Търсене в текстове за 'да се контролира'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени резултати от текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 1000 резултата в 21 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Списание нова светлина 3-та година Списание 'Нова светлина' 1892 до 1896 - Списание 'Нова светлина' 1892 до 1896

"Нова светлина или тълкуване тайните явления в природата"

Всекимесечно списание.

Редактор -издател.

издавани I до V година по 12 книжки годишно издавани от 15 апр. 1891г.

V година излиза заедно с 3 на "Здравословие или запазване здравието и лекуване на болестите по най-безвреден начин" N48 под името "Нова светлина и здравословие", като двете издания формално се сливат, но запазват самостоятелността си и имат своя отделна номерация.

Може да свалите пете годишнини от тук

Списание "Нова светлина" 3-та година издавано от 15.04.1893г.

2. Обща информация Списание “Виделина“ 1902 - 1910 - Списание “Виделина“ 1902 - 1910

Месечно списание, посветено за развитието на душата, ума и сърцето ; Д-р Георги Вълков Миркович .

ВИДЕЛИНА : Месечно списание, посветено за развитието на душата, ума и сърцето ; Д-р Георги Вълков Миркович .

Месечно списание за духознание ; III 4 - 5 кор. подзагл.

Месечно списание за духовн и зследвания.

Списание за спиритизъм, посветено на тълкуване '' тайните явления в природата ''.

- издател; Бъчваров, Тодор И.

- уредник; Миркович, Георги Вълков - редактор

3. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ ЗА ОКУЛТИЗМА - В. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Тая окултна литература се състои от преиздадени стари окултни съчинения, от проучвания религиите и културата на древните източни народи, от изложения на опитни (особено психически) изследвания в наше време и пр.

Трудолюбиви западни писатели събраха маса стари и нови данни и успяха да изложат много окултни въпроси на език, разбираем за съвременниците.

Западните окултисти изследваха подробно древния свят, описаха много области от невидимата част на вселената, но те не успяха да приложат окултните истини за подобрение на живота.

Техните изследвания и съчинения, ценни сами по себе си, останаха достъпни само за тесен кръг хора.

Върху тях тук няма да се спираме.

И в България от години насам се говори за окултизъм.

И у нас думата окултизъм се свързва с редица предразсъдъци и суеверия.

Окултизмът е знание за неща, необикновени за сегашното обикновено разбиране.

И както известни факти и закони, установени от науката могат да се използват за зло или добро, така могат да се използват за зло или добро известни окултни сили.

И понеже понякога се срещат хора, които злоупотребяват с общото невежество по окултните въпроси, мнозина, без да си дават достатъчно труд да ги проучат по-внимателно, правят прибързани отрицателни заключения за окултизма изобщо.

Целта на нашето списание не е да доказва правдивостта на окултните твърдения на ония, които сами не проявяват интерес към тях.

То няма да се спират и на възраженията на ония, които смятат, че тяхното разбиране на живота е пълно и са готови бързо и категорично да утвърдят или отрекат всяко друго разбиране.

Най-сетне, то няма да изнася окултни въпроси, които могат да намерят другаде по-обстойно и по обширно обяснение.

Неговата задача е малко по-друга.

Ето защо, явявайки се за съвременниците като ново учение, окултизмът има допирни точки с всички нови научни, философски, религиозни и социални движения, които колкото и различни да ни се струват са само отделни предвестници на новото цялостно окултно разбиране на живота, което бавно, но сигурно по еволюционна необходимост настъпва.

Нещо старо се руши.

Някаква празнина се отваря в живота на хората... Но, заедно с това неусетно се заражда копнеж към нещо „друго", към нещо „ново".

Те захващат да стават по-любопитни, по-любознателни.

И то към въпроси, за които до неотдавна се мислеше, че са веднъж за винаги разрешени.

Окултизмът, който поради своята многостранност мъчно може да се подведе под една логична система на нашия сегашен начин на мислене, може и иде да удовлетвори напълно ония, у които се е зародил копнежа и повика към новото.

И само така може да се разбере странния факт, че в окултизма намират смисълът и подтикът и с общото име окултисти се назовават често хора с най-различни темпераменти, интереси, образование, занятие и пр.

Заживяването с окултните истини днес не е още свойствено на всеки човек.

Затова се изискват вътрешни предразположения добити от миналото.

Пътят към окултното ученичество поема всеки сам доброволно.

Път, в който всеки сам твори съдбата си.

Път, в който у тръгналия по него възникват въпроси често непонятни и странни за околните, които може да разреши само с помощта на своя Учител, ако го е намерил.

Вътрешният живот на окултния ученик, който определя външното му държане не може да се изрази с думи.

Той е дълбока наука за човека и вселената.

Нашето списание ще се стреми да допринесе онова, което може за по-пълното изяснение на въпросите, от разрешението на които зависи обновата и духовното единение между хората.

Без да бъде съперник никому, то присъединява своите усилия, към усилията на ония които работят в тази насока.

4. ЕЗИКЪТ НА ПРИРОДАТА - Г.Р. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

На окултизма могат да се дадат кратки определения.

Оня, който иска да добие по-пълна и по-вярна представа за окултизма, трябва да прочете поне няколко окултни книги.

Тия опити обаче, могат да послужат само като материал, от който четеца, според силите на собствената си мисъл, може да схване и изгради цялото.

И определят окултизма като знание за скритите, тайните неща и сили в природата.

Има ли в природата скрити, тайни неща и сили, които не можем непосредствено да наблюдаваме?

– Безспорно има и то повече от колкото сме свикнали да предполагаме.

В развитието на общата човешка мисъл, особено от миналия век насам, са се очертали главно две направления – материализъм и идеализъм.

Според мнозина тия две направления се взаимно изключват.

Материализмът като учение, което изхожда до известна степен от факти, установени от естествознанието, направи редица прибързани обобщения и заключения: че в света съществува само материя, че това което можем да знаем за света е в общи черти вече узнато от науката, че остава само да се проучат някои подробности и пр.

Материализмът предизвиква възражения, на които сам не е в състояние да отговори.

Опитно установените факти от науката никой не може да оспорва.

Теоретическите обобщения обаче, които ако и да улесняват понякога развитието на научната мисъл, търпят поправки и опровержения.

Това „друго” съставлява предмета на така наречената метафизика и неговото познание може да се постигне само по-чисто умозрителен път.

Материализмът и идеализмът са като че ли двата полюса, между които се движи съвременната човешка мисъл.

И един от най-трудните моменти за днешната философия е тоя, че не можейки да бъде съгласна с изводите на материализма (особено при обяснението душевния живот на човека) не може и да посочи опитен път за проверка на метафизическите твърдения.

Окултизмът се явява за съвременниците като нова метафизика.

Без да оспорва това, което науката е установила, той прави редица твърдения за онова, което тепърва ще трябва да бъде установено.

Но окултизмът не се задоволява само с твърдения.

Той посочва и начини, по които тия твърдения могат да бъдат проверени.

Официалната наука е изградена от данните, добити с помощта на 5-те човешки физически сетива.

Но общопризнато е, че тия 5 сетива не могат да обхванат цялата действителност.

И окултизмът твърди, че у човека има в латентно състояние и други сетива, които ако се развият, той ще може да схване това, което не може да се схване с обикновените 5 сетива.

Окултизмът се явява, следователно, не като някакво умозрително построение, а просто като продължение на обикновеното опитно изследване.

Защото развитието на поменатите сетива зависи от целокупното развитие и „съвършенството на човека".

А изразът „съвършенство на човека" е свързан с ред метафизични и нравствени понятия и норми, които се схващат различно от съвременната религиозна, етична и научна мисъл.

За окултизма и морала може да говорим другаде.

Тук ще кажем, че „съвършенството на човека“ в окултния смисъл предполага един строг вътрешен морал и една строга вътрешна дисциплина, които включват в себе си някои от сегашните нравствени понятия.

За окултиста моралът не е някакво авторитетно предписание, което сляпо трябва да се следва и неизбежно поведение от неговото вътрешно отношение и връзка с околните.

Окултизмът предполага едно висше нравствено съвършенство, което съпоставено с днешната действителност, може да се стори само като далечен идеал.

Реализирането на това висше нравствено съвършенство включва в себе си развитието на поменатите способности.

Те са негово естествено последствие, негов резултати – Както се вижда, крайните домогвания на окултизма не могат да бъдат днес еднакво постижими за всички.

Но за всички окултизмът може да бъде полезен.

На всекиго той може да помогне да се издигне поне една стъпка по-горе в своето развитие.

И първото необходимо условие за окултното развитие на днешния човек е да се направи живота му по-прост и по- естествен.

Преди да стане човек духовен в окултния смисъл на думата, трябва да стане естествен.

И тая естественост трябва да започне от най-малките, от най-близките и бихме казали дори чисто материалните работи на ежедневния живот: храна, сън, труд, почивка и пр.

Само простият и естествен материален живот може да бъде здрава основа на здрав природен морал.

5. ЗА СВОБОДАТА - Г.Т. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ЕЗИКЪТ НА ПРИРОДАТА

Природата е проникната от дълбока разумност.

И за да схванем тази разумност, няма защо да се катерим по голите канари на метафизиката – доволно е да спрем поглед на онези малките, дребните неща: цветята, насекомите, семенцата.

И преди човек да перне и унищожи с нехайна ръка пъстрата мушица, която е кацнала, на неговата книга – някой бележит трактат по философия или някоя „система на етиката” – нека отдели няколко мига поне да разгледа крилцата на тази мушица, прозирани от светлината, нейните дивно устроени очи и пъргави крачка.

И бих казал, че тази неканена мушица ни е дошла на гости, може би да ни припомни,че природата е върховно разумна.

Няма защо да дирим доказ за това в книги и писания.

Няма и защо да чакаме откровение или чудо: откровения ни дава животът всеки ден.

Ето, на дрехата ти кацва едно крилато семенце.

Ти го вземаш в ръка и се занимаваш: кой е научил това растение да поставя крилца на своите семена?

И ако се замисли човек за дребните факти, които всеки ден му се изпречват пред очите, ако започне да наблюдава и проучва формите, в които се разраства животът, ще види, че живата природа пипа с веща и разумна ръка.

Те са живият език на природата, който ние тепърва се учим да разчитаме.

По тези знаци, по тия белези, стига да знаем да четем, ние ще разбираме какво ни говори тя.

Безпристрастно и строго отбелязва тя всичко, което става, всичко, за което се е похарчило макар и грам от нейната енергия.

И както когато четем някоя книга, ние не виждаме самата мисъл, не чуваме и звучно изказана реч, а разчитаме само ония символи, с които думите са изразени и все пак разбираме, така и когато четем живата книга на човешкото лице.

Стига да можем да разчитаме писмената на природата, ние ще знаем какво крие този човек в себе си.

А това ще ни избави от опасността да съдим на презумица за хора и неща, ще ни избави и от склонността едно да надценяваме, а друго да подценяваме.

Па и няма нищо чудно в разчитане на белезите – нали когато видим нейде изровено корито знаем, че вода е текла?

Или кога видим корените на някое дърво изпоизкривени и гърчави, ние знаем, че сума пречки е трябвало да превъзмогнат те в коравата и гъста почва.

Па и не ни трябва да отиваме много надалеч, за да видим, че природата пише нашия живот по нас.

