народите им, а в това време тези нови маниери, тези удобства, тези военни строежи, тези стратегически коренни промени на целия край трябва да се изграждат от някого и този някой е младият българин, дето гледа към града и към семейството, и към дома си за по-хубаво. Зорници, Българин - няма такава работа! Буквите да се научат там, гръцки, турски, български - виж, добре ще е! Толкоз. Карай.
към текста >>

Страховитото величие на Варненската крепост, за което Айни лее стихове, е такова, че при подписване на мира, който дава Варна на България под руско покровителство, англичаните налагат клауза Варненската крепост да се събори; само така военният баланс в Черноморието няма да се наклони трайно към Русия.
Елате да видите какво е направил този султан, на когото великолепието и величието се равняват с онези на Дария и Александра Велики. “ И - щем не щем - трябва да му свалим шапка, защото го постига! Дълбочината и мощта на тази отбрана е такава, че когато започва руският напор, отворил Кримската война, ударът на русите срещу Силистра - колкото и мощен и внезапен - не успява да се стабилизира в трайна победа, изтласкват ги, изгонват ги от Добруджа. А това е двадесет години по-късно, при ново оръжие,, при нова по-добра военна стратегия. Дори още двадесет години по-късно, по време на нашата освободителна война, русите не смеят да рискуват пробив през гранитния четириъгълник на Махмуд и само диверсионно се спускат в Добруджа, за да отклонят вниманието от прекосяването си на Дунава при Свищов. Нека добавя. Страховитото величие на Варненската крепост, за което Айни лее стихове, е такова, че при подписване на мира, който дава Варна на България под руско покровителство, англичаните налагат клауза Варненската крепост да се събори; само така военният баланс в Черноморието няма да се наклони трайно към Русия. Но за строежа. Това не е ангария, такава каквато я знаем от българските читанки, защото Махмуд не минава както досега само с добре известните лозунги от цялата история на българския народ, че раята щастливо работи в трудови бригади за своето сияйно бъдеще и бъдещето на всички народи по света. Към този край потичат истински пари, потича ново изучаване на занаяти, чудовищни по размер полеви кухни, с музиканти, които свирят денонощно години наред, циркаджии, фокусници, вечерни гюбеци, баклава и шуруп. Искат се биволски каруци, иска се сечене на камък, леене на желязо, ахчийници, терзийски дюкяни, лечебници; иска се масов приток на млади хора в градските занаяти, които биват защитавани от турския закон за занаятчийските гилдии, така че - какъвто и да си по произход - хванеш ли занаята, ставаш свободен гражданин. Можете ли да си представите какво означава това за селските чорбаджии на българския хинтерланд на Варна, за новите пътища из целия район с новите им ханове, с новите одаи, приготвяни от селските първенци за вечно шарещи инженери, техници, военни чинове, говорещи на турски, немски, унгарски, английски, френски, хамитски?
към текста >>

В етнически чисто българското селско море, което единствено може да даде новите занаятчии, нужни на черноморската столица на султанските земи?
Но за строежа. Това не е ангария, такава каквато я знаем от българските читанки, защото Махмуд не минава както досега само с добре известните лозунги от цялата история на българския народ, че раята щастливо работи в трудови бригади за своето сияйно бъдеще и бъдещето на всички народи по света. Към този край потичат истински пари, потича ново изучаване на занаяти, чудовищни по размер полеви кухни, с музиканти, които свирят денонощно години наред, циркаджии, фокусници, вечерни гюбеци, баклава и шуруп. Искат се биволски каруци, иска се сечене на камък, леене на желязо, ахчийници, терзийски дюкяни, лечебници; иска се масов приток на млади хора в градските занаяти, които биват защитавани от турския закон за занаятчийските гилдии, така че - какъвто и да си по произход - хванеш ли занаята, ставаш свободен гражданин. Можете ли да си представите какво означава това за селските чорбаджии на българския хинтерланд на Варна, за новите пътища из целия район с новите им ханове, с новите одаи, приготвяни от селските първенци за вечно шарещи инженери, техници, военни чинове, говорещи на турски, немски, унгарски, английски, френски, хамитски? В етнически чисто българското селско море, което единствено може да даде новите занаятчии, нужни на черноморската столица на султанските земи? Полиглотът чорбаджи Атанас, който на млади години бе щастлив да превежда за руските победили генерали по времето на Дибичовия поход в околностите на сринатата до основи Варна, едва сега - по времето на този строеж, десетилетие по-късно, истински разгръща силите си. Неговото село - Хадърча - е на пъпа на строежите между Осман пазар (сегашния Добрич, който от житарско градче се превръща в десеторно пораснал град само за едно десетилетие), Шуменската крепост и Варна. През него по това време се стържат волски каруци с мраморни плочи и дялани камъни и колони от развалините на древна Плиска за новите единадесет порти на Варненската крепост, които каменарите ще изпишат с краснословните стихове на Айни. Спират файтони с инженери и офицери на султанската армия. С търговци на жито, на говеждо и на овче месо.
към текста >>

1854 (март) по Черно море поп Константин поема за Света гора, огорчен от липсата на божествено вдъхновение в православна- та среда, в която живее.
С разрешение на султана? ! О, стига! Идете вижте сега Хадърча - Николаевка - и се помъчете да си я представите в многоезичния й разкош от времето, когато за бащата на Петър Дънов - Константин - идва време да събира семейството, в което той ще се роди, и няма да можете да повярвате, че всичко, за което разправяме, е било сред този плосък пустош! Хадърча на арапи, турски инженери и офицери, военни болници, освобождаване от данъци (скъпи мои - никакви тридесет-четиридесет процента данък като днес на продавачите на вафли пред затворените с дъна от щайги прозорци на читалището ви, не дори законните османски десет процента данък. Никакъв данък! Кръгла нула!!) Село на полски аристократи в турски униформи. Село, в което се говори турски, полски, български, гагаузки, арабски, гръцки... Селото на чорбаджи Атанас - бъдещия дядо на Петър Дънов, и неговите свикнали да шарят от Шумен до Дорбич, до Варна и Нови пазар забогатели съселяни. * Автоматнчна фотокамера 1854 в Скалистите планини между Айдахо и Орегон уанапумският вожд Смохала произнася класическата си проповед срещу нарушаването на природните закони от белите и за възвръщане към божествения естествен ред на природосъобразното. 1854 (март) по Черно море поп Константин поема за Света гора, огорчен от липсата на божествено вдъхновение в православна- та среда, в която живее. 1854 (март) в Ню Йорк борбата на доктор Стронг за обновяване на методисткото духовно образование достига апогея си. 1854 (тържествата по случай 4 юли) в Редсвил на р. Хъдзън мохи- канският вожд Джон Куини припомня какво значи името на племето му - „тези, дето са като водите на земята си вечно неспокойни“, припомня, че Всемирното съзнание е всеобхватно и цитира Библията на белите си приятели, че когато времето спре в деня на страшния съд, всеки човек и всеки народ ще плати кармата си, ако не е текъл в хармония с Него (Великия дух) 1854 (същия ден - 4 юли) в Конкорд излиза „Уолдън“ - книгата на Хенри Торо за природосъобразния живот. 1854 (есента) в Теологическата семинария на Конкорд, Нюхейвън, постъпва 22-годишният бъдещ преводач на Библията на български език Алберт Лонг. 1854 (есента) в Персия Мизра Хусаин Али (известен като Баха Аллах) е признат за пророк от бахаите; задвижва се нова вълна на идеите му за единството на вяра, Бог и човечество; за холистичната хармония между човеците; за ненужността на свещеници и ръкоположени проповедници; за ненужността на джамии и храмове, и за свободното събиране в неосветени помещения за свободни дискусии.
към текста >>

Беше време, когато нашият народ покриваше земята, както вълните на разрешеното от вятъра море покриват неговия обсипан с миди под, но това време мина отдавна заедно с величието на племената, които сега са само тъжен спомен.
Подобни пробивания на „нормалния ход на нещата “ с нахлуване на потоци от провидения на отвъдното са резултат, според тази прастара наука, на някои особено силни аспекти на планетата Нептун. Като „тежката октава на луната“ Нептун, според астрологията, задълбава много жестоко, когато влиянието му успее да стигне до нас... Впрочем вие знаете какво представлява този ефект, макар и да не се сещате, че го знаете. Знаете го от най-популярната пиеса на всички времена - „Хамлет“ на Шекспир, - където се описва такъв един пробив отпреди две хиляди и сто години: По време на върха и триумфа на Римската империя, малко преди да падне свръхмогъщият Юлий, гробовете зинаха празни, и увитите в савани мъртъвци зашумолиха и зашепнаха неясно по римските улици, докато звездите ту лумваха в огън, ту се оросяваха в кръв и чертаеха предзнаменования върху лицето на слънцето, а влажната планета, върху която се гради влиянието на царството на Нептун, се възнасяше болно към зенита си, сякаш настъпваше краят на света. Така че, ако бяхме астролози и отворехме небесните таблици, щяхме да видим как по това време ходи напред-назад един от най-острите планетарни аспекти на Нептун, което много рядко се повтаря. И ако знаеха това бързописците, които се мъчат да сложат на книга това, което вождът Сеатъл казва на губернатора Айзак Стивънс на брега на протока Пуджет в подножието на свещената планина Олимпик, нямаше така да им се изправя косата с всяка негова дума; защото през устата на този дълбокоглас мъж говореше като че ли отвъдното. Беше време, когато нашият народ покриваше земята, както вълните на разрешеното от вятъра море покриват неговия обсипан с миди под, но това време мина отдавна заедно с величието на племената, които сега са само тъжен спомен. Няма да оплаквам преждевременното ни загниване, нито да упреквам бледоликите си братя, задето го ускориха, защото и ние донякъде може да сме виновни за това. Добрият ни баща от Вашингтон ни съобщава, че ако искаме, ще ни защитава от нашите врагове от север. Тогава всъщност той ще стане наш баща, а ние негови деца. Но това може ли да стане? Вашият Бог не е нашият Бог.
към текста >>

Те още обичат неговите тучни ливади, неговите мърморещи реки, царствените му планини, закътаните му долини и опасаните с растителност езера и заливи, и винаги жадуват нежно и влюбено усамотения живот и често се връщат от Щастливите ловни полета да погостуват, да напътстват, да утешат и успокоят.
Червеният човек никога не може да я разбере и да я запомни. Нашата религия е в традициите на дедите ни, в сънищата на нашите старци, които им се дават в тържествените часове на нощта от Великия дух; както и във виденията на нашите шамани, и е написана в сърцата на народа ни. Вашите мъртви престават да ви обичат и вас, и родната си земя веднага след като прекрачат дверите на гроба и отминат нататък под звездите. Те скоро са забравени и никога не се връщат. Нашите мъртви никога не забравят красивия свят, който им даде съществованието им. Те още обичат неговите тучни ливади, неговите мърморещи реки, царствените му планини, закътаните му долини и опасаните с растителност езера и заливи, и винаги жадуват нежно и влюбено усамотения живот и често се връщат от Щастливите ловни полета да погостуват, да напътстват, да утешат и успокоят. Ценят и нощта не могат да населяват света заедно. Червеният човек винаги е бягал от доближаването на белия човек, както утринната мъгла бяга от изгряващото слънце... Така или иначе, вашето предложение изглежда справедливо и ще го обмислим. Ако го приемем, то ще бъде при едно условие - че няма да ни се отказва правото да посещаваме по всяко време гробниците на нашите деди, приятели и деца. Всяка част от тази земя е свещена в очите на моя народ. Всеки склон, всяка долина, всяко поле и гора са обитавани от някое тъжно или радостно събитие от отдавна изчезналите дни.
към текста >>

И когато бе повярвал, че има Божата подкрепа, бе тръгнал не към същия този Божи гроб, а да коли из земите на север от Балкана - де когото свари, - за да превземе най-близкото до полската си държава черноморско пристанище. Варна.
И къде на турски, де на славянски бе разбрал неразбираемата за чистата си душа истина. Техният крал Владислав, който бе носил както рицарите си кръста Исусов на щита си - бе нарушил божата заповед. Бе излъгал, и то в името на Бога. Бе се кръстил, бе свиквал църковни събори, бе правил литургии, като събира армията си от цяла Европа, бе тръгнал с цял обоз свещеници в името на християнския Бог да завладее Палестина. Бе искал сам Бог да благослови оръжието му, за да освободи Божи гроб. И когато бе повярвал, че има Божата подкрепа, бе тръгнал не към същия този Божи гроб, а да коли из земите на север от Балкана - де когото свари, - за да превземе най-близкото до полската си държава черноморско пристанище. Варна. Бе излъгал! И султанът, огънат от оръжието му и силата на християнските войски, повален на колене, призовал Бог за свидетел, че Владислав обещал едно нещо на християнския Бог, а направил друго; повикал султанът християнския Бог за свидетел на лъжата и тогава Бог се отвърнал от християните и не само Владислав и армията му били обезглавени, но и Варна си върнали мохамеданите, и Цариград им дал Бог да го превземат от още по-лъжливите, надути и развратни византийци. Какъв учител во Христе щеше да бъде? Душата му изгаряше. Десет пъти провери историята и така, и иначе, и попита дори добрия си познат, гръцкия консул Вретос - най-големия учен тук, дето и в Италия е признат даже! А Вретос се учуди на наивността му и призна, че е вярно, голяма лъжа е бил походът на Владислав Варненчик, като имаш предвид, че е бил под сянката на кръстове връз кръстове и църковни хоругви връз хоругви, но да не се тревожел така, защото в историята имало и по- големи лъжи сред християнските църкви, и искаше да му разкаже за най- големите византийски и римски поразии, и започна с историята как българският християнски цар Калоян навръх Страстната събота заровил в окопите на разсипаната от него Варненска крепост всички бранители на града, но Константин махна с ръка и не искаше да слуша. Божичко мой, светли мой Исусе Христе, накъде отивам окаяникът аз?
към текста >>

За Мраморно море.
Но бурята бушуваше и на 22 март 1854 година (Да! Същата 1854) Стронг даде допълнението си към спора в „Адвоката...“, като уточни, че методизмът ще си остане различен от другите вероизповедания, разбира се, и по-добър като по-искрен вътрешно, но не може да остане „прост“. Дискусията продължаваше да трещи, но методистите милионери, като вдовицата на Гарет, като уолстрийтската акула господин Дрю и така нататък, вече виждаха една здрава идея да направят нещо за вярата си, дето да е на каменни, свети за Бога основи, и взеха да оглеждат бюджетите си за възвръщането на устоите на религиозната си деноминация и повече нямаше значение какво ще се пише в „Адвоката...“. Семинария, каквато искаше тридесет и една годишният доктор Стронг, щеше да има! * На същия 22 март, когато излиза със статията-отговор на Стронг (забележете, че първата му статия излиза по време на зимното слънце- стоене, а втората - по време на пролетното равноденствие - защото, както ви казах, родените под знака на Лъва мъже са странни хлапаци!) на същия ден - казвам - във Варна другият загубил слънцето на небосклона си Лъв - двайсет и три годишният Константин, чакаше да мине леката буря, за да тръгне приятелят му - един грък рибар - и с него и те: Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов. За Цариград. За Мраморно море. За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ.
към текста >>

За Бяло море.
Дискусията продължаваше да трещи, но методистите милионери, като вдовицата на Гарет, като уолстрийтската акула господин Дрю и така нататък, вече виждаха една здрава идея да направят нещо за вярата си, дето да е на каменни, свети за Бога основи, и взеха да оглеждат бюджетите си за възвръщането на устоите на религиозната си деноминация и повече нямаше значение какво ще се пише в „Адвоката...“. Семинария, каквато искаше тридесет и една годишният доктор Стронг, щеше да има! * На същия 22 март, когато излиза със статията-отговор на Стронг (забележете, че първата му статия излиза по време на зимното слънце- стоене, а втората - по време на пролетното равноденствие - защото, както ви казах, родените под знака на Лъва мъже са странни хлапаци!) на същия ден - казвам - във Варна другият загубил слънцето на небосклона си Лъв - двайсет и три годишният Константин, чакаше да мине леката буря, за да тръгне приятелят му - един грък рибар - и с него и те: Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов. За Цариград. За Мраморно море. За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му.
към текста >>

Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му.
За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли?
към текста >>

Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш.
Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли? Мъгла. Смота. Така разказва историята след години Константин, че като се взреш в нея, сякаш не става дума за какво е казал и какво точно е било, а сякаш надникваш в сърцето му, като че виждаш през очите му какво е усещал и как го е виждал независимо от това така ли е било, или не е било така. Сиво.
към текста >>

Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли?
Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли? Мъгла. Смота. Така разказва историята след години Константин, че като се взреш в нея, сякаш не става дума за какво е казал и какво точно е било, а сякаш надникваш в сърцето му, като че виждаш през очите му какво е усещал и как го е виждал независимо от това така ли е било, или не е било така. Сиво. След Мраморно море вече не са всичките приятели. И не е платноходката, с която тръгват, а по-голям кораб ги е взел и на него не е вече приятелят им гъркът, не е познатият им от Варна, а други някои, дето не ги знаеш какви са и не знаеш дружелюбни ли са, или са имали проблеми с тях. Срещу тяхното корабче, според един спомен на приятеля на поп Константин (Т.
към текста >>

След Мраморно море вече не са всичките приятели.
Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли? Мъгла. Смота. Така разказва историята след години Константин, че като се взреш в нея, сякаш не става дума за какво е казал и какво точно е било, а сякаш надникваш в сърцето му, като че виждаш през очите му какво е усещал и как го е виждал независимо от това така ли е било, или не е било така. Сиво. След Мраморно море вече не са всичките приятели. И не е платноходката, с която тръгват, а по-голям кораб ги е взел и на него не е вече приятелят им гъркът, не е познатият им от Варна, а други някои, дето не ги знаеш какви са и не знаеш дружелюбни ли са, или са имали проблеми с тях. Срещу тяхното корабче, според един спомен на приятеля на поп Константин (Т. Бъчваров), тласкана от връхлетелия изневиделица вятър, лети огромна военна гемия и докато параходчето успее да се отклони, гемията го удря така силно, че го пробива и корабчето потъва, но по чудо всички се спасяват. Според печатния разказ на поп Константин бурята връхлита като наближават Света гора и ето че корабът, който и тъй и тъй не е в пълна изправност, а някаква развалина на Летящия холандец, или Пияния грък - бухтарабух! - прасва се, разбира се, скапва се сред вълните и с плуване, блъскане, давчене, с десетина наистина удавени - едва излизат на брега. И ето ги в Солун.
към текста >>

Къде си ти, мое коренче, посадено в чернозема на Вселената?
И пак ще поеме нанякъде - вече женен, вече с деца - този път при корените си в Устово. Телескопичен блик Не е ли това същият повей, който кара сър Уолтър Скот да Възкликне: „Вижте го как уж диша мъртвецът, който не се разплаква, когато стъпките му се отправят към родната пръст...? “ Не е ли това невъзможността на шаманското съзнание да се примири и да си съществува само в ефимерното и ежедневното, без да усеща в тъмнината на нощта, в смъртта, в безсетивността, в отвъдното това трансцендентално единство и с природата си, и с обкръжението си, и с Всемирното съзнание едновременно? Разтриса те това чувство на индианеца Чийф Сеатъл, че в смъртта духовете, родени от мястото, ще присъстват независимо от това дали там сега е улица или гора, или непрогледна нощ (защото „смърт ли казах? “ - пита Сеатъл, - „няма смърт, само преминаване от един в друг живот “)! Разтриса те тази черна, безмълвна преосмисленост на печенега Елин Пелин за „черната катраница“ на Софийско поле, дето „куче лае у полето, та си глава кине“, и не се знае дали някой мре или опложда, „ергени ли мома крадат, или някой гине“, защото все то! - излизането от единия живот е влизане в другия! Разтриса те тази тежка сълза на съвременника на поп Константин - българина Каравелов, там някъде в Русия пред спомена за красотата на родната гора и че не може да изтлее под нея в тази красота, „дето като куршум пада на сърцето, което е всякога готово да поплаче, кога види в природата Ново, кога види как пролетта зимата изпраща и под студа и под снега живот се захваща!...“. Къде си ти, мое коренче, посадено в чернозема на Вселената? Къде си, устовска пръст моя? И там нищо! Няма връщане назад, напуснатото, като си го изоставил, то вече го няма за тебе, там е мястото, но напуснатото го няма, зачеркнал си го от съществувание с преместването си. И пак във Варна. Ей го е и синът му. След дъщеря му Мария.
към текста >>

