НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
63
резултата в
5
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
4. ПРИРОДА И КАЧЕСТВА НА ЗНАЦИТЕ НА ЗОДИАКА
 
- Влад Пашов (1902- 1974)
Сангвиниците
, които са израз на елемента на въздуха, са дружелюбни, обичат мира и хармонията и са справедливи, идеалисти, обичат науката и изкуствата, интелектуалци.
3. Знаците на въздушния тригон са: Близнаци, Везни и Водолей. 4. Знаците на водния тригон са: Рак, Скорпион, Риби. Видяхме също, че четирите тригона, като проявление на четирите елемента, дават четири основни типа и четири темперамента. Холериците, които са проявление на елемента на огъня, са: духовити, красноречиви, търсещи слава и почести, амбициозни, с високо мнение за себе си. Те са хора огнени, като стихия.
Сангвиниците
, които са израз на елемента на въздуха, са дружелюбни, обичат мира и хармонията и са справедливи, идеалисти, обичат науката и изкуствата, интелектуалци.
Ме- ланхолиците като проява на елемента на земята са практични, реалисти, критично настроени, с дълбока мисъл, способни на дълбока концентрация и себевглъбяване. Флегматиците като проява на водния елемент са сензитивни, чувствителни, мечтатели, хора със силно въображение, религиозни. От друга страна знаците се разделяха на положителни или мъжки и негативни или женски. Мъжки знаци са тези на огъня и на въздуха - Овен, Лъв, Стрелец, Близнаци, Везни, Водолей, а женски са тези на водата - Рак, Скорпион, Риби, и на земята - Телец, Дева, Козирог. Знаците се делят още на северни и южни.
към текста >>
Градове: Лондон, Мелбърн, Мец, Нюрнберг, Версай,
Сан
Франциско
и др.
Овен управлява следните страни: Англия, Германия, Дания, Палестина, Сирия и Япония. Градове: Бирмингам, Флоренция, Неапол, Верона, Падуа, Марсилия, Краков, Сарагоса и др. Телец управлява страните Ирландия, Персия, Малайзия, Кипър и Гърция. Градове: Дъблин, Лайпциг, Палермо, Сент-Луи и пр. Близнаци - страни: САЩ, Белгия, Ломбардия, Египет, Канада, Източна Англия, Фландрия, Триполи.
Градове: Лондон, Мелбърн, Мец, Нюрнберг, Версай,
Сан
Франциско
и др.
Рак - Холандия, Нова Зеландия, Северна и Южна Африка, Парагвай. Градове: Тунис, Алжир, Амстердам, Милано, Ню Йорк, Манчестър, Стокхолм, Истанбул и др. Лъв - Франция, Италия, Чехия, Сицилия, Алпите, Северна Румъния. Градове: Рим, Бристол, Прага, Дамаск, Филаделфия, Чикаго, Бомбай. Дева - Турция, Швейцария, Източна Индия, Асирия, Месопотамия.
към текста >>
Градове: Севиля, Вормс,
Александрия
, Ланкастър и др.
Козирог - Индия, Афганистан, Тракия, Македония, Албания, България, Гърция, Сирия, Босна, Мексико. Градове: Портсайд, Оксфорд, Бранденбург, Брюксел, Ка- сел, Мексико и др. Водолей - Арабия, Русия, Прусия, Пиемонт, Абисиния, Вестфалия и др. Градове: Хамбург, Залцбург, Бремен, София и др. Риби - Португалия, Калабрия, Галиция, Нормандия и Сахара.
Градове: Севиля, Вормс,
Александрия
, Ланкастър и др.
В знаците на зодиака е проявен и законът на полярността. Знаците са поляризирани два по два и се явяват като поляризация на първичната творческа енергия. Така полярни са: Овен- Везни, Телец-Скорпион, Близнаци-Стрелец, Рак-Козирог, Лъв- Водолей, Дева-Риби. Съществува една вътрешна връзка и зависимост между тези космични полюси, но това е предмет на езотеричнага астрология. ***
към текста >>
2.
ОБЩЕСТВОТО НА ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ (ООН) И ОБЩЕСТВОТО НА НОВОТО ЧОВЕЧЕСТВО (ОНЧ)
 
- Методи Константинов (1902-1979)
Последното се оформи идейно през Втората световна война чрез Московската декларация на трите воюващи велики сили - СССР, САЩ и Великобритания и бе дооформено чрез решенията на техните конференции в Техеран, Ялта и
Сан
Франциско
.
За съжаление обаче той се появи отново, особено подчертан в лицето на самите велики сили. Дори и в този висш международен институт - Обществото на народите - великите сили успяха да прокарат мандатната система, която сега представлява един анахронизъм.[/left] За реализирането на тази трайна международна институция с правна обособеност е бил изминат дълъг път на множество международни съвещания, конференции и договаряния. Обществото на народите не можа да даде окончателно разрешение на редица актуални международни проблеми. То бе заменено с днешното Общество на Обединените нации.
Последното се оформи идейно през Втората световна война чрез Московската декларация на трите воюващи велики сили - СССР, САЩ и Великобритания и бе дооформено чрез решенията на техните конференции в Техеран, Ялта и
Сан
Франциско
.
Така ООН стана международен факт, оформен по-късно чрез учредителната конференция през 1945 г. Нямаме възможност да се спираме върху формално-правната страна на Устава на ООН, но бихме желали да насочим погледа си върху съдържанието на тази международна институция. Както е известно, двете противоположни системи я издигнаха с главната цел да осигурят световния мир и да установят мирно съвместно съществуване и сътрудничество. Така, за пръв път, на международна почва се създава многостранен, открит и безсрочен международен договор. Безспорно, никой не би могъл да отрича голямото значение на дейността на ООН в този сериозен исторически момент.
към текста >>
3.
И тръгна Словото по света...
 
- Крум Въжаров (1908- 1991)
Събрани на открито място, всички се обръщаха на изток с издигната и отворена дясна ръка (върху която е
написана
съдбата) и в момента, когато слънцето се показваше, те изпяваха първите пет стиха от пролога на Евангелието на Йоана.
ум, светъл като слънцето, душа, обширна като вселената, Дух, мощен като Бога и едно с Бога.“ Голямо впечатление правеше начинът, по който започваше денят, било в планината или на Изгрева.
Събрани на открито място, всички се обръщаха на изток с издигната и отворена дясна ръка (върху която е
написана
съдбата) и в момента, когато слънцето се показваше, те изпяваха първите пет стиха от пролога на Евангелието на Йоана.
Това доказва, че Братството се корени в истинското езотерично християнство. Основни езотерични християнски истини се намират в книгата „Учителят говори“ (преведена вече на английски). В „Учителят говори“ последната и най-дълга глава е: „Христос - истинското въплъщение на Любовта“, чието идване на Земята е най-важното събитие в историята на човечеството и Комуто е дадена всяка власт на Небето и на Земята. Далеч от това да са „обожатели на слънцето“, Братството признава дейността на духовните същества и великия момент на настъпването на деня. „Изгревът на слънцето е жив център, в който е съсредоточена мисълта на велики, разумни същества.“ „Велика идея е скрита в слънцето.
към текста >>
Музиката е нещо важно през време на съборите и песните, специално
написани
от Учителя* са повик за нов живот.
Съборът е не само нещо като училище с по една-две сказки всеки ден и часове за разговори за законите и проблемите на живота, за живата природа, за духовните същества, човешката душа и дух, за земни и небесни неща (слънчевите мистерии), но тези събирания закаляват душите чрез огъня на любовта. Първата и най-важна задача е да се работи върху себе си, човек да се усъвършенства, да стане господар на себе си и по този начин да стане подходящ инструмент за Божествените импулси. Една велика идея, един свещен огън, повик, който откликва в дълбочините на душата, спойва всички в една голяма фамилия. Ние се наричахме братя и сестри. Ставахме преди изгрев-слънце и го посрещахме с песни й молитва.
Музиката е нещо важно през време на съборите и песните, специално
написани
от Учителя* са повик за нов живот.
Тези братя и сестри не са безцелни мечтатели, а жадуват за нов ред на Земята и работят за културата на Любовта. Резултатите се виждат в радостта, бликаща от очите им, в светлината върху лицата им, мира и хармонията в душите им и готовността им да служат. Мястото на Изгрева Може да се опише така: „Има прекрасни мраморни палати по земята, работа на велики архитекти, заобиколени от чудни богати паркове, езера и фонтани, декорирани с редки произведения на изкуството. Те са ценни наистина, но са лишени от живот. Земята е препълнена с безжизнени паметници.
към текста >>
По-късно те бяха канени от Ардела Натаниел в
Сан
Франциско
и от Филис Торп в Сент Луис.
При всички срещи с чужденците на Рила и в София музиката заемаше централно място в нашия братски живот. Музикантите представяха музиката на Учителя, даваха концерти, свиреха от сърце. Незабравимо за нас ще остане времето, преживяно с музиката на Учителя, изпълнявана от Йоана Стратева и Петър Ганев. Даниел Кар-Гом и Алисон Браун многократно канеха музиканти от Братството да представят музиката на Учителя в Англия и Шотландия. Приятелите от Норвегия също поканиха наши музиканти.
По-късно те бяха канени от Ардела Натаниел в
Сан
Франциско
и от Филис Торп в Сент Луис.
Сега може да се каже, че музиканти от Братството пътуват навсякъде и музиката на Учителя звучи по цял свят. В мое присъствие един англичанин попита Крум: „Вие какво сте написали? “, а той му отговори: „Аз не обичам да пиша за нещата, аз просто ги правя.“ Крум имаше изключителната способност да планира и да реализира проектите. Той беше предан, всеотдаен работник на Божията нива. Често казваше, че лазерният лъч има голяма пробивна сила.
към текста >>
4.
Глава четвърта: Семинаристът
 
- Атанас Славов
Обикновените,
залисани
в ежедневието си прилежни ученици и отрудени граждани не забелязваха разликата.
Щеше да повтаря заученото, колкото и да е хубаво и правилно. И не беше достатъчно. Или пък може би беше достатъчно? Не беше сигурен... Не беше и това, че е недоволен от учителите си. Напротив. Той виждаше по-добре от всички колко по-високо стоят те от обкръжението си.
Обикновените,
залисани
в ежедневието си прилежни ученици и отрудени граждани не забелязваха разликата.
Когато я забележеха след четири-пет години, щяха да ги замерят с камъни през прозорците на училището, щяха да мацат с боя гърбовете на разплаканите им ученици, щяха да ги нахулят в дрънголника, докато английският консул не ги отърве, и след като безропотно продължават работата си в училище без дума на недоволство, щяха да запалят и самото училище! Така или иначе, сега засега свищовлии не знаеха разликата и всичко си вървеше ей така, но Петър я знаеше. И боготвореше учителите си по детски за недостижимите за него техни качества, но и знаеше инстинктивно, без да разбира точно как и защо, че те не превеждаха знанията си на език прост и достъпен за местните хора, и много от тези знания се плискаха върху свищовлии, без да могат да се усвоят, и това сега засега нямаше значение, защото кой го интересува, но утре нямаше да е на добро, щеше да породи необуздана ревност и завист. Как да не се прекланя пред тях? Той беше чувал от по-старите ученици историята за брат Томов, как като отишъл в семинарията на Медисън, се оказало, че знае повече съвременни езици от най-големия тамошен полиглот. А какво знаеше самият той?
към текста >>
Трета класа! Не е цвете за
мирисане
така нареченият стийредж в предната част под кувертата.
Но колкото и малка да е тази чаршия, баща му има дюкян на нея и Георги е стъпил на по-устойчива и трайна почва. Зашиват му в колана двайсетте наполеона (част от които си е спечелил сам) и поема. Втора класа в дунавския кораб, дето се въргаля, увит в ямурлука си, където свари. Във влака през Германия е четвърта класа; обикновени товарни вагони, вятърът хлуе през дъските, няма пейки, няма клозет, всеки си седи на бохчите, а къде клечи - един Господ знае. Както казва Георги - „за пръв път изпитвах такова нещо и - thank you! - за последен!“ „Лердам“ от Амстердам е бракуван презокеански кораб.
Трета класа! Не е цвете за
мирисане
така нареченият стийредж в предната част под кувертата.
„Тук се беше събрал извергът на Европа: евреи от Полша с черни, дълги, мазни коси, бедняци от всички народи“ на Стария свят, споделя с потресение Чакалов, и все пак усещаш, че той знае къде скача, не е във вакуум. Под горната куверта, но не баш в трюма. Двадесет души в кабина. Хвърля се жребий кой на кое легло ще е. Отдолу имаш кеневирен сламен дюшек с една платнена възглавница.
към текста >>
И представете си, че освен безмълвна, тази подводна вълна остава и невидима, тъй като надига повърхността не повече от десетина-двайсет
сантиметра
- така че докато се уталожи (след като се отрази от леда на Антарктика), тя ще засегне до седем-осем процента от цялата маса на Тихи океан.
Наблъсква Япония. Стърже над отпушените комини с лава под Хавай, трупа се сгур и сгурта се подава под повърхността във вид на вулканични острови, и те се плъзгат с целия подокеански щит на северозапад и се рушат от дъждовете и изригват нови подводни вулкани на югоизток от тях, където комините от лава в по-дълбоките земни слоеве намират отдушник. Стърже щита на дъното на северозапад по протежение на Калифорния в катаклизмични трусове. Връхлита Курилските острови и кърти подземни планински масиви и когато те се дръннат на дъното на океана, раздвижили милиарди кубически метри водна маса, тежки по тон кубическия метър, лисва на повърхността това, което японците наричат цунами - смукващия и заливащ океан, от който няма спасение. Водният камшик на Дядо Господ! Представете си, как в дълбоките води на Тихи океан великият шелф, прострян в протежение на Алеутските острови, се разлюлява от необхватен по мащаб воден трус и как милиони кубически метра скална маса се отъркулват и уталожват на ново място на дъното на океана, и милиони и милиони кубически метра водна маса трябва да се пренареди, да се всмуче на опразненото място и да измести водните маси в пътя си, и как в зависимост от големината си тази тежаща милиони тонове водна маса се задвижва със скорост шестстотин-седемстотин километра в час, със скорост направо близка до тази на звука, което оставя всичко произтекло тук в пълна тишина.
И представете си, че освен безмълвна, тази подводна вълна остава и невидима, тъй като надига повърхността не повече от десетина-двайсет
сантиметра
- така че докато се уталожи (след като се отрази от леда на Антарктика), тя ще засегне до седем-осем процента от цялата маса на Тихи океан.
И ще се носи светкавично така невидима и беззвучна под кораби и самолети, додето пет часа по-късно заливът Килауеа на северния бряг на хавайския остров Кауаи не се пресуши от всмуканата от цунамито вода, за да подхранва катастрофалната невидима вълна, и след минути ще се оголи дъното на Сънсет Бийч на остров Оаху на югоизток, и след минути все в същата посока полуостров Калеупапа на Молокаи ще загуби морето около себе си, и след това ще зине сух просторният северен залив на остров Мауи-Кахулуи, и когато след малко започват да се заголват полите на нос Уполу на остров Хавай, назад на северозапад заливът Килауеа, отдето започва всичко, не само отново е пълен, но водата се надига като кипнал съд и лази по дерето, и залива околните планини трийсе, четирсе метра, и върви и върви нагоре; и след това се заливат отново Оаху, Молокан, Мауи... И когато започне да залива Уполу на Хавай, океанът този път с рев се изтегля от дерето над Килауеа на 400 км на северозапад и от залива, и извлича и поглъща в бездната си всичко, което се е случило без корен на пътя му: коли, коне, бараки, плажни чадъри, лодки, плъхове... Десетки хора. Всичко, което се е случило на северните брегове на Хавайските острови в този неразбираем мигновен кошмар ту оголен, ту наводнен, ту всмукващ обратно на дъното; всичко, до което се.докосва. И тази „едновременност“ на станалото, видяна в цялостта й, няма ляво и няма дясно, няма сега и после. То е едно и също нещо и е само сега. Един задвижен за удар камшик, при който ръкохватката спира, но единното и неделимо движение се предава на корена на камшика и нататък и нататък до върха.
