Търсене в текстове за 'Червено море'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 158 резултата в 24 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 45) Невидими пътища - Боян Боев (1883 – 1963)

Понякога слънчевите лъчи проникваха през някой отвор в тях и позлатяваха мъглите с най-чудни краски – от жълта до червено-виолетова, с всички оттенъци.
Тези четири дни прекарахме в най-голямо разнообразие. Когато времето позволяваше, излизахме навън за по-къси или по-дълги разходки и наблюдавахме гората и широкия простор. Всяка сутрин обезателно посрещахме слънчевия изгрев на Мечата поляна, която беше близо до хижата. Тя е на открито място и оттам се разтварят обширни хоризонти. При първия изгрев, посрещнат на Мечата поляна, имаше чудни танци на мъглите. Понякога слънчевите лъчи проникваха през някой отвор в тях и позлатяваха мъглите с най-чудни краски – от жълта до червено-виолетова, с всички оттенъци. Тайната молитва, общите молитви и песни в тая природна обител, а и обмяната на мисли с Учителя след това ни изпълваха с едно свещено благоговейно състояние на душата, прозряла за няколко мига величието на Бога. И в заряда на особена светлина изкристализираше основният тон на нашето душевно разположение за през деня. На следващия ден метеорологът от наблюдателницата при Черни връх, узнал по телефона, че Учителя е на хижата, пристигна със сърдечен поздрав от майка си, баба Мария, и с един грамаден хляб, омесен от нея. Той отново можа да влезе във връзка с Учителя, когото дълбоко уважаваше и помнеше от няколкодневния наш престой на Черни връх преди две години. През деня няколко души се отделихме и отидохме до Яворови присои, които са на около четиридесет и пет минути разстояние от хижата.
към текста >>

Посетихме морените – този тих, мистичен кът, заобиколен от мощни ели.
Той отново можа да влезе във връзка с Учителя, когото дълбоко уважаваше и помнеше от няколкодневния наш престой на Черни връх преди две години. През деня няколко души се отделихме и отидохме до Яворови присои, които са на около четиридесет и пет минути разстояние от хижата. Там живо възкръснаха в нас спомените от летуването ни през 1933 и 1934 г. Колко свещени ни се видяха всички тези места! Всичко тук напомняше за дейността на Учителя. Посетихме морените – този тих, мистичен кът, заобиколен от мощни ели. Зърнахме Пиперката – една могила, край която минавахме при нашите ранни излети до Резньовете. Такава любов и единение изпитвахме! Може би тогава държахме ключа на Живота. И аз се наведох, отворих раницата си и разгърнах томчето „Ключът на живота“ . Ето някои мисли от прочетеното:
към текста >>

2. 20.II.1952 г. София - Боян Боев (1883 – 1963)

Понякога слънчевите лъчи пробиваха по някой отвор в тях и позлатяваха мъглите с най-чудни краски, от жълта до червено-виолетова с всички оттенъци.
Всяка сутрин обезателно излизахме да посрещнем слънчевия изгрев от Меча поляна. Тя е близо до хижата. Тя е на открито място и от нея се откриват широки хоризонти. Изгревите бяха разнообразни. При първия изгрев, посрещнат на Меча поляна, на изток имаше чуден танц на мъглите. Понякога слънчевите лъчи пробиваха по някой отвор в тях и позлатяваха мъглите с най-чудни краски, от жълта до червено-виолетова с всички оттенъци. Тайна молитва, молитви и песни в тази чудно красива обстановка. След това обмяна на няколко думи с Учителя, по-къс или по-дълъг разговор и връщане в хижата с едно свещено, благоговейно състояние на душата, която е прозряла за няколко мига величието на Бога. И целият ден впечатлението от Изгрева и впечатлението от Мечата поляна изпълваше душите ни с особена светлина и образуваше основния тон на нашето душевно разположение през целия ден. По телефона от Черни връх узнаха, че Учителя е на хижата с група братя и сестри. И ето на другия ден пристигна от върха наблюдателят на Черни връх Гошо със сърдечен поздрав от майка си - баба Мария, и с един грамаден домашен хляб.
към текста >>

Потърсихме морените - този тих мистичен кът, заобиколен от мощни ели.
Всичко тук наумява за дейността му. Ето полянката, на която беше построена палатката на Учителя. Ето полянката, на която кладяхме вечерния огън. Ето полянката, дето играехме сутрин паневритмия и по която личеше стъпканото колело. С голяма радост потърсихме чешмичката, дето с усърдие и любов Учителя работи няколко дни. Потърсихме морените - този тих мистичен кът, заобиколен от мощни ели. Ето Пиперката - една могила, край която минавахме при нашите ранни излети до Резньовете. Как стават мили за нас и ценни всички места, дето е бил Учителя. Тук ще изложа няколко разговора с Учителя. Веднъж се прочетоха няколко страници от книгата „Ключът на живота” от Учителя. Ето някои мисли от прочетеното: „Никакво добро дело не можете да направите, ако не любите Бога.
към текста >>

3. П л а н и н а т а - Боян Боев (1883 – 1963)

Средиземно море е било долина, която после е потънала.
Сините камъни са магнетични. Мусала е бил много по-висок. Тук е имало една площ, широка 400 километра. Този връх не е потъвал никога. А България няколко пъти се е издигала и е хлътвала. Средиземно море е било долина, която после е потънала. Цяла Македония и Беломорието постепенно потъват. Първите култури на Мусала съществуват в библиотеките на невидимия свят. * На екскурзия в планината, когато времето е хубаво, ние сме в причинния свят.
към текста >>

Цялото небе на изток беше червено до една голяма височина, която обхва-щаще една трета от небесния свод.
При бурята не остана нито един мускул нераздвижен. Направихме най-хубавите упражнения. Търкаля те бурята, но няма да те блъсне в някой камък, а на меко. Какъв разкошен изгрев имаше! Видяхме го при село Симеоново. Цялото небе на изток беше червено до една голяма височина, която обхва-щаще една трета от небесния свод. Беше величествена картина! Вятърът при бурята казваше: „Трябва да мислите! И трябва да се борите, да падате и ставате, и напред да вървите". Защото, ако не вървиш напред, ще се върнеш назад... Вълната беше топла. Ако тази вълна беше студена, по никой начин не би могъл да се качи човек горе.
към текста >>

4. Екскурзия до хижа „Алеко'през ноември 1943 г. - Боян Боев (1883 – 1963)

Понякога слънчевите лъчи проникваха през някой отвор в тях и позлатяваха мъглата с най-чудни краски от жълта до червено-виолетова, с всички оттенъци.
Всяка сутрин обезателно ние излизахме да посрещнем слънчевия изгрев на Мечата поляна. Тя е близо до хижата, на открито място и оттук се откриват обширни хоризонти. Изгревите бяха разнообразни. При първия изгрев небето беше чисто, без мъгли и облаци. При втория изгрев, посрещнат на Мечата поляна, имаше чудни танци на мъглите. Понякога слънчевите лъчи проникваха през някой отвор в тях и позлатяваха мъглата с най-чудни краски от жълта до червено-виолетова, с всички оттенъци. Тайна молитва, молитви и песни в тая чудно красива обстановка! След това - обмяна на няколко думи с Учителя, по-дълъг или по-къс разговор и връщане в хижата, в свещено, благоговейно състояние на душата, която е прозряла за няколко мига величието на Бога. И през целия ден впечатленията от изгрева и преживяното на Мечата поляна изпълваха душите е особена светлина и образуваха основния тон на нашето душевно разположение. По телефона от Черни връх узнаха, че Учителя е на хижата е група братя и сестри. И ето, на другия ден наблюдателят на Черни връх пристигна от върха със сърдечен поздрав от майка си, баба Мария и с един грамаден домашен хляб.
към текста >>

Потърсихме морените, този тих мистичен кът, заобиколен от мощни ели.
Всичко тук напомня за дейността на Учителя. Ето полянката, дето беше построена палатката на Учителя. Ето централната полянка, на която кладяхме вечерния огън. Ето полянката, дето сутрин правехме Паневритмията и на която още личеше отъпканото колело. Потърсихме чешмичката, дето с голямо усърдие и любов Учителя работи няколко деня. Потърсихме морените, този тих мистичен кът, заобиколен от мощни ели. Ето Пиперката, една могила, край която минавахме при нашите ранни излети до Резньовете. Как остават мили и ценни за нас всички места, дето е бил Учителя! Веднъж се прочетоха няколко страници из книгата „Ключът на живота" от Учителя. Ето някои мисли от прочетеното: „Никакво добро не можете да направите, ако не любите Бога.
към текста >>

5. На екскурзия с Учителя - Боян Боев (1883 – 1963)

Понякога слънчевите лъчи пробиваха по някой отвор в тях и позлатяваха мъглите с най-чудни краски от жълта до червеновиолетова с всички оттенъци.
Когато времето вън беше хубаво, излизахме на по-къси или по-дълги разходки, наблюдавахме гората, широкия простор, който се откриваше пред нас и се радвахме на всяко цветенце, на всяка тревичка, на всяко дръвче или птичка. Всяка сутрин обезателно излизахме да посрещнем слънчевия изгрев от Мечата поляна. Тя е близо до хижата, на открито, и от нея се откриват широки хоризонти. Изгревите бяха разнообразни. При първия изгрев, посрещнат на Мечата поляна, на изток имаше чуден танц на мъглите. Понякога слънчевите лъчи пробиваха по някой отвор в тях и позлатяваха мъглите с най-чудни краски от жълта до червеновиолетова с всички оттенъци. Тайна молитва, молитви и песни в тази чудно красива обстановка. След това обмяна на няколко думи с Учителя, по-къс или по-дълъг разговор и връщане в хижата с едно свещено благоговейно състояние на душата, която е прозряла за няколко мига величието на Бога. И целия ден впечатленията от изгрева и впечатленията от Мечата поляна изпълваха душите ни с особена светлина и образуваха основния тон на нашето душевно разположение. По телефона от Черни връх узнаха, че Учителя е на хижата с група братя и сестри, и ето на другия ден пристигна от върха наблюдателят на Черни връх Гошо със сърдечен поздрав от майка си баба Мария, и с един грамаден домашен хляб. Гошо много се зарадва, че влезе пак във връзка с Учителя, когото дълбоко обичаше и уважаваше.
към текста >>

Потърсихме морените, този тих мистичен кът, заобиколен от мощни сили.
Всичко тук наумява за дейността му. Ето полянката, на която беше построена палатката на Учителя. Ето полянката, на която кладяхме вечерния огън. Ето полянката, на която играехме сутрин паневритмия и по която личеше отъпканото колело. С радост потърсихме чешмичката, дето с голяма любов и усърдие Учителя работи няколко дни. Потърсихме морените, този тих мистичен кът, заобиколен от мощни сили. Ето „Пиперката“ една могила, край която минавахме при нашите ранни излети до Резньовете. Как стават мили и ценни за нас всички места, дето е бил Учителя. Тук ще изложа няколко разговора с Учителя. Веднъж се прочетоха няколко страници от книгата „Ключът на живота“ (Общ окултен клас, 1928 г.). Ето някои мисли от прочетеното:
към текста >>

6. ЕЗОТЕРИЧНА (ОКУЛТНА) ИСТОРИЯ НА АСТРОЛОГИЯТА - Николай Дойнов (1904 - 1997)

Имала е владения в Източна Африка, по бреговете на Червено море.
Саабеизмът бил разпространен в Месопотамия, Арабия, Сирия и Мала Азия. С това понятие са отбелязвани още три други явления: Саабеисти - хора, които са приели и изповядвали саабеизма; Саабейско писмо - писмеността, с която са си служили учениците и последователите на Саабей; Саабейско царство - държава в югозападния край на Арабския полуостров със столица град Мираб, на територията на днешния Йемен, създадена от саабеистите много по-късно, след излизането им от Вавилон, и впоследствие - обект на ред завоевания. Народът на Саабейското царство се занимавал със земеделие и градинарство, в които били използвани системи за изкуствено напояване на много високо техническо ниво. Развивали също скотовъдство и занаяти. Тази държава играла важна роля в посредническата търговия между Индия, Източна Африка, Египет, Асирия и Палестина. Имала е владения в Източна Африка, по бреговете на Червено море. Изчезнала изведнъж, без да са отбелязани в някои документи причините. Навярно поради настъпили суши и неблагоприятни условия на живот, хората бързо напуснали своята държава и се преселили в своите владения в Източна Африка. Народите, които заварили там, били известни под името "догони". На техните първенци Саабеистите предали част от големите свои познания върху науките за Звездния мир. Те именно са внесли голямо недоумение сред съвременните учени-астрономи от Френската академия на науките, във връзка с най-ярката звезда на Небесната сфера - Сириус, към която Саабеистите имали най-голямо уважение.
към текста >>

7. МОЙСЕЙ И НЕГОВОТО ДЕЛО - Влад Пашов (1902- 1974)

Отвъд Червено море, зад Синайския полуостров, в страната на миямитяните, се намирал един храм, който не зависел от египетското духовенство.
Един ден Хозарзив видял един египетски надзирател да бие немилостиво и жестоко един беззащитен евреин. Кръвта му кипнала, той се нахвърлил върху египтянина, изтръгнал оръжието от ръцете му и го убил на място. Тази постъпка решила по-нататъшната му съдба. Но той решил да избяга в пустинята и да си наложи сам изкуплението за престъплението. Той чувствувал, че е предопределен за някаква важна мисия, но не можел да я обхване и прозре с мисълта си. Отвъд Червено море, зад Синайския полуостров, в страната на миямитяните, се намирал един храм, който не зависел от египетското духовенство. Този храм бил посветен на Озирис, но в него се покланяли на Господа под името Елохим. Това Светилище било от етиопски произход и служило за религиозен център на арабите, на семитите и на хората от черната раса, които копнеели за Посвещение в тайните. От векове Синай, Хорив и милиамския храм са били мистичния център на една монотеистична вяра. След като Мойсей убил египтянина и подлежал на наказание, той забягнал в тази пустиня, в храма на медиямитяните. Великият жрец на храма по това време бил Йетро, който принадлежал на черната раса или по-право на етиопската раса, която е едно смешение на белите и черните.
към текста >>

8. Мисли от Учителя за езотеричната страна на Стария Завет - Влад Пашов (1902- 1974)

След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи.
Виделината и Светлината носят в себе си и топлина. И разлъчи Бог вода от вода - подразбира, че Бог е отделил Божествения от земния живот. Твърдта пък е границата между Божествения и човешкия живот. Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта небе, а това, което е под твърдта, земя. И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша. Той сам ще образува своите морета и океани. Творец ще бъде той. Ученикът ще твори. Когато види Бог, че е добро, ще се произнесе.
към текста >>

Той сам ще образува своите морета и океани.
Твърдта пък е границата между Божествения и човешкия живот. Ученикът ще създаде тази граница в себе си и ще нарече това, което е над твърдта небе, а това, което е под твърдта, земя. И в скръбен час той ще пие от водата, която е горе. След като ученикът определи своя живот, ще го събере и ще създаде в себе си морето, за да се яви сушата, върху която той трябва да работи. Той сам ще обработва тази суша. Той сам ще образува своите морета и океани. Творец ще бъде той. Ученикът ще твори. Когато види Бог, че е добро, ще се произнесе. И когато организира сушата и я обработи, ще мине от физическия свят в духовния и оттам в Божествения. Когато обработи и там своята земя, ще отиде във Великия живот да учи велики и славни неща.
към текста >>

По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море.
Това, което казах досега за делото и учението на Мойсей, е микроскопическо в сравнение с това, което се съдържа в неговите книги, които са дълбоко символични. В тях под история на еврейския народ се описват много от дълбоките тайни на окултната наука, за които още не е дошло време да се разбулват. Това показва, че Мойсей е засегнал много големи дълбочини на окултната наука, за които даже и съвременното човечество още не е готово, още по-малко еврейският народ, на когото са били дадени. Цялата история на еврейския народ, описана в петокнижието на Мойсей представя пътя на историческото развитие на човечеството, както и мистичния път на развитие на човешката душа. Учителят прави следния намек за това мистично развитие на човешката душа, изразено в историята на еврейския народ: „Днес ви говоря върху тези неща, понеже вие минавате през най-гъстата материя, през която човешкият дух може да мине. По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море. Някои от вас едва сега ще се гмурнат в тази вълна. Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот.
към текста >>

Всички трябва да минат Червеното море.
Това показва, че Мойсей е засегнал много големи дълбочини на окултната наука, за които даже и съвременното човечество още не е готово, още по-малко еврейският народ, на когото са били дадени. Цялата история на еврейския народ, описана в петокнижието на Мойсей представя пътя на историческото развитие на човечеството, както и мистичния път на развитие на човешката душа. Учителят прави следния намек за това мистично развитие на човешката душа, изразено в историята на еврейския народ: „Днес ви говоря върху тези неща, понеже вие минавате през най-гъстата материя, през която човешкият дух може да мине. По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море. Някои от вас едва сега ще се гмурнат в тази вълна. Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот. След това ще влезете в Ханаанската земя, смисълът на истинския живот. Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота.
към текста >>

След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море.
Цялата история на еврейския народ, описана в петокнижието на Мойсей представя пътя на историческото развитие на човечеството, както и мистичния път на развитие на човешката душа. Учителят прави следния намек за това мистично развитие на човешката душа, изразено в историята на еврейския народ: „Днес ви говоря върху тези неща, понеже вие минавате през най-гъстата материя, през която човешкият дух може да мине. По закона, на еволюцията част от човечеството е минала през тази гъста среда, но и цялото човечество трябва да мине през нея и да излезе като евреите на другия бряг на Червеното море. Някои от вас едва сега ще се гмурнат в тази вълна. Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот. След това ще влезете в Ханаанската земя, смисълът на истинския живот. Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота. Защото живот без чистота остава всякога неразбран.
към текста >>

Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота.
Всички трябва да минат Червеното море. След вас иде фараонът със своята войска, а напред е неизвестността, отвореното море. Вие ще минете през този път и трябва да бъдете смели и решителни. После ще отидете в пустинята - това е чистият живот. След това ще влезете в Ханаанската земя, смисълът на истинския живот. Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота. Защото живот без чистота остава всякога неразбран. Египет е физическият свят. откъдето човек бяга. Фараонът е князът на този свят, който иска да задържи човека тук на Земята. Червеното море е астралният свят, през който човек трябва да мине.
към текста >>

Червеното море е астралният свят, през който човек трябва да мине.
Но трябва да минете през морето и да влезете в пустинята, за да придобиете чистотата на живота. Защото живот без чистота остава всякога неразбран. Египет е физическият свят. откъдето човек бяга. Фараонът е князът на този свят, който иска да задържи човека тук на Земята. Червеното море е астралният свят, през който човек трябва да мине. Пустинята е умственият свят, където след като човек е слязъл от света на чувствата, постепенно придобива своята чистота. И най-после Ханаанската земя - това е Божественият свят, родината на душата.
към текста >>

9. XIV. ТАЙНАТА НА ЧИСЛОТО 666 - Влад Пашов (1902- 1974)

След това Йоан казва, че видял Звяр, който излиза от морето, който също има 7 глави и 10 рога.
Може би тези исторически личности да са били проводници на това същество, което е изразено с числото 666, но самите те да са това число е малко вероятно. Защото това число се отнася към известна Космическа същност, както това е показано и в Апокалипсиса. В Апокалипсиса се говори за три зли същества: Червеният Змей със 7 глави и 10 рога, който се явява във видение на Небето, който е старовременната Змия, която се нарича Дявол и Сатана и мами цялата Вселена. Архангел Михаил излиза на Небето и воюва с този Змей, побеждава го и го сваля на Земята. Архангел Михаил в случая е представител на Слънчевия Дух, на Христа, на Божественото, Което воюва, за да освободи човечеството от влиянието на Злото. След това Йоан казва, че видял Звяр, който излиза от морето, който също има 7 глави и 10 рога. И на роговете 10 корони и на главите му богохулни имена. И Змеят дал на този Звяр силата си, престола си и голяма власт. „И позволи му се да воюва против светиите и да ги победи. И даде му се власт над всяко племе, и люде, и език, и народ. И ще му се поклонят всички, които живеят на Земята, всеки, чието име не е записано от създаването на света в Книгата на Живота на закланото Агне.
към текста >>

Първото същество е червено - символ на Първия Принцип, израз на борба, на насилие, което е старовременната Змия, която изкуси първите човеци.
И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така, щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ. И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на дясната ръка или на челата им; за да не може никой да купува или продава, освен оня, който носи за белег името на Звяра, или числото на неговото име. Тук е нужно Мъдрост, който е разумен, нека сметне числото на Звяра, защото е число на човек; а числото му е 666." /13;11-18/. Тези три различни същества имат една и съща същина, същината на Злото. Те са представители на Тъмните Сили, на Черната Ложа. Първото същество е червено - символ на Първия Принцип, израз на борба, на насилие, което е старовременната Змия, която изкуси първите човеци. Второто същество -Звярът със 7-те глави и 10-те рога, което излиза от морето, което в случая символизира астралния свят, света на животинските сили. Третият Звяр излиза от Земята, т.е. изпод Земята, където се намира центърът на Черната Ложа, от Бездната, от Ада. То има два рога, прилични на агнешки, а не че са агнешки. С това ни е показано, че този звяр има отношение към Слънчевите сили, в техния негативен аспект, затова в Окултната наука се нарича Слънчев Демон.
към текста >>

Второто същество -Звярът със 7-те глави и 10-те рога, което излиза от морето, което в случая символизира астралния свят, света на животинските сили.
И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на дясната ръка или на челата им; за да не може никой да купува или продава, освен оня, който носи за белег името на Звяра, или числото на неговото име. Тук е нужно Мъдрост, който е разумен, нека сметне числото на Звяра, защото е число на човек; а числото му е 666." /13;11-18/. Тези три различни същества имат една и съща същина, същината на Злото. Те са представители на Тъмните Сили, на Черната Ложа. Първото същество е червено - символ на Първия Принцип, израз на борба, на насилие, което е старовременната Змия, която изкуси първите човеци. Второто същество -Звярът със 7-те глави и 10-те рога, което излиза от морето, което в случая символизира астралния свят, света на животинските сили. Третият Звяр излиза от Земята, т.е. изпод Земята, където се намира центърът на Черната Ложа, от Бездната, от Ада. То има два рога, прилични на агнешки, а не че са агнешки. С това ни е показано, че този звяр има отношение към Слънчевите сили, в техния негативен аспект, затова в Окултната наука се нарича Слънчев Демон. И трите тези същества се борят против верните на Христовия Принцип и са служители на Първия Принцип, носители на Злото.
към текста >>

10. III. ТРИТЕ КРЪСТА НА ГОЛГОТА - Влад Пашов (1902- 1974)

Защото изразът Пилат Понтийски е мистериозен израз и означава буквално Морето с колонната врата.
Кайяфа е представител на принципа на Ариман, на принципа на миналото, което втвърдява и вкостенява нещата и води към консерватизъм и догматизъм. Ирод е представител на Луцифер, който е жаден за чудеса и сензации. След това иде Пилат, римлянин, който е най-загадъчната личност. Той не намира вина в Христа и иска да Го пусне. Той е една личност, която е запозната, който е минал през Мистериите, защото и името, което носи, не е негово лично име, а е получено отпосле в Мистериите. Защото изразът Пилат Понтийски е мистериозен израз и означава буквално Морето с колонната врата. Август Стриндберг в своята драма за Христа рисува и групата хора, участващи в мистерийната драма на Голгота, така че става видимо нещо от духовните фигури на тази драма. Той ни представя Ирод, Пилат и Кайяфа, които водят разговор относно Христа. Всеки си изказва схващането за Него. В техните лица е охарактеризирана ясно една троица, като отражение на друга Троица, която се проявява в Космоса. Тук Пилат, римлянин, стои между луциферически пламтящият едомитин Ирод и ариманически студеносърдечния юдеин Кайяфа.
към текста >>