Достатъчно е да наблюдаваме как тя бразди бръчка подир бръчка по човешкото лице от млада възраст до старини.

Или вижте жилестата едра ръка на ковача, който всеки ден върти чук.

Ония органи в човека, които най-деятелно работят най се развиват и укрепват.

Това са най-явните белези, които всеки знае.

А има и други по-тънки и по-скрити знаци и писмена на природата, за чието разгадаване се иска богат вътрешен опит и тънко, разпознаващо око.

Целият свят на форми, достъпен за нашето физично възприемане ни явно говори, че природата пише.

Всяка енергия, каквато и да е тя, на което и стъпало на проява да действува, има способността да твори форми.

Посипем ли ги с прашец и докараме ли ги в трепет, те зазвучават в определен тон, прашецът заиграва и се занарежда по посока на известни линии, и ние добиваме някакъв образ.

Явно е, че по този образ ние можем да отгадаем дори и условията, при които музикалната енергия се проявява.

И когато казват: „очите са огледало на душата" – това не е само поетичен образ.

Защото ирисът на окото, ако внимателно се наблюдава, търпи непрекъснати промени, макар тънки и едва уловими.

Както в тия плаки и в ириса се отразяват трептенията на светлината на нашето съзнание.

И ако човек може интуитивно да схване тия живи образи, те по симпатия ще възбудят в него същите трептения и той ще долови техния език.

По цвета и белезите на ириса – резчици, петна – се проследяват болезнените състояния на организма, органите, които са засегнати и т.н.

Ще рече, че окото се явява един от най-верните диагностични апарати.

И това не са голословни твърдения, а факти, които могат да се наблюдават и да се проверяват.

Но в окото се отразяват не само физиологичните промени на организма.

Окултната наука твърди, че в него се отразява мъничката вселена на човека с всички промени, които стават в нея – от мига на раждането до последно издихание.

И не само окото на човека говори живият език на природата, а и целият му организъм.

Те всички имат своята дълбока, вътрешна страна, която едничка може да ни разкрие невидимите връзки, които свързват организма на човека с целокупния организъм на живата природа.

И ако някои от твърденията на тези науки ни се струват на пръв поглед странни и, безосновни, то е защото ние виждаме така да се рече, само мънички отсечки от цялостните процеси, в които се развива живота на природата.

Запример на всеки, който не може да се откъсне от ограничените представи на сетивата, първом ще се стори нелепица учението на Астрологията за планетните влияния.

Та мигар онези светли точки, които виждаме в пространството, на милиони километри далеч от нас, могат да упражнят какво годе влияние върху нас!

Пък и нали Астрономията ни учи, че в повечето от тях надали има органически живот?

Така е, наивният реализъм на нашите сетива така ни казва.

Ала онези, които виждат по-широко и по-дълбоко от нас ни казват, че туй което изглежда разкъсано и далечно, всъщност е един целокупен жив организъм, в който тече един единен живот.

Нашите сетива ни представят и растенията, пръснати отделно, без видимо влияние едно над друго.

Но виждащите и ведящите казват, че растителното царство е един едничък жив организъм, че отделните растения са свързани помежду си с органични връзки, че те са само отделни форми, които възникват в едно огромно море от жива, разумна енергия, което непрестанно се мени под ритъма на живота.

Но нашите сетива виждат само разкъсани едно от друго мънички сечения от единното...

Странни или не, твърденията на поменатите окултни науки –намират своето фактично оправдание.

Данните, които те ни дават, подлежат на непрекъсната проверка.

И макар че нам са недостъпни засега на това стъпало на развой дълбоките основи на тия науки, за достигането на които са необходими висши способности, ние можем уверено да пристъпим към тяхното проучване на чисто опитна база и да се задоволим само с фактическа проверка.

Научи ли се човек вещо да борави с него, природата ще му се разкрива все по-дълбоко и по-дълбоко, щом в него трепне свещеният трепет на благоговение пред нейната върховна разумност.

И както проницателното око на математиката схваща вътрешния динамизъм на физичните процеси и ни дава едно по-друго откровение за света от това на сетивата, така и законът на съответствията, който се покои на окултната хармония за числата, ни дава едно по-пълно и по-дълбоко откровение за вселената.

В неговата светлина всичко оживява и започва да говори – и отвесните бръчки между очите на онова чело и сключените електрически настръхнали вежди на оня човек и опърничавата коса на другия и мекият, пластичен поглед на този.

Лицето с всичките си линии и ъгли се превръща в жива геометрия и числата ни разкриват съотношения, които сами за себе си говорят...

Тези науки тепърва започват да растат.

Те са били някога едри клонести дървета, които сега са изчезнали, ала семената им са се опазили и днес никнат тук-там в разработената почва на нечии мозъци.

Наистина езикът им звучи още странно за непривикналото ухо, мъчен е за проумяване и само хора с тънък ум, дълбока интуиция и богат вътрешен опит могат вещо да го разбират.

6. ПСИХОФИЗИОЛОГИЧНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА МУЗИКАТА ВЪРХУ ЧОВЕКА - К.И. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ЗА СВОБОДАТА

Свободата е идеал на мнозина, даже на всички съзнателни същества в живота.

Ако спрем малко по-отблизо нашето внимание, ще открием, че усилията на всеки почти индивид са насочени към смъкване веригите на едно ограничение, което спъва неговото свободно проявяване.

Свободата е най-силно желана от човешката душа, защото наистина душата на човека най-добре познава свободата.

Но въпреки това, днес царува ограничение, властвува насилие на човек върху човека, шири се мизерията във всички области на живота и няма свобода.

Коя е причината, загдето ние, живущите днес в новото време, сред културата на нашия век, който е така щедро надарен с удобства, с разнообразие, да се чувствуваме все роби, все оковани във веригите на ограничението?

Една от главните, ако не и единствените причини, това е лошото разбиране на свободата.

Днес човекът схваща свободата само като нещо външно.

Ако му е добре, ако може да се движи и произволничи, непрепятстван от нищо, ако може да използува, т.е.

да прахоса най-разнообразно часовете на своето време, ако има наоколо си почит, той мисли че е свободен, мисли, че е самостоятелен.

Не, това не е фигурата на свободата.

Това са само желания на нашата нисша природа, това е проява на нашия егоизъм.

Такава свобода никога не е давана на човека и неговата душа не я познава, не вкусва от плодовете ù, защото тя е отнета.

Свободата, изградена със средствата на силата, е тъкмо противоположна на онова, което е истинската свобода.

Затова днес, когато доброто, благото се изграждат върху основата на чуждите страдания, смело може да се каже, че няма свободни хора, че на земята живеят само роби.

Ничие око не се стреми да се издигне над хаоса на собствените си заблуди, да подири образец от хармоничния живот на природата и да построи своя живот, съгласно ритъма на общото мирово сърце.

Ничия ръка не се отказва от насилието върху своя брат, а после всички в глас роптаем от живота и светът ни се вижда твърде зле устроен, когато това насилие се върне върху самите нас.

Ние днес познаваме само собствените си мъки и чуждото насилие, а чуждите страдания и нашето насилие ние не познаваме.

Със средствата на грубата сила човекът днес премахва злото, със същата тая сила той изгражда своето благо и с това не усеща как поставя основанието на едно бъдно зло, което чака да се разрази, защото никога плодовете на насилието не са били повече, от едно ново насилие.

Никога злото не е родило добро и този велик закон в живота си остава все така ясен, неотменен, въпреки че всички бягат, заобикалят неговата страшна фигура, боейки се от собствените си дела, оправдавайки своите собствени методи.

Днес всички, които чувствуват теготата на своя ярем, се мъчат да открият в ближния си причината за своето нещастие.

Всеки вика, протестира за своята свобода и иска да я извоюва, а като средство избира това, което ще направи другия роб.

Ето, това е линията, по която се развива културния живот.

Това е кривото разбиране на великото слово свобода и докато живеем в отровата на тая заблуда, все ще тегне над нас неправдата, все ще градим новото и все ще падаме под развалините на собствените си дела, а, летописите ще записват тия заблуждения на човечеството, ще се образуват големи томове книги, които ще носят името история.

Така са записани в тия големи книги всички човешки падения и когато някой пожелае да заживее живот, какъвто изисква неговата съвест и душа, все ще се намери авторитет на новото време да му каже: „Защо се отклоняваш от естествения развой на нещата?

Хвърли поглед и виж как се е развивало човечеството в своята история.

Да си принуден да повтаряш грешките на миналите векове, да си принуден да тънеш във влажната и сурова тъмница на човешкия егоизъм, заради създадената традиция на миналите дни, това не е новото в живота, а това са новите затвори за човешката душа.

Свободата, тя е още далече от нас, защото онова, което ние наричаме свобода, е робство за другия.

Свободата, тя е за всички.

Няма благо днес на света, няма добруване, няма свобода, в основата на която да не лежи измъченият стон на оногова, от когото тя е отнета, защото днес само силата, само ударът създават свободата.

От всички опити, които човек може да направи, най-добре ще бъде награден оня, при който усилието е насочено навътре в него, оня, при който погрешките в живота се подирят(търсят) в самите нас.

Няма по-красив, по-тържествен момент за човешката душа от тоя мъничък незабелязан миг, когато човек реши да каже на себе си: „Ти няма да вършиш вече насилие, защото искаш да познаеш свободата.”

Кой знае тихата пламтяща радост, заради малкото добро, което можем да направим?

Тогава оня мрачен кораб, който плава запокитен в бурните вълни на океана, ще почувствува крепката ръка на един кормчия, която ще го напътва сигурно и смело, а над висинето на неговия дълъг път, не ще се вият облаците на тъмна буря, а кротко ще трептят милионите звездици на ведро небе.

Да хванеш кормилото на твоя собствен кораб, да запреш разюзданите свои страсти, които в своя бесен рев са способни да потъпчат най-нежните цветчета в житейската градина, да възправиш високо челото си и да кажеш в своята душа: „Аз съм човек, защото усещам вярната ръка на Оногова, който живее в мене и който ме води сред вълните на широкото море".

Тогава ще се зазори едва в твоя живот, тогава ще се покаже светлината и на желаната свобода.

Няма опит, който да не е възнаграден, няма усилие, което да не вкуси плода, когато то е насочено вътре в самите нас, защото първата крачка към свободата е себевъзпитанието и всички, които вървят по този път, предвкусват за себе си нейното приближаване.

Оня, който е разбрал свободата, който е разбрал величието и силата на доброто в живота, когато срещне окаян друмник да се лута в мрачината на своето незнание, натоварен с тежкото тегло на лъжливото великолепие, не ще го отмине или с удар отстрани, а ще го хване кротко за ръка и ще му каже:

Защо се луташ с този товар да търсиш загасващото бледо светило на изминалите дни, когато на изток ще възлезе ново слънце, което залива вече с предвестно сияние света.

Хвърли одеждата на твоето лъжливо величие, извезана с окраски, що мамят чуждия взор.

Облечи чистата, бяла риза на честен труженик и иди та се приближи при своите.

Кому са потребни песните на дълго робство когато тихия напев на свободата започва да се чува!

Хвърли веригите и нека твоите ръце бъдат свободни.

С тях ще вдигнеш своята окаяна сестра от тинята на изминалата черна нощ, ще стискаш ралото на твоята нива, ще сочиш лазура на чистото небе, където свободни птички летят, отнасяйки във висинето своята волна песен...