към текста >>
На емиграцията, бягството от европейската родина, на вълна подир вълна, което е събиране на планетарното семейство през раззиващите дълбини на Атлантическия щит,
описани
от Платон в легендата за Атлантида.
03 мин.; или, с други думи, в хода на явлението цунамито на „послешния час“ се проявява на „предишното място“, т.е. „напред“ във времето върви с „назад“ в мястото. И всичко това е едно, едно общо нещо по време-място, но съвсем разбито и хаотично, ако се наблюдава как протича във времето само или как се разполага в мястото само. Камшикът, вълната, дишането на планетарната кора, както звукът и светлината не могат да се фиксират ясно в нашето плоско еднопосочно мислене, тъй като не заемат определено време и определено място на нашето „тука“ и „сега“, а се реализират в дифузното за невиждащия голямата картина пространство на „време-мястото“. И ако трябва да опишем общото в тях на езика на нашето ежедневие, ще трябва да приемем, че са форма на енергия на отдалечаване, което е и приближаване, на издигане, което е и падане, на минало, което е и бъдеще.
На емиграцията, бягството от европейската родина, на вълна подир вълна, което е събиране на планетарното семейство през раззиващите дълбини на Атлантическия щит,
описани
от Платон в легендата за Атлантида.
То е и емиграцията, бягството от Православието, на вълна след вълна (от страна на богомили, павликяни, унияти, протестанти), което в пълното развиване на вълната на камшика ще видим, че на друга дължина и час е бягство от протестантските мисии нататък и все нататък към събирането на планетарната енергия на разпиляното всемирно съзнание над раззиващите дълбини на верския фанатизъм и сектантство. Докато не изплющи върхът. Вълните на емиграцията и разселването, и опразването отзад! Бразилия, Аржентина. И Петър е част на една от тях и го знае, и знае, че това е повече от учене да стане методистки пастор. Методизмът няма свое време, знае той, а е част от вълната, и той го обича като човек, но го и знае що е то.
към текста >>
Ще настъпиш лъв и аспид, ще премажеш млад лъв и ламя.3 Момчето се сви засрамено, но не и свещеникът, който възбудено се обърна към донякъде смутения Петър на собствения си език: - Я да видим кой се е спрял при нас! Семинарист, който си знае светото
писание
на старославянски?
„В твои ръце се оставям, и отляво врагът ще ме замеря с копието си, но то няма да ме достигне, и отдясно лъвът ще реве, но ще извърне глава и ще се отдръпне, и никой няма да ме спре.“ Петър спонтанно пое дълбоко дъх: Псалом 91!2 Каква сила, каква мощ носеше Давидовият псалм! Най-любимият му от всички, само че истинският му смисъл озари съзнанието му едва сега, в сумрака около селянчето, защото това си бе млад селянин в цялата си несигурност, все още стиснал торбата си с две ръце, с огромната си шапка от груба вълна, паднала на носа му. Как наистина можеше този човек да се съмнява, че ще успее, след като е бил озарен от просветлението да върви! И преди да разбере, че го прави, той се чу да цитира на глас на старобългарски стиховете на Давидовия псалм, които свещеникът бе поизкривил да подхождат за случая: Който живее под покрива на Всевишния, ще пребивава под сянката на Всемогъщия. ... Той е мое убежище, на Него ще се надявам. ... Няма да се боиш от нощни ужаси и от стрелата, която лети денем ... Хиляди ще падат до теб и десет хиляди от дясната ти страна, но теб няма да те засегне ... Защото ще заповяда на ангелите си да те пазят във всичките ти пътища. На ръце ще те подигнат да не препънеш в камък крака си.
Ще настъпиш лъв и аспид, ще премажеш млад лъв и ламя.3 Момчето се сви засрамено, но не и свещеникът, който възбудено се обърна към донякъде смутения Петър на собствения си език: - Я да видим кой се е спрял при нас! Семинарист, който си знае светото
писание
на старославянски?
Откъде си, млади момко? - От Методисткото епископално училище за наука и теология в Свищов! - Петър отговори на английски и се изчерви. - Ще ни простиш - каза свещеникът, - но въпреки че се надяваме да направим Америка наш втор дом, не сме изпипали английския език до никъде. В Свищов ли каза, че си учил? - Къде е това?
към текста >>
Отначалото бяха благословени със спокойно море и така бе вървяло ден след ден само с лекото полюшване на палубата, което повече приличаше на приспивно люлеене от страна на кораба, но за младия селянин, който бе отраснал върху континенталния щит на Евразия, всичко, което беше повече от приспивното динкане на баба му, буквално беше краят на света, така че всяка вечер, когато измореният му от впечатления мозък най-сетне вземеше сладко да се унася, той скачаше
паникьосан
да не заспи истински точно в момента, в който му се струваше че е надвесен над бездната на ада.
Искаше му се да може да види какво предстои, да види какво иде насреща, да го прозре и да го разбере в цялата му дълбочина, макар и постепенно. И да върви нататък, да излезе от каквото е било досега. Искаше, като слезе на пристанището на Ню Йорк, да не бъде посрещнат от самия себе си. Защото нещо съвсем ново идеше в пътя му, си мислеше той, и това бе мисълта, с която заспа, докато гредите в трюма скърцаха, и дъските под него се люлееха, и шепот и тихи гласове, и похъркване, и сподавено хихикане го отнесоха встрани от първия му ден по море. Беше двадесет и един ден плуване и Гаврило се разболя, както бе предсказал на шега отец Куцак.
Отначалото бяха благословени със спокойно море и така бе вървяло ден след ден само с лекото полюшване на палубата, което повече приличаше на приспивно люлеене от страна на кораба, но за младия селянин, който бе отраснал върху континенталния щит на Евразия, всичко, което беше повече от приспивното динкане на баба му, буквално беше краят на света, така че всяка вечер, когато измореният му от впечатления мозък най-сетне вземеше сладко да се унася, той скачаше
паникьосан
да не заспи истински точно в момента, в който му се струваше че е надвесен над бездната на ада.
Повръщаше, стенеше, свиваше се, като слушаше оплакванията на спътниците, които беше събудил, опитваше се да стои буден, но това още повече го караше да съзнава проблема си. Съзнанието му бе нащрек за скърцането и подгъването на пода, след това за пулсирането на цялото му тяло и накрая пак се започваше. Ужас! Сякаш цялото му същество се мъчеше да изскочи на сигурно място от празния му конвулсивен стомах. Отец Куцак помоли корабните офицери за помощ, но те само клатеха глави; нямаше лек за това на кораба, и свещеникът знаеше, че дори да имаше, нямаше да му дадат, защото това щеше да отвори вратата за безкрайни искания и настоявания за това и онова от огромната тълпа, дето се търкаляше по пода на трюма. А това те не можеха да позволят да стане.
към текста >>
- Още питай! Питай! - тя се беше изправила с целия си ръст, наистина
ядосана
този път, и се обърна към целия трюм.
Те могат! Те трябва да му намерят лимон да го смуче всеки път като му прилошее. Или и те не трябва нищо да правят! Така ли? - Къде да намеря лимон? - попита умолително отец Куцак. - Моля те, не се сърди! Попитах моряците, и мичмана даже попитах, но нямат.
- Още питай! Питай! - тя се беше изправила с целия си ръст, наистина
ядосана
този път, и се обърна към целия трюм.
- Ей, вие! Кой има лимон, а? ... Виждаш ли? - прониза тя с поглед отец Куцак. - Питай! Италианците бяха започнали да се смеят, като си подхвърляха някакви закачливи забележки. - Какво казват?
към текста >>
- То е
писано
какво е казал в Книгата.
Искаше да не бъде тук или там с тялото си, да не съществува, да не се е раждал дори, а само да седи кацнал като оченце на врабче на клонче над залятата със слънце покривка на Света наоколо, около която всички на земята са насядали като на Великденска закуска, и говорят, бъбрят, смеят се, ядат, дигат наздравици, готвят, поднасят, мислят, дремят или сънуват, и той просто да гледа всичко това отгоре, да слуша, да попива... И му просветна, че това всъщност беше картината, която чичо Точо беше обрисувал за него в Свищов преди да замине, когато се бяха срещнали да се сбогуват на кафенце с баклава под чинара на Чифте кафене, и той му разправяше как ще си обогати духовното образование в семинарията на Дрю, за да сее словото Божие по света по най-добрия начин по който може, а не както в Хотанца, колкото и да бяха доволни от него тамошните ученици и селяни. - Бог, Бог, Бог, Бог! Все туй повтаряте през цялото време! - беше казал чичо Точо с вечната си малко почерпана усмивка, въпреки че беше напълно трезвен сега със сутрешната чашка турско кафе в ръка. - Сякаш имате телеграфна жица между себе си и Него, и то отворена деня и нощя, да ви нарежда час по час какво да правите, че да се доберете до Небето, след като си заминете. Сякаш няма друго какво да прави, освен да се тревожи за вас осемте протестантски селски, дето завършихте лани, как да се настаните под голямата смокиня горе в Рая. - Няма нужда от телеграфна жица - беше отвърнал Петър.
- То е
писано
какво е казал в Книгата.
- А, така ли било? Аз пък да не знам. Искаш да кажеш, че го е казал на църковнославянски или може би на гръцки, или на еврейски - грък ли беше той или евреин, как завърши тая кавга не помня! И сетне се е погрижил учениците му да го турят дума по дума на книга, точно както го е казал, и после се е погрижил думите му да се преведат точно както трябва от еврейски на български, и вие сега и учителите ви всичко ви е ясно и знаете цялата работа от игла до конец! Защо не ми каза навреме, да не се тревожа? - Винаги казваш, че си вярващ, а ги приказваш като богохулник! - О, само че съм! Наистина вярвам в Него! - Очите на чичо Точо уловиха погледа на Петър и той почувствува както винаги в такъв случай, че потъва в бездънната им синева; и това беше още по-странно поради това, че старият салджия бе измежду най-тъмнокожите брюнети в града. И той знаеше, че когато тези сини очи го задърпаха навътре, вече се започваше; идеше излиянието на тези чудни негови изречения, за които всички на пристанището му се радваха: - Вярвам в Него, само че Той никога не ми е говорил с мрънкането на гръцки поп от онова време, нито пък с думите на старобългарското евангелие, от които дума не разбирам, нито пък от бабешките химни на твоите учители.
към текста >>
Изпратете ги, бездомните, блъсканите от бурите, аз дигам лампата си за тях край златните двери! Тази факла в ръката й... ... И ето че след още една минута вътрешното море раззина докрай; огромно с островите си, големи и малки, с буквално стотиците си плавателни съдове от всякакъв вид и направа, които делово цепеха водите между покритите със сгради брегове във всички посоки наоколо: параходи, платноходи и лодки, шлепове и салове, стотици и стотици фериботи и леки съдове, влачещи влакове, пасажери, каруци, говеда във и извън Манхатън през река Хъдзън наляво и ръкавът Ийст Ривър надясно, товарни и разтоварачни платформи на стоки, елегантни плоскодънни речни параходи с огромни странични колела - някои от тях по сто метра дълги, - пасажерите им надвесени през перилата на многоетажните им куверти; и оркестрите думкат зад тях, и господа с остри мустачки и раирани летни сака махат сламени шапки, и дами се кокорчат под парижки периферии; - чиста проба плуващи дворци на път за Олбани и Трой нагоре по Хъдзън или за Ню Хейвън по протока на Лонг Айлънд; за Балтимор, за Статън,' Айлън и Ню Джърси наляво и Бруклин надясно, дето цялата брегова линия зад големите острови на Нейви Ярд и Ред Рак е
опасана
с многоетажни складове.
Край и на душовете на вятъра! Бяха навлезли в теснините. След броени минути се чу огромна дружна въздишка от носа, хората там бяха успели да уловят по едно око от Инър Харбър - Вътрешния залив. Петър се взираше напред и въпреки че не издаде и звук, сърцето му бясно заби. Величествената гледка на залива започна да се разгъва пред него, все по-широка и по-огромна наляво, и надясно, докато корабът бързаше нататък, и точно в средата на всичко това беше Статуята на свободата, която бяха открили само преди - не миналата, а по-миналата година. И четиристишието, което Ема Лазаръс бе написала в началото на чудовищните погроми в Русия за тогавашните бежанци, му дойде наум: Дайте ми вашите уморени, и вашите бедни, вашите свити маси, мечтаещи да дишат свободно, злощастните штергнати на прелялите си брегове.
Изпратете ги, бездомните, блъсканите от бурите, аз дигам лампата си за тях край златните двери! Тази факла в ръката й... ... И ето че след още една минута вътрешното море раззина докрай; огромно с островите си, големи и малки, с буквално стотиците си плавателни съдове от всякакъв вид и направа, които делово цепеха водите между покритите със сгради брегове във всички посоки наоколо: параходи, платноходи и лодки, шлепове и салове, стотици и стотици фериботи и леки съдове, влачещи влакове, пасажери, каруци, говеда във и извън Манхатън през река Хъдзън наляво и ръкавът Ийст Ривър надясно, товарни и разтоварачни платформи на стоки, елегантни плоскодънни речни параходи с огромни странични колела - някои от тях по сто метра дълги, - пасажерите им надвесени през перилата на многоетажните им куверти; и оркестрите думкат зад тях, и господа с остри мустачки и раирани летни сака махат сламени шапки, и дами се кокорчат под парижки периферии; - чиста проба плуващи дворци на път за Олбани и Трой нагоре по Хъдзън или за Ню Хейвън по протока на Лонг Айлънд; за Балтимор, за Статън,' Айлън и Ню Джърси наляво и Бруклин надясно, дето цялата брегова линия зад големите острови на Нейви Ярд и Ред Рак е
опасана
с многоетажни складове.
И точно насреща, врязани в хоризонта - двайсе-трийсеетажните сгради на долен Манхатън с кулите, орнаментите от дялан бял пясъчник, зелените медни обшивки на покривите... След няколко години това щеше да е най-натовареното пристанище в света, но и сега не се обхващаше с поглед, и Петър само промълви: - Вие моряците тук сте абсолютните царе! Морският офицер знаеше, че това не е забележка непременно отправена към него, но дръпна от лулата и отвърна, без да погледне младия човек на въжетата: - Не знаеш колко си прав, приятелю. Но все пак сме си само моряци, не комодори - и той посочи наляво с глава. - Виж! Зеленчуковите градини на Статън Айлънд. Холандски селяни живеят там. И някои едва се изхранват, така че едно хлапе от тях, юноша, семейството му взе, че му даде малко пари да се маха, а той купи едно евтино корито и отвори първата фериботна връзка с тоя селски остров.
към текста >>
1890 (20 юни) в Лондон
списание
„Липинкотс“ публикува романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“, с което викто- рианската литература вече не е това, което е дотогава.
