Търсене в текстове за 'Стария правопис'

НАЧАЛО

ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 13 резултата в 3 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Заминаване и следване в Америка - Георги Томалевски (1897-1988)

В ръце той имаше малка ръчна чанта, в която се намираха най-необходимите подръчни вещи, две-три книги и едно евангелие на английски език, издание на Британското библейско дружество и още едно - на български език от онова време, когато рядко издаваните книги се печатаха с малко наивния и мил следосвобожденски език и правопис.
Заминаване и следване в Америка През един августовски ден на 1888 г. един млад човек стоеше на палубата на океанския параход и гледаше в далечината, където океанът докосваше неясните очертания на хоризонта. Той беше с хубави замислени очи и с необикновена чистота в погледа. Облечен беше скромно и багажът му се състоеше само от един доста износен, но спретнато обвит с калъф куфар, който се намираше в помещението за багажа. В ръце той имаше малка ръчна чанта, в която се намираха най-необходимите подръчни вещи, две-три книги и едно евангелие на английски език, издание на Британското библейско дружество и още едно - на български език от онова време, когато рядко издаваните книги се печатаха с малко наивния и мил следосвобожденски език и правопис. Параходът на компанията за презокеански пътувания беше пълен с пътници от всякакви народности, които отиваха в Америка примамващия континент на доларите, за печалби. Може би единствен пътник в този голям параход, който бе съвършено чужд на това, което привличаше хората в задокеанския свят, бе младият българин Петър Константинов Дъновски. Неговите намерения бяха толкова различни от намеренията на другите пътници, че ако той би ги изказал пред тях, те щяха да ги посрещнат или с недоверие или с насмешка. Положението на този млад прекрасен човек беше както положението на всички, дошли на земята с мисия небесни пратеници преди него. Той трябваше да огледа, да проучи, да се осведоми за живота в своето време, да схване стремежите на хората и преди да посее семето, което ще даде плод, да разбере каква е почвата на божествената нива.
към текста >>

Старият човек я погледна и учуден я запита:
Случваше се да го открием седнал на някакво красиво отдалечено място, отправил поглед в далечината или пък със затворени очи и вглъбен в себе си да размишлява. Друг път сме го откривали да се моли. В такъв случай той дори не ни усещаше и ако някой си позволяваше да го побутне, той трепваше от изненада, а върху лицето му имаше израз като на човек, който се събужда от дълбок, но красив сън. Сестра Р. К. слушаше възрастния човек и по бузите й се стичаха сълзи на умиление. Старият човек я погледна и учуден я запита: - Защо плачете, госпожо? - Ей така. От вашия разказ. Много съм ви благодарна, господин К. Аз винаги така съм си мислила за моя Учител.
към текста >>

Старият юрист бавно стана от стола и поглеждайки с учудени очи към уважаваната в града Р.
- Ей така. От вашия разказ. Много съм ви благодарна, господин К. Аз винаги така съм си мислила за моя Учител. Милионери има много на този свят, но той е единствен. Старият юрист бавно стана от стола и поглеждайки с учудени очи към уважаваната в града Р. К., тръгна към своя дом. Дали този човек е знаел всъщност кой е бил неговият състудент в Америка? * През време на студенството в Америка с Учителя се случиха доста забележителни неща. Един ден той срещнал намиращия се също в Америка българин Величко Граблашев, който бе известен навремето като ревностен член на спиритическото общество.
към текста >>