Кому са желани воплите на робството, когато има други слова, друга песен – песента на свободата.

Едно е необходимо да каже на себе си човек: „Ти не ще вършиш насилие, защото искаш да познаеш свободата" – и да го изпълни.

7. ОСНОВНАТА ПРОЯВА НА ЖИВОТА - Д.Г. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Това са три начина, по които човек реагира на получените отвън слухови възприятия и на развилите се в последствие от тях усложнения вътре в него.

Този нерв, наричан още и блуждаещ нерв (nervus vagus), поради това, че той се меси в много функции и има различни предназначения – е в рефлекторна връзка със слуховия нерв.

Затова и едно слухово възприятие, повтарящо се много пъти, поражда у човека стремежа да го възпроизведе като звук със собствения си глас.

С това се обяснява и подражателния характер на първоначалната музика, която се състои изключително от звукоподражателни ефекти; тя е имитирала крясъците или еднообразните звуци, които издават птиците, воя и шума на вятъра, плясъка на морските вълни или ударите на дъждовните капки.

Блуждаещият нерв (nervus vagus) според физиологията има две главни функции.

От страна на белите дробове, сърцето, кръвоносните съдове, стомаха и червата той предава впечатления на главния мозък, дето се изработват представите, чувствата, усетите за болка или добро разположение.

Знае се, че физиологическите промени, ставащи в дихателната система, определят и насочват емоционалната проява на човека, а тия на мозъчното вещество дават характера и формата на човешката мисъл.

Той разнася импулсите на чувствата и мислите обратно към всички ония области, с които е свързан; провожда вълненията, вътрешното настроение и с това пък въздействува на развиващите се в тия области процеси.

Като се има сега пред вид и обстоятелството, че nervus vagus е в тясна, рефлекторна връзка със слуховия нерв, става вече ясно как музиката, която схващаме като слухови възприятия, иде по чисто физиологически път в отношение с емоционалната и умствената природа на човека и го кара срещу дадена композиция на музикални тонове и тонови съчетания да реагира с чувства или мисли, дори и с волеви прояви, които прояви се обуславят изключително от силно напрегнато чувство или назряла мисъл.

Във функциите на nervus vagus и във връзката му със слуховите възприятия се крие ключът за разбиране на твърдението, че много болести могат да се лекуват с музика.

Нервният живот у човека е съединителното звено между физическата, материалната му природа с нейната физиология от една страна и психиката му – от друга.

Тия две половини на човешката природа са тясно свързани и са в постоянно взаимодействие.

Физиологическите промени вътре в материалната природа дават повод за психични промени и обратно, едно въздействие от страна на психичната природа може да определи или да видоизмени известен физиологически процес.

А болестите, това са нарушения на правилните отношения между психичната и физичната природа на човека.

И музиката се явява в случая като едно средство за възстановяване на правилното взаимоотношение на тия нейни две страни.

Със своя основен елемент, ритмуса, тя се налага, тъй да се каже, на нервния живот в човека и го принуждава да пулсира в хармония с него.

Остава да се познават законите за комбиниране на тоновете така, че в резултат те да дадат ония вибрации, които именно са способни да видоизменят така или иначе нервните течения.

Гняв, злоба, завист, ревност, неприязнени чувства и притеснение притискат гърдите на човека и влияят върху вазомоторната функция на кръвоносната система като се нарушава правилността на дихателния процес и кръвообращението.

Когато такива душевни състояния продължат, стават опасни за здравето на дихателните органи и се явява разположение към гръдни болести, каквито след известен период от време наистина могат да настъпят, предизвикани, както се видя от едно психично състояние вътре в човека.

И лекуването на такива болести цели да направи по-интензивни функциите на дихателната система, за да се възобновят болните части, или малко да се запазят останалите здрави части от заболяване.

Музиката може да свърши тази работа и то много ефикасно, защото тя ще подействува отвътре чрез нервните течения.

Тоновите съчетания в такъв случай трябва да бъдат такива, че те, схванати като слухови възприятия да накарат nervus vagus да рефлектира така, че като последица от неговото възбуждане да се яви едно разширение на гърдите и дробовете, едно опресняване на дихателната система и да причини с това едно по-живо и правилно кръвообращение.

А правени са опити, които показват, че различно раздразнен в разните си свои разклонения, този нерв различно реагира и дава различни последици в съответните органи и развиващите се в тях функции.

Като естествена последица от това изкуствено засилване на почистването на дихателната система, ще се яви освежаване на чувствения живот на индивида; злобата и ревността ще изчезнат, завистта ще се разтопи и с това ще се улесни по-нататъшното заздравяване на заболелите органи.

Че музиката има отношение към емоционалната природа на човека, това засега е най-ясно, понеже повечето хора преди всичко чувствуват музиката, а после вземат каквито и да са други становища спрямо нея.

А благодарение изтъкнатата особеност в нервното устройство, респ.

това на nervus vagus и благодарение на неговата връзка със слуховия нерв, става ясно, как едно обикновено слухово възприятие, причинено от трептения на материални частици, по чисто механически път иде в съприкосновение с областта на отвлечените прояви в човека, каквито са чувствата и мислите.

Като първи резултат от въздействието на музиката върху умствената природа на човека се явява пробуждането и развитието на въображението.

То се храни и подържа от музиката.

А въображението е утробата, в която се зачеват всички познания и идеи и в която те изживяват своите първи стадии на оформяване и развитие.

То е най-важното условие, без което умът не може да работи, то е въздухът в умствения живот.

Чрез възприемане на музикалните елементи по време и чрез оживяване и оформяване на тия елементи в пространството посредством въображението, в човека се извикват към дейност много прояви, които ние различаваме като негов умствен живот.

Една музикална композиция в нейното последователно възприемане събужда редица чувства, предизвиква живот на хиляди образи, дава нови идеи, а често пъти спомага за моментни прозрения, защото ритмиката на дадената музика е такава, че тя пропъжда, отстранява пречките, наслояванията по нервните центрове и с това ги прави годни за по-интензивна и по-продуктивна дейност В момента, когато се появи първото чувство или първата мисъл, явява се налице асоциацията, съзнателна или несъзнателна и от този момент тя взима най-живо участие в оформяването на образите и тяхното оживотворяване.

Често пъти това първо чувство и тая първа мисъл се раждат по силата на асоциацията.

И последователно се нижат представи след представи, усети след усети, идеи след идеи.

Подбудите на асоциацията идат от музикалните форми и тонови съчетания, които се възприемат от слуха и се предават на психиката на човека, след като преминат през неговото подсъзнание, откъдето те довличат със себе си всички представи, усети и навеи, които резонират на съответните тонови съчетания.

И всички тия, наново възкръснали елементи на минали изживявания, сега отново се комбинират, дават нови съчетания, раждат нови усети, обуславят нови наслади, насочват мисълта по нови направления.

от разнообразието и по-голямата пълнота на миналите преживелици и опитности на даден индивид, ще зависи как той ще реагира на известна музикална творба.

Оттук се явява и голямото разнообразие, което намираме при тълкуването на една и съща музикална работа от различни слушатели.

Дивакът или един ниско културен човек в никой случай не би разбрал нищо от една Бетховенова симфония, понеже нему не са познати ония мъчителни състояния на търсене на истината, за него не съществуват тънките усети на устремено домогване за разрешаване на проблеми, които той нито подозира, нито може да схване; той не познава чувството на Правда и в него не говори висшия глас на самопожертвуване за благото на ближния.

Затова той ще скучае, когато слуша грандиозните по замисъл при най-нежните и фини моменти на едно Andante, изпълнявано в pianisimo само от лъковите инструменти, които предават мелодията като една нежна, ефирна нишка, развоя на която за да се следи, изисква една значителна култура.

И той би се сепнал само при едно fortisimo и то, само за да обърне внимание на тъпаните и кастанетите или на духовите инструменти, които насила му се налагат със своите трескави удари, но и срещу тях не реагира, освен с едно учудване или недоумение.

Но въпреки всичката относителност при разбирането на едно музикално произведение, въпреки субективизма, който се влага при неговото тълкувание, все пак в музиката има нещо.

което еднакво се схваща от всички.

Една величествена симфония, написана в мажорна тоналност и в темпо maestoso не може да не буди във всички слушатели чувство на възторг и да не засегне в тях самочувствието и самоувереността, макар тия реакции в различните натури да бъдат различни по сила и нюанси.

Един траурен марш не може да радва никого, ако и да бъде различна тъгата и болката, която ще възбуди в отделните слушатели и един жив и подвижен мотив не може да не внесе оживление и жизнерадост във всеки, който го слуша.

И там именно е цената на музикалните произведения, че те дават рамките на проявата, определят фона, на който трябва да се разиграят, сцените, различни при отделните слушатели, но всички еднакви по своята развръзка; те определят насоката и характера на чувствата, които ще се събудят и на евентуалните мисли, които биха могли да виреят при средата, която им се предлага.

И тогава истинската музика е действително свалена, както казват някои, от света на ангелите, дето тя им служи за говор, когато буди в човека висши, благородни чувства и пориви, оформя в него високи и чисти стремежи и дава условия да се зародят и развият велики и гениални мисли, целящи още по-велики и благородни постижения.

Тя събужда у слушателите наистина благородни чувства и им дава възможност да изживеят наистина светли моменти, когато грубото, низшето в човека замлъкне, а заговорва висшето.

При нея човек чувствува нетленното си естество и вярва, че някъде в дълбочината на неговата природа има непроявени сили, скрити възможности и те не ще останат завинаги затаени у него.

Той се сили по-скоро да ги изяви, а това стремление да се изяви скритото вътре в човека, то е, което дава бързината на човешкото развитие.

И онова, за което има да се благодари на великите музиканти е, че те са откъснали от себе си най-ценното, най-възвишеното и благородното и във формата на музика са го предложили в дар на бедното човечество, за да го подтикнат в неговия интелектуален и морален развой.

8. ЕДЕЛВАЙС - R.O.D`ot Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

„Вслушайте се в себе си, вгледайте се в безкрайността на пространството и на времето.

Там звучи песента на звездите, гласът на числата и хармонията на сферите".

„Това, което е създадено от Него е част от Него".

„И както въздухът, който преминава през дупките на флейтата се различава само според тоновете, които произвежда, тъй също и природата на Великия Дух е една, макар че формите, под които се проявява, са различни".

„...Човек не е направен от един вид атоми и йони, но във всички атоми, които го съставляват, има градации".

„Един кристал, един диамант трябва да стане жива клетка, за да може да се развие като растение".

„...и най-благородното растение трябва да преобърне своите дървени неподвижни клетки в месо и нерви, за да може да чувствува и се движи, както чувствуват и се движат животните".

„Човек първоначално не е бил грамаден, а микроскопичен, но при известни условия се е развил и станал човек".

Животът представлява такава сложна картина, че всеки наблюдател предпоставяйки една хипотеза за него, винаги е намирал и ще намира достатъчно доводи да я защити.

Но ни едните, ни другите са стигнали до разбиране същността на живота, защото да разбере живота в неговата основна проява и неговата същина, трябва човек да е изживял вече живота, да се е издигнал над него, да е завършил и изучил всичките му форми и проявления и тогава да прави окончателните си заключения.

А ние хората, които още живеем, които сме само част от живота, желаем да проучим целия живот.