Ариманически черното на Кайяфа и луциферически червеното на Ирод се отразяват в бялата тога на римлянина Пилат, който е една от най-вълнуващите фигури в човешката история.
Той ни представя Ирод, Пилат и Кайяфа, които водят разговор относно Христа. Всеки си изказва схващането за Него. В техните лица е охарактеризирана ясно една троица, като отражение на друга Троица, която се проявява в Космоса. Тук Пилат, римлянин, стои между луциферически пламтящият едомитин Ирод и ариманически студеносърдечния юдеин Кайяфа. Трите кръста на Голгота хвърлят своите сенки напред в образа на представителите на онези течения на човечеството, на които се пада ролята да издигнат кръста на Христа. Ариманически черното на Кайяфа и луциферически червеното на Ирод се отразяват в бялата тога на римлянина Пилат, който е една от най-вълнуващите фигури в човешката история. Евангелията на Матея, Марко и Йоана ни описват двойния съд над Исуса: пред Кайяфа и пред Пилата. Евангелието на Лука ни описва тройния съд: Исус пред Кайяфа, пред Пилата и пред Ирода. Тук ние виждаме как Исус действително е паднал в ръцете на хората, виждаме Го във властта на три фигури и течения, които представляват един вид квинтесенцията на цялото човечество - на ариманическото течения на Кайяфа, на римското течение на Пилат, и на луциферическо-то течение на Ирода. Христос е принесен на Олтара на човечеството. В двореца на първосвещеника Христос стои срещу студените сили на лъжата и смъртта.
към текста >>

11. 11 Срещата ми с Лиляна Табакова - Радка Левордашка (1920-2014)

Пяхме, свирихме – и аз, и той на пианото до зори.“ Пяхме песента, която е пяла сестрата на Моисей, когато са минавали през Червено море.
Когато тя ми отвори вратата, аз ѝ казах: „Нося ти книжките и ако можеш, дай ми някоя друга.“ Тя ме покани да вляза, но аз ѝ отговорих: „Не искам да те притеснявам, знам, че чакаш гости, а и аз ще ходя днес на друго място.“ – „Няма да ходиш никъде, днес ти си ми гостът“ – каза Лиляна. – „Но нали всяка неделя идват при тебе гости? “. – попитах аз. – „Да, така е, идват, пеем, четем беседа, но сега искам на тебе да ти разкажа нещо.“ Аз седнах, тя седна срещу мен и каза: „Ти си днес моят гост, сега ще разбереш. Учителя от три часа призори ми беше гост. Пяхме, свирихме – и аз, и той на пианото до зори.“ Пяхме песента, която е пяла сестрата на Моисей, когато са минавали през Червено море. Пяхме и продължението на „Отче наш“, което е дал Учителя. Пях и аз заедно с нея, на мен ми беше трудничко, защото аз съм първи алт, а тя – лиричен сопран. Лиляна ми каза: „Ще идваш при мен, аз ще те науча и ще обработя гласа ти, ще видиш какво ще направя.“ – „Сестра, аз нямам намерение да ставам певица. Нали идвахте с Йорданка у дома, видяхте какво голямо семейство имам и се грижа за него“ – отговорих на Лиляна. Мина 10 часа, никой не идва при нея, мина и 11 часа, нищо не казах, но се учудих.
към текста >>

12. 2. Мусала! - Светозар Няголов ( -2013)

Ние с брат ми бавно и уморено пъплехме по стръмната пътека към заслона.
„Който обича безкористно, никога не се съмнява. Той е доволен от факта, че обича. Щом обича, той е богат, доволен от всичко. Чистата безкористна любов подразбира любов към всички. Като обичаш едного, в неговото лице ти обичаш всички... Любовта е единствената сила, която никога не губи." („Божествен и човешки свят", стр. 12) Ние с брат ми бавно и уморено пъплехме по стръмната пътека към заслона. Пренасяхме по няколко пъти багажа нагоре и изведнъж майка ни изникна пред нас. Като видя, че носим всичкия багаж, се хвана за главата и взе да мисли какво да прави с него. Аз погледнах наоколо и видях една малка пещера на 100-ина метра вляво от пътеката, и й предложих там да скрием багажа. Предложението ми се прие веднага и бързо наместихме багажа в пещерата. Лесно изкачихме последната малка височинка до заслона и се озовахме на полянката при Учителя, между братята и сестрите.
към текста >>

Накрая те завършваха с камъни от морената.
Тя беше доста слаба и мъчно понасяше дългия път. За подкрепа й дадох да изпие всичката вода от термоса. По пътя за Дено видяхме на една пряспа пепелянка, останала върху нея. Към края на деня ние стъпихме на пътеката, която води от Ситняково за Мусала, и от горния й край видяхме хижата. Оставаше ни да минем през 7-8 продълговати преспи, които пресичаха пътеката, широки около 5-6 метра и дълги над 100 метра. Накрая те завършваха с камъни от морената. Понеже пътеката върви надолу, свалих раницата на сестра ми й я дадох да си я носи. Строго я предупредих да внимава, като върви по преспите. Аз минавах напред и правех стъпки по пряспата, а тя минаваше след мен. Минахме първата и втората пряспа. На третата пряспа към средата, сестра ми се подхлъзна и полетя надолу.
към текста >>

Това бяха курсанти от Техникума по обществено хранене - Бургас, и идваха от морето, където е много топло, без да подозират какво е времето на Мусала.
Много пъти се налагаше да водя групи приятели от хижата до върха. На 5 май 1972 г. Елена Симеонова, сестра ми Величка и аз тръгнахме за Мусала. По пътя от Боровец нагоре снегът по пътеката беше 30-40 см и вървяхме леко. Скоро ни настигна една голяма група ентусиазирани курсанти, млади хора по къси гащета и гуменки, водени от екскурзовод на име Светла. Това бяха курсанти от Техникума по обществено хранене - Бургас, и идваха от морето, където е много топло, без да подозират какво е времето на Мусала. Отиваха на върха, за да подпечатат туристическите си книжки. Те вървяха бързо и ни задминаха, но скоро снегът увеличи дълбочината си и като минахме Петровотo мостче и тръгнахме пo Голготата, снегът беше над 2 метра u покрил стълбовете и клека. Най-малкото отклонение от пътеката, по която са минавали преди - сега засипана със сняг, сбъркалия веднага пропада до врата в снега. Доста време ни отнемаше, докато го извадим. Много трудни бяха няколко попълни ученици, които постоянно пропадаха в снега.
към текста >>

Уморени, стигнахме до подножието на Мусала, при въжето.
Времето стана топло и снегът започна да се топи. През 1977 г. заведох Павел Светозаров на връх Мусала. Тогава той беше на 2 години. Не искаше да ходи и ние постоянно му давахме фъстъци. Уморени, стигнахме до подножието на Мусала, при въжето. Тогава той се затича нагоре, по лятната пътека, и ние едва го стигнахме и заедно се качихме на върха. Времето беше хубаво, тихо и топло. Друг път на заслона ни хвана силна буря и сутринта със съпругата ми Елена тръгнахме за върха, като оставихме сина ни Павел, Кирил Господинов, Гергана и децата им да спят в заслона. По едно време Павел се събужда, вижда, че ни няма, нахлузва на бос крак обувките и пристигна на наблюдателницата с изстинали крака. Свалихме от нашите чорапи, обухме го и го затоплихме.
към текста >>

Слънцето изгря вляво от Белмекен в 6 часа и 20 минути червено на цвят.
Понеже не бяхме спали, легнахме, завихме се с по няколко одеяла, спахме повече от 4 часа и си наваксахме силите от неспането през нощта. Излязохме навън. Имаше чудна гледка към Пирин, Скакавците, Мальовица, Близнаците, Манчо, Маричен чал, Малка Мусала, Дено. На върха имаше три метра сняг. При нас дойдоха да спят още трима наши приятели от София. Слънцето изгря вляво от Белмекен в 6 часа и 20 минути червено на цвят. Духаше слаб северен вятър. Ние се бяхме намазали с крем против изгаряне. Направихме снимки на околните красиви върхове. По-късно на върха пристигнаха още наши приятели, като десетина сестри от тяхната група се върнали от стръмното място и отишли в заслона Хималай. Целият ден беше слънчево и сравнително топло.
към текста >>

13. Първи думи към един странен свят - Николай Дойнов (1904 - 1997)

За това царство е известно, че е имало владения в Източна Африка - по бреговете на Червено море.
Заедно с това понятие се отбелязват още други три: Саабеисти - така са се наричали хората, които са приели и изповядват Саабеизма; Саабейско писмо - писмеността, с която са си служили учениците и последователите на Саабей; и най-после Саабейско царство, което се е намирало в югозападния край на Арабския полуостров, на територията на днешния Йемен. Това царство Саабеистите са създали много по-късно, след излизането си от Вавилон, който е станал обект на ред завоевания. В тази нова държава народът се занимавал със земеделие и градинарство, в които са били използвани изкуствени напоявания на много високо техническо ниво. Занимавали се също и със скотовъдство и занаяти. Важна роля е играла също и посредническата търговия между Индия, Източна Африка, Египет, Асирия, Палестина. За това царство е известно, че е имало владения в Източна Африка - по бреговете на Червено море. За Саабейското царство се отбелязва, че е изчезнало изведнъж, без да се цитират причините. Поради настъпили суши и неблагоприятни условия, за живот народът напуснал набързо своята държава и се прехвърлил в своите владения в Източна Африка. Народите, които останали там, са известни сега под името Догони. На първенците на този народ Саабеистите са предали големи познания, които носели със себе си, върху науките за Звездния мир. Тези познания сега внасят голямо недоразумение между учените - астрономи от френската академия на науките.
към текста >>

14. Морската царица и нейния дядо. - Милка Периклиева (1908 – 1976 )

МОРСКАТА ЦАРКИНЯ И НЕЙНИЯ ДЯДО Дълбоко, дълбоко в морето, под сините морска вълни, там, дето на всички страни цъвтят чудновати цветя — живее там морският дядо със своята внучка — момиченце младо — с опашка на риба, със златни уста.
МОРСКАТА ЦАРКИНЯ И НЕЙНИЯ ДЯДО Дълбоко, дълбоко в морето, под сините морска вълни, там, дето на всички страни цъвтят чудновати цветя — живее там морският дядо със своята внучка — момиченце младо — с опашка на риба, със златни уста. И сутрин, когато изгрява червеното слънце и пак засияй — тогава закусват те двамата с чай, но не от Китай, а чай от подморски цветя; закусват те с чай и с бели подморски звезди дълбоко под сините морски води. Край тяхната маса минава златопереста рибка и ги поздравлява: „Добро утро-добро утро!" повтаря им тя — златопереста рибка с червеви крилца. За сега, стига толкоз, деца, а друг път повече ще ви разправя. Гео Милев
към текста >>

И сутрин, когато изгрява червеното слънце и пак засияй — тогава закусват те двамата с чай, но не от Китай, а чай от подморски цветя; закусват те с чай и с бели подморски звезди дълбоко под сините морски води.
МОРСКАТА ЦАРКИНЯ И НЕЙНИЯ ДЯДО Дълбоко, дълбоко в морето, под сините морска вълни, там, дето на всички страни цъвтят чудновати цветя — живее там морският дядо със своята внучка — момиченце младо — с опашка на риба, със златни уста. И сутрин, когато изгрява червеното слънце и пак засияй — тогава закусват те двамата с чай, но не от Китай, а чай от подморски цветя; закусват те с чай и с бели подморски звезди дълбоко под сините морски води. Край тяхната маса минава златопереста рибка и ги поздравлява: „Добро утро-добро утро!" повтаря им тя — златопереста рибка с червеви крилца. За сега, стига толкоз, деца, а друг път повече ще ви разправя. Гео Милев
към текста >>

15. Гатанки. - Милка Периклиева (1908 – 1976 )

То иде зиме тук от небето и си отива, пролет в морето.
— пчелица Два юнака, два близнака път пътуват, другаруват, всъде всичко разузнават, а сами се не познават. — очите Есен се Тодор с плюнка заключва, пролет се Тодор с плюнка отключва. — охлюв Бод бодило, пар-парило край плета ни се родило, хванахме го с ръкавица, сготвихме го на чорбица. — коприва Дядо Благо На стряха плаче бяло юначе, че ми го вече слънце напече. Ти знаеш много, кажи кое е това юначе, що сълзи лее. То иде зиме тук от небето и си отива, пролет в морето. — снегът Кой ли овчар докара, в тая тъмна кошара, трийсет и две овчици? Кошарата червена във могила вградена, куче лае в средата, та люлее гората. Що е то ? — зъбите и езика Червено куче в долап лае. — Устата и езика Черно мече на огън се пече.
към текста >>

— зъбите и езика Червено куче в долап лае.
Ти знаеш много, кажи кое е това юначе, що сълзи лее. То иде зиме тук от небето и си отива, пролет в морето. — снегът Кой ли овчар докара, в тая тъмна кошара, трийсет и две овчици? Кошарата червена във могила вградена, куче лае в средата, та люлее гората. Що е то ? — зъбите и езика Червено куче в долап лае. — Устата и езика Черно мече на огън се пече. — Котел Четирима братя под една риза живеят. — Орех Що е сладко, много сладко, а не се яде. И не може нигде никой да ти го даде — Сънят Мъртва крава, а червено мляко дава — Бъклица Ако бях нагоре вървяла, не щях скала здрава да оставя. — Вода Сираче-котаче на скут седи, та плаче — Гайда Два вола, една шия.
към текста >>

И не може нигде никой да ти го даде — Сънят Мъртва крава, а червено мляко дава — Бъклица Ако бях нагоре вървяла, не щях скала здрава да оставя.
Що е то ? — зъбите и езика Червено куче в долап лае. — Устата и езика Черно мече на огън се пече. — Котел Четирима братя под една риза живеят. — Орех Що е сладко, много сладко, а не се яде. И не може нигде никой да ти го даде — Сънят Мъртва крава, а червено мляко дава — Бъклица Ако бях нагоре вървяла, не щях скала здрава да оставя. — Вода Сираче-котаче на скут седи, та плаче — Гайда Два вола, една шия. — Дисаги Душа няма, душа носи. — Кораб Мъртва квачка, живи пилци. — Къща По ливади свещи горят; слънце грее — не ги топи; вятър вее — не ги гаси. — Минзухар Бяло, бяло като сняг; яде се, пък не е сняг; пие се, пък не е вода.
към текста >>

16. Жрец на Озириса - Николай Райнов

И минаха Червеното Море, та стигнаха в пустинята.
Защото в робия живееше Божият Народ — и не знаеха отдих синовете му. А ясни бяха небесните начъртания на съдбините — и те говореха, че в Избрания Народ ще роди Светлината Своя Син — Велик между Великите и Силен между Силните. Но Син Божи не може никога да бъде син на роб. Та затова трябваше Моисей да изведе Израиля. И поведе с властна ръка и с желязна тояга жрецът на Озириса Божия Народ — през червени пясъци и тъмни бури го поведе натам, отдето изгрява Слънцето. И минаха Червеното Море, та стигнаха в пустинята. И лутаха се дълги години без път, защото никой не знаеше кой път води към Бъдещето. И минаха в падания и грехове големия кервански път, па стигнаха до една висока планина. И повика Бог Моисея навръх планината — и с гръм и мълнен огън го срещна: както се среща цар през дни на бурна бран. И видя Моисей чудесата на Божието Творчество — и чу думи, които никой не е чул, — и видя мощни знамения — и позна върховни тайни. И зърна в пламъци душата си — светла като звезда и гневна като пожар, който лети към облаците, — сякаш се сили да погълне с огнени уста висините.
към текста >>

И Аз видях отпосле твоя посъх властно да дели вълните на Червеното Море.
И нищо си не говореха един другиму, а само гледаха нагоре — и на колене чакаха Моисея да се върне. И рече Саваот Моисею: „Дванадесет години огнени симуни въртяха в страшен кръг Избрания Народ. — Ти цял народ поведе да измре в лъчите на Земя Обетована! В самотната страна на Мадиана ти води с Мене огнена беседа: — не трепна ли сърцето ти от страх? — Тоз, който види Бога — ще умре! Години ти безумно дириш Бога: гласът ти е разкъртил всички канари. Но ето: иде твоят сетен ден: на твоя праг Смъртта те властно чака! …Когато ти призва Израиля, преди години, ти рече на разпръснатите племена: — Поробени народи, съберете се! Мълчащият вам слово ще мълви! И те се до един стълпиха, опити от мечтата по Земя Обетована! Сепфора с плач те молеше да не отиваш, а ти й рече властна реч: — Далеко е родината ми, сестро — в пустинята влече ме стръмен път! И тя замлъкна, щом я ти погледна: че в тъмната чърта на сключените вежди мощ властна, царствена личеше. И Аз видях отпосле твоя посъх властно да дели вълните на Червеното Море. Ревниво ти упази Тайната на Бога — и свитъците на теургия ти в сноп запален изгори! Пред златните керуби на свещения кивот ще падне скоро твоят труп. А твоята душа ще полети към Мене — и ти ще оковеш Нахаш — огромната Змия на златния Едем! И ангели ще ти разкрият на Руа Елохим Аур! — И в шествията на небесни Посветени ти векове ще носиш сърмен ефод! — Защото жаркият симун на толкова пустини опърли твоето лице — и твоят орлов поглед ще потърси и отвъд смъртта пътека към небесни върхове. — Върни се при седмината избрани — и дай им новите скрижали на Господния Закон! А после — в мир дочакай своя сетен миг!“ И стоя Моисей шест деня на върха, а през всичките дни планината се разклащаше от основа. Гръм, пламъци и мълния изригваше върхът — и леден страх пълнеше пустинята наоколо, а хората чакаха в подножието с трепет своя вожд. И не смееха глава да подигнат нагоре, защото се боеха да ги не порази огненият език на гнева Божи.
към текста >>

Очите му грееха като морета от пламък, лицето му заслепяваше погледа, а косите му бяха огнени змии.
А твоята душа ще полети към Мене — и ти ще оковеш Нахаш — огромната Змия на златния Едем! И ангели ще ти разкрият на Руа Елохим Аур! — И в шествията на небесни Посветени ти векове ще носиш сърмен ефод! — Защото жаркият симун на толкова пустини опърли твоето лице — и твоят орлов поглед ще потърси и отвъд смъртта пътека към небесни върхове. — Върни се при седмината избрани — и дай им новите скрижали на Господния Закон! А после — в мир дочакай своя сетен миг!“ И стоя Моисей шест деня на върха, а през всичките дни планината се разклащаше от основа. Гръм, пламъци и мълния изригваше върхът — и леден страх пълнеше пустинята наоколо, а хората чакаха в подножието с трепет своя вожд. И не смееха глава да подигнат нагоре, защото се боеха да ги не порази огненият език на гнева Божи. …И най-после, на Седмия Ден, слезе Моисей от планината — и беше пълен със сияние. Очите му грееха като морета от пламък, лицето му заслепяваше погледа, а косите му бяха огнени змии. И на челото му личеха знакове, писани с кръв — но не можете никой от седмината избрани да ги разбере. И донесе Моисей нови скрижали — каменни скрижали донесе той, а всичките им страни бяха изписани с писмена. И даде ги на избраните, за да прочетат словата на Господния Закон, да ги скрият в сърцето си — и да ги живеят. И когато настъпи краят на времето, в бляскаво видение изпъкна пред очите на Моисея Ханаан, земята, обещана Израилю от Бога. Но видя Моисей, че косите му са бели, а Вечерта наближава.
към текста >>

Сетни съвети ви давам, малки мои братя: от сърце жалете онези, които цял ден кадят благовония пред своя собствен истукан: деца са те — смешни деца, които ловят морето в шъпа… И когато видите жена да носи алабастрова съдина с многоценно масло и със скъпа украса по съдината, ако съзрете, че очите й блестят от възторг, а тя трепери от страх — да не изпусне съдината, — ударете с жезъл нейното съкровище, та го счупете на черепки! Като слона бъдете спокойни, мъдри и силни; защото — когато слонът се разгневи — от него се боят и тигри, и лъвове.
Те казват: «Купихме си истина», както съседите им думат: «Купихме си крава.» И те без умора кретат след продавача на изживени истини, които са се превърнали на лъжи. Тъй дреха, дълго носена, се превръща на пробита мрежа. Хубав е светът, когато се гледа през тая мрежа. И още ви мълвя: презирайте търговиите на кумири! Не виждате ли, че светът е препълнен с изваяния — и човек не може за миг да възправи снага, защото на всеки завой някой кумир го кара да пада ничком? И не виждате ли още: Жената е погрозняла от това, че изваянието на Жената е много по-гиздаво от Нея? Сетни съвети ви давам, малки мои братя: от сърце жалете онези, които цял ден кадят благовония пред своя собствен истукан: деца са те — смешни деца, които ловят морето в шъпа… И когато видите жена да носи алабастрова съдина с многоценно масло и със скъпа украса по съдината, ако съзрете, че очите й блестят от възторг, а тя трепери от страх — да не изпусне съдината, — ударете с жезъл нейното съкровище, та го счупете на черепки! Като слона бъдете спокойни, мъдри и силни; защото — когато слонът се разгневи — от него се боят и тигри, и лъвове. И от мравката вземете пример, а от скакалците — поука! Каква велика притча е цял свят! И тогава ще закрепнете — и в душата ви ще се родят звезди! — Защото на силния е земята!“ А после скръб обори Моисея, като видя седмината, които трябваше да остави сами. Защото си спомни, че скоро ще издъхне. И рече им с треперлив глас: „Не знам, не знам кому да ви оставя, малки братя!… Оставям ви на Великото у вас: нека възрасте — и нека пази от съблазън душите ви! Гласът на Елохима обжегна моя дух: угаснал въглен е душата на Моисея… Защото — който види своя Бог, умира! …Той каза ми преди години: Снеми, безумче, своите сандали: свещена е земята, дето ще преминеш! — И ето — бос дойдох през пламъци при вас! Години в мрак ожидах огнени преображения в полите на Тавор: — и доживях до сетното преображение; плътта ще изгори, а тленното ще стане — дух. …И нека аз умра навръх на Планината — там, дето в трепет чувах Божиите стъпки! В Града на Палмите ме занесете, братя мои — аз искам Обещаната Земя да видя! …Прощавайте — настъпва моят час!… Прощавайте — настъпва моята дълга — дълга Вечер!“ И когато свърши словото към избраните, Моисей им посочи пътя към Ханаан, а сам се върна на Планината. И щом възлезе на върха, разтръбиха ангели дохождането на жреца — и мълнии обсипаха пътя му.
към текста >>