В килията черноокият, строен младеж със странното френско име и мъжествения гърбав нос написва безсмъртното си есе „Съпротивата срещу Гражданските власти“ (в по-късни издания известно като „Гражданско неподчинение“ и „За дългът към гражданско неподчинение”).
В 1847, когато Константин заживява в къщата на чорбаджи Атанас, Торо става храненик в дома на Емерсън в Конкорд. Там редактира Емерсъновото списание „Дайъл“, чете книгите в библиотеката на Емерсън (още са запазени в къщата му в Конкорд: Ведите, Упанишадите, мистиката на Индия и Персия, Хоторн и Шекспир); но това не е „природата“ и „себе си“ (по речника на самия Емерсън), това е (пак по него) „самоосъществяване на личности от миналото... стари книги, четенето на които е празно загубено време, поради което трябва да се хвърлят настрана...“ И ето че от главите на почетните граждани на Конкорд започват да изскачат питанки, когато двадесет и една годишният младеж излиза от дома на Емерсън и вече никой не може да разбере с какво се занимава; макар че е напълно очевидно, че се посвещава на природното в себе си, в търсенето на божествената си същност, в претворяването в думи на Природата с главна буква, за да намери в нея Бог. Прави моливи в работилницата на баща си, наемат го за дърводелски услуги, цепи дърва - всичко, което може да му осигури бързо спечелена прехрана, за да има повече време за съзерцание и писане. И какви поразителни книги и опитности стават плод на това: „По реката Мари- мак“, „Екскурзиите“ му, „Горите на щата Мейн“, „Кейп Код“, „Един янки в Канада“. А когато божественият глас на християнина в него му казва, че да се води империалистическа война и да се убива за това е грях, и когато християнската му любов му казва, че робството е грях, той публично отказва да плати данъците си за 1843 година на държава, която нарушава най-светите принципи на християнството, и разстроеният шериф на Конкорд е принуден да го заключи зад решетките на градския затвор. В килията черноокият, строен младеж със странното френско име и мъжествения гърбав нос написва безсмъртното си есе „Съпротивата срещу Гражданските власти“ (в по-късни издания известно като „Гражданско неподчинение“ и „За дългът към гражданско неподчинение”). Това е есето, върху принципите на което Махатма Ганди построява борбата на Индия за независимост. Есето, което става програма на гражданските стълкновения за човешки права в САЩ срещу Маккарти и по-късно, по времето на Мартин Лутер Кинг. Дотук добре, но още дори не сме започнали да разправяме за него, защото този вулкан от духовна сила, който винаги остава външно кротък и тих, още не се е заизлъчвал с пълния си капацитет. На другия ден след излизането от затвора Торо купува торба пирони и брадва, връзка тетрадки, взима запас от моливи, произведени в собствената му работилница, и е готов да проведе опита си дали човек може „да живее природо- съобразно“. Космическите проекции на този зов за влизане във вътрешна хармония с Всемирното съзнание и при него са така очевидни, както при Стронг и при Дъновски.
към текста >>

Наистина Рачински се застъпва пред гръцкия вдадика на Варна - Порфирий - да се спре това мърморене срещу свещеника на „Св.
Толкова е просто. Всеки в този шарен град има за нещо да бута напред, и Атанас ще е с него, защото и българите, и българските работи, и те искат бутане напред сред мързела на турските чиновници, сред мегаломанията на гръцката градска дребна риба, сред напереното кавгаджийско пиянство на гагаузките кибритлии. Старата църква „Св.Димитър“, Варна И ето ти ги на следващата година младият руснак и възрастният българин обикалят цяла Северна България, престорени на търговци, за да не тръгне пак мълвата, че се занимават с шпионски работи,щ от хан на хан, и от познат на познат, и от приятел на приятел чорбаджи Атанас води и обяснява, и превежда, а Рачински пита и се вре във всички търговски, обществени и църковни работи. Защо не? Рачински е запален на славянска тема и как да се помогне на православните българи и в отплата за това, дето чорбаджи Атанас му помага да си влезе в службата, толкова много ще помогне на българските работи, че равносметката ще натежи на хаджи- Атанасова страна. Наистина Рачински се застъпва пред гръцкия вдадика на Варна - Порфирий - да се спре това мърморене срещу свещеника на „Св. Богородица“, дето вмъквал в службата по някоя славянска дума, че нали го знае и нали поп Константин му е стар приятел. Ами живеят българи в града, какво да правим, нали са християни; ето сега, той е русин и в Русия на славянски се чете в църквите и нали Русия е, дето така помага и сега с новите договори има право да се застъпва пред Гръцката патриаршия в Цариград? А Порфирий наистина няма нищо срещу огорчения поп Константин, защото му е най-сладкият събеседник, слънчице весело! И ще каже пред мърморанците си, че русите се застъпват - какво толкоз, малко отстъпка, пък после може да се върнат нещата назад - нали ние, гърците, уж сме дипломати! И ето че на 12 март 1860 става такова чудо, че Порфирий дава разрешение един път седмично в църквата „Св. Георги“ поп Константин да държи служба на славянски за Рачински и русите от консулството! Малко има подхилване, но каква победа е това! Какъв възторг! Малко има подхилване, защото сред гърците отдавна става дума тая църква да я съборят. Или поне да я затворят.
към текста >>

Огромният полумесец на залива лъска, пълен с всемирното спокойствие на това море, дето вече стана негово море, и е хубаво, че дойдоха сега, в последните дни преди да се обърне времето.
Константин“, а тънката пясъчна ивица на залива е закътана на това приказно място. Дърветата висят с тежки мастилени сенки над тънката пясъчна ивица, а между върха, кажи го, без да наднича над него, и пясъците долу, сред вековните дървета са скрити стените на манастирския двор, църквата, сградите. Цари свещена тишина, сред която се чуе рядък писък на лястовица изпод стрехата, тракане на нечии налъми по плочите, токането в пет часа сутринта на клепалото за първа молитва. И пак тишина, в която усещаш Бог да мисли над теб, да се свежда, да те обгръща... и теб, и близките ти, които още не са мръднали от наровете, така са заспДли. Поп Константин е вън под дърветата. Огромният полумесец на залива лъска, пълен с всемирното спокойствие на това море, дето вече стана негово море, и е хубаво, че дойдоха сега, в последните дни преди да се обърне времето. И е готов да служи в църквата за всички братя, дошли тука с такава любов, на сладкото славянско слово да им служи, защото е мило на душите им. И защо ли някак знае, че вече нищо не може да ги спре, и оттук нататък ще бъде хубаво, и пътят към Бога ще е отворен за тях. Има защо. На 3 април в Цариград Иларион Макариополски провъзгласи независимата българска църква. И само на 11 май с чорбаджи Атанас и другите варненски първенци се създаде българска църковна община във Варна и пратиха поп Димитър при Иларион в Истанбул да го ръкоположи като пръв тукашен отец на новата българска църква, че да се върне да служи.
към текста >>

55. Глава втора: Ученикът и учителите му - Атанас Славов

Къстър, който е получил сведения за забелязани индианци в коритото на реката, дава заповед за настъпление на изморените си конници, без да знае, че общата сила на скритите индианци е нараснала почти двойно.
С това Къстър и Шеридън нарушават споразумението за мир. (6 юни) 3000 бойци от племената лакота и шайен се стичат на призива на Ситинг Бул, който има видение, че войниците ги нападат, яздейки надолу с главата, от което шапките им падат. (17 юни) генерал Крукс спира корпуса си от юг според плана на Шеридън, за да изчака събирането на всички, преди да нанесат удара си, но самонадеяният Къстър не изпълнява нареждането и галопира нататък към индианците. (21 юни) при реката Литъл Биг Хорн стават първите схватки. Крукс се оттегля все още в очакване да се съберат всички американски сили. Къстър, който е получил сведения за забелязани индианци в коритото на реката, дава заповед за настъпление на изморените си конници, без да знае, че общата сила на скритите индианци е нараснала почти двойно. (24 юни) Ситинг Бул принася жертва на боговете на един близък хълм. (25 юни, неделя) Къстър се спуска с всичките си сили към забелязания основен лагер на Ситинг Бул. С прочутите си думи: „Това е добър ден за умиране!“ Ситинг Бул повежда атаката си. За половин час са избити 210 войници. Индианците съсичат ранените.
към текста >>

Едва изпратен с плач от цялото си село Кратово, едва дошъл тук с пътници търговци с безкрайна бавна, бавна върволица катъри, едва видял чудесата на този най-хубав град на всичките времена на тази планета - провлаците, стотиците мачти на корабите, крепостните стени, дето никъде ги няма такива - безкрайни и мощни - римска работа - десетките минарета, груби, тухлени, широки, тънки като моливи и заострени към небето, в групи по четири или щръкнали самотно, кубета на римски църкви, станали на джамии; доде види морето, островите, рибарските лодки, хълмовете, по които лази цял европейски град - Пера, - дето малко като него ги има и в Европа, доде прекоси моста на Златния рог със скарите риба по него и количките нарове, портокали, смокини, стафиди, ананаси, ябълки; доде опита шербета и шорупа на тоя райски град, бозаджийниците, кафенетата; доде се нагледа на файтоните и дамите с големите шапки, и кадъните с трептящите в златни парички фереджета над витите форми, дето се люлеят хем скрити, хем подчертани под копринените пембяни и мандаринени шалвари; доде види покритите чаршии, бакърджийниците, златарите, гювендиите във витрините на Абанос сокак - и градът опустява.
Ходи до метоха напоследък. Ходеше до българското училище. Говореше с децата... Да ги види, да види новите ученици откъде са, що са - чак от Македония, от Охридското езеро, от Бесарабия, от Тулча... Да ги види, че щяха да го затварят и да не ги пускат, защото имало май пак холера. Един от тези малчугани подробно описва какво става по времето на тази среща, без да познава чорбаджи Атанас, нито той него. Димитър Каранов. Едва изпратен с плач от цялото си село Кратово, едва дошъл тук с пътници търговци с безкрайна бавна, бавна върволица катъри, едва видял чудесата на този най-хубав град на всичките времена на тази планета - провлаците, стотиците мачти на корабите, крепостните стени, дето никъде ги няма такива - безкрайни и мощни - римска работа - десетките минарета, груби, тухлени, широки, тънки като моливи и заострени към небето, в групи по четири или щръкнали самотно, кубета на римски църкви, станали на джамии; доде види морето, островите, рибарските лодки, хълмовете, по които лази цял европейски град - Пера, - дето малко като него ги има и в Европа, доде прекоси моста на Златния рог със скарите риба по него и количките нарове, портокали, смокини, стафиди, ананаси, ябълки; доде опита шербета и шорупа на тоя райски град, бозаджийниците, кафенетата; доде се нагледа на файтоните и дамите с големите шапки, и кадъните с трептящите в златни парички фереджета над витите форми, дето се люлеят хем скрити, хем подчертани под копринените пембяни и мандаринени шалвари; доде види покритите чаршии, бакърджийниците, златарите, гювендиите във витрините на Абанос сокак - и градът опустява. Само надниква като насън и ето че изхвърча на друга планета. Ненаселена. Кепенците на дюкяните се спускат. Трясват мандалата на къщите. Напазарили-ненапазарили - ще се крият вътре гладни, дано оцелеят. Холера. По-страшна от всякога! По улиците ще препусне само някоя самотна тулумбаджийска кола със санитари с превръзки през носовете и устата, дано избегнат заразата, и толкоз.
към текста >>

Беше уморен.
Не му се ставаше на чорбаджи Атанас в този пуст град. Взема да се облича и се видя в огледалото. Къде бяха мощните му някогашни рамене? Де бяха тесните, ама дълбоки балканджийски гърди, дългите мускули, железните мишци? Кокали, прегърбени рамене; нямаше го чепатият стегнат гигант, дето до неотдавна му се подхилваше от огледалото изпод щръкнал мустак, нямаше го редичкият момчешки кривнат кичур над голямото чело - плешива дъртешка глава! И кафеви старчески петна където ще и не ще! За какво се обличаше? Беше уморен. И защо не отиде досега да вида внука си, какво правеше в този мъртъв град? Гледаше през прозореца как слугинята на отсрещната къща изписваше на портата под бялата голяма арка Давидова шестолъчка. Значи сладурите, дето така обичаха да си бъбрят с него, били евреи. Е, ней всеки вярва каквото иска, стига това да го доближава до Бога. Нека всеки си има свой път.
към текста >>

Ако приближите откъм морето или дори по трите моста, които се събират пред Ибрахимовата порта „Пипи-капу“, отдето са се прибирали от паша животните, ще имате чувството, че сте някъде около Багдад или Дамаск.
Статистиката ни казва, че десетина години преди времето, за което става дума, градът брои 16 000 жители, от които половината са турци. Останалите са 1000 арменци, 30 евреи, 150 местни гърци и придошли йонийски търговци и накрая над 6000 православни християни - повечето от които са гагаузи - което ще рече тюркски говорящи православни. Българите? Към петдесет семейства, или 250 души. Варна е оградена с внушителна крепостна стена. Тя се е белнала на височината над пристанището и предава неотразим антично-ориенталски вид на града. Ако приближите откъм морето или дори по трите моста, които се събират пред Ибрахимовата порта „Пипи-капу“, отдето са се прибирали от паша животните, ще имате чувството, че сте някъде около Багдад или Дамаск. На самия връх стърчи римската кула с римските развалини и катакомби наоколо, а над зъберите на стените и дванадесетте им ъглови табии (укрепени кули с подземни входове и етажи, настлани с каменни плочи от стари римски и български гробове) се стрелкат към небето минаретата на четиринадесет джамии, една часовникова кула и поразителният украсен каменен обелиск на чешмата на султан Махмуд Втори. Името Божие е добре поменавано в града. Освен джамии мюсюлманите имат четири мечети - молитвени домове без минарета, за изграждането на които не се иска султански ферман. Добавете към това куполите на петте внушителни тюрбета - мавзолеи на местни турски светии и герои, на които се закачат подаръци и се палят свещи. Добавете кубетата и камбанариите на седемте православни църкви - едната от които е именно българската „Архангел Михаил“, откъдето Петър започва тупуркането си.
към текста >>

И ако тръгнете от „Архангел Михаил“ в която и да е посока, ще ви обгърне космополитната църковна среда на черноморската столица.
На самия връх стърчи римската кула с римските развалини и катакомби наоколо, а над зъберите на стените и дванадесетте им ъглови табии (укрепени кули с подземни входове и етажи, настлани с каменни плочи от стари римски и български гробове) се стрелкат към небето минаретата на четиринадесет джамии, една часовникова кула и поразителният украсен каменен обелиск на чешмата на султан Махмуд Втори. Името Божие е добре поменавано в града. Освен джамии мюсюлманите имат четири мечети - молитвени домове без минарета, за изграждането на които не се иска султански ферман. Добавете към това куполите на петте внушителни тюрбета - мавзолеи на местни турски светии и герои, на които се закачат подаръци и се палят свещи. Добавете кубетата и камбанариите на седемте православни църкви - едната от които е именно българската „Архангел Михаил“, откъдето Петър започва тупуркането си. И ако тръгнете от „Архангел Михаил“ в която и да е посока, ще ви обгърне космополитната църковна среда на черноморската столица. Освен всички споменати дотук храмове, ако поемете надолу към пристанището, след сто крачки само е слънчевата арменска църква „Св. Саркиз“ с кокетното здание на църковното настоятелство в двора. Тръгнете ли на запад към Махмудовата чешма и часовниковата кула - на триста крачки се пада протестантската църква с острата си евангелистка кула. Пак на триста крачки на югозапад налитате на нова остра кула и нова сграда на църковното настоятелство в двора - но това тука е тежка работа, това са ти цветни стъкла, това ти е желязна ограда и стъпала към входните дъбови врати на храма. Католическата църква.
към текста >>

Отвън стената най на юг е пристанището на английската железница, а отсам, в морето стърчат трите скели на варненското пристанище.
Някоя и друга подковачница, навес на кланица. После пак празно. После казарма, после склад военен, после болница, после основи на училище, уж дето ще се строи голямо. Затворът, турското управление. И най на запад, вътре в крепостната стена е вятърната мелница - стърчи и наднича на запад към загубените села на Добруджа. Отвън стената най на юг е пристанището на английската железница, а отсам, в морето стърчат трите скели на варненското пристанище. Виждат се по на юг останките от стария кей и старите релси на железницата, дето бурята ги затри и затова железничарите се прибраха по към града. Така. А додето Петър тича и гледа да изкара първата си червена панделка в училището, събрано с толкова труд от баща му и дядо му, че да зарадва баща си, че се е отличил, и кака му Мария да не го гледа като че ли е някое глупаво хлапе, през океана, и то точно по това време се броят парите и хората, и умовете, с които ще се събере пък училището, дето ще се възпитат учителите, които ще дойдат да го учат в България, и учителите, които ще го учат в Америка. Така някак вървят заедно работите. В Америка образованието е като нашето образование по време на турското робство. Правят го личности, а не правителства.
към текста >>

Черно-бялата мраморна настилка свети лъсната ден и нощ.
Предната веранда е над тридесет метра на пет метра. В най-широката си част сградата е дълга петдесет метра. Входният салон е седемнадесет метра на осем. В средата на салона има елипсовиден отвор от първия етаж до стъкления покрив на тавана и от там струи светлина. Огромният полилей виси чак от втория етаж. Черно-бялата мраморна настилка свети лъсната ден и нощ. Едно срещу друго на стените има две огромни огледала, които пречупват какви ли не отражения. Кога какви пристройки има, кое кога е завършено не помня, но семейството се нанася пролетта на 1836 година. Кораби пренасят от Савана семейни съкровища, масивни мебели, маси, сервизи, драперии и кресла. Стените са покрити с тапети. Всеки има отделна баня.
към текста >>

Двадесет и пет коня в конюшнята... Телескопичен блик О, наду ми се главата! В престроената в общежитие конюшня през 1889 има стая три на три метра за специалния студент от варненската Ченгене махлеси Петър Дънов и той всеки ден прекосява черно-бялата мраморна настилка по пътя за учебната си стая, където слуша разперения върху голямата сцена на знанието самия Джеймс Стронг.
Кога какви пристройки има, кое кога е завършено не помня, но семейството се нанася пролетта на 1836 година. Кораби пренасят от Савана семейни съкровища, масивни мебели, маси, сервизи, драперии и кресла. Стените са покрити с тапети. Всеки има отделна баня. Скоро заработва и огромна пещ за каменни въглища, която осигурява централно отопление още далеч назад през 1838 година! Сметката е кажи-речи към триста хиляди долара. Двадесет и пет коня в конюшнята... Телескопичен блик О, наду ми се главата! В престроената в общежитие конюшня през 1889 има стая три на три метра за специалния студент от варненската Ченгене махлеси Петър Дънов и той всеки ден прекосява черно-бялата мраморна настилка по пътя за учебната си стая, където слуша разперения върху голямата сцена на знанието самия Джеймс Стронг. Това е то картинката, дето ми се стрелва сега! Имението било обявено за продажба през 1867 г. за 160 000 долара. Дрю плаща резиденцията, конюшнята, хамбара и хижата (наречена Сикаморовата хижа, в която Дънов ще спи с Делчев през първата си година тук), както и 400 декара вековна дъбова гора наоколо за 140 хиляди долара. Пито-платено! На 6 ноември 1867 година във входната зала на Гибънсовата резиденция се събира каймакът на Ню Йорк по случай откриването на Централната методистка семинария. На следващата година, за да върви всичко гладко и да не си губи времето, господин Дрю донася на управителния съвет на семинарията три документа: нотариален акт за сградите и четиристотинте декара, споразумение за мебели и други движимости в сградата и на трето място, облигация за четвърт милион долара в брой, или носещи лихва бонове за издръжка на семинарията.
към текста >>

Този път той се преселва в черноморската столица с цялото си семейство.
Готви се за 1871 народен събор. В светлината на тези подготовки във Варна се провежда епархиен събор и настоятелите, недоволни от настъпилата каша след оттеглянето на Константин, изгонват Панарет и искат от Цариград друго светило. Иларион Макариополски обаче (фигуративно казано) удря по масата и налага да се върне зетът на чорбаджи Атанас, защото знае, че при него не може да има грешка. Така че четирийсетгодишният вече духовен водач на Варненския край - след тригодишен престой при семейството си в Хадърча - отново потегля за Варна. Този път обаче шестгодишният Петър няма отново да посърне. Този път той се преселва в черноморската столица с цялото си семейство. А там е добре. Минало е времето на мъките и на войните. Загърбени са лъкатушенията на четирийсет-петдесетте самотни български семейства, които искат да имат училище и църква. Сега - през 1870 година - семейството на Петър е едно от тристата български семейства във Варна и децата на поп Константин ще имат достатъчно голям хинтерланд да се развиват между свои. Ще бъде пресилено, разбира се, да се каже, че нещата текат по мед и масло.
към текста >>

