НАЧАЛО
Контакти
|
Дарение
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
с която и да е дума
търси в изречение
с точна фраза
търси в текст
в заглавия на текстове
ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НА УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
28
резултата в
6
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
3_03 ) Организиране на духовното тяло
- Боян Боев (1883 – 1963)
Защо пие човек
вода
?
Четвъртото измерение е светът, през който хората излизат и влизат в Духовния свят. В непреривно движение е четвъртото измерение. Често тези, които са ясновидци, виждат Същества, които се движат, но не в този въздух. Това е четвъртото измерение. Който живее в света на тесаракта, той става видим и невидим в света на третото измерение.
Защо пие човек
вода
?
Не само за да приеме материалната, течна вода, но за да приеме чрез нея електричество и магнетизъм. Както Маркони запали електрическите крушки в Италия и Сидней – в Австралия, също така могат да се запалят слънцата, само като се завърти един бутон. Някое Напреднало същество, като прати енергия, може да направи планетата ни да светне като слънце. Звукът, като дойде до ухото, се превръща в електрически вълни. След това в мозъка става още два пъти превръщане – отначало в електрически, къси вълни, после – в магнетични, дълги вълни, и след това се превръщат в тонове.
към текста >>
Не само за да приеме материалната, течна
вода
, но за да приеме чрез нея електричество и магнетизъм.
В непреривно движение е четвъртото измерение. Често тези, които са ясновидци, виждат Същества, които се движат, но не в този въздух. Това е четвъртото измерение. Който живее в света на тесаракта, той става видим и невидим в света на третото измерение. Защо пие човек вода?
Не само за да приеме материалната, течна
вода
, но за да приеме чрез нея електричество и магнетизъм.
Както Маркони запали електрическите крушки в Италия и Сидней – в Австралия, също така могат да се запалят слънцата, само като се завърти един бутон. Някое Напреднало същество, като прати енергия, може да направи планетата ни да светне като слънце. Звукът, като дойде до ухото, се превръща в електрически вълни. След това в мозъка става още два пъти превръщане – отначало в електрически, къси вълни, после – в магнетични, дълги вълни, и след това се превръщат в тонове. Свиването на сърцето също зависи от електричеството.
към текста >>
Където има
подземна
вода
, там тревата е по-буйна, дърветата са по-кичести.
Свиването на сърцето също зависи от електричеството. Инсталацията е електрическа. Стана въпрос за търсене на подземни води. За тази цел могат да се наблюдават растенията. Растението може да усеща влагата, която е 20-30 метра под него.
Където има
подземна
вода
, там тревата е по-буйна, дърветата са по-кичести.
За търсене на вода може да помогне наблюдението на пластовете, да се учи геология. Науката радиестезия се занимава с търсене на вода и чрез пръчка. Каква велика целесъобразност има в Природата! Забележете, нечистата вода, колкото и да се чисти, даже да се пречисти чрез дестилиране, пак запазва известни флуиди, които химически не могат да се констатират. За да се получи идеално чиста вода, Природата прибягва до следното: водата, като отиде в горните атмосферни слоеве, се разпада химически на своите съставни части, а после, като слиза надолу, пак става вода.
към текста >>
За търсене на
вода
може да помогне наблюдението на пластовете, да се учи геология.
Инсталацията е електрическа. Стана въпрос за търсене на подземни води. За тази цел могат да се наблюдават растенията. Растението може да усеща влагата, която е 20-30 метра под него. Където има подземна вода, там тревата е по-буйна, дърветата са по-кичести.
За търсене на
вода
може да помогне наблюдението на пластовете, да се учи геология.
Науката радиестезия се занимава с търсене на вода и чрез пръчка. Каква велика целесъобразност има в Природата! Забележете, нечистата вода, колкото и да се чисти, даже да се пречисти чрез дестилиране, пак запазва известни флуиди, които химически не могат да се констатират. За да се получи идеално чиста вода, Природата прибягва до следното: водата, като отиде в горните атмосферни слоеве, се разпада химически на своите съставни части, а после, като слиза надолу, пак става вода. Един брат запита: „Как се обяснява нестинарството?
към текста >>
Науката радиестезия се занимава с търсене на
вода
и чрез пръчка.
Стана въпрос за търсене на подземни води. За тази цел могат да се наблюдават растенията. Растението може да усеща влагата, която е 20-30 метра под него. Където има подземна вода, там тревата е по-буйна, дърветата са по-кичести. За търсене на вода може да помогне наблюдението на пластовете, да се учи геология.
Науката радиестезия се занимава с търсене на
вода
и чрез пръчка.
Каква велика целесъобразност има в Природата! Забележете, нечистата вода, колкото и да се чисти, даже да се пречисти чрез дестилиране, пак запазва известни флуиди, които химически не могат да се констатират. За да се получи идеално чиста вода, Природата прибягва до следното: водата, като отиде в горните атмосферни слоеве, се разпада химически на своите съставни части, а после, като слиза надолу, пак става вода. Един брат запита: „Как се обяснява нестинарството? “
към текста >>
Забележете, нечистата
вода
, колкото и да се чисти, даже да се пречисти чрез дестилиране, пак запазва известни флуиди, които химически не могат да се констатират.
Растението може да усеща влагата, която е 20-30 метра под него. Където има подземна вода, там тревата е по-буйна, дърветата са по-кичести. За търсене на вода може да помогне наблюдението на пластовете, да се учи геология. Науката радиестезия се занимава с търсене на вода и чрез пръчка. Каква велика целесъобразност има в Природата!
Забележете, нечистата
вода
, колкото и да се чисти, даже да се пречисти чрез дестилиране, пак запазва известни флуиди, които химически не могат да се констатират.