17. Книга на загадките - Николай Райнов

В моите песни кръвта става бистро море от светлина, плачът звъни, като ликуващ псалом, а мъката трепти, като златна радост.
Говоря с людете и се боя, че думите им ще очернят бялата ми душа. Бог иска — да бъде душата ми чиста. Живея в градината на своите сънища и се боя, че пътеките ще останат бели и чисти. Бог иска кръв по моите пътеки и страдание в градината на моя сън. *** Ти ми повеляваш да пея. В моите песни кръвта става бистро море от светлина, плачът звъни, като ликуващ псалом, а мъката трепти, като златна радост. Ти говориш в песните ми безсмъртните слова на вечна замисъл и с крила докосваш душата ми. Моята песен тогава отразява Твоя лик. Моят тъмен грях къпе кървави ръце в талазната светлина на словото Ти — и дрехата ми става отново бяла и бляскава. В моите песни Ти пръскаш злато от Своята Вечност. *** Твоят шепотсе плъзга по членовете ми: Ти ме будиш с топлата кръв на Своя изгрев и с лъчезарната песен на Своя ден.
към текста >>

Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето.
Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Калантът е мнозина убил, а който живее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени от калант. Три неща са, Ниле три неща са от небето три пъти по-сини. Видях езерото Урми всред снежните планини: то е толкова синьо, че който се огледа в него, очите му замръзват и го налита шемет. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето. Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру. *** Горко ми! Моята лодка потъва.
към текста >>

Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш.
Бащата заложи своята робиня, която синът страстно любеше. А синът заложи душата си. И — бащата надви. *** Мъдрият Ухама казваше на сина си: — Осемдесет годни живях, сине на моята плът, крехка рожбо на моето желание. Осемдесет години, а само осем неща научиха дългите пътища на младина, мъжество и старост. Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да умре за тебе. дори с тебе! Друго чуй: Чети свещените редове на ведите, но вниквай и в поученията на живота дори ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а отшелник знае само половината свят, той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това! Затуй в големите песни на ведите за жената се казва малко, а за душата й -нищо. Трето чуй: Когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед и на ножа ти! Не й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чуждия шатър —да дири роб, за да го зове свой мъж, — не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със своя нож! Четвърто чуй: Обещае ли ти жената звезди, луна й слънце, запази за нея малък светилник! Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце, но поне нея недей оставя в мрачината.
към текста >>

Слава на залязлото слънце! *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.
Цветята склопиха своите коронки, птиците прибраха песните си. Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища. Слава на залязлото слънце! Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец. Слава на залязлото слънце! *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: морето ли. или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира.
към текста >>

Кой се мами: морето ли.
Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища. Слава на залязлото слънце! Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец. Слава на залязлото слънце! *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: морето ли. или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира. Кой се мами: жената ли, или ти?
към текста >>

*** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят.
Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира. Кой се мами: жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът. *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: — морето ли, или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кой се мами: — небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вяра. Кой се мами: — жената ли, или ти?
към текста >>

Кой се мами: — морето ли, или ти?
Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира. Кой се мами: жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът. *** Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: — морето ли, или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кой се мами: — небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вяра. Кой се мами: — жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът, или — бесът.
към текста >>

*** Кой ще изчерпи с шепа морето?
Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кой се мами: — небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вяра. Кой се мами: — жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът, или — бесът. *** Кой ще изчерпи с шепа морето? И земята с педя кой ще измери? Три мъдреца имаше. Първият бе познал книгите — и видя, че мъдростта е дълбока. И — остави. Вторият бе изучил природата — и разбра, че слънцето е далече.
към текста >>

Чии ли сълзи накараха морето да прелее ?
Тази ръка разклати листата на тамариска. Чия ли въздишка угаси звездите по небето ? — Въздишката на един баща угаси звездите по небето. Въздишката на един баща стигна до небесните светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичен. Тази въздишка угаси звездите. Чии ли сълзи накараха морето да прелее ? — Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в подземните щерни, защото нейният обичен престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето да прелее. *** Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица.
към текста >>

— Сълзите на една мома накараха морето да прелее.
Чия ли въздишка угаси звездите по небето ? — Въздишката на един баща угаси звездите по небето. Въздишката на един баща стигна до небесните светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичен. Тази въздишка угаси звездите. Чии ли сълзи накараха морето да прелее ? — Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в подземните щерни, защото нейният обичен престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето да прелее. *** Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица. И Ти дава много имена.
към текста >>

Тези сълзи накараха морето да прелее.
Въздишката на един баща стигна до небесните светилници, защото момата бе избягала привечер по своя обичен. Тази въздишка угаси звездите. Чии ли сълзи накараха морето да прелее ? — Сълзите на една мома накараха морето да прелее. Сълзите на една мома се изляха в подземните щерни, защото нейният обичен престана да скърби по нея. Тези сълзи накараха морето да прелее. *** Ти си огледало, в което чертае своя многолик образ блянът на мъжа за вечна гиздост. Бог Те е родил една, но палавата жад на мъжа вижда в Тебе много лица. И Ти дава много имена. А Ти си една. В игрите на облака и в трепета на морската пяна, в ромола на гората и в тъжния повей на безлисти стъбла мъжът вижда Тебе и слага Твоя престол над природата, в най-високото небе.
към текста >>

Намерете ги в нечии очи! Хлип! Хлип! Хлип! Нямаме време, защото двете капки не ще станат море.
Защото мъжът е направил от Тебе своя лъжа — и Ти си повярвала в тая лъжа. *** Хлип! Хлип! Хлип! Чухте ли, що казват прохладните езерни струи? Хлип! Хлип! Хлип! Денят е къс, а Нощта — безкрайна : грейте замръзнали ръце на слънцето на младостта ! Пийте росата, додето чашките на цветята не са повехнали! Пейте песните на кръвта, докле кипи в жилите немирна треска! Хлип! Хлип! Хлип! Лебедите мрат, лотусите капят, светилниците гаснат, облаците се стапят. Вечерта става студена, в лодката се процежда вода, пътеката тревясва. Две капки безсмъртие ни дава Бог: две капки през цял живот. Намерете ги в нечии очи! Хлип! Хлип! Хлип! Нямаме време, защото двете капки не ще станат море. Бързаме, защото пепелта не става слънце. Пътеката е тясна за трима. Лодката има само две гребла. Пред безсмъртието стои мрак. Зад него стои тъмнина.
към текста >>

Звуците гърмяха, като рев на червенокоса буря, а после песента притихваше, като бясна вълна, разбита о бели скали.
И всички кервани са описвали все тая лъкатушна черта, която дири, а не намира. Гасне пламъкът на жълтите огнища. Отвъд писъка, отвъд пустинята, отвъд земята, се губи началото на тъмния керван, провлечен, като лъкатушна черта на човешко лутане. *** Видях своя Бог, когато свираше на лютня. Под допира на огнените Му пръсти се пръскаше на едри капки сребърен дъжд. Звуците гърмяха, като рев на червенокоса буря, а после песента притихваше, като бясна вълна, разбита о бели скали. Над Бога грееше голяма луна. Той се не криеше в нощта, когато свираше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой я не прибра в душата си.
към текста >>

Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон.
Под допира на огнените Му пръсти се пръскаше на едри капки сребърен дъжд. Звуците гърмяха, като рев на червенокоса буря, а после песента притихваше, като бясна вълна, разбита о бели скали. Над Бога грееше голяма луна. Той се не криеше в нощта, когато свираше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой я не прибра в душата си. Алмазните звукове се пръснаха, като едри златни капки, и Земята ги погълна. Аз Го видех сред морето, седнал на стръмна скала. Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му — тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди.
към текста >>

Аз Го видех сред морето, седнал на стръмна скала.
Той се не криеше в нощта, когато свираше своята песен, и не пращаше звуците там, дето не живеят люде. Но синовете на Земята нямаха слух за небесната песен. Стройните звуци почукваха на всяко сърце, както чука морен старец, комуто не отварят вратата за подслон. Людете не чуха песента на Бога и никой я не прибра в душата си. Алмазните звукове се пръснаха, като едри златни капки, и Земята ги погълна. Аз Го видех сред морето, седнал на стръмна скала. Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му — тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди. Сега той криеше своето лице от света — криеше го в светли облаци, но не пращаше и тоя път звуците по безлюдни места. А людете ги пак не приеха: те затвориха сърцето си за небесната песен. И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха с кървави ръце.
към текста >>

Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна.
Косите Му бяха бели, като светкавица, очите му — тъмни, като отчаяние, а ръцете Му играеха по сребърните струни на лютнята, като стъпала на мома, която танцува. Над Бога грееха едри зелени звезди. Сега той криеше своето лице от света — криеше го в светли облаци, но не пращаше и тоя път звуците по безлюдни места. А людете ги пак не приеха: те затвориха сърцето си за небесната песен. И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха с кървави ръце. Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна. Аз Го не видех, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият брег стана отново мъртъв. Аз не видех своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних. Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме чуят.
към текста >>

Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних.
И тогава звуците, отхвърлени от света, нирнаха в чистото сърце на малките изящни раковини и в белия сън на игривите риби, а скръбните корали ги прегърнаха с кървави ръце. Бисерните трепети на лютнята се пръснаха, като светли искри, по водата, и Морето ги погълна. Аз Го не видех, кога изчезна и кога се скри. Скалата опустя и високият брег стана отново мъртъв. Аз не видех своя Бог, кога прибра лютнята и си отиде. Но Земята и Морето ми пришепнаха песента Му, та аз я запомних. Когато в мъртвия храм оживих мълчанието с празничните звуци на Неговата песен, людете препълниха храма — и стъгдата пред храма — и улиците на града, за да ме чуят. И накараха ме много пъти да повторя песента — и се не насищаха да я слушат. Те всички казваха тогава: „Този пее неземна песен. Такава песен не е за човешка уста. Той пее онова, което му е пришепнал Бог.
към текста >>

В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища.
Кажи ми, наистина, Ищар: защо всеки, когото погледнеш, хвърля своя нож и снема своя венец? Богинята на Любовта и Блуда погледна мълчаливо Нергала, потопи в бистрите вълни пленителната си снага и се разтопи във водите на Тигър, като бел облак. А над гладката повърхност на реката се показаха безброй водни мехури, които гледаха Нергала, като очи на безброй мъже и жени, намерили своята гибел в измамния въртоп на Ищар. *** Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепила бели звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища. Той търси цял живот бисери. Но намери сълзи. ... Другият цял живот дири злато и сребро. Тялото му почервеня като пръст, а очите му ослепяха за живота. В ръцете си той топеше руда, за да изсмуче с пламък златната и сребърната течност от камъка.
към текста >>

Единият претърси морето и не найде бисер.
... Третият цял живот дири алмази. Тялото му се ожули от скалите на върховете, кожата му потъмня като въглен, а пръстите му заприличаха на куки. В помислите на вси люде той виждаше измамни лъчи — като лъсък на скъпоценни камъни. Той търси цял живот алмази. Но намери прах. Единият претърси морето и не найде бисер. Другият прекопа земята и не намери ни злато, ни сребро. Третият преброди планините и не откри алмази. Тогава тримата се сбраха, за да делят своя добив. Първият изнесе сълзите си, другият — сивата си пепел, а третият — праха си. — Ти си намерил бисер — му рекоха двамата.
към текста >>

Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му.
Мълниите ме разкъсаха— и аз се върнах, за да запазя сетното, що ми остана: праха. Но прахът ми не стана алмаз. — Дай ни тогава праха си! — рекоха му те. — Твоят прах блести като алмаз и ние не знаем по-хубав алмаз: дай ни своето съкровище! И те го взеха. И на залеза на живота си тримата видяха, че чуждият прах е станал в ръцете им алмаз, чуждата пепел — злато, а чуждите сълзи — бисер. Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му. Когато умря другият, земята скръбно го погледна и застена по своето злато, като го видя в ръцете му. Когато умря третият, небето го тъжно погледна и зарида по своите алмази, които светеха в ръцете му като звезди. А те тримата благословиха на смъртния си час праха, пепелта и сълзите, които душата им бе преобразила в съкровища, дирени цял живот. *** Сгради си Мъдростта дом и нареди трапези — и призова людете на пир. Дойдоха мъже и жени, но си отидоха гладни.
към текста >>

— — По далечните пясъчни хълмове ще блесне утре широко море от светлина, — като ясно небе, по което се плъзга слънцето на пладне: — тъй ще блесне бялата светлина в пустинята, — додето се смрачи.
език, нож и жена. Не си играй с тях! *** По далечните пясъчни хълмове легнаха широки модри сенки, — като тъмни ливади, по които бляскат светулки надвечер: — тъй легнаха дългите сенки в пустинята, — додето вижда човешко око. ... Ти не дойде тази вечер в моя шатър. А обеща ми да дойдеш. Защо не дойде ти ? — — По далечните пясъчни хълмове ще блесне утре широко море от светлина, — като ясно небе, по което се плъзга слънцето на пладне: — тъй ще блесне бялата светлина в пустинята, — додето се смрачи. ... Ти ще дойдеш утре заран в моя шатър. Но ти не ми обеща това. Защо не го обеща ти ? — — По далечните пясъчни хълмове се сгъстява топла безкрайна мрачина, —- като тъмно отчаяние, в което се лута душата от люлка до смърт: — тъй се сгъстява бездънната мрачина в пустинята — додето вижда око, додето се съвсем смрачи, додето човек умре. ... Ти може да не дойдеш вече в моя шатър.
към текста >>

А ръката Му бе подобна на лък — и кракът Му — на мраморен стълп.
... И дойдоха седем Вожда — да делят плячката на света. И сенките им — грамадни, морави — се простряxa върху небето и притиснаха звездите в нечовешка прегръдка. ... Когато удари първият звън, излезе от мъртвото Слънце Мъж — и лицето Му блещукаше, като пурпурна угасваща звезда. На главата Му имаше покривало от златна тъкан с шити лотуси и пламтящи езици. И стрели отровни виcеxa в кълчан от скъпа кост. А ръката Му бе подобна на лък — и кракът Му — на мраморен стълп. И застана Мъжът, па разви свитък, изписан цял. И приготви се да чете... ... Когато удари вторият звън, нахлуха вопли отнякъде — и зачуха се викове, подобни на писъци, що надава дете... ... Когато удари третият звън.. …………………………………………………………………………………………….. ... И само по едно хълмче, обрасло с трева на което стърчаха развалини от низка сграда можеше да се разбере, че някога е живял Човек *** Жената каза: — Аз съм алфата на творението. И роди първия човек. Мъжът каза: — Аз съм алфата на творението. И уби първия човек.
към текста >>

... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища.
Но певецът рече на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях нема буря. А хубава е само песента, в която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа на Планината. Аз нямам своя душа...“ И замисли се певецът. ... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища. Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки. Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа. А певецът запя на света своите песни, — горди, като бел гребен на бурна вълна, — гневни, като пръскане на пъстри капки, — студени, като зелена морска глъбина, — светли, като алмаза на широк морски простор. И людете ги чуха. И обикнаха ги.
към текста >>

Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки.
— В тях нема буря. А хубава е само песента, в която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа на Планината. Аз нямам своя душа...“ И замисли се певецът. ... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища. Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки. Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа. А певецът запя на света своите песни, — горди, като бел гребен на бурна вълна, — гневни, като пръскане на пъстри капки, — студени, като зелена морска глъбина, — светли, като алмаза на широк морски простор. И людете ги чуха. И обикнаха ги. Яла втори път рече певецът на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни.
към текста >>

Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа.
А хубава е само песента, в която кънти буря — и реве бесен прилив. Но моята душа е кротка, защото е душа на Планината. Аз нямам своя душа...“ И замисли се певецът. ... И обърна поглед към Морето — и рече му с плаха молба: „Дай ми, Море, — дай ми своята душа! Твоята душа е бурна — и пенлива — и пълна с пъстри съкровища. Мене ми требва душа на море, — за да изпея на света своите бурни песни, дето грее островът, по който бленува всеки. Дай ми, Море, — дай ми своята душа! —“ И Морето даде на певеца своята душа. А певецът запя на света своите песни, — горди, като бел гребен на бурна вълна, — гневни, като пръскане на пъстри капки, — студени, като зелена морска глъбина, — светли, като алмаза на широк морски простор. И людете ги чуха. И обикнаха ги. Яла втори път рече певецът на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях няма тайна.
към текста >>

Но моята душа е бурна, защото е душа на Морето.
И людете ги чуха. И обикнаха ги. Яла втори път рече певецът на себе си: „Не знам, наистина, защо обичат моите песни. — В тях няма тайна. А хубава е само песента, в която шепне тайна — и говори съкровен копнеж. Но моята душа е бурна, защото е душа на Морето. Аз нямам своя душа...“ И втори път се замисли певецът. ... И обърна поглед към Жената — и рече й с тиха молба: „Дай ми — о, Жено, — дай ми своята душа! Твоята душа е тайнствена — и страстна — и пълна с копнеж. Мене ми требва душа на жена, — за да изпея на светa своите съкровени песни, дето пърха усмивката, по която бленувa всеки. Дай ми — о, Жено, — дай ми своята душа! —“ Но Жената погледна с горест певвеца — и на очите й бликнаха сълзи... Защото нямаше що да му даде. *** Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа.
към текста >>

А другият, морен и отпаднал, едва ги следваше — и в душата си кълнеше меча, който се още не забива в гърдите.
И жената след него. Те се уловиха изново, та поведоха около черния железен образ гибелен танец — танеца на меча. И жената с тях. Единият виеше бясно хоро и ловко подмяташе меча, а при всяка сръчна хватка се засмиваше. И жената след него. А другият, морен и отпаднал, едва ги следваше — и в душата си кълнеше меча, който се още не забива в гърдите. И жената с него. Но ръката на единия трепна, жилата му се сгърчи и мечът се впи в гърдите му. И жената след него. А третият видя кървавата целувка на меча и впитата женска уста — и прокле мига, когато е пожелал да води опасния танец. И жената с него.
към текста >>

Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на капки творбата на морето.“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тланъ!“ „ — Тлан — тлан — тлан ! Вие сте наши очи.
На него блестеше само една звезда, като плачещо око. *** Веслата пееха в своя плясък: „Тлю — тлю — тлю!“ „ — Тлю — тлю — тлю! Ние сме ваши подпорки. Вие изчезвате, ние оставаме. Вашата песен се разбива о тънката ни снага: ние сме бели канари, които носят смърт на вълните. Вие пленявате с менливите преходни изваяния от пяна и зелена вода. Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на капки творбата на морето.“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тланъ!“ „ — Тлан — тлан — тлан ! Вие сте наши очи. През вас се изливат сълзите ни. Вашите погледи блясват и загасват. Нашият плач плакне в пенливите ви бездни своя тъжен образ. Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта. Вашата песен кипи в усмивката на плувеца.
към текста >>

Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта.
Вие пленявате с менливите преходни изваяния от пяна и зелена вода. Ние убиваме с мощен замах и пръскаме на капки творбата на морето.“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тланъ!“ „ — Тлан — тлан — тлан ! Вие сте наши очи. През вас се изливат сълзите ни. Вашите погледи блясват и загасват. Нашият плач плакне в пенливите ви бездни своя тъжен образ. Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта. Вашата песен кипи в усмивката на плувеца. А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никой ги не чува.“ Веслата пееха в своя плясък:„Тлю — тлю — тлю!“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!“ ... О, кой ще ни каже, де води разбитият път на веслата? *** Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.
към текста >>

Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя.
Нашият път е незнаен: ние сме нозе, с които куца по морето човешката мечта. Вашата песен кипи в усмивката на плувеца. А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никой ги не чува.“ Веслата пееха в своя плясък:„Тлю — тлю — тлю!“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!“ ... О, кой ще ни каже, де води разбитият път на веслата? *** Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя. Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени.
към текста >>

Дигна се нощ над морето.
А нашите стонове потъват в тъмното дъно. И никой ги не чува.“ Веслата пееха в своя плясък:„Тлю — тлю — тлю!“ Веслата плачеха в своя плясък: „Тлан — тлан — тлан!“ ... О, кой ще ни каже, де води разбитият път на веслата? *** Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя. Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно.
към текста >>

Морето вдаде ухо — да чуе.
Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно. Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе. Старецът Нелей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!...“ Херакъл, богочовекът, прошепна: „Язон не ще види щастие.“ Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнитни скали, „Арго“ ще потъне.“ Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени. Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове.
към текста >>

Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита *** Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля: „...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша.
Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в уплахата на погледа им плачеше молба. Тогава тракиецът рече: „Лъжа е, аргонавти! Пробудете се!“ И те се сепнаха. Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита *** Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля: „...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша. Дванадесет кървави войни завърших. Разсипах с огън много крепости, села и градове. Избих много племенни главатари, които се бунтуваха срещу мене. И много народи победих. С меч изтребих враговете си: ни един се не избави.
към текста >>

Пази се, Сърце, от тоя съблазнител! *** Той каза: „Светът стана солено море, защото го потопиха сълзите ми.
И там се четеше: „... аз.“ ... А каменният къс бе доста голям, за да покрие царски саркофаг. *** Много съблазнители ни показваха песните на Възтока. Много повече — случките на живота. И един властелин има, който е силен над вси съблазнители: Сърцето. Но — има съблазнител, пред когото дори Сърцето бива безсилно: — сърцето. Пази се, Сърце, от тоя съблазнител! *** Той каза: „Светът стана солено море, защото го потопиха сълзите ми. По Тебе плачех аз. — Дните на живота ми се превърнаха в стръмни каменни стъпала, защото там паднаха моите въздишки, вкаменели от скръб. — Нощта се обърна за мене в тъмница на изтезание, защото всяка звезда бе в душата ми разпален шип, който ми напомня за Твоя поглед. — Ти похити радостта ми и гордостта ми нарече позор, а сиянието ми назова мрак: Ти ме разби! “ Тогава росеше дъжд и от палмовите гранки се ронеха едри алмази. Тя каза: „Моят бог ме създаде да обръщам душите на пепел: аз не съм виновна.
към текста >>

В твоето солено море живеят коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си.
— Нощта се обърна за мене в тъмница на изтезание, защото всяка звезда бе в душата ми разпален шип, който ми напомня за Твоя поглед. — Ти похити радостта ми и гордостта ми нарече позор, а сиянието ми назова мрак: Ти ме разби! “ Тогава росеше дъжд и от палмовите гранки се ронеха едри алмази. Тя каза: „Моят бог ме създаде да обръщам душите на пепел: аз не съм виновна. Не отгатна ли своята участ в погледа ми? — Откато ме обикна, светът стана бляскава планина, дето алмазни дървета клатят златни клонки и дето цъфтят цветя от рубин, сапфир и аметист. В твоето солено море живеят коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си. — Откато ме възлюби, дните на живота ми се превърнаха в седефена огърлица, по която се сипе смехът на гордостта ми и грее погледът на победата ми. По твоите вкаменели въздишки възлизат към мене силните на земята и ми се покланят. Всеки от тях оставя пред нозете ми своята вселена. — Откато зачезна по мене, нощта стана празничен кораб, над който сияят пъстри светилници и в който душата ми пътува към Обетованата Земя на Бляна. Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на победата към моята далечна страна.
към текста >>

Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на победата към моята далечна страна.
В твоето солено море живеят коралите, с които кича челото си, и бисерите, с които труфя гръдта си. — Откато ме възлюби, дните на живота ми се превърнаха в седефена огърлица, по която се сипе смехът на гордостта ми и грее погледът на победата ми. По твоите вкаменели въздишки възлизат към мене силните на земята и ми се покланят. Всеки от тях оставя пред нозете ми своята вселена. — Откато зачезна по мене, нощта стана празничен кораб, над който сияят пъстри светилници и в който душата ми пътува към Обетованата Земя на Бляна. Твоите разранени звездни шипове са весла, що гребат по морето на победата към моята далечна страна. — Край мене се къдрят солени въздишки и кървави стонове се разбиват о кораба на щастието ми: там стенат и въздишат мнозината, които ме възлюбиха от мига, кога ти ме нарече хубава. — Аз намерих себе си в часа на твоята обич, защото ти нарече Гиздост моето тленно труфило и му даде безсмъртие, а празнината на душата ми назова Тайна и там подири крилата на своя бог. Не, аз не съм виновна: ти самин ми вложи в ръката меч и го намаза с отрова. Аз бях мъртво изваяние: в мига, когато ме погледна с обич, оживях“. Тогава грееше слънце и по пясъка на пустинята падаха едри цветя от светлина.
към текста >>

Той се спира там, дето се дели земя от море: там.
Облаците се разкъсват и падат на дъжд по сивата земя. Човекът чува песен и се събужда. Той тръгва да обходи полята, що му е подарила земята. Неговата стъпка е бавна. Сандалите му потъват в мократа пръст. Той се спира там, дето се дели земя от море: там. Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира.
към текста >>

Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците.
Човекът чува песен и се събужда. Той тръгва да обходи полята, що му е подарила земята. Неговата стъпка е бавна. Сандалите му потъват в мократа пръст. Той се спира там, дето се дели земя от море: там. Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира. Неговият образ дели земя от море.
към текста >>

По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии.
Сандалите му потъват в мократа пръст. Той се спира там, дето се дели земя от море: там. Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира. Неговият образ дели земя от море. Иде кораб с багрени платна. Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди.
към текста >>

Неговият образ дели земя от море.
Пред него се гневно къдри морето, което поглъща и стапя с диво недоволство ледовете на потоците. Брегът се залива с жълта вода, вълните се бясно дръпват и по пясъка се гърчат, като сухи пръсти, сплетени морски растения. Няма кораби. По дългата далечна черта, дето сякаш се свършва морето, играят пъстри змии. Човекът поглежда и се спира. Неговият образ дели земя от море. Иде кораб с багрени платна. Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди. Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда.
към текста >>

А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда.
Неговият образ дели земя от море. Иде кораб с багрени платна. Чернокожи гребци размерно и плавно извиват своите тела при дълбокия удар с греблата. В дъното на кораба блестят купчини злато, червен корал, бисерни миди, седеф и жълти морски звезди. Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда. От Вечността ли иде този кораб? Птици с дълги остри крила пресичат соления въздух и чертаят над писъка светли криволици. Човекът пристъпя бавно и слага крак на стълбата, що дели кораб от скала. Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно. Зад него земята бърза да изгради своя зелен дворец, защото се бои да не останат неразорани полетата й.
към текста >>

Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно.
Пъстри риби играят край кораба. А зад него — чак до далечната ивица, дето сякаш се свършва морето — се гъне къдрава бяла пътека, чиито край се не вижда. От Вечността ли иде този кораб? Птици с дълги остри крила пресичат соления въздух и чертаят над писъка светли криволици. Човекът пристъпя бавно и слага крак на стълбата, що дели кораб от скала. Той стои между земя и море: — неговият образ се възправя върху невидимата черта, що лъчи близко от далечно. Зад него земята бърза да изгради своя зелен дворец, защото се бои да не останат неразорани полетата й. Човекът се възправя на кораба. Слънцето рисува по платната неговата синя сянка: образ на господар, който догражда храма на мечтата си. Чернокожите гребци се навеждат над греблата, белокосият кормчия улавя лоста на голямото колело. Платната плющят и се издуват.
към текста >>

Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе.
Корабът сече сънливите води, сепва ветровете и разбужда заспалите водни чудовища. Пенлива грива кипи отсам и отвъд преслона, та бележи светлата ивица на пролетна морска оран. Къдрави бели шевици се диплят по зелената водна ливада, високи талази се навеждат учудено над кипналата пропаст, като тежки житни снопове. Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец ? Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни.
към текста >>

Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе.
Пенлива грива кипи отсам и отвъд преслона, та бележи светлата ивица на пролетна морска оран. Къдрави бели шевици се диплят по зелената водна ливада, високи талази се навеждат учудено над кипналата пропаст, като тежки житни снопове. Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец ? Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен.
към текста >>

За кого везе морето своите бели шевици?
Земята е далеко: за кого догражда тя толкова рано своя голям зелен дворец ? Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето.
към текста >>

Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът.
Кой ще оре и сее нейните черни недра? Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове.
към текста >>

*** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни.
Корабът се губи там, дето трепка далечната ивица, що дели море от небе. Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми.
към текста >>

Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен.
Тъй, както сутринта Човекът сложи крак на корабната стълба, за да мине от земята в морето, — надвечер негли ще сложи той крак върху синята стълба, що води от море — към небе. За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми. Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи.
към текста >>

Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи.
За кого гради земята своя зелен дворец? За кого везе морето своите бели шевици? Небето се смее над земя и море — и с тържество разкрехва сините двери, към които води светлата стълба на дъгата: там ще мине надвечер Човекът. *** Земята ме откърми, Морето ме облече и нагизди, а Небето всели в душата ми своите песни. Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми. Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи. И моята песен ще пръхне към Небето, отдето е дошла, за да оживи стройното ми тяло и да направи моята замислена душа безсмъртна.
към текста >>

Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи.
Когато умра, ще върна на Земята веригите, в които ме скова, ще дам.на Морето накита на душата си, а на Небето ще пратя в дар безсмъртното, което откърмих: своята песен. Аз пях за Небето; Морето ми дари своята реч; Земята — своите образи. Но моите песни останаха посветени на Небето. Размернат реч на вълните свързваше волността на моите замисли, а ясните образи на гори, полета и пещери отнемаха тайнствената загадъчност на моите блянове. Моята небесна песен млъкна на устните ми. Когато умра, ще изпея безгласно песента си, защото ще върна на Морето китната реч и на Земята — пъстрите образи. И моята песен ще пръхне към Небето, отдето е дошла, за да оживи стройното ми тяло и да направи моята замислена душа безсмъртна. Но — никой не ще ме чуе. *** Когато съдеха онзи Безделник, Който проповядваше да обърнеш и дясната си буза, понечат ли да те ударят по лявата, аз чух от прозорчето на своя затвор много гласове, викащи: „Бар Аба! Бар Аба да се пусне! А Иешу бар Иосифа разпънете! — “ Бар Аба е моето име. Баща ми се казваше Аба. Аз съм син на Аба.
към текста >>

18. Глава втора: Веригата - Атанас Славов

Хумореската му, „Меракът на чичо Денчо“ си остава ненадминат еталон в наивната чистота на българското съзнание.
Мъжете? Ще започна с легендарния радетел на българския патриархален дух Михалаки Георгиев 1854-1916 год. Роден в гр. Видин, завършил висше търговско-индустриално образование в Чехия, след Освобождението става учител и пише редица трудове по стопански въпроси. Вече в зряла възраст започва да публикува критически разкази срещу военната истерия, вулгарните политически нрави и насилията против традиционната народна патриархалност и идилична емоционалност. Хумореската му, „Меракът на чичо Денчо“ си остава ненадминат еталон в наивната чистота на българското съзнание. Веригата, разбира се, не е ограничено българско начинание. В него намират мотивация за духовните си усилия представители на всякакви етнически групи в тогавашна България, и в тази връзка ще споменем един от първите сподвижници за изграждането на Веригата международния търговец арменеца Милкон Портомиян, който след време напуска България. Ето и колосът на нашето възраждане д-р Георги Миркович. Той е брат на сливенския милионер Русчо Миркович, който му осигурява от млади години дялът му в наследствения бизнес на баща им. Образованието му?
към текста >>

Червеново, Коньово, Багреница, Търновмък, Нови Чифлик, Кадин мост, Четерица, Панчерево, Баланово, Дупница. Самоков.
Ребро, Конско, Видрица, Брезово. През брезнишките къшли за Перник. Слаканевските и Богдановдолските колиби, с. Батановци и с трена в Перник, после Радомир. За Кюстендил през Върба, Кошарите, Бубурици, Прибод, Извор, Клисура, Чоклъово. Червеново, Коньово, Багреница, Търновмък, Нови Чифлик, Кадин мост, Четерица, Панчерево, Баланово, Дупница. Самоков. Протестантската учителка в американското училище Димчевска изгонва Пеню „защото бил с дявола...“, но вечеря с протестантския проповедник Мишайков. 8 декември... - С. Шипочени, Баня, Костенец, Белене, Саран-бей, Татар-пазарджик. За Пещера през Башикярово, Хаджилар, Кучагово, Радилово. Брацигово, Козарско, Адино, Кръчим.
към текста >>

Пие се по чаша червено вино за специална наздравица и пр.
Следва Шумен, Русе, Търново и пак Варна. Дънов ежегодно е на срещите на Веригата. След учредителната във Варна през 1900 год., следват втората среща в Бургас през 1901, третата пак в Бургас през 1902, и четвъртата във Варна през 1904. Интересно тук е да се спомене, че всяка следваща година, срещите променят малко или много характера си. Официалните вечери на срещите отначало имат доста ритуален характер. Пие се по чаша червено вино за специална наздравица и пр. и пр. От година на година протоколите от срещите показват, че събиранията стават по-малко претенциозни; по светски. И с това се изправяме пред дверите на София! Снимки към глава втора: Веригата
към текста >>

19. Глава седма: Изгрева 1936-1943 - Атанас Славов

В Бургас на Черно море, лагерът на дъновистите също се наричаше „Изгрева“ и беше построен в крайбрежния район, който и сега носи името му.
Повечето от белите братя живееха в шпертплатови бараки, в сравнение с които кабинета на Хенри Торо в Уолдън щеше да изглежда като дворец. Бараката на съветника на цар Борис - Любомир Лулчев - беше три на три метра: Един прозорец, едно дървено диванче, и микроскопично кухненско ъгълче с една нагревателна плоча. Между другото, за да характеризира Лулчев като разглезен царедворец и да компрометира българския хай-лайф през втората световна война, Иван Пауновски в капиталния си труд за Борис Трети, нарече тази барака „вилата на Лулчев.“ Един от най-уважаваните членове на Братството, Боян Боев, беше нисък, и бараката му се простираше само на два на три метра, без да има каквато и да било кухничка. Изключително преуспялият бизнесмен и собственик на популярното книгоиздателство „Атанасов“, живееше с жена си и двете си дъщери в една двустайна шпертплатова къща. Подобни лагери имаше и в други големи градове. В Бургас на Черно море, лагерът на дъновистите също се наричаше „Изгрева“ и беше построен в крайбрежния район, който и сега носи името му. Трябва да се добави Севлиево, с най-голямото книгоиздателство на братството, Русе, Пловдив, Търново и пр. Жилищата на братята и сестрите на Бялото братство носеха донякъде необичайния, но приятен аромат на сушени плодове и естествения аромат на човешкото тяло. Дъновистите не използваха парфюми, дезодоранти, грим или кремове. Често се ползваше така наречената „Слънчава вода“, което означаваше каквато и да било вода държана достатъчно дълго в открити контейнери изложени на слънцето. Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по характерното си облекло.
към текста >>

Червеното се избягваше като цвят, който носи агресивност.
Жилищата на братята и сестрите на Бялото братство носеха донякъде необичайния, но приятен аромат на сушени плодове и естествения аромат на човешкото тяло. Дъновистите не използваха парфюми, дезодоранти, грим или кремове. Често се ползваше така наречената „Слънчава вода“, което означаваше каквато и да било вода държана достатъчно дълго в открити контейнери изложени на слънцето. Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по характерното си облекло. Те носеха дрехи със светли цветове (най-много бели, леко сиви, небесно сини и жълти). Червеното се избягваше като цвят, който носи агресивност. Черното се отхвърляше на всяка цена като цвят на планетата Сатурн, за която се вярваше, че подтиска позитивното въздействие на слънцето. Най-отличителната черта на членовете на Бялото братство беше дългата им коса. Мъжете я пускаха до рамената си и даже повече. Вярваше се, че косата служи „за долавяне“ на някои важни, положителни космически влияния. Печенето на слънце между десет часа сутринта и четири часа след обед, беше забранено заради инфрачервените му лъчи, за които се вярваше, че са „марсиянски.“ Пиенето на ледено-студени течности, или даже студена вода, беше абсолютно забранено.
към текста >>

Заслужава да се спомене, че най-големите експерти на билкарството и гъбарството в България като Иван Сечанов и Атанас Минчев бяха обитатели на „Изгрева.“ Въпреки че в протоколите на първия събор на братството се вижда, че е била сервирана и по чаша червено вино през 20-те и 30-те години на века, Бялото братство по-късно приема строгото въздържане от алкохола.
Взимането на лекарства и лекарска помощ беше нежелателно. Така беше и с хирургическата намеса. Повечето от братята и сестрите се лекуваха като следваха съветите на народния лечител Димков (публикувани в 12 тома през трийсетте години на миналия век), или дълго и строго постене, понякога уви! съпътствано с дехидратация. Подправките бяха добре дошли. Билковите чайове също, както и кафето в малки количества. Заслужава да се спомене, че най-големите експерти на билкарството и гъбарството в България като Иван Сечанов и Атанас Минчев бяха обитатели на „Изгрева.“ Въпреки че в протоколите на първия събор на братството се вижда, че е била сервирана и по чаша червено вино през 20-те и 30-те години на века, Бялото братство по-късно приема строгото въздържане от алкохола. Вярваше се, че трябва да се ляга за сън при залеза на слънцето и да се става с изгрева. Телата на покойниците не се погребваха три дни след смъртта, след което бяха връщани в земята в обикновените публични гробища. Единственото изключение прави гробът на Учителя. Той беше погребан югоизточно от сегашното Руско посолство на ъгъла на ул. „Незабравка“ и ул.
към текста >>

От края на единицата, през Борисовата градина, до морето шарени барачки на братството трябва да беше половин час.
Но тя ми писа и лоши новини че обичаш да викаш и да се биеш (така беше писал тате, но нему вярвах, защото Лиляна не беше някой, дето обажда). Ако това е вярно, ще ме е страх да идваш в София, защото хазаинът ми не обича много шум. Трябва да станеш добро момче...“ Какво ме интересуваше поканата на този хазаин! И не бях добро момче. Никак даже! Всички бяха толкова съвършени: градът, трамваите, хазаинът, „Изгревът“! И аз се фехтовах с тях, и ги пробождах с невидимата си шпага, и виках, и крещях отгоре им... Такива съвършени само! Или може би толкова бях във възторг от този разкошен нов свят, че не смеех да си призная! Сутрините бяха по-добри. Въздухът беше сладък и хладен през това ранно циганско лято, и алеите от жълта глина бяха толкова меки под подметките ми, че преди да излезем от парка и да навлезем в зеленчуковите градини на Бялото братство забравих, че ми се спи и заподскачах около тате. От края на единицата, през Борисовата градина, до морето шарени барачки на братството трябва да беше половин час. Мина като минутка. Колибките бяха зашумени под гъсти кичури плодни и диви дървета. По-малки за дребните обитатели, по-големи за едрите те приличаха на шпертплатови балтони, временно забити в земята между пъстрите цветя. Тате беше ранобуден и едва беше съмнало, но тези хора вече се бяха разпърхали като врабци. Никой нямаше, колкото и да надничах през отворените прозорчета на бедно обзаведените бараки.
към текста >>

Учителят се чувства уморен от редовните излети до Витоша.
През същата година е и последната Паневритмия на Поляната, изпълнена в стария дух и традиция на Братството. Боян Боев издава книгата си „Учителят за дишането“. На 25 юли същата година 60 ученика участват в Дианабад в курс за използването на Паневритмията в училищата. През 1943 год. Братството предприема енергична акция за спасяване на евреите от хитлеровите газови камери, в която впряга всичките си връзки с интелектуалните и политическите си приятели. Учителят се чувства уморен от редовните излети до Витоша. При поредната екскурзия там казва, че комунизма ще залее света, и че оттук нататък пред Братството са отворени три пътя, без да сподели кои са те. При смъртта на царя, веднага след злополучната му среща с Хитлер, на която той отново отказва да даде български войски за Източния фронт, Учителят заявява, че Борис се е избавил окончателно от Кобургската карма. На 31 декември 1943 година при Борис Николов гостуват Жорж Радев и Милка Периклиева. Сега идва времето, когато след катаклизмичните бомбардировки на английската авиация над София, Учителят спешно се приютява при брат Темелко в село Мърчаево на изток от София нататък по Владайското дефиле. И с това - колебая се да го кажа - истинският „Изгрев“ изчерпва заразяващите си духовни и живителни сили.
към текста >>

20. Глава първа: Лъкът и тетивата - Атанас Славов

И когато през злобата, с която българските нацисти забраняваха тази ни любов, и злобата, с която българските комунисти забраняваха тази ни любов, моят съученик Михаил, вече на четиридесет години и световноизвестен скулптор, четвърт век след раздялата ни отиде да живее в Америка и писа на учителката ни по английски мис Дъглас - вече над осемдесетгодишна, че ето - живее в САЩ и я обича, тя му отговори с писмо, пълно с радостна изненада и, представете си! - с неговото писмо, върнато в плика с правописните му грешки, поправени с червено мастило, и сълзите му рукнаха, защото любовта преля; те - учителката и ученикът - никога не бяха се разделяли.
Защото тази история е за християнски работи, за божи работи, и аз трябва да поема пътя си в тази книга, мотивиран единствено от силата на любовта. Трябва да изчистя от себе си онова, което е било в пътя на любовта ми към божите работи. Защото аз видях доброто, и даването в името на доброто, и ученето на добро там, където ме насочи най-вярващият човек, когото знам - баща ми; и това бе Американското основно училище в София, за което и учителите ми, и аз, и съучениците ми, и всичко, докоснало се до него, е обвинявано в сто смъртни гряха: в предателство, вражеско грабителство, империализъм на чужденци изедници и какво ли не. А това се изпречва в пътя на любовта и е трудно да се изчисти напълно от душата ми, за да не пречи на написването на тази история. Всъщност никога не съм имал чувството, че моите американски учители от конгрегашката мисия в България са нещо различно от мен, и те никога не са смятали, че са различни от своите ученици, и дойдоха през океана с любов - да дадат, което те имат, а ние нямаме, а ние отидохме към тях и им дадохме със същото чувство на любов това, което те не са и очаквали от нас - ученици, каквито досега не бяха имали. И когато през злобата, с която българските нацисти забраняваха тази ни любов, и злобата, с която българските комунисти забраняваха тази ни любов, моят съученик Михаил, вече на четиридесет години и световноизвестен скулптор, четвърт век след раздялата ни отиде да живее в Америка и писа на учителката ни по английски мис Дъглас - вече над осемдесетгодишна, че ето - живее в САЩ и я обича, тя му отговори с писмо, пълно с радостна изненада и, представете си! - с неговото писмо, върнато в плика с правописните му грешки, поправени с червено мастило, и сълзите му рукнаха, защото любовта преля; те - учителката и ученикът - никога не бяха се разделяли. И това е такава любов, такава любов през океани, през ужаси и време, и мъки, и десетилетия съвършено загубена надежда някога да се видят, и отчаяние, че си ограбен от миналото си... И не е това изблик на емоция от туй, че ето - някой не те е забравил, значи сладък си, сладко е! И не е това, че става дума за американски работи някакви (или каракачански). Не! Това е, че си част от това тотално взаимно привличане, тотално проникване, тотално сливане, към което не можем да не се стремим и не можем да не се жертваме за него, както не може да се изкорени в човека верското чувство - това дълбоко съзнание под всичко и над всички условия и превратности в нас, че има нещо над този тук живот и това ни тук съществование, от което сме част и което е хармонично, и което никога няма да ни изостави и ние никога няма да изоставим. И не е работата в това, че някой, който е по-голям и има, ти е дал нещо на тебе, бедния, и... колко хубаво! Голям или малък, умен или глупав, любовта е тотална сила, универсална, всепроникваща и еднакво величествена във всичките си форми. Сила като всяка сила. Проста като земното привличане, което - виж какъв урок ни дава с това, че един килограм злато тежи колкото един килограм суха кравешка тор! Пеперудата излита и крилцата й са пъстри и викат, повети от топлия ветрец: „Ела, ела, ела, ела, оплоди ме...“ И това е толкова пълно с любов, колкото поезията на Петрарка.
към текста >>

Спаска вижда едно червено конче сред конете през пътя; преди де ли е било! Диди отива да сади доматите.
С магданоз вместо копър. С лимонадка; докато Диди и Спаска пият по ракийка. Ръжен хляб. Оризец. Две камби. Слънце. Ветрец. Спаска вижда едно червено конче сред конете през пътя; преди де ли е било! Диди отива да сади доматите. Спаска става да мие чиниите на външната чешма, която е забита с пирони в ореха над стаичките. Каква чешма само - маркучите й изкарват вода до варела в клоните му. Аз се връщам до печката. Планът ми е прост. Реших още в Ню Йорк, че тъй като имам да доизчиствам и досъбирам някои източници за живота на Дънов, най-добре ще е да тръгна по пътя му и докато събирам, да седя на всяко място, дето се развива всяка глава от живота му, хронологически да се потапям в атмосферата на мястото, в материалите и снимките, и в пейзажа, да ловя вибрациите на отминалото и да пиша, докато вървя по стъпките му.
към текста >>

Морето било много бурно от дни и хубаво, че не се излъгали да вземат гемия от Бургас, защото не се знаело какво е могло да стане.
И да седнат на разговор под едно мешово дръвче. * Оставаха още четири часа път до Варна и почивката беше добре дошла. Вуйчото на Константин (така се казваше момчето) с удоволствие прие поканата на турчина да хапнат заедно в крайпътните дървета, дето имаше чешма с корита за поене на впряга на пътниците и два-три дънера, подпрени на камъни и одялани като седалки. Небето бе оловено, но не бе кой знае колко студено. Това да не ги лъже само че, каза турчинът, като нареждаше на покрития с кърпа дънер питка, пестил, пастърма. Морето било много бурно от дни и хубаво, че не се излъгали да вземат гемия от Бургас, защото не се знаело какво е могло да стане. Лошо, лошо било таз зима и утре щели да правят молебен варненци на скелите с владиката да се смили Бог, че лошо. Константин бързо хвърли поглед към вуйчо си, който също нареждаше на тях каквото им беше останало - студена варена кокошка и още по- студена баница. Вуйчо му бързо обясни на български, че турчинът бил християнин от варненските и че не е турчин, а от гагаузите, за които още в Устово му беше разказал. След това събра ръце за молитва, заедно с новия си познат благословиха на турски и български и се поканиха един друг всеки с каквото бе сложено на дънера. Вуйчо му Йоргаки не говореше хубаво турски, но се разбираха с непознатия и разговорът ги отнесе.
към текста >>