При това логично е да се предпостави твърдението, че никога частта не може да знае за цялото по същия начин, както цялото може да знае за своите части.

Но все пак съпоставени, отделните моменти от живота на много същества биха образували един знак поне от самия живот.

Ние желаем да подчертаем с научни данни възренията за живота, набелязани много още в древността, а подържани и до днес от Великите Учители на човечеството.

Научните данни за нас имат интерес дотолкова, доколкото те могат да изразят в една по-конкретна форма основната идея и доколкото тия моменти от живота са били изучени по експериментален път.

Три са основните методи, с които се борави при изследванията.

Видимите симптоми на живота на живите същества се изразяват в раждане, растене, хранене, дишане, движение и смърт.

Днешните форми показват само родови връзки с някогашните, но далеч се различават от тях.

Даже наблюденията върху различните племена и народи показаха същото явление.

Дори отделни семейства, фамилии и те се раждат, растат, множат се, докато един ден и последния член от тях умре.

Вавилон, Картаген, Асирия, Рим и много други се родиха някога, живяха, развиха се и умряха.

Така се раждат и умират не само народите, но и континентите.

Много острови, съществували някога, днес вече няма следа от тях.

Даже континенти като Атлантида, Лемурия отдавна вече са погребани под студените води на океаните.

Днес учените доказват, че земята в своето движение, макар и бавно, се стреми и се приближава отново към това слънце.

И по аналогия се допуска, че и нашето слънце ще има своя произход от някое друго слънце на млечния път, към което се стреми.

И разширявайки тая аналогия, учени и мъдреци са казвали, че се раждат слънца и умират, че се раждат космоси и умират космоси...

Новооткритите закони и отношения създадоха нови възрения за възвратните движения на живота.

Наблюденията над микробите посочиха, че при размножението си старият микроб се просто дели на две или повече части и по тоя начин със смъртта на стария индивид се създава нов индивид.

И тогава се създаде теорията, че в безкрайно малките организми смърт няма.

Подобно нещо се намери, както в нисшите тъй и във висшите растения.

Творейки семена – залозите на живота – те бавно умират, преливайки своя живот в живота на поколенията.

Умирането на една форма създава условие за раждането на нова форма.

И колкото всяка нова форма носи в себе си по-голям жизнен запас, толкова майчината форма губи от своите сили и се движи към смъртта.

И това е тъй, защото новият живот чрез майката се прелива в детето.

Животът на земята се намира в пряма зависимост от съществуванието на слънцето.

Угасне ли то, веднага ще угасне и всеки живот на земята.

И действително, някои учени установиха, че слънцето бавно, но сигурно води към изстиване и не ще се минат много милиони години, когато на небосклона ще се движи един медно червен диск на угасващото слънце.

Нашата земя, пък и други планети, се приближават бавно, незабелязано към него и един ден сблъскването е неминуемо.

Тогава енергията, която ще се развие от това сблъскване, ще запали отново това светило.

И отново ще се откъснат пръстени, отново ще се създадат планети, пак охлаждане, пак условия за живот.

Нашата слънчева система се приближава до друга гаснеща система, същата катастрофа със слънцата, същия импулс за живот.

Това движение през интервали от милиарди години ще се придружава от такива катастрофи – импулсите за нов живот.

Смъртта на старата система означава раждането на нова система, на нов живот.

И затова мъдреците на времената казват, че живота не умира, защото единствената вечност във вселената, това е животът.

Ето проблема, който е бил, е и ще бъде вечната загадка за малките ония същества, твърди своенравни, кацнали на една прашинка във вселената, които твърде много желаят да знаят, даже повече отколкото е нужно и които се наричат хора.

Това още не се знае.

И всъщност, те се бяха усетили за живота от собствения си живот.

Детето се ражда, малко, хилаво същество, страшно, плачливо и ужасно лакомо!

То расте, учи, става момък, люби, страда, оженва се, става учен, старее и един ден се просва на каменната аутопсионна маса, неподвижен, леден и ням.

Де беше, обаче, досега?

Тогава решиха да търсят живота у живите организми.

Най-лесно се правят опити с насекоми.

И ето във Франция учени естественици и ентомолози се заловиха да търсят седалището на живота.

На много скакалци били извадени всичките вътрешности, като запазили само кожата, главата, крилете и крачката и при все това скакалците дълго живели, продължавайки да правят своите скокове.

„Изглеждаше, пише Фламарион, че жертвите на тази важна операция не забелязваха това и продължаваха да скачат.

Даже самите глави продължаваха да мърдат пипалцата и челюстите си".

Някои от тия обезглавени насекоми живели около петнадесет дни.

Д-р Манжо е направил всевъзможни операции, като на едни махвал само главата, на други главата и шията, на трети, шията и едно членче и пр.

И наблюдавал различните части на насекомото, колко време живеят.

Оказало се, че едни части живеят няколко дни, други само няколко часа.

Направени били много подобни опити, но седалището на живота не било намерено.

Тогава изследванията отново се съсредоточиха върху човека.

Знае се, човешкото тяло е образувано от много органи всеки със строго определена функция.

Тия органи са образувани от тъкани, които напълно отговарят на функциите на дадения орган.

Затова костните клетки, например, имат своя особеност, съвсем различна от тая на мускулните клетки, или на друга някоя тъкан.

И по такъв начин, в тялото на човека са се диференцирали различни тъкани, като костна, хрущялна, мускулна, нервна и пр.

Установи се, че най-бързо загиват нервните клетки, а най-бавно костните.

По-нататъшните изследвания установиха, че не само парче от известна тъкан може да живее известно време самостойно, но даже и цели органи, отделени от тялото, дълго време още могат да проявяват признаци на самостоен живот.

Такова сърце стояло в лед няколко дни и след това поставено в специален апарат (на Лангендорф), дето в аортата се пъхва стъклена тръба, съединена със стъкленица, пълна с течността на Лок (съставена от слаб разтвор от готварска сол, сода, калиев хлорид и захар и наситен тоя разтвор с кислород) при температура, равна на вътрешната телесна температура, почва да се храни от този разтвор и след известно време почва да пулсира с ритъм, който бавно се засилва, докато стигне нормалното биене на здраво сърце.

Освен това, всеки мускул, изолиран вън от човешкото тяло и раздразнен механически, химически или електрически, дълго време още проявява живот.

Ако съпоставим всички тия факти с фактите, когато човек умира при най-слабо нараняване на сърцето или при удар в мозъка, или стомаха, черния дроб или, най-после, когато боднем с върха на иглата само центъра на дишането в продълговатия мозък, нам става ясно, като че животът е „разлят" във всички органи поотделно и в цялото тяло изобщо.

И понеже както тялото, тъй и органите са съставени от клетки, то новите изучавания се отправиха към изследване на клетката.

Оказа се, че всяка клетка се състои от ядро и протоплазма, но нито ядрото може да съществува без протоплазма, нито протоплазмата без ядро.

Ядрото и протоплазмата, обаче, са образувани от една основна материя, намираща се в колоидно състояние, която химиците нарекоха белтък или албумин.

Установи се, че тая огромна молекула е съставена от по прости тела, наречени аминокиселини.

Даже се узна, как те се свързват помежду си в молекулата.

Самите аминокиселини могат да се получи от прости химически съединения, затова в ума на химиците възникна идеята да получат синтетически белтък.

Успяха да свържат две аминокиселини, после три, четири, пет... И може би малко оставаше да се стигне до живата молекула, но оказа се, че колкото повече аминокиселини се свързват, толкова повече връзката между тях отслабва.

Успяха да свържат 18 аминокиселини, деветнадесетата, обаче, не искаше да се свърже до първите осемнадесети А в живата молекула тия киселини наброяват над сто и то тъй здраво свързани!

Свързването в природните албумини засега остава тайна.

И днес още едни намират причината в материалната същина на въпроса и затова продължават упорито да се мъчат да свържат деветнадесетата киселина до осемнадесетата, а други, настроени малко по философски, решиха да вървят по-нататък.

Те потърсиха да намерят разгадката на въпроса не в аминокиселините, а в самата основа на тия аминокиселини.

В тия аминокиселини елементите са главно четири: въглерод, водород, кислород и азот.

Най-малък атом има водорода.

По-нататъшните изследвания на атомите установиха, че и те са сложни тела, съставени от една група положително наелектризирана маса, около която се движат по-малки частици отрицателно наелектризирани, различни по брой за различните атоми, наречени електрони.

Даже изчислиха и големината на тоя електрон, че е равна на 2000-на част от водородния атом, бързината на движението му е 150,000 до 270,000 км.

в секунда, а пътищата му са елипси около централния йон.

Безкрайно малкото и безкрайно голямото се оказаха напълно подобни!

При изследване масата на електрона установи се, че тя представлява електрически пълнеж без материална основа.

Тя е, тъй да се каже, не материална маса, а една кондензирана електромагнитна енергия, която дава свойства на масата поради шеметната бързина, с която се движи електронът, още повече, като се знае, че бързината винаги увеличава ефекта на живата сила.

Значи материята се оказа също тъй фиктивна, както и нейните съставни части – електроните по отношение на масата.

По такъв начин енергията се явява като родоначалник на материята.

Абат Морьо представя тоя ред на енергии по следния начин за изяснение на понятието за реда, в който можем да разпределим тия енергии.

Нека си представим, една челичена пръчка, стегната в клещи и нека да накараме тая пръчка да трепти.

При 32 трептения в секунда простите движения на пръчката минават в звук.

Над 32,768 трептения в секунда ухото престава да чува – това е границата на слуховата чувствителност.

Физиците намират, че тук е областта на електричните вълни, които добре се схващат от апаратите на безжичния телеграф, т.е.

Изобщо, тая област до 34 милиарда трептения спада към електричеството.

А между 34 милиарда и 35 трилиона спадат вълните на една съвсем неизвестна област.

Светлинните явления започват при трептения от 450 до 750 трилиона в секунда.

В тоя интервал от трептения се намират всички цветове и нюанси на спектъра.

Отсам червения цвят тия явления дават топлина и се схващат от осезателното ни чувство.

Значи топлината, това са трептения около 400 трилиона в секунда.

Оттатък моравия цвят се намира химическата енергия, която се схваща от фотографическата пластинка.

Това са трептения около един квадрилион Над тая област един огромен интервал от трептения остава неизвестен засега.

И тъй ние виждаме, как простата механична енергия (движението на пръчката) минава в звук, електричество, топлина, светлина, химическа енергия и най-после електроните на рентгеновите лъчи.

Оказа се, че всичко е движение.

Растенето, движението, размножаването, това са все особени движения, доскоро считани присъщи само на живата материя.

Течните кристали, поставени в специфична течна, среда, имат същото свойство да растат и да се множат.

От друга страна знае се, че клетката при делението си дава само клетки от рода на майчината клетка.

Аналогията показа, че подобно явление се намира и у „мъртвата" материя. Напр.

Нисшите едноклетъчни организми имат едно особено движение (чрез псевдоподи, лъжекрачка), наречено амебовидно движение.

Опитите на Bütschli показаха, че и в мъртвата материя може се намери аналогично явление.

Ако се счука ситно и се смеси с гъсто дървено масло и се постави капка от сместа във вода, то капката почва да се движи като амеба – оживява.

Даже храненето успяха да наподобят.

Взеха хлороформена капка във вода (тя наподобява амебата) и я поставиха в контакт с едно стъклено влакно, намазано с шелак.