За да се получи идеално чиста вода, Природата прибягва до следното: водата, като отиде в горните атмосферни слоеве, се разпада химически на своите съставни части, а после, като слиза надолу, пак става вода. Един брат запита: „Как се обяснява нестинарството? “ Като туриш краката си в огъня, ще ти бъде неприятно, но повишиш ли трептенията на твоя организъм – да бъдат по-силни от тези на огъня, няма да изгориш. Това е обяснението на нестинарството.
към текста >>
За да се получи идеално чиста
вода
, Природата прибягва до следното:
водата
, като отиде в горните атмосферни слоеве, се разпада химически на своите съставни части, а после, като слиза надолу, пак става
вода
.
Където има подземна вода, там тревата е по-буйна, дърветата са по-кичести. За търсене на вода може да помогне наблюдението на пластовете, да се учи геология. Науката радиестезия се занимава с търсене на вода и чрез пръчка. Каква велика целесъобразност има в Природата! Забележете, нечистата вода, колкото и да се чисти, даже да се пречисти чрез дестилиране, пак запазва известни флуиди, които химически не могат да се констатират.
За да се получи идеално чиста
вода
, Природата прибягва до следното:
водата
, като отиде в горните атмосферни слоеве, се разпада химически на своите съставни части, а после, като слиза надолу, пак става
вода
.
Един брат запита: „Как се обяснява нестинарството? “ Като туриш краката си в огъня, ще ти бъде неприятно, но повишиш ли трептенията на твоя организъм – да бъдат по-силни от тези на огъня, няма да изгориш. Това е обяснението на нестинарството. На нестинарите тялото им трепти по-силно, отколкото трептенията на огъня и затова не ги гори.
към текста >>
2.
ПЪРВИ СТЪПКИ НА ДВИЖЕНИЕТО
- Влад Пашов (1902- 1974)
На 13 април двамата непознати се явяват в
подземната
зала на манастира и там намират Боян, Богомил, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавраил Лесновски, Никита Странник, Хамерон Дубровнишки /Камерун Добровницки/, Михаил Унгарец, Петър Осоговец, Теодор Преславски и Светомир Македонец — всичко са дванадесет.
Общо тези учители са четирима, един от които е този, когото Западът наричат Князът, познат като Християн Розенкройц. Истинската дата на основаването на богомилското общество трябва да се търси през 928 година, когато патриарх Стефан отстъпва на Боян манастира „Св. Параскева". В този манастир Боян, на 12 април 928 г. среща презвитер Богомил, извикан чрез патриарх Стефан и го призовава за работник на делото, на която покана той се отзовава с готовност, както на времето братята Заведееви Йоан и Яков се отзоваха на поканата на Христа. Боян му обяснява учението и неговата мисия и му съобщава, че двама сирийци на другата вечер ще присъстват там.
На 13 април двамата непознати се явяват в
подземната
зала на манастира и там намират Боян, Богомил, патриарх Стефан, Симеон Антипа, Василий Византиец, Гавраил Лесновски, Никита Странник, Хамерон Дубровнишки /Камерун Добровницки/, Михаил Унгарец, Петър Осоговец, Теодор Преславски и Светомир Македонец — всичко са дванадесет.
Двамата непознати приемат клетвата-обещание на дванадесетте и дават на Бояна онези двадесет и две таблици, които езотерично се наричат Богомилско Таро, легендата за Стефанит и Ихнилат и първообраза на Йоановото Евангелие. Те слагат върху Олтаря едно старо изваяние на петолъчна звезда, около която се виждат наредени зодиакалните знаци и дванадесет чаши, което изваяние обладава голяма магическа сила. После сирийците благославят присъстващите и си отиват. Това е тяхното последно идване в България. Така се е зародило богомилското общество, което постепенно се увеличава и развива огромната си дейност и мощ.
към текста >>
Представя един стар човек, изливащ
вода
от една урна.
Представя козел с рана на гърлото. Там са колената на Небесния Човек. Племе на Нафталин, държащ сърна и свирка. Неговият камък е ониксът. 11. Водолей е Дели, съдът.
Представя един стар човек, изливащ
вода
от една урна.
Там са пищялите и прасците на Небесния Човек. Коляно на Рувима, държащ амфора. Неговият камък е сапфир. 12. Риби е Догим — потопът. Представя две риби.
към текста >>
3.
НАЧАЛО НА КОНФЛИКТА
- Влад Пашов (1902- 1974)
Тогава, по настояването на двамата църковници, царят извикал Богомил и отправил към него въпросите: Той ли е
водач
на еретиците, що учат те, какви скверни деяния вършат на потулени места, какво замислят против царя и властта и пр.
Това силно разклатило доверието на царя, патриарха и дворянството към Боян и богомилите вече се намирали в опасност. Половината боляри били вече богомилски оглашени, но рано било още да се разчита на подкрепата им. През тия времена презвитер Козма и патриарх Данаил упорито говорили пред цар Петър, че Боян е богомил и че богомилите, именно, са причина за народните вълнения, метежи и бунтове. Това здраво се втълпило в главата на царя и той извикал Боян, за да го пита по тези въпроси. Но по това време Боян бил в Доростол и не могъл да дойде.
Тогава, по настояването на двамата църковници, царят извикал Богомил и отправил към него въпросите: Той ли е
водач
на еретиците, що учат те, какви скверни деяния вършат на потулени места, какво замислят против царя и властта и пр.
Богомил не отговорил на тези въпроси, а намира причината за метежите в слабостта на царя, разтлението на двора, лукавството на царица Мария, нехайната слабост на болярството. Той казал на царя, че онези духовници, с които той общува, са позор на Христовото Царство и плевели на Божията нива. От този разговор Петър разбрал, че наистина богомилите са безвластници, не търпят господарска власт, но не правят заговори против короната и властта. Те се стремят да пробудят съзнанието на народа за нов живот и така да преобразят обществото и държавата. Богомил не открил пред царя нищо от Тайното учение на Богомилите, но само казал: "Ние сме християни, ние се стремим да заслужим Божията Милост с дела, думи и мисъл.