2. Глава първа: Лъкът и тетивата - Атанас Славов

И когато през злобата, с която българските нацисти забраняваха тази ни любов, и злобата, с която българските комунисти забраняваха тази ни любов, моят съученик Михаил, вече на четиридесет години и световноизвестен скулптор, четвърт век след раздялата ни отиде да живее в Америка и писа на учителката ни по английски мис Дъглас - вече над осемдесетгодишна, че ето - живее в САЩ и я обича, тя му отговори с писмо, пълно с радостна изненада и, представете си! - с неговото писмо, върнато в плика с правописните му грешки, поправени с червено мастило, и сълзите му рукнаха, защото любовта преля; те - учителката и ученикът - никога не бяха се разделяли.
Защото тази история е за християнски работи, за божи работи, и аз трябва да поема пътя си в тази книга, мотивиран единствено от силата на любовта. Трябва да изчистя от себе си онова, което е било в пътя на любовта ми към божите работи. Защото аз видях доброто, и даването в името на доброто, и ученето на добро там, където ме насочи най-вярващият човек, когото знам - баща ми; и това бе Американското основно училище в София, за което и учителите ми, и аз, и съучениците ми, и всичко, докоснало се до него, е обвинявано в сто смъртни гряха: в предателство, вражеско грабителство, империализъм на чужденци изедници и какво ли не. А това се изпречва в пътя на любовта и е трудно да се изчисти напълно от душата ми, за да не пречи на написването на тази история. Всъщност никога не съм имал чувството, че моите американски учители от конгрегашката мисия в България са нещо различно от мен, и те никога не са смятали, че са различни от своите ученици, и дойдоха през океана с любов - да дадат, което те имат, а ние нямаме, а ние отидохме към тях и им дадохме със същото чувство на любов това, което те не са и очаквали от нас - ученици, каквито досега не бяха имали. И когато през злобата, с която българските нацисти забраняваха тази ни любов, и злобата, с която българските комунисти забраняваха тази ни любов, моят съученик Михаил, вече на четиридесет години и световноизвестен скулптор, четвърт век след раздялата ни отиде да живее в Америка и писа на учителката ни по английски мис Дъглас - вече над осемдесетгодишна, че ето - живее в САЩ и я обича, тя му отговори с писмо, пълно с радостна изненада и, представете си! - с неговото писмо, върнато в плика с правописните му грешки, поправени с червено мастило, и сълзите му рукнаха, защото любовта преля; те - учителката и ученикът - никога не бяха се разделяли. И това е такава любов, такава любов през океани, през ужаси и време, и мъки, и десетилетия съвършено загубена надежда някога да се видят, и отчаяние, че си ограбен от миналото си... И не е това изблик на емоция от туй, че ето - някой не те е забравил, значи сладък си, сладко е! И не е това, че става дума за американски работи някакви (или каракачански). Не! Това е, че си част от това тотално взаимно привличане, тотално проникване, тотално сливане, към което не можем да не се стремим и не можем да не се жертваме за него, както не може да се изкорени в човека верското чувство - това дълбоко съзнание под всичко и над всички условия и превратности в нас, че има нещо над този тук живот и това ни тук съществование, от което сме част и което е хармонично, и което никога няма да ни изостави и ние никога няма да изоставим. И не е работата в това, че някой, който е по-голям и има, ти е дал нещо на тебе, бедния, и... колко хубаво! Голям или малък, умен или глупав, любовта е тотална сила, универсална, всепроникваща и еднакво величествена във всичките си форми. Сила като всяка сила. Проста като земното привличане, което - виж какъв урок ни дава с това, че един килограм злато тежи колкото един килограм суха кравешка тор! Пеперудата излита и крилцата й са пъстри и викат, повети от топлия ветрец: „Ела, ела, ела, ела, оплоди ме...“ И това е толкова пълно с любов, колкото поезията на Петрарка.
към текста >>

Още преди Коледа се домъкнаха трима-четирима в дома му да повъртят капи в ръка, без да казват какво има, додето най-старият не изтърси: - Ами, направо да си кажем, чорбаджи Атанасе, сгрешихме, че не тръгнахме с теб за училището, и таквоз; ако не си се разколебал заради нас, дай да направим едно истинско училище, да не се врат децата в килера, че тъмно, и срамота! - Училище да е! - протегна две ръце чорбаджи Атанас, а очите му се смееха.
В една област, в която те самите винаги бяха мечтали да навлязат, без да могат, сега отроците им проникваха напред като нажежен нож в прясно масло. Идваха намусени уж да видят как върви, показваха глави във вратата, слушаха как звънтят гласчетата на сополанковците им - измити, в чисти дрешки нагласени - пеят, четат, смятат. И колкото и да се стискаха да останат сдържани и намусени, додето стигнат до мегданчето долу до извора, дето се събираха, като не са на полето, вече се хилеха до уши и клатеха глави. - Абе тъй тя, чорбаджи Атанас май прав излезе. Глупави селяни сме си, ей! Чорбаджията ги остави първи те да му кажат каквото имат да казват. Още преди Коледа се домъкнаха трима-четирима в дома му да повъртят капи в ръка, без да казват какво има, додето най-старият не изтърси: - Ами, направо да си кажем, чорбаджи Атанасе, сгрешихме, че не тръгнахме с теб за училището, и таквоз; ако не си се разколебал заради нас, дай да направим едно истинско училище, да не се врат децата в килера, че тъмно, и срамота! - Училище да е! - протегна две ръце чорбаджи Атанас, а очите му се смееха. - Само че училище беше есенес, сега ще стиснем ръце за училище и църква! Огледаха се като втрещени селяните. Тоз човек не мирясва ли? - Ами - старият не дигаше очи от протегнатата към него ръка на Атанас, - че то нашите варненски българи нямат църква, че ние... - Варненци си е тяхна работа - проби път един едряга отзад и сграбчи ръката на чорбаджията с две ръце. - Училище и църква да е! - Варненци си е тяхна работа - повтори чорбаджи Атанас и стисна и той ръцете му с две ръце, а после взе да изрежда ръкостискания с останалите. Но наум си каза: „Сега тук, после и във Върна ще дигнем.
към текста >>