Занаятчии вече имаше доста, пазар свой, колкото и малък, хора интересни, просветени идваха като таксидиота от Атон чак, който го беше научил да чете и пише като малък, идваха и отиваха по боазите нагоре към Бяло море и надолу към Пловдив „папморите“ - керваните коне и катъри с тежка стока, но тука се усещаше светът.
Вуйчо му бързо обясни на български, че турчинът бил християнин от варненските и че не е турчин, а от гагаузите, за които още в Устово му беше разказал. След това събра ръце за молитва, заедно с новия си познат благословиха на турски и български и се поканиха един друг всеки с каквото бе сложено на дънера. Вуйчо му Йоргаки не говореше хубаво турски, но се разбираха с непознатия и разговорът ги отнесе. За Константин беше като друг свят каквото виждаше последните ден-два. В Устово беше добре, хубаво, богато бе родното му село. Занаятчии вече имаше доста, пазар свой, колкото и малък, хора интересни, просветени идваха като таксидиота от Атон чак, който го беше научил да чете и пише като малък, идваха и отиваха по боазите нагоре към Бяло море и надолу към Пловдив „папморите“ - керваните коне и катъри с тежка стока, но тука се усещаше светът. Ако идваха в Устово, тук бе откъдето идваха големите, ярки, видели свят хора, дето ги чакаха и им се радваха на село. Не че не бе виждал голям град. В Пловдив, където учи, и в Пазарджик, в голямото българско училище при Мудрон и в гръцкото училище, също беше открил какво нещо е това големият град, дето едва ли имаше друг като него. Но за Варна вуйчо му му беше разправил неща, които бяха толкова нови, че не ги бе взел за чиста монета, въпреки че лесно се съгласи да тръгне с него да си търси тук учителска или друга някоя работа. Устово беше малко местенце, колкото и красиво, и нито той, нито пък майка му особено го виждаха като мястото, дето ще почне и протече и свърши животът му.
към текста >>

Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив.
И това остави. Ами дето приказва на вуйчо му като на равен, въпреки че вуйчо му е българин? Ами това, дето е нямало защо да го е страх да не се ядоса турчинът, че му стана смешно как го върти магарето, защото човекът хич не гледа на българите като на по- ниски от него си и даже май не ги знае какви са - българи, мългари - кой знае колко народи всякакви има във Варна от кол и въже. Вуйчо му му беше казал, че освен турците и гагаузите, арменци имало, татари имало, българи, евреи, гърци... А на пазара и на пристанището се говорели езици доксан докуз, защото не само търговци идели отвсякъде на трите скели на пристанището, ами имало и чужди консули от Европа да защитават търговците си - английски, френски, руски, гръцки, италиански, белгийски, много - десет парчета, петнайсет даже да не са! Когато поеха отново, облаците така бяха нагрочили пътя, че сякаш от ранен следобед започна да се свечерява. Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа. Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни. В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна. И тътен.
към текста >>

Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач.
Ами това, дето е нямало защо да го е страх да не се ядоса турчинът, че му стана смешно как го върти магарето, защото човекът хич не гледа на българите като на по- ниски от него си и даже май не ги знае какви са - българи, мългари - кой знае колко народи всякакви има във Варна от кол и въже. Вуйчо му му беше казал, че освен турците и гагаузите, арменци имало, татари имало, българи, евреи, гърци... А на пазара и на пристанището се говорели езици доксан докуз, защото не само търговци идели отвсякъде на трите скели на пристанището, ами имало и чужди консули от Европа да защитават търговците си - английски, френски, руски, гръцки, италиански, белгийски, много - десет парчета, петнайсет даже да не са! Когато поеха отново, облаците така бяха нагрочили пътя, че сякаш от ранен следобед започна да се свечерява. Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа. Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни. В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна. И тътен. Ритмичен като глухо бумкане по полупразен кадоз. Какъв град! Какво бъдеще?
към текста >>

В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна.
Хлуйна и студен вятър от север, а гората като се разреди и взеха да превалят последния баир, се донесе с полъха далечно глухо бучене, което сви сърцето на Константин. Беше морето! Пътят изви и започна да се спуска; отминаха последните храсти и вече нищо не се изпречваше между тях и дълбоката котловина на Варна и Варненския залив. Вуйчо му поспря, защото знаеше, че племенникът му няма да може да върви нататък, докато не се нагледа. Огромно хлътнало пространство под краката им - цяло изпразнено море между тях и сивите нагрочени от облаци далечни отсрещни хълмове! Вляво, додето ти поглед стигне, езеро, което лъщеше като стопено олово в падащия здрач. Реки - също оловни. В краката ти пътят се вие надолу; отсреща се белее безкрайна висока крепостна стена и вътре бели минарета и ниско под тях сплескани тъмни керемидени покриви, разлени между десетината големи сгради! И вдясно, далече вдясно, додето ти поглед стига, море, мъгла, тъмни вълни, разбъркани и залети от разбърканата пяна. И тътен. Ритмичен като глухо бумкане по полупразен кадоз. Какъв град! Какво бъдеще? ! * Варна от дни я блъскаше буря, каквато варненци не помнеха. Откак е почнала, пристанището е мъртво.
към текста >>

Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския бряг, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави.
Бодната маса - черна, събрана на такива огромни вълни, че едва-едва, бавно-бавно се надигаха и растяха, докато доближаваха и бучаха издълбоко, и рошеха гърбове, като ставаха високи, защото вятърът не ги щадеше, и когато дъното започнеше да подрязва корена им, губеха равновесие, бавно килваха, разфучаваше се бяла бясна пяна отгоре им като на исполински пощръклял кон и така както се разпадаха, но още огромни като баири от черна вода, те стигаха трите скели, проснати навътре в залива, да поемат идващите лодки и кораби и се блъскаха в тях с цяло тяло, като че удряше небесният даул за края на света; болно скърцане, пяна възбог, стичане на реки и водопади пред и зад и връз скелето, и когато то се покажеше още веднъж оцеляло, тиха въздишка на облекчение полазваше по гърбовете на зяпачите, и... ето че идваше следващата водна планина. Три дни така! Или повече - ту по-страшно, ту по-леко - тълпата горе на крепостта не намаляваше. Къде бе попаднал? Къде само го бе довел вуйчо му Йоргаки, който ето че се задаваше и търсеше с поглед къде се е изтъпанил племенникът му? Нея сутрин малко по-нататък над табията Йени Дуня, дето щеше да е молебенът, сред българските местни първенци хаджиите Рали Мавридов и братя Георгиевич стърчеше друг гост на града: висок, слаб, с права русолява коса и пронизващ поглед, той бе в полуселски дрехи за разлика от хаджиите, но почитта, с която го гледаха те, явно го правеше равен сред равни. Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския бряг, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави. Баща му Йоргаки беше го довел в съседна Месемврия да учи две години по-рано, запален от мечтата синът му да завърши новото гръцко училище в града. Пръв селянин на село Гулица, той вече го бе пращал да учи всяка зима при поп Михаил в съседното село Еркеч, но това не стигаше ни на него, ни на Танас и така попадна в Месемврия. А и с гръцкото училище не се задоволи и го даде през свободното време да учи при махленския ходжа. Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята. Баща му и отец Михаил - между тях.
към текста >>

Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята.
Нея сутрин малко по-нататък над табията Йени Дуня, дето щеше да е молебенът, сред българските местни първенци хаджиите Рали Мавридов и братя Георгиевич стърчеше друг гост на града: висок, слаб, с права русолява коса и пронизващ поглед, той бе в полуселски дрехи за разлика от хаджиите, но почитта, с която го гледаха те, явно го правеше равен сред равни. Той гледаше на бурята с други очи; с вътрешните си очи, и те не виждаха ни скеле, ни нищо друго наоколо, защото стихията пред него не бе сегашната само стихия, и кипеше не пред четиридесетгодишния хадърчански чорбаджия, на когото хаджиите говореха сега, без да ги чуе, а пред шестнайсетгодишния Танасчо на Копаранския бряг, дето щяха да докарат баща му вързан с още някои и да го хвърлят в морето да се удави. Баща му Йоргаки беше го довел в съседна Месемврия да учи две години по-рано, запален от мечтата синът му да завърши новото гръцко училище в града. Пръв селянин на село Гулица, той вече го бе пращал да учи всяка зима при поп Михаил в съседното село Еркеч, но това не стигаше ни на него, ни на Танас и така попадна в Месемврия. А и с гръцкото училище не се задоволи и го даде през свободното време да учи при махленския ходжа. Какви дни и какво богатство да четеш и пишеш на български, гръцки и турски; само че ето, че гърците в Атина нея 1820- 1821-ва година бяха решили да се освобождават и започна Завярата, и турците навсякъде, де кой имаше приятелство с гърците между християните, ги оковаха във вериги и ги закараха в село Копаран край Месемврия в лагера на турския паша, и ден след ден ги давеха в морето да всеят страх сред раята. Баща му и отец Михаил - между тях. Предния ден отец Михаил замина при създателя си и нея сутрин бе ред на баща му, и те още по мръкнало дойдоха тук на брега с майка му и с други още жени; сълзите им изплакани... И беше страшно - каквото в душите им, такова и небето - нагрочено, леден вятър иде отгоре като самата смърт на мокри крила. Утрото не видя слънце. Едва удариха първите даули войниците в лагера, и пак дойде вятърът. И додето се размърда аскерът, вятърът донесе бурята.
към текста >>

Като побеснелите конници на апокалипсиса се спусна тя над пясъчната ивица край морето, стовари се връз лагера, коневръза, развя Чорбаджи Атанас Георгиев, дядо на Петър Дънов сламата от колите с един порив, сякаш духа разпален прахан, и додето някой се усети, изпращяха корди и въжа и голямата шатра на пашата с позлатения шип и полумесеца на върха се дигна като пола на млада невеста пред брод, шибнаха пръски, треснаха светкавици, отекнаха тътени и платното на шатрата се замята като бяла ранена птица в черното небе.
Предния ден отец Михаил замина при създателя си и нея сутрин бе ред на баща му, и те още по мръкнало дойдоха тук на брега с майка му и с други още жени; сълзите им изплакани... И беше страшно - каквото в душите им, такова и небето - нагрочено, леден вятър иде отгоре като самата смърт на мокри крила. Утрото не видя слънце. Едва удариха първите даули войниците в лагера, и пак дойде вятърът. И додето се размърда аскерът, вятърът донесе бурята. ...Тази месемврийска буря! Тази тука варненска буря същата!... Атанас и майка му бяха изпратили баща му в сърцето си вече три пъти, но не и морската стихия. Като побеснелите конници на апокалипсиса се спусна тя над пясъчната ивица край морето, стовари се връз лагера, коневръза, развя Чорбаджи Атанас Георгиев, дядо на Петър Дънов сламата от колите с един порив, сякаш духа разпален прахан, и додето някой се усети, изпращяха корди и въжа и голямата шатра на пашата с позлатения шип и полумесеца на върха се дигна като пола на млада невеста пред брод, шибнаха пръски, треснаха светкавици, отекнаха тътени и платното на шатрата се замята като бяла ранена птица в черното небе. Насред лагера ясно личеше как окованите във вериги смъртници трепереха с лица, облени от ледения порой. Чукаше град като кокоши яйца. Небето се бе издънило. И се чу провлачен глас: - Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ! Да вярваше ли на ушите си Танасчо? „Харизвам на останалите християни душите!” И още два пъти: „Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ! Баашладъмъ калан християнларън джанларънъ!” Вестовоят на пашата повтаряше думите на главнокомандващия, който бе взел гнева на небето като Божа поличба, че не трябва да погубва християнските първенци, които сам знаеше, че нищо не бяха направили - не бяха баш помагали на гръцкото въстание.
към текста >>

Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз.
- Ами - старият не дигаше очи от протегнатата към него ръка на Атанас, - че то нашите варненски българи нямат църква, че ние... - Варненци си е тяхна работа - проби път един едряга отзад и сграбчи ръката на чорбаджията с две ръце. - Училище и църква да е! - Варненци си е тяхна работа - повтори чорбаджи Атанас и стисна и той ръцете му с две ръце, а после взе да изрежда ръкостискания с останалите. Но наум си каза: „Сега тук, после и във Върна ще дигнем. Гърците имат, гагаузите, арменците, всички християни ще имаме училища и църкви.“ И повтори на глас - Училище и църква да е! Това всичкото става в едно село с каменни дворни огради, с пръснати къщи на земята отдолу с камъни, горе с паянтови дъсчени стаи, между дворовете с прасета и кокошки, тор и кал - едни на тоз баир, други на онзи, тук кичур каваци, там куп габъри, в средата една дупка с извор под селския чинар, и като се събереш там да си кажеш по една дума - потънал си сред черни пътища и храсти и турски керемиди и колкото и да дигаш очи, хоризонтът ти е на един километър. Баири и жита. Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз. Изкукурига петел, затока мисирка, грухне прасе! Но - не знам тук ли му е мястото да ви кажа, но щом ми дойде точно сега наум - ще ви кажа. Като благодарят за каквото и да е, за нещо голямо, за нещо, дето сърцето ти пее, че ти е дадено от провидението, нашите далечни пра-пра-прабратовчеди от далечните най-източни предели на шаманизма свеждат поглед и правят символичен знак с дясната ръка: първо секат с длан наляво, после секат с длан надясно и после секат в средата и взимат каквото им се дава - храна ли, награда ли, дар ли... А това значи: Такъв е светът и го приемам, и сърцето ми е в хармония с този мой свят - отсам е небето, оттам е земята, а по средата е човекът и човешкото, което намира мястото си и крои съдбата си между небето и земята. Така че и на мен ми иде да клекна като борец по сумо и да сведа глава, като си мисля за Хадърча от 1847, и да разсека вляво с длан, вдясно с длан и сетне по средата, защото така е - вляво: небето, хоризонтът ти ограничен на хиляда, две хиляди крачки, вдясно: земята, камънак, тор и пърхане на нелетящи кокоши крила. Но в средата е човекът, който трансформира тази тясна черупка, оградена със заключен хоризонт и кал - висок, рус, синеок, правокос, с тесни рамена и дълбок гръден кош на балканджия, - и в тази тясна черупка зида каменен зид да отгради едно сакрално пространство от нейната кал и теснотия, и като влезеш зад тази каменна ограда на хълма, вътре ще има църква, ще има икони, ще влезе словото на Голямата книга, ще влезе Бог, ще има училище, ще се просветлят млади умове и сърца, ще растат светли деца, ще се дигне насред полегатия двор камбанарийна кула и като се качиш горе, ще виждаш далеч над заключените хоризонти на околните баири - още небе! - ще удариш камбана и гласът й ще звънне над грухкането, над гюбретата и кудкудякането и ще зове: „Светлина има тук, зад каменната ограда на светия храм!“ И духът ви ще бъде свободен. О, те не знаят, но той ще дигне такива огради и ще насади вътре такива църкви и училища във Варна, и къде ли не, и той не знае къде - но нищо! Сега няма да им казва, да не се изплашат от пътя, по който е тръгнал, но във всеки от тези дворове ще има камбанария - да заглушава грухтенето на ежедневието и да надвишава кривите керемидени покриви на дребните залисии и баирите там, за да се носи погледът, да лети.
към текста >>

Ти се издигаш - немигащ брилянт на челото на божествената Венера, Всесливането, Всепроникването, Всехармонирането; от пяната на морето, нагоре с въздуха под крилата на птиците, над Сините камъни, в които изсичаме ежедневието си, и сияеш като немигащото око на орел - чиста, бездънен лъч енергия над утрото на този ни ден.
1853 (4 октомври). Турция обявява война на Русия. Телескопичен блик 1979 проф. А. Периклиев пише В „Повествование за Българските възрожденци свещеник Константин Дъновски и Атанас Геор- гиев чорбаджи“: „...картината... върху поробения български народ се усложнява и от „доброжелателните“ грижи на някои англичани и французи, които под прикритието на християнски покровители се мъчат едни да привлекат православния български народ в руслото на католицизма, а други - в протестантството. “ * Ооооооо! Приказки, приказки, приказки... * Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе! Ти се издигаш сега над този край, над този народ, над пътя му - с любов, която не може да се събере в думата любов. Ти се издигаш - немигащ брилянт на челото на божествената Венера, Всесливането, Всепроникването, Всехармонирането; от пяната на морето, нагоре с въздуха под крилата на птиците, над Сините камъни, в които изсичаме ежедневието си, и сияеш като немигащото око на орел - чиста, бездънен лъч енергия над утрото на този ни ден. Но никой не те вижда. Освен пет-шестте загубени души из мъртвите улици на този мъртъв град в пет и половина сутринта: една недоспала жена с тринайсетгодишната си дъщеря, която нощеска за пръв път е продала тялото си; кафеджията на кафене „Хищника“, който отваря и - жалко! - но няма работа за тях - няма клиенти; двама полицаи, дето чакат за първата фурна банички на спирката на „Розова градина”; един писател, който не може да пише в родаата си къща, защото нощем е препълнена с духчета, които имат само очи и го гледат, гледат... Махленската кучка в първия си тур по дневния си маршрут. Гълъбите, „кур-кур! гур-гур!...” дето помпат първото черво курешки за медните покриви на запустелите градски паметници на културата, за разкикерчените тротоари и за метачките от долната махала с техните прави забрадки и криви метли от клечки. Бялото засинява. Хоризонтът порозовява и от това ти, Зорнице, тази сутрин ставаш още по-ярка; сега вече съвсем ясно - дупка в твърдта на небето, през която жужи лазерен лъч бяла божествена енергия над безпътието на този тук народ, дето сега никакъв го няма из пустите улици на пустия си град.
към текста >>

През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце.
И там, където е имало минало, „минало“ ли е, или дръпване на черта, от която да се чете бъдещето; вечерно приспиване, без което не може да дойде чудото на утринното зазоряване. Защото ти, Зорнице, си Вечерница и ти, Вечернице, си Зорница. След час махленската кучка ще си получи първия ритник и първия камък. Прясната проститутка ще излезе от моминския си сън провидяла чудото, че вече крачи с майка си жена до жена, улицата пълна с мъже, всичките силни и грозни, и тя може да ги има, колкото и да са грозни, защото животът си има своя ден и този ден е пълен с безбрежния порив за сливането и ето - тя ще го владее с това бебешко тяло, което носи на краката си надолу към „Розова градина“, зад краката си, между краката си, в празните си сега ръце, в учудения поглед, с който поглежда майка си, за да срещне нейния успокоен вече поглед, че момичето й е станало жена. Полицаите ще надуват колата си из индустриалния квартал, долната махала, горната махала... Писателят ще напише „Добро утро, Зорнице! Добро утро, бяло небе!...“ несигурен и уплашен, защото не знае къде ще го отведе тази фраза, този ден, тази книга... Свещено бъдеще мое! Наше! Вечно бъдеще във вечното ни минало... * От пяната на тихите августовски прибои, дошли да заместят юлския покой, се надига, откакто свят светува, предутринен свеж дъх, повей и чайките го яздят в радостна наслада под бялото небе, и гларусите се полюшват в него в царствено спокойствие под ослепителната Зорница. През юли преди изгрев Черно море лъщи като лист олово - плувай и след теб остава само огърлица от мехури - и стои така до изгрев слънце. Сега обаче шепне, диша - от Босфора на юг, нагоре на север край гръцките полуостровни републики, воюващи от двете страни на големия залив, на дъното на който по едно време има някаква Генуезка ли, Задарска ли италианска колония - отдавна изпепелена и разнесена в гнили дъски и нечистотии сред обгорен кирпич и камък - и по на север, в подножието на планините, дето мият крака в дълбокото, и още по на север, в Одесос, Варна, Галата и сетне Каранея, високо над брега, дето е бил заточен римският поет, пясъците още по на север и треволяците, и блатата, дето пълзят назад-напред ту навътре, ту навън около непостоянната делта на Дунав, и нататък в безкрайната извивка на брега на изток, и после на юг, в заливите на другите северни черноморски гръцки колонии... Тук вече години наред реват оръдия, отекват в Истанбул чак, в Петербург, в Кавказ, в Северния Тихи океан. Стотици хиляди войници, деца, жени са пролели кръв - на местни татари, руска кръв, турска кръв, сардинска, английска, френска... И сега Севастопол падна. Това е краят на Кримската война. Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си. И когато Високата порта му каза, че тя не се бърка, когато Русия не дава на туркмените да строят джамия в Бухара, затуй да си гледа работата императорът - руската войска навлезе в Добруджа и превзе Силистра.
към текста >>

Който не искаше руски достъп до Средиземно море, застана на страната на Турция.
Стотици хиляди войници, деца, жени са пролели кръв - на местни татари, руска кръв, турска кръв, сардинска, английска, френска... И сега Севастопол падна. Това е краят на Кримската война. Руският император, устремен към свободен морски излаз в Средиземноморието, бе измислил, че иска да защитава правата на православните в Османската империя; да се застъпва, да бъде негова работа, когато българи, гагаузи или гърци искат да строят нова православна църква в османския си град или селото си. И когато Високата порта му каза, че тя не се бърка, когато Русия не дава на туркмените да строят джамия в Бухара, затуй да си гледа работата императорът - руската войска навлезе в Добруджа и превзе Силистра. Който имаше сметки за оправяне, взе страна. Който не искаше руски достъп до Средиземно море, застана на страната на Турция. Който имаше да взима от турците, сформира полкове в Бесарабия. Който искаше да види порусените си родини изчистени от чужди офицери и чиновници, събра емигрантски полкове срещу Русия. Унгарци в Шумен. Поляци в Сливен. В Цариград.
към текста >>

Но този тук човек в този миг отвътре е кристално чист като сияйния диамант на Зорницата пред вдигнатия му поглед над развелите от бриза десетки червено-сини знамена на Казак-алая тук на върха - с турски полумесец в червеното и полски католически кръст в синьото.
Строен, възрастен, с развени вълнисти коси, орлов нос - самото въплъщение на Бурята и Натиска на европейската романтика. Има ли по-голям поет на планетата от него по това време? От Адам Мицкевич? Ще възразите, като кажете тук името на някой руски поет, на някой английски поет, и аз няма да споря - може да сте прави за себе си, и за мен може да е било така в някой час на литературни препирни - но те сега, в този миг, в това утро са блокирали от абсент, от опиум, от коняк, от сифилис в някоя петербургска спалня с чужда жена или със сестра си в някоя швейцарска вила, дето са отишли да видят, но не виждат Матерхорн, на някое високопланинско езеро от алкохол и разврат, в някоя гръцка таверна, отдадеш! на дългогодишните си упражнения по сакрална безпринципност. Преситени от празното пресищане на империите си. Но този тук човек в този миг отвътре е кристално чист като сияйния диамант на Зорницата пред вдигнатия му поглед над развелите от бриза десетки червено-сини знамена на Казак-алая тук на върха - с турски полумесец в червеното и полски католически кръст в синьото. В него са десетките хиляди поляци, пръснати по света вече половин век, загубили родните си домове от Днепър до Одер, и се бият и ще се бият с всяка тирания в надеждата да върнат свободата на родината си: в Испания по Наполеоновите походи, в Америка по революцията срещу Англия, и срещу руси, и срещу австрийци, и срещу пруси. Сега в Турция срещу император Николай. Той - поетът - не знае, че цялата тази работа сега едва започва и ще има да продължава - с полски пилоти срещу самолетите на Гьоринг рамо до рамо с кралските въздушни сили над Англия и в Италия през Втората световна война, на Монте Касино рамо до рамо с японоезичните щурмови формации на Съединените щати чак след цели деветдесет години. Оная ранна утрин на късното лято на 1855 година тук, на височината над Големия залив с далечинннте планини на юг, с шепата рибарски колиби долу - петдесетте ли там, шейсетте ли паянтови къщи на Бургас, дето нямат едно свястно скеле за лодките си дори - той иска да вярва, че мизерията на Полша е останала в миналото. Те са спечелиш Кримската война заедно с Турция срещу омразна Русия и сега Полша ще е свободна.
към текста >>