Ама на истински турски, кадийски турски, не „един гащяк-потур плява на нашто ешек- черното магаре, чоджум!“.
Додето си щракнеш пръстите на ръката. След това - училището във Варна. Първото. Блестящо училище все още по Бел-Ланкастерската система под грижите на Даскал Арабаджиев, но независимо от системата то година след година продължава по всичко да си остава първо. Идва да преподава в него сам сливенецът Сава Доброплодни. Когато Петър постъпва в училището и наесен идва време новата учебна година да се открие, ще се разказва как Доброплодни се представил за пръв път и как държал реч на турски. Ама на истински турски, кадийски турски, не „един гащяк-потур плява на нашто ешек- черното магаре, чоджум!“. Като изрекъл първите пет думи, всички се вцепенили и станало тихо и турските първенци - мюфтията, мютесарифинът и другите там се спогледали и поели дълбоко дъх - така говорел, сякаш че пред тях бил поетът на Махмуд Втори божественият Айни. Сетне казал и реч на български - а есенните люляци на двора цъфтят ли цъфтят, ухаят в ранната утрин! Така или иначе, първият учител на България турил училището в правия път. И не само туй, а го преустроил на модерно класно училище, каквито по него време в България имало я едно, я две! Такъв авторитет имало българското училище, че турският реформатор - валията Мидхад паша - сам дошъл на инспекция и пил кафе с настоятелството му. Изпълнен с възхищение, той похвалил българите за това как са подхванали работите и дори излязъл насреща им с идеи за още по-голямото подобряване на нещата, като обещал да ги подкрепи. Едно от предложенията му, които радостно се приели, било да се търси начин българското градско училище да се отдели от църквата.
към текста >>

Архангел Михаил“ в Ченгене махлеси, патриархът на българската словесност Иван Вазов се закачил по негов адрес в „Един бисер на Черно море“.
После учил славистика в Прага. Когато се върнал в България, станал директор на класното училище в Сливен, издал аритметика, елементарна словесност, българска граматика, история и какво ли не! Всичко от каквото имало нужда. Спял със запретнати ръкави. Пишел и печатал наляво-надясно, тресял дядо-Петковото списание „Читалище“ в Цариград, дискутирал пламенно за културата и за образованието. Като дошло времето на колосаните яки и префърцунения социализъм, времето, когато приятелят му поп Константин спял самотен в стаичката си на тавана на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Ченгене махлеси, патриархът на българската словесност Иван Вазов се закачил по негов адрес в „Един бисер на Черно море“. Вярно, че Шишков пишел малко смешни стихове, но не по-смешни първи стихове от Вазовите: Ой Варна, Варна, Одесос стара близо Каварна ти се докара... Е, и! Васил Коларов, като го срещнел в коридора на училището с великите си съмислители, се фръцкал пред тях, като му изказвал съжалението си, че Ботев не го признал като поет навремето. А старият директор ги гледал, виждал колко са „величествени“ превзетите му ученици, знаел, че „какво знаят те“, какво да им каже и какъв лесен бил сега за тях пътят им и как щели да го омацат, и се усмихвал, и се правел на глупав: - Да, да, господин Коларов, Христо мъничък като беше, тичаше само по ризка, стегнатичък такъв, и аз го шляпках по голото „д“. Как да им обясни на тези напомпани вече с митове и легенди хлапаци, и на всичкото отгоре вече отровени от диктуваната отвън пропаганда на министерството, че трябва просто да се гледа на всичко - но не само да се гледа, но и да се вижда, че трябва по човешки да се живее, не трябва да се употребяват много главни букви - но кой от аргументите му за истински народно и близо до земята образование и култура по вестници и списания е бил чут? На тези хлапаци тогава какво да каже? Шумналията Димитър Станчев бил ученик на Добри Войников, сетне учил в Цариград, след това като учител в село Ботево, близо до Варна, се впуснал в утопичните социалистически идеи на Фурие - няма как! - това било векът на Брук Фарм до Бостън, на Фрут Фарм до Харвард, ето ти го и Станчов до Варна! Фердинанд Дечев, третият учител на Петър в реалката, бил от банатските българи - католик.
към текста >>

С пристанище на море, с железница до речно пристанище на най-оживения път до центъра на Европа, строена от англичаните.
Полет като кажеш на нашия литературен български език, значи право нагоре в подножието на престола Господен да стигнеш! А ако е полет от онези, дето си малко с изпъкнали очи и трохи от трахана около устата, и се опулиш и опънеш пети, и вжжжжжжж! - вземеш, че се треснеш баш в центъра на часовниковата кула? Вжжжжжжж-жът! - фронтално така! - баш в кубето на „Св. Богородица“? Защото, като мисля за онези години: за влизането на Петър в реалката, за завършването му с първия випуск и прощаването му с Варна, за да отиде в Американското духовно училище в Свищов, аз виждам много светлина, много шум, много пъстрота, много радост; виждам българите най- радостно от всички по него време да викат „ура!“, но не и най-много да тежат на мястото си. Варна е върхът и Варна е сриването на надеждите на тези, дето виждат нещата ясно и точно, както подиграният Шишков вижда България на българите, защото „на българите“ значи на български първенци, които са я водили към свободата; а сега е дошло време първенците да се готвят да варят клисави домати с ориз полуслепи на тавана на някоя от църквите, които са издигнали сами, и да мигат на парцали под насмешките на учениците си и новоиздигнатите угодници на освободителите. И къде им е бил акълът наистина - две хиляди души на международен град от над 20 хиляди. С пристанище на море, с железница до речно пристанище на най-оживения път до центъра на Европа, строена от англичаните. Град - строителната перла на османската архитектура! Град, от който се напуска и през който се влиза в България; отникъде другаде с изключение на Свищов може би (обърнете внимание! - всичките други български пътища към света са покрити с шопски овчи бърбонки и тракийски биволски палачинки. Бургас смърди на сяра и колиби с рибени кости и мидени черупки из дворовете, пък е и в Източна Румелия, не в Княжеството!). Кой ще ги остави сами да решават бъдещето си! 24 юни 1879. Петър се готви да влиза в реалката и нея сутрин ще види не само бъдещите си съученици, а и представители от всички варненски училища на свободна Варна, както никога дотогава. В пълното им величие! Ще идва българският княз и как другояче и откъде другаде да пристигне в България ми кажете?
към текста >>

Винаги, когато ще посреща нещо голямо, Черно море е ядосано, роши се и се мята.) И трета арка: „Дерзай, Светлий Княже, народът е с Теб.“ Надигай се на пръсти, качвай се където можеш да гледаш над главите на тълпата.
Петър се готви да влиза в реалката и нея сутрин ще види не само бъдещите си съученици, а и представители от всички варненски училища на свободна Варна, както никога дотогава. В пълното им величие! Ще идва българският княз и как другояче и откъде другаде да пристигне в България ми кажете? Родственикът на английския вицекрал на Индия - лорд Монтбатън! Сам той най-светлият млад представител не само на немската благородническа династия Хесе, но и на Батенберг! Александър Батенберг! Пристанището е осеяно с арки, улиците със знамена! Отсам - „Да живее негова светлост Александър Първи“, оттатък - „Да живее България свободна“. Летят знамената. (Не в синьото небе, разбира се. Винаги, когато ще посреща нещо голямо, Черно море е ядосано, роши се и се мята.) И трета арка: „Дерзай, Светлий Княже, народът е с Теб.“ Надигай се на пръсти, качвай се където можеш да гледаш над главите на тълпата. Параходът „Константин“ акостира. Варненският губернатор Драган Цанков посреща светлия гост. Чиновници, съветници, български депутати чак от Одрин. Хей! Ура, да живей! Люлеят се хората; викове! Представителки от нежния пол от всички народности с шапки с големи периферии. Говорят и ахкат, и много-много български не се чува.
към текста >>

валчесто черно нещо.
И така на коктейла (шарена смесица като„петелска опашка“) от пет питиета, дето го смучат със сламка, англичаните, натрупали богатство от Индия, му викат Пънч. И ако ти друснат някой юмрук - пак му викат Пънч, защото е удар с петте свити пръста. И тая колосана бобена котелка, дето се носи на главата, и тя също иде от Бомбай - само че на английски града, за който става дума, се произнася „бомбей“. Така или иначе търговците В Цариград не ти пишат на английски, като идеш нещо да купуваш, ами приказват италианското търговско линго (на което тази работа се казва „бомбета“) и ако искаш такава бобена котелка от някой моден магазин в Пера да си като англичанин, забогатял до безумие В Индия, и те ти казват - „Ааааа, евет, чорбаджи, бомбе фасон, евет-евет! Джам гиби!“ И ти свалят колосаното бобено гърне, и ти го нахлузват на главата. Значи: „Ааааа, тъй, господине, бомбей стил (в бомбайски стил), тъй, тъй! Лъщи!“ Италианците, разбира се, го поиталианчват, защото поради близостта В звученепю на думата им се струва, че идва от „бомба“, т.е. валчесто черно нещо. И така нататък. Песен има една много години по-късно. Скачат едни моми с дълги голи крака и стегнати задни бузи и пеят: Четри стъпки направи и назад се обърни. Туй, всеки знай, е новият танц Бомбай! Хей! И тропат като кобилки по шантаните, и като тропат В такт, си клатят модните бобени гърнета и ту ги свалят, ту ги турят на къдравите си главунки, милите! А пък ритъмът на танца, който танцуват, се казва Чарлстоун - това вече не е английски град в Индия, а американско пристанище в Южните щати, дето негрите го измислят този „Чарлстоун“ да го тропат, докато надуват джаз. И тези бомбейки, тези бомбета, също като по-късно тези панамени шапки (от град Панама им викат панамки в България, само че в САЩ, като първо взимат да ги носят, му викат на такъв човек, че се носи в Чарлстоунски стил, и панамените шапки са чарлстоунки... И танц също има такъв, и песента му е: „Рита, скача като кон, туй ми било Чарлестон!“)... абе, карай! Абе, няма столици, няма Цариград, няма българи граждани със стил или уличници без стил - вече селски калпак носи самият саксонец князът, защото оттук*нататък свърши се със света, оттук нататък руснакът ти казва, че си селянин славянин, и който е облечен като света, е чорбаджия изедник, и щом си селянин, си славянин и ще ти надуват главата с това от училищата си и с великата глупост, че първенците ти са изедници - толкоз! - селяните славяни са да слушат и служат на Петербург, и това и ще правиш, велика ти моя християнска православни и чиста душо с дървеното рало, а твойте изедници им острижи брадите и - бой! Батюшка цар ще ти помогне! Петър вижда от високото, дето е стъпил, и чува: - Да живее князът! Да живее България! Долу две дами с капелуши и огромни очи се стискат под мишница и се кокорят към стройния германец с калпака, който слиза, подкрепян от Драган Цанков.
към текста >>

Така че Вазов ще се обади за „Бисера от Черно море“, Ботев ще се заяде с Пърличев, който е единственият заслужил лауреат от всичките.
Председателят на градския съвет поднася хляб и сол с думите: „Ваша Светлост! В името на населението от град Варна...“ и кара нататък... На които думи красивият младеж със селския калпак отговаря с много точно и внимателно изговорените български думи - сякаш стъпва на пръстчетата на краката си: - Сърдечно благодария за изразените вий чувства. Да живее новотто ми отечество! Да живее Блягария! После на ален кон... После гърмят сто и едно оръдия... „Шуми Марица окървавена, плаче вдовица люто ранена...“ Авторски блик И това е по-добро от Шишковото: „Варна, Варна край Каварна, много стара се изкара“, така ли? Съмнявам се! Но времената са такива. Всички онези поети от онова време знаят, че не са поети и че просто в този романтичен период има „места“ за поети, и ги заемат, но им треперят гащите, че не им е там мястото и утре може да изхвръкнат. И е естествено, че не си гледат работата с облаците и самодивите в бяла премена, ами току захапят някой колега, да го пооцапат, да не им мъти водата. Така че Вазов ще се обади за „Бисера от Черно море“, Ботев ще се заяде с Пърличев, който е единственият заслужил лауреат от всичките. Ще лайне по даскал Петко: „Не пей ми се, не смей ми се, от днес веч ще да блея!“ А даскалът, разбира се, на никой не остава длъжен: „Не е мъж тоз, кой вързува гащи, и писател, който знай да дращи!“ Фактът, че Петър по това време стои някак на дистанция, разкрива нещо много съществено. Той не е като другите си връстници. Еуфорията при тях е всъщност част от заразата на новоосвободена България; освободена, преди да може сама да се справи с обществените и политически проблеми на една свободна държава, тъй като самата нация още не е дозряла. С хора като баща му и дядо му тя скоро би осъществила каквото е нужно, но техните усилия и добрите резултати, които постигат, са все още реакция срещу дразнещи неща, срещу несправедливости, защита срещу неудобства, и това още не минава през осмислени в един цялостен план координати на националната идеология. Когато селяните помагат на поп Константин да им се махне от гърба сърбелът на гръцката агресивност, те не са готови да дадат рамо на българската църква като българи с национално съзнание.
към текста >>

Не знае, че англичаните, понеже ги е страх от руското влияние на Черно море, искат да се освободи западната й част, че настояват шопите и макетата да са България, а по Черно море да си е Турция.
Искаше да върви напред, а колко празно му беше, как така се махаше, преди да се е слял, допрял, прегърнал близко до сърцето си всичко тук след толкова години на любов в семейството си и в училищата си, и с учителите си. Пообиколи малко. Доста пообиколи всъщност и сега, като напускаше Варна, му бе най-мила сякаш. Как е издънена тя за тези години. Свободна България наистина! Той не знае какво е ставало по преговорите за съдбата на тази свободна България, която се освобождава, без да може да каже една дума пред освободителите си с моливите и перодръжките. Не знае, че англичаните, понеже ги е страх от руското влияние на Черно море, искат да се освободи западната й част, че настояват шопите и макетата да са България, а по Черно море да си е Турция. Не знае, че точно по същите съображения русите удрят юмрук на масата и завъртат картата на другата страна - Македония да си е Турция, а гагаузите и гърците по пристанищата, и руските рибари липовани по Камчия и делтата на Дунав, и немците и молоканите в Тулча да са България. Кой ти разбира от военна музика! Не може! Не бе, може! Не! Да! Не... Искаме Варна и русенската железница! Тогава Пловдив остава под Цариград! Хм! Русенската железница на англичаните ли да се ремонтира, или немската железница на австрийците през Пловдив да се довърши? И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари! И започва рушенето! Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов. Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма.
към текста >>

Белите, лъснали над залива крепостни стени, кулите, табиите - дето, като си в морето по натежало време, под нагрочени облаци, и всичко тъмно, и вълните - черни и рошави, и ръмжи глухо наоколо, и като погледнеш към римската кула, не се вижда, но около върха е опасано като пола - като селска риза се белее сред черното вечна Варна.
И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари! И започва рушенето! Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов. Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма. Това градено чудо на чудесата. Ташкюпрю го няма (все едно моста на Мостар да събориш - остава ли град там!). Белите, лъснали над залива крепостни стени, кулите, табиите - дето, като си в морето по натежало време, под нагрочени облаци, и всичко тъмно, и вълните - черни и рошави, и ръмжи глухо наоколо, и като погледнеш към римската кула, не се вижда, но около върха е опасано като пола - като селска риза се белее сред черното вечна Варна. И светне светкавица, и тогава виждаш как са се стрелнали към бога четиринадесетте минарета... Няма го вече това. Сринато е. Решили са го онези с моливите. Вечна Варна - дето камъните на пода на осемъгълните табии бяха от българска Плиска и Абоба. Нали ги караха български каменари, нали ги сякоха български майстори, български железари, български зидари нали спускаха отвесите, български дърводелци нали рязаха таваните на стражниците... Все селски момчета, дето станаха граждани.
към текста >>

56. Глава трета: Колежанинът - Атанас Славов

Като засилване на кулминацията на страхотиите! Като сгъстяване на боите! Влака го има и в един по-стар черно-бял филм на царя на ужасите Хичкок: в полумрака на тесни купета български войници с разкопчани шинели и изпити очи, разбити след някаква балканска война, пеят на три гласа войнишки български песни - и след миг, разбира се, започват убийствата в първа класа.
Суеверията на хората й се препречват; те напълно вярват в магии и заклинания. Сестра Магдалена не може да се настани никъде, защото не й се ще да се съгласи с попа да идва да ръси стаята й със света вода, за да прогони от нея злите духове, както им е обичаят да правят на всяко първо число на месеца... Поповете заплашват хората, че ще ги оставят на произвола на вампирите и караконджолите, ако не си вземат децата от протестантските училища...“ (1877) „Италианците и австрийците напълно свободно могат да изповядват католицизма, турците мохамеданството, израелтяните юдейството или германците лутеранството, обаче за българите е ерес да имат каквото и да било друго вероизповедание, ако не са под православната църква. Докато както на чужденците, и на българите се гарантира според конституцията да водят каквато и да било пропаганда, първите ще срещнат фанатична съпротива от църковната йерархия; и българите католици и протестанти трябва да са готови да бъдат заклеймени от общественото мнение като отцепници или дори предатели." (1891) Този влак е истинска смърт и погребение! Някъде си през седемдесетте години на миналия век един италианец пътува с него и изпитва такъв ужас, че публикува специален пътепис за цялата история; после го превеждат в едно руско списание в Петербург и като го четеш, все едно че е предложение на сценарий за филм на ужасите. В този вид филми, както знаете, модите скачат от едно на друго, но в последните няколко варианта на един от вечните хитове на жанра, за граф Дракула, който живее от човешка кръв в двореца си в Карпатите, се въвежда един посредник от Лондон. Посредникът предлага на Дракула да купи имот в Англия, и винаги се включва (след ужасните корабни бури и страхотии, през които англичанчето повръща, за да се подготви публиката за Двореца на Дракула), винаги се включва, казвам, пътуването му с влака Варна-Русе на сър Хенри Баркли. Като засилване на кулминацията на страхотиите! Като сгъстяване на боите! Влака го има и в един по-стар черно-бял филм на царя на ужасите Хичкок: в полумрака на тесни купета български войници с разкопчани шинели и изпити очи, разбити след някаква балканска война, пеят на три гласа войнишки български песни - и след миг, разбира се, започват убийствата в първа класа. Както и да е! Нищо с тази железопътна линия не върви, колкото и средства да се хвърлят, нищо не става от нея и никога няма да стане - даже след сто години, даже през 2000-та година. Отначалото турското правителство поръчва 30 локомотива и 500 вагона, от които триста са товарни, а двеста - за пътници от трите класи. И още един специален вагон за султана. Надеждите са за голям комерсиален успех: линията стига до дъното на варненския залив на голям кей над водата, за да могат вагоните да се товарят и разтоварват направо от параходите; отделно от пътническата гара. За съжаление още от началото връхлита една от онези кошмарни варненски бури и кеят става дармадан, а пясъците изцяло зариват под себе си железните релси.
към текста >>

Освен това, както синът му има проблеми с това да нарича бялото черно само защото натам върви вълната, така и Константин е такъв и това си качество синът му взима именно от него; и когато българското паство се оказва, че е премахнало гръцките попове само за да може да не плаща грошовете, дължими на църквата за църковни служби, и когато православните попове стават по-тесногръди и фанатични от едновремешните гръцки попове и по-алчни - чудно ли е, че душата му се изпразва и че се дръпва настрана и се уединява, и се скрива в Нови пазар да служи там вече доста стар, само да е далеч от любимия си изпортен град?
Но - назад към нашия проблем. Единственото, което остава не съвсем ясно при това положение, е как възрожденецът поп Константин, който близо петдесет години тласка напред българската православна църква, дава сина си на протестантско училище. Отговорът на този въпрос не е прост, но не е важен, въпреки че го поставям, защото е очевидно, че българският читател ще си го зададе независимо по какви причини. Всъщност вероятно не е той само, който го е „дал“ или не. Толерантен, какъвто е бил цял живот, поп Константин е и достатъчно мъдър да остави сина си - който след завършването на варненската реалка безспорно е по-просветен от него - сам да вземе решението си. Освен това, както синът му има проблеми с това да нарича бялото черно само защото натам върви вълната, така и Константин е такъв и това си качество синът му взима именно от него; и когато българското паство се оказва, че е премахнало гръцките попове само за да може да не плаща грошовете, дължими на църквата за църковни служби, и когато православните попове стават по-тесногръди и фанатични от едновремешните гръцки попове и по-алчни - чудно ли е, че душата му се изпразва и че се дръпва настрана и се уединява, и се скрива в Нови пазар да служи там вече доста стар, само да е далеч от любимия си изпортен град? Съвсем не, ако видим какво пише за него в цариградския вестник „Македония“ Г. С. Раковски при първото му оттегляне: „Попитах за предишния им църковен предстоятел отца поп Константина, къде е и защо го няма. Казаха ми, че бил в с. Хадърча, празен и отстранен, защото били го удариш... Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквозинещо за този българин, който аз познавах от напред за родолюбив мъж...“ Не, не е чудно, че поп Константин се оттегля, и че ще търси нещо, от което да струи светлина и чистота, а не пушек на свещи само, миризма на тамян и броене на стотинки - нещо, което е било сладостта на първите шестдесет години от живота му. И не е чудно, че е бил достатъчно голям, дори когато вече се е съсухрял около себе си, да пусне сина си сам да търси пътя, от който може да дойде светлината вече за него - по-младия.
към текста >>