към текста >>
И на другата нощ, през декември 933 година Сурсувул затваря в
подземната
тъмница на Преслав 17 души от най-видните избрани и съвършени богомили, посочени от патриарха.
Онова, което бе станало закон и бе санкционирало правото на стария ред, отведнъж рязко се нападало от неизвестни някакви монаси и еретици. Това не можело да бъде допуснато ни от цар, ни от патриарх. Патриарх Данаил се явява една вечер при цар Петър и настоява богомилите да бъдат заловени като явни бунтовници, защото те замисляли широк заговор против царството и църквата и чакат момент за провъзгласяван на безвластие. Цар Петър отказва. Тогава патриарха и Козма се явяват пред Сурсувул и искат от него богомилите да бъдат заловени и разпитани.
И на другата нощ, през декември 933 година Сурсувул затваря в
подземната
тъмница на Преслав 17 души от най-видните избрани и съвършени богомили, посочени от патриарха.
Измъчвани цели дни и нощи, те не разкриват нищо. Сурсувул разбира, че заговор няма, но патриархът поискал да узнае поне учението. Но те мълчали. С избодени очи, с изгоряла от зачервените щипци кожа, в гъста мрежа от нагорещени гвоздеи по гърба и гърдите, оковани в нагорещени железни дъски, с дълги ивици месо, отрязано от гърба с ренде, с разтопен метал в ушите, с разкъсани уста, извадени с клещи нокти, с червени скорпиони, слагани в носните дупки и още много други мъчения, измислени от ада, те живели три седмици и умрели. По това време Боян не бил в България.
към текста >>
На 17 февруари 970 година Боян е убит във Византия, където се пуснала мълвата, че той не бил
водач
на религиозно движение, но преследвал политически цели, като искал да завземе властта във Византия и да я обедини с България, Унгария и Италия и островите и да стане цар на тази голяма империя.
Параскева" и излавя тези, които са били там, в това число Михаил Маджарец и Теодор Преславски. И двамата били убити — единия на 9 май 969 година, а другия — на 22 май същата година. С това започва яростно и ожесточено гонение. На 16 август 969 година е изгорен Светомир Македонец с още много видни богомили. На 19 септември е съсечен Хамерун Дубровнишки също с много други видни богомили.
На 17 февруари 970 година Боян е убит във Византия, където се пуснала мълвата, че той не бил
водач
на религиозно движение, но преследвал политически цели, като искал да завземе властта във Византия и да я обедини с България, Унгария и Италия и островите и да стане цар на тази голяма империя.
След пет деня Богомил получил пръстена на Боян и разбрал, че Боян е убит. Пръстенът бил занесен на Богомил в затвора, където бил затворен, заедно с четиристотин души верни богомили. В „Св. Параскева" бил затворен след месец близо последният от ръководителите на Богомилството — Симеон Антипа. На 25 януари 971 година на големия преславски площад бил изгорен пред целия народ Богомил, а преди него били посечени затворените богомили.
към текста >>
4.
Едно сравнение
- Георги Радев (1900–1940)
А подборът на градиво и материали - от стоманата и дървения материал до най-малкото винтче - нима това не е една необикновено трудна задача, като се има пред вид, че тия материали са предназначени за параход и, следователно, трябва да се преработят така, че да отговарят на всички изисквания за безупречна сигурност и неуязвимост от огън и
вода
?
Основната задача, която последните е трябвало да разрешат, наглед е проста: да се построи параход за X пасажери, които да се радват на най-големите възможни удобства и комфорт, разчитайки при това на най-голямата възможна сигурност, като параходът плава със скорост У възела - скорост, която да не се нарушава от променливите състояния на морето. Но тая проста наглед задача сдържа много точки, тя се разпада на множество проблеми, познати във всичките им подробности само на специалистите. Последните изброяват само някои от тях, за да ни дадат поне приблизителна представа за тяхната сложност. Преди всичко, трябвало е да се измислят нови архитектурни форми, в които да се излее конструкцията на парахода, за да има той нужната устойчивост и съпротивителна мощ срещу вълните при желаната скорост и размери. Цели 25 месеца са били необходими, за да се направят всичките ония тънки изчисления, всички предварителни проучвания и опити с множество модели и чак тогава да се начертае окончателен план на парахода.
А подборът на градиво и материали - от стоманата и дървения материал до най-малкото винтче - нима това не е една необикновено трудна задача, като се има пред вид, че тия материали са предназначени за параход и, следователно, трябва да се преработят така, че да отговарят на всички изисквания за безупречна сигурност и неуязвимост от огън и
вода
?
Най-сетне, всичко това е трябвало да се съчетае и координира, като се постави на своето место и най-малката дреболия. За всичко е трябвало да се мисли, всичко е трябвало да се предвиди най-подробно, с оглед на трите главни изисквания: бързина, сигурност, удобство. Да имат пасажерите под нозете си една електрическа централа с мощност 217,000 кw, която свободно може да движи подземната електрическа железница на Париж, да се намират всред една могъща машинария и да се радват на тишина - това е, наистина, едно неоценимо удобство! Да спят в кабини, които се проветряват идеално, които постоянно се снабдяват с чист въздух, които са неуязвими за никакъв огън и са изолирани така, че да не влиза топлината, която развиват огромните пещи; да се возят с асансьори, които нормално функционират, въпреки люшкането на парахода при вълнение – това са, очевидно, незаменими удобства за пасажерите и добре разрешени задачи от страна на инженерите-корабостроители. Строен в продължение на 4 години от около 3000 работници, които са останали безименни, най-после огромният „плаващ град" е бил пуснат да прекоси океанската шир. А Нормандия (дълъг 313 метра, с тонаж 70,000) с право може да се нарече „плаващ град", защото си има своята сложна водоснабдителна мрежа, своята канализация, своята електрическа и телефонна централи, своя безжичен телеграф - инсталации, в които са употребени хиляди километри жици и тръби.