Веднага влакното се поема по същия начин от капката, както амебата поема храната си и когато шелакът се разтвори в хлороформа, оголеното стъклено влакно бива изхвърлено по същия начин, както една амеба изхвърля целулозната покривка на погълнатото и изсмукано водорасло.

И така се анализираха основните елементи на живота,, като се започна от чистата енергия и се мина през йонното състояние на материята, после през атомите, молекулите, докато се стигна до организмите – най-нисшата форма на които се явява клетката.

Разбира се, че тия атоми и молекули от „неорганизирания мир" докато стигнат до клетката претърпяват цял ред нови движения, които обуславят тяхното метаморфозиране в пригодна за едноклетъчните организми форма.

Със следващия пример аз желая да очертая една от възможностите за едно такова движение.

Знаем, че в дълбочината на земята известни елементи и съединения се намират в газообразно или течно състояние поради високата температура и голямото налягане.

Тук молекулите така са свързани, че образуват огромни каменни блокове и като че се свързват в тия блокове за вечни времена.

И би могъл да обвини човек природата в неразумност, защото едни атоми тя е свързала в диамант, други в скали, трети в растения и т.н.

Но внимателното проучване на тия вързани за вечни времена молекули установява, че и те, макар и бавно, се движат, освобождавайки се по един удивителен начин.

Касае се за дневните и вечерните температурни разлики в планините, които дават разпукване на скалите; на второ място влагата, която замръзва в тия пукнатини през есенните и зимни дни, също така спомага за рушене на скалите.

По тоя начин високите планини се снишават, а грамадните скали се обръщат на пясък и прах.

Поройните дъждове разтварят една част от тоя прах, а друга свличат към долините, дето богатата с тия соли вода тори почвата, храни растенията и пои животните.

По отношение на съединенията аз ще приведа за пример процентното съдържание на ръжената слама.

От растителната елементарна клетка до висшите растения се протака една огромна стълба от всевъзможни видове растения, които колкото повече се движат възходящо, толкова повече усложняват своята конструкция.

Същата тенденция се повтаря и у животните, като се почне от едноклетъчните и се стигне до човека.

Разбира се, че заедно с това както физичните, тъй и физиологичните движения стават все по-сложни.

Още повече, че у животните се прибавяте и т.н.

Но колкото повече организмите отиват към една по-съвършена организация, толкова повече се проявява една нова форма на движение, като психична проява.

Тая психична проява за първи път се среща у някои растения в много примитивна форма, после минава у животните, а у човека тя достига висша степен на развитие, като чувства.

Това е една обширна област, за която тук може да се спомене и за която би могло в друга статия да се каже нещо повече.

Следвайки това усложняване, намираме у човека една нова форма на движение, която се явява специфична за него в частност, а донякъде и за животните изобщо.

И по тоя въпрос пак ще се върнем друг път.

Разгледан като най-съвършената форма, човекът представлява най-сложния апарат, какъвто можем си въобрази.

Но оказа се, че и хората се делят на градации.

Различието тук се явява по отношение на вътрешния психологически живот от една страна и умствения – от друга.

Все на същата причина се дължат различията, които се явяват между отделните индивиди, племена, народи, раси.

Ако наблюдаваме дивите племена, ще забележим известна разлика.

Едни племена се оказват силно кръвожадни, други по-слабо, трети земеделци и отлични вегетарианци; едни коварни и зли, други добродушни и наивни като .деца.

Всичко това дава основание да се постави една градация между различните племена.

Даже тя може да се постави и за по-цивилизованите народи, само че в една по съвършена форма.

Различието тук се обосновава на неразвити единични страни от чувствата.

Подобно различие се констатира и по отношение на умствения живот не само между отделни индивиди, но и между различните народи.

А забелязва се, че колкото повече е застъпен умствения живот, толкова по-ясно се проявява още един нов елемент, още едно ново движение, различно от споменатите досега, което ние наричаме съзнание.

Но подобно съзнание предполага в основата си, разбира се, един по-силно развит ум и едни по-благородни чувства, отколкото у един посредствен индивид.

Има ли по-висша форма от свръхчовеците не може да се утвърждава с положителност.

За един дивак е невъзможно да мисли за свръхчовека в тая форма, в която ние си го мислим, но за нас, обаче, свръхчовекът не е (нещо) невъзможното.

Ето защо ние допущаме, .че и над свръхчовеците съществуват по-съвършени същества, за които ние можем да имаме засега само смътни, неясни образи, родени наполовина от логиката и наполовина от фантазията.

По низходящ път следват вече психофизиологичните движения, чисто физиологичните, физичните, молекулните, атомните, йоните... Това са всевъзможни движения, които у човека така се съпоставят, така се допълват, че човешкия организъм представлява най-хармоничното съчетание на разумните сили, импулсиращи движенията във вселената.

И както в един организъм движенията на цялото има отношение към движенията на отделната клетка така и движенията на отделния човек се намират в такова отношение към движението и живота на цялото човечество.

И тая форма на отношения се продължава по нататък.

Човечеството се намира в подобно отношение с животинското царство, а това последното пък се намира в отношение към организмите въобще; организмите пък към материята въобще, а материята към енергията въобще.

По кой път се е стигнало до енергиите, ние не знаем.

Онова, което знаем днес за днес, то е трансформацията на енергиите от един род в друг и прехода на тия енергии в материя.

Кой обаче е бил първият енергичен импулс за това мирово разумно движение което се зове еволюция, не се знае.

Знае се само, че тенденцията на това мирово движение е усъвършенствуването по форма, съдържание и смисъл.

суша, те се инцистират в една хитинена капсулка, за да запазят протоплазмата си от прекомерно изпарение и като прашинки се носят из въздуха, докато отново попаднат във влажна среда, дето циста се разпуква и амебата излиза и отново заплува свободно.

И при все това тя живее свободна и доволна.

Но ето че има други пак едноклетъчни организми, които се характеризират с определена форма (поради кутикулата, с която са обвити).

Това обстоятелство е продиктувало да се предвиди на това малко същество уста.

Понеже псевдоподи няма, природата е създала ресни около устата с много целесъобразна служба.

Те, движейки се, образуват един водовъртеж с център устата и по тоя начин заедно с водата към устата се отправят и хранителни частички.

По един такъв разумен начин, едноклетъчните организми получават все повече усъвършенствуване като всяка нова придобивка се явява много разумно необходима.

Хидрата чрез пъпкуване образува нови хидроиди които, обаче, не се отделят от майка си, а остават при нея и по тоя начин се образува една колония от възрастни индивиди.

Тая колония има общ стомах, в който всеки отделен индивид каквото хване - изпраща, и от него всички индивиди се хранят.

По тоя начин се гарантира живота и прехраната на всички индивиди от колонията-комуна.

Но ако биха се трупали все нови и нови индивиди, то би се образувала една грамадна колония, чието изхранване би се значително затруднило.

Ето защо, не всички нови индивиди остават върху майчината колония, но някои от тях се откъсват, вземат форма на медузи и се впускат във водата да търсят нови условия за живот.

Понеже тия медузи ще трябва сами да си търсят прехраната, което е много по-трудно за един отделен индивид, затова у тях се развиват особености каквито в колонията ние не намираме.

Така явяват се мускулни елементи, изпълняващи роля при движението на медузата, нервни елементи, дори елементарни очни петна.

И като плава по такъв начин медузата известно време, тя се прикрепя към някой предмет дето чрез пъпкуване пак образува колония.

И тук има колонии, повечето със строго разпределение на труда.

Така върхът на колонията се заема от индивид, имащ форма на мехур, чиято служба е да държи колонията в отвесно положение.

Те координират своите движения по такъв начин, че като се свиват и разпущат, движат цялата колония в известна посока.

Изобщо тая разумна класификация на труда се продължава в още по-усилен темп у сухоземните животни и дори до човека.

Това са все диференцирани вече органи според службата, която има да изпълняват в живота на растенията.

У човека, разбира се, тая диференциация е застъпена до висша степен.

Всичко е предвидено, като се вземе от космите на главата до хотмоните на ендокринните жлези.

Всичко си е на място в достатъчно количество, за да даде условия на индивида да живее.

При това, наравно със строгата планомерност в разпределение на труда, съществува и строга причинна връзка между функциите на отделните органи и пълна хармония в отправленията на целокупния живот.

Астрономите казват за небето, че и там съществувал такъв мир на една дивна хармония, дето силите така се съпоставят между планетите, слънцата и съзвездията, че човек се замайва от оная разумност, която движи тия мирове в една вечна хармония на сили и движения.

Казват още астрономите, че и там ставали катастрофи, но прибавят те, че тия катастрофи стават за да се запази тая мирова хармония.

То е както изхабения организъм – умира, за да се роди в една по-съвършена форма.

Всъщност, то е продължение на мировото движение, което се изразява в смяната на формата.

Науката доказа генетическата връзка между една амеба и един човек, но тя не можа да намери основната причина, която накара природата да създава различни форми, а не ограничи живота например само в амебите.

Тоя копнеж към движение на формите, към трансформация, към разширение на психичното съдържание и разширение на съзнанието, науката не можа да обясни.

Някои искаха да обяснят еволюцията като усъвършенствуване, продиктувано от борбата за съществувание, законите за наследствеността и естествения подбор.

Но всъщност, всички тия причини не са причини, а условия, чрез които се проявява основния закон, залегнал във всяко движение – именно усъвършенстването, защото усъвършенстването няма причина, тъй като то е от атрибута на вечното разумно движение.

Пред погледа на знаещия по пътя на енергиите и вечните техни трансформации, протича една искра от съзнание, която минавайки през хилядите форми на елементарните материални субстанции, през формите на кристалите, растенията, животните, чак до човека и навлизайки във все по-гъста и по-гъста материя, дето инертността се увеличава и като последица от тия огромни напрежения искрата увеличава своята енергия, пламва отначало както малко пламъче, което все повече и повече расте, изпущайки нови искри от себе си, се стреми към пламъка на свръхчовеците, чиято светлина огрява пътя на човечеството.

А отделните пламъци на тия свръхчовеци се сливат във вечния пламък на мировото съзнание, от което се късат нови искри, които сеячът на битието хвърля по пътя на това вечно, разумно движение, което ние наричаме живот.

9. ИМПРЕСИЯ - Едидия Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Всяко цвете е символ на душа, която се е родила.

И, както се знае, най-хубавите цветя са най-редки.

А най-редки са цветята, които не всеки крак може да стъпче, и всяка ръка да откъсне – ония, които растат по най-високите планински върхове, ония, които лете милват само слънчевите лъчи, а зиме, топлят само красивите снежинки.

И много от ония, които са пожелавали да се кичат с Еделвайс, са изгубвали живота си, защото Еделвайсът е звезда, а звездите лесно се не стигат.

Но слънцето беше престанало да ги милва и снежинките да ги топлят, и те всички изчезнаха.

Дано тоя път слънцето огрее всичките върхове (на не много високите български планини) и ги окичи с разкошни венци от Еделвайс.

Не бой се, дете, кога слизаш надолу.

Що, от тъмнината ли се плашиш?

Не бой се и не трепери.

Аз те държа за ръка и макар, че светилника започва да мъждее от суровата влага, ще пазя неговата светлинка.

Ти се вайкаш и се плашиш, че там долу те очаква смърт?