Както казахме, мисията е на триста крачки от Ченгене пазар и двора на „Архангел Михаил“, където поп Константин се мъчи да се приспособи към новите времена на загърбване на възрожденците и идеалистите, а синът му, който не може да се научи да вика на бялото черно, се мъчи да намери начин да навлезе в живота.
Петър Тихчев, който е назначен за пътуващ проповедник, намира пътя си отворен. Приемат го десетки семейства по села и градове и той чете, и обяснява Евангелието по домовете им. Освен това налучква, че кафенетата навсякъде му предлагат чудесна аудитория по всяко време на деня - черпиш или те те черпят по едно кафе, и започваш да им говориш! Така до лятото будителят на долното течение на Дунав и Варненско вече има над сто души от дванадесет. градове и села, които смята за близки приятели и сподвижници. В тази именно обстановка започва работа и мисията във Варна под ръководството на забележителния пастор от щата Минесота, при това възпитаник на университета на Дрю - Трайко Константинов. Както казахме, мисията е на триста крачки от Ченгене пазар и двора на „Архангел Михаил“, където поп Константин се мъчи да се приспособи към новите времена на загърбване на възрожденците и идеалистите, а синът му, който не може да се научи да вика на бялото черно, се мъчи да намери начин да навлезе в живота. Не е голяма спекулация, ако допускам, че контактният и в най-черните си дни поп Константин - прочута духовна личност във Варна, винаги търсен от всеки новодошъл - се е срещнал с Трайко Константинов. Би било невероятно да не се е срещнал! И не е голяма спекулация идеята за продължаването на учението на самовглъбения Петър в Свищовския методистки институт да е изщракала някъде по време на тези разговори. Поп Константин - донякъде в безизходица за сина си по това време - не може да не е бил впечатлен от този забележителен човек, дошъл от проповядването си на божието слово из житните полета на Минесота през океана в българската житница - Добруджа. Сградата на пансиона на Методисткото богословско училище, Свищов, по-късно здравен дом * И така, Петър Дънов се озовава в Свищов, отново на върха на вълната. Както при идването му във Варна взаимопомощното българско училище, изградено с бащината му помощ, в което постъпва, се издига в класно; както като стига до гимназиално ниво се отваря едно от първите две в Княжеството модерни „реалки,“ за да го приеме в първия си випуск, така и в Свищов той пристига точно по време на изживяването на сътресенията около американското училище и неговото устремяване напред към превръщането му в Американски институт за наука и теология.
към текста >>

И обратното, ако ще товариш каквото има да се товари на Балканите и да го караш към Русия или Черно море, или Централна Европа - докарай го тук и товари.
Сградата на училището бива предложена за болница на Червения кръст и на ученичките е наредено да си стягат багажа. Преди това да стане обаче, се решава болницата да не се нанася и програмата скоро е подновена. В мъжкото училище в Свищов обаче няма смущения. Петър Дънов и съучениците му от новия клас продължават да усвояват онова, което методисткото образование има да им даде. * Това Свищов - е нещо невероятно! Град на това място има откакто изобщо има градове, тъй като става дума за най-южната точка, до която Дунав стига, като завива дясно на борд, и ако ще караш стоки или ще пътуваш от Европа към южните части на Балканския полуостров или Цариград, тук е мястото, до което трябва да доплуваш по най-голямата водна артерия на нашия цивилизован свят. И обратното, ако ще товариш каквото има да се товари на Балканите и да го караш към Русия или Черно море, или Централна Европа - докарай го тук и товари. Но и друго има. Ако искаш - ама наистина! - да си го върнеш на който владее Балканите, изравни със земята този именно град на най-южната точка на реката и пристанището му, крепостта му, индустрията му, търговията и гарнизона му, че да ти олекне! Така е по трако-римско време, така е по византийско време, така е по' българско време, и по славянобългарско, и по турско-татарско време. Като акордеон! Расте, намалява; издува се, свива се - такава е тя музиката на Свищов! Дипломираните в Богословското училище в Свищов, 25.06.1886 г. Изправеният отдясно е Петър Дънов Географите на 19 век ще ви подлудят, ако не знаете тази подробност. Ритер в 1804 г.
към текста >>

Гладни, изморени от път, нощувахме в с. Сестримо.
Телескопичен блик „На седми сутринта нарамихме кримките с по двайсе патрона и се отправихме за границата, която беше на 12 километра от Самоков. Заедно с други младежи като мен и аз успях да убедя родителите си, че трябва да се запиша доброволец, макар че едва що бях навършил 18 години. Оттатък Шипоченското ханче, на 1-2 километра, видяхме километричния камък, който отбелязваше границата между Княжество България и Източна Ружлия. С изчукан надпис ГРА на него. Това ни шокираше! Тоя калпк ни пречи - трябва да го махнем, но няма как, няма с какво! Дадохме му по един ритник, ударихме го всинца с прикладите и ... отминахме. Гладни, изморени от път, нощувахме в с. Сестримо. На другата заран, рано-рано потеглихме за Пазарджик. На път минаваме през лозята на с. Белово. Като „освободители“ имаме право да си хапнем малко грозде. То не беше съвсем узряло, ама прасковите и крушите бяха тъкмо за ядене. Някои от лозарите бяха излезли на имота си и пъдеха „освободителите.“ Спас Джезаджията видя, че има нещо не както трябва в тая работа и ни заяви да си вървим по пътя и да не влизаме в лозята; в противен случай той ще застреля на място оня, който не изпълнява заповедите му.
към текста >>

Видяхме дебелия край, разбрахме в що се състои „дисциплината.“ Военно време! Ако не се подчиняваш - куршум! Прашни, изморени, изпотени, добрахме се до гара Пазарджик.
На другата заран, рано-рано потеглихме за Пазарджик. На път минаваме през лозята на с. Белово. Като „освободители“ имаме право да си хапнем малко грозде. То не беше съвсем узряло, ама прасковите и крушите бяха тъкмо за ядене. Някои от лозарите бяха излезли на имота си и пъдеха „освободителите.“ Спас Джезаджията видя, че има нещо не както трябва в тая работа и ни заяви да си вървим по пътя и да не влизаме в лозята; в противен случай той ще застреля на място оня, който не изпълнява заповедите му. Видяхме дебелия край, разбрахме в що се състои „дисциплината.“ Военно време! Ако не се подчиняваш - куршум! Прашни, изморени, изпотени, добрахме се до гара Пазарджик. Няма вече ходене пеш. Ще ни качат на влака и право в Пловдив. Една специална депутация ни приветства с „добре дошли“. Закуски, по една чаша вино. Ободрихме се.
към текста >>

Нямали идея как да отговорят на поздрава му и просто ревнали ура! Гладни, изморени, потънали в прах и огънали рамене под кримките, доброволците самоковци, които дошли да си предложат живота за съединението, не смятали, че са се представили добре и носовете им пооклюмали.
Едвам пристигнахме и слушаме командата „строй се!“ Присъедини се към нас и друга доброволческа чета, та станахме една рота от стотина души, все под командата на Спас Джезаджията. Каза ни се, че Негово Височество Александър Първи изявил желание да ни види лично. Ходом марш, през улиците на града до „конака“ на Теперко Паша, Кръстевич, генерал-губернатора на Източна Румелия.“ На княз Александър било съобщено за преврата в Пловдив на 6 септември, като бил на почивка в двореца Евксиноград. В Северна България още нямало друга железопътна линия освен Русе-Варна, така че за петдесет и пет часа князът сменял файтони и кабриолети, минал през Търново, прекосил Балкана и се настанил в конака на генерал-губернатора Кръстевич, който пък си стегнал багажа и поел за Цариград. Юнаците дефилирали под звуците на военна музика. Нямали идея как да отговорят на поздрава му и просто ревнали ура! Гладни, изморени, потънали в прах и огънали рамене под кримките, доброволците самоковци, които дошли да си предложат живота за съединението, не смятали, че са се представили добре и носовете им пооклюмали. Въпреки че Спас Георгиев им казал, че всичко минало отлично. На другия ден обаче, когато Георгиев се явил при тях с пагони на поручик, те се поотръскали. Хубаво му стояла униформата. След парада госпожицата Елен Стоун и Иванка Акрабова намериш Чакалов и още две момчета от американското училище и ги поканили да се настанят при господин Марш в конгрегашката мисия. Измили се те и се настанили в една стая с отделни легла и докато били в Пловдив, закусваш и вечеряш там.
към текста >>

Същата добруджанска работа - като на изток към морето село Хадърча - дето се беше родил Петър Дънов.
По комшийски. Баща й карал камъни за строежа на протестантската църква с волската кола, а тя се помни съвсем мъничка как водела воловете, той докато ги бодял с остена, и те мъкнели, къде ще ходят. Бай Ангел се казвал баща й. Тя самата била родена в 1920 година. - Чакай! - викам и гледам наоколо: има-няма по на половин километър от всички страни около площадчето, дето е спирката - опънал плосък корем нагоре някой хребет; ни баир като баир, ни възвишение, кажи го по-скоро просто края на вдлъбнатината, в която е задънено селото. Същата добруджанска работа - като на изток към морето село Хадърча - дето се беше родил Петър Дънов. И виждам, че тези хора, като са се заселвали, не ги е интересувала панорамата, защото не са ни швейцарци, ни люксембургски графове, ами са гледали да не се виждат светлините на селото вечер, да не могат лесно да се ориентират кърджалии и полски хайдути къде има булки за изнасилване и овци за отвличане. И викам: - Как тъй 1920 си родена, пък майка ти родена в 1875? Смее се. - Ами тъй! Четирсе и пет години ме е раждала. - Спокойна, кажи го царствена жена.
към текста >>

Две беш лястовици кръстосаш небе над жълтото море на Добруджа.
А сега е сама. И дразни я така отвътре! Дойде внучката й - една хубавица, набита, елегантна - някъде откъм сладкарницата до Съвета май. Изскочи, като завъртя през площада автобуса за Русе. Качи се. И аз се качих - не беше нужно някак да казвам „довиждане“ на моята разговорка, като тръгнах. Две беш лястовици кръстосаш небе над жълтото море на Добруджа. Тя не знаеше, но русенските писатели и журналисти ровят миналото на Петър Дънов и пишат по нещо за пребиваването му в Хотанца след евангелисткото училище в Свищов. Според тези събирачи на местни спомени хотанчани вече били подготвени за евангелисткото слово. Неговото идване тук през есента на 1887 предхожда само с година и половина откриването на основното евангелистко училище в барачката на мястото на сегашната евангелска църква, за което отговаря брат Захария Димитров. Тогава село от шейсе къщи само, след заминаването на Дънов, когато започва училището, мисията тук вече има 14 редовни члена. Старите методистки архиви виждат нещата в същата положителна светлина.
към текста >>

57. Глава четвърта: Семинаристът - Атанас Славов

Зелените океански костенурки отчаяно папащи с уморените перки на крайниците си по пеленга на малките си мозъчета, за да стигнат далечните зелени пясъци, да снесат припряно оплодените си яйца, да свържат отдалечаващите се противостоящи брегове на океана.
Колкото и вероятно близка да е картината, рисувана от Чакалов, до прекосяването на Петър Дънов, аз все пак виждам Учителя във вътрешния си поглед като действащо лице от спомените на един украински емигрант, запазени в Музея на квартиранта в Лоуър Ийст Сайд в Манхатън. Пак от същото време. Пак трета класа. В трюма. С пяната от бреговете на Европа, с низвергнатите, с хората напълно скъсали с корени, бит и минало. Безтегловните. Зелените океански костенурки отчаяно папащи с уморените перки на крайниците си по пеленга на малките си мозъчета, за да стигнат далечните зелени пясъци, да снесат припряно оплодените си яйца, да свържат отдалечаващите се противостоящи брегове на океана. Но това все пак са само външните картини, външните факти, ефимерният образ на късогледата камера и тя не ни дава намек дори от това какво се изписва във вътрешното зрение на един двадесетгодишен „непроговорил“ млад мъж, изправен пред Голямата Картина, и пред експлозията от огромното кълбо факти, които другите се правят, че не виждат, защото не им се губи време, но които той продължава да оставя да се сгромолясват върху него. Всичките. И то едновременно. Това е неговият свят и той иска да го задържи целия с надеждата да го осмисли. Колкото и застрашително и експлозивно да се разраства в момента. Защото, от друга страна, колкото и повече този свят да се разраства, в него се провижда все по-добре едно единство, една цялост, една грандиозна в простотата си осмисленост, която той може би ще успее да овладее преди да бъде смазан.
към текста >>

И ще се носи светкавично така невидима и беззвучна под кораби и самолети, додето пет часа по-късно заливът Килауеа на северния бряг на хавайския остров Кауаи не се пресуши от всмуканата от цунамито вода, за да подхранва катастрофалната невидима вълна, и след минути ще се оголи дъното на Сънсет Бийч на остров Оаху на югоизток, и след минути все в същата посока полуостров Калеупапа на Молокаи ще загуби морето около себе си, и след това ще зине сух просторният северен залив на остров Мауи-Кахулуи, и когато след малко започват да се заголват полите на нос Уполу на остров Хавай, назад на северозапад заливът Килауеа, отдето започва всичко, не само отново е пълен, но водата се надига като кипнал съд и лази по дерето, и залива околните планини трийсе, четирсе метра, и върви и върви нагоре; и след това се заливат отново Оаху, Молокан, Мауи... И когато започне да залива Уполу на Хавай, океанът този път с рев се изтегля от дерето над Килауеа на 400 км на северозапад и от залива, и извлича и поглъща в бездната си всичко, което се е случило без корен на пътя му: коли, коне, бараки, плажни чадъри, лодки, плъхове... Десетки хора.
Стърже над отпушените комини с лава под Хавай, трупа се сгур и сгурта се подава под повърхността във вид на вулканични острови, и те се плъзгат с целия подокеански щит на северозапад и се рушат от дъждовете и изригват нови подводни вулкани на югоизток от тях, където комините от лава в по-дълбоките земни слоеве намират отдушник. Стърже щита на дъното на северозапад по протежение на Калифорния в катаклизмични трусове. Връхлита Курилските острови и кърти подземни планински масиви и когато те се дръннат на дъното на океана, раздвижили милиарди кубически метри водна маса, тежки по тон кубическия метър, лисва на повърхността това, което японците наричат цунами - смукващия и заливащ океан, от който няма спасение. Водният камшик на Дядо Господ! Представете си, как в дълбоките води на Тихи океан великият шелф, прострян в протежение на Алеутските острови, се разлюлява от необхватен по мащаб воден трус и как милиони кубически метра скална маса се отъркулват и уталожват на ново място на дъното на океана, и милиони и милиони кубически метра водна маса трябва да се пренареди, да се всмуче на опразненото място и да измести водните маси в пътя си, и как в зависимост от големината си тази тежаща милиони тонове водна маса се задвижва със скорост шестстотин-седемстотин километра в час, със скорост направо близка до тази на звука, което оставя всичко произтекло тук в пълна тишина. И представете си, че освен безмълвна, тази подводна вълна остава и невидима, тъй като надига повърхността не повече от десетина-двайсет сантиметра - така че докато се уталожи (след като се отрази от леда на Антарктика), тя ще засегне до седем-осем процента от цялата маса на Тихи океан. И ще се носи светкавично така невидима и беззвучна под кораби и самолети, додето пет часа по-късно заливът Килауеа на северния бряг на хавайския остров Кауаи не се пресуши от всмуканата от цунамито вода, за да подхранва катастрофалната невидима вълна, и след минути ще се оголи дъното на Сънсет Бийч на остров Оаху на югоизток, и след минути все в същата посока полуостров Калеупапа на Молокаи ще загуби морето около себе си, и след това ще зине сух просторният северен залив на остров Мауи-Кахулуи, и когато след малко започват да се заголват полите на нос Уполу на остров Хавай, назад на северозапад заливът Килауеа, отдето започва всичко, не само отново е пълен, но водата се надига като кипнал съд и лази по дерето, и залива околните планини трийсе, четирсе метра, и върви и върви нагоре; и след това се заливат отново Оаху, Молокан, Мауи... И когато започне да залива Уполу на Хавай, океанът този път с рев се изтегля от дерето над Килауеа на 400 км на северозапад и от залива, и извлича и поглъща в бездната си всичко, което се е случило без корен на пътя му: коли, коне, бараки, плажни чадъри, лодки, плъхове... Десетки хора. Всичко, което се е случило на северните брегове на Хавайските острови в този неразбираем мигновен кошмар ту оголен, ту наводнен, ту всмукващ обратно на дъното; всичко, до което се.докосва. И тази „едновременност“ на станалото, видяна в цялостта й, няма ляво и няма дясно, няма сега и после. То е едно и също нещо и е само сега. Един задвижен за удар камшик, при който ръкохватката спира, но единното и неделимо движение се предава на корена на камшика и нататък и нататък до върха. Но никоя отделна част от движението не описва и не дава представа за цялото по какъвто и да било начин: Покойната ръкохватка?
към текста >>

- Нося само двадесет и пет долара - казваше мъжът на гладко обръснатия човек в черно до него.
И това щеше да е голямо напрежение да бъде до тях, но винаги да е пределно ясно, че не е един от тях. И тогава чу някакъв мъж да говори разтревожено, но с равен глас, на някакъв славянски език, дето не знаеше какъв е, но който донякъде разбираше. И точно това беше то! Тези хора бяха вглъбени в себе си и несигурни, но не саможиви, очите им бяха широко отворени като очите на италианците, но едновременно с това излъчваха ясния сигнал, че нямат намерение да заемат центъра на сцената при каквито и да било обстоятелства. Изглеждаха като хора, които са пострадали може би по-лошо от варшавските евреи, но държаха чувствата си в себе си и нямаха намерение да обременяват когото и да било с проблемите си. И едновременно с това очите им не бяха забити в пода пред краката им; гледаха наоколо, виждаха какво става, и се чувстваха като у дома си; ако доближиш, ще се отдръпнат, ако се отдалечиш, техният зрял човешки интерес щеше да те проследи от разстояние. - Нося само двадесет и пет долара - казваше мъжът на гладко обръснатия човек в черно до него. - Какво ще стане, ако трябва да похарча част от тях, докато преплуваме, отче? Ако нямам на ръка двадесет и пет долара, като слезем в Ню Йорк, ще ме върнат обратно, така ми казаха. - Господ ще се погрижи за това, Гаврило, момчето ми, ако е трябвало да се заселиш в Америка - човекът в черно отговори на спътника си, но очите му вече кацнаха върху Петър да разберат дали дава ухо към разговора им и кой ли може да е. - Господ си е Господ, но и законите са си закони, отче! - младият мъж сериозно беше разтревожен. - Виж сега, ако не вярваш в Бог, той ще ти даде урок; ще се разболееш и ще трябва да похарчиш част от парите за лекарство, и тогава ще се научиш какво значи да не довериш съдбата си в ръцете му.
към текста >>

- Господ ще се погрижи за това, Гаврило, момчето ми, ако е трябвало да се заселиш в Америка - човекът в черно отговори на спътника си, но очите му вече кацнаха върху Петър да разберат дали дава ухо към разговора им и кой ли може да е.
Изглеждаха като хора, които са пострадали може би по-лошо от варшавските евреи, но държаха чувствата си в себе си и нямаха намерение да обременяват когото и да било с проблемите си. И едновременно с това очите им не бяха забити в пода пред краката им; гледаха наоколо, виждаха какво става, и се чувстваха като у дома си; ако доближиш, ще се отдръпнат, ако се отдалечиш, техният зрял човешки интерес щеше да те проследи от разстояние. - Нося само двадесет и пет долара - казваше мъжът на гладко обръснатия човек в черно до него. - Какво ще стане, ако трябва да похарча част от тях, докато преплуваме, отче? Ако нямам на ръка двадесет и пет долара, като слезем в Ню Йорк, ще ме върнат обратно, така ми казаха. - Господ ще се погрижи за това, Гаврило, момчето ми, ако е трябвало да се заселиш в Америка - човекът в черно отговори на спътника си, но очите му вече кацнаха върху Петър да разберат дали дава ухо към разговора им и кой ли може да е. - Господ си е Господ, но и законите са си закони, отче! - младият мъж сериозно беше разтревожен. - Виж сега, ако не вярваш в Бог, той ще ти даде урок; ще се разболееш и ще трябва да похарчиш част от парите за лекарство, и тогава ще се научиш какво значи да не довериш съдбата си в ръцете му. - Свещеникът, защото това очевидно бе свещеник, въпреки че черният му костюм нямаше нищо общо с расата, които носеха православните попове, продължаваше с теорията си полу на шега, за да разведри спътника си, но още гледаше Петър с половин око. - Нали четеш Библията? - Зная аз Библията, отче Куцак, знаеш, че я знам.
към текста >>