към текста >>
Да имат пасажерите под нозете си една електрическа централа с мощност 217,000 кw, която свободно може да движи
подземната
електрическа железница на Париж, да се намират всред една могъща машинария и да се радват на тишина - това е, наистина, едно неоценимо удобство! Да спят в кабини, които се проветряват идеално, които постоянно се снабдяват с чист въздух, които са неуязвими за никакъв огън и са изолирани така, че да не влиза топлината, която развиват огромните пещи; да се возят с асансьори, които нормално функционират, въпреки люшкането на парахода при вълнение – това са, очевидно, незаменими удобства за пасажерите и добре разрешени задачи от страна на инженерите-корабостроители.
Преди всичко, трябвало е да се измислят нови архитектурни форми, в които да се излее конструкцията на парахода, за да има той нужната устойчивост и съпротивителна мощ срещу вълните при желаната скорост и размери. Цели 25 месеца са били необходими, за да се направят всичките ония тънки изчисления, всички предварителни проучвания и опити с множество модели и чак тогава да се начертае окончателен план на парахода. А подборът на градиво и материали - от стоманата и дървения материал до най-малкото винтче - нима това не е една необикновено трудна задача, като се има пред вид, че тия материали са предназначени за параход и, следователно, трябва да се преработят така, че да отговарят на всички изисквания за безупречна сигурност и неуязвимост от огън и вода? Най-сетне, всичко това е трябвало да се съчетае и координира, като се постави на своето место и най-малката дреболия. За всичко е трябвало да се мисли, всичко е трябвало да се предвиди най-подробно, с оглед на трите главни изисквания: бързина, сигурност, удобство.
Да имат пасажерите под нозете си една електрическа централа с мощност 217,000 кw, която свободно може да движи
подземната
електрическа железница на Париж, да се намират всред една могъща машинария и да се радват на тишина - това е, наистина, едно неоценимо удобство! Да спят в кабини, които се проветряват идеално, които постоянно се снабдяват с чист въздух, които са неуязвими за никакъв огън и са изолирани така, че да не влиза топлината, която развиват огромните пещи; да се возят с асансьори, които нормално функционират, въпреки люшкането на парахода при вълнение – това са, очевидно, незаменими удобства за пасажерите и добре разрешени задачи от страна на инженерите-корабостроители.
Строен в продължение на 4 години от около 3000 работници, които са останали безименни, най-после огромният „плаващ град" е бил пуснат да прекоси океанската шир. А Нормандия (дълъг 313 метра, с тонаж 70,000) с право може да се нарече „плаващ град", защото си има своята сложна водоснабдителна мрежа, своята канализация, своята електрическа и телефонна централи, своя безжичен телеграф - инсталации, в които са употребени хиляди километри жици и тръби. Той си има своето осветление и отопление, своите хотели, с техните многобройни зали, салони, кабини, ресторанти, игрални. Той си има своите- магазини, своята печатница, театър, църква, болница, спортни игрища, плавални, кафенета, тераси. Може би на някои ще се види странно, че аз се спирам да описвам един параход, пуснат в движение преди повече от 5 месеца *), един параход, който произведе такава сензация и за който толкова много се писа на времето в списания и вестници! Всъщност, аз ни най-малко нямам умисъл да описвам Нормандия.
към текста >>
5.
Глава първа: Призванието
- Атанас Славов
На
подземната
железница на Бостън! ... Връща се уж, но тук я няма и неговата България на цветущата варненеска гимназия.
Но ако нямаш място за уединение, ако не можеш да се отскубнеш, да избягаш, да се скриеш? Известно е какво казва поетът: в такъв случай единственото, което ти остава, е - точно така! - уединяваш се в тълпата. О, не! Няма да рисувам грандиозна картина тук на подобно уединение; и то в човъркаща, питаща, чоплеща, одумваща, гледаща през ключалки България! Няма такава картина; ако я нарисуваш, няма да е вярна, защото точно това е номерът. Отвън не се вижда, че си уединен. Това е то, Учителю, с малка или голяма буква, ще трябва да си отвоюваш нужното уединение, и да го изстрадаш сам; и не е невъзможно, ако до дясното ти коляно е седнал да те дондурна този ведър исполин - поп Константин - баща ти! * * * Наистина не мога и да си представя какво е било объркването на Дънов при завръщането му в България! След тътенът на многоетничния Ню Йорк, докато е в мисията на Чайна Таун! След театрите, парковете, църквите на какви ли не вероизповедания.
На
подземната
железница на Бостън! ... Връща се уж, но тук я няма и неговата България на цветущата варненеска гимназия.
На Свищов с Методисткото си духовно училище, който отново се е свил след поредните етнически и религиозни каши. Баща му и той се е посмалил. Приготвил се е да си доживее годините в една барачка, прилепена до неговата първа българска православна църква във Варна. Няма го никакъв в неговата черноморска столица. Само се мотае от време на време насам натам колкото да не умре от скука.
към текста >>
Дали се е разтреперала земята, дали е бляснал
небосвода
, дали е слязъл ангел на бял кон и на чист български език е казал пред Петър и баща му, че се възлага специална мисия на лутащият се още възпитаник на американска духовен университет Дрю.