Вятър и облаци! Той е тук както стотици още поляци - войници, офицери, писатеш, свещеници, ватикански и католически дипломати в Истанбул; какви ли не емигранти по този западен бряг на Черно море, събрани тук по средата между Сливен, Варна и Цариград - всеки, който е могъл да се добере - на многодневен полски събор за победата над Русия и бъдещето на Полша.
Те са спечелиш Кримската война заедно с Турция срещу омразна Русия и сега Полша ще е свободна. И неговата мечта за мисията на Полша като освободител на народите от великодържавно потисничество ще се сбъдне. Неговият „Пан Тадеуш“, простоватият поляк от народа, ще стане символ на обикновените човешки добродетели на обикновения човек. Тъй миеш. Тъй ще е! Сто години по-късно на това място, където сега стои той, ще бъде дигнат бронзов паметник, на който ще се казва, че е живял в Бургас. Вятър и облаци! Той е тук както стотици още поляци - войници, офицери, писатеш, свещеници, ватикански и католически дипломати в Истанбул; какви ли не емигранти по този западен бряг на Черно море, събрани тук по средата между Сливен, Варна и Цариград - всеки, който е могъл да се добере - на многодневен полски събор за победата над Русия и бъдещето на Полша. Дошъл е от Цариград, където живее, специално за случая. И с идването на деня палатките, шатрите, навесите ще се раздвижат. Ще заврат курбаните, ще тръгне водката, песните, ще бляскат еполетите, аристократичните осанки ще излъчват рицарско благородство, пък и изстрелите във въздуха, пък и песните ще повдигат духа на празника: Още Полша не е мъртва, докато сме живи... Песента, която се е пяла на лагерните огньове вечер в Испания по време на Наполеоновата война. И преди това в зимните лесове на Америка с генерал (ооо! как му беше името!) Костюшко под революционните знамена на генерал Натаниел Грийн. Няма вече, когато стане дума за Полша - е сигурен Мицкевич, - големи полски епици да започват повествованията си с изречения като: „Това се случи в Полша, т.е.
към текста >>

На север из основния отбранителен четириъгълник на турската стратегия Варна-Добрич-Шумен-Силистра през Кримската война също е живнало, и още как! Още от разбиването на пух и прах на Варненската крепост от русите през 1828 година тук немските и английските военни съветници на султана градят от Дунава до Черното море укрепена отбранителна система, която да е непревземаема.
Но какво от това!? Константин като другите български селяни мисли ден за ден. Сина му още го няма в главата му. Бъдеща булка няма дори. Чирашка българска балканджийска глава - какво искаш! * В голямата картина на Европата и на Империята е съвсем друго. На север из основния отбранителен четириъгълник на турската стратегия Варна-Добрич-Шумен-Силистра през Кримската война също е живнало, и още как! Още от разбиването на пух и прах на Варненската крепост от русите през 1828 година тук немските и английските военни съветници на султана градят от Дунава до Черното море укрепена отбранителна система, която да е непревземаема. Струпват елитни войски, прииждат инженери, пари, материали, оръжие. Защото то се знае, русите пак ще ударят - рано или късно. И ако унгарци населяват Шумен, отварят театри, военни клубове, ако довеждат една малка Европа, докато чакат да пролеят кръвта си срещу Русия, полските офицери на приелия турското име Садък Паша полски аристократ Чайковски от Сливен с модерния им военен клуб и така нататък са преместени във Варна и с тях идват техните маниери, тяхната кухня, напитките им, френските моди, европейският им стил на живот. Те ще леят кръвта си за султана с надеждата да получат свобода народите им, а в това време тези нови маниери, тези удобства, тези военни строежи, тези стратегически коренни промени на целия край трябва да се изграждат от някого и този някой е младият българин, дето гледа към града и към семейството, и към дома си за по-хубаво. Зорници, Българин - няма такава работа! Буквите да се научат там, гръцки, турски, български - виж, добре ще е! Толкоз. Карай.
към текста >>

В етнически чисто българското селско море, което единствено може да даде новите занаятчии, нужни на черноморската столица на султанските земи?
Но за строежа. Това не е ангария, такава каквато я знаем от българските читанки, защото Махмуд не минава както досега само с добре известните лозунги от цялата история на българския народ, че раята щастливо работи в трудови бригади за своето сияйно бъдеще и бъдещето на всички народи по света. Към този край потичат истински пари, потича ново изучаване на занаяти, чудовищни по размер полеви кухни, с музиканти, които свирят денонощно години наред, циркаджии, фокусници, вечерни гюбеци, баклава и шуруп. Искат се биволски каруци, иска се сечене на камък, леене на желязо, ахчийници, терзийски дюкяни, лечебници; иска се масов приток на млади хора в градските занаяти, които биват защитавани от турския закон за занаятчийските гилдии, така че - какъвто и да си по произход - хванеш ли занаята, ставаш свободен гражданин. Можете ли да си представите какво означава това за селските чорбаджии на българския хинтерланд на Варна, за новите пътища из целия район с новите им ханове, с новите одаи, приготвяни от селските първенци за вечно шарещи инженери, техници, военни чинове, говорещи на турски, немски, унгарски, английски, френски, хамитски? В етнически чисто българското селско море, което единствено може да даде новите занаятчии, нужни на черноморската столица на султанските земи? Полиглотът чорбаджи Атанас, който на млади години бе щастлив да превежда за руските победили генерали по времето на Дибичовия поход в околностите на сринатата до основи Варна, едва сега - по времето на този строеж, десетилетие по-късно, истински разгръща силите си. Неговото село - Хадърча - е на пъпа на строежите между Осман пазар (сегашния Добрич, който от житарско градче се превръща в десеторно пораснал град само за едно десетилетие), Шуменската крепост и Варна. През него по това време се стържат волски каруци с мраморни плочи и дялани камъни и колони от развалините на древна Плиска за новите единадесет порти на Варненската крепост, които каменарите ще изпишат с краснословните стихове на Айни. Спират файтони с инженери и офицери на султанската армия. С търговци на жито, на говеждо и на овче месо.
към текста >>

1854 (март) по Черно море поп Константин поема за Света гора, огорчен от липсата на божествено вдъхновение в православна- та среда, в която живее.
С разрешение на султана? ! О, стига! Идете вижте сега Хадърча - Николаевка - и се помъчете да си я представите в многоезичния й разкош от времето, когато за бащата на Петър Дънов - Константин - идва време да събира семейството, в което той ще се роди, и няма да можете да повярвате, че всичко, за което разправяме, е било сред този плосък пустош! Хадърча на арапи, турски инженери и офицери, военни болници, освобождаване от данъци (скъпи мои - никакви тридесет-четиридесет процента данък като днес на продавачите на вафли пред затворените с дъна от щайги прозорци на читалището ви, не дори законните османски десет процента данък. Никакъв данък! Кръгла нула!!) Село на полски аристократи в турски униформи. Село, в което се говори турски, полски, български, гагаузки, арабски, гръцки... Селото на чорбаджи Атанас - бъдещия дядо на Петър Дънов, и неговите свикнали да шарят от Шумен до Дорбич, до Варна и Нови пазар забогатели съселяни. * Автоматнчна фотокамера 1854 в Скалистите планини между Айдахо и Орегон уанапумският вожд Смохала произнася класическата си проповед срещу нарушаването на природните закони от белите и за възвръщане към божествения естествен ред на природосъобразното. 1854 (март) по Черно море поп Константин поема за Света гора, огорчен от липсата на божествено вдъхновение в православна- та среда, в която живее. 1854 (март) в Ню Йорк борбата на доктор Стронг за обновяване на методисткото духовно образование достига апогея си. 1854 (тържествата по случай 4 юли) в Редсвил на р. Хъдзън мохи- канският вожд Джон Куини припомня какво значи името на племето му - „тези, дето са като водите на земята си вечно неспокойни“, припомня, че Всемирното съзнание е всеобхватно и цитира Библията на белите си приятели, че когато времето спре в деня на страшния съд, всеки човек и всеки народ ще плати кармата си, ако не е текъл в хармония с Него (Великия дух) 1854 (същия ден - 4 юли) в Конкорд излиза „Уолдън“ - книгата на Хенри Торо за природосъобразния живот. 1854 (есента) в Теологическата семинария на Конкорд, Нюхейвън, постъпва 22-годишният бъдещ преводач на Библията на български език Алберт Лонг. 1854 (есента) в Персия Мизра Хусаин Али (известен като Баха Аллах) е признат за пророк от бахаите; задвижва се нова вълна на идеите му за единството на вяра, Бог и човечество; за холистичната хармония между човеците; за ненужността на свещеници и ръкоположени проповедници; за ненужността на джамии и храмове, и за свободното събиране в неосветени помещения за свободни дискусии.
към текста >>

Беше време, когато нашият народ покриваше земята, както вълните на разрешеното от вятъра море покриват неговия обсипан с миди под, но това време мина отдавна заедно с величието на племената, които сега са само тъжен спомен.
Подобни пробивания на „нормалния ход на нещата “ с нахлуване на потоци от провидения на отвъдното са резултат, според тази прастара наука, на някои особено силни аспекти на планетата Нептун. Като „тежката октава на луната“ Нептун, според астрологията, задълбава много жестоко, когато влиянието му успее да стигне до нас... Впрочем вие знаете какво представлява този ефект, макар и да не се сещате, че го знаете. Знаете го от най-популярната пиеса на всички времена - „Хамлет“ на Шекспир, - където се описва такъв един пробив отпреди две хиляди и сто години: По време на върха и триумфа на Римската империя, малко преди да падне свръхмогъщият Юлий, гробовете зинаха празни, и увитите в савани мъртъвци зашумолиха и зашепнаха неясно по римските улици, докато звездите ту лумваха в огън, ту се оросяваха в кръв и чертаеха предзнаменования върху лицето на слънцето, а влажната планета, върху която се гради влиянието на царството на Нептун, се възнасяше болно към зенита си, сякаш настъпваше краят на света. Така че, ако бяхме астролози и отворехме небесните таблици, щяхме да видим как по това време ходи напред-назад един от най-острите планетарни аспекти на Нептун, което много рядко се повтаря. И ако знаеха това бързописците, които се мъчат да сложат на книга това, което вождът Сеатъл казва на губернатора Айзак Стивънс на брега на протока Пуджет в подножието на свещената планина Олимпик, нямаше така да им се изправя косата с всяка негова дума; защото през устата на този дълбокоглас мъж говореше като че ли отвъдното. Беше време, когато нашият народ покриваше земята, както вълните на разрешеното от вятъра море покриват неговия обсипан с миди под, но това време мина отдавна заедно с величието на племената, които сега са само тъжен спомен. Няма да оплаквам преждевременното ни загниване, нито да упреквам бледоликите си братя, задето го ускориха, защото и ние донякъде може да сме виновни за това. Добрият ни баща от Вашингтон ни съобщава, че ако искаме, ще ни защитава от нашите врагове от север. Тогава всъщност той ще стане наш баща, а ние негови деца. Но това може ли да стане? Вашият Бог не е нашият Бог.
към текста >>

Те още обичат неговите тучни ливади, неговите мърморещи реки, царствените му планини, закътаните му долини и опасаните с растителност езера и заливи, и винаги жадуват нежно и влюбено усамотения живот и често се връщат от Щастливите ловни полета да погостуват, да напътстват, да утешат и успокоят.
Червеният човек никога не може да я разбере и да я запомни. Нашата религия е в традициите на дедите ни, в сънищата на нашите старци, които им се дават в тържествените часове на нощта от Великия дух; както и във виденията на нашите шамани, и е написана в сърцата на народа ни. Вашите мъртви престават да ви обичат и вас, и родната си земя веднага след като прекрачат дверите на гроба и отминат нататък под звездите. Те скоро са забравени и никога не се връщат. Нашите мъртви никога не забравят красивия свят, който им даде съществованието им. Те още обичат неговите тучни ливади, неговите мърморещи реки, царствените му планини, закътаните му долини и опасаните с растителност езера и заливи, и винаги жадуват нежно и влюбено усамотения живот и често се връщат от Щастливите ловни полета да погостуват, да напътстват, да утешат и успокоят. Ценят и нощта не могат да населяват света заедно. Червеният човек винаги е бягал от доближаването на белия човек, както утринната мъгла бяга от изгряващото слънце... Така или иначе, вашето предложение изглежда справедливо и ще го обмислим. Ако го приемем, то ще бъде при едно условие - че няма да ни се отказва правото да посещаваме по всяко време гробниците на нашите деди, приятели и деца. Всяка част от тази земя е свещена в очите на моя народ. Всеки склон, всяка долина, всяко поле и гора са обитавани от някое тъжно или радостно събитие от отдавна изчезналите дни.
към текста >>

И когато последният червенокож умре и споменът за моето племе ще е станал мит сред белите хора, тези брегове ще гъмжат с невидимите мъртъвци на племето ми и когато децата на децата Ви си мислят, че са сами В полето или в магазина, или в дюкяна, или на пътя, или в тишината на лишената от пътека гора, те няма да са сами.
Ако го приемем, то ще бъде при едно условие - че няма да ни се отказва правото да посещаваме по всяко време гробниците на нашите деди, приятели и деца. Всяка част от тази земя е свещена в очите на моя народ. Всеки склон, всяка долина, всяко поле и гора са обитавани от някое тъжно или радостно събитие от отдавна изчезналите дни. Даже скалите, които изглеждат така неми, както се пекат на слънцето край безмълвните брегове, са пропити със спомени на вълнуващи случки от живота на народа ми и даже прахът, върху който стоите сега, откликва с повече любов на техните стъпки отколкото на вашите, защото е обогатен с праха на нашите деди, и босите ни ходила усещат неговото пълно с обич докосване. Отишлите си храбреци, чудесните майки, радостните весели девици и дори малките деца, които са живели тук и са се радвали тук през краткия си сезон, още обичат тези тържествено усамотени места и по време на отливите се покриват със сенките на Връщащите се духове. И когато последният червенокож умре и споменът за моето племе ще е станал мит сред белите хора, тези брегове ще гъмжат с невидимите мъртъвци на племето ми и когато децата на децата Ви си мислят, че са сами В полето или в магазина, или в дюкяна, или на пътя, или в тишината на лишената от пътека гора, те няма да са сами. По целия свят няма ни едно-едничко място, оставено за самота. През нощта, когато улиците на Вашите градове и села са мълчаливи и вие си мислите, че са пусти, те ще са препълнени с връщащите се множества, дето някога са ги изпълвали и които още ще обичат тази красива земя. Белият човек никога няма да е сам. Нека да бъде справедлив и да е добър с моя народ, защото мъртвите не са безсилни. Мъртви ли казах?
към текста >>

Та не виждат ли тези хора, че младите се оттеглят от методизма, семействата си дори не следват, че науката е минала напред; обществото, правото, инженерството, стопанският живот си имат закони - кого могат да поведат тези чисти червеноврати душици на миналия век с коня си и библията си, дето нищо не знаят за философия, за инженерство, за медицина... Бог ли ще ни лекува и той ли ще строи за нас, като ни е дал медицината и инженерството сами да си се лекуваме и сами да си строим! Трябва знание, за да ни върне младите в редиците на методизма, и Бог не е против знанието, защото, каквото и да е то, то е знание, дадено от Него, и знание, което да усвоиме и разбираме до съвършенство.
Това, което е вдъхновявало проповедниците на кон, е тяхно си вдъхновение, нали? - на тяхното си време, на тях както Бог се е изявил. А ние, а нашето вдъхновение, кажи го век по-късно? За тяхна сметка ли ще живеем? Докога ще повтаряме едно и също, едно и също, без да си вярваме? Та не виждат ли тези хора, че младите се оттеглят от методизма, семействата си дори не следват, че науката е минала напред; обществото, правото, инженерството, стопанският живот си имат закони - кого могат да поведат тези чисти червеноврати душици на миналия век с коня си и библията си, дето нищо не знаят за философия, за инженерство, за медицина... Бог ли ще ни лекува и той ли ще строи за нас, като ни е дал медицината и инженерството сами да си се лекуваме и сами да си строим! Трябва знание, за да ни върне младите в редиците на методизма, и Бог не е против знанието, защото, каквото и да е то, то е знание, дадено от Него, и знание, което да усвоиме и разбираме до съвършенство. И дори споделя тези си мисли по време на някой и друг чай, но щом си разкрие душата, присъстващите започват да си прочистват гърлото с дискретни кашлички и минават на дискусия за ланшния сняг. А това не е добре за самочувствието на лъва. Не може да не му се обръща внимание, така както говори умни и добри, и лъчезарни неща. Не му обръщай гръб, защото ще изреве! Така се идва до съкрушителната предколедна статия на Стронг в списание „Кришчън Адвокейт“ в броя му от 22 декември 1853 година: „За Централна теологическа семинария“. За науката и религията (темата на Петър Дънов в първата му книга, след като се връща в България) - че науката и религията вървят в крак и че методизмът трябва да върви в крак или „адио бене пасати!“ - на добър му път към небитието.
към текста >>

За Мраморно море.
Но бурята бушуваше и на 22 март 1854 година (Да! Същата 1854) Стронг даде допълнението си към спора в „Адвоката...“, като уточни, че методизмът ще си остане различен от другите вероизповедания, разбира се, и по-добър като по-искрен вътрешно, но не може да остане „прост“. Дискусията продължаваше да трещи, но методистите милионери, като вдовицата на Гарет, като уолстрийтската акула господин Дрю и така нататък, вече виждаха една здрава идея да направят нещо за вярата си, дето да е на каменни, свети за Бога основи, и взеха да оглеждат бюджетите си за възвръщането на устоите на религиозната си деноминация и повече нямаше значение какво ще се пише в „Адвоката...“. Семинария, каквато искаше тридесет и една годишният доктор Стронг, щеше да има! * На същия 22 март, когато излиза със статията-отговор на Стронг (забележете, че първата му статия излиза по време на зимното слънце- стоене, а втората - по време на пролетното равноденствие - защото, както ви казах, родените под знака на Лъва мъже са странни хлапаци!) на същия ден - казвам - във Варна другият загубил слънцето на небосклона си Лъв - двайсет и три годишният Константин, чакаше да мине леката буря, за да тръгне приятелят му - един грък рибар - и с него и те: Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов. За Цариград. За Мраморно море. За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ.
към текста >>

За Бяло море.
Дискусията продължаваше да трещи, но методистите милионери, като вдовицата на Гарет, като уолстрийтската акула господин Дрю и така нататък, вече виждаха една здрава идея да направят нещо за вярата си, дето да е на каменни, свети за Бога основи, и взеха да оглеждат бюджетите си за възвръщането на устоите на религиозната си деноминация и повече нямаше значение какво ще се пише в „Адвоката...“. Семинария, каквато искаше тридесет и една годишният доктор Стронг, щеше да има! * На същия 22 март, когато излиза със статията-отговор на Стронг (забележете, че първата му статия излиза по време на зимното слънце- стоене, а втората - по време на пролетното равноденствие - защото, както ви казах, родените под знака на Лъва мъже са странни хлапаци!) на същия ден - казвам - във Варна другият загубил слънцето на небосклона си Лъв - двайсет и три годишният Константин, чакаше да мине леката буря, за да тръгне приятелят му - един грък рибар - и с него и те: Белю Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов. За Цариград. За Мраморно море. За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му.
към текста >>

Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му.
За Бяло море. За Атон, където Константин щеше да се оттегли от тази суета на суетите, от този врясък и трясък на хаоса и да си върне единението с Бога. Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли?
към текста >>

Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш.
Историята е описана сто пъти, защото е от малкото истински български морски, ако искате - пиратски приключения. И така, качват се приятелите в платноходката на познатия си и поемат на юг към нос Емине. И разказът за това пътуване, така както го имаме от Константин, е странен разказ. Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли? Мъгла. Смота. Така разказва историята след години Константин, че като се взреш в нея, сякаш не става дума за какво е казал и какво точно е било, а сякаш надникваш в сърцето му, като че виждаш през очите му какво е усещал и как го е виждал независимо от това така ли е било, или не е било така. Сиво.
към текста >>

Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли?
Черното море, толкоз синьо, толкоз слънчево всеки път, като поемеш на юг покрай високия варненски бряг, и толкова прелестно с рибарските колиби тук-там, с голите безкрайни плажове - толкова бели, че изглеждат сиви под слънцето, гръцките полуострови с гръцките градчета, дето видиш ли ги, и запява сърцето ти на гръцки тукашната песен: „Всяко пристанище е мъка...“ - някак го няма всичко това; не го е чувствал Константин, празна е била душата му. Пътуването, както го описва, е сиво, сиво, сиво; вълни, мрачно, мъгла, ръми, буря някаква уж има, но се усеща, че не е било баш буря, а просто вълнение, както всяко вълнение, просто досада. Сиво, сиво, сиво, като че отиват не където трябва, като че не е туй пътят, който винаги е път на Черното най-синьо море в света, а друг път за друго място, дето оттук не се минава и не се е минавало, така че какво правят те по този път се питаш. Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли? Мъгла. Смота. Така разказва историята след години Константин, че като се взреш в нея, сякаш не става дума за какво е казал и какво точно е било, а сякаш надникваш в сърцето му, като че виждаш през очите му какво е усещал и как го е виждал независимо от това така ли е било, или не е било така. Сиво. След Мраморно море вече не са всичките приятели. И не е платноходката, с която тръгват, а по-голям кораб ги е взел и на него не е вече приятелят им гъркът, не е познатият им от Варна, а други някои, дето не ги знаеш какви са и не знаеш дружелюбни ли са, или са имали проблеми с тях. Срещу тяхното корабче, според един спомен на приятеля на поп Константин (Т.
към текста >>

След Мраморно море вече не са всичките приятели.
Нещо е недоволен и мърмори навигаторът им - гъркът Леонис. Нещо не иска да ги кара докрай. Нещо не става дума, оставя ли ги по пътя, тръгва ли с тях след Истанбул, в Мраморно море, спират ли, не спират ли? Мъгла. Смота. Така разказва историята след години Константин, че като се взреш в нея, сякаш не става дума за какво е казал и какво точно е било, а сякаш надникваш в сърцето му, като че виждаш през очите му какво е усещал и как го е виждал независимо от това така ли е било, или не е било така. Сиво. След Мраморно море вече не са всичките приятели. И не е платноходката, с която тръгват, а по-голям кораб ги е взел и на него не е вече приятелят им гъркът, не е познатият им от Варна, а други някои, дето не ги знаеш какви са и не знаеш дружелюбни ли са, или са имали проблеми с тях. Срещу тяхното корабче, според един спомен на приятеля на поп Константин (Т. Бъчваров), тласкана от връхлетелия изневиделица вятър, лети огромна военна гемия и докато параходчето успее да се отклони, гемията го удря така силно, че го пробива и корабчето потъва, но по чудо всички се спасяват. Според печатния разказ на поп Константин бурята връхлита като наближават Света гора и ето че корабът, който и тъй и тъй не е в пълна изправност, а някаква развалина на Летящия холандец, или Пияния грък - бухтарабух! - прасва се, разбира се, скапва се сред вълните и с плуване, блъскане, давчене, с десетина наистина удавени - едва излизат на брега. И ето ги в Солун.
към текста >>