Петър им каза, че е уморен и ще си ляга да спи, когато дойде ред той да си разкаже историята.
Голяма работа! Момчето си беше забравило тревогите. Торбите на Петър бяха нагласени до неговите, плодове, хляб и сирене размениха пръсти и ножове, и не след дълго Петър слушаше историята на свещеника; как бил униатски пастор в голямо село край Житомир, как на два пъти през последните три години прозорците на църквата, която сами си построили, без каквато и да било помощ от Ватикана, били разбити с камъни посред нощ, и как по стените били надраскани ужасни надписи с боя и въглен, искащи от „папищашите“ - слугите на папата, както ги наричали - да си вървят в Рим, където им било мястото, за да не ядели хляба на православна Украйна. И как, когато техният епископ се оплакал на властите в Киев, те казали, че не са виновни задето местните християни ги мразят, и как дори когато един пратеник на папата отишъл в Москва, тъй като насилията не били само около Житомир, не само че нищо не излязло от цялата работа, но един месец по-късно тяхната църква била запалена, и понеже била само малка дървена постройка, станала на пепел. Само коминът на неговата стая до църквата останал да стърчи черен и отвратителен. „Като единствен зъб, останал в устата на някой старичок, на когото обирджии по пътя са избили мутрата“ - както каза свещеникът в шегаджийския си стил. Петър им каза, че е уморен и ще си ляга да спи, когато дойде ред той да си разкаже историята. Не искаше да се занимава със себе си и миналото си. Искаше да наблюдава и да слуша. Искаше му се да може да види какво предстои, да види какво иде насреща, да го прозре и да го разбере в цялата му дълбочина, макар и постепенно. И да върви нататък, да излезе от каквото е било досега. Искаше, като слезе на пристанището на Ню Йорк, да не бъде посрещнат от самия себе си.
към текста >>

Защото нещо съвсем ново идеше в пътя му, си мислеше той, и това бе мисълта, с която заспа, докато гредите в трюма скърцаха, и дъските под него се люлееха, и шепот и тихи гласове, и похъркване, и сподавено хихикане го отнесоха встрани от първия му ден по море.
Не искаше да се занимава със себе си и миналото си. Искаше да наблюдава и да слуша. Искаше му се да може да види какво предстои, да види какво иде насреща, да го прозре и да го разбере в цялата му дълбочина, макар и постепенно. И да върви нататък, да излезе от каквото е било досега. Искаше, като слезе на пристанището на Ню Йорк, да не бъде посрещнат от самия себе си. Защото нещо съвсем ново идеше в пътя му, си мислеше той, и това бе мисълта, с която заспа, докато гредите в трюма скърцаха, и дъските под него се люлееха, и шепот и тихи гласове, и похъркване, и сподавено хихикане го отнесоха встрани от първия му ден по море. Беше двадесет и един ден плуване и Гаврило се разболя, както бе предсказал на шега отец Куцак. Отначалото бяха благословени със спокойно море и така бе вървяло ден след ден само с лекото полюшване на палубата, което повече приличаше на приспивно люлеене от страна на кораба, но за младия селянин, който бе отраснал върху континенталния щит на Евразия, всичко, което беше повече от приспивното динкане на баба му, буквално беше краят на света, така че всяка вечер, когато измореният му от впечатления мозък най-сетне вземеше сладко да се унася, той скачаше паникьосан да не заспи истински точно в момента, в който му се струваше че е надвесен над бездната на ада. Повръщаше, стенеше, свиваше се, като слушаше оплакванията на спътниците, които беше събудил, опитваше се да стои буден, но това още повече го караше да съзнава проблема си. Съзнанието му бе нащрек за скърцането и подгъването на пода, след това за пулсирането на цялото му тяло и накрая пак се започваше. Ужас! Сякаш цялото му същество се мъчеше да изскочи на сигурно място от празния му конвулсивен стомах.
към текста >>

Отначалото бяха благословени със спокойно море и така бе вървяло ден след ден само с лекото полюшване на палубата, което повече приличаше на приспивно люлеене от страна на кораба, но за младия селянин, който бе отраснал върху континенталния щит на Евразия, всичко, което беше повече от приспивното динкане на баба му, буквално беше краят на света, така че всяка вечер, когато измореният му от впечатления мозък най-сетне вземеше сладко да се унася, той скачаше паникьосан да не заспи истински точно в момента, в който му се струваше че е надвесен над бездната на ада.
Искаше му се да може да види какво предстои, да види какво иде насреща, да го прозре и да го разбере в цялата му дълбочина, макар и постепенно. И да върви нататък, да излезе от каквото е било досега. Искаше, като слезе на пристанището на Ню Йорк, да не бъде посрещнат от самия себе си. Защото нещо съвсем ново идеше в пътя му, си мислеше той, и това бе мисълта, с която заспа, докато гредите в трюма скърцаха, и дъските под него се люлееха, и шепот и тихи гласове, и похъркване, и сподавено хихикане го отнесоха встрани от първия му ден по море. Беше двадесет и един ден плуване и Гаврило се разболя, както бе предсказал на шега отец Куцак. Отначалото бяха благословени със спокойно море и така бе вървяло ден след ден само с лекото полюшване на палубата, което повече приличаше на приспивно люлеене от страна на кораба, но за младия селянин, който бе отраснал върху континенталния щит на Евразия, всичко, което беше повече от приспивното динкане на баба му, буквално беше краят на света, така че всяка вечер, когато измореният му от впечатления мозък най-сетне вземеше сладко да се унася, той скачаше паникьосан да не заспи истински точно в момента, в който му се струваше че е надвесен над бездната на ада. Повръщаше, стенеше, свиваше се, като слушаше оплакванията на спътниците, които беше събудил, опитваше се да стои буден, но това още повече го караше да съзнава проблема си. Съзнанието му бе нащрек за скърцането и подгъването на пода, след това за пулсирането на цялото му тяло и накрая пак се започваше. Ужас! Сякаш цялото му същество се мъчеше да изскочи на сигурно място от празния му конвулсивен стомах. Отец Куцак помоли корабните офицери за помощ, но те само клатеха глави; нямаше лек за това на кораба, и свещеникът знаеше, че дори да имаше, нямаше да му дадат, защото това щеше да отвори вратата за безкрайни искания и настоявания за това и онова от огромната тълпа, дето се търкаляше по пода на трюма. А това те не можеха да позволят да стане.
към текста >>

- Каза, че жените в неговото село след първата си нощ с мъжете си блъскат нашироко капаците на балконските врати на спалните си по изгрев слънце, да си окачат чаршафите да се ветреят, цялото село да ги види, и пеят на портокаловите горички покрай морето.
- По-тихо, жено! Италианците се разсмяха, тя се разсмя, отец Куцак се разсмя. Мъжът, който беше продал лимона на Гаврило, започна да разправя нещо на приятелите си със звучния си баритон, и последва нова вълна от веселие. - Какво каза, какво каза той? - Еврейката задърпа ръкава на мъжа си и първата му реакция беше да я накара да млъкне, но Петър усети, че е мъж, който не може нищо да откаже на жена си. - Глупости! - каза той. - Каза, че жените в неговото село след първата си нощ с мъжете си блъскат нашироко капаците на балконските врати на спалните си по изгрев слънце, да си окачат чаршафите да се ветреят, цялото село да ги види, и пеят на портокаловите горички покрай морето. - Така ли каза? - Cantare, cantare... - италианците продължаваха да ръкомахат насърчително към нея и един младок внезапно поде с най-слънчевия тенор, който Петър бе чувал през живота си: - Volare, оо-ооо, cantare, о- о- о- ооо...“ - Да! Точно това каза... - еврейката сама си отговори на собствения си въпрос с нисък отнесен глас. Петър я погледна и видя, че кудкудякащата кокошка в нея магически беше изчезнала и докато трюмът ечеше от арестуваната песен, която не можеше да намери пролука да литне въз небето и морето, белият кичур в катраненочерната й коса заблестя по момински привлекателен и красив, вместо да я прави стара, и кожата на лицето й изглеждаше гладка като на бебе, и черните очи искряха дълбоки, млади и пълни с любов. И видя как сконфузеният съпруг извърна глава тайно да не се издаде колко я обича, и той самият усети как очите му се навлажниха и сърцето му лудо заби, защото в този миг бе разбрал, че бе навлязъл в Америка и това бе то! - Един божествен миг от двадесет и единия ден лашкане и блъскане, и цялата мъка си струваше: един млад католик пее любовна песен на една еврейска матрона в климакса на живота си, и правоверният юдейски съпруг в черното си расо и черната си капичка и смешните завъртулки на бакенбардите си прелива от любов към красавицата в нея - прочистен и освободен от ревност като двадесеткаратов диамант. И никой от тях тук нямаше кой да го гледа - с черен кафтан или сицилианско кепе - и да одобрява или не изблика на човешка любов в тях.
към текста >>

Петър я погледна и видя, че кудкудякащата кокошка в нея магически беше изчезнала и докато трюмът ечеше от арестуваната песен, която не можеше да намери пролука да литне въз небето и морето, белият кичур в катраненочерната й коса заблестя по момински привлекателен и красив, вместо да я прави стара, и кожата на лицето й изглеждаше гладка като на бебе, и черните очи искряха дълбоки, млади и пълни с любов.
- Еврейката задърпа ръкава на мъжа си и първата му реакция беше да я накара да млъкне, но Петър усети, че е мъж, който не може нищо да откаже на жена си. - Глупости! - каза той. - Каза, че жените в неговото село след първата си нощ с мъжете си блъскат нашироко капаците на балконските врати на спалните си по изгрев слънце, да си окачат чаршафите да се ветреят, цялото село да ги види, и пеят на портокаловите горички покрай морето. - Така ли каза? - Cantare, cantare... - италианците продължаваха да ръкомахат насърчително към нея и един младок внезапно поде с най-слънчевия тенор, който Петър бе чувал през живота си: - Volare, оо-ооо, cantare, о- о- о- ооо...“ - Да! Точно това каза... - еврейката сама си отговори на собствения си въпрос с нисък отнесен глас. Петър я погледна и видя, че кудкудякащата кокошка в нея магически беше изчезнала и докато трюмът ечеше от арестуваната песен, която не можеше да намери пролука да литне въз небето и морето, белият кичур в катраненочерната й коса заблестя по момински привлекателен и красив, вместо да я прави стара, и кожата на лицето й изглеждаше гладка като на бебе, и черните очи искряха дълбоки, млади и пълни с любов. И видя как сконфузеният съпруг извърна глава тайно да не се издаде колко я обича, и той самият усети как очите му се навлажниха и сърцето му лудо заби, защото в този миг бе разбрал, че бе навлязъл в Америка и това бе то! - Един божествен миг от двадесет и единия ден лашкане и блъскане, и цялата мъка си струваше: един млад католик пее любовна песен на една еврейска матрона в климакса на живота си, и правоверният юдейски съпруг в черното си расо и черната си капичка и смешните завъртулки на бакенбардите си прелива от любов към красавицата в нея - прочистен и освободен от ревност като двадесеткаратов диамант. И никой от тях тук нямаше кой да го гледа - с черен кафтан или сицилианско кепе - и да одобрява или не изблика на човешка любов в тях. Той бе навлязъл в Америка преди да стигне Нюйоркския залив. Америка не беше място. Америка беше състояние на съзнанието.
към текста >>

И видя как сконфузеният съпруг извърна глава тайно да не се издаде колко я обича, и той самият усети как очите му се навлажниха и сърцето му лудо заби, защото в този миг бе разбрал, че бе навлязъл в Америка и това бе то! - Един божествен миг от двадесет и единия ден лашкане и блъскане, и цялата мъка си струваше: един млад католик пее любовна песен на една еврейска матрона в климакса на живота си, и правоверният юдейски съпруг в черното си расо и черната си капичка и смешните завъртулки на бакенбардите си прелива от любов към красавицата в нея - прочистен и освободен от ревност като двадесеткаратов диамант.
- Глупости! - каза той. - Каза, че жените в неговото село след първата си нощ с мъжете си блъскат нашироко капаците на балконските врати на спалните си по изгрев слънце, да си окачат чаршафите да се ветреят, цялото село да ги види, и пеят на портокаловите горички покрай морето. - Така ли каза? - Cantare, cantare... - италианците продължаваха да ръкомахат насърчително към нея и един младок внезапно поде с най-слънчевия тенор, който Петър бе чувал през живота си: - Volare, оо-ооо, cantare, о- о- о- ооо...“ - Да! Точно това каза... - еврейката сама си отговори на собствения си въпрос с нисък отнесен глас. Петър я погледна и видя, че кудкудякащата кокошка в нея магически беше изчезнала и докато трюмът ечеше от арестуваната песен, която не можеше да намери пролука да литне въз небето и морето, белият кичур в катраненочерната й коса заблестя по момински привлекателен и красив, вместо да я прави стара, и кожата на лицето й изглеждаше гладка като на бебе, и черните очи искряха дълбоки, млади и пълни с любов. И видя как сконфузеният съпруг извърна глава тайно да не се издаде колко я обича, и той самият усети как очите му се навлажниха и сърцето му лудо заби, защото в този миг бе разбрал, че бе навлязъл в Америка и това бе то! - Един божествен миг от двадесет и единия ден лашкане и блъскане, и цялата мъка си струваше: един млад католик пее любовна песен на една еврейска матрона в климакса на живота си, и правоверният юдейски съпруг в черното си расо и черната си капичка и смешните завъртулки на бакенбардите си прелива от любов към красавицата в нея - прочистен и освободен от ревност като двадесеткаратов диамант. И никой от тях тук нямаше кой да го гледа - с черен кафтан или сицилианско кепе - и да одобрява или не изблика на човешка любов в тях. Той бе навлязъл в Америка преди да стигне Нюйоркския залив. Америка не беше място. Америка беше състояние на съзнанието. Петър вече беше открил това чувство и преди; беше видял как става като магия пред очите му и искаше още и още.
към текста >>

New York ...Тази сутрин три пъти надух сирената на парахода, с който Дънов днес ще навлезе във горния залив на Ню Йорк, но нещо не ми се пише, така че докато цялата тълпа от емигранти и опърпани пътници пристъпва от крак на крак на горната палуба, както са се наблъскали рамо до рамо, и докато ниските се надигат да надзърнат над рамената на високите, и бащите дигат децата на раменете си, въпреки че ще им отмалеят раменете, докато нещо се види, и понеже има още половин час поне, докато горният залив зине пред тях като огромно вътрешно море с островите си и Статуята на свободата; с буквално хилядите си параходи, платноходи и платноходки, шлепове, с веригите на фериботите с цели улици вътре от претъпкани каруци, жепе вагони, хора, добитък, плуващи кранове за разтоварване и какво ли не, и докато зад тях се врежат в хоризонта двайсе-трийсеетажните сгради на Манхатън с готическите си кули отгоре, уви! - още няколко години няма да има истински небостъргачи - има време да позяпам през прозореца над Авеню Си, дето са живели по онова време българските емигранти, да поприказвам наум с приятели, да им кажа как ми е домъчняло за тях, но и как не ми се ходи в Българиая защото, ако се държа за тази книга сега и пердаша напред, дай Боже, да е наред.
дори търговците, които се връщаха в България от Запад, ги караха да ходят на църква, да ги пречистяват от католическата чума - както казваха. Сякаш всичко извън православната църква бе мръсно - дори да беше християнско. А ето че униатският свещеник се придържаше към паството си, не към църквата си. Не беше слуга на камъка и кръста отгоре му, но на душата и духа на човека; той не се мъчеше да дърпа назад който и да беше решил да върви нататък, но се стремеше да го следва и да му помага в стъпките, които предприема, тъй като хората бяха неговото царство, не църковния двор. Толкова много още щеше да има да се учи! * February 8, 1996. New York ...Тази сутрин три пъти надух сирената на парахода, с който Дънов днес ще навлезе във горния залив на Ню Йорк, но нещо не ми се пише, така че докато цялата тълпа от емигранти и опърпани пътници пристъпва от крак на крак на горната палуба, както са се наблъскали рамо до рамо, и докато ниските се надигат да надзърнат над рамената на високите, и бащите дигат децата на раменете си, въпреки че ще им отмалеят раменете, докато нещо се види, и понеже има още половин час поне, докато горният залив зине пред тях като огромно вътрешно море с островите си и Статуята на свободата; с буквално хилядите си параходи, платноходи и платноходки, шлепове, с веригите на фериботите с цели улици вътре от претъпкани каруци, жепе вагони, хора, добитък, плуващи кранове за разтоварване и какво ли не, и докато зад тях се врежат в хоризонта двайсе-трийсеетажните сгради на Манхатън с готическите си кули отгоре, уви! - още няколко години няма да има истински небостъргачи - има време да позяпам през прозореца над Авеню Си, дето са живели по онова време българските емигранти, да поприказвам наум с приятели, да им кажа как ми е домъчняло за тях, но и как не ми се ходи в Българиая защото, ако се държа за тази книга сега и пердаша напред, дай Боже, да е наред. ... Но сега ми е празно отвътре. Двата бряга след половин час ще се съединят, ще свърши пътят, който Дънов е могъл да начертае за себе си дотук, и пред него ще остане светлата пустота, която той ще трябва да запълни както и колкото му стига умът, и това е голям антиклимакс, голям катарзис, и за него ще е просто... просто възбуда, защото той е решил, че ще е само две лесни години в семинарията на Дрю с Делчев, но аз знам, че няма да са две лесни, а ще са седем мъчни, търсещи, едва сега истински тежки години, с много лутане, и лутане, и все същата бяла, необятна, ослепителна пустота пред него... Къде да бързам? Това не е краят на пътя; това, кажи го, не е началото дори... И си правя кафе. И разбърквам картите на голямата маса, където редя по някой пасианс след кафето, но не редя този път. Пиша едно кротичко писмо.
към текста >>

И четиристишието, което Ема Лазаръс бе написала в началото на чудовищните погроми в Русия за тогавашните бежанци, му дойде наум: Дайте ми вашите уморени, и вашите бедни, вашите свити маси, мечтаещи да дишат свободно, злощастните штергнати на прелялите си брегове.
Всичко нормално! .... Хуушшш!... Хуушшш!... Хуушшш!... Параходът изтутка още веднъж и блъскането на носа и стичането на разбитата вълна по бордовете от двете му страни спря. Край и на душовете на вятъра! Бяха навлезли в теснините. След броени минути се чу огромна дружна въздишка от носа, хората там бяха успели да уловят по едно око от Инър Харбър - Вътрешния залив. Петър се взираше напред и въпреки че не издаде и звук, сърцето му бясно заби. Величествената гледка на залива започна да се разгъва пред него, все по-широка и по-огромна наляво, и надясно, докато корабът бързаше нататък, и точно в средата на всичко това беше Статуята на свободата, която бяха открили само преди - не миналата, а по-миналата година. И четиристишието, което Ема Лазаръс бе написала в началото на чудовищните погроми в Русия за тогавашните бежанци, му дойде наум: Дайте ми вашите уморени, и вашите бедни, вашите свити маси, мечтаещи да дишат свободно, злощастните штергнати на прелялите си брегове. Изпратете ги, бездомните, блъсканите от бурите, аз дигам лампата си за тях край златните двери! Тази факла в ръката й... ... И ето че след още една минута вътрешното море раззина докрай; огромно с островите си, големи и малки, с буквално стотиците си плавателни съдове от всякакъв вид и направа, които делово цепеха водите между покритите със сгради брегове във всички посоки наоколо: параходи, платноходи и лодки, шлепове и салове, стотици и стотици фериботи и леки съдове, влачещи влакове, пасажери, каруци, говеда във и извън Манхатън през река Хъдзън наляво и ръкавът Ийст Ривър надясно, товарни и разтоварачни платформи на стоки, елегантни плоскодънни речни параходи с огромни странични колела - някои от тях по сто метра дълги, - пасажерите им надвесени през перилата на многоетажните им куверти; и оркестрите думкат зад тях, и господа с остри мустачки и раирани летни сака махат сламени шапки, и дами се кокорчат под парижки периферии; - чиста проба плуващи дворци на път за Олбани и Трой нагоре по Хъдзън или за Ню Хейвън по протока на Лонг Айлънд; за Балтимор, за Статън,' Айлън и Ню Джърси наляво и Бруклин надясно, дето цялата брегова линия зад големите острови на Нейви Ярд и Ред Рак е опасана с многоетажни складове. И точно насреща, врязани в хоризонта - двайсе-трийсеетажните сгради на долен Манхатън с кулите, орнаментите от дялан бял пясъчник, зелените медни обшивки на покривите... След няколко години това щеше да е най-натовареното пристанище в света, но и сега не се обхващаше с поглед, и Петър само промълви: - Вие моряците тук сте абсолютните царе! Морският офицер знаеше, че това не е забележка непременно отправена към него, но дръпна от лулата и отвърна, без да погледне младия човек на въжетата: - Не знаеш колко си прав, приятелю. Но все пак сме си само моряци, не комодори - и той посочи наляво с глава. - Виж! Зеленчуковите градини на Статън Айлънд. Холандски селяни живеят там.
към текста >>