! Трябва ли изобщо да се направи??? Как? Задачата е убийствено трудна за решаване! Додето не го трясва по главата като ослепително сияние простата истина, че нещо като не може да се закърпи; просто не може да се закърпи, и толкоз! Че трябва да се изрине с кюмюрджийската лопата несъвместимото минало, пльоснато в продънената дупка на небитието сега, тук, пред очите ни, и да се направи каквото трябва да се направи именно тук и сега! За да се върви напред! За да се издига нагоре и нагоре онова, на което му е дошло времето... * * * 7 март 1897 г. се определя от последователите на Петър Дънов като ден на прозрението на Учителя за духовната мисия, която му предстои да осъществи. Не зная за какво става дума и не съм се интересувал особено да разбера точно защо.
Дали се е разтреперала земята, дали е бляснал
небосвода
, дали е слязъл ангел на бял кон и на чист български език е казал пред Петър и баща му, че се възлага специална мисия на лутащият се още възпитаник на американска духовен университет Дрю.
Това е работа за доуточняване от тези, които искат да превърнат един голям всемирен духовен учител в субект на икони, групови екзалтации, пози и външни халосваници. Както между другото след години става с ред самозвани последователи на Дънов. Аз виждам нещата много по-просто. Баща му е с него. Вече го кани да се разтовари от напрежението, в което се намира, и да се приюти в провинциалната му енория в Нови Пазар, докато реши какво да прави: т.е.
към текста >>
От тука до края на света ще има все по-добри и по-добри лекари, и толкова! Трябва да се прехвърли духовната щафета в ръката на нов духовен
водач
, който да завладее нов духовен терен.
Нито протестантските мисии на Америка и Англия ще съживят закърнялите дълбоки корени на българската духовност, нито предписването на билки и съвременни рецепти ще даде простор на духовния заряд, който е натрупал в себе си. Вече е убеден, че работата му трябва да се издигне и над едното и над другото, за да тласне нещата напред. Американското протестантство вече е дало на света, което може да се научи от него. Сега то навлиза в терена на консервирането на духовното си минало. Медицината? Това си е чистата наука, чистият занаят.
От тука до края на света ще има все по-добри и по-добри лекари, и толкова! Трябва да се прехвърли духовната щафета в ръката на нов духовен
водач
, който да завладее нов духовен терен.
Баща му го разбира. Той никога не се е месил на духовните му работи, както казах, и когато го питат какво става със сина му и кога ще започне работа, той се шегува, че има колкото искаш време да поеме пътя, който ще избере. Така и става. На 7 март 1897 година Петър споделя с баща си, че взима решение да развие духовно учение, което да не корегира протестантството, или православието, или каквито и да било католицизми, и така нататък, а да пренесе от безбрежната вселена на всемирната духовност недокоснати още ценности. Това е! На следващата година 1898 Петър Дънов издава малка брошурка под заглавието „Хио Елли Мелли Месаил.“ Духовно послание към всички хора на този свят, което представлява призив за съзнателен, разумен живот.
към текста >>
6.
Глава пета: Ученият
- Атанас Славов
„Бойлстън“ при парка „Бостън Камън“ се прави първата копка на
подземната
железница.
В двадесетте години на 20 век, като пътуващ проповедник на идеите на Дънов в Европа, той основава първите Бели братства в Естония, Латвия и Литва. 1894 в Медисън в семинарията Дрю постъпва Вишанов, а в Алегени колидж се записва Пачеджиев. 1894 (13-18 юни) в Русе методистката годишна конференция се заема с нова Русенска семинария с директор Стефан Томов. 1894 (8 август) умира преподавателят на Дънов от семинарията Дрю - Джеймс Стронг. 1894 (есента) в Бостън на ул.
„Бойлстън“ при парка „Бостън Камън“ се прави първата копка на
подземната
железница.
Телескопичен блик „В 6:02 сутринта на 1 септември 1897 подземната железница под парка „Бостън Камън“ бе отворена за първия си пътнически пробег по трикилометровото трасе. 175 ентусиасти се натъпкаха във вагона за 50 души, висяха по трима на страничните стъпала, дишаха си във вратовете на платформите и се вкопчваха тук и та.п, стъпили на буферите. Двама развяваха американското знаме, а останалите викаха, докато тролеят се промъкваше между тълпите от двете страни на линията по протежение на ул. „Бойлстън“, за да се скрие в тунела под Градската градина. До среднощ се качиха сто хиляди души.
към текста >>
Телескопичен блик „В 6:02 сутринта на 1 септември 1897
подземната
железница под парка „Бостън Камън“ бе отворена за първия си пътнически пробег по трикилометровото трасе.
1894 в Медисън в семинарията Дрю постъпва Вишанов, а в Алегени колидж се записва Пачеджиев. 1894 (13-18 юни) в Русе методистката годишна конференция се заема с нова Русенска семинария с директор Стефан Томов. 1894 (8 август) умира преподавателят на Дънов от семинарията Дрю - Джеймс Стронг. 1894 (есента) в Бостън на ул. „Бойлстън“ при парка „Бостън Камън“ се прави първата копка на подземната железница.
Телескопичен блик „В 6:02 сутринта на 1 септември 1897
подземната
железница под парка „Бостън Камън“ бе отворена за първия си пътнически пробег по трикилометровото трасе.
175 ентусиасти се натъпкаха във вагона за 50 души, висяха по трима на страничните стъпала, дишаха си във вратовете на платформите и се вкопчваха тук и та.п, стъпили на буферите. Двама развяваха американското знаме, а останалите викаха, докато тролеят се промъкваше между тълпите от двете страни на линията по протежение на ул. „Бойлстън“, за да се скрие в тунела под Градската градина. До среднощ се качиха сто хиляди души. До края на годината бяха извозени петдесет милиона пътници.“ (Джейн Холц Кейн) „Повече от пет хиляди души на час се тъпчеха като сардини... и крещяха като диви животни...“ (в.
към текста >>
От юг от Ню Йорк навлизаха новите издания на интелектуалните
водачи
на Теософското общество, окултна литература, езотерична литература.