Не дете, слизал съм низ тез пътеки не веднъж и знам, че стигнем ли до дъното, ще ни се отвори пак изходен път нагоре.

Само – недей се вайка и недей плака.

Ти се оплакваш, че светлината едва блещука, че ту блесне, ту изчезне, а?

Ти сещаш, казваш, само топъл шепот, топъл като дъх?

Ти се навеждаш и вземаш нещо.

Пред тебе започва да се развиделява.

А без него не-можеш да се върнеш при баща си.

Ти сещаш, нещо леко да те подига.

Светлината на светилника все по се разширява, разширява и живо зазвучава с песента на ангелите.

10. ИЗ „ШЕПОТА НА ДУШАТА” – Рабиндранат Тагор Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Обичам да пътувам по безбрежния океан в едно с Теб.

Безпътието е наслада за моите зрящи все нови и нови светове – очи.

Обичам забравата в безпределността, на която времето се губи в сенки, а пространството расте до изчезване.

Моята лодка е малка – двамина седим в нея само...

Покрай нас светове се изреждат и звезди проблясват.

От далнините се задава вихрено огнено око.

То спира за миг – учудено ни гледа и пак тича напред.

Ний вървим днес тъй, както и вчера, както и всеки идващ ден.

Той е до мен – мълчалив с далеко впит поглед.

Аз не го виждам.

Тъй седи Той, и дълбоко мисли.

Радостен и горд, аз гледам нови светове, а Той е до мен, величествен, безмълвен.

Тъй помня аз да минават времената – едно след друго от край вековете – от първото начало, което беше край на другото начало.

В тоя небесен океан има течения – те са тъмни, силни, люлеят лодката и я подемат по своя незнаен път.

Но те са тъмен отблясък, и тяхната глъбина крие страдания.

Понякога отпущам веслата и оставям лодката да се подеме в тия потоци.

Дърпа се назад, той дири опори, но нея я няма....

той сега не пита за нея къде е, коя е и какво е Тя.

А лодката се носи далеч, далеч по безбрежните световни океани към желан бряг на родна страна...

На изток се отмахват тънки завеси.

А светлината все по-вече и по-вече насища хоризонта.

— Те идат все към нас...

Нашата лодка лети все напред да срещне светло окъпания изгрев.

11. Списанието Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Силата можем да измерим.

Онова, което ние познаваме като сила, можем да го подведем под законите на математиката.

И дейността на ония, които познават като най-върховно нещо силата, се състои именно в това.

В тоя свой стремеж те жертвуват правата, жертвуват живота на другите, защото чуждата жертва е потребна за култа на силата, а земята е вече червена от кръвта на тая жертва.

Всичките вражди, всичките жестокости свирепствували в историята на човечеството, са плод на стесненото, конечно схващане на живота, че за собственото свое благо, трябва да пожертвуваш благото на ближния си.

Гордостта на силата винаги иде ще ни препятствува да открием истинския смисъл на нашия живот.

Тя не ще ни посочи оня желан бряг на мира, който се намира отвъд езерото на пролятата човешка кръв.

Когато вникнем по-дълбоко, за да проумеем що е силата, ще видим само това, че срещу нейния принцип внезапно въстава един друг, незнаен принцип, който запира нейния ход.

Тогава нам ще стане ясно защо в историята, всякога, когато силата в нейната слепота, е искала да разруши великия закон на ритъма, е започвала своето самоунищожение.

Силата, със своя принцип, не може да бъде нито най-ценната, нито най-високата истина, защото тя дръзва да се опълчи срещу царуващия ритъм, а там тя намира своята смърт.

Себеограничението, себеконтролът са вратата, която води към доброто.

Оня, който е разбрал това, не се срамува от скромното си облекло.

12. ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ - Г. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Под влиянието на бързия развой на естествознанието и техниката, в миналия век се създаде едно схващане за света, което бързо се популяризира и владее в много среди и до днес.

Изложено накратко, то се състои в следното:

В безграничния и равномерно разпръснат ефир се образуват въртежи-ядра.

От ядрата се откъсват планети, оформят се постепенно и продължават своето въртене около централното ядро, което се превръща в слънце.

Подир твърденията на Кант и Лаплас идват хипотезите на геолози и естественици, които искат да обхванат и проследят възникването и развоя на живота върху земята след оформянето й като планета.

Редят се маса повече или по-малко достоверни предположения за някогашните земни и атмосферни условия, за живота, който трябва някога и някъде да е възникнал, минава се през еволюционната стълба от минерали, растения и животни и се стига до предполагаемия първобитен човек.

Те повтарят накратко това, което казват геолози и естественици и, понеже „не се знае кога и къде се е появил първобитният човек", пристъпват направо към изучаването на създадените вече култури на древните източни народи.

Животът на тия народи се схваща от официалната история като повече или по-малко „първобитен" и „строго религиозен" Следва непрекъснатият напредък на човечеството, който достига своя връх през XX век у западноевропейските народи.

Това е векът на науката, в който човечеството, освободено от заблужденията на миналото, „знае за света повече от всеки други път и притежава единствената вярна представа за неговия произход и развой".

Ние няма да се спираме на това, дали днешното официалното светоразбиране е разрешило основните въпроси на живота, нито пък имаме намерение да подценяваме научните изследвания и открития.

Външните причини за създаването на поменатия научно-популярен мироглед бяха падането авторитета на черквата (представителка на религията), крайните увлечения на умозрителната идеалистична философия и бързият успех на специалните науки.

Авторитетът на науката се издигна бързо.

Създаде се убеждението, че религия и философия са стадии, надживени от човечеството.

Отношенията между хората се механизираха до максимум.

Човекът впрегна природните сили, но сам се отдалечи от природата.

Резултатите от това се виждат вече всеки ден.

Защото мислители отдавна са изтъкнали, че духовната природа на човека (вън от въпроса за нейната същина) е твърде многостранна.

А у човека има и други вътрешни потреби, които под една или друга форма се задоволяват от пренебрегнатите днес религия и философия.

Това се подчертава и от факта, че специалисти, които като учени, държейки за строгостта на науката, като хора признават основателността на търсенето и по други пътища на онова, което се изплъзва от техните измерителни уреди.

Тия факти ни навеждат и на въпроса, който вече мнозина негласно си задават.

Възможно ли е днес, да се създаде един нов духовен мироглед, свободен от всякакъв догматизъм, мироглед, който без да влиза в противоречие с опитното изследване, може да задоволи духовните потреби на съвременния човек И виждаме, че едни се опитват да примирят религията с науката по чисто рационален път, други да възлагат надежди на прокламираната от френския философ Бергсон интуиция, която щяла да одухотвори интелектуализирания живот и пр.

Отделните опити на тоя или оня могат да бъдат малко или много сполучливи и да задоволяват някои временни нужди, но при днешните условия само окултната наука може да даде голямото синтетично знание, което едновременно без противоречие да удовлетворява присъщите на човека, научни философски и религиозни домогвания.

Исторически, окултната наука твърди, че развитието на човечеството върху земята е много по-дълго и много по-сложно от колкото обикновено се мисли.

То е започнало не от познатия нам древен изток, а от изчезналите сега континенти Лемурия и Атлантида, за някогашното съществуване на които има вече и много веществени доказателства.

Културите на египтяни, перси, индуси не само, че не са били примитивни, но крият и величие, което се дължи на наследения опит от лемури и атланти.

Според окултната наука възникването и изчезването на културите се ръководи от висши разумни сили и става по строго предначертан план.

Всяка култура има определени задачи и във връзка с това определение – характерни черти.

Веществените култури изчезват, но опитът, добит от човечество при тяхното изграждане, се съхранява.

Нейната задача бе да развие ума.

Това е и дълбоката вътрешна причина за създаването на днешното ограничено светоразбиране.

Но потокът на еволюцията е неспирен Постигат се едни задачи, други се откриват.

Днешният човек, потънал волно и неволно в материята, захваща да се сепва.

У него почва да се събужда нещо „забравен" и дълбоко.

И външните признаци на това са новите духовни движения, за които особено характерен е създадения и растящ интерес към древния изток.

В него мнозина, недоволни от официалната духовна ограниченост на запада, намират нещо твърде близко и сродно.

Той иска да обоснове своя духовен мироглед не само исторически (т.е.

Направиха се опитни изследвания, които потвърдиха много от забравените древни истини.

Защото всъщност тия истини, въпреки хорското незнание, никога не са преставали да бъдат в сила.

И захваща вече да се оказва, че човешката душа не е само сбор от абстракции, но че чувства, мисли, желанията са живи сили, които неспирно градят душевното битие на човека и могат при определени условия да се изучават непосредствено върху тяхното поле на проява.

Окултната наука носи ново разбиране на човешката психология и оттам на всички днешни гносеологични, етични и исторични схващания.

Тя е естествознание за духа, както се изразяват сполучливо някои.

Защото истински Духовното, е невидимото засега, естествено продължение на материалното.

Трябва да отбележим обаче, едно от характерните основни твърдения на окултната наука.

Човек е сам за себе си ключ за разбиране на вселената.

Външният колективен опит изяснява много работи, но само вътрешният личен опит може да разкрие вътрешния смисъл на нещата.

Правилният външен и правилният вътрешен опит се взаимно допълват, защото е вярна истината, че човекът и вселената, безкрайно малкото и безкрайно голямото, микрокосмоса и макрокосмоса са по същество тъждествени.

За изучаването на окултната наука не се изискват особени външни условия и удобства, както мнозина са склонни да мислят.

Живата природа никога не лишава от необходимото своите съработници.

Защото, не е човекът единственото разумно същество в света, както днес се мисли.

И знаещите твърдят, че както в миналото, така и днес, в началото на една нова култура, те слизат вече твърде близо до страдащото човечество, да разрешат създадените противоречия, да напомнят вечните истини на живота и да възвестят градящия нов ден...

13. ВЛИЯНИЕТО НА СЛЪНЧЕВАТА СВЕТЛИНА - Д.Г. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

И ако така го обичат и желаят за себе си, чудно е защо тъй евтино ценят чуждия.

Чудно е наистина с какво сърце убива един човек, който току що се е привдигнал от легло и може би е понаучил нещичко за цената на живота, чудно е как му дава сърце да убие някоя радостно прелитаща мушица.

Досаждала му!

Най-сетне, какво струва една мушица!

Ако не струваше, нямаше да бъде създадена!

Някому ще се стори може би нелепо, задето говорим за такива „дребни", „маловажни" неща, ние поддържаме, че малките неща, от които всъщност е изплетено нашето съществуване, са най-важните неща.

И преди да разрешим малките неща, ние никога не ще смогнем да разрешим големите.

В тия страници ние говорим за живота така, както всеки го знае – онова, което „знае" и най-простичкия човек, кога притвори очи и произнесе думите „живот", „живея".

Говорим не за оня живот: „съвкупност от ензимни процеси, които стават в живата материя", не и за тези или онези философски разсъждения, нито пък за онова всекидневно живуване на човека – а за живия живот.

И преди да разрешим простите проблеми на живия живот, които естествено произтичат от него, ние никога не ще можем да се възвисим до големите въпроси, които буди тази велика и красива загадка на Бога – Живота.

То нещо детинско ще да е брътвяло на татко си, защото очите на бащата весело се усмихваха.

„Мърда ли татко?

" – „А, то не усеща, умряло е." – „Ами не може ли, татко, вече да яде като е умряло?