Изпратете ги, бездомните, блъсканите от бурите, аз дигам лампата си за тях край златните двери! Тази факла в ръката й... ... И ето че след още една минута вътрешното море раззина докрай; огромно с островите си, големи и малки, с буквално стотиците си плавателни съдове от всякакъв вид и направа, които делово цепеха водите между покритите със сгради брегове във всички посоки наоколо: параходи, платноходи и лодки, шлепове и салове, стотици и стотици фериботи и леки съдове, влачещи влакове, пасажери, каруци, говеда във и извън Манхатън през река Хъдзън наляво и ръкавът Ийст Ривър надясно, товарни и разтоварачни платформи на стоки, елегантни плоскодънни речни параходи с огромни странични колела - някои от тях по сто метра дълги, - пасажерите им надвесени през перилата на многоетажните им куверти; и оркестрите думкат зад тях, и господа с остри мустачки и раирани летни сака махат сламени шапки, и дами се кокорчат под парижки периферии; - чиста проба плуващи дворци на път за Олбани и Трой нагоре по Хъдзън или за Ню Хейвън по протока на Лонг Айлънд; за Балтимор, за Статън,' Айлън и Ню Джърси наляво и Бруклин надясно, дето цялата брегова линия зад големите острови на Нейви Ярд и Ред Рак е опасана с многоетажни складове.
Край и на душовете на вятъра! Бяха навлезли в теснините. След броени минути се чу огромна дружна въздишка от носа, хората там бяха успели да уловят по едно око от Инър Харбър - Вътрешния залив. Петър се взираше напред и въпреки че не издаде и звук, сърцето му бясно заби. Величествената гледка на залива започна да се разгъва пред него, все по-широка и по-огромна наляво, и надясно, докато корабът бързаше нататък, и точно в средата на всичко това беше Статуята на свободата, която бяха открили само преди - не миналата, а по-миналата година. И четиристишието, което Ема Лазаръс бе написала в началото на чудовищните погроми в Русия за тогавашните бежанци, му дойде наум: Дайте ми вашите уморени, и вашите бедни, вашите свити маси, мечтаещи да дишат свободно, злощастните штергнати на прелялите си брегове. Изпратете ги, бездомните, блъсканите от бурите, аз дигам лампата си за тях край златните двери! Тази факла в ръката й... ... И ето че след още една минута вътрешното море раззина докрай; огромно с островите си, големи и малки, с буквално стотиците си плавателни съдове от всякакъв вид и направа, които делово цепеха водите между покритите със сгради брегове във всички посоки наоколо: параходи, платноходи и лодки, шлепове и салове, стотици и стотици фериботи и леки съдове, влачещи влакове, пасажери, каруци, говеда във и извън Манхатън през река Хъдзън наляво и ръкавът Ийст Ривър надясно, товарни и разтоварачни платформи на стоки, елегантни плоскодънни речни параходи с огромни странични колела - някои от тях по сто метра дълги, - пасажерите им надвесени през перилата на многоетажните им куверти; и оркестрите думкат зад тях, и господа с остри мустачки и раирани летни сака махат сламени шапки, и дами се кокорчат под парижки периферии; - чиста проба плуващи дворци на път за Олбани и Трой нагоре по Хъдзън или за Ню Хейвън по протока на Лонг Айлънд; за Балтимор, за Статън,' Айлън и Ню Джърси наляво и Бруклин надясно, дето цялата брегова линия зад големите острови на Нейви Ярд и Ред Рак е опасана с многоетажни складове. И точно насреща, врязани в хоризонта - двайсе-трийсеетажните сгради на долен Манхатън с кулите, орнаментите от дялан бял пясъчник, зелените медни обшивки на покривите... След няколко години това щеше да е най-натовареното пристанище в света, но и сега не се обхващаше с поглед, и Петър само промълви: - Вие моряците тук сте абсолютните царе! Морският офицер знаеше, че това не е забележка непременно отправена към него, но дръпна от лулата и отвърна, без да погледне младия човек на въжетата: - Не знаеш колко си прав, приятелю. Но все пак сме си само моряци, не комодори - и той посочи наляво с глава. - Виж! Зеленчуковите градини на Статън Айлънд. Холандски селяни живеят там. И някои едва се изхранват, така че едно хлапе от тях, юноша, семейството му взе, че му даде малко пари да се маха, а той купи едно евтино корито и отвори първата фериботна връзка с тоя селски остров.
към текста >>

Това не бе един блок, това не бе една улица - тази Малка Германия, това бе море от хора, повече от голям български град; ей такава работа, дето е ни риба ни рак! Знаеше, че тука идват тълпи, идват реки от хора и тези дето са, сега започваха.
А бяха го канили и в къщите на богати свищовлии, че и варненци. С баща си бе ходил. И богати турски и гръцки къщи, и на български търговци къщите! Ами къщите в Преображенската махала в Свищов, на края, на ръба над гараджийската махала? Бяха влизали в двора на Иваница Константинов с Томов; ами че дворът щеше да събере целия квартал между четирите улици, дето беше тази сграда на Малка Германия, а къщата на Иваница - само на единия етаж ще се съберат двайсе и две такива стаи като тази тука. Той знаеше, че Америка е свободна страна, знаеше, че никой на никого не пречи да работи и даже напротив - работа само да искаш, и всеки е равен и може бързо да се замогне; така че бе изненадан. Това не бе един блок, това не бе една улица - тази Малка Германия, това бе море от хора, повече от голям български град; ей такава работа, дето е ни риба ни рак! Знаеше, че тука идват тълпи, идват реки от хора и тези дето са, сега започваха. И все пак бе учуден. Очакваше при тези възможности дори започващите да са по- добре. Мийд Хол - главната сграда на университета Дрю, Медисън На другия ден следобед, когато влязоха в „Гората“ на семинарията Дрю, учудването му бе два пъти по-голямо. Стоеше пред голямото централно здание с огромните колони и просторното стълбище и не обръщаше внимание на Делчев, който се бе ухилил от ухо до ухо, като го гледаше колко е поразен. Нека си се хили! Това тука не можеше да бъде! Това тука беше построено от един човек.
към текста >>

Висок, строен и нежен, чернокос, някак на заден план по това време - оказва се, че той ще е гръбнакът на Дрю години и години наред и ще остане най-дълго тук на централно място, в светлините на рампата.
От ляво на дясно: Юфам, Стронг, Бъц, Милей, Крукс Случва се това, че само за осем години двама отиват другаде, двама умират и приходите от лихвите се стапят от финансовата криза. Всичко пада на гърба на мощния Стронг и на младия преподавател по гръцки Бъц. Само те са още там. Лъвските рамене на Стронг е известно, че са издръжливи. А Бъц? Висок, строен и нежен, чернокос, някак на заден план по това време - оказва се, че той ще е гръбнакът на Дрю години и години наред и ще остане най-дълго тук на централно място, в светлините на рампата. Със започването на новото десетилетие те вече са попълнили преподавателското тяло с професор Джон Милей от църквата на Уошингтън Скуеър в Ню Йорк, доктор Крукс от списание „Методист“ и процесът на попълването завършва през 1881 година с назначаването на Самуел Юфам от методистката конференция на Нова Англия. * Въпреки че членовете на Голямата петорка се славят с консерватизма си и след време младите либерални методистки теолози ще ги обвиняват, че си приличат по това като две капки вода, те са ярки личности, и то много различни един от друг. Крукс и Бъц имат премного широки познания и много ясен поглед, за да може вътрешното им зрение да бъде оковано във веригите на миналото, колкото и да не им се е щяло да признаят, че има доза истина в новите възгледи. По-късно мнозина може да са гледаш на „Петимата големи“ като на „Петимата старци“, така както понякога се мърмори срещу несменяемите членове на Върховния съд, но учениците им винаги са ги възприемаш с уважение и дори възторг. Техните личности, характерите им, индивидуалният им привкус на мъже, достигнаш пълна зрялост през дългите години на общуване с хора и книги, им дава престиж, на какъвто рядко се е радвал който и да бил преподавателски тим.
към текста >>

Всичките им чупки и извивки внезапно се опърлят и върху тъмнозелените клони, поръсени сякаш с мраморен прах, се появява златно-берилиев блясък, който сякаш запалва възправеното достойнство на смърчовете с неотразима радост.
Декемврийската сутрин е може би десет минути преди изгрева. Оттук, където стоя, от време на време долавям през върховете на дърветата на североизток озарени петна по далечните ниски хълмове. Точно на изток има дълги, леещи се лъчи светлина - нито правилни, нито красиви - просто мътни червени окраски и сини цветове; толкова тъмни, че едва ли не изглеждат мрачни. Върховете на брезите първи откликват на зората и много скоро перата им, увиснали и леко разлюлени, светят като нишки сребърен филигран. Обаче брезите само за няколко мига са центърът на сцената, тъй като върховете на смърчовете вече напълно усещат изгряващото слънце. Всичките им чупки и извивки внезапно се опърлят и върху тъмнозелените клони, поръсени сякаш с мраморен прах, се появява златно-берилиев блясък, който сякаш запалва възправеното достойнство на смърчовете с неотразима радост. Започваш да оценяваш онези екзалтирани думи на Исая: „Всичките дървета в полето ще запляскат с ръце.“ Защото тези преобразени смърчове са готови да направят каквито можеш да си помислиш радостни неща! Отделям се от малката групичка и съзерцавам целия огромен замах на „Гората“ и навсякъде е изгрев във върховете на дърветата...“ Изгревът! Това е един от най-популярните поетически (но само поетически ли?) култове в Америка по онова време. Ще го срещнете в Емерсън, ще го срещнете в Торо, във философите природници на методистката църква като Юфам, Милей и Къртис, в култа на слънчевите танци на индианците от средните щати, които пълнят вестниците със своите бунтове, трагедии, надежди и разочарования. И тази описана разходка с Юфам,. една от десетките разходки, при които Дънов го е придружавал - колкото и странно да е, се оказа, че е документирана и в друг източник. На връщане от нея чичо Сам пише едно от стихотворенията си за гората на Дрю.
към текста >>

Както черноморския бряг и течението на Дунава към делтата му.
Дъбът не се разлиства като в полетата на Варненско и подножието на Балкана, а се стрелка нагоре. Брезата не е деликатното, нежно дърво, хвърлящо профирна сянка над гъбарските поляни, а огромно „животно“. И в тези дървета, както му е ред, се чуват птичи гласове. Но не се обаждат, а насищат въздуха с шум, плътен като шума на листните жаби нощем; толкова гъст. Непознати гласове! Работата е там, че гората на Дрю и долината на Хъдзън влизат в един от великите миграционни пътища на птиците. Както черноморския бряг и течението на Дунава към делтата му. Петър Дънов е пълен с гласове на птици от дете. И те са отново тук, но други. И това отново го подсеща по свой начин, че се движи в един паралелен свят, където всичко е абсолютно едно и също и абсолютно различно. Защото е многото лица на Великото, всемирно, вечно. Едно и също.
към текста >>

Река по-пълноводна от Дунава тече, фериботи, кейове, транспортни кораби, море, влакове, каруци, пак влакове, улици, претъпкани горе с пране, долу със сергии; и тук вече до полуда е вряк и кряк от деца в краката на продавачи, на разхождащи се контета, на джебчии и просяци.
И долу по тротоара младите семинаристи с младия мисионер от Варна между тях пресичат Трайбека, след като са се смъкнали от ферибота през река Хъдзън на път за мисията в „Китайския град“. След години в една от беседите си Петър Дънов описва чувството на ареалност по тези улици. Излизаш на „Хъдзън“ или „Бродуей“ и трещи музика, носи се каляска нагоре към Сохо, а на капрата разкошен кочияш с цилиндър и до него чер арапин в копринени червени шалвари и чалма с огромно щраусово перо върти очи и музикантите вътре надуват тромпети и тром- бони и тряскат чинели, и ти мислиш, че е слязла с махането на магическа пръчка „Хиляда и една нощ“, и каляската отминава, и на гърба на купето - табло с огромни букви: „Кафе Максуел - екстра до последна капка!“. Оказва се, че са пуснали ново кафе на пазара. * Времето на рекламните шествия! В главата ти е някакъв беззвучен грохот. Река по-пълноводна от Дунава тече, фериботи, кейове, транспортни кораби, море, влакове, каруци, пак влакове, улици, претъпкани горе с пране, долу със сергии; и тук вече до полуда е вряк и кряк от деца в краката на продавачи, на разхождащи се контета, на джебчии и просяци. Вечер всичко стихва донякъде и както го описва 0'Хенри в тогавашните си скици, пада нощта и двете грандами на Ню Йорк си говорят от разстояние - Статуята на свободата с корона и факел в ръка на каменния си пиедестал на островчето в Горния залив и Златната Диана с лъка си върху позлатеното кубе горе в Манхатън сред богатия парк на Медисън Скуеър Гардън. Говорят си за растежа на града, за строежите, за богаташките къщи, произшествията, вълните на емигрантите... Може би за първото изпълнение на четвъртата симфония на Чайковски от Нюйоркското симфонично дружество през май 1890 година. Със студента от университета Дрю, дето излиза от концерта и замръзва на един от стотиците тротоари между тях. За какво ли не разговарят те по време на немите си нощни диалози. Докато небето на изток порозовее... * Телескопичен блик Какво нещо е да плуваш през океана към вътрешното море на Ню Йорк, където те чака всичко това! Сега то чака Петър Илич Чайковски да дойде сам след шумната слава, която добива с изпълнението тук на неговия цигулков концерт от Мод Пауъл през 1889 и сетне още по-големия успех на четвъртата му симфония през следващата година.
към текста >>

Докато небето на изток порозовее... * Телескопичен блик Какво нещо е да плуваш през океана към вътрешното море на Ню Йорк, където те чака всичко това! Сега то чака Петър Илич Чайковски да дойде сам след шумната слава, която добива с изпълнението тук на неговия цигулков концерт от Мод Пауъл през 1889 и сетне още по-големия успех на четвъртата му симфония през следващата година.
Река по-пълноводна от Дунава тече, фериботи, кейове, транспортни кораби, море, влакове, каруци, пак влакове, улици, претъпкани горе с пране, долу със сергии; и тук вече до полуда е вряк и кряк от деца в краката на продавачи, на разхождащи се контета, на джебчии и просяци. Вечер всичко стихва донякъде и както го описва 0'Хенри в тогавашните си скици, пада нощта и двете грандами на Ню Йорк си говорят от разстояние - Статуята на свободата с корона и факел в ръка на каменния си пиедестал на островчето в Горния залив и Златната Диана с лъка си върху позлатеното кубе горе в Манхатън сред богатия парк на Медисън Скуеър Гардън. Говорят си за растежа на града, за строежите, за богаташките къщи, произшествията, вълните на емигрантите... Може би за първото изпълнение на четвъртата симфония на Чайковски от Нюйоркското симфонично дружество през май 1890 година. Със студента от университета Дрю, дето излиза от концерта и замръзва на един от стотиците тротоари между тях. За какво ли не разговарят те по време на немите си нощни диалози. Докато небето на изток порозовее... * Телескопичен блик Какво нещо е да плуваш през океана към вътрешното море на Ню Йорк, където те чака всичко това! Сега то чака Петър Илич Чайковски да дойде сам след шумната слава, която добива с изпълнението тук на неговия цигулков концерт от Мод Пауъл през 1889 и сетне още по-големия успех на четвъртата му симфония през следващата година. Но защо не идва? Какво го терзае? Един месец преди началото на диригентското си турне в Америка Чайковски се върти в Париж., дирижира на 5 април 1891 г. своята „Трета сюита“, „Меланхолична серенада“ и „Втори пиано концерт“ със Сапелников. И двете седмици преди да тръгне за Америка, избягва в Руан уж да композира „Лешникотрошачката“, но не върви! Какво го терзае, защо тази депресия?
към текста >>

Рови в морето от хартия в стаята си с върха на бастуна, но забравя какво е търсил.
Някои основни неща, които след години ще бъдат оси на беседите на Петър Дънов в школата на Бялото братство, идват оттук - от двете години опит в музикалния живот на Манхатън. * Ах, този Манхатън и неговите влюбени! Уолт Уитман, синеокият, рунтав, разгърден мъж, яхнал каприте на тролеите до кондуктора им, три десетилетия преди описаните тук събития възпяваше старото име на Ню Йорк - „Манахата“. „...защото виждам това старо име сгушено в гнезда от водни заливи, превъзходно, богато, гъсто обшито отвсякъде с платноходки и параходи, шестнайсет мили дълъг остров на каменна основа, безчетни претъпкани улици, високи израстъци от желязо, тънки, силни, леки, прелестно издигащи се към чистите небеса приливи, бързи и точни, дето ги обичам, към залеза на слънцето, течащите морски приливи, малките острови, по-големите острови до тях, височините, вилите, безбройните мачти, белите прибрежни параходи, бързоходките, фериботите, черните морски параходи, така чудесно конструирани, улиците долу в центъра, канцеларските сгради на бизнесмените, офисите на параходните компании, на брокерите, крайбрежните улици, пристигащите емигранти по петнайсет-двайсет хиляди на седмица, каруците, тътрещи стока, мъжествените лица на кочияшите, изгорелите лица на моряците, летния въздух, пекналото ярко слънце и тръгналите попътни облаци, зимните снегове, звънчетата на шейните, разтрошения лед в реката, търговците, господарите с добре оформените красиви лица, които те гледат право в очите, пълните тротоари, транспорта, Бродуей, жените, магазините, представленията, милиони хора, свободни превъзходни маниери, отворени гласове, гостоприемство, най- смелите и приятелски настроени млади мъже, град на забързаните бълбукащи води...“ Уолт Уитман, Филаделфия, 1890 г. Уитман, далече в провинциалния Кемдън, в къщата на сестра си и мъжа й, с майка си, която не разбира особено новото издание на неговите „Стръкчета трева“, както не разбираше и досегашните, и поклаща глава озадачена, и слага ръка в неговата, и я стиска, и го гледа, сякаш иска да каже просто, че е окей, въпреки че не може да го обясни. Уолт Уитман, вече седемдесет и една годишен, търси дума и така замлъква в стола си. Рови в морето от хартия в стаята си с върха на бастуна, но забравя какво е търсил. На другия ден отваря и затваря едно джобно ножче, докато седи и слуша какво му говорят, за да не се разбере, че е потънал. Идват писатели, фотографи, художници, скулптори и му се повдига от думи: „Ако срещна човек, дето не е написал ни една книга, ще го прегърна... Всички пишат, пишат, пишат, пишат - казва той - и което е най-лошото, пишат поезия.“ Но - той също е в този кюп, той го знае. Понякога взима молива и стои и гледа през прозореца. И задрямва над белия лист. Буди се и дреме. Спи.
към текста >>

58. Глава пета: Ученият - Атанас Славов

Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от сандалово дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено.
Добавете към това пневматичните тръби за всмукване на листчетата с читателските поръчки до библиотекарите и нейните половин милион книги по полиците още при откриването й - и ще имате представа какво поразява бостънци и къде се е озовал Петър след семинарията Дрю с нейната - ще бъде ли светотатствено да кажем - колкото научна, толкова и „училищна“ библиотека, която го беше изумила преди четири години. Точно през площада едва преди две години са завършени кулите и преддверието на катедралата „Света Троица“ - шедьовърът на Хенри Ричардсън. Гранитна кръстна църква в гръцки стил, висока над петдесет метра, тя е истинска симфония от гранит, разноцветни каменни облицовки, тухли и керамични плочки. Вътре - цветни стъкла, орехова ламперия и масивни мебели от дъб и ясен. Самият Бийкън Хил, възвишението на север от „Бостън Камън“, където е теологическият факултет и където живее Петър, е резиденция до резиденция на богатите стари бостънци и строежите на църкви и местни паркове и градинки продължават. Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от сандалово дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено. И до днес важи описанието на Дикенс от гостуването му тук в „Американски бележки“: „Въздухът бе толкова чист, къщите толкова светли и весели... тухлите бяха така невероятно червени, камъкът така невероятно бял, капаците и парапетите така невероятно зелени, дръжките на вратите и табелките на входовете толкова поразително ярки и искрящи... Градът е красив град и няма начин - както ми се струва - да не впечатли всеки външен човек по най-положителния възможен начин.“ Тази сдържана и строга красота господства и в студентско-преподавателските отношения на факултета. Пуританският дух на самоконтрол и дисциплина е сложил своя отпечатък и наистина го няма чичовското добродушие на Ню Джърси. На лекциите на доктор Бордън Паркър Боун по теизъм и философия на етиката Петър Дънов се среща най-ясно с тази липса на пърхащо бащинско отношение, което е така характерно за Дрю и до днес е така типично за американските преподаватели. Но - странно - това едва ли поражда чувството на загуба. По-скоро допринася нещо, което сам той ще прилага много по-късно към своите ученици; нещо, което Петър забелязва съвсем ясно в първата (и може би единствена) обща среща между новопостъпили студенти и семействата на преподавателите.
към текста >>