* Писането на тезата в Института по теология бе само част от школуването на Петър в Бостън. Далече не най-важната част. Двете му години тук и следващата в Медицинския факултет бяха едни от най-интересните в интелектуалния живот на стария град, тъй като бяха на границата между стария пуританизъм, консерватизма в теологията и философията, ксенофобията на фамилиите създатели на Бостън и модерните времена. От Германия философията на персонализма намери убежище сред водещите умове на методистката теология. От добрия стар Конкорд се лисна тихото закъсняло мъртво вълнение на стария добър трансцендентализъм на Торо и Емерсън, а унитарианците отново имаха глас.
От юг от Ню Йорк навлизаха новите издания на интелектуалните
водачи
на Теософското общество, окултна литература, езотерична литература.
Започна като гръм от ясно небе дискусия за мястото на Русия и нейната съдба, нейната връзка с Америка и идеите на панславизма. И сред това - в библиотеката на Института и в Бостънската цитадела на знанието, Обществената библиотека на площада „Купли“, Петър Дънов четеше за германски варварски племена, за духа на славяните, за Природата и Бога като две лица на едно и също нещо и за създаването в личностното на собствената реалност като същност, и на собствената ценност като достойнство, върховен образец за което е Исус. Колкото и претоварен, той търсеше природата на Нова Англия, разширяваше разходките си с приятели, напипваше опора в българите състуденти от други университети и в скритите в горите комуни на трансценденталистите; и се мъчеше да пише... * Когато започва дискусията около персоналисткия уклон на някои теоретици на методистката църква от това време, не е лесно да се разбере откъде идва той. По традиция персоналистката философия се свързва с Декартовото „Мисля, следователно съществувам“. Идеята е, че в субективния поток на преживените опитности, в начина, по който си усетил, видял, възприел всичко, с което си се сблъскал и е останало в тебе и е минало през сърцето и душата ти, за да създаде там радост, отврата, задоволство, идеал за подражаване, идея за търсене на път и нова възможност за изживяване на сходни обстоятелства по нов начин, т.е.
към текста >>
Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел
вода
, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час.
Но Гръблашев не можеше да преодолее съпротивата си срещу грубата работа и така си останаха - Петър хванал нуждата за рогата с две ръце, а Величко Граблашев с раиран панталон и сукняно сако по-бавничко, но без да си губи достойнството, подир него. Именно затова местата за излетите им заедно и дори едно-двете неколкодневни пътувания бяха винаги посочвани от. Петър; той имаше повече време да открие къде да заведе приятеля си. * От високия борун на созополския залив Курекя морето беше три различни морета едновременно, и брегът и планините му, и носовете, вклинени във вълните, и заливите и лиманите, и долу Змийският остров, и горите и лозята бяха по три вида брегове и планини, три вида носове и боруни, три вида острови, гори и лозя. Първо долу, дето се решеха канарите, кипеше - море, дето ей сега в този миг, ако те бухне на една страна с лодката ти - няма излизане.
Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел
вода
, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час.
В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам. Южният бряг през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във водата с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им.
към текста >>
Южният бряг през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във
водата
с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им.
Но ето че навътре в залива към каваците беше тихо като в котел вода, оставен под асмата на дядо Господ - с тъмнозелени и още по-тъмни отражения на лозите по стръмното, само тук-там прокъсани от бебешкосините парцали на небето, и сред това божествено спокойствие - върховете на коловете на таляна и една мързелива, заспала лодка, дето обикаляше от кол на кол, кажи го, през час. В огромната дива пустота на залива, която се отваряше и отваряше, и се лисваше през хоризонта, бе съвсем друго - светло, тъмно, сиво-синьо и рошаво, гонеха се морски зайчета и кой знае защо белите им гърбове се появяваха много по-често и нагъсто само на едно-две места, а нататък - цели полета от тъмносини вълни и ни една грива. Носът в краката му бе сипеи и камъни; някой хвърлял долу в хаоса черупки от миди; тъпоноса скала. На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам.
Южният бряг през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във
водата
с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им.
Зад тях - носът, ограждащ залива на Ропотамо от юг без никакъв релеф, плосък, мъгливосин, замазан... Каваците в дъното на залива се виждаха светлозелени - кажи го, с бели корони. Зад тях плоски, тъмносини гори, и по носовете, и нагоре, и надолу по планините мътносини и колкото по-далеч бяха, толкова по- замазани ставаха и по-бледи. Но замита облак и се дръпва и открива огромен, широко отворен прозорец пред слънцето и то лисва светлина върху гората около залива, и тя оживява, като че се сменя театрален декор - каваците се виждат един по един, белва светлата невидима досега пясъчна ивица, дюните, лодките... И баирите отзад, и те не били плоски - отваря се дълбоко блато с разлюлени папури, даже лъсва вода, а баирите и планината и гората били много, много далеч зад блатата. И пак замита облакът и спуска пердето си пред слънцето и планините отново стават тъмносини и плоски, и блатото изчезва, но сега пък светва близък, близък малкият Змийски остров и около него имало огърлица от бяла бурна пяна... Картината се стрелна само за миг пред вътрешния поглед на Петър - дълго забравена, още от времето, когато двете години след гимназията се изнизаха, без да помни къде и как, в лутане, в обиколки, в помагане на този-онзи, пътуване..., додето не постъпи в Свищовското духовно училище. Забравената картина, която го бе поразила при първото му спускане пеша по брега на юг от Созопол.
към текста >>
Но замита облак и се дръпва и открива огромен, широко отворен прозорец пред слънцето и то лисва светлина върху гората около залива, и тя оживява, като че се сменя театрален декор - каваците се виждат един по един, белва светлата невидима досега пясъчна ивица, дюните, лодките... И баирите отзад, и те не били плоски - отваря се дълбоко блато с разлюлени папури, даже лъсва
вода
, а баирите и планината и гората били много, много далеч зад блатата.