" Бащата се усмихна и отминавайки, настави: как щяло да може, нали не е живо?

„Мърда ли", „нали ще го боли", „може ли да яде" – прояви на живота.

Живо ли е едно дърво или не, лесно се познава: ако пролет напъпи и се разлисти, ако расте, ако се „движи", живо е; ако не мръдва нищо в него – мъртво е.

На земята, движението е един признак на живота – без то да е самия живот.

Болката и насладата, скръбта и радостта, между които се люлее животът, са постоянни негови спътници и тях ги знае всяко живо същество.

Гладът и храната, като едно благо за живота – пак всеки живот ги познава.

да му се дадат условия и простор да расте, „да се движи" по ония естествени линии, които вътрешните закони на живота му очертават;

да не му се причинява неестествена болка, която би спънала правилния му растеж.

Когато житното зърно страда в земята и се бори с почвата, за да поникне навън на божието слънце, това са естествени страдания, наложени от вътрешното естество на живота.

Но когато човек отиде и олющи сочната кора на младата фиданка, или ошмули вейките й от току що избуялите листенца – това са неестествени страдания, защото са ненужни.

Най-после, всяко същество иска да не му се отнема необходимото за живота, неговата насъщна храна.

Това са прости истини, които всеки, който живее, знае.

Ето защо всяка жива душа казва: „Дайте ми воля да раста, не ме ограничавайте и не обирайте безмилостно плодовете, които узряват по вейките на моя живот.

Оставете ме свободно да ги употребя така, както животът ме учи – за свое благо и за благото на моите ближни".

Но ако всеки човек иска това за себе си, не е ли естествено да го даде и на другите?

Благото, което човек иска за себе си, трябва да го даде и на другите.

И понеже човек е мярка за своите ближни, понеже живее, знае що иска всеки живот.

Затова не му трябват никакви външни норми, никакви писани заповеди, за да знае как да постъпи с всяко живо същество.

„Не прави другиму това, което не желаеш и на тебе да правят".

Всичко изказано до тука са все прости истини, ония прости истини за живота, които всички знаем, но все още не прилагаме.

Това са най-малките въпроси, които великият Живот ограничен в нас, ни е дал за разрешаване и те все още стоят неразрешени, а преди да разрешим тях – тези малките въпроси – няма да дойдат големите.

Не седи ли все още неразрешен въпросът за храненето, за хляба на човека?

Че е така, показват болестите, що терзаят днес човека – и отделно всеки индивид и целокупния организъм на цялото човечество.

Ние всички знаем, че за да живеем, трябва да ядем.

Ние всички знаем, че за да живеем трябва да ядем.

Чух веднъж един мъдрец да казва: „Ние ядем, за да живеем.

Живеем, за да добиваме разумност.

А добиваме разумност, за да познаем Бога".

14. АСТРОЛОГИЯ. ПЛАНЕТНИ ВЛИЯНИЯ – Г. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

В древните митови разкази на всички почти племена и народи се намират дивни легенди за великото светило.

Днес учените мъже на света искат да разгадаят тайната на слънцето.

Те го наблюдават с тръби, изчисляват неговата големина, неговата тежест, температура, разлагат лъчите му... Много неща те откриха, много нещо научиха, но слънцето и неговата светлина все пак наполовина останаха загадка за човешкия ум.

Нима до скоро не се считаше светлината за напълно изследвана и изучена?

Трябваше да дойде един Айнщайн, за да събори официалната догма за същността на светлината, царувала толкова дълго време.

Забележително е, че откакто учените започнаха да изследват лъчите и техните енергии, както и самото слънце, певците престанаха да пеят песнохваления, жреците никога не принасят жертви, а легендите само децата наивно четат.

Изучават учените слънчевите енергии и лъчи, но не ги използуват... Строят дворци и спущат дебели завеси на прозорците, за да не влязат слънчевите лъчи и повредят скъпоценните покривки... Строят сгради на десетки етажи в тесни улички, гдето слънчевата светлина никога не прониква.

А болестите всеки ден и всеки час вземат все по-застрашителни размери, лекарите не могат да успеят да ги изучат вече, новите поколения стават все по-хилави и цялото човечество отива към едно ужасно израждане.

Откакто хората превърнаха деня на нощ и нощта на ден, откакто построиха големи подземни увеселителни заведения, гдето прекарват почти половината от живота си, оттогава човечеството остана назад в своето развитие.

И страданията стават все по-големи, по-страшни, по-тежки.

Поетите не му пеят вече песни, черковниците никога не говорят за него, търговци и работници нямат време да се занимават със слънцето.

И без тяхното внимание то всяка утрин излиза на хоризонта и всека вечер залязва на запад.

Оказало се, че по-голямата част от обадилите се никога в живота си не са виждали изгрев, една малка част са го видели един два пъти, а останалите по-често.

Но все пак има едно голямо число хора, които силно обичат слънцето.

Колко болни жадуват за пролетното слънце след мрачните, мъгляви есенни и зимни дни.

От учения свят се интересуват от слънцето и светлината най-вече физиците, астрономите и биолозите.

Неговото изучаване се схваща като изучаване на едно природно творение, криещо в себе си сили, които могат да се оползотворят.

Окултната наука изучава не само слънцето, но и всички творения на природата.

Всички сили и явления, известни досега, съставляват също така обект за проучване.

Разбира се, далеч не.

Между чисто научните изследвания и окултните такива, съществени различия в резултатите не може да има.

Различието може да съществува само по отношение на методите, времето и изходните пунктове.

Днешната наука се движи вече доста ускорително към старите окултни твърдения.

Това е тъй, защото обектът и на съвременната наука, както и на окултната е изучаване на природата в нейната пълнота, не само по форма, но по съдържание и по смисъл.

В дадения случай, за влиянието на светлината тук може да се кажат само бегло няколко думи и то най-вече от биологична гледна точка.

Въпросът, разгледан само в няколко страници, далеч не може да бъде изчерпателен, но във всеки случай, той ще даде повод поне за по-нататъшни наблюдения и проучвания.

Влиянието на светлината в живите организми можем да разпределим в три грамадни отдела: химично влияние, физиологично и психично, с тесни преходи между физиологичното и химичното от една страна, а от друга, между психичното и физиологичното.

Знайно е, че светлинният лъч се състои от две главни части: една видима част, която при разлагането си дава слънчевия спектър, съставен от седемте цвята на дъгата с техните нюанси, като се почне от червения до виолетовия цвят и една невидима част обхващаща инфрачервените и ултраморавите лъчи.

Тая роля се състои в асимилационните процеси на зелените растения, които под влияние на слънчевата светлина могат само да асимилират въглерода от въздуха.

Месоядните животни си доставят тая храна като изядат други животни, а тревопасните – от растенията.

Въглерода растенията вземат от СО2 на въздуха и с помощта на слънчевите лъчи го разлагат на С и 2О; въглерода задържат, а кислорода изпущат.

Опитите установяват, че тоя процес може да стане само при условия растенията да са зелени (да съдържат хлорофил) и да са изложени на слънце.

При този процес се поглъщат само червените и сините лъчи.

Тоя въглерод като се освободи веднага, се съединява с други елементи и образува разните органически съединения, като захарите, нишестето, тлъстините и пр.

Този тъй важен асимилационен процес се явява като извор на енергия за всички живи същества.

И затова се счита, че слънчевата енергия, под форма на химическа енергия, циркулира в цялата природа.

Тук може да се отбележи и топлинната енергия, която играе също тъй важна роля в живота на всички същества и която също тъй иде заедно със слънчевите лъчи.

Тая енергия е, тъй да се каже, основата на всички ония химични и биохимични процеси в света.

Би могло още много да се каже за химичната енергия на слънчевата светлина, но тук това е невъзможно.

Може да се подчертае само връзката между нашите движения, мисли, действия, творби, както и на всички организми, със слънцето.

Тя за тях се явява като стимулатор за засилване физиологичните им функции, с изключение на размножителните процеси.

Особено това се забелязва у растенията.

Умерената светлина, обаче, може да служи и за стимулант при размножението.

На това се дължат заздравяванията на рани, изложени на слънце, които иначе мъчно заздравят.

Също така и хората, които живеят по високите и южни склонове на планините биват по-едри от тия по северните склонове и низините.

Особено едноклетъчните организми най-вече страдат от силната светлина.

Но има и едноклетъчни организми, които могат да я издържат.

Разбира се, че тук има значение времето, през което трае светенето, както и интензивността на светлината.

На това убийствено влияние върху патогенните агенти, се дължи дезинфекционната роля, която слънцето има.

Зимно и есенно време, когато светлината е силно разсеяна, микроорганизмите могат дълго да изтраят на дифузната светлина и затова заболяванията са най-много през този период от годината.

На това главно се дължат чудесните резултати, които се получават при лекуване на туберкулозата, ревматизма, невралгиите и други заболявания.

Вън от това при слънчевите бани се получава и общо засилване на организма – едно важно условие за успешна борба на организма с вредните агенти.

Това са нисшите видове от някои мъхове, гъби и влачещи се растения.

Но общо взето у растенията има едно силно надпреварване да се доловят по възможност по-голямо количество лъчи.

Има някои типични растения, като слънчогледа които имат много силен афинитет към слънцето Всеки е виждал слънчогледовите дискове всяка заран обърнати към изток, да посрещат изгрева и вечер да изпращат залеза.

Други растения отварят цветовете си, само когато слънцето ги огрее, а ги затварят всяка вечер и особено, когато то се затули зад облаци.

Растенията растат винаги откъм неосветената си страна, затова те се изкривяват по посока на източника на светлината.

Затова казват поетите, че цветята се покланят на слънцето всяка заран и поглъщат лъчите му с разтворени обятия... Това навеждане към светлината, или това обръщане към нея се нарича хелиотропизъм.

Тук се констатира един парадоксален факт.

Едни от тия морски животни, притежават големи добре развити очи, а други са съвършено слепи, макар че се намират при едни и същи условия – и едните и другите, Подобно явление намираме и у сухоземните нощни животни.

с които могат да се ориентират и при най-оскъдната светлина.

Прилепът, както и слепите дълбоко морски животни, които имат слабо развито зрение, имат в замяна на това силно развито осезателно чувство, с което манипулират до такова съвършенство, както с очи.

По тоя начин природата балансира недостатъка.

Относително психологията на ония животни, които обитават непрогледните тъмнини на морските дълбочини, и които никога през живота си не виждат или не чувствуват слънчевите лъчи, може да се направят интересни изводи.

Останалата част може да се счита като стомах.

Затова естествениците считат, че това са животни чието тяло се състои само от уста и стомах.

Такава грозота се констатира и у нощните животни на сушата.

Аз на зная дали има човек, който да изпитва естетическа наслада, когато гледа един бухал, една кукумявка или един дългоух прилеп.

От вида на една къртица всеки почти усеща едно неприятно чувство.

Ще се види дълбоката разлика, която съществува в красотата на формите, между ония деца на тъмнината и ония същества, които живеят в обилност от слънчева светлина и дишат въздуха на небесните висини.

У животните, както и хората, по тяхната външна форма може да се съди за техния характер.

Всички обитатели на нощта, заедно със своята грозота, носят и един характер, отличаващ се с една голяма хищност, грабливост и лакомство.

Добротата на гълъба, търпеливостта на вола, наивността на елена, това са все характерни черти за тия деца на светлината.