- Ами - старият не дигаше очи от протегнатата към него ръка на Атанас, - че то нашите варненски българи нямат църква, че ние... - Варненци си е тяхна работа - проби път един едряга отзад и сграбчи ръката на чорбаджията с две ръце.
- Абе тъй тя, чорбаджи Атанас май прав излезе. Глупави селяни сме си, ей! Чорбаджията ги остави първи те да му кажат каквото имат да казват. Още преди Коледа се домъкнаха трима-четирима в дома му да повъртят капи в ръка, без да казват какво има, додето най-старият не изтърси: - Ами, направо да си кажем, чорбаджи Атанасе, сгрешихме, че не тръгнахме с теб за училището, и таквоз; ако не си се разколебал заради нас, дай да направим едно истинско училище, да не се врат децата в килера, че тъмно, и срамота! - Училище да е! - протегна две ръце чорбаджи Атанас, а очите му се смееха. - Само че училище беше есенес, сега ще стиснем ръце за училище и църква! Огледаха се като втрещени селяните. Тоз човек не мирясва ли? - Ами - старият не дигаше очи от протегнатата към него ръка на Атанас, - че то нашите варненски българи нямат църква, че ние... - Варненци си е тяхна работа - проби път един едряга отзад и сграбчи ръката на чорбаджията с две ръце. - Училище и църква да е! - Варненци си е тяхна работа - повтори чорбаджи Атанас и стисна и той ръцете му с две ръце, а после взе да изрежда ръкостискания с останалите. Но наум си каза: „Сега тук, после и във Върна ще дигнем. Гърците имат, гагаузите, арменците, всички християни ще имаме училища и църкви.“ И повтори на глас - Училище и църква да е! Това всичкото става в едно село с каменни дворни огради, с пръснати къщи на земята отдолу с камъни, горе с паянтови дъсчени стаи, между дворовете с прасета и кокошки, тор и кал - едни на тоз баир, други на онзи, тук кичур каваци, там куп габъри, в средата една дупка с извор под селския чинар, и като се събереш там да си кажеш по една дума - потънал си сред черни пътища и храсти и турски керемиди и колкото и да дигаш очи, хоризонтът ти е на един километър. Баири и жита. Качиш се горе на баира да видиш божия свят и пак то - хоризонтът ти пак на един километър: жита, черни пътища, по някой болван бигор от морето тук, дето се е оттеглило на изток преди пет милиона години, и толкоз.
към текста >>

3. Глава втора: Ученикът и учителите му - Атанас Славов

Най-старият български протестант Гавраил Йлиев е избран за декан на методистите в България.
С прочутите си думи: „Това е добър ден за умиране!“ Ситинг Бул повежда атаката си. За половин час са избити 210 войници. Индианците съсичат ранените. Къстър е прострелян и пада от коня си, при което две индианки, които го разпознават, му пробиват с клечки тъпанчетата на ушите „за да чува по-добре, когато се каже, че е сключен мир!“. 1876 (2 октомври) в Русе се провежда годишното събрание на методистката мисия в България и на него завършилият пасторския си стаж в Ню Арк Йордан Икономов получава българското си пасторско назначение. Най-старият български протестант Гавраил Йлиев е избран за декан на методистите в България. 1876 в Русия Петър Илич Чайковски изживява най-щастливия момент в живота си, когато седящият до него Лев Толстой се разплаква, докато слуша анданте-кантабилето на първия му струнен квартет. 1877 в Медисън (семинарията на Дрю) отново се връща за двегодишна специализация Боянов. 1877 в Свищов почива съпругата на ръководителя на американското духовно училище Чалис и бива погребана в местните гробища. 1877 в Теологическия колеж на Бостънския университет започва лекциите си по философия обвиненият по-късно в персонализъм проф. Бордън Паркър Боун.
към текста >>