1890 в Ню Йорк бива завършено второто здание на Медисън Скуеър Гардън. 1890 в Ню Йорк, в прочутия небостъргач Парк Роу Нюз Билдинг (където са групирани най-големите ежедневници) се помещава в. „Ню Йорк Сън“ , който не сваля от първа страница драстичните новини за бандите от Петте кьошета. 1890 в Централните щати изниква мистичният индиански ритуал „Гоуст Данс“ (Танца на духовете) на най-отчаяните противници на белите американци. 1890 в Далечния север започва първата златна треска на Аляска.
1890 (20 юни) в Лондон
списание
„Липинкотс“ публикува романа на Оскар Уайлд „Портретът на Дориан Грей“, с което викто- рианската литература вече не е това, което е дотогава.
1890 нюйоркските вестници обширно отразяват появата на нов индиански месия от племето Су, ритуалите на индианците слън- цепоклонници, както и подробности по екзекуцията на водача на русофилския бунт в България - капитан Паница. 1890 в Италия пристига на турне прочутото шоу „Стария Див Запад“ на Бъфало Бил. 1890 в Чайна Таун (китайски квартал сравнително близо до Петте кьошета) се открива методистка мисия. 1890 (16-17 декември) става убийството на индианските вождове Ситинг Бул и Кроу Фуут. 1891 (януари) умира хавайският крал Лилиоу Калауи.
към текста >>
Ненадминати духовници и учени! Тук бяха всичките: патриархалният на вид Джеймс Стронг, който пръв бе дал тласъка да се построи тази семинария - с острите му скули, покрити с голяма бяла брада; красноречивият дебатист Самуел Юфам с рунтавите вежди над усмихнатите дълбоки очи и елегантно
сресана
коса; стабилният като скала, макар и не много едър доктор Джон Милей; доктор Крукс, сякаш отпуснат и надебелял, но пълен с идеи, с начинания, с готовност да оправи всичко, което има да се оправя по всяко време - безбрежен по обхват и прецизен в изпълнението.
Замина си отдавна.“) Така беше решил. Оттук нататък нямаше да има лутане - той бе намерил света си. Така щеше да е на студентските му визитни картички, така щеше да е на визитките му, когато се върне в България, и така щеше да си остане: Петър Дънов от Варна. Още същия следобед бяха поканени на малък прием за новопостъпилите, за да се запознаят с учителите си. Бяха петима и Петър беше очи и уши, тъй като вече бяха станали известни не само в методисткия свят, но и навсякъде в богословските среди като „Голямата петорка“.
Ненадминати духовници и учени! Тук бяха всичките: патриархалният на вид Джеймс Стронг, който пръв бе дал тласъка да се построи тази семинария - с острите му скули, покрити с голяма бяла брада; красноречивият дебатист Самуел Юфам с рунтавите вежди над усмихнатите дълбоки очи и елегантно
сресана
коса; стабилният като скала, макар и не много едър доктор Джон Милей; доктор Крукс, сякаш отпуснат и надебелял, но пълен с идеи, с начинания, с готовност да оправи всичко, което има да се оправя по всяко време - безбрежен по обхват и прецизен в изпълнението.
И разбира се, стройният като генерал доктор Бъц - красив и причесан - за когото при първа среща не ти трябваха никакви впечатления освен това, че доминира напълно над всички. Колко интересни бяха за Петър тези хора! Не само учителите, но и гостите (няколкото настоятели от Борда на директорите), администраторите, дори самите по-възрастни семинаристи. Бяха едновременно безкрайно прозрачни, близки, достъпни, очакваха да ги потърсиш, за да откликнат; сами го казваха на „новобранците“, и личеше, че не са празни приказки. И едновременно между теб и тях имаше дистанция - достатъчно дистанция, да те оставят да се движиш свободно, да разкършиш ръце, да се скриеш в себе си за малко, ако не си сигурен накъде да поемеш в разговора, да не доминират над тебе. Не ти стъпваха на палците на краката, не се мъчеха да те всмучат като „техен човек“ или „техен подчинен“, нито отваряха под носа ти торбички с проблемите си и какво според тях ще те сполети и как час по-скоро трябва да им скочиш в обятията да те спасят.
към текста >>
И разбира се, стройният като генерал доктор Бъц - красив и
причесан
- за когото при първа среща не ти трябваха никакви впечатления освен това, че доминира напълно над всички.
Оттук нататък нямаше да има лутане - той бе намерил света си. Така щеше да е на студентските му визитни картички, така щеше да е на визитките му, когато се върне в България, и така щеше да си остане: Петър Дънов от Варна. Още същия следобед бяха поканени на малък прием за новопостъпилите, за да се запознаят с учителите си. Бяха петима и Петър беше очи и уши, тъй като вече бяха станали известни не само в методисткия свят, но и навсякъде в богословските среди като „Голямата петорка“. Ненадминати духовници и учени! Тук бяха всичките: патриархалният на вид Джеймс Стронг, който пръв бе дал тласъка да се построи тази семинария - с острите му скули, покрити с голяма бяла брада; красноречивият дебатист Самуел Юфам с рунтавите вежди над усмихнатите дълбоки очи и елегантно сресана коса; стабилният като скала, макар и не много едър доктор Джон Милей; доктор Крукс, сякаш отпуснат и надебелял, но пълен с идеи, с начинания, с готовност да оправи всичко, което има да се оправя по всяко време - безбрежен по обхват и прецизен в изпълнението.
И разбира се, стройният като генерал доктор Бъц - красив и
причесан
- за когото при първа среща не ти трябваха никакви впечатления освен това, че доминира напълно над всички.
Колко интересни бяха за Петър тези хора! Не само учителите, но и гостите (няколкото настоятели от Борда на директорите), администраторите, дори самите по-възрастни семинаристи. Бяха едновременно безкрайно прозрачни, близки, достъпни, очакваха да ги потърсиш, за да откликнат; сами го казваха на „новобранците“, и личеше, че не са празни приказки. И едновременно между теб и тях имаше дистанция - достатъчно дистанция, да те оставят да се движиш свободно, да разкършиш ръце, да се скриеш в себе си за малко, ако не си сигурен накъде да поемеш в разговора, да не доминират над тебе. Не ти стъпваха на палците на краката, не се мъчеха да те всмучат като „техен човек“ или „техен подчинен“, нито отваряха под носа ти торбички с проблемите си и какво според тях ще те сполети и как час по-скоро трябва да им скочиш в обятията да те спасят. Бяха учители, духовници, зрели граждани - не „бай Бъц“ и „бате Милей“, които имат право като бате и чичо да ти залепят шамар, без да обясняват, да ти кажат да идеш да нахраниш прасето, вместо да седиш и да гледаш, или да те облепят с прегръдки и целувки, защото си „наш Петър“.
към текста >>
Джордж Филис, Джордж Патън и Едмънд Истърбрук са от Англия, Уилям Сиърс е от Бахамските острови, Доан е от Нова Скотия, а Джордж Хартуел от Онтарио, Канада, и дори има един мексиканец -
Франциско
Кордоба.
Сияеше като се върна в Сикамор Катедж със залязващото слънце в очите си. Щеше да е добре, Боже, щеше да е добре! * През тази година в семинарията учат 118 студенти и картината е толкова пъстра, че никой не се чувства изолиран. Най-напред има единадесет местни студенти от самия Медисън и с тях момчетата се чувстват у дома си - всеки магазин, всяка сладкарница, както и цялото църковно паство в градчето ги приема като близки. Чужденците са още повече, което прави нашия хадърчанец също да не се чувства, че стърчи в очите на другите. Освен втория българин, който е донякъде на почит като абсолвент тази гадина, тук има един студент от Турция - арменеца Бедрос Крикорян, Джон Нюлсън идва от Бремен, Германия.
Джордж Филис, Джордж Патън и Едмънд Истърбрук са от Англия, Уилям Сиърс е от Бахамските острови, Доан е от Нова Скотия, а Джордж Хартуел от Онтарио, Канада, и дори има един мексиканец -
Франциско
Кордоба.
Продължава традицията след идващите от Англия най-много да са чуждите студенти от България. Особено близък на българите е отвореният и жив Бедрос, който вече е учил в Аинтабския колеж в Турция и е блестящ студент. Да размениш с такъв човек по няколко шегаджийски лафа на турски в студентската кафетерия е не само весело, но и сладко отвътре. По това време заселилият се тук още през 1870 г. сливналия - журналистът Илия Йовчев, пише дописка за петдесетина български студенти в Америка в „Цариградски вестник“.
към текста >>
В читалнята на библиотеката има всички големи религиозни и литературни
списания
от САЩ и Англия, а освен това има и литературно дружество извън учебната програма, в което професорите (с изключение на Бъц) дискутират различни теми, свързани с изящната литература, философията и общата история.
Вечерта е за учене. В понеделник професор Силвърнейл провежда упражнения по красноречие и техники на проповядване. Останалите дни: събота, неделя и понеделник сутрин са за работа, за прехрана, за изкарване на три-четири долара, които са нужни на студентите за храна. Вече казахме, че дали това ще е проповядване в църквите на Медисън и околните градчета, дали ще е работа в библиотеката или по работилниците и другите сгради, или нещо извън семинарията - това е вече до студента да го уреди с помощта и съвета на преподавателите, разбира се. Учат се следните задължителни предмети: текстологична теология, Нов завет, историческа теология, систематична теология и практическа теология, което включва реторика, проповед от амвона и история на проповядването, пасторски задължения, литургия, катехизис, църковна политика, мисионерство и пр.
В читалнята на библиотеката има всички големи религиозни и литературни
списания
от САЩ и Англия, а освен това има и литературно дружество извън учебната програма, в което професорите (с изключение на Бъц) дискутират различни теми, свързани с изящната литература, философията и общата история.
Особено силно са застъпени религиозните упражнения. Всеки ден има служба в църквата, провеждана от някой от членовете на преподавателското тяло, но сряда сутрин има специален час за най-младите, по време на който студентите, каращи последната си година, проповядват в присъствието на учителите си. Студентите са разделени на групи за часовете по религия и групите провеждат молитва в четвъртък вечер, а събота рано сутрин отново има обща молитва за всички в църквата. Редовният курс е тригодишен: Младежки клас, Среден клас и Старши клас. Завършилите този курс получават бакалавърско звание по теология и проповедническо право.
към текста >>
Със започването на новото десетилетие те вече са попълнили преподавателското тяло с професор Джон Милей от църквата на Уошингтън Скуеър в Ню Йорк, доктор Крукс от
списание
„Методист“ и процесът на попълването завършва през 1881 година с назначаването на Самуел Юфам от методистката конференция на Нова Англия.
Всичко пада на гърба на мощния Стронг и на младия преподавател по гръцки Бъц. Само те са още там. Лъвските рамене на Стронг е известно, че са издръжливи. А Бъц? Висок, строен и нежен, чернокос, някак на заден план по това време - оказва се, че той ще е гръбнакът на Дрю години и години наред и ще остане най-дълго тук на централно място, в светлините на рампата.
Със започването на новото десетилетие те вече са попълнили преподавателското тяло с професор Джон Милей от църквата на Уошингтън Скуеър в Ню Йорк, доктор Крукс от
списание
„Методист“ и процесът на попълването завършва през 1881 година с назначаването на Самуел Юфам от методистката конференция на Нова Англия.
* Въпреки че членовете на Голямата петорка се славят с консерватизма си и след време младите либерални методистки теолози ще ги обвиняват, че си приличат по това като две капки вода, те са ярки личности, и то много различни един от друг. Крукс и Бъц имат премного широки познания и много ясен поглед, за да може вътрешното им зрение да бъде оковано във веригите на миналото, колкото и да не им се е щяло да признаят, че има доза истина в новите възгледи. По-късно мнозина може да са гледаш на „Петимата големи“ като на „Петимата старци“, така както понякога се мърмори срещу несменяемите членове на Върховния съд, но учениците им винаги са ги възприемаш с уважение и дори възторг. Техните личности, характерите им, индивидуалният им привкус на мъже, достигнаш пълна зрялост през дългите години на общуване с хора и книги, им дава престиж, на какъвто рядко се е радвал който и да бил преподавателски тим. Младите се пръскат оттук по света с мозъци, развити от логиката и аргументите на „Чичо Джон“ Милей.
към текста >>
Когато влизат в един от часовете му, семинаристите виждат черната дъска
изписана
с математически формули.
Прякорът му между семинаристите е „Свети Иван“ и това е достатъчно. Ако трябва да се вгледаме в тях по-отблизо, за студентите истинското интелектуално чудо е Джеймс Стронг. Пълнотата на информацията му, течащото като река слово, научната му трудоспособност, безбрежната му широта, микроскопичната му прецизност буди учудването на учениците му и ги хвърля в преклонението на отчаянието. Как да го достигнеш? Знанията му са толкова огромни, интелектуалното му любопитство е толкова силно, че се случва да се оплете в собствената си неизчерпаема енергия да търси и открива.
Когато влизат в един от часовете му, семинаристите виждат черната дъска
изписана
с математически формули.
Нещо е обяснявал на предишния клас. И като ги вижда да гледат учудено, доктор Стронг започва да обяснява, че ето тук се вижда, че дори математическата логика може да те доведе до лъжа. И той проследява операциите и трансформациите, според които 1=3. Един от студентите иска разрешение да провери уравненията на проф. Стронг и успява да докаже къде е извършен трикът и откъде, ако се тръгне по алтернативен път, може да се избегне резултатът, че едно е равно на три.
към текста >>
Толкова години е бил редактор на най-голямото
списание
на тези хора „Методист“! Книжен човек.
От старата гвардия. Винаги можеш да отидеш при него и ще те приеме. Винаги можеш да се отдалечиш от него и няма да забележи. Седи си на стола. Работи. Пише. Редактира.
Толкова години е бил редактор на най-голямото
списание
на тези хора „Методист“! Книжен човек.
Но зад тези юпитериански очи е скрито книжното съкровище на света - всички златни истории, всички легенди, всички писатели, мотиви, теми, герои и злодеи, безкрайните истории, които пълнят човешката глава, човешкото въображение, човешката съвест. Та този Дикенсов вид на Крукс няма да е чудно да иде от това, че се е вживял в Дикенс, в неговата тъжно-мрачна, остроумна, осветена от християнски пориви картина на света. Даже много е възможно да е точно така, защото през 1842 г. като студент в колежа Дикинсън пропътува цял ден път, за да може да чуе любимия си английски автор да изнася лекция след пътуването си по жепе линията Бостън-Лоуел в Масачузетс. Дикенс мисли като методистите от старата гвардия и този интерес е естествен: доброто е в човека и не може да не победи, богатите трябва да се превъзпитат, за да оправят положението на бедните, робството е грях и робовладелците трябва да събудят християнина в себе си и да направят нещо по това! И този негов тих, кротък, пълен с любов и дискретна дистанция човешки хумор! - Крукс обичаше Дикенс и караше и студентите си да го обикнат, като им го разкриваше.
към текста >>
Така че американският учен чувства бедността на страната си откъм свети ръкописи, няма и половин дузина да са
описани
в каталозите в страната ни като нашите ръкописи тука: Първо.
Щеше ли да успее? Не само слушаше, но искаше всеки две думи на Хуайт да са четири: „...Президент Бъц, откак решихме да построим това огнеупорно здание, което днес откриваме официално с искрена благодарност, че е изцяло изплатено - откак, казвам, започнахме работата, аз се заех с осигуряването за неговите полици на някои ръкописи, които да поставят началото на един отдел, който да е достоен да привлече изследователи и учени тук да водят изследванията и проучванията си. Привилегия е за мен днес да ви запозная с какво успях да снабдя библиотеката на семинарията Дрю. Нека го опиша накратко. Болшинството от ръкописните съкровища в библиотеките и музеите на Стария свят са събрани преди Америка да е станала известна като нация.