На север „Св. Спас“ бе на ниска спокойна ливада с пътеки насам-натам. Южният бряг през залива на Каваците беше друго: стъпало скали издраскани надолу във водата с ноктите на титанско чудовище и сега рязко разделени на светло и тъмно от слизащото слънце, което биеше отгоре им. Зад тях - носът, ограждащ залива на Ропотамо от юг без никакъв релеф, плосък, мъгливосин, замазан... Каваците в дъното на залива се виждаха светлозелени - кажи го, с бели корони. Зад тях плоски, тъмносини гори, и по носовете, и нагоре, и надолу по планините мътносини и колкото по-далеч бяха, толкова по- замазани ставаха и по-бледи.
Но замита облак и се дръпва и открива огромен, широко отворен прозорец пред слънцето и то лисва светлина върху гората около залива, и тя оживява, като че се сменя театрален декор - каваците се виждат един по един, белва светлата невидима досега пясъчна ивица, дюните, лодките... И баирите отзад, и те не били плоски - отваря се дълбоко блато с разлюлени папури, даже лъсва
вода
, а баирите и планината и гората били много, много далеч зад блатата.
И пак замита облакът и спуска пердето си пред слънцето и планините отново стават тъмносини и плоски, и блатото изчезва, но сега пък светва близък, близък малкият Змийски остров и около него имало огърлица от бяла бурна пяна... Картината се стрелна само за миг пред вътрешния поглед на Петър - дълго забравена, още от времето, когато двете години след гимназията се изнизаха, без да помни къде и как, в лутане, в обиколки, в помагане на този-онзи, пътуване..., додето не постъпи в Свищовското духовно училище. Забравената картина, която го бе поразила при първото му спускане пеша по брега на юг от Созопол. Само за миг - и външните му очи пак се напълниха с океана пред него тук и сега. Тъмносиньо; бе толкова рядко по това време на годината в залива на Масачузетс да е така чисто и ясно. Беше дошъл с една рибарска лодка до плажа Нантаксет в дъното на Хингамския залив, където също имаше талян като таляните далече, далече назад у дома.
към текста >>
Легнал пясък, легнала
вода
, легнало небе.
Беше плоско. Беше непроменимо. Нямаше планини. Нямаше гори - нямаше ту тополи, ту дъбове, ту лозя, ту череши, ту плаж, ту блата. Тук беше част от планетата Земя.
Легнал пясък, легнала
вода
, легнало небе.
Плоско! Прекоси през два-тристаметровата коса при Алертън да спре поглед на северното изложение и океанът бе необятен - нищо не спираше погледа ти да го залиса, да го учуди, да те накара да стоиш, ако ще две денонощия и никога да не можеш да кажеш как точно изглежда този бряг, както бе с изгледа от Курекя. Това си беше, това, което е и е било веднъж завинаги. Петър се съсредоточи да фиксира в погледа си къде точно бе хоризонтът. Мъчеше се да улови геометричното му място над местещото се ту по-наблизо, ту по-надалеч негово очертание. И след няколко минути флуктуацията на образа вече не му пречеше да закове точно къде минаваше той.
към текста >>
Веднъж постигнал това, той започна любимото си ухажване на
Водата
, което щеше да завърши с влизане в нея.
Плоско! Прекоси през два-тристаметровата коса при Алертън да спре поглед на северното изложение и океанът бе необятен - нищо не спираше погледа ти да го залиса, да го учуди, да те накара да стоиш, ако ще две денонощия и никога да не можеш да кажеш как точно изглежда този бряг, както бе с изгледа от Курекя. Това си беше, това, което е и е било веднъж завинаги. Петър се съсредоточи да фиксира в погледа си къде точно бе хоризонтът. Мъчеше се да улови геометричното му място над местещото се ту по-наблизо, ту по-надалеч негово очертание. И след няколко минути флуктуацията на образа вече не му пречеше да закове точно къде минаваше той.
Веднъж постигнал това, той започна любимото си ухажване на
Водата
, което щеше да завърши с влизане в нея.
Отпусна се, и се отпусна и остави чувството за обкръжението си, за това как изглеждаше всичко около себе си да се оттече някъде встрани, където се оттичат несъществените неща. И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя водата върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето: водата не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й. * В спомените си за разходките си с Петър Дънов по това време Величко Граблашев разказва как съученикът му един път му казал, че ще го заведе на много важно място, но предварително го накарал да даде тържествено обещание, че няма да споделя с никого къде ще отидат, тъй като това ще бъде тайно общество от много издигнати хора. Непосветените не трябвало да знаят за него, тъй като това щяло да направи членовете му уязвими. Граблашев дал обещанието си и тогава състудентът му го завел някъде далече на северозапад в горите на Масачузетс след доста дълго пътуване с влак.
към текста >>
И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя
водата
върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето:
водата
не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й.
Петър се съсредоточи да фиксира в погледа си къде точно бе хоризонтът. Мъчеше се да улови геометричното му място над местещото се ту по-наблизо, ту по-надалеч негово очертание. И след няколко минути флуктуацията на образа вече не му пречеше да закове точно къде минаваше той. Веднъж постигнал това, той започна любимото си ухажване на Водата, което щеше да завърши с влизане в нея. Отпусна се, и се отпусна и остави чувството за обкръжението си, за това как изглеждаше всичко около себе си да се оттече някъде встрани, където се оттичат несъществените неща.
И когато това стана, той се загледа в кривата на хоризонта и постепенно долови нейната едва видима, деликатна, тъничка извивка - и тогава настъпи това, което търсеше! - видя планетата, видя исполинската й топка в пространството, видя
водата
върху нея, видя и почувства с цялото си тяло как гравитацията я привличаше вътре към себе си и почувства тази неправдоподобна форма на съществованието на водния елемент в морето:
водата
не бе приела формата на съда, в който е налята, тъй като не беше в съд, а свободна, и формата на това й свободно състояние бе сферата на гравитацията й.