И ей ги на среднощ двамата, пък то студ! Варненски лош студ, снегът измиташе на коси на коси из сухата трева извън портата и те чакаха край мангалчето в караулната и се грееха - Константин и старият Ибрахим.
Приказваха с кадията - и работата излезе проста! Имало закон, че щом се съберат 25 турски семейства, където и да е, имат право да си дигнат джамия, да се молят на Аллаха. Така че варненските българи, понеже един вид бяха верни граждани на султана и така нататък там, знаеха какво да кажат, ако стане нужда; взеха, че събраха подписи за разрешение за собствен молитвен храм от не двайсет и пет, а четирийсет, кажи го, петдесет верноподанически техни семейства във Варна и хайде при мютесарифина да се разберат; и Абдул Рахман сам предложи да се преоблекат двайсетина българчета в стражарска униформа, да не направят поразия разлютените гагаузи и измирли-турци, и хайде! Доде се усети който и да е, наговориха се на четиринайсети февруари да се съберат в двора на училището и единият етаж да стане на църква - „Св. Архангел Михаил“, и да се струпа народ, и да я открият, и да я осветят. По закона. И ей го е Константин, дърт мъж вече, ама се промъкваше с почерпки при приятеля си Ибрахим - пазача на крепостната порта, дето й викат на разговорен език „Ибрахим капусу“ на негово име, и уговориха през нощта той тайно да отвори на каруцарите, дето ще дойдат с каруци от Хадърча да донесат църковни утвари, икони и каквото трябва от хадърчанската църква да наредят както му е ред. И ей ги на среднощ двамата, пък то студ! Варненски лош студ, снегът измиташе на коси на коси из сухата трева извън портата и те чакаха край мангалчето в караулната и се грееха - Константин и старият Ибрахим. Стоплил бе чай едно канче старецът, ама на отеца не му се пиеше - само се чудеше на себе си, дърт мъж с деца - защо сърцето му тупаше като на хлапе! Нямаше ли да се наиграе, че да улегне. А Ибрахим се хилеше - той не се бе наиграл, че попът ли? И ей ги зададоха се с двете каруци поп Иван Бакърджиев, Петър Атанасов, Курти Добрев, Слави Стоянов и Добри Бацов; затупаха премръзнали крака, додето старецът издърпа тежката врата и им се ухили с липсващия зъб: - Буйрум! Хайде, пуйчетата ми! Хайде да видим донесли ли сте ми хадърчанска баница, че и аз душа храня. Поп Иван погледна Константин и се чудеше нещо, и Константин трябваше да обясни, защото Иван не беше варненец и не знаеше за какво става дума. Посочи горе над портата изчуканите изтънко-изтънко арабски букви в елипсовидния каменен щит: - Така пише горе, от самия Айни стихове: „Всеки, който влиза и излиза през тези порти, да чете следующия надпис: „Тези порти на пуйките са направени с помощта на Всевишния.“ А Ибрахим умираше да се смее; малко трябва да е взел-дал старецът, си мислеше Иван, като го гледаше изпод гуглата: - Аз пазаческата си дума няма да наруша заради вас бре, хайванчетата ми.
към текста >>