Във връзка със светлината, аз желая да посоча и ония факти, които са наблюдавани при слънчеви затъмнения.

При такива затъмнения петлите почват да пеят, но пойните птици млъкват.

Ако такова затъмнение свари птицата по време на хвъркане, тя пада на земята или се блъска в зданията.

Прилепите и бухалите излизат от гнездата си.

На 4-ти април 1912 г, е наблюдавано влиянието на слънчевото затъмнението в парижката зоологическа градина.

Оказало се, че антилопите, газелите и елените първи почувствували затъмнението и налягали по земята.

Маймуните здраво се заловили една за друга, пчелите побързали да се приберат и пр.

Подробностите по влиянието на слънчева светлина могат отпосле да се изучат.

Сега ние можем да констатираме само онова силно влияние, което има тя по отношение на нашия организъм и нашата психика.

Човечеството, откакто изучи тъй подробно това влияние, вместо да го използва, се ограничи да го констатира и продължава да живее в условия, които подобават само на некултурните народи.

И когато у нас някои приятели на слънчевата светлина поискаха да използват най-хубавото нейно сутринно влияние, при изгрев, „културните хора" ги обвиниха в идолопоклонство.

В настоящата статия ние твърде слабо засегнахме прямото влияние, което светлината оказва в частност на човека.

Това бе направено с умисъл да се върнем в една следваща статия по подробно към тоя въпрос.

В настоящата статия се цели да се изнесат само ония общи положения от влиянието на светлината върху организмите, които важат, разбира се и за човека.

Днешните маги и учени, заети с великите проблеми за доброто и злото, за капитала и труда, за духа и материята, за политика и право, не мислят вече за слънцето.

Потънали в мрачните си кабинети, те рядко виждат дори слънце и светлина.

Някога некултурните тълпи всяка заран са излизали да посрещат великото светило с песни.

Народите и отделните общества приличат на снопи от голямата нива на Сеяча.

Тия снопи не ще останат все така, защото ще дойде вършитба и Той ще разкъса връзките, що ги стягат, ще пусне върху тях конете, за да извади онова, което е еднакво у всички снопи – зърното.

Творецът сеяч затова създаде човека, за да види плода на своето творчество, а тоя плод е жив, безсмъртен, вечен.

Всичко друго: личност, нация, религия – ще отиде на своето място, защо те са само като помощни средства при великото дело на Твореца-Сеяч.

15. ЗА ПРАВИЛНИЯ МЕТОД В ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА - Х. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

И астрономи, и физици, които следят промените на земния магнетизъм – жизненият флуид на земята – в зависимост от слънчевата радиация, най-сетне идват до заключения, които граничат с истините, що астрологията твърди.

Те признават, че „промените на земния магнетизъм се дължат на видимото движение на слънцето, луната и пр., промени, които стават по непознати закони“ (Joubert – Traité d'éléctricite). C.

Flammarion, като говори за междузвездния магнетизъм, за магнитните сношения на земята със слънцето, съвсем недвусмислено подчертава: „Каквото и да бъде естеството на силата, която работи, онова, което знаем и което е безспорно то е, че една магнитна връзка, невидима и същевременно могъща свързва нашата земя с централното светило на нашата система, и че Феб-Аполон държи всички ни в крепката си ръка.

Тази тайнствена връзка между светилото-управител и планетите, които хармонично гравитират около него, е един вид родство, което се отличава от всемирната гравитация и което е не по-малко тясно.

Наблюденията върху вариациите на слънчевите петна – като външен белег на дейността, що кипи на слънцето – дава повод за любопитни статистични проучвания.

Идва се до извода, че климатични промени, плодородие, дори женитбите са в връзка с живота на слънцето.

Това са досещания, леки докосвания до древната астрологична истина.

Фактите, които наблюдаваме показват, че тя влияе мощно върху развитието на органичния живот на земята.

И това влияние се мени според нейните фази, според ония ъглови разстояния, в които тя влиза преди всичко със слънцето.

Защото установява се, че първите две смени на луната носят по-други влияния, отколкото последните две – след пълнина.

Запример мъртва жаба, оставена на лунни лъчи, кога луната се намира вече на разсип, много бързо се разлага.

Остър нож, изложен през нощ на открито, когато луната се празни, отъпява и става негоден за по-нататъшна употреба, колкото и добре да се наточи след това.

Знайно е влиянието на месечината и върху физиологичния живот на жената, а многобройните наблюдения върху животни и растения, чийто живот и бит са понякога така явно свързани с промените на слънцето и луната, не само загатват, а и рязко подчертават реалността на тези влияния.

В такъв случай някои от „пустовериците" на народа няма да излязат дотам пусти.

Запример, това дето народът се пази да сее на разсип или да сече дърва през дните, когато луната се празни, не са негови приумици, а факти, извлечени от всекидневния му опит.

Той може да не знае тяхното астрологично основание, ала опитното им оправдание той отлично знае.

Но на това ние няма да се спираме надълго и широко: на запад има сума писано по този въпрос.

Едно във всеки случай е ясно: че слънцето и луната влияят мощно върху живота на земята и върху ония същества, които я населяват.

Това са отдавна установени научни факти.

Наистина знайно е, че всички планети, които еднакво са обгърнати от мощната слънчева радиация, създават свои силови полета, които вън от общите си свойства, носят специфични, индивидуални особености.

Тези полета непрекъснато се менят, в зависимост от положението на планетите в пространството (във физическия смисъл на думата пространство, не е геометричен), в зависимост от техните съотношения и създават онова огромно море от планетни течения, в което се развива живота на системата.

Това сложно силово поле се мени всеки миг и астрологията изучава тъкмо тия постоянни променливи трептежни състояния на нашето пространство.

Това, което обикновено се нарича земен магнетизъм, всъщност една още твърде малко позната съвкупност от енергии, подлежи на непрекъснати промени, които се отразяват върху целокупния живот на земята и на съществата, що я обитават.

Тя не се задоволява само с проучване на небесната механика, с анатомията на небето.

Тя учи, че зад тези светила и техните хармонични движения, стоят разумни същества, които регулират и канализират планетите течения, обладаващи няколко степени на проява: не само физична (степен).

Ето защо всички мъдреци твърдят, че има време за всяко нещо, сир., че всяко нещо трябва да се извърши при онези естествени, благоприятни за него условия.

Така астрологията наистина се явява ключ на всички окултни науки.

Днес се лекува кога да е, операции се правят кога да е, всичко се започва все наслуки.

И да се не чудим, че понякога не успяваме: то е, защото излизаме да сеем на сняг, или се греем на лунни лъчи, вместо на слънце.

А ако на някои хора им върви, то е защото, астрологически погледнато, те инстинктивно се подчиняват на планетните течения, които у тях действуват в дадения миг хармонично.

Следователно не е все едно кога се ражда човек, кога поема той първата вдишка като независимо от живота на майката същество.

И астрологията определя общите условия, материални и духовни, всред които индивида се ражда и проследява в бъдещето ония благоприятни или неблагоприятни фази, в които неговият живот ще минава в своето развитие.

Тук му е мястото да направим едно късо отклонение.

Много се е писало, спорило, разисквало върху това – не е ли учението на астрологията, учение фаталистично, сиреч, не се ли обуславя животът само от звездните влияния, като се пренебрегва личната воля.

Астрологията никога не е отричала индивидуалната воля и винаги е твърдяла, че тя ложе да реагира на звездните влияния, които представят само ония възможности що се представят на човека в даден миг.

Всъщност астрологията се занимава само с една част от ония сили, които обуславят живота на човека.

Самите планетни влияния, законите, които ги регулират и границите, в който те се проявяват, подлежат на опитно изследване.

И онези, които твърдят, че астрологията била някаква пустоверна останка от старината и че не почивала на опитни факти, повтарят робски овързани за чужда мисъл една стара, отдавна овехтяла песен.

Данните на астрологичното издирване са строго математични: дата и място на раждането, сиреч изчисляване положението на слънцето, луната и планетите по еклиптиката за дадено място и време на земното кълбо.

Днес на запад с голямо усърдие се разработва научната астрология.

Така бяха подложени на проверка и сума правила, които са дадени без научна обосновка в някои астрологични съчинения, предимно средновековни.

Изучаването й е наистина сложно, подпомогнато от онази своего рода астрологична интуиция, ала основата й е математична и осезаема. "

„Астрологията може лесно да разбули всичката си убедителност за математика, отдаден на психологични издирвания. "

„Всеки от нас притежава свой хороскоп, сир., математични данни, които разкриват в известни граници неговите способности и неговата съдба. "

„Тия данни са съчетанията на планетите, тяхното положение по еклиптиката в мига и мястото на раждането.

Ясно е за всеки едного, който е изследвал голям брой хороскопи („небето" на един човек в мига и мястото на раждането), че съществуват закони на съответствие между планетните съчетания и характера и бита на изучавания индивид."

1-во. Намиране часа на раждането като се познава дадена личност, сир., някои рязко изпъкващи качества на характера и деня на раждането.

2-ро. Астралната наследственост, сир., подобие в съчетанията на астрологичните фактори у лица, между които има тесни роднински връзки, съчетания, които в обикновените случаи, в хороскопи на лица без кръвни връзки, не се срещат в същия размер.

От тия изследвания с научна очевидност произтича онова, което Астрологията твърди: че човек не се ражда кога да е, произволно).

Бъдещето е донейде отнапред дадено, ако не поформа, то поне в потенциал.

Свободната воля, обаче, играе роля, която никой сериозен астролог не е отричал."

„Астрологията е едничката наука, способна да даде що-годе представа за смесицата от фаталност и лична свобода, която съставя нашата земна орис, независимо от непосредната намеса на Провидението."

„Като познаваме обществената среда, лесно е да предвидим формата, в която ще се развие дадено планетно течение, в което попадат по необходимост хората и което те не могат да избегнат, защото е по-силно от тях.

А оттук и предсказването на събитията, което е почти винаги възможно, като се подпомогне астрологичното издирване с психологичната интуиция."

„Явно е следователно, че астрологията може да предскаже бъдещето, сир.

една фаза от човешкото развитие, без да е потребно за това никакво вълшебство, както не е потребно то и на астронома, когато той предсказва едно слънчево затъмнение запример."

Лесно може да се провиди тогава ползата от прилагане на астрологията в медицината, психологията, педагогиката, социологията и всички отрасли на живота.

16. ВЕЛИКИЯТ СМИСЪЛ - Г.Т. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ЗА ПРАВИЛНИЯ МЕТОД В ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА

В живота забелязваме два вида сили: едни, които текат и постоянно се променят, а други остават неизменни.

Между тях има известно съотношение и то се състои в това, че променливите зависят от непроменливите.

Както светлинният лъч при различните условия се отразява различно, така и тези неизменни сили при различните условия, дават различни отражения.

Неизменните сили са скрити, но към тях се стреми светът.

Мерките, с които разполага човечеството, не могат да ги уловят; обаче светът живее и се движи благодарение на тях.

Силите на природата са подчинени на известни закони, а законите почиват на принципи.

Всяка наука има няколко принципа, на които се основава, или тя е отражение на тези принципи.

Педагогиката като наука и тя си има такива принципи, на които се основава.

Хората постоянно говорят за истината и при все това я считат за нещо много отдалечено от тях.

Ако искат да дадат дефиниция на истината, никога