Наистина Рачински се застъпва пред гръцкия вдадика на Варна - Порфирий - да се спре това мърморене срещу свещеника на „Св.
Толкова е просто. Всеки в този шарен град има за нещо да бута напред, и Атанас ще е с него, защото и българите, и българските работи, и те искат бутане напред сред мързела на турските чиновници, сред мегаломанията на гръцката градска дребна риба, сред напереното кавгаджийско пиянство на гагаузките кибритлии. Старата църква „Св.Димитър“, Варна И ето ти ги на следващата година младият руснак и възрастният българин обикалят цяла Северна България, престорени на търговци, за да не тръгне пак мълвата, че се занимават с шпионски работи,щ от хан на хан, и от познат на познат, и от приятел на приятел чорбаджи Атанас води и обяснява, и превежда, а Рачински пита и се вре във всички търговски, обществени и църковни работи. Защо не? Рачински е запален на славянска тема и как да се помогне на православните българи и в отплата за това, дето чорбаджи Атанас му помага да си влезе в службата, толкова много ще помогне на българските работи, че равносметката ще натежи на хаджи- Атанасова страна. Наистина Рачински се застъпва пред гръцкия вдадика на Варна - Порфирий - да се спре това мърморене срещу свещеника на „Св. Богородица“, дето вмъквал в службата по някоя славянска дума, че нали го знае и нали поп Константин му е стар приятел. Ами живеят българи в града, какво да правим, нали са християни; ето сега, той е русин и в Русия на славянски се чете в църквите и нали Русия е, дето така помага и сега с новите договори има право да се застъпва пред Гръцката патриаршия в Цариград? А Порфирий наистина няма нищо срещу огорчения поп Константин, защото му е най-сладкият събеседник, слънчице весело! И ще каже пред мърморанците си, че русите се застъпват - какво толкоз, малко отстъпка, пък после може да се върнат нещата назад - нали ние, гърците, уж сме дипломати! И ето че на 12 март 1860 става такова чудо, че Порфирий дава разрешение един път седмично в църквата „Св. Георги“ поп Константин да държи служба на славянски за Рачински и русите от консулството! Малко има подхилване, но каква победа е това! Какъв възторг! Малко има подхилване, защото сред гърците отдавна става дума тая църква да я съборят. Или поне да я затворят.
към текста >>

Огромният полумесец на залива лъска, пълен с всемирното спокойствие на това море, дето вече стана негово море, и е хубаво, че дойдоха сега, в последните дни преди да се обърне времето.
Константин“, а тънката пясъчна ивица на залива е закътана на това приказно място. Дърветата висят с тежки мастилени сенки над тънката пясъчна ивица, а между върха, кажи го, без да наднича над него, и пясъците долу, сред вековните дървета са скрити стените на манастирския двор, църквата, сградите. Цари свещена тишина, сред която се чуе рядък писък на лястовица изпод стрехата, тракане на нечии налъми по плочите, токането в пет часа сутринта на клепалото за първа молитва. И пак тишина, в която усещаш Бог да мисли над теб, да се свежда, да те обгръща... и теб, и близките ти, които още не са мръднали от наровете, така са заспДли. Поп Константин е вън под дърветата. Огромният полумесец на залива лъска, пълен с всемирното спокойствие на това море, дето вече стана негово море, и е хубаво, че дойдоха сега, в последните дни преди да се обърне времето. И е готов да служи в църквата за всички братя, дошли тука с такава любов, на сладкото славянско слово да им служи, защото е мило на душите им. И защо ли някак знае, че вече нищо не може да ги спре, и оттук нататък ще бъде хубаво, и пътят към Бога ще е отворен за тях. Има защо. На 3 април в Цариград Иларион Макариополски провъзгласи независимата българска църква. И само на 11 май с чорбаджи Атанас и другите варненски първенци се създаде българска църковна община във Варна и пратиха поп Димитър при Иларион в Истанбул да го ръкоположи като пръв тукашен отец на новата българска църква, че да се върне да служи.
към текста >>

21. Глава втора: Ученикът и учителите му - Атанас Славов

Къстър, който е получил сведения за забелязани индианци в коритото на реката, дава заповед за настъпление на изморените си конници, без да знае, че общата сила на скритите индианци е нараснала почти двойно.
С това Къстър и Шеридън нарушават споразумението за мир. (6 юни) 3000 бойци от племената лакота и шайен се стичат на призива на Ситинг Бул, който има видение, че войниците ги нападат, яздейки надолу с главата, от което шапките им падат. (17 юни) генерал Крукс спира корпуса си от юг според плана на Шеридън, за да изчака събирането на всички, преди да нанесат удара си, но самонадеяният Къстър не изпълнява нареждането и галопира нататък към индианците. (21 юни) при реката Литъл Биг Хорн стават първите схватки. Крукс се оттегля все още в очакване да се съберат всички американски сили. Къстър, който е получил сведения за забелязани индианци в коритото на реката, дава заповед за настъпление на изморените си конници, без да знае, че общата сила на скритите индианци е нараснала почти двойно. (24 юни) Ситинг Бул принася жертва на боговете на един близък хълм. (25 юни, неделя) Къстър се спуска с всичките си сили към забелязания основен лагер на Ситинг Бул. С прочутите си думи: „Това е добър ден за умиране!“ Ситинг Бул повежда атаката си. За половин час са избити 210 войници. Индианците съсичат ранените.
към текста >>

Едва изпратен с плач от цялото си село Кратово, едва дошъл тук с пътници търговци с безкрайна бавна, бавна върволица катъри, едва видял чудесата на този най-хубав град на всичките времена на тази планета - провлаците, стотиците мачти на корабите, крепостните стени, дето никъде ги няма такива - безкрайни и мощни - римска работа - десетките минарета, груби, тухлени, широки, тънки като моливи и заострени към небето, в групи по четири или щръкнали самотно, кубета на римски църкви, станали на джамии; доде види морето, островите, рибарските лодки, хълмовете, по които лази цял европейски град - Пера, - дето малко като него ги има и в Европа, доде прекоси моста на Златния рог със скарите риба по него и количките нарове, портокали, смокини, стафиди, ананаси, ябълки; доде опита шербета и шорупа на тоя райски град, бозаджийниците, кафенетата; доде се нагледа на файтоните и дамите с големите шапки, и кадъните с трептящите в златни парички фереджета над витите форми, дето се люлеят хем скрити, хем подчертани под копринените пембяни и мандаринени шалвари; доде види покритите чаршии, бакърджийниците, златарите, гювендиите във витрините на Абанос сокак - и градът опустява.
Ходи до метоха напоследък. Ходеше до българското училище. Говореше с децата... Да ги види, да види новите ученици откъде са, що са - чак от Македония, от Охридското езеро, от Бесарабия, от Тулча... Да ги види, че щяха да го затварят и да не ги пускат, защото имало май пак холера. Един от тези малчугани подробно описва какво става по времето на тази среща, без да познава чорбаджи Атанас, нито той него. Димитър Каранов. Едва изпратен с плач от цялото си село Кратово, едва дошъл тук с пътници търговци с безкрайна бавна, бавна върволица катъри, едва видял чудесата на този най-хубав град на всичките времена на тази планета - провлаците, стотиците мачти на корабите, крепостните стени, дето никъде ги няма такива - безкрайни и мощни - римска работа - десетките минарета, груби, тухлени, широки, тънки като моливи и заострени към небето, в групи по четири или щръкнали самотно, кубета на римски църкви, станали на джамии; доде види морето, островите, рибарските лодки, хълмовете, по които лази цял европейски град - Пера, - дето малко като него ги има и в Европа, доде прекоси моста на Златния рог със скарите риба по него и количките нарове, портокали, смокини, стафиди, ананаси, ябълки; доде опита шербета и шорупа на тоя райски град, бозаджийниците, кафенетата; доде се нагледа на файтоните и дамите с големите шапки, и кадъните с трептящите в златни парички фереджета над витите форми, дето се люлеят хем скрити, хем подчертани под копринените пембяни и мандаринени шалвари; доде види покритите чаршии, бакърджийниците, златарите, гювендиите във витрините на Абанос сокак - и градът опустява. Само надниква като насън и ето че изхвърча на друга планета. Ненаселена. Кепенците на дюкяните се спускат. Трясват мандалата на къщите. Напазарили-ненапазарили - ще се крият вътре гладни, дано оцелеят. Холера. По-страшна от всякога! По улиците ще препусне само някоя самотна тулумбаджийска кола със санитари с превръзки през носовете и устата, дано избегнат заразата, и толкоз.
към текста >>

Беше уморен.
Не му се ставаше на чорбаджи Атанас в този пуст град. Взема да се облича и се видя в огледалото. Къде бяха мощните му някогашни рамене? Де бяха тесните, ама дълбоки балканджийски гърди, дългите мускули, железните мишци? Кокали, прегърбени рамене; нямаше го чепатият стегнат гигант, дето до неотдавна му се подхилваше от огледалото изпод щръкнал мустак, нямаше го редичкият момчешки кривнат кичур над голямото чело - плешива дъртешка глава! И кафеви старчески петна където ще и не ще! За какво се обличаше? Беше уморен. И защо не отиде досега да вида внука си, какво правеше в този мъртъв град? Гледаше през прозореца как слугинята на отсрещната къща изписваше на портата под бялата голяма арка Давидова шестолъчка. Значи сладурите, дето така обичаха да си бъбрят с него, били евреи. Е, ней всеки вярва каквото иска, стига това да го доближава до Бога. Нека всеки си има свой път.
към текста >>

Ако приближите откъм морето или дори по трите моста, които се събират пред Ибрахимовата порта „Пипи-капу“, отдето са се прибирали от паша животните, ще имате чувството, че сте някъде около Багдад или Дамаск.
Статистиката ни казва, че десетина години преди времето, за което става дума, градът брои 16 000 жители, от които половината са турци. Останалите са 1000 арменци, 30 евреи, 150 местни гърци и придошли йонийски търговци и накрая над 6000 православни християни - повечето от които са гагаузи - което ще рече тюркски говорящи православни. Българите? Към петдесет семейства, или 250 души. Варна е оградена с внушителна крепостна стена. Тя се е белнала на височината над пристанището и предава неотразим антично-ориенталски вид на града. Ако приближите откъм морето или дори по трите моста, които се събират пред Ибрахимовата порта „Пипи-капу“, отдето са се прибирали от паша животните, ще имате чувството, че сте някъде около Багдад или Дамаск. На самия връх стърчи римската кула с римските развалини и катакомби наоколо, а над зъберите на стените и дванадесетте им ъглови табии (укрепени кули с подземни входове и етажи, настлани с каменни плочи от стари римски и български гробове) се стрелкат към небето минаретата на четиринадесет джамии, една часовникова кула и поразителният украсен каменен обелиск на чешмата на султан Махмуд Втори. Името Божие е добре поменавано в града. Освен джамии мюсюлманите имат четири мечети - молитвени домове без минарета, за изграждането на които не се иска султански ферман. Добавете към това куполите на петте внушителни тюрбета - мавзолеи на местни турски светии и герои, на които се закачат подаръци и се палят свещи. Добавете кубетата и камбанариите на седемте православни църкви - едната от които е именно българската „Архангел Михаил“, откъдето Петър започва тупуркането си.
към текста >>

Отвън стената най на юг е пристанището на английската железница, а отсам, в морето стърчат трите скели на варненското пристанище.
Някоя и друга подковачница, навес на кланица. После пак празно. После казарма, после склад военен, после болница, после основи на училище, уж дето ще се строи голямо. Затворът, турското управление. И най на запад, вътре в крепостната стена е вятърната мелница - стърчи и наднича на запад към загубените села на Добруджа. Отвън стената най на юг е пристанището на английската железница, а отсам, в морето стърчат трите скели на варненското пристанище. Виждат се по на юг останките от стария кей и старите релси на железницата, дето бурята ги затри и затова железничарите се прибраха по към града. Така. А додето Петър тича и гледа да изкара първата си червена панделка в училището, събрано с толкова труд от баща му и дядо му, че да зарадва баща си, че се е отличил, и кака му Мария да не го гледа като че ли е някое глупаво хлапе, през океана, и то точно по това време се броят парите и хората, и умовете, с които ще се събере пък училището, дето ще се възпитат учителите, които ще дойдат да го учат в България, и учителите, които ще го учат в Америка. Така някак вървят заедно работите. В Америка образованието е като нашето образование по време на турското робство. Правят го личности, а не правителства.
към текста >>

Архангел Михаил“ в Ченгене махлеси, патриархът на българската словесност Иван Вазов се закачил по негов адрес в „Един бисер на Черно море“.
После учил славистика в Прага. Когато се върнал в България, станал директор на класното училище в Сливен, издал аритметика, елементарна словесност, българска граматика, история и какво ли не! Всичко от каквото имало нужда. Спял със запретнати ръкави. Пишел и печатал наляво-надясно, тресял дядо-Петковото списание „Читалище“ в Цариград, дискутирал пламенно за културата и за образованието. Като дошло времето на колосаните яки и префърцунения социализъм, времето, когато приятелят му поп Константин спял самотен в стаичката си на тавана на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Ченгене махлеси, патриархът на българската словесност Иван Вазов се закачил по негов адрес в „Един бисер на Черно море“. Вярно, че Шишков пишел малко смешни стихове, но не по-смешни първи стихове от Вазовите: Ой Варна, Варна, Одесос стара близо Каварна ти се докара... Е, и! Васил Коларов, като го срещнел в коридора на училището с великите си съмислители, се фръцкал пред тях, като му изказвал съжалението си, че Ботев не го признал като поет навремето. А старият директор ги гледал, виждал колко са „величествени“ превзетите му ученици, знаел, че „какво знаят те“, какво да им каже и какъв лесен бил сега за тях пътят им и как щели да го омацат, и се усмихвал, и се правел на глупав: - Да, да, господин Коларов, Христо мъничък като беше, тичаше само по ризка, стегнатичък такъв, и аз го шляпках по голото „д“. Как да им обясни на тези напомпани вече с митове и легенди хлапаци, и на всичкото отгоре вече отровени от диктуваната отвън пропаганда на министерството, че трябва просто да се гледа на всичко - но не само да се гледа, но и да се вижда, че трябва по човешки да се живее, не трябва да се употребяват много главни букви - но кой от аргументите му за истински народно и близо до земята образование и култура по вестници и списания е бил чут? На тези хлапаци тогава какво да каже? Шумналията Димитър Станчев бил ученик на Добри Войников, сетне учил в Цариград, след това като учител в село Ботево, близо до Варна, се впуснал в утопичните социалистически идеи на Фурие - няма как! - това било векът на Брук Фарм до Бостън, на Фрут Фарм до Харвард, ето ти го и Станчов до Варна! Фердинанд Дечев, третият учител на Петър в реалката, бил от банатските българи - католик.
към текста >>

С пристанище на море, с железница до речно пристанище на най-оживения път до центъра на Европа, строена от англичаните.
Полет като кажеш на нашия литературен български език, значи право нагоре в подножието на престола Господен да стигнеш! А ако е полет от онези, дето си малко с изпъкнали очи и трохи от трахана около устата, и се опулиш и опънеш пети, и вжжжжжжж! - вземеш, че се треснеш баш в центъра на часовниковата кула? Вжжжжжжж-жът! - фронтално така! - баш в кубето на „Св. Богородица“? Защото, като мисля за онези години: за влизането на Петър в реалката, за завършването му с първия випуск и прощаването му с Варна, за да отиде в Американското духовно училище в Свищов, аз виждам много светлина, много шум, много пъстрота, много радост; виждам българите най- радостно от всички по него време да викат „ура!“, но не и най-много да тежат на мястото си. Варна е върхът и Варна е сриването на надеждите на тези, дето виждат нещата ясно и точно, както подиграният Шишков вижда България на българите, защото „на българите“ значи на български първенци, които са я водили към свободата; а сега е дошло време първенците да се готвят да варят клисави домати с ориз полуслепи на тавана на някоя от църквите, които са издигнали сами, и да мигат на парцали под насмешките на учениците си и новоиздигнатите угодници на освободителите. И къде им е бил акълът наистина - две хиляди души на международен град от над 20 хиляди. С пристанище на море, с железница до речно пристанище на най-оживения път до центъра на Европа, строена от англичаните. Град - строителната перла на османската архитектура! Град, от който се напуска и през който се влиза в България; отникъде другаде с изключение на Свищов може би (обърнете внимание! - всичките други български пътища към света са покрити с шопски овчи бърбонки и тракийски биволски палачинки. Бургас смърди на сяра и колиби с рибени кости и мидени черупки из дворовете, пък е и в Източна Румелия, не в Княжеството!). Кой ще ги остави сами да решават бъдещето си! 24 юни 1879. Петър се готви да влиза в реалката и нея сутрин ще види не само бъдещите си съученици, а и представители от всички варненски училища на свободна Варна, както никога дотогава. В пълното им величие! Ще идва българският княз и как другояче и откъде другаде да пристигне в България ми кажете?
към текста >>

Винаги, когато ще посреща нещо голямо, Черно море е ядосано, роши се и се мята.) И трета арка: „Дерзай, Светлий Княже, народът е с Теб.“ Надигай се на пръсти, качвай се където можеш да гледаш над главите на тълпата.
Петър се готви да влиза в реалката и нея сутрин ще види не само бъдещите си съученици, а и представители от всички варненски училища на свободна Варна, както никога дотогава. В пълното им величие! Ще идва българският княз и как другояче и откъде другаде да пристигне в България ми кажете? Родственикът на английския вицекрал на Индия - лорд Монтбатън! Сам той най-светлият млад представител не само на немската благородническа династия Хесе, но и на Батенберг! Александър Батенберг! Пристанището е осеяно с арки, улиците със знамена! Отсам - „Да живее негова светлост Александър Първи“, оттатък - „Да живее България свободна“. Летят знамената. (Не в синьото небе, разбира се. Винаги, когато ще посреща нещо голямо, Черно море е ядосано, роши се и се мята.) И трета арка: „Дерзай, Светлий Княже, народът е с Теб.“ Надигай се на пръсти, качвай се където можеш да гледаш над главите на тълпата. Параходът „Константин“ акостира. Варненският губернатор Драган Цанков посреща светлия гост. Чиновници, съветници, български депутати чак от Одрин. Хей! Ура, да живей! Люлеят се хората; викове! Представителки от нежния пол от всички народности с шапки с големи периферии. Говорят и ахкат, и много-много български не се чува.
към текста >>

Българските ленти - бяло-зелено-червено, гръцките - сини, арменските - лилави, еврейските - червени.
Чиновници, съветници, български депутати чак от Одрин. Хей! Ура, да живей! Люлеят се хората; викове! Представителки от нежния пол от всички народности с шапки с големи периферии. Говорят и ахкат, и много-много български не се чува. От всичките ученици и ученички, каквито ги има; от всички училища български, арменски, гръцки, еврейски (само турските ги няма, въпреки че са най-много). Госпожичките са с бели дрехи, китки в ръце, ленти през рамо. Българските ленти - бяло-зелено-червено, гръцките - сини, арменските - лилави, еврейските - червени. Светнали великденски яйца, сред които има и български. Слизат, идат вече, влизат, излизат! Напред окичен с медали на бял кон (не, не е на кон!) Негово сиятелство императорският руски комисар княз Дондуков-Корсаков. Това вижда синът на поп Константин - еполети. И еполети. Чужденци. Чува езици, от които само половината разбира.
към текста >>

Така че Вазов ще се обади за „Бисера от Черно море“, Ботев ще се заяде с Пърличев, който е единственият заслужил лауреат от всичките.
Председателят на градския съвет поднася хляб и сол с думите: „Ваша Светлост! В името на населението от град Варна...“ и кара нататък... На които думи красивият младеж със селския калпак отговаря с много точно и внимателно изговорените български думи - сякаш стъпва на пръстчетата на краката си: - Сърдечно благодария за изразените вий чувства. Да живее новотто ми отечество! Да живее Блягария! После на ален кон... После гърмят сто и едно оръдия... „Шуми Марица окървавена, плаче вдовица люто ранена...“ Авторски блик И това е по-добро от Шишковото: „Варна, Варна край Каварна, много стара се изкара“, така ли? Съмнявам се! Но времената са такива. Всички онези поети от онова време знаят, че не са поети и че просто в този романтичен период има „места“ за поети, и ги заемат, но им треперят гащите, че не им е там мястото и утре може да изхвръкнат. И е естествено, че не си гледат работата с облаците и самодивите в бяла премена, ами току захапят някой колега, да го пооцапат, да не им мъти водата. Така че Вазов ще се обади за „Бисера от Черно море“, Ботев ще се заяде с Пърличев, който е единственият заслужил лауреат от всичките. Ще лайне по даскал Петко: „Не пей ми се, не смей ми се, от днес веч ще да блея!“ А даскалът, разбира се, на никой не остава длъжен: „Не е мъж тоз, кой вързува гащи, и писател, който знай да дращи!“ Фактът, че Петър по това време стои някак на дистанция, разкрива нещо много съществено. Той не е като другите си връстници. Еуфорията при тях е всъщност част от заразата на новоосвободена България; освободена, преди да може сама да се справи с обществените и политически проблеми на една свободна държава, тъй като самата нация още не е дозряла. С хора като баща му и дядо му тя скоро би осъществила каквото е нужно, но техните усилия и добрите резултати, които постигат, са все още реакция срещу дразнещи неща, срещу несправедливости, защита срещу неудобства, и това още не минава през осмислени в един цялостен план координати на националната идеология. Когато селяните помагат на поп Константин да им се махне от гърба сърбелът на гръцката агресивност, те не са готови да дадат рамо на българската църква като българи с национално съзнание.
към текста >>

Не знае, че англичаните, понеже ги е страх от руското влияние на Черно море, искат да се освободи западната й част, че настояват шопите и макетата да са България, а по Черно море да си е Турция.
Искаше да върви напред, а колко празно му беше, как така се махаше, преди да се е слял, допрял, прегърнал близко до сърцето си всичко тук след толкова години на любов в семейството си и в училищата си, и с учителите си. Пообиколи малко. Доста пообиколи всъщност и сега, като напускаше Варна, му бе най-мила сякаш. Как е издънена тя за тези години. Свободна България наистина! Той не знае какво е ставало по преговорите за съдбата на тази свободна България, която се освобождава, без да може да каже една дума пред освободителите си с моливите и перодръжките. Не знае, че англичаните, понеже ги е страх от руското влияние на Черно море, искат да се освободи западната й част, че настояват шопите и макетата да са България, а по Черно море да си е Турция. Не знае, че точно по същите съображения русите удрят юмрук на масата и завъртат картата на другата страна - Македония да си е Турция, а гагаузите и гърците по пристанищата, и руските рибари липовани по Камчия и делтата на Дунав, и немците и молоканите в Тулча да са България. Кой ти разбира от военна музика! Не може! Не бе, може! Не! Да! Не... Искаме Варна и русенската железница! Тогава Пловдив остава под Цариград! Хм! Русенската железница на англичаните ли да се ремонтира, или немската железница на австрийците през Пловдив да се довърши? И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари! И започва рушенето! Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов. Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма.
към текста >>