Взема баницата Ибрахим, сръбнаха по глътка чай да подпечатат приятелството и той подаде на всеки по едно парче, и за него - стария турчин - остана само едно.
И ей ги зададоха се с двете каруци поп Иван Бакърджиев, Петър Атанасов, Курти Добрев, Слави Стоянов и Добри Бацов; затупаха премръзнали крака, додето старецът издърпа тежката врата и им се ухили с липсващия зъб: - Буйрум! Хайде, пуйчетата ми! Хайде да видим донесли ли сте ми хадърчанска баница, че и аз душа храня. Поп Иван погледна Константин и се чудеше нещо, и Константин трябваше да обясни, защото Иван не беше варненец и не знаеше за какво става дума. Посочи горе над портата изчуканите изтънко-изтънко арабски букви в елипсовидния каменен щит: - Така пише горе, от самия Айни стихове: „Всеки, който влиза и излиза през тези порти, да чете следующия надпис: „Тези порти на пуйките са направени с помощта на Всевишния.“ А Ибрахим умираше да се смее; малко трябва да е взел-дал старецът, си мислеше Иван, като го гледаше изпод гуглата: - Аз пазаческата си дума няма да наруша заради вас бре, хайванчетата ми. Портата се казва Пипи-капу - „врата на пуйките“ и нали затова ви пущам - защото сте пуяци! И умираше да се смее! Вкараха колите. Затвориха вратата. Взема баницата Ибрахим, сръбнаха по глътка чай да подпечатат приятелството и той подаде на всеки по едно парче, и за него - стария турчин - остана само едно. Най- голямото. Да знаят, че им е приел подаръка. Добичета нещастни и те, какво се мъчат, какво се бъхтят - си мислеше Ибрахим - християнски препирни и глупости, ама какво да се прави, млади са. Нека! Църквата „Св. Архангел Михаил“ На сутринта тълпата в двора на училището беше огромна.
към текста >>

Виждат се по на юг останките от стария кей и старите релси на железницата, дето бурята ги затри и затова железничарите се прибраха по към града. Така.
После пак празно. После казарма, после склад военен, после болница, после основи на училище, уж дето ще се строи голямо. Затворът, турското управление. И най на запад, вътре в крепостната стена е вятърната мелница - стърчи и наднича на запад към загубените села на Добруджа. Отвън стената най на юг е пристанището на английската железница, а отсам, в морето стърчат трите скели на варненското пристанище. Виждат се по на юг останките от стария кей и старите релси на железницата, дето бурята ги затри и затова железничарите се прибраха по към града. Така. А додето Петър тича и гледа да изкара първата си червена панделка в училището, събрано с толкова труд от баща му и дядо му, че да зарадва баща си, че се е отличил, и кака му Мария да не го гледа като че ли е някое глупаво хлапе, през океана, и то точно по това време се броят парите и хората, и умовете, с които ще се събере пък училището, дето ще се възпитат учителите, които ще дойдат да го учат в България, и учителите, които ще го учат в Америка. Така някак вървят заедно работите. В Америка образованието е като нашето образование по време на турското робство. Правят го личности, а не правителства. Методистката църква във Варна През петдесетте години на миналия век, както видяхме, Джеймс Стронг започва разпалената дискусия за нуждата от централна духовна семинария за солидната подготовка на методистки пастори.
към текста >>

Идва в Америка през 30 декември...” „Дотук ни една правописна грешка! - си каза леко разочарованият Стронг.
Ходи на училище в родния си град до 1862. През октомври 1862 отива в Малта и влиза в малтийския протестантски колеж. През ноември 1865 влиза в Роберт колеж в Константинопол... където завършва през 1869. Заема се с учителстване в Ямбол, Тракия, през 1870 и в Котел, родното си място, през 1871-72. Става чиновник в английската моряшка болница на 12 март 1873. Идва в Америка през 30 декември...” „Дотук ни една правописна грешка! - си каза леко разочарованият Стронг. - А такава граматична грешка, ако ме гледат в ръцете, както аз го гледам, и аз може...” Но преди да си завърши мисълта, Томов видя, че предлогът пред датата не върви баш така и без да се колебае, драсна черта и вмъкна поправка: „...на 30 декември 1874 и влиза в тази семинария на 4-ти март 1875.“ Записването на Стефан Томов в университета Дрю, Медисън Новият студент остави перото на тежката полирана дъбова маса. Така! Докторът намигна окуражително и двамата се усмихнаха като стари съзаклятници. Снеговете отново бяха сковали алеите в леса, когато Дружеството на полиглотите в Дрю се събра на учредителна среща в затоплената от парното голяма читалня на Гибънсовата библиотека. Оказа се, че членовете му общо говореха осем древни и осемнадесет съвременни езици. На първите две места в модерните езици (според официалната история на Дрю от Джон Кънингам) бяха двама българи: Стефан Томов от Котел с осем езика и Йордан Икономов от Елена, който беше изпипал шест.
към текста >>