Откъдето и да иде влакът, ще запердашите покрай морето, ще навлезете сред складове, рампи, докове, ще започнете да пресичате крайните квартали към първата си гара в града и щом потеглите от нея към последната си станция - била тя Саут Стейшън или Норт Стейшън, която е по-близо до Бийкън Хил, кондукторът ще мине от вагон на вагон да ви подсети да се стягате и с него ще мине и багажният агент, на който трябва да дадете квитанциите и номера на куфарите си в багажния вагон.
Това е модерно здание в готически стил, облицовано с бял пясъчник, и дори днес изглежда съвременно. На пръв поглед не е особено монументално, но така е само на пръв поглед. Всъщност то е съединено през целия квартал с постройките на големия си парцел отзад и има излаз и на другата улица - „Чеснът стрийт“ номер 27. Адресите трябва да се знаят и да се помнят, не ги споменаваме за лукс. Ако тръгнете септември месец за насам, пълни с ентусиазъм, че ще учите теология в Бостънския теологически факултет, те ще ви трябват много преди да слезете. Откъдето и да иде влакът, ще запердашите покрай морето, ще навлезете сред складове, рампи, докове, ще започнете да пресичате крайните квартали към първата си гара в града и щом потеглите от нея към последната си станция - била тя Саут Стейшън или Норт Стейшън, която е по-близо до Бийкън Хил, кондукторът ще мине от вагон на вагон да ви подсети да се стягате и с него ще мине и багажният агент, на който трябва да дадете квитанциите и номера на куфарите си в багажния вагон. Трябва да му кажете да ги достави на ваше име на входа на института откъм „Чеснът стрийт“ - номер 27. Вие самият най- добре е да наемете от малките хердикови карети пред гарата със страничните седалки, дето се влиза отзад, защото са само 25 цента, и да дадете адреса, на който да ви закарат откъм главния вход: „Маунт Върнън“ номер 72. Искат ви там, за да може портиерът да ви отведе, където трябва, и да ви ориентират веднага, за да не се лутате излишно. За багажа ви вече са се погрижили. Ще ви дадат точни данни какви такси трябва да платите, колко от тях отначалото, колко през втория семестър.
към текста >>

Много по-пълни от вечерното време, тъй като на обяд никой няма време да се отдалечава от кантората си, за да се храни вкъщи.
Ще ви дадат точни данни какви такси трябва да платите, колко от тях отначалото, колко през втория семестър. Ще проверят на база на дипломите и препоръките ви какви намаления може да получите, кое е безплатно за вас и кое не, какви квартири и стаи имат, къде са и колко струват. Ще ви дадат списъци на местата, където може да работите от хамалска работа на пристанището, където се получават най-много пари, през миенето на чинии и келнерството в кафенетата и ресторантите около Бийкън Хил, където се получава по-малко, но е лесно и подръка. Това е най- организираният източник на доходи всъщност и факултетът е подготвил всичко както трябва и по тази линия. Учебната програма е така нагласена, че от единадесет и половина до два и половина следобед не се учи, за да могат студентите да работят като келнери по време на обедната почивка, когато кафенетата и ресторантите от квартала са пълни. Много по-пълни от вечерното време, тъй като на обяд никой няма време да се отдалечава от кантората си, за да се храни вкъщи. Изборът на работа нататък се простира до преподаването на частни уроци - за което се иска квалификация и носи реално най-малък приход, ако не се натоварите толкова, че да не ви остава време да учите самият вие. Бостън! Стегнатият, точен, пуритански Бостън, който сега вече има лъснати пиринчени дръжки на външните си врати, вносни стъкла от Лондон и махагон от островите, но на всеки ъгъл стърчи църковна или библиотечна, или друга някаква кула. Дали това е за да си по-близо до небето, или да гледаш големия градски часовник на нея и да не закъсняваш за работа, за началото на учебния час, или за бизнес-срещата си - това вече не се знае. * Часовникът на Петър Дънов тук бе настроен също съвсем точно. Той отново идваше като специален студент.
към текста >>

На добър час! И така Петър пое дълбоко дъх, усмихна се в себе си на малкото духче, което взе по детски радостно да подскача в сърцето му, и тръгна да си нарежда стаята с мисълта за тетрадки, моливчета, гуми, листи за чернова... Оооо! Имаше време и щеше да е чудно.
Искаше да се опита да напише сериозен труд, искаше наистина да изследва нещо, което не знаеше. Нямаше смисъл това усилие в област, в която няма какво повече да се каже, но как да отклони една искрена душа, която искаше да направи точно каквото е предназначението на науката, към която се стреми. И се съгласи. Темата, която му възложи, беше „Миграцията на германските племена и тяхното приемане на християнството“. Посочи му литературата, която имаше по въпроса в институтската библиотека, и му стисна ръката. На добър час! И така Петър пое дълбоко дъх, усмихна се в себе си на малкото духче, което взе по детски радостно да подскача в сърцето му, и тръгна да си нарежда стаята с мисълта за тетрадки, моливчета, гуми, листи за чернова... Оооо! Имаше време и щеше да е чудно. Имаше време и докато изчовъркаше книгите и напишеше тезата, щеше да научи сто още неща, дето ще са за цял живот! Близо две години. Всъщност една година и седем месеца до 15 април другата година. * Писането на тезата в Института по теология бе само част от школуването на Петър в Бостън. Далече не най-важната част. Двете му години тук и следващата в Медицинския факултет бяха едни от най-интересните в интелектуалния живот на стария град, тъй като бяха на границата между стария пуританизъм, консерватизма в теологията и философията, ксенофобията на фамилиите създатели на Бостън и модерните времена.
към текста >>

* От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя.
Петър го окуражаваше да се хване и той, тъй като именно Граблашев му беше главният спътник в разходките, но Величко се срамуваше от черната работа и се мъчеше да върже двата края, като дава уроци на децата на заможни семейства. През есента Петър се нагърби с голямото чистене на комини из града в подготовка за зимата, което беше чудесно заплатено и при това според него подхождаше и за приятеля му Величко, тъй като горе на покривите нямаше кой да го види, че да се срамува. Но Гръблашев не можеше да преодолее съпротивата си срещу грубата работа и така си останаха - Петър хванал нуждата за рогата с две ръце, а Величко Граблашев с раиран панталон и сукняно сако по-бавничко, но без да си губи достойнството, подир него. Именно затова местата за излетите им заедно и дори едно-двете неколкодневни пътувания бяха винаги посочвани от. Петър; той имаше повече време да открие къде да заведе приятеля си. * От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя. Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане. Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час. В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св.
към текста >>

Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане.
През есента Петър се нагърби с голямото чистене на комини из града в подготовка за зимата, което беше чудесно заплатено и при това според него подхождаше и за приятеля му Величко, тъй като горе на покривите нямаше кой да го види, че да се срамува. Но Гръблашев не можеше да преодолее съпротивата си срещу грубата работа и така си останаха - Петър хванал нуждата за рогата с две ръце, а Величко Граблашев с раиран панталон и сукняно сако по-бавничко, но без да си губи достойнството, подир него. Именно затова местата за излетите им заедно и дори едно-двете неколкодневни пътувания бяха винаги посочвани от. Петър; той имаше повече време да открие къде да заведе приятеля си. * От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя. Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане. Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час. В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам.
към текста >>

И с учудване осъзна, че тук морето бе само едно, и носът на Пембъртън бе само един и непроменим, и островите стояха на запад и северозапад и юг просто като различни по големина парчета плоска суша сред заливите.
Нямаше къщи с еркери и дълбоки сачаци и хаети. Нямаше лозя и градини, и бурни скални острови, които изскачат и се променят и изчезват, и идат пак, преоблечени и преобразени - имаше само безкрай, водна пустиня, океан. Пясъкът дори под слънцето бе сив. Едър пясък. Беше седнал на него и гледаше към островите на Куинси Бей и входа на пристанището на запад, и океанът бе спокоен и безкраен, и горе над него небето бе синьо и безкрайно и изтъняваше по-бледо и по-бледо към хоризонта, над който се дигаха далечни неясни изпарения. И с учудване осъзна, че тук морето бе само едно, и носът на Пембъртън бе само един и непроменим, и островите стояха на запад и северозапад и юг просто като различни по големина парчета плоска суша сред заливите. Беше плоско. Беше непроменимо. Нямаше планини. Нямаше гори - нямаше ту тополи, ту дъбове, ту лозя, ту череши, ту плаж, ту блата. Тук беше част от планетата Земя.
към текста >>

И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя водата върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето: водата не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й.
Петър се съсредоточи да фиксира в погледа си къде точно бе хоризонтът. Мъчеше се да улови геометричното му място над местещото се ту по-наблизо, ту по-надалеч негово очертание. И след няколко минути флуктуацията на образа вече не му пречеше да закове точно къде минаваше той. Веднъж постигнал това, той започна любимото си ухажване на Водата, което щеше да завърши с влизане в нея. Отпусна се, и се отпусна и остави чувството за обкръжението си, за това как изглеждаше всичко около себе си да се оттече някъде встрани, където се оттичат несъществените неща. И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя водата върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето: водата не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й. * В спомените си за разходките си с Петър Дънов по това време Величко Граблашев разказва как съученикът му един път му казал, че ще го заведе на много важно място, но предварително го накарал да даде тържествено обещание, че няма да споделя с никого къде ще отидат, тъй като това ще бъде тайно общество от много издигнати хора. Непосветените не трябвало да знаят за него, тъй като това щяло да направи членовете му уязвими. Граблашев дал обещанието си и тогава състудентът му го завел някъде далече на северозапад в горите на Масачузетс след доста дълго пътуване с влак. Хората, с които се видели, живеели в земеделско стопанство, оградено отвсякъде с гора, и наистина нямали ни най-малко селски вид. Било очевидно, че са много издигнати.
към текста >>

Студентите тук чакат първата си среща със скалпела, процес, в който всичко е уточнено до последния детайл, защото колко пъти ще се идва тук, докато се стигне до пълното познаване на човешката анатомия! - разреза на кожата, после отмахването настрана на подкожната мазнина, след това внимателно дисекциране на отделните мускули, кръвоносни съдове, нерви, по-големи жлези! Какъв трепет е да препашеш престилката и да разтвориш на масата близо до себе си страницата на анатомията на професор Грей на тъкмо онази част от ръката или крака, по която ще работиш! Огромно, огромно, огромно море, което трябва да се преплува, докато станеш лекар - тук те подготвят за това! Няма секунда време за друго! Мечтата на Дънов нямаше да се осъществи и сега.
Изучаването на анатомия е автономно - всеки прави дисекции. Освен близката болница, към учебната програма на факултета има диспансер и хирургическа клиника. Преподавателското тяло се състои от четиридесет и трима преподаватели, като повече от половината са с професорска титла - могъщ тим! Всичко е идеално и явно много повече, отколкото може да очаква един студент по медицина - но сърцето е празно. Как да проникнеш тук в това, което те интересува? Горе, на таванското помещение на четвъртия етаж на огромното здание с големите прозорци за повече светлина, с оберихта над масите за дисекция? Студентите тук чакат първата си среща със скалпела, процес, в който всичко е уточнено до последния детайл, защото колко пъти ще се идва тук, докато се стигне до пълното познаване на човешката анатомия! - разреза на кожата, после отмахването настрана на подкожната мазнина, след това внимателно дисекциране на отделните мускули, кръвоносни съдове, нерви, по-големи жлези! Какъв трепет е да препашеш престилката и да разтвориш на масата близо до себе си страницата на анатомията на професор Грей на тъкмо онази част от ръката или крака, по която ще работиш! Огромно, огромно, огромно море, което трябва да се преплува, докато станеш лекар - тук те подготвят за това! Няма секунда време за друго! Мечтата на Дънов нямаше да се осъществи и сега. Към анатомията на Грей той щеше да се връща отново и отново десетки години по-късно, за да провери това или онова, щеше да използва приятеля си Чакалов в тези си усилия, но сега? И тук? Георги Чакалов вече завършваше, набираше вестника си и учеше, и дисекцираше, и правеше упражненията си по анестезия във Филаделфия, и даже му писа, че е подал документите си за конкурс за стажуване в една болница в Рочестър, щата Ню Йорк, и друга в Провиденс, Родайланд, и сега чакаше и се молеше да му излезе късметът, за да продължи нататък в пътя си на доктор. А той? Авторски блик В публикуваните спомени на някои ученици на Петър Дънов се разказва за запазените му бележници и дневника, който е водил по време на пребиваването си в Америка и веднага след завръщането си в България.
към текста >>

Били скрити в специални хранилища в морените на Витоша, но с годините идва ново поколение дъновисти.
Тези материали биха ни обяснили точно какво е било състоянието му, как и защо е Взимал решенията си да премине в ново учебно заведение и защо е прекъснал следването си в Медицинския факултет на Бостънския университет. За съжаление по време на Втората световна война, когато бил евакуиран при членове на братството в село Мърчаево, Учителят изгорил дневника. Брат Галилей Величков обаче твърди, че дневникът след смъртта на Дънов е останал в братски ръце и че го е виждал. Що се отнася до тефтерчетата, те били запазени от неговите спътници с огромни жертви по време на гоненето на дъновистите след 1950 г. от тогавашния режим. Били скрити в специални хранилища в морените на Витоша, но с годините идва ново поколение дъновисти. Тласкани от смесени чувства на неориентираност и жажда за самочувствие и контрол над словесното наследство на Петър Дънов, наследниците на учениците му опразват витошките скривалища. Много от пазените в тях материали окончателно изчезват, а някои вероятно биват унищожени с мотива, че днешните жители на планетата са недостойни за тайното учение на Учителя и ще го схванат грешно така, както той го е оставил. Накратко - наследниците на наследниците правят недостъпна част от тези по чудо запазени бележки, за да не се създадяло негативно отношение към Бялото братство. Част от това което е останало, се крие по начин, който продължава постепенното му затриване, а това, което се издава, понякога се преиначава, за да се дадяло „смляно“ на „невежите“. Убий словото на Месия, та да спасиш сградата на църквата, в която него вече го няма! Какво ново под слънцето! След месец-два Петър Дънов решава да си вземе удостоверението за завършен кратък курс по обща медицина.
към текста >>

59. Георги Томалевски - Георги Христов

Небето над мен е огромен купол с плувнали по него облачета, дошли от морето.
Вали напоителен обилен дъжд. От стрехата на селската веранда ние усещаме миризмата на земя. Може би не ще повярва никой, който цял живот е бил градски жител, но земята има чудна миризма. Какъв предобед е днешният! Има нещо неописуемо хубаво, когато копая на просторната нива. Другарите са далече и едва дочувам звънките удари на техните мотики. Небето над мен е огромен купол с плувнали по него облачета, дошли от морето. Сам съм, леко помилван от утринната хладина. Струва ми се, че съм мъничка точица, в която се срещат небето и земята. Усещам тази среща. През босите ми нозе нахлува топлата тръпка на прамайката земя, която ме е родила. В гърдите си усещам възторгът от синята усмивка на небето.
към текста >>

Вечерно време ние попяваме пак така многогласно както някога в нашите събрания у Коста.
- казвам аз. - Да - отговаря Христо меко и замечтано. - Това са небесните татви, което ще рече различни гами от невидимия свят. Вятърът отнася шепота на Христо. Щастливо обстоятелство е това, че всички комунари от братската ачларска комуна са музикални и са при това добри певци. Вечерно време ние попяваме пак така многогласно както някога в нашите събрания у Коста. Песента тържествено се излива вън в тишината на настъпилата вечер и тя ни възвръща в един хубав спокоен свят, като заедно с това възвръща бодростта след морната работа. След като си легнем, дълго още звучи в душата ми песента. Заспивам, като че небесната люлка отново ме залюлява. 30 май - пеш 70 км от Ачларе до морето Вървим по мекия път през полето. Отначало нашите ризи се белеят из угарите, а после сред разлюлените златисти класове на нивите.
към текста >>

30 май - пеш 70 км от Ачларе до морето Вървим по мекия път през полето.
Щастливо обстоятелство е това, че всички комунари от братската ачларска комуна са музикални и са при това добри певци. Вечерно време ние попяваме пак така многогласно както някога в нашите събрания у Коста. Песента тържествено се излива вън в тишината на настъпилата вечер и тя ни възвръща в един хубав спокоен свят, като заедно с това възвръща бодростта след морната работа. След като си легнем, дълго още звучи в душата ми песента. Заспивам, като че небесната люлка отново ме залюлява. 30 май - пеш 70 км от Ачларе до морето Вървим по мекия път през полето. Отначало нашите ризи се белеят из угарите, а после сред разлюлените златисти класове на нивите. Тук можеш да си мислиш и да съзерцаваш каквото искаш, никой няма да ти попречи. Приятелите са далече напред из браздите. Можеш да мълчиш, но можеш да запееш или да се молиш - пред лицето на Бога си. Копаем, всеки в своята дълга бразда, но не скучаем.
към текста >>

Колко ми се ще да идем до морето.
Тук можеш да си мислиш и да съзерцаваш каквото искаш, никой няма да ти попречи. Приятелите са далече напред из браздите. Можеш да мълчиш, но можеш да запееш или да се молиш - пред лицето на Бога си. Копаем, всеки в своята дълга бразда, но не скучаем. Когато един брат се изравни с мен, казах: - Като бели изкъпани агънца са тия малки облачета. Колко ми се ще да идем до морето. Би ли приел да отидем дотам? - Жечо няма да ни даде пари за път. Как, пеш ли? - Пеш, разбира се. Ще идем пеша дотам - отговарям аз.
към текста >>

Аз не съм виждал море.
- Пеш, разбира се. Ще идем пеша дотам - отговарям аз. - Добре, да тръгнем тогава още утре. Но много рано, нали? - Да. Аз не съм виждал море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но все още не бях го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ме делят от него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идат оттам, от морето, и ме подканят да ида при него. На другия ден ние тръгваме.
към текста >>

Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но все още не бях го виждал.
Ще идем пеша дотам - отговарям аз. - Добре, да тръгнем тогава още утре. Но много рано, нали? - Да. Аз не съм виждал море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но все още не бях го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ме делят от него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идат оттам, от морето, и ме подканят да ида при него. На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстю.
към текста >>

Сега морето не е много далече.
- Добре, да тръгнем тогава още утре. Но много рано, нали? - Да. Аз не съм виждал море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но все още не бях го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ме делят от него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идат оттам, от морето, и ме подканят да ида при него. На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстю. Над полето трепти пролетна радост.
към текста >>

Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идат оттам, от морето, и ме подканят да ида при него.
- Да. Аз не съм виждал море. Рисувал съм морето, възпявал съм го и дори съм го сънувал, но все още не бях го виждал. Сега морето не е много далече. Не повече от 70 километра ме делят от него. Аз гледам с копнеж малките бели облачета по небето и ми се струва, че те идат оттам, от морето, и ме подканят да ида при него. На другия ден ние тръгваме. Аз и Кръстю. Над полето трепти пролетна радост. Чучулига се извива над нас във висините. За нас няма нищо невъзможно.
към текста >>

Ето го най-после и морето - синьо-зелено, а понякога гълъбово с бели гребени.
На следния ден ставаме рано и поемаме в свежата утрин по прашния друм. Зад нас вече са останали много километри. Краката ни са обути в прости сандали. Работни хора из полето ни поглеждат, без да прекъсват работата си. Никой не ни пита кои сме и къде отиваме. Ето го най-после и морето - синьо-зелено, а понякога гълъбово с бели гребени. Вълните му се разбиват с тежки въздишки в скалите на брега. От време на време то замлъква, като че се сеща за нещо и мълчи, отнесло вечната тайна на живота в глъбините си. Ачларе, Юни Ние сме отново в Ачларе - нашето първо училище за братски комунален живот. Работим на нивите. Упояващо миришат слънчогледите.
към текста >>

Малко съм настинал и уморен.
После следва Карнобатският панаир, сандалите, които ни купи Жечо, гостуването при семейството на Мара и Теофана117 и връщането в нощта, когато щурците свирят из полето и на изток бавно се подава дискът на пълната луна. 22 юли - пътуване из Бургаски окръг Аз и Кръстю пътуваме из Бургаския окръг. Посещаваме селата на някои наши приятели. Днес с мен се случи нещо неприятно, но, от друга страна, ми показа какви божи хора живеят на тази земя. Ние се движим между селата Лъджекьой118 и Тержумен119. Малко съм настинал и уморен. Усещам силни болки в стомаха. Аз никога не съм страдал от стомах, но тогава, към три часа след обяд, след като направихме по една топла баня в лъджето120, усетих такива непоносими болки в стомаха, че трябваше да седна върху един камък на пътя. Не мога да се помръдна. Сякаш нож е забит в стомаха ми. Кръстю и някои други приятели трябва да заминат за Айтос, но аз в това състояние не мога да ги последвам.
към текста >>