Така че американският учен чувства бедността на страната си откъм свети ръкописи, няма и половин дузина да са
описани
в каталозите в страната ни като нашите ръкописи тука: Първо.
Това е лекционариум, или Евангелистариум, или сборник от уроци от Евангелията, които да се четат в православните църкви през цялата година. Той е бил поне триста и петдесет годишен, когато Америка е била открита. Състои се от триста тридесет и четири листа в кварто формат... Началните букви са украсени, някои от които със сложни орнаменти; ръкописът е със смел размах, орнаментите са предимно в квадрат, текстът е навсякъде маркиран с червени музикални ноти. Има указания в Менологията, че е специално приготвен за Византийската църква... Това е била вече стара и почитана книга, когато Константинопол е бил превзет от турците и без съмнение е измежду огромните съкровища, разграбени от съкровищницата на църквата „Св. София“. Второ.
към текста >>
Много красиво
изписано
на фин велум, сто седемдесет и осем листа, размер четири на три и половина инча,
изписани
с много фин, но поразително четлив ръкопис.
Той е бил поне триста и петдесет годишен, когато Америка е била открита. Състои се от триста тридесет и четири листа в кварто формат... Началните букви са украсени, някои от които със сложни орнаменти; ръкописът е със смел размах, орнаментите са предимно в квадрат, текстът е навсякъде маркиран с червени музикални ноти. Има указания в Менологията, че е специално приготвен за Византийската църква... Това е била вече стара и почитана книга, когато Константинопол е бил превзет от турците и без съмнение е измежду огромните съкровища, разграбени от съкровищницата на църквата „Св. София“. Второ. Евангелариум, или Четвероевангелие. Цяло.
Много красиво
изписано
на фин велум, сто седемдесет и осем листа, размер четири на три и половина инча,
изписани
с много фин, но поразително четлив ръкопис.
Вероятно датира от единадесети век. Никога не е бил в библиотека, тъй като фолиата не бяха номерирани досега. Подвързията е от петнадесети или шестнадесети век. Заглавките са красиво изписани с пурпурни и златни орнаменти, също в квадратен образец. Трето. Стихиварион с химните на гръцката църква за годината, с музикално нотиране, добре изписана и добре подвързана хартия.
към текста >>
Заглавките са красиво
изписани
с пурпурни и златни орнаменти, също в квадратен образец. Трето.
Евангелариум, или Четвероевангелие. Цяло. Много красиво изписано на фин велум, сто седемдесет и осем листа, размер четири на три и половина инча, изписани с много фин, но поразително четлив ръкопис. Вероятно датира от единадесети век. Никога не е бил в библиотека, тъй като фолиата не бяха номерирани досега. Подвързията е от петнадесети или шестнадесети век.
Заглавките са красиво
изписани
с пурпурни и златни орнаменти, също в квадратен образец. Трето.
Стихиварион с химните на гръцката църква за годината, с музикално нотиране, добре изписана и добре подвързана хартия. Четвърто. Молитвеник. Специален сборник от молитви за непреривното обожаване на Дева Мария. Доста голяма рядкост за тринадесети век. Палиографски добър образец на калиграфията от тринадесети век.
към текста >>
Стихиварион с химните на гръцката църква за годината, с музикално нотиране, добре
изписана
и добре подвързана хартия.
Много красиво изписано на фин велум, сто седемдесет и осем листа, размер четири на три и половина инча, изписани с много фин, но поразително четлив ръкопис. Вероятно датира от единадесети век. Никога не е бил в библиотека, тъй като фолиата не бяха номерирани досега. Подвързията е от петнадесети или шестнадесети век. Заглавките са красиво изписани с пурпурни и златни орнаменти, също в квадратен образец. Трето.
Стихиварион с химните на гръцката църква за годината, с музикално нотиране, добре
изписана
и добре подвързана хартия.
Четвърто. Молитвеник. Специален сборник от молитви за непреривното обожаване на Дева Мария. Доста голяма рядкост за тринадесети век. Палиографски добър образец на калиграфията от тринадесети век. Теологично това е пълен тезаурус на Марийоларията на древна сравнително добре запазена хартия. Пето.
към текста >>
През септември следващата 1889 година чак лондонското архитектурно
списание
„Билдър“ му се възхищава: „Прозорецът,
изписан
от господин Хенри Холидей, е замислен така, че да представи „Теологията“ възвеличено в центъра на композицията с моралните добродетели и интелектуалните сили, струпани наоколо й, докато „Скромността“ заема централното място отдолу и е изобразена как води „Младостта“ нагоре към „Знанието'за Бога“.
Какво са виждали в този прозорец тогава, аз наистина нямам представа. Той не е част от моето време. Музеите не ме възбуждат. Тогава? Когато този род неща едва са си пробивали път... Порових се в архивите на тогавашната семинария и останах доволен. Това, което са виждали тогава в „Леса на Дрю“ и ученици, и учители, наистина можем да видим и ние през техните очи... Оказа се, че цяла година след откриването на библиотеката поразителният й кръгъл цветен прозорец продължава да се дискутира.
През септември следващата 1889 година чак лондонското архитектурно
списание
„Билдър“ му се възхищава: „Прозорецът,
изписан
от господин Хенри Холидей, е замислен така, че да представи „Теологията“ възвеличено в центъра на композицията с моралните добродетели и интелектуалните сили, струпани наоколо й, докато „Скромността“ заема централното място отдолу и е изобразена как води „Младостта“ нагоре към „Знанието'за Бога“.
Ако вземем думата „теология“ в най-широкия й и дълбок смисъл, идеята е чудесна и вярна;...оцветяването също е изискано и хармонично. Централната част е с най-ярки цветове, драпериите на страничните фигури са в сдържани тонове дори там, където са в топлите гами, за да поставят главния акцент в центъра.“ Първата обиколка на Петър из „гората“ в началото на учебната година е направена набързо. Съзерцанието идва по-късно, идва обогатено от учителите му; от формулировката на чичо Джон Милей за намирането на божественото в природата, от неуморното бродене на Сам Юфам с мълчаливите си щастливи придружители. И както Томов и Икономов, Петър също е имал своята декемврийска разходка. Разбира се, рамо до рамо с любимия си чичо Сам.
към текста >>
Можем да я видим в
описанието
на професор Къртис от онези дни, изпратено до някого си.
Ако вземем думата „теология“ в най-широкия й и дълбок смисъл, идеята е чудесна и вярна;...оцветяването също е изискано и хармонично. Централната част е с най-ярки цветове, драпериите на страничните фигури са в сдържани тонове дори там, където са в топлите гами, за да поставят главния акцент в центъра.“ Първата обиколка на Петър из „гората“ в началото на учебната година е направена набързо. Съзерцанието идва по-късно, идва обогатено от учителите му; от формулировката на чичо Джон Милей за намирането на божественото в природата, от неуморното бродене на Сам Юфам с мълчаливите си щастливи придружители. И както Томов и Икономов, Петър също е имал своята декемврийска разходка. Разбира се, рамо до рамо с любимия си чичо Сам.
Можем да я видим в
описанието
на професор Къртис от онези дни, изпратено до някого си.
В едно поетично послание: „Първия път, когато видях гората на Дрю, доктор Юфам, който щедро ме развеждаше, изведнъж каза: „Искаш ли да видиш най-прелестното нещо, което имаме тук? “ И без да чака отговор, тръгна към библиотеката. Тази посока някак ме накара да мисля, че ме води да видя някоя рядка книга, стар ръкопис или исторически портрет. Но преди да стигнем до библиотеката, докторът спря, отдръпна се от алеята и с широк жест на цялата си дясна ръка от рамото до пръстите, като че ли се мъчеше да помете цялата семинария и земите й и да ги струпа точно пред нас, той възкликна от дъното на душата си: „Ето ти го! Това буково дърво! Има ли някъде по света каквото и да било живо създание, което да е по-красиво? “... Пред очите ми остава сцената на този рай от дървета: „Гората на Дрю.“ Не смея да опиша картината, но ето ти едно мъничко късче само: група бели брези и поръсени със снежец смърчове стоят изправени срещу източното небе.
към текста >>
И тази
описана
разходка с Юфам,.
Върховете на брезите първи откликват на зората и много скоро перата им, увиснали и леко разлюлени, светят като нишки сребърен филигран. Обаче брезите само за няколко мига са центърът на сцената, тъй като върховете на смърчовете вече напълно усещат изгряващото слънце. Всичките им чупки и извивки внезапно се опърлят и върху тъмнозелените клони, поръсени сякаш с мраморен прах, се появява златно-берилиев блясък, който сякаш запалва възправеното достойнство на смърчовете с неотразима радост. Започваш да оценяваш онези екзалтирани думи на Исая: „Всичките дървета в полето ще запляскат с ръце.“ Защото тези преобразени смърчове са готови да направят каквито можеш да си помислиш радостни неща! Отделям се от малката групичка и съзерцавам целия огромен замах на „Гората“ и навсякъде е изгрев във върховете на дърветата...“ Изгревът! Това е един от най-популярните поетически (но само поетически ли?) култове в Америка по онова време. Ще го срещнете в Емерсън, ще го срещнете в Торо, във философите природници на методистката църква като Юфам, Милей и Къртис, в култа на слънчевите танци на индианците от средните щати, които пълнят вестниците със своите бунтове, трагедии, надежди и разочарования.
И тази
описана
разходка с Юфам,.
една от десетките разходки, при които Дънов го е придружавал - колкото и странно да е, се оказа, че е документирана и в друг източник. На връщане от нея чичо Сам пише едно от стихотворенията си за гората на Дрю. И си спомня за това стихотворение близо петдесет години по-късно, когато в преклонна възраст пише на един приятел, че това е „химн, който написах много отдавна след един величествен ден в Дрю“. В него той пише за бащите основатели на методизма, които са прекосявали гората на кон с Библия в дисагите, че „...бащите ни, Господи... дори когато дните бяха тъмни, Ти се доверяваха, не задаваха въпроси по Твоя замисъл; вярваха в Твоето слово, очакваха да дойде Твоят ден, очакваха да изгрее Твоето слънце и да засияе...“ Когато се ровех в архивите и едно след друго излизаха неща, които правеха Петър Дънов какъвто го знаем след завръщането му в България, толкова по-разбираем, внезапно ми мина през главата мисълта, че в дните на великите теолози и философи природници гората на Дрю сякаш е била своего рода гигантски сътворен от Всемирното съзнание олтар. Градовете наоколо растат, транспортът расте, но тук времето и пространството наистина са замръзнали; алеите през гората са същите, пробиващите слънчеви лъчи отгоре са същите и гласовете на птиците ти казват същото.
към текста >>
И може би този особен интерес към природата никъде не е така очевиден, както в модерното изучаване на живота на птиците.“ Следва
описанието
на наблюдаваните в гората на Дрю птичи видове в продължение на две години.
Защото е многото лица на Великото, всемирно, вечно. Едно и също. Наслаждаването от тези гласове, слушането на птичия хор, птиците са друг аспект на това „природно“ време. И пак в архивите на Дрю има ръкопис на една от съпругите на преподавателите, която живее тук по това време, и този ръкопис дава добра представа за тази страна на нещата в семинарията. „Поради работата на такива личности като Де Сосюр, Уърдсуърт и Ръскин, Торо и Джон Бъроуз в наши дни порасна широкият интерес към всички сцени и предмети, и живи същества на природния свят.
И може би този особен интерес към природата никъде не е така очевиден, както в модерното изучаване на живота на птиците.“ Следва
описанието
на наблюдаваните в гората на Дрю птичи видове в продължение на две години.
Този естествен резерват според документацията на автора привлича шестдесет и два вида птици! Шестдесет и два вида птици върху кажи-речи четиристотин декара гора, наблюдавани в течение на две години; повечето от тях непознати в Европа! Дълъг ръкопис. Със съвети как да ги откриете, къде да ги търсите, как да разпознаете гласовете им... И изследването завършва с цитат от една от най-„природните“ поеми на Емерсън, в която той описва „сочното - Чик-чикадиидии! - от якото сърце и веселото гърло“ на американското Чикади. Наистина тези методисти са особени; наистина - както казва чичо Сам в химна си - не се съмняват в дизайнерския гений на Бога и се възхищават на творението му, и търсят духа му в него, и чакат да ги озари с изгрева на слънцето! Петър първата година усъвършенства английския. На следващата година вече се пренася в хубавото общежитие в Ешбъри Хол. Стая 70 на втория етаж.
към текста >>
Подписаният
документ от доктор Бъц е свидетелство за това, че е редовен, и то съвестен и добър студент в семинарията, за да му послужи пред емиграционните власти.
Хенри А. Бъц Президент на Теологическата семинария на Дрю. Между последователите и учениците на Дънов този документ се цитира като свидетелство за завършено духовно образование; говори се, че две години е учил в протестантска семинария в Ню Джърси. Всъщност това е невярно. Петър Дънов е учил четири години в семинария Дрю и този документ не е атестат за завършено образование, макар че когато тръгва за Америка, е предвидено след две години да се завърне в България и да се заеме с проповедническа работа.
Подписаният
документ от доктор Бъц е свидетелство за това, че е редовен, и то съвестен и добър студент в семинарията, за да му послужи пред емиграционните власти.
Петър на този етап не може и да помисли да се връща; едва е навлязъл в това, което ще бъде негово бъдеще и смисъл на живота му. Едва се е открехнала вратата, през която трябва да мине, и той иска да остане и да учи. И да участва... Във всичко, което семинарията може да предложи. На първо място обаче е разширяването на специалните му знания с това, което любимият му „Дикенсов герой“ професор Крукс може да го научи за световната литература в извънпрограмния си курс. В неговата група той е заедно с още петнадесет старши студенти на курса.
към текста >>
Автоматнчна камера 1891 (15 април) в Сливен д-р Миркович започва да издава окулрюто
списание
„Нова светлина“.
* Това вече е съвсем друга работа! Ритъмът е друг; не на методистката академичност, но - макар и мисиите на Дрю в Манхатън да са методистки - ритъмът на работещите в тях е ритъмът на химните на негрите баптисти! Ритъмът на дишането. На спящия дървар. На родилката при раждането. Every time I... Feel the spirit... Moving through my heart... I cryyyyyy. ... Настръхва ти не косата, а кожата на душата! Всеки път... Щом усетя Духа... Да се размърдва в сърцето ми... Аз плача... „И всичките дървета в Твоите поля, Господи, пляскат ръце“ - както каза Исая - в черния железен ритъм на негърския химн.
Автоматнчна камера 1891 (15 април) в Сливен д-р Миркович започва да издава окулрюто
списание
„Нова светлина“.
1891 (от юли нататък) в. „Ню Йорк Таймс“ започва разпалена дискусия по строителството и цялостната подготовка на Световното изложение в Чикаго (посветено на 400-годишнината от откриването на Америка-1892), на което ще има и български павилион. 1891 (юли) във Филаделфия, Пенсилвания, пристига Георги Чакалов от Саут Джърси инститют с диплома по гръцки и латински и постъпва в медицинския факултет на Филаделфийския университет. 1891 в Камден, Ню Джърси, Уолт Уитман публикува Goodbye my Fancy! („Довиждане, Душице моя!“). 1891 в Бостън, в библиотеката на Теологическия факултет се получава броят на сп.
към текста >>
* Ах, този Манхатън и неговите влюбени! Уолт Уитман, синеокият, рунтав, разгърден мъж, яхнал каприте на тролеите до кондуктора им, три десетилетия преди
описаните
тук събития възпяваше старото име на Ню Йорк - „Манахата“.