* В спомените си за разходките си с Петър Дънов по това време Величко Граблашев разказва как съученикът му един път му казал, че ще го заведе на много важно място, но предварително го накарал да даде тържествено обещание, че няма да споделя с никого къде ще отидат, тъй като това ще бъде тайно общество от много издигнати хора. Непосветените не трябвало да знаят за него, тъй като това щяло да направи членовете му уязвими. Граблашев дал обещанието си и тогава състудентът му го завел някъде далече на северозапад в горите на Масачузетс след доста дълго пътуване с влак. Хората, с които се видели, живеели в земеделско стопанство, оградено отвсякъде с гора, и наистина нямали ни най-малко селски вид. Било очевидно, че са много издигнати.
към текста >>
Самата почва тук е съставена от мънички парченца като тези; всяко блато от застояла
вода
е пълно с тях; на всяка страна има клони и дънери, и стволове от дървета във всеки възможен стадий на разлагане, гниене и затриване.
Ако открият, че си чужденец, започват да те разпитват откъде пътуваш и накъде отиваш; сочат ти зад някой баир и казват, че там е най-красивото градче в САЩ и трябва да идеш да го видиш; а ако се излъжеш да ши кажеш закъде си тръгнал, веднага ти обясняват, че там е много опасно и трябва да се откажеш, че си взел грешния път и има по-пряк начин и че изобщо съжаляват, но са те излъгали. За какво точно и кой, не е съвсем ясно, но няма значение. От времето на Дикенсовото пътуване по железницата, когато всъщност Торо е бил в колибата си на Уолдън, кажи-речи нищо не се е променило: „Освен на разклоните не се вижда друга железопътна линия, само тази, по която карате. Ако има просека в гората - гледката не е нищо особено. Миля след миля закърнели дървета, някои от тях свалени с брадвата, други съборени от вятъра, някои полусвлечени и облегнати на съседите си, някои - просто дънери, потънали наполовината в поредното блато, други полуразложени в покрити с мъх парчетии.
Самата почва тук е съставена от мънички парченца като тези; всяко блато от застояла
вода
е пълно с тях; на всяка страна има клони и дънери, и стволове от дървета във всеки възможен стадий на разлагане, гниене и затриване.
Току се покажеш за минута-две на открито, където лъщи някакво светло езеро или езерце, нормално за всяко място по света, но толкова незначително тука, че няма име; току ти се мерне набързо някакъв далечен градец с чистите си бели къщи и студени площади, със стегнатата си новоанглийска църква и училището си; след това фър-р-р-р-р! кажи-речи, преди да си ги видял, идва същата тъмна картина: осакатените дървета, дънерите, стволовете, застоялите води - толкова прилични на предишните, че ти се струва, че са те пренесли назад по магически начин.“ И ето едно изскачане от гората, и вместо поле - пред очите ти на юг застинало мъртво езеро с кашкав сняг по бреговете, овално, сетне кръгло, сетне елипсовидно и тупа-тупа-тупа-туп! - пак стволове. - Какво беше? - Уолденското езеро. Отминава за миг, но очарователното описание на Торо тупа в главата ти: „Финчбъргската линия докосва езерото на сто метра южно от колибата ми и аз отивам до селото по трасето й, и това трасе ме свързва със света. Мъжете от то варните влакове, които минават целия маршрут, ми кимат като на стар познат; толкова често минават край мен, че мислят, че съм жепе служител, и е вярно.
към текста >>
Когато идва време за дърваря Бътлър да се откаже от секачеството, той знае, че няма да бъде повече от слязъл от горите дървар в Сан Франциско и ето че става „отшелникът Бътлър“ в гората и всички онези санфранцисковци и санфранциски там долу не са никакви отшелници и отшелнички и не могат да бъдат, защото нямат духовните измерения на Световния
водач
на движението на „Езотеричния окултизъм“ отшелника Бътлър.
Ще останеш чужд, външен. Може да те уважават и да са любезни с теб, но никога няма да станеш един от тях. Това създава една вътрешна липса на самочувствие и неувереност; ако искате - неудовлетвореност от това, което знаеш, че си, и което знаеш, че можеш. И понеже стената, която не можеш да прескочиш, е надменността на тези, които са дошли тук първи, твоята защита става надменността ти за терена, върху който ти стъпваш първи. Така завоюването на периферни терени несъзнателно се превръща във форма на спасение.
Когато идва време за дърваря Бътлър да се откаже от секачеството, той знае, че няма да бъде повече от слязъл от горите дървар в Сан Франциско и ето че става „отшелникът Бътлър“ в гората и всички онези санфранцисковци и санфранциски там долу не са никакви отшелници и отшелнички и не могат да бъдат, защото нямат духовните измерения на Световния
водач
на движението на „Езотеричния окултизъм“ отшелника Бътлър.
Емерсън, Торо, Уитман са в американската традиция. Те са просто най-далечният пробив напред в търсенето на границите на залегналото в унитарианската църква чувство за естественост и природност. Обаче десетките ордени на магиите, съюзите за езотерични окултизми, розенкройцери, масонски ложи, спиритуалистически кръжоци, хинду-хинду- бхай-бхай и така нататък в повечето случаи са предимно меки възглавници за падане от високите надежди на неуспелите в това бясно надбягване в най-динамичния континент в края на века за заемане на предно място. Петър Дънов точно в края на дългите си академични занимания в Америка е попадал във вихрушката на всичко това, видял е всичко, докоснал се е до всичко. Картината е кристално ясна.
към текста >>
НАГОРЕ