Белите, лъснали над залива крепостни стени, кулите, табиите - дето, като си в морето по натежало време, под нагрочени облаци, и всичко тъмно, и вълните - черни и рошави, и ръмжи глухо наоколо, и като погледнеш към римската кула, не се вижда, но около върха е опасано като пола - като селска риза се белее сред черното вечна Варна.
И варненската крепост да се събори, че много е силна Варна военно... Хм!... Майната му! Само по едно са съгласни - макета и шопи или странджанци и гагаузи ще са България, не е толкова важно в края на краищата, важното е само който може да поведе съдбините на този народ към независимост да се отсече. Князът - какъвто и да е - ще носи селски калпак като на хайдутите, дето сме им плащали в брой, а не европейска царска корона или космополитична бомбайка! Да си стоят изолирани от света и да си знаят, че са балкански овчари тези балкански овчари! И започва рушенето! Та - за тези дневни ли, вечерни ли прощални разходки на Петър Дънов. Колко издънена е Варна! Чешмата с трите чучура и обелиска я няма. Това градено чудо на чудесата. Ташкюпрю го няма (все едно моста на Мостар да събориш - остава ли град там!). Белите, лъснали над залива крепостни стени, кулите, табиите - дето, като си в морето по натежало време, под нагрочени облаци, и всичко тъмно, и вълните - черни и рошави, и ръмжи глухо наоколо, и като погледнеш към римската кула, не се вижда, но около върха е опасано като пола - като селска риза се белее сред черното вечна Варна. И светне светкавица, и тогава виждаш как са се стрелнали към бога четиринадесетте минарета... Няма го вече това. Сринато е. Решили са го онези с моливите. Вечна Варна - дето камъните на пода на осемъгълните табии бяха от българска Плиска и Абоба. Нали ги караха български каменари, нали ги сякоха български майстори, български железари, български зидари нали спускаха отвесите, български дърводелци нали рязаха таваните на стражниците... Все селски момчета, дето станаха граждани.
към текста >>

22. Глава пета: Ученият - Атанас Славов

Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от сандалово дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено.
Добавете към това пневматичните тръби за всмукване на листчетата с читателските поръчки до библиотекарите и нейните половин милион книги по полиците още при откриването й - и ще имате представа какво поразява бостънци и къде се е озовал Петър след семинарията Дрю с нейната - ще бъде ли светотатствено да кажем - колкото научна, толкова и „училищна“ библиотека, която го беше изумила преди четири години. Точно през площада едва преди две години са завършени кулите и преддверието на катедралата „Света Троица“ - шедьовърът на Хенри Ричардсън. Гранитна кръстна църква в гръцки стил, висока над петдесет метра, тя е истинска симфония от гранит, разноцветни каменни облицовки, тухли и керамични плочки. Вътре - цветни стъкла, орехова ламперия и масивни мебели от дъб и ясен. Самият Бийкън Хил, възвишението на север от „Бостън Камън“, където е теологическият факултет и където живее Петър, е резиденция до резиденция на богатите стари бостънци и строежите на църкви и местни паркове и градинки продължават. Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от сандалово дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено. И до днес важи описанието на Дикенс от гостуването му тук в „Американски бележки“: „Въздухът бе толкова чист, къщите толкова светли и весели... тухлите бяха така невероятно червени, камъкът така невероятно бял, капаците и парапетите така невероятно зелени, дръжките на вратите и табелките на входовете толкова поразително ярки и искрящи... Градът е красив град и няма начин - както ми се струва - да не впечатли всеки външен човек по най-положителния възможен начин.“ Тази сдържана и строга красота господства и в студентско-преподавателските отношения на факултета. Пуританският дух на самоконтрол и дисциплина е сложил своя отпечатък и наистина го няма чичовското добродушие на Ню Джърси. На лекциите на доктор Бордън Паркър Боун по теизъм и философия на етиката Петър Дънов се среща най-ясно с тази липса на пърхащо бащинско отношение, което е така характерно за Дрю и до днес е така типично за американските преподаватели. Но - странно - това едва ли поражда чувството на загуба. По-скоро допринася нещо, което сам той ще прилага много по-късно към своите ученици; нещо, което Петър забелязва съвсем ясно в първата (и може би единствена) обща среща между новопостъпили студенти и семействата на преподавателите.
към текста >>

Откъдето и да иде влакът, ще запердашите покрай морето, ще навлезете сред складове, рампи, докове, ще започнете да пресичате крайните квартали към първата си гара в града и щом потеглите от нея към последната си станция - била тя Саут Стейшън или Норт Стейшън, която е по-близо до Бийкън Хил, кондукторът ще мине от вагон на вагон да ви подсети да се стягате и с него ще мине и багажният агент, на който трябва да дадете квитанциите и номера на куфарите си в багажния вагон.
Това е модерно здание в готически стил, облицовано с бял пясъчник, и дори днес изглежда съвременно. На пръв поглед не е особено монументално, но така е само на пръв поглед. Всъщност то е съединено през целия квартал с постройките на големия си парцел отзад и има излаз и на другата улица - „Чеснът стрийт“ номер 27. Адресите трябва да се знаят и да се помнят, не ги споменаваме за лукс. Ако тръгнете септември месец за насам, пълни с ентусиазъм, че ще учите теология в Бостънския теологически факултет, те ще ви трябват много преди да слезете. Откъдето и да иде влакът, ще запердашите покрай морето, ще навлезете сред складове, рампи, докове, ще започнете да пресичате крайните квартали към първата си гара в града и щом потеглите от нея към последната си станция - била тя Саут Стейшън или Норт Стейшън, която е по-близо до Бийкън Хил, кондукторът ще мине от вагон на вагон да ви подсети да се стягате и с него ще мине и багажният агент, на който трябва да дадете квитанциите и номера на куфарите си в багажния вагон. Трябва да му кажете да ги достави на ваше име на входа на института откъм „Чеснът стрийт“ - номер 27. Вие самият най- добре е да наемете от малките хердикови карети пред гарата със страничните седалки, дето се влиза отзад, защото са само 25 цента, и да дадете адреса, на който да ви закарат откъм главния вход: „Маунт Върнън“ номер 72. Искат ви там, за да може портиерът да ви отведе, където трябва, и да ви ориентират веднага, за да не се лутате излишно. За багажа ви вече са се погрижили. Ще ви дадат точни данни какви такси трябва да платите, колко от тях отначалото, колко през втория семестър.
към текста >>

* От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя.
Петър го окуражаваше да се хване и той, тъй като именно Граблашев му беше главният спътник в разходките, но Величко се срамуваше от черната работа и се мъчеше да върже двата края, като дава уроци на децата на заможни семейства. През есента Петър се нагърби с голямото чистене на комини из града в подготовка за зимата, което беше чудесно заплатено и при това според него подхождаше и за приятеля му Величко, тъй като горе на покривите нямаше кой да го види, че да се срамува. Но Гръблашев не можеше да преодолее съпротивата си срещу грубата работа и така си останаха - Петър хванал нуждата за рогата с две ръце, а Величко Граблашев с раиран панталон и сукняно сако по-бавничко, но без да си губи достойнството, подир него. Именно затова местата за излетите им заедно и дори едно-двете неколкодневни пътувания бяха винаги посочвани от. Петър; той имаше повече време да открие къде да заведе приятеля си. * От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя. Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане. Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час. В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св.
към текста >>

Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане.
През есента Петър се нагърби с голямото чистене на комини из града в подготовка за зимата, което беше чудесно заплатено и при това според него подхождаше и за приятеля му Величко, тъй като горе на покривите нямаше кой да го види, че да се срамува. Но Гръблашев не можеше да преодолее съпротивата си срещу грубата работа и така си останаха - Петър хванал нуждата за рогата с две ръце, а Величко Граблашев с раиран панталон и сукняно сако по-бавничко, но без да си губи достойнството, подир него. Именно затова местата за излетите им заедно и дори едно-двете неколкодневни пътувания бяха винаги посочвани от. Петър; той имаше повече време да открие къде да заведе приятеля си. * От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя. Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане. Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час. В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам.
към текста >>

И с учудване осъзна, че тук морето бе само едно, и носът на Пембъртън бе само един и непроменим, и островите стояха на запад и северозапад и юг просто като различни по големина парчета плоска суша сред заливите.
Нямаше къщи с еркери и дълбоки сачаци и хаети. Нямаше лозя и градини, и бурни скални острови, които изскачат и се променят и изчезват, и идат пак, преоблечени и преобразени - имаше само безкрай, водна пустиня, океан. Пясъкът дори под слънцето бе сив. Едър пясък. Беше седнал на него и гледаше към островите на Куинси Бей и входа на пристанището на запад, и океанът бе спокоен и безкраен, и горе над него небето бе синьо и безкрайно и изтъняваше по-бледо и по-бледо към хоризонта, над който се дигаха далечни неясни изпарения. И с учудване осъзна, че тук морето бе само едно, и носът на Пембъртън бе само един и непроменим, и островите стояха на запад и северозапад и юг просто като различни по големина парчета плоска суша сред заливите. Беше плоско. Беше непроменимо. Нямаше планини. Нямаше гори - нямаше ту тополи, ту дъбове, ту лозя, ту череши, ту плаж, ту блата. Тук беше част от планетата Земя.
към текста >>

И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя водата върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето: водата не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й.
Петър се съсредоточи да фиксира в погледа си къде точно бе хоризонтът. Мъчеше се да улови геометричното му място над местещото се ту по-наблизо, ту по-надалеч негово очертание. И след няколко минути флуктуацията на образа вече не му пречеше да закове точно къде минаваше той. Веднъж постигнал това, той започна любимото си ухажване на Водата, което щеше да завърши с влизане в нея. Отпусна се, и се отпусна и остави чувството за обкръжението си, за това как изглеждаше всичко около себе си да се оттече някъде встрани, където се оттичат несъществените неща. И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя водата върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето: водата не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й. * В спомените си за разходките си с Петър Дънов по това време Величко Граблашев разказва как съученикът му един път му казал, че ще го заведе на много важно място, но предварително го накарал да даде тържествено обещание, че няма да споделя с никого къде ще отидат, тъй като това ще бъде тайно общество от много издигнати хора. Непосветените не трябвало да знаят за него, тъй като това щяло да направи членовете му уязвими. Граблашев дал обещанието си и тогава състудентът му го завел някъде далече на северозапад в горите на Масачузетс след доста дълго пътуване с влак. Хората, с които се видели, живеели в земеделско стопанство, оградено отвсякъде с гора, и наистина нямали ни най-малко селски вид. Било очевидно, че са много издигнати.
към текста >>

Точно в центъра на вагона пукаше печка, натъпкана с антрацит, така че бе нажежена до червено.
Ние сме за Лоуел и гоним „Конкорд джънкшън“ с тези, които са описали друсащото удоволствие като Торо и Чарлз Дикенс - и това е път не по-малко незабравим от ужаса на линията Варна-Русе. Нямаше първа и втора класа, а вагон за господа (където се пуши) и вагон за дами (където не се пуши и има и мъже, и жени). Слава Богу, негърския вагон отпреди гражданската война, който приличаше на щайга на колела, вече го бяха махнали. Имаше много лашкане, много шум, много стени и малко прозорци, локомотив, креслив вик и камбана. Седалките бяха напряко по за двама души с пътека помежду им и врати на двата края. Точно в центъра на вагона пукаше печка, натъпкана с антрацит, така че бе нажежена до червено. Не се траеше до нея и можеше да видиш как топлият въздух трепери между теб и каквото и да погледнеш. Във вагона за жени имаше самотни пътнички и те можеха да прекосят Америка от единия до другия край, без който и да било да ги закача - мъжете бяха повече от учтиви с тях; отстъпваха места, сваляха шапки и вадеха вестници (макар че не ги четяха). Оттам нататък все едно, че си в България. Всички приказват на всички. Кондукторът няма униформа и се разхожда нагоре-надолу из вагоните, както му падне, влиза и излиза, обляга се на вратата с ръце в джобовете и дърдори с пътниците до себе си.
към текста >>

Студентите тук чакат първата си среща със скалпела, процес, в който всичко е уточнено до последния детайл, защото колко пъти ще се идва тук, докато се стигне до пълното познаване на човешката анатомия! - разреза на кожата, после отмахването настрана на подкожната мазнина, след това внимателно дисекциране на отделните мускули, кръвоносни съдове, нерви, по-големи жлези! Какъв трепет е да препашеш престилката и да разтвориш на масата близо до себе си страницата на анатомията на професор Грей на тъкмо онази част от ръката или крака, по която ще работиш! Огромно, огромно, огромно море, което трябва да се преплува, докато станеш лекар - тук те подготвят за това! Няма секунда време за друго! Мечтата на Дънов нямаше да се осъществи и сега.
Изучаването на анатомия е автономно - всеки прави дисекции. Освен близката болница, към учебната програма на факултета има диспансер и хирургическа клиника. Преподавателското тяло се състои от четиридесет и трима преподаватели, като повече от половината са с професорска титла - могъщ тим! Всичко е идеално и явно много повече, отколкото може да очаква един студент по медицина - но сърцето е празно. Как да проникнеш тук в това, което те интересува? Горе, на таванското помещение на четвъртия етаж на огромното здание с големите прозорци за повече светлина, с оберихта над масите за дисекция? Студентите тук чакат първата си среща със скалпела, процес, в който всичко е уточнено до последния детайл, защото колко пъти ще се идва тук, докато се стигне до пълното познаване на човешката анатомия! - разреза на кожата, после отмахването настрана на подкожната мазнина, след това внимателно дисекциране на отделните мускули, кръвоносни съдове, нерви, по-големи жлези! Какъв трепет е да препашеш престилката и да разтвориш на масата близо до себе си страницата на анатомията на професор Грей на тъкмо онази част от ръката или крака, по която ще работиш! Огромно, огромно, огромно море, което трябва да се преплува, докато станеш лекар - тук те подготвят за това! Няма секунда време за друго! Мечтата на Дънов нямаше да се осъществи и сега. Към анатомията на Грей той щеше да се връща отново и отново десетки години по-късно, за да провери това или онова, щеше да използва приятеля си Чакалов в тези си усилия, но сега? И тук? Георги Чакалов вече завършваше, набираше вестника си и учеше, и дисекцираше, и правеше упражненията си по анестезия във Филаделфия, и даже му писа, че е подал документите си за конкурс за стажуване в една болница в Рочестър, щата Ню Йорк, и друга в Провиденс, Родайланд, и сега чакаше и се молеше да му излезе късметът, за да продължи нататък в пътя си на доктор. А той? Авторски блик В публикуваните спомени на някои ученици на Петър Дънов се разказва за запазените му бележници и дневника, който е водил по време на пребиваването си в Америка и веднага след завръщането си в България.
към текста >>

Били скрити в специални хранилища в морените на Витоша, но с годините идва ново поколение дъновисти.
Тези материали биха ни обяснили точно какво е било състоянието му, как и защо е Взимал решенията си да премине в ново учебно заведение и защо е прекъснал следването си в Медицинския факултет на Бостънския университет. За съжаление по време на Втората световна война, когато бил евакуиран при членове на братството в село Мърчаево, Учителят изгорил дневника. Брат Галилей Величков обаче твърди, че дневникът след смъртта на Дънов е останал в братски ръце и че го е виждал. Що се отнася до тефтерчетата, те били запазени от неговите спътници с огромни жертви по време на гоненето на дъновистите след 1950 г. от тогавашния режим. Били скрити в специални хранилища в морените на Витоша, но с годините идва ново поколение дъновисти. Тласкани от смесени чувства на неориентираност и жажда за самочувствие и контрол над словесното наследство на Петър Дънов, наследниците на учениците му опразват витошките скривалища. Много от пазените в тях материали окончателно изчезват, а някои вероятно биват унищожени с мотива, че днешните жители на планетата са недостойни за тайното учение на Учителя и ще го схванат грешно така, както той го е оставил. Накратко - наследниците на наследниците правят недостъпна част от тези по чудо запазени бележки, за да не се създадяло негативно отношение към Бялото братство. Част от това което е останало, се крие по начин, който продължава постепенното му затриване, а това, което се издава, понякога се преиначава, за да се дадяло „смляно“ на „невежите“. Убий словото на Месия, та да спасиш сградата на църквата, в която него вече го няма! Какво ново под слънцето! След месец-два Петър Дънов решава да си вземе удостоверението за завършен кратък курс по обща медицина.
към текста >>

23. Жорж (Георги) Радев - Георги Христов

Тя пада върху част от двора, разкрива сякаш задрямали в морен сън сечива и спира при насрещния плет.
Късно е. Отдавна над селото лежи тишината на лятната жетварска умора. Ние бавно тръгваме към сайванта. Това е нашата спалня, послана с ръжена слама, където ни чакат недосънуваните сънища на един чудесен свят, на който искаме да станем скромни безименни пионери. От разтворената врата на къщата, където лампата още не е угасена, излиза сноп мека жълтеникава светлина. Тя пада върху част от двора, разкрива сякаш задрямали в морен сън сечива и спира при насрещния плет. Прочитаме си вечерната молитва. Лягаме и заспиваме върху коравия нар. Струва ми се в съня, че някакви длани ме докосват. Дали това не са дланите на моята майка или на великата майка на света, която в тоя час докосва земята? Преди да заспя, разсъждавам за земята.
към текста >>

Зън, зън - ще пее земята и моретата и океаните ще ликуват и ще се заливат в смях.
Лягаме и заспиваме върху коравия нар. Струва ми се в съня, че някакви длани ме докосват. Дали това не са дланите на моята майка или на великата майка на света, която в тоя час докосва земята? Преди да заспя, разсъждавам за земята. Ще дойде - мисля си аз в предсънните видения - ден, когато ще се зарадват тези корави материци и това кълбо ще звънти в пространството като весела пчелица. Зън, зън - ще пее земята и моретата и океаните ще ликуват и ще се заливат в смях. Когато някой буден в далечните светове зърне нашата планета, той ще забележи една светла точица върху огромно- то петно на материка. Не е ли тази точица светлинка Ачларската комуна? Да, това е тя без друго. ___________________________________________________ 96 Диканята е земеделски уред за вършитба. Представлява тежко шейновидно приспособление, направено от дъски, за очукване на зърната на зърнените култури след жътва.
към текста >>

Най-големите му постижения са откриването на планетата Уран и на двата и спътника (Титания и Оберон), откриването на спътниците на Сатурн (Мимас и Ен- целад), както и откриването на инфрачервеното излъчване.
___________________________________________________ 96 Диканята е земеделски уред за вършитба. Представлява тежко шейновидно приспособление, направено от дъски, за очукване на зърната на зърнените култури след жътва. Наименованието и произлиза от турската дума diken - шип. 97 Холан - дума за несъгласие, възразяване. 98 Уилям Хершел (1738-1822) - английски астроном и композитор от немски произход. Най-големите му постижения са откриването на планетата Уран и на двата и спътника (Титания и Оберон), откриването на спътниците на Сатурн (Мимас и Ен- целад), както и откриването на инфрачервеното излъчване. По- малко е известен като автор на 24 симфонии. 99 Бартоломе Естебан Мурильо (1617-1682 г.) е знаменит испански художник, един от най-значителните представители на испанската барокова живопис и глава на севилската школа.
към текста >>

24. 2. Борис Николов - спомени на един комунар от с. Ачларе - Георги Христов

Чакахме вятър и обикновено той излизаше в полунощ, слабичък ветрец откъм морето.
В цялото село нямаше веялки. Овършаното жито трябва да се отвява като се хвърляше с лопати срещу вятъра. Добре, ами ако няма вятър? Овършаното се натрупваше встрани от гумното, а по средата се насажда нов харман. И отново се вършее с два впряга. Чакахме вятър и обикновено той излизаше в полунощ, слабичък ветрец откъм морето. Тогава трябва да станем, макар че сме преуморени и сънливи, и да започнем превяването на хармана. А то ставаше с една дървена лопата. Гребнеш от купата и хвърляш високо над главата си. Лекият ветрец отвява плявата в страни, а житното зърно пада право надолу. Понеже вятърът беше слабичък, трябваше да хвърляме житото с плявата 3-4 пъти, докато се отвее плявата от житото.
към текста >>

Тогава трябва да станем, макар че сме преуморени и сънливи, и да започнем превяването на хармана.
Овършаното жито трябва да се отвява като се хвърляше с лопати срещу вятъра. Добре, ами ако няма вятър? Овършаното се натрупваше встрани от гумното, а по средата се насажда нов харман. И отново се вършее с два впряга. Чакахме вятър и обикновено той излизаше в полунощ, слабичък ветрец откъм морето. Тогава трябва да станем, макар че сме преуморени и сънливи, и да започнем превяването на хармана. А то ставаше с една дървена лопата. Гребнеш от купата и хвърляш високо над главата си. Лекият ветрец отвява плявата в страни, а житното зърно пада право надолу. Понеже вятърът беше слабичък, трябваше да хвърляме житото с плявата 3-4 пъти, докато се отвее плявата от житото. През това време опитвахме се да ядем като дъвчем овършаното жито, а то е с такъв сладък аромат.
към текста >>

Поискаха червеното теле и им го продадохме за 2000 лева.
Нивата, дето падна брат Коста от Росинаш ли беше, не помня - вечерта - хе там, в дерето ечемика дето беше, в нашата нива има извор. Извори имаше, когато беше десятък през времето на Радославовото управление, нещо преди 20 години, и сега пак земята отдолу е напоена, само че отгоре засъхна. Вчера с брат Манола косихме ливадата от утринта до вечерта с голямо преспиване и едва я покосихме. Реката е насипана и коритото е повдигнато на високо, че водата прелива и залива ливадата. Чиновникът на телеграфопощенската ни станция с госпожата си се сближиха доста с нас. Поискаха червеното теле и им го продадохме за 2000 лева. Дадохме им място да си сеят бостан при нашия на новите лозя. Започнаха да се интересуват и да симпатизират на това учение. Тази сутрин бяхме на утро в основното училище. Отделенията прекратиха. Днес си вземаха свидетелствата.
към текста >>

Изморен от физически труд: на полето оран, в село дребни работи около добитъка, вкъщи кое где паднало там останало.
И така да ти отговоря, но по едни или други съображения отложих. Братя мои! Вие знаете (макар и късо време да живяхме заедно, все таки си поопознахме характерите), че в мен нищо преправено няма. Говоря, върша, тъй както си е и както го разбирам. Туй ти го намятам за по-долното, което ей сега ще ти пиша: Писмото ти като че бе навреме изпратено за подкрепа и помощ някак носяща. Получих го вечерта след завръщане от сеитба, местността „Новите лозя“ - към голямата река. Изморен от физически труд: на полето оран, в село дребни работи около добитъка, вкъщи кое где паднало там останало. Телесно изморен, духом бодър и ето от София писмо. Като го прочетох, умората изчезна, сила ме обзе, плановете ми се видяха тесни, малки и започнах да обмислям още нови. Борисе, не го имай, брате, за ласка, че те лаская, пиша ти истината. Тогава бях оставен от помощниците си - слуги. Единият по предлог, че баща му е болен, а другият, че Коледа идело, а свиня те нямали и напуснаха след три седмици.
към текста >>

Телесно изморен, духом бодър и ето от София писмо.
Братя мои! Вие знаете (макар и късо време да живяхме заедно, все таки си поопознахме характерите), че в мен нищо преправено няма. Говоря, върша, тъй както си е и както го разбирам. Туй ти го намятам за по-долното, което ей сега ще ти пиша: Писмото ти като че бе навреме изпратено за подкрепа и помощ някак носяща. Получих го вечерта след завръщане от сеитба, местността „Новите лозя“ - към голямата река. Изморен от физически труд: на полето оран, в село дребни работи около добитъка, вкъщи кое где паднало там останало. Телесно изморен, духом бодър и ето от София писмо. Като го прочетох, умората изчезна, сила ме обзе, плановете ми се видяха тесни, малки и започнах да обмислям още нови. Борисе, не го имай, брате, за ласка, че те лаская, пиша ти истината. Тогава бях оставен от помощниците си - слуги. Единият по предлог, че баща му е болен, а другият, че Коледа идело, а свиня те нямали и напуснаха след три седмици. Добре направиха, че ме оставиха.
към текста >>

НАГОРЕ

0.28658008575439