Ето ви един добър, най-висок пример в бъдещите дни на беседите, за един творец - пришълката от Италия - избран за проводник от Висшите сили. Чрез нея пее Съвършенството, Дух, Отвъдна сила, която дава мистична небесна красота на човечеството. Самата Аделина е великолепна личност, но гласът й е дар, дошъл отвън. Той не е продукт на цялостното й същество, не идва от нейните опитности, от нейните творчески възможности, от нейните усилия. Някои основни неща, които след години ще бъдат оси на беседите на Петър Дънов в школата на Бялото братство, идват оттук - от двете години опит в музикалния живот на Манхатън.
* Ах, този Манхатън и неговите влюбени! Уолт Уитман, синеокият, рунтав, разгърден мъж, яхнал каприте на тролеите до кондуктора им, три десетилетия преди
описаните
тук събития възпяваше старото име на Ню Йорк - „Манахата“.
„...защото виждам това старо име сгушено в гнезда от водни заливи, превъзходно, богато, гъсто обшито отвсякъде с платноходки и параходи, шестнайсет мили дълъг остров на каменна основа, безчетни претъпкани улици, високи израстъци от желязо, тънки, силни, леки, прелестно издигащи се към чистите небеса приливи, бързи и точни, дето ги обичам, към залеза на слънцето, течащите морски приливи, малките острови, по-големите острови до тях, височините, вилите, безбройните мачти, белите прибрежни параходи, бързоходките, фериботите, черните морски параходи, така чудесно конструирани, улиците долу в центъра, канцеларските сгради на бизнесмените, офисите на параходните компании, на брокерите, крайбрежните улици, пристигащите емигранти по петнайсет-двайсет хиляди на седмица, каруците, тътрещи стока, мъжествените лица на кочияшите, изгорелите лица на моряците, летния въздух, пекналото ярко слънце и тръгналите попътни облаци, зимните снегове, звънчетата на шейните, разтрошения лед в реката, търговците, господарите с добре оформените красиви лица, които те гледат право в очите, пълните тротоари, транспорта, Бродуей, жените, магазините, представленията, милиони хора, свободни превъзходни маниери, отворени гласове, гостоприемство, най- смелите и приятелски настроени млади мъже, град на забързаните бълбукащи води...“ Уолт Уитман, Филаделфия, 1890 г. Уитман, далече в провинциалния Кемдън, в къщата на сестра си и мъжа й, с майка си, която не разбира особено новото издание на неговите „Стръкчета трева“, както не разбираше и досегашните, и поклаща глава озадачена, и слага ръка в неговата, и я стиска, и го гледа, сякаш иска да каже просто, че е окей, въпреки че не може да го обясни. Уолт Уитман, вече седемдесет и една годишен, търси дума и така замлъква в стола си. Рови в морето от хартия в стаята си с върха на бастуна, но забравя какво е търсил. На другия ден отваря и затваря едно джобно ножче, докато седи и слуша какво му говорят, за да не се разбере, че е потънал.
към текста >>
5.
Глава пета: Ученият
 
- Атанас Славов
той бе
записан
на страница 28 в матри- кулационната книга на теологическия факултет на Бостънския университет като специален студент.
До края на годината бяха извозени петдесет милиона пътници.“ (Джейн Холц Кейн) „Повече от пет хиляди души на час се тъпчеха като сардини... и крещяха като диви животни...“ (в. „Бостън Тлоуб“) * В четвъртък на 19 май 1892 г., в единадесет часа сутринта в семинарията Дрю в Медисън се проведе последното публично мероприятие за учебната година 1891/1892. Това бе раздаването на дипломите, на което Петър Дънов получи своето свидетелство за завършване на пълния курс на семинарията Дрю с изключение на подготовка по старогръцки език. Това, заедно с лиценза му за правоимащ пастор от Русе от 1887 г., както и фактът, че вече бе официално регистриран член на методисткото църковно паство (или както се казва, „конференция“) на град Медисън, щата Ню Джърси, му даде възможност да постъпи без приемен изпит във Факултета по теология в Бостънския университет още същата година. 12 октомври, сряда, 1892 г.
той бе
записан
на страница 28 в матри- кулационната книга на теологическия факултет на Бостънския университет като специален студент.
„Номер - 1615. Пълно име - Дънов, Петър К. Местожителство - България. Място и дата на раждане - Варна, България, 1864. Пасторски лиценз - Русе 1887.
към текста >>
Между внушителната маса от 73
новозаписани
теолози, с които сега тепаше наоколо, имаше само трима неамериканци: Ривоире от Италия, Хетман от Финландия и Теобалд Аугустус Смит от Ямайка (ако Британска Ямайка можеше да се приеме като нещо неамериканско, разбира се).
Място и дата на раждане - Варна, България, 1864. Пасторски лиценз - Русе 1887. Църковна конференция, към която принадлежи - Медисън, Ню Джърси. Подготвително образование - курсът в Дрю с изключение на старогръцки. Забележки - няма.“ Лекциите обаче бяха започнали преди двадесетина дни - в четвъртък на 22 септември, и той вече бе наясно, че това не ти е добродушната международна шаренотия на семинарията Дрю и нейните неоперени ученици.
Между внушителната маса от 73
новозаписани
теолози, с които сега тепаше наоколо, имаше само трима неамериканци: Ривоире от Италия, Хетман от Финландия и Теобалд Аугустус Смит от Ямайка (ако Британска Ямайка можеше да се приеме като нещо неамериканско, разбира се).
Останалите седемдесет бяха яко подготвени вече американски студенти; лакът до лакът с него в най-престижния университет в най- аристократичния квартал, на най-английския и най-благоустроен град на Съединените щати. Не беше шега. Нямаше я вече бащинската, прегръдка на вековната дъбова гора и успокояващото чик-чирикане на птиците й, с което той се разделяше само в края на седмицата за стимулиращата динамика на големия град през реката. Нямаше я универсално приетата толерантност към емигрантите. Нямаше го дружелюбното дърдорене с нюйоркските работяги с торбестите панталони.
към текста >>
В празната си църква пуританинът намира повече Бог, отколкото в най-позлатената католическа катедрала със златните й слънца или отколкото в най-
вмирисаната
на тамян православна църква, защото е като молитва на полето под естествено порасналите
сандалови
дървета и техния аромат, и естествено изгрялото слънце и неговото енергийно сияние.
Ако Бостън градът, колкото и величествен, е храм на някогашната пуританска сдържаност - „Бостън Камън“ е подовата му настилка, зад която се крие недоосъзнат култ към природността: вместо чакъл и паваж - трева; вместо барокови пейки - нищо; вместо паркови феерии и алпинеуми и постлани с жълт пясък алеи - кичури дървета, тъй както са си били и биха били, ако полуостровът между Чарлз Ривър и Бостън Харбър изобщо не беше населван. В края на краищата това е градът на най- великия урбанист на всички времена Луис Мъмфорд и неговото кредо: „Като урбанизираме природата, ние развиваме природното в града.“ Градът за тези граждани наистина е втора природа. И ако тук някой възрази, че това е един от културен по-културен град, точно това е то! Естествено - при положение че се разбира какво значи понятието „култура“ за тукашния гражданин. А то значи „растеж“, значи развиването на нещо посадено от човека за неговите нужди, материални или духовни; и този растеж, биологията на това развитие на корена и на каквото там расте отгоре, е най-природното нещо, което има на този свят. И тази човешка, тази градска органичност на развитието на града е „природността“ на градската среда, за която Мъмфорд говори.
В празната си църква пуританинът намира повече Бог, отколкото в най-позлатената католическа катедрала със златните й слънца или отколкото в най-
вмирисаната
на тамян православна църква, защото е като молитва на полето под естествено порасналите
сандалови
дървета и техния аромат, и естествено изгрялото слънце и неговото енергийно сияние.
Така и в човешки пипнатия град: в улиците и тротоарите му, градинките му, кривите му сокаци, изпълзели от някакви естествени човешки жилищни нужди, има повече „градско“ (т.е. топло и сигурно) чувство, отколкото в магистралата, ликвидирала петдесет именно градски съоръжения на вчерашния гражданин, или сега в ела, който ще трещи, ще друса и ще се плези през прозорците на втория етаж на бедния бостънчанин. Каквото и да струва, Съветът пази „градската природа“ на града, без да осъзнава, че от всичко природно, както подсказва Милей, наднича Бог. Съветниците усещат болка в сърцето си, като помислят как ще изглежда този гигантски, сякаш молитвен храм на гражданската им хармония, и дават и наддават пари, за да го бранят. Когато става нужда да се разшири улица, те не събарят каквото пречи, както в Ню Йорк и Чикаго, а първи започват да местят сгради.
към текста >>
Бостънската обществена библиотека е започната при пристигането му в САЩ с бюджет от 400 000 долара, който до завършването й, когато той си тръгва през 1895 г., нараства на два и половина милиона! Това е буквално
ренесансов
дворец с фасада от тринадесет арки от розоват камък и чрез нейното великолепие архитектурният дух на Рим, преминал през Париж, ще се промъква по-нататък в имитации и подражания от площада „Купли“, където се издига тя, в частни резиденции и сгради на институции по крайбрежието на Чарлз Ривър в модния квартал Бек Бей.
Когато стара обществена сграда трябва да се замени с нова, по- голяма за порасналите нужди на администрацията, атрибутите й, колкото и прозаични и наивни, се пренасят тържествено като мощи на светец на новото място. Малко преди тръгването на Дънов обратно за България той вижда как мрачните граждани са се умислили заради изоставянето на стария щатски парламент на Бълфинч заради нова постройка и как се събират на 7 март 1895 пред сградата да гледат какво става. Церемониал- майсторът на щатския съвет лично сваля нейното свещено метално изображение на риба треска, увива „стария солен символ на Бостън“ (както казва един бостънец) в американското знаме и го отнася пеша, придружаван от петнадесет законодатели, за да го сложат на новата омразна щатска сграда от жълти тухли. И докато тези проблеми на съхраняването на града от алчната корпоративна урбанистика продължават да се решават без щадене на средства и емоционални изблици, новото строителство достига своя архитектурно-конструкторски апогей. По време на пребиваването на Дънов в Бостън именно се изграждат паметниците, които го правят „Бостън“.
Бостънската обществена библиотека е започната при пристигането му в САЩ с бюджет от 400 000 долара, който до завършването й, когато той си тръгва през 1895 г., нараства на два и половина милиона! Това е буквално
ренесансов
дворец с фасада от тринадесет арки от розоват камък и чрез нейното великолепие архитектурният дух на Рим, преминал през Париж, ще се промъква по-нататък в имитации и подражания от площада „Купли“, където се издига тя, в частни резиденции и сгради на институции по крайбрежието на Чарлз Ривър в модния квартал Бек Бей.
Заядливи журналисти ще наричат сградата „студена и скучна“, други - „прилична на хамбар“, но бостънски писатели, архитекти и гости интелектуалци ще се крият тук, за да работят с дни в спокойно уединение. Работата е там, че освен архитектурна представителност духът на Бостън тук се изразява в пълната органичност и функционалност на интелектуалната цитадела. След време именно тя ще бъде наречена „машина за живеене“, фраза, грешно приписвана на Курвоазие. Спокойствието и удобството на четящите тук се поддържа от скрити от окото последни постижения на жилищната техника; както ги изрежда един съвременник: „отопление, осветление, вентилация и електродобивна станция с три бойлера с по сто конски сили с две синхронизирани турбини от по сто и петдесет конски сили; с тях - две динама с капацитет от три хиляди и шестстотин сто и десет волтови двадесетватови електрически крушки.“ Скрити настрана пуфкат деветте помпи на вентилационните ветрила, девет електромотора за два пътнически асансьора, десет лифта за книги от хранилища до читални, прахосмукачки за почистване праха на всички книги на всеки етаж. Добавете към това пневматичните тръби за всмукване на листчетата с читателските поръчки до библиотекарите и нейните половин милион книги по полиците още при откриването й - и ще имате представа какво поразява бостънци и къде се е озовал Петър след семинарията Дрю с нейната - ще бъде ли светотатствено да кажем - колкото научна, толкова и „училищна“ библиотека, която го беше изумила преди четири години.
към текста >>
Спокойствието и удобството на четящите тук се поддържа от скрити от окото последни постижения на жилищната техника; както ги изрежда един съвременник: „отопление, осветление, вентилация и електродобивна станция с три бойлера с по сто конски сили с две синхронизирани турбини от по сто и петдесет конски сили; с тях - две динама с капацитет от три хиляди и шестстотин сто и десет волтови двадесетватови електрически крушки.“ Скрити настрана пуфкат деветте помпи на вентилационните ветрила, девет електромотора за два пътнически
асансьора
, десет лифта за книги от хранилища до читални, прахосмукачки за почистване праха на всички книги на всеки етаж.
По време на пребиваването на Дънов в Бостън именно се изграждат паметниците, които го правят „Бостън“. Бостънската обществена библиотека е започната при пристигането му в САЩ с бюджет от 400 000 долара, който до завършването й, когато той си тръгва през 1895 г., нараства на два и половина милиона! Това е буквално ренесансов дворец с фасада от тринадесет арки от розоват камък и чрез нейното великолепие архитектурният дух на Рим, преминал през Париж, ще се промъква по-нататък в имитации и подражания от площада „Купли“, където се издига тя, в частни резиденции и сгради на институции по крайбрежието на Чарлз Ривър в модния квартал Бек Бей. Заядливи журналисти ще наричат сградата „студена и скучна“, други - „прилична на хамбар“, но бостънски писатели, архитекти и гости интелектуалци ще се крият тук, за да работят с дни в спокойно уединение. Работата е там, че освен архитектурна представителност духът на Бостън тук се изразява в пълната органичност и функционалност на интелектуалната цитадела. След време именно тя ще бъде наречена „машина за живеене“, фраза, грешно приписвана на Курвоазие.
Спокойствието и удобството на четящите тук се поддържа от скрити от окото последни постижения на жилищната техника; както ги изрежда един съвременник: „отопление, осветление, вентилация и електродобивна станция с три бойлера с по сто конски сили с две синхронизирани турбини от по сто и петдесет конски сили; с тях - две динама с капацитет от три хиляди и шестстотин сто и десет волтови двадесетватови електрически крушки.“ Скрити настрана пуфкат деветте помпи на вентилационните ветрила, девет електромотора за два пътнически
асансьора
, десет лифта за книги от хранилища до читални, прахосмукачки за почистване праха на всички книги на всеки етаж.
Добавете към това пневматичните тръби за всмукване на листчетата с читателските поръчки до библиотекарите и нейните половин милион книги по полиците още при откриването й - и ще имате представа какво поразява бостънци и къде се е озовал Петър след семинарията Дрю с нейната - ще бъде ли светотатствено да кажем - колкото научна, толкова и „училищна“ библиотека, която го беше изумила преди четири години. Точно през площада едва преди две години са завършени кулите и преддверието на катедралата „Света Троица“ - шедьовърът на Хенри Ричардсън. Гранитна кръстна църква в гръцки стил, висока над петдесет метра, тя е истинска симфония от гранит, разноцветни каменни облицовки, тухли и керамични плочки. Вътре - цветни стъкла, орехова ламперия и масивни мебели от дъб и ясен. Самият Бийкън Хил, възвишението на север от „Бостън Камън“, където е теологическият факултет и където живее Петър, е резиденция до резиденция на богатите стари бостънци и строежите на църкви и местни паркове и градинки продължават.
към текста >>
Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от
сандалово
дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено.
Добавете към това пневматичните тръби за всмукване на листчетата с читателските поръчки до библиотекарите и нейните половин милион книги по полиците още при откриването й - и ще имате представа какво поразява бостънци и къде се е озовал Петър след семинарията Дрю с нейната - ще бъде ли светотатствено да кажем - колкото научна, толкова и „училищна“ библиотека, която го беше изумила преди четири години. Точно през площада едва преди две години са завършени кулите и преддверието на катедралата „Света Троица“ - шедьовърът на Хенри Ричардсън. Гранитна кръстна църква в гръцки стил, висока над петдесет метра, тя е истинска симфония от гранит, разноцветни каменни облицовки, тухли и керамични плочки. Вътре - цветни стъкла, орехова ламперия и масивни мебели от дъб и ясен. Самият Бийкън Хил, възвишението на север от „Бостън Камън“, където е теологическият факултет и където живее Петър, е резиденция до резиденция на богатите стари бостънци и строежите на църкви и местни паркове и градинки продължават.
Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от
сандалово
дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено.
И до днес важи описанието на Дикенс от гостуването му тук в „Американски бележки“: „Въздухът бе толкова чист, къщите толкова светли и весели... тухлите бяха така невероятно червени, камъкът така невероятно бял, капаците и парапетите така невероятно зелени, дръжките на вратите и табелките на входовете толкова поразително ярки и искрящи... Градът е красив град и няма начин - както ми се струва - да не впечатли всеки външен човек по най-положителния възможен начин.“ Тази сдържана и строга красота господства и в студентско-преподавателските отношения на факултета. Пуританският дух на самоконтрол и дисциплина е сложил своя отпечатък и наистина го няма чичовското добродушие на Ню Джърси. На лекциите на доктор Бордън Паркър Боун по теизъм и философия на етиката Петър Дънов се среща най-ясно с тази липса на пърхащо бащинско отношение, което е така характерно за Дрю и до днес е така типично за американските преподаватели. Но - странно - това едва ли поражда чувството на загуба. По-скоро допринася нещо, което сам той ще прилага много по-късно към своите ученици; нещо, което Петър забелязва съвсем ясно в първата (и може би единствена) обща среща между новопостъпили студенти и семействата на преподавателите.
към текста >>
И до днес важи
описанието
на Дикенс от гостуването му тук в „Американски бележки“: „Въздухът бе толкова чист, къщите толкова светли и весели... тухлите бяха така невероятно червени, камъкът така невероятно бял, капаците и парапетите така невероятно зелени, дръжките на вратите и табелките на входовете толкова поразително ярки и искрящи... Градът е красив град и няма начин - както ми се струва - да не впечатли всеки външен човек по най-положителния възможен начин.“ Тази сдържана и строга красота господства и в студентско-преподавателските отношения на факултета.
Точно през площада едва преди две години са завършени кулите и преддверието на катедралата „Света Троица“ - шедьовърът на Хенри Ричардсън. Гранитна кръстна църква в гръцки стил, висока над петдесет метра, тя е истинска симфония от гранит, разноцветни каменни облицовки, тухли и керамични плочки. Вътре - цветни стъкла, орехова ламперия и масивни мебели от дъб и ясен. Самият Бийкън Хил, възвишението на север от „Бостън Камън“, където е теологическият факултет и където живее Петър, е резиденция до резиденция на богатите стари бостънци и строежите на църкви и местни паркове и градинки продължават. Улица „Маунт Върнън“, на която е факултетната сграда от бял пясъчник, днес през сграда-две е маркирана с охранявани паметници на историята на града, гордеещи се с медни покривни обшивки, издадени еркери, които и до ден днешен се перчат със зеленикавите си тежки прозорци с оловен примес, внесени от Англия; след това външни дървени орнаменти от сандалово дърво от Хавай и от Карибско море, мрамор, лято и ковано желязо, бронз, пиринч, - какво ли не! Качествено, тежко, чисто - без да е натруфено.
И до днес важи
описанието
на Дикенс от гостуването му тук в „Американски бележки“: „Въздухът бе толкова чист, къщите толкова светли и весели... тухлите бяха така невероятно червени, камъкът така невероятно бял, капаците и парапетите така невероятно зелени, дръжките на вратите и табелките на входовете толкова поразително ярки и искрящи... Градът е красив град и няма начин - както ми се струва - да не впечатли всеки външен човек по най-положителния възможен начин.“ Тази сдържана и строга красота господства и в студентско-преподавателските отношения на факултета.
Пуританският дух на самоконтрол и дисциплина е сложил своя отпечатък и наистина го няма чичовското добродушие на Ню Джърси. На лекциите на доктор Бордън Паркър Боун по теизъм и философия на етиката Петър Дънов се среща най-ясно с тази липса на пърхащо бащинско отношение, което е така характерно за Дрю и до днес е така типично за американските преподаватели. Но - странно - това едва ли поражда чувството на загуба. По-скоро допринася нещо, което сам той ще прилага много по-късно към своите ученици; нещо, което Петър забелязва съвсем ясно в първата (и може би единствена) обща среща между новопостъпили студенти и семействата на преподавателите. Боун има малки деца, които не се отлепят от него - но в това не изпъква на преден план емоционална привързаност, въпреки че тя не липсва.
към текста >>
Книгите и учебниците са подръка; препоръчват се и се предоставят и частно
написани
лекции от преподавателите, но зубренето не е на мода.
Той се запалва от идеите на Боун за анализ на понятието „вяра“ и правомерността на съчетаването на религия и съвременна наука за издигане нивото на правдоподобността на чудото и провидението - идеята на скъпия „чичо“ Джон Милей от Дрю, но изнесена още една крачка напред. * Различен, на пръв поглед студен, после все по-увлекателен, все по- стимулиращ, факултетът по тукашната бостънска традиция също е не само „машина за живеене“, но и „машина за учене“. Домашната организация на Дрю тук е заменена с гладко работеща, прецизна и ясна образователна операция. Преподавателският метод, който се предпочита, е - както се нарича навремето - сократичният метод. Това ще рече устно преподаване с оптималното непосредствено включване на студентите.
Книгите и учебниците са подръка; препоръчват се и се предоставят и частно
написани
лекции от преподавателите, но зубренето не е на мода.
Учителят трябва да завърти мозъка на студента си в ритъма на своя мозък, преди да го пусне да върви нататък. Редовният курс е тригодишен, но има и допълнителни предмети, с които студентът може да се заеме, при положение обаче, че факултетният съвет се убеди, че той ще може да поеме допълнителното натоварване, без това да му пречи на усвояването на редовната програма. Ако всичко е наред, може да се впусне в някоя от десетте предлагани дисциплини без допълнително заплащане. Няма да е излишно да споменем, че между тези допълнителни дисциплини са медицината и музиката - две неща, на които особено се набляга в методисткото образование. Има и четиригодишен курс, при който последната година се дава безплатна стая в общежитието на Теоложкия институт.
към текста >>
*
Писането
на тезата в Института по теология бе само част от школуването на Петър в Бостън.
Темата, която му възложи, беше „Миграцията на германските племена и тяхното приемане на християнството“. Посочи му литературата, която имаше по въпроса в институтската библиотека, и му стисна ръката. На добър час! И така Петър пое дълбоко дъх, усмихна се в себе си на малкото духче, което взе по детски радостно да подскача в сърцето му, и тръгна да си нарежда стаята с мисълта за тетрадки, моливчета, гуми, листи за чернова... Оооо! Имаше време и щеше да е чудно. Имаше време и докато изчовъркаше книгите и напишеше тезата, щеше да научи сто още неща, дето ще са за цял живот! Близо две години. Всъщност една година и седем месеца до 15 април другата година.
*
Писането
на тезата в Института по теология бе само част от школуването на Петър в Бостън.
Далече не най-важната част. Двете му години тук и следващата в Медицинския факултет бяха едни от най-интересните в интелектуалния живот на стария град, тъй като бяха на границата между стария пуританизъм, консерватизма в теологията и философията, ксенофобията на фамилиите създатели на Бостън и модерните времена. От Германия философията на персонализма намери убежище сред водещите умове на методистката теология. От добрия стар Конкорд се лисна тихото закъсняло мъртво вълнение на стария добър трансцендентализъм на Торо и Емерсън, а унитарианците отново имаха глас. От юг от Ню Йорк навлизаха новите издания на интелектуалните водачи на Теософското общество, окултна литература, езотерична литература.
към текста >>
Не в сетивните възприятия и сигнали, идващи от очите и ушите и другите ти сетива, защото, без да се вградят в личностното, те не са нищо, те са „шарена гайда
писана
, със мъниста низана“, която нищо не значи и не е.
И сред това - в библиотеката на Института и в Бостънската цитадела на знанието, Обществената библиотека на площада „Купли“, Петър Дънов четеше за германски варварски племена, за духа на славяните, за Природата и Бога като две лица на едно и също нещо и за създаването в личностното на собствената реалност като същност, и на собствената ценност като достойнство, върховен образец за което е Исус. Колкото и претоварен, той търсеше природата на Нова Англия, разширяваше разходките си с приятели, напипваше опора в българите състуденти от други университети и в скритите в горите комуни на трансценденталистите; и се мъчеше да пише... * Когато започва дискусията около персоналисткия уклон на някои теоретици на методистката църква от това време, не е лесно да се разбере откъде идва той. По традиция персоналистката философия се свързва с Декартовото „Мисля, следователно съществувам“. Идеята е, че в субективния поток на преживените опитности, в начина, по който си усетил, видял, възприел всичко, с което си се сблъскал и е останало в тебе и е минало през сърцето и душата ти, за да създаде там радост, отврата, задоволство, идеал за подражаване, идея за търсене на път и нова възможност за изживяване на сходни обстоятелства по нов начин, т.е. във вътрешното ти изживяване на живота ти се ражда и истинската реалност като реалност.
Не в сетивните възприятия и сигнали, идващи от очите и ушите и другите ти сетива, защото, без да се вградят в личностното, те не са нищо, те са „шарена гайда
писана
, със мъниста низана“, която нищо не значи и не е.
С една дума, личността ти отвътре е това, което създава реалността. Личността, която господства над живота ти като реалност (или вечната ти същност, която се проявява в изживените ти опитности) и личността, която господства над чувството ти за достойнство (или морално-етичната ти същност, която се проявява в отзвука ти и оценката ти на твоите опитности). Бостънската обществена библиотека За много мислители, независимо от влияния и традиции, и школи на философията в техните култури, замислянето над проблемите на духовното, божественото, същността на познанието водят в края на краищата до този ключов възел на персоналистката идея: реалността в целия неин ред и хармония или дисхармония се вижда от нас като цялостно мироздание само чрез вътрешната степен на развитие на нашата иманентна същност и нашата морално-етическа оценка на преживяното. Останалото е хаос и всъщност остава извън регистриращата се в съзнанието ни перцепция. И крайният извод - повече или по-малко ясен - е прост: ако реалното иде само отвътре, от нашата личност, тогава реалността е една общност, една взаимозависима среда от завършени личности, като ултимативната личност е Бог.
към текста >>
Не много приятна картина за едва добралия се до семинарията простоват бъдещ пастор или за ограничения стар остарял пастор, който иска да го оставят на мира, да знае, че горе на небето на трон, скован от добър дърводелец, от чист махагон стои Бог, англосаксонец със сини очи и бяла брада,
сангвиничен
по темперамент - т.е.
Бостънската обществена библиотека За много мислители, независимо от влияния и традиции, и школи на философията в техните култури, замислянето над проблемите на духовното, божественото, същността на познанието водят в края на краищата до този ключов възел на персоналистката идея: реалността в целия неин ред и хармония или дисхармония се вижда от нас като цялостно мироздание само чрез вътрешната степен на развитие на нашата иманентна същност и нашата морално-етическа оценка на преживяното. Останалото е хаос и всъщност остава извън регистриращата се в съзнанието ни перцепция. И крайният извод - повече или по-малко ясен - е прост: ако реалното иде само отвътре, от нашата личност, тогава реалността е една общност, една взаимозависима среда от завършени личности, като ултимативната личност е Бог. Реалността е едно всемирно съзнание което живее във всяка личност, и всяка личност отразява част от него като взаимопроникване с цялото. У Милей - както споменахме - дори материализирането на Бог в човека, в сина, в Исус, без да се променя персоната на Бога, въплътен в човека, започва да свързва реалността по нов начин, модифицира се от неговото вживяване в Исус като ново виждане.
Не много приятна картина за едва добралия се до семинарията простоват бъдещ пастор или за ограничения стар остарял пастор, който иска да го оставят на мира, да знае, че горе на небето на трон, скован от добър дърводелец, от чист махагон стои Бог, англосаксонец със сини очи и бяла брада,
сангвиничен
по темперамент - т.е.
със здрава розова кожа на лицето, умен, справедлив, загрижен за тези, които са добри и са си чели Библията, и техен верен покровител. И той - пасторът - само да изпълнява, което е научил с добросъвестен труд и четене в семинарията, и да учи другите на всички тези неща, и да си получава скромното пасторско възнаграждение, ограден с уважение и почит. Но, уви! - може би има нещо вярно в персонализма, защото умът не стои на едно място, не научава една гаванка със знание и да заспи, а зобе всяко ново нещо, меле го, изгражда отношение към него, подрежда го в ядрото на душата и търси, и търси, и търси сливане с Всемирното съзнание напред ли, нагоре ли, накъде - не е ясно! - но че няма да спре на едно място - това е ясно като бял ден. Тази логика на разсъжденията, разбира се, не е привилегия на християнството. Тя е логика на философската мисъл и съзерцание и е неизбежна за философията, била тя в църквата или вън от нея.
към текста >>
Техни стари статии, както и статии и спомени за тях цяла година вече се появяваха в големите местни
списания
и докато работеше по тезата си в Бостънската обществена библиотека, Дънов все повече взе да се зачита в новите броеве на „Атлантик Мънтли“.
Съдебните дела и дискусиите, обвиненията и обясненията, защитата на Мичел от такива авторитети като професор Шелдън, от една страна, и заявлението на професор Къртис, от друга, че е чист еретик - всичко това се провлачи цели десет години - дълго след като Дънов напусна не само института, но и Америка. Така или иначе, по време на споровете и дискусиите Петър откри, че и тук има завист, ревност, глупост и пакостничество. Знаеше, че това, което Мичел защитава, е сложно, но именно личността му и джуджешкото в противниците му го убедиха, че той е правият. Трябваше да се знае и да се мисли, и да се върви напред, и да се разбира по-добре - колкото и да бе трудно за някого! А когато и любимият му професор Боун бе обвинен в това, че е отстъпил от методизма и проповядва унитарианството, това само послужи като още един стимул да надникне в другите деноминации на местния протестантизъм. В края на краищата от унитарианството именно бе тръгнал Емерсън, оттам бе излязъл трансцендентализмът и с това Петър узря за отваряне на съзнанието си към новия интерес в Бостън към Емерсън, Хоторн и Торо.
Техни стари статии, както и статии и спомени за тях цяла година вече се появяваха в големите местни
списания
и докато работеше по тезата си в Бостънската обществена библиотека, Дънов все повече взе да се зачита в новите броеве на „Атлантик Мънтли“.
* В Бостънската библиотека бе тихо като в люпилня. Книгите идваха по лифтовете между етажите на хранилищата, по пневматичните шлаухове се носеха обратно фишове с нови поръчки: зрееха идеи и знание в „машината за информация“. Дънов четеше и четеше, и колкото повече неща овладяваше, на толкова нови неща се натъкваше. Те привличаха интереса му и с това се откриваха и нови пътеки за проучване. В „Атлантик Мънтли“, което си бе извоювало авторитета на списание, без което нито един културен американец не можеше да се смята, че е в крак с времето и последните тенденции на американската мисъл, се появиха отзиви за трудове на Мадам Блаватска, която бе починала едва миналата година; имаше и бележки за теософското движение.
към текста >>
В „Атлантик Мънтли“, което си бе извоювало авторитета на
списание
, без което нито един културен американец не можеше да се смята, че е в крак с времето и последните тенденции на американската мисъл, се появиха отзиви за трудове на Мадам Блаватска, която бе починала едва миналата година; имаше и бележки за теософското движение.
Техни стари статии, както и статии и спомени за тях цяла година вече се появяваха в големите местни списания и докато работеше по тезата си в Бостънската обществена библиотека, Дънов все повече взе да се зачита в новите броеве на „Атлантик Мънтли“. * В Бостънската библиотека бе тихо като в люпилня. Книгите идваха по лифтовете между етажите на хранилищата, по пневматичните шлаухове се носеха обратно фишове с нови поръчки: зрееха идеи и знание в „машината за информация“. Дънов четеше и четеше, и колкото повече неща овладяваше, на толкова нови неща се натъкваше. Те привличаха интереса му и с това се откриваха и нови пътеки за проучване.
В „Атлантик Мънтли“, което си бе извоювало авторитета на
списание
, без което нито един културен американец не можеше да се смята, че е в крак с времето и последните тенденции на американската мисъл, се появиха отзиви за трудове на Мадам Блаватска, която бе починала едва миналата година; имаше и бележки за теософското движение.
Не можеше да не се зачита в тях, защото теософията бе модна и привлекателна с предлаганото разкриване на мистичните мъдрости на големите източни цивилизации, макар че Петър не беше сигурен, че теософите са прави в това, че отговорите са налице, че трябва само да се приемат такива, каквито ги предлагат те, и нещата „раз-два!“ и ще се променят коренно за добро. Имаше големи студии за древната индийска книжнина: за Ведите, за Упанишадите. Неотдавнашният превод на серията от томове „Свещените книги на Изтока“ на професор Макс Мюлер, които повдигаха интереса към тази област, бе неотшумяло събитие. Още повече че тук, във Ведите, в „Бхагават Гита“ лежаха основите на това, което в момента най-много го привличаше - трансцендентализма на Емерсън и Торо. В тези води в края на краищата бе плувал редакторът на нюйоркския вестник „Сън“, който толкова много бе направил за преодоляване на мизерията, с която се бе борил и той в методистките миеш в Ню Йорк.
към текста >>
Докато Петър ровеше новите броеве на
списанията
в библиотеката, едва ли минаваше месец, без да се появи нещо на тази тема.
„Атлантик Мънтли“ още по Нова година след идването на Петър в града пусна остродискусионна статия върху това защо социализмът привлича артистите ши, ако искате, творческите личности. Особено интересно тук бе, че въпреки че фуристките експерименти в Брук Фарм и Фрут Фарм и трансценденталисткият експеримент на Торо при езерото Уолдън бяха пропаднали преди няколко десетилетия, интересът към тях не само не бе заглъхнал напълно, но и по това време бе намерил известен нов отзвук, известно съживяване. Местата на Торо край Конкорд бяха станали направо място за поклонение, а горите на Масачузетс и Южен Вермонт отново приютяваха кратко просъществували мистични общества. Даже Фрут Фарм, вече не като комуна, а като еднолично стопанство приемаше гости с духовни интереси да прекарват известно време там в разговори, труд и медитация. Както вече казахме, гладът в Русия силно беше повишил интереса на американците към тяхната огромна съседка на запад през Беринговия проток, която дори бе оставила значителни следи в културата на Аляска и по на юг по брега на Океана.
Докато Петър ровеше новите броеве на
списанията
в библиотеката, едва ли минаваше месец, без да се появи нещо на тази тема.
Още с идването си той попадна на обемист пътепис от Изабел Хепгуд за Поволжието по време на миналогодишната жътва. Американката, която според собствените й думи гостувала известно време в имението на принц, чието име не искаше да споменава, беше успяла да даде много точна както етнографско-битова, така и социална картина на живота на руското селячество. Петър се учуди не само на наблюдателността и точността й, но и на нещо друго, което го завари неподготвен. Сърцето му трепна. Може би дори е неточно нещата да се поставят толкова меко - развълнува се.
към текста >>
Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там
прокъсани
от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час.
Но Гръблашев не можеше да преодолее съпротивата си срещу грубата работа и така си останаха - Петър хванал нуждата за рогата с две ръце, а Величко Граблашев с раиран панталон и сукняно сако по-бавничко, но без да си губи достойнството, подир него. Именно затова местата за излетите им заедно и дори едно-двете неколкодневни пътувания бяха винаги посочвани от. Петър; той имаше повече време да открие къде да заведе приятеля си. * От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя. Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане.
Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там
прокъсани
от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час.
В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам. Южният бряг през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във водата с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им.
към текста >>
Научил български и започнал да проповядва на този език е два два месеца след като се захванал с него, а в последния брой на
списание
„Методист“ пишело как за него се говори, че знаел почти толкова езици, на колкото ще говорят апостолите по време на Страшния съд.
На учудения въпрос на един от студентите това значи ли, че българите не са имали превод на Новия завет, Боун хвърли усмихнато око към Дънов и обясни, че съвсем не значи това и че е точно обратното. Българският е един от най- старите езици след латински и старогръцки, на който е преведена Библията - почти наред с арменски и грузински. Добави, че това за съжаление е било превод на тогавашния славянобългарски език, който обикновените българи днес не разбират и преводът на Лонг е на съвременния говорим български език. Заговориха се за нещата, свързани с подобни преводи, и спътниците на Боун и Дънов попитаха как е могъл Лонг да се справи, на което професорът отговори, че точно там е работата, че не всеки може да го направи и че точно там е призванието на истинския мисионер. Ригс - между другото - обясни той, е написал за нуждите на преводите си в Цариград научна модерна граматика на българския съвременен език и на арменския съвременен език, докато Лонг е лингвист, какъвто рядко се среща.
Научил български и започнал да проповядва на този език е два два месеца след като се захванал с него, а в последния брой на
списание
„Методист“ пишело как за него се говори, че знаел почти толкова езици, на колкото ще говорят апостолите по време на Страшния съд.
Когато стана дума по какъв случай пишат за него в „Методист“, Боун обясни, че идването му ще бъде свързано с последното събиране на завършилите Теологически факултет в Конкорд, който бил отворен там двадесет години преди да се премести в Бостън. Съобщили, че мисионерът пастор Алберт Лонг от класа на 1857 година, с когото Конкорд най-много се гордеел, щял да държи речта на това последно събиране. След това добави - пак без да поглежда Дънов, - че да бил на мястото на студентите си, щял да вземе влака до Конкорд, да го чуе. За Дънов беше ново, че доктор Лонг е учил в Конкорд, и това го развълнува. Конкорд за него беше стара мечта: градът на Емерсън, на Олкот, на Торо и езерото Уолдън... Сега вече наистина щеше да отиде до там! Когато сподели идеята си с Граблашев, Величко отначало също се запали, въпреки че не беше уверен дали има толкова пари и сигурно щеше да трябва да вземе заем от Петър, само че после нещо се разколеба.
към текста >>
Отминава за миг, но очарователното
описание
на Торо тупа в главата ти: „Финчбъргската линия докосва езерото на сто метра южно от колибата ми и аз отивам до селото по трасето й, и това трасе ме свързва със света.
Миля след миля закърнели дървета, някои от тях свалени с брадвата, други съборени от вятъра, някои полусвлечени и облегнати на съседите си, някои - просто дънери, потънали наполовината в поредното блато, други полуразложени в покрити с мъх парчетии. Самата почва тук е съставена от мънички парченца като тези; всяко блато от застояла вода е пълно с тях; на всяка страна има клони и дънери, и стволове от дървета във всеки възможен стадий на разлагане, гниене и затриване. Току се покажеш за минута-две на открито, където лъщи някакво светло езеро или езерце, нормално за всяко място по света, но толкова незначително тука, че няма име; току ти се мерне набързо някакъв далечен градец с чистите си бели къщи и студени площади, със стегнатата си новоанглийска църква и училището си; след това фър-р-р-р-р! кажи-речи, преди да си ги видял, идва същата тъмна картина: осакатените дървета, дънерите, стволовете, застоялите води - толкова прилични на предишните, че ти се струва, че са те пренесли назад по магически начин.“ И ето едно изскачане от гората, и вместо поле - пред очите ти на юг застинало мъртво езеро с кашкав сняг по бреговете, овално, сетне кръгло, сетне елипсовидно и тупа-тупа-тупа-туп! - пак стволове. - Какво беше? - Уолденското езеро.
Отминава за миг, но очарователното
описание
на Торо тупа в главата ти: „Финчбъргската линия докосва езерото на сто метра южно от колибата ми и аз отивам до селото по трасето й, и това трасе ме свързва със света.
Мъжете от то варните влакове, които минават целия маршрут, ми кимат като на стар познат; толкова често минават край мен, че мислят, че съм жепе служител, и е вярно. И аз бих искал да съм работник по траверсите някъде по орбитата на планетата... Като срещна локомотива с влака му от вагони, понесен в този планетарен устрем... като чуя железния кон да кара хълмовете да ечат с това свое пръхтене като гръмотевица, да тресе земята с копита и да хвърля огън и пушек от ноздрите си, започва да ми се струва, че земята си е намерила човешка раса, достойна да я обитава.“ - Следващата спирка Конкорд джънкшън!“- казва кондукторът и престава да се обляга. - Вашата спирка, сър. Изглежда, че ще е като една от тези спирки сред гората, където никой не слиза и не можеш да повярваш, че някой ще се качи. Влакът подвиква и прекосява шосето, без никакви рампи, без полицай, без знак; само една груба извита дъска, на която е написано с боя: „Като удари камбаната, внимавай за локомотива!“ Фучи нататък, гмурка се през горите, показва се на светлото, трополи над крехки арки, тътне върху тежката земя, стрелка се под дървен мост, който лови светлината му за миг, внезапно събужда всички задрямали гласове на главната улица, спуска се безотговорно през средата; занаятчии работят, хора се навеждат през врати и прозорци, момчета пускат фърчила и играят на топчета, мъже пушат, жени шушнат, бебета лазят, свини грухкат и уплашени коне се мятат напред и се изправят на задни крака до самите релси, ей тук! и давай, давай, давай! откъсва се лудата хала на локомотива с вагоните и пръска във всички посоки горящи искри от огъня на цепениците в пещта; скърца, съска, крещи, пъхти; докато накрая жадното чудовище спира под навеса да пие, раздвижват се хора по перона и ти имаш време да си поемеш дъх, преди да слезеш.
към текста >>
Влакът подвиква и прекосява шосето, без никакви рампи, без полицай, без знак; само една груба извита дъска, на която е
написано
с боя: „Като удари камбаната, внимавай за локомотива!“ Фучи нататък, гмурка се през горите, показва се на светлото, трополи над крехки арки, тътне върху тежката земя, стрелка се под дървен мост, който лови светлината му за миг, внезапно събужда всички задрямали гласове на главната улица, спуска се безотговорно през средата; занаятчии работят, хора се навеждат през врати и прозорци, момчета пускат фърчила и играят на топчета, мъже пушат, жени шушнат, бебета лазят, свини грухкат и уплашени коне се мятат напред и се изправят на задни крака до самите релси, ей тук! и давай, давай, давай! откъсва се лудата хала на локомотива с вагоните и пръска във всички посоки горящи искри от огъня на цепениците в пещта; скърца, съска, крещи, пъхти; докато накрая жадното чудовище спира под навеса да пие, раздвижват се хора по перона и ти имаш време да си поемеш дъх, преди да слезеш.
Отминава за миг, но очарователното описание на Торо тупа в главата ти: „Финчбъргската линия докосва езерото на сто метра южно от колибата ми и аз отивам до селото по трасето й, и това трасе ме свързва със света. Мъжете от то варните влакове, които минават целия маршрут, ми кимат като на стар познат; толкова често минават край мен, че мислят, че съм жепе служител, и е вярно. И аз бих искал да съм работник по траверсите някъде по орбитата на планетата... Като срещна локомотива с влака му от вагони, понесен в този планетарен устрем... като чуя железния кон да кара хълмовете да ечат с това свое пръхтене като гръмотевица, да тресе земята с копита и да хвърля огън и пушек от ноздрите си, започва да ми се струва, че земята си е намерила човешка раса, достойна да я обитава.“ - Следващата спирка Конкорд джънкшън!“- казва кондукторът и престава да се обляга. - Вашата спирка, сър. Изглежда, че ще е като една от тези спирки сред гората, където никой не слиза и не можеш да повярваш, че някой ще се качи.
Влакът подвиква и прекосява шосето, без никакви рампи, без полицай, без знак; само една груба извита дъска, на която е
написано
с боя: „Като удари камбаната, внимавай за локомотива!“ Фучи нататък, гмурка се през горите, показва се на светлото, трополи над крехки арки, тътне върху тежката земя, стрелка се под дървен мост, който лови светлината му за миг, внезапно събужда всички задрямали гласове на главната улица, спуска се безотговорно през средата; занаятчии работят, хора се навеждат през врати и прозорци, момчета пускат фърчила и играят на топчета, мъже пушат, жени шушнат, бебета лазят, свини грухкат и уплашени коне се мятат напред и се изправят на задни крака до самите релси, ей тук! и давай, давай, давай! откъсва се лудата хала на локомотива с вагоните и пръска във всички посоки горящи искри от огъня на цепениците в пещта; скърца, съска, крещи, пъхти; докато накрая жадното чудовище спира под навеса да пие, раздвижват се хора по перона и ти имаш време да си поемеш дъх, преди да слезеш.
Домът на Емерсън не е музей, но вещите му са запазени с определеното намерение рано или късно да бъдат съхранени за поколенията. През 1892 година - десет години след смъртта му - за тях се грижи дъщеря му Елен и когато и тя умира, семейната им къща става собственост на Паметната асоциация на Ралф Уалдо Емерсън. Къщата на поборничката за женски права Луиза Мей Олкот и баща й Бронсън Олкот, които са покойници от четири години, е купена от Хариет Лотроп с определеното намерение да стане исторически музей на великите конкордци. Домът на Хоторн също се пази от преките му наследници, за да отиде след време на съхранение от Парковата служба към Министерство на вътрешните работи на Щатите, така че ни една от техните вещи, дрехи или книги не е разграбена от каращи се за наследство роднини, които да ги чакат от години да умрат, защото са си харесали някой чифт ботуши, някоя книга или любима писалка. Само с творческото наследство на Торо нещата не са в цветущ вид поради факта, че никой от трите му дъщери и синът му не се оженва и те умират преди началото на предпоследното десетилетие на миналия век.
към текста >>
След това идва индийската класика: Веданта, Сакя Буда, Риг Веда
Санхита
, Сарма, Сборника с ориенталска поезия на Алгери, Синкхая Карикад, Бхашая, един том Коментарии върху „Бхагават Гита“, Индийско законодателство, Калисада и пр.
Книгите на Емерсън са наистина книги от библиотеката на американски философ от края на миналия век. Интересът е към духовното, мъдростта на Индия, забравените поетически ценности на Изтока, късните европейски трансценденталисти и мистици. Има всичко, от което една търсеща душа има нужда. Подръка в кабинета му е всичката персийска поезия, която може да се намери по негово време: „Гюлестан“ и „Бостан“ на Саади, друг по- ранен превод на „Гюлестан“. Хафиз от Шираз.
След това идва индийската класика: Веданта, Сакя Буда, Риг Веда
Санхита
, Сарма, Сборника с ориенталска поезия на Алгери, Синкхая Карикад, Бхашая, един том Коментарии върху „Бхагават Гита“, Индийско законодателство, Калисада и пр.
Следват три тома турски максими. Класиката е представена от Есхил, Омир и Епиктет. След това идват Русо, Торквато Тасо, Гьоте, Сведеборг, поезията на Хоторн, Лонгфелоу и Уитман, майсторите на английския литературен барок Бамон и Флечер и, разбира се природата, затворена в книга: огромен том за птиците във Великобритания. Описанието по-нататък изрежда за любопитния книгите по полиците в дома му: на латински, на немски, на гръцки, приказките на братя Грим, речник на римите, латински, португалски, френски речник, митология на северните народи. Арнолдс, Маколи, пътешествия в Китай, Сирийски пътешествия, астрономии и какво ли не.
към текста >>
Описанието
по-нататък изрежда за любопитния книгите по полиците в дома му: на латински, на немски, на гръцки, приказките на братя Грим, речник на римите, латински, португалски, френски речник, митология на северните народи.
Хафиз от Шираз. След това идва индийската класика: Веданта, Сакя Буда, Риг Веда Санхита, Сарма, Сборника с ориенталска поезия на Алгери, Синкхая Карикад, Бхашая, един том Коментарии върху „Бхагават Гита“, Индийско законодателство, Калисада и пр. Следват три тома турски максими. Класиката е представена от Есхил, Омир и Епиктет. След това идват Русо, Торквато Тасо, Гьоте, Сведеборг, поезията на Хоторн, Лонгфелоу и Уитман, майсторите на английския литературен барок Бамон и Флечер и, разбира се природата, затворена в книга: огромен том за птиците във Великобритания.
Описанието
по-нататък изрежда за любопитния книгите по полиците в дома му: на латински, на немски, на гръцки, приказките на братя Грим, речник на римите, латински, португалски, френски речник, митология на северните народи.
Арнолдс, Маколи, пътешествия в Китай, Сирийски пътешествия, астрономии и какво ли не. Книгите на Торо обаче не са книги на търсещ ум. Докато Емерсън съветва слушателите си по време на сказките си да забравят за ретрос- пекцията, да загърбят книгите и да се обърнат към природата - на думи, - Торо живее така. На дело. Търсещият му ум наистина търси, но в природата.
към текста >>
Джонсъновият том из
санскритската
класика: „Сакунтала“.
Книгите на Торо са дебело и красиво подвързани с кожена подвързия, с пресовани орнаменти, със златни букви по гръбчета и на лицевата си страна: Разкошен том на „Вишну Парана“. Букварът на трансценденталистите „Бхагават Гита“. И назад към ароматите на Персия: „Вагх о Бахар“. И розовата градина: „Гюлестан“. „Ануари Сухаили“.
Джонсъновият том из
санскритската
класика: „Сакунтала“.
Броят се на пръстите на двете ръце и ще остане пръст да се подпре бузата, когато седне на прага на колибата си. Телескопичен блик „Някога, някоя неделна сутрин, като се окъпех, както ми беше навикът, сядах на огрения праг от изгрев слънце до обяд, обвит в блянове, сред борове, цикория и смрадлика, в необезпокоявана самота и пълен покой и птиците пееха наоколо или пърхаха тихичко през колибата, докато слънцето почнеше да се спуска през западния ми прозорец или някоя товарна каруца се чуеше далеч по шосето и ме подсетеше за изтеклото време.“ („Уолдън“) И сега, докато прехвърчаше последният обезсилен пролетен сняг, Петър отиде да види мястото на колибата. Бяха му казали в музея на Антикварното дружество, че бараката я няма. Беше видял там снимки от нея, правени дълго след като Торо я беше напуснал преди четиридесет години. Вече без прозорче и без врата под стволовете на правите кленови дървета.
към текста >>
На тях с черна боя, с червена боя, с мастило бяха
написани
години, най-често само кавичка и двете последни цифри: „73, 1888, 87, 79..”.
Езерото вече се виждаше на юг между дърветата, когато зърна леката издатина на земята, където бе стояла тя. Но не бе пусто. Имаше нещо там. Когато доближи, се оказа, че са камъни. Обикновени валчести камъни, бели, сиви, малки и големи.
На тях с черна боя, с червена боя, с мастило бяха
написани
години, най-често само кавичка и двете последни цифри: „73, 1888, 87, 79..”.
Годините, в които почитателите му бяха дошли да се поклонят на това място на вярата на човека, че природата е готова да го изхрани и да се погрижи за него дори ако е дошъл гол, дори ако си отиде гол и дори ако дръзне да предизвика обществото, че ще живее гол. Петър не надписа камък, не добави своя знак на почит върху голямата грамада под кленовете. Снегът леко се трупаше, но беше ясно, че докато падне, започва да се топи. Нямаше да се задържи. Не беше ли точно това заветът на Торо; както го формулира, след като намерил тук в кленовата шума кремъчни остриета на индиански ловни стрели; колко хубаво ще е да ги оставят да лежат тук, където са били изстреляни, докато се слеят с гората, вместо да ги убиват в музеите си! Времето се беше погрижило да заличи колибата на Уолдън, за да я спаси, да я скрие от опасността да я поругаят, като я превърнат в капище.
към текста >>
Описва задоволително динамиката на миг рацията на различните племена и това
описание
надминава четиридесет краснописни страници.
Ако видите тезите от онова време, ще се учудите. Това не са дори дипломни работи в днешния смисъл на думата. По качество всъщност те не са повече от една обикновена семестриална работа, която преподавателят я прочете, я не! През всичкото време, през което Петър Дънов се готви и събира материал, той е имал предостатъчно време да се убеди в това, като сравнява какво правят другите дипломанти и чете приети вече тези. Няма да отстъпи, разбира се, и да не направи оптималното, което може, по темата, но просто му става ясно, че Таунсенд е бил прав: ще положи много усилия и време за доста ограничен резултат. И така той цитира съвестно огромната литература по темата: римски автори, гръцки автори, основните исторически съчинения по въпроса, издадени по-късно.
Описва задоволително динамиката на миг рацията на различните племена и това
описание
надминава четиридесет краснописни страници.
Работата е написана с внимание и безспорно с удоволствие. Предната страница, където е заглавието, е украсена, а нататък почеркът е отработен, уверен; наистина красив! Английският език е на ниво - език на улегнал и сигурен в употребата му зрял човек. Факсимиле на заглавната страница на тезата на Петър Дънов за миграцията и покръстването на германските племена И така - четиридесет и една страници за миграцията на племената и след това само три страници за тяхното покръстване! Всъщност и трите страници са много, защото, щом свършва с описанието на движението на варварите до тяхното настаняване в Европа, Петър Дънов казва останалото в капсула от дванадесет реда: „Дотук описахме произхода и преселването на германците. Последният въпрос, който остава, се отнася до тяхното покръстване. При разрешаването на този въпрос първо трябва да имаме предвид непреходните ценности на християнството, които са толкова добре приложими към всички отношения на човешкия живот.
към текста >>
Работата е
написана
с внимание и безспорно с удоволствие.
Това не са дори дипломни работи в днешния смисъл на думата. По качество всъщност те не са повече от една обикновена семестриална работа, която преподавателят я прочете, я не! През всичкото време, през което Петър Дънов се готви и събира материал, той е имал предостатъчно време да се убеди в това, като сравнява какво правят другите дипломанти и чете приети вече тези. Няма да отстъпи, разбира се, и да не направи оптималното, което може, по темата, но просто му става ясно, че Таунсенд е бил прав: ще положи много усилия и време за доста ограничен резултат. И така той цитира съвестно огромната литература по темата: римски автори, гръцки автори, основните исторически съчинения по въпроса, издадени по-късно. Описва задоволително динамиката на миг рацията на различните племена и това описание надминава четиридесет краснописни страници.
Работата е
написана
с внимание и безспорно с удоволствие.
Предната страница, където е заглавието, е украсена, а нататък почеркът е отработен, уверен; наистина красив! Английският език е на ниво - език на улегнал и сигурен в употребата му зрял човек. Факсимиле на заглавната страница на тезата на Петър Дънов за миграцията и покръстването на германските племена И така - четиридесет и една страници за миграцията на племената и след това само три страници за тяхното покръстване! Всъщност и трите страници са много, защото, щом свършва с описанието на движението на варварите до тяхното настаняване в Европа, Петър Дънов казва останалото в капсула от дванадесет реда: „Дотук описахме произхода и преселването на германците. Последният въпрос, който остава, се отнася до тяхното покръстване. При разрешаването на този въпрос първо трябва да имаме предвид непреходните ценности на християнството, които са толкова добре приложими към всички отношения на човешкия живот. Второ - божествената сила и божествената агентура, която стои зад него.
към текста >>
Факсимиле на заглавната страница на тезата на Петър Дънов за миграцията и покръстването на германските племена И така - четиридесет и една страници за миграцията на племената и след това само три страници за тяхното покръстване! Всъщност и трите страници са много, защото, щом свършва с
описанието
на движението на варварите до тяхното настаняване в Европа, Петър Дънов казва останалото в капсула от дванадесет реда: „Дотук описахме произхода и преселването на германците.
Няма да отстъпи, разбира се, и да не направи оптималното, което може, по темата, но просто му става ясно, че Таунсенд е бил прав: ще положи много усилия и време за доста ограничен резултат. И така той цитира съвестно огромната литература по темата: римски автори, гръцки автори, основните исторически съчинения по въпроса, издадени по-късно. Описва задоволително динамиката на миг рацията на различните племена и това описание надминава четиридесет краснописни страници. Работата е написана с внимание и безспорно с удоволствие. Предната страница, където е заглавието, е украсена, а нататък почеркът е отработен, уверен; наистина красив! Английският език е на ниво - език на улегнал и сигурен в употребата му зрял човек.
Факсимиле на заглавната страница на тезата на Петър Дънов за миграцията и покръстването на германските племена И така - четиридесет и една страници за миграцията на племената и след това само три страници за тяхното покръстване! Всъщност и трите страници са много, защото, щом свършва с
описанието
на движението на варварите до тяхното настаняване в Европа, Петър Дънов казва останалото в капсула от дванадесет реда: „Дотук описахме произхода и преселването на германците.
Последният въпрос, който остава, се отнася до тяхното покръстване. При разрешаването на този въпрос първо трябва да имаме предвид непреходните ценности на християнството, които са толкова добре приложими към всички отношения на човешкия живот. Второ - божествената сила и божествената агентура, която стои зад него. Трето - божественият му дух, който вкара и задвижи своето учение в дълбините на душите и постепенно донесе живот и стимулиращи сили в човешкия дух...“ Джон Милей! Коментарът нататък и дообясняването на тази теза не носи нищо ново. Важното е, че тук в капсула е това, което Петър Дънов е научил от медисънския си учител и което след години ще стане кълнът на неговото собствено учение.
към текста >>
Когато идва време за дърваря Бътлър да се откаже от секачеството, той знае, че няма да бъде повече от слязъл от горите дървар в
Сан
Франциско
и ето че става „отшелникът Бътлър“ в гората и всички онези
санфранцисковци
и
санфранциски
там долу не са никакви отшелници и отшелнички и не могат да бъдат, защото нямат духовните измерения на Световния водач на движението на „Езотеричния окултизъм“ отшелника Бътлър.
Ще останеш чужд, външен. Може да те уважават и да са любезни с теб, но никога няма да станеш един от тях. Това създава една вътрешна липса на самочувствие и неувереност; ако искате - неудовлетвореност от това, което знаеш, че си, и което знаеш, че можеш. И понеже стената, която не можеш да прескочиш, е надменността на тези, които са дошли тук първи, твоята защита става надменността ти за терена, върху който ти стъпваш първи. Така завоюването на периферни терени несъзнателно се превръща във форма на спасение.
Когато идва време за дърваря Бътлър да се откаже от секачеството, той знае, че няма да бъде повече от слязъл от горите дървар в
Сан
Франциско
и ето че става „отшелникът Бътлър“ в гората и всички онези
санфранцисковци
и
санфранциски
там долу не са никакви отшелници и отшелнички и не могат да бъдат, защото нямат духовните измерения на Световния водач на движението на „Езотеричния окултизъм“ отшелника Бътлър.
Емерсън, Торо, Уитман са в американската традиция. Те са просто най-далечният пробив напред в търсенето на границите на залегналото в унитарианската църква чувство за естественост и природност. Обаче десетките ордени на магиите, съюзите за езотерични окултизми, розенкройцери, масонски ложи, спиритуалистически кръжоци, хинду-хинду- бхай-бхай и така нататък в повечето случаи са предимно меки възглавници за падане от високите надежди на неуспелите в това бясно надбягване в най-динамичния континент в края на века за заемане на предно място. Петър Дънов точно в края на дългите си академични занимания в Америка е попадал във вихрушката на всичко това, видял е всичко, докоснал се е до всичко. Картината е кристално ясна.
към текста >>
Петър Дънов вече е
записан
като редовен студент първа година: „Дънов, Петър Константин.
Щеше да запише медицина. Пак в Бостънския университет, което щеше да е лесно. Бъдещи пастори - както вече казахме - имаха известни предимства за минаването през безплатни допълнителни курсове. Но той, разбира се, щеше да се запише като редовен студент, защото отново, както бе тезата му в Теологическия факултет, искаше да стигне до дъното на нещата. * В каталога и годишната книга на Медицинския факултет на Бостънския факултет от 22 юли 1894 г.
Петър Дънов вече е
записан
като редовен студент първа година: „Дънов, Петър Константин.
Завършил теология в Бостънския университет, от Варна, България.“ Между новопостъпилите около четиридесет студенти има само двама чужденци освен него: Чарлз Обер Кеплер от Тиенцин, Китай, и Има Рот от Виена, Австрия. Сега той вече е изцяло между вътрешни хора, мотивирани в кариерата си младежи от семейства с положение, в една от най-авторитетните медицински институции на Съединените щати. Болницата към Медицинския факултет на Бостънския университет Медицинският факултет на Бостънския университет се намира в квартала Саут Енд на юг от центъра. Някога краен, полуиндустриален квартал в края на века, когато Дънов учи тук, обликът му светкавично се променя: нови строежи, градски и квартални паркове, монументални резиденции, издигнати от първите архитекти на града по последната дума на строителството, поразителни катедрали - Саут Енд цъфти и ще расте във всяко отношение преди новото си западане през последните двадесетина години. Удостоверение на П.
към текста >>
Подписано
от декана на факултета И.
Много от пазените в тях материали окончателно изчезват, а някои вероятно биват унищожени с мотива, че днешните жители на планетата са недостойни за тайното учение на Учителя и ще го схванат грешно така, както той го е оставил. Накратко - наследниците на наследниците правят недостъпна част от тези по чудо запазени бележки, за да не се създадяло негативно отношение към Бялото братство. Част от това което е останало, се крие по начин, който продължава постепенното му затриване, а това, което се издава, понякога се преиначава, за да се дадяло „смляно“ на „невежите“. Убий словото на Месия, та да спасиш сградата на църквата, в която него вече го няма! Какво ново под слънцето! След месец-два Петър Дънов решава да си вземе удостоверението за завършен кратък курс по обща медицина. И го получава.
Подписано
от декана на факултета И.
Тисдейл Талбот.
към текста >>
НАГОРЕ