Много ми се иска пак да чуя мърморенето на Жечо и неговия въпрос: „Братя, с какви лъжички искате да ядете киселото мляко?
Колкото се отдалечаваме, толкова Ачларе ни става по-мило. Мил ни става и Жечо с всичките си навици и хитрини. В този бяг на влака всичко преживяно в Ачларе става скъпо. Дощя ми се пак да зърна изкривеното помещение на нашата библиотека, да седна на дъските, да сложа дебелия том на астрологията на Канцер „Аквариус либра“. Поиска ми се да прегърна Христо и да тръгна по прашния друм към нивите. Много ми се иска пак да чуя мърморенето на Жечо и неговия въпрос: „Братя, с какви лъжички искате да ядете киселото мляко? С чаени лъжички или разредено на айрян с големите супени лъжици? “ Спомням си за черната руска рубашка. Ние се редувахме да я обличаме, когато ни идва ред да гоним кравите, впрегнати в тежката диканя. Тя е изпотявана и изсъхвала толкова пъти, че можеше да стои права, ако я поставиш на земята. Приличаше на бойна ризница.
към текста >>

Ние се люлеем уморени на дървените пейки във вагона, често заспиваме и се пробуждаме, усещаме гарите по блесналите светлини и после пак потъваме в полудрямка и в унасящия ритъм на колелата.
Лети влакът по релсите стремително, гладко. Колко е различно това возене от онова, с което свикнахме в село. Каруцата на Жечо е без пружини, пътят е каменист, а кобилите винаги бягаха в неравен тръст. Над земята пада мрак. Най-после става тъмно. Ние се люлеем уморени на дървените пейки във вагона, често заспиваме и се пробуждаме, усещаме гарите по блесналите светлини и после пак потъваме в полудрямка и в унасящия ритъм на колелата. Най-после стигаме Стара Загора. Неприятно нощно слизане. Багаж, вързопи, хладни тръпки в гърба. Колко са тъжни изсвирванията на маневрените машини в нощта. Къде ще спим?
към текста >>

60. Учението за Ложата на Бодхисатвите и въпросът за Бодхисатвата в XX век - Филип Филипов

От друга страна, Източна Европа с нейните черноморски области е изключително подходяща среда за една мощна духовна изява.
би трябвало да бъде приблизително на 66-75 години. Ако приемем тези доводи, ще стигнем до извода, че по времето на интензивната лекторска дейност на Рудолф Щайнер в Западна и Централна Европа вече е имало друг мощен езотерико-християнски импулс. Той обаче не е функционирал на територията на току-що споменатите европейски области, защото ако беше там, щеше да се наложи Рудолф Щайнер съвсем конкретно до го коментира и изследва, както е правил с други духовни импулси, проявени в тези части на Европа. С други думи, ние трябва да търсим импулса на Бодхисатвата някъде в Източна Европа. Това е напълно приемливо разсъждение, защото, от една страна, самият Бодхисатва е изявител на източно-християнската мъдрост и на духовно-братския начин на живот (особено като се има предвид есей-ската му историческа изява). От друга страна, Източна Европа с нейните черноморски области е изключително подходяща среда за една мощна духовна изява. Гаутама Буда фокусира работата си в черноморските области във физически проявените езотерични школи през VII и VIII век сл. Хр.71 Освен това има вероятност Бодхисатвата да се е проявил в някакъв славянски народ, за да го облагороди и подготви, защото той ще стане Буда Майтрея около кулминацията и края на Шестата славянска културна епоха. Така географският диапазон на културологичното проявление на езотерико-християнския импулс на Бодхисатвата значително се стеснява. Нека приведем още един, сравнително слаб, довод чрез методите на формалната логика, но довод, който може да ни даде съществен резултат в нашето търсене. Ако допуснем, че в началото на XX век съществува една индивидуалност, която е станала носител на Бодхисатва Майтрея, това означава, че тя неминуемо е провела чрез себе си едно Велико учение, насочено към дълбокото разбиране на Христовата мисия на Земята.
към текста >>

Гаутама Буда фокусира работата си в черноморските области във физически проявените езотерични школи през VII и VIII век сл.
Ако приемем тези доводи, ще стигнем до извода, че по времето на интензивната лекторска дейност на Рудолф Щайнер в Западна и Централна Европа вече е имало друг мощен езотерико-християнски импулс. Той обаче не е функционирал на територията на току-що споменатите европейски области, защото ако беше там, щеше да се наложи Рудолф Щайнер съвсем конкретно до го коментира и изследва, както е правил с други духовни импулси, проявени в тези части на Европа. С други думи, ние трябва да търсим импулса на Бодхисатвата някъде в Източна Европа. Това е напълно приемливо разсъждение, защото, от една страна, самият Бодхисатва е изявител на източно-християнската мъдрост и на духовно-братския начин на живот (особено като се има предвид есей-ската му историческа изява). От друга страна, Източна Европа с нейните черноморски области е изключително подходяща среда за една мощна духовна изява. Гаутама Буда фокусира работата си в черноморските области във физически проявените езотерични школи през VII и VIII век сл. Хр.71 Освен това има вероятност Бодхисатвата да се е проявил в някакъв славянски народ, за да го облагороди и подготви, защото той ще стане Буда Майтрея около кулминацията и края на Шестата славянска културна епоха. Така географският диапазон на културологичното проявление на езотерико-християнския импулс на Бодхисатвата значително се стеснява. Нека приведем още един, сравнително слаб, довод чрез методите на формалната логика, но довод, който може да ни даде съществен резултат в нашето търсене. Ако допуснем, че в началото на XX век съществува една индивидуалност, която е станала носител на Бодхисатва Майтрея, това означава, че тя неминуемо е провела чрез себе си едно Велико учение, насочено към дълбокото разбиране на Христовата мисия на Земята. И ако Рудолф Щайнер, този Велик посветен на истинското Розенкройцерство, е дал на човечеството над триста книги и множество практико-приложни и духовно-социални форми, разработки с неимоверна духовна дълбочина и могъщество, то нека само за момент да си представим какво изобилие от Божествена благодат ще е донесъл онзи, за когото Рудолф Щайнер казва, че един ден ще бъде „най-великият Учител на импулса на Христос" и който в XX век „ще бъде истински проповедник на Христа", на Неговото Второ пришествие в Астралния свят с етерни дрехи.
към текста >>

Остава само една държава, и то държава с територия, граничеща с Черно море, със славянска народност и писменост, с християнски културни ценности и много древна духовна традиция - това е България.
там рязко се променя духовната атмосфера и Русия става безусловно неподходяща за какъвто и да е широко и социално разгърнат езотеричен импулс. През визирания период Украйна е в особен статус спрямо историческото си развитие, но ако пренебрегнем това, отново не можем да открием на нейна територия импулса, които търсим. Подобна е ситуацията при настоящите държави Сърбия, Черна Гора, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина. В Турция социалните условия за развитието на едно християнско учение са изключително неблагоприятни; например по това време са избити приблизително един милион християни арменци. В Гърция има условия за едно широко социално развитие на дадено езотерико-християнско учение, но няма данни да се е проявило такова. Остава само една държава, и то държава с територия, граничеща с Черно море, със славянска народност и писменост, с християнски културни ценности и много древна духовна традиция - това е България. По западното черноморско крайбрежие е съществувала развита цивилизация, с хиляди години по-древна от Шумерската. Тя е имала високо развита култура с общочовешко значение. По територията на днешна България, сред племената на траките се е проявил Бодхисатва Аполон чрез Орфей. Според Херодот, Залмоксис, роб на Питагор, който той освобождава, се завръща в родината си (най-вероятно край устието на река Дунав и бреговете на Североизточна България), основава школа и по подобие на Пита-горовата проповядва учението за живота след смъртта и за прераждането. Черноморските пространства на днешна България са облъчени завинаги от апостолската мисия на св.
към текста >>

По западното черноморско крайбрежие е съществувала развита цивилизация, с хиляди години по-древна от Шумерската.
През визирания период Украйна е в особен статус спрямо историческото си развитие, но ако пренебрегнем това, отново не можем да открием на нейна територия импулса, които търсим. Подобна е ситуацията при настоящите държави Сърбия, Черна Гора, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина. В Турция социалните условия за развитието на едно християнско учение са изключително неблагоприятни; например по това време са избити приблизително един милион християни арменци. В Гърция има условия за едно широко социално развитие на дадено езотерико-християнско учение, но няма данни да се е проявило такова. Остава само една държава, и то държава с територия, граничеща с Черно море, със славянска народност и писменост, с християнски културни ценности и много древна духовна традиция - това е България. По западното черноморско крайбрежие е съществувала развита цивилизация, с хиляди години по-древна от Шумерската. Тя е имала високо развита култура с общочовешко значение. По територията на днешна България, сред племената на траките се е проявил Бодхисатва Аполон чрез Орфей. Според Херодот, Залмоксис, роб на Питагор, който той освобождава, се завръща в родината си (най-вероятно край устието на река Дунав и бреговете на Североизточна България), основава школа и по подобие на Пита-горовата проповядва учението за живота след смъртта и за прераждането. Черноморските пространства на днешна България са облъчени завинаги от апостолската мисия на св. апостол Андрей Първозванни, който основава в Одесос (днешна Варна) епископско седалище на Ранната Христова Църква още през втората половина на I в.
към текста >>

Черноморските пространства на днешна България са облъчени завинаги от апостолската мисия на св.
Остава само една държава, и то държава с територия, граничеща с Черно море, със славянска народност и писменост, с християнски културни ценности и много древна духовна традиция - това е България. По западното черноморско крайбрежие е съществувала развита цивилизация, с хиляди години по-древна от Шумерската. Тя е имала високо развита култура с общочовешко значение. По територията на днешна България, сред племената на траките се е проявил Бодхисатва Аполон чрез Орфей. Според Херодот, Залмоксис, роб на Питагор, който той освобождава, се завръща в родината си (най-вероятно край устието на река Дунав и бреговете на Североизточна България), основава школа и по подобие на Пита-горовата проповядва учението за живота след смъртта и за прераждането. Черноморските пространства на днешна България са облъчени завинаги от апостолската мисия на св. апостол Андрей Първозванни, който основава в Одесос (днешна Варна) епископско седалище на Ранната Христова Църква още през втората половина на I в. сл. Хр.72 Дейността на Гаутама Буда през VII-VIII век в духовното пространство на Черно море вероятно съвпада със създаването на България край устието на река Дунав през 681 г. - една от най-старите държави в Европа. Прабългарите, славяните и траките са трите племена, създали съвременната българска народност. Тази народност приема християнството като своя официална религия и успоредно с това приема и утвърждава славянската писменост на светите Кирил и Методий, едни от покровителите на съвременна Европа.
към текста >>

сл. Хр.72 Дейността на Гаутама Буда през VII-VIII век в духовното пространство на Черно море вероятно съвпада със създаването на България край устието на река Дунав през 681 г.
Тя е имала високо развита култура с общочовешко значение. По територията на днешна България, сред племената на траките се е проявил Бодхисатва Аполон чрез Орфей. Според Херодот, Залмоксис, роб на Питагор, който той освобождава, се завръща в родината си (най-вероятно край устието на река Дунав и бреговете на Североизточна България), основава школа и по подобие на Пита-горовата проповядва учението за живота след смъртта и за прераждането. Черноморските пространства на днешна България са облъчени завинаги от апостолската мисия на св. апостол Андрей Първозванни, който основава в Одесос (днешна Варна) епископско седалище на Ранната Христова Църква още през втората половина на I в. сл. Хр.72 Дейността на Гаутама Буда през VII-VIII век в духовното пространство на Черно море вероятно съвпада със създаването на България край устието на река Дунав през 681 г. - една от най-старите държави в Европа. Прабългарите, славяните и траките са трите племена, създали съвременната българска народност. Тази народност приема християнството като своя официална религия и успоредно с това приема и утвърждава славянската писменост на светите Кирил и Методий, едни от покровителите на съвременна Европа. С това България става духовен и културен център за славянските народи, обитаващи границите на формиралото се по-късно Източно Православие. Именно в Първото българско царство възниква и се разгръща толкова широко за пръв път в Европа едно обновено манихейско учение - Богомилството.
към текста >>

Петър Дънов (1864-1944) е роден край черноморския град Варна, където е ипоставено началото на Синархическата верига на Бялото Братство.
Учението за Милостта Божия се разгръща мощно в цяла България. Така духовния импулс на Великия Учител Манес влиза за първи път в контакт със славянството, създавайки много братски богомилски общини, които практикуват непознати за Европа ценности - реформация на социално-политическите структури, братски начин на живот, спиритуална свобода, равноправие на жената, вегетарианство, стремеж за социално приложение на принципите на Първичното християнство. Независимо че са преследвани и изгаряни на клади, те успяват да пръснат искрите на Реформацията и Ренесанса в цяла Европа чрез своите преки духовни наследници - теченията на албигойците, бугрите, катарите и розенкройцерите.73 Именно сред тези мощни духовни условия74, където са работили импулсите на Великите Учители на човечеството - Орфей, Питагор, Буда, Манес, в съвременна България на XX век се проявява едно силно езотерико-християнско учение, основано от Учителя Петър Дънов. То е наречено, както вече казахме, Учение на Всемирното Бяло Братство и има за глава Христовия Дух, който ръководи духовен организъм от десет чина - от Разумните човешки души до Братята на Любовта, наричани Серафими. Това Учение, основано на обновеното чрез принципите на кармата и прераждането християнство, за няколко десетилетия разгръща мащабна духовна дейност по гръбнака на Българската държава. Петър Дънов (1864-1944) е роден край черноморския град Варна, където е ипоставено началото на Синархическата верига на Бялото Братство. В сърцето на България - в старопрестолния град Велико Търново се провеждат ежегодни братски събори, а в единствената столица в Европа, носеща свещеното име София, се създава братска община Изгрев със стотици последователи. От 1914 г. в гр. София се изнасят стотици неделни беседи, посветени на езотеричното разбиране на Христовата мисия, отразена в Евангелията, и се оформя поредица от издадени книги, която носи заглавието Сила и Живот75. От 1922 г.
към текста >>

Ето защо, както мореплавателите, които определят своето точно местоположение в пространството и времето чрез три ярки звезди от небосвода, така и ние ще се опитаме прецизно и конкретно да покажем същественото място на Учението и методологията на Учителя Беинса Дуно в общочовешката духовна култура чрез три сияещи в Христова Виделина метода, дадени от Бодхисатвата на XX век: Пентаграм, Завета на цветните лъчи на Светлината, Паневритмия. 7.8.
едновременно и синхронизирано наблюдение от две различни гледни точки. Прилагайки именно този метод в нашите духовно-научни търсения за мисията на Бодхисатвата в XX век, ние можем да разберем обемно и в дълбочина ключови детайли от настоящите духовни условия. Само синхронизирайки Михаелично гледните точки на двата импулса на съвременното езотерично християнство, можем да се докоснем реално до Второто пришествие на Христовото същество. Една от най-важните допълнителни идеи, получена чрез такъв подход, е, че дейността на Бодхисатва Майтрея няма да е насочена само към проповед за новото проявление на Христос, но заедно с това ще е и методология за реализацията на Второто пришествие в азовото пространство на ученика, и то в условията на един братски колективен живот. Нещо повече - дълбоко осъзнатата от духовно-научна гледна точка практическа работа с методологията на Бодхисатвата на XX век е не нещо друго, а самото ставане на Етерното пришествие на Христос, самото езотерико-християнско посвещение на Новата епоха. Ето защо, както мореплавателите, които определят своето точно местоположение в пространството и времето чрез три ярки звезди от небосвода, така и ние ще се опитаме прецизно и конкретно да покажем същественото място на Учението и методологията на Учителя Беинса Дуно в общочовешката духовна култура чрез три сияещи в Христова Виделина метода, дадени от Бодхисатвата на XX век: Пентаграм, Завета на цветните лъчи на Светлината, Паневритмия. 7.8. Пентаграмът е символът на Учението на Учителя Петър Дънов. Той е оформен от пет лъча, върху които са изписани петте Божествени принципа -Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел - и кръг, обграждащ лъчите, по който е изписана мистичната формула: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа." Имагинацията, представляваща Пентаграм с връх, насочен нагоре, е дадена първо като черно-бяла графика през 1910 г. (обърнете внимание, че това е и началото на периода, в които според Сергей Прокофиев е протичало най-силно духовното влияние наБодхисатваМайтрея върху Рудолф Щайнер чрез инспирация), а после - и като изключително живописна цветна картина в годината, когато се открива Христовата езотерична школа на Земята, 1922 г. Пентаграмът съдържа и допълнителна богата символика, която най-общо може да се каже, че представлява описание на Пътя на ученика в Христовата езотерична школа. Тази имагинация, символизираща самата същина на Учението на Учителя Беинса Дуно, всъщност е един от най-силните знаци, че именно той е Бодхисатвата на XX век.
към текста >>

Той е оформен от пет лъча, върху които са изписани петте Божествени принципа -Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел - и кръг, обграждащ лъчите, по който е изписана мистичната формула: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа." Имагинацията, представляваща Пентаграм с връх, насочен нагоре, е дадена първо като черно-бяла графика през 1910 г.
Само синхронизирайки Михаелично гледните точки на двата импулса на съвременното езотерично християнство, можем да се докоснем реално до Второто пришествие на Христовото същество. Една от най-важните допълнителни идеи, получена чрез такъв подход, е, че дейността на Бодхисатва Майтрея няма да е насочена само към проповед за новото проявление на Христос, но заедно с това ще е и методология за реализацията на Второто пришествие в азовото пространство на ученика, и то в условията на един братски колективен живот. Нещо повече - дълбоко осъзнатата от духовно-научна гледна точка практическа работа с методологията на Бодхисатвата на XX век е не нещо друго, а самото ставане на Етерното пришествие на Христос, самото езотерико-християнско посвещение на Новата епоха. Ето защо, както мореплавателите, които определят своето точно местоположение в пространството и времето чрез три ярки звезди от небосвода, така и ние ще се опитаме прецизно и конкретно да покажем същественото място на Учението и методологията на Учителя Беинса Дуно в общочовешката духовна култура чрез три сияещи в Христова Виделина метода, дадени от Бодхисатвата на XX век: Пентаграм, Завета на цветните лъчи на Светлината, Паневритмия. 7.8. Пентаграмът е символът на Учението на Учителя Петър Дънов. Той е оформен от пет лъча, върху които са изписани петте Божествени принципа -Любов, Мъдрост, Истина, Правда, Добродетел - и кръг, обграждащ лъчите, по който е изписана мистичната формула: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа." Имагинацията, представляваща Пентаграм с връх, насочен нагоре, е дадена първо като черно-бяла графика през 1910 г. (обърнете внимание, че това е и началото на периода, в които според Сергей Прокофиев е протичало най-силно духовното влияние наБодхисатваМайтрея върху Рудолф Щайнер чрез инспирация), а после - и като изключително живописна цветна картина в годината, когато се открива Христовата езотерична школа на Земята, 1922 г. Пентаграмът съдържа и допълнителна богата символика, която най-общо може да се каже, че представлява описание на Пътя на ученика в Христовата езотерична школа. Тази имагинация, символизираща самата същина на Учението на Учителя Беинса Дуно, всъщност е един от най-силните знаци, че именно той е Бодхисатвата на XX век. Ще изброим съвсем накратко само някои от доводите ни по този въпрос: (i) Християнизираната еврейска кабалистична традиция, пряко свързана с Есейското братство, изписва и вписва името Иешуа (ГШГР), като производно от четирибуквеното Име на Бога (ГПГР), във формата на Пентаграма. Именно онзи, който се прояви чрез Иешуа бен Пандира и който служи на Иешуа от Назарет, се прояви в XX век и постави за знак на своето обновено Учение Пентаграма.
към текста >>

Виж изказванията на Рудолф Щайнер за Черноморските пространства и духовните мистерии, свързани с тях: GA 130,18.12.1912 и GA 140,18.11.1912. 72.
Виж GA 114, 25.09.1909. 68. Виж лекцията за Бодхисатва Майтрея на Адолф Аренсон: Rudolf Steiner und der Bodhisatttva des 20.Jahrhunderts (R. St. and the Bodhisattva of the Twentieth Century), Freiburg 1980. 69. Пак там. 70. Виж конкретното изказване на Рудолф Щайнер в GA 131,14.10.1911. 71. Виж изказванията на Рудолф Щайнер за Черноморските пространства и духовните мистерии, свързани с тях: GA 130,18.12.1912 и GA 140,18.11.1912. 72. Виж „Учителя във Варна", съст. Димитър Калев, Издателство "Бяло Братство", София 1999, ISBN 954-8091-91-7. 73. Виж F. Niel, „Albigeois et Cathares", Presses Universitaires de France, 16e edition, 2000; преведена на български: „Албигойци и Катари", ИК "Кама", София, 2003, ISBN 954-9890-50-3. 74. За българите и тяхната мисия може да се прочете още в GA 237,11.07.1924 или в Markus Osterrieder, „Sonnenkreuz und Lebensbaum, Irland, der Shwarzmeer-Raum und die Christianisierang der europaeischen Mitte", 367 S.
към текста >>

НАГОРЕ

1.2912580966949