Най-старият - Икономов - на гърба на снимката си е написал топло, искрено посвещение на учителите си: „Теологичната семинария Дрю, Декември 29/1874.
Отваряме чекмеджето и се оказва, че това са седем-осем снимки на чужденци студенти, подарени на учителите им. Всичките са правени няколко години наред при фотографа Морисън в съседното градче на запад (не в Медисън, който е на изток), така че симпатягите от Дрю с цилиндри, бомбета и нови вратовръзки са пердашили по двама по трима по трамбоването шосе, дето минава пред желязната входна врата и са се смели, и са се връщали весели и доволни, защото отде да знаеш! - може да е имало хубави хамбургери с бира в градчето. И ръцете ми се разтреперват, защото какви личности те гледат от тези снимки само! Прострелват те, разсъбличат те с тези техни очи. Какъв ренесансов дух, каква младост, каква сила и самоувереност. Това са българи от Българското възраждане - лека му пръст! - скъпи мои! Двадесет и две-три годишни момчета! Трима. Най-старият - Икономов - на гърба на снимката си е написал топло, искрено посвещение на учителите си: „Теологичната семинария Дрю, Декември 29/1874. Ваш с братски чувства, Й. И. Икономов” Томов, който изглежда по-нерешителен и сдържан, е лаконичен, но обичта му се усеща, колкото и контролирана. Трудно се разчита името на третия българин: силен, изправен, с очила и бакенбарди - самоуверен. Чета го като „Желясков“, но после - когато директорката ми казва - „Вижте, господин Славов, ще ви дам снимките сам да намерите как да ги преснимате, но вие лично ще ми ги върнете, разбрахме ли се? “ - аз се изчервявам на доверието й и като ги залепям на стъклото на репродуктора, кой знае защо загрявам, че това, което отпред прилича на буквата „джей“, както се пише сега, преди сто години така се е пишело главно „ти”.
към текста >>

А старият директор ги гледал, виждал колко са „величествени“ превзетите му ученици, знаел, че „какво знаят те“, какво да им каже и какъв лесен бил сега за тях пътят им и как щели да го омацат, и се усмихвал, и се правел на глупав: - Да, да, господин Коларов, Христо мъничък като беше, тичаше само по ризка, стегнатичък такъв, и аз го шляпках по голото „д“.
Спял със запретнати ръкави. Пишел и печатал наляво-надясно, тресял дядо-Петковото списание „Читалище“ в Цариград, дискутирал пламенно за културата и за образованието. Като дошло времето на колосаните яки и префърцунения социализъм, времето, когато приятелят му поп Константин спял самотен в стаичката си на тавана на църквата „Св. Архангел Михаил“ в Ченгене махлеси, патриархът на българската словесност Иван Вазов се закачил по негов адрес в „Един бисер на Черно море“. Вярно, че Шишков пишел малко смешни стихове, но не по-смешни първи стихове от Вазовите: Ой Варна, Варна, Одесос стара близо Каварна ти се докара... Е, и! Васил Коларов, като го срещнел в коридора на училището с великите си съмислители, се фръцкал пред тях, като му изказвал съжалението си, че Ботев не го признал като поет навремето. А старият директор ги гледал, виждал колко са „величествени“ превзетите му ученици, знаел, че „какво знаят те“, какво да им каже и какъв лесен бил сега за тях пътят им и как щели да го омацат, и се усмихвал, и се правел на глупав: - Да, да, господин Коларов, Христо мъничък като беше, тичаше само по ризка, стегнатичък такъв, и аз го шляпках по голото „д“. Как да им обясни на тези напомпани вече с митове и легенди хлапаци, и на всичкото отгоре вече отровени от диктуваната отвън пропаганда на министерството, че трябва просто да се гледа на всичко - но не само да се гледа, но и да се вижда, че трябва по човешки да се живее, не трябва да се употребяват много главни букви - но кой от аргументите му за истински народно и близо до земята образование и култура по вестници и списания е бил чут? На тези хлапаци тогава какво да каже? Шумналията Димитър Станчев бил ученик на Добри Войников, сетне учил в Цариград, след това като учител в село Ботево, близо до Варна, се впуснал в утопичните социалистически идеи на Фурие - няма как! - това било векът на Брук Фарм до Бостън, на Фрут Фарм до Харвард, ето ти го и Станчов до Варна! Фердинанд Дечев, третият учител на Петър в реалката, бил от банатските българи - католик. Учил в Сегедин, в Унгария, учителствал край Букурещ. С австрийския си паспорт се настанил като агент на Киряк Цанков (от националноосвободителните деятели в румънската столица) в Свищов и му въртял международната куриерска работа.
към текста >>

0.3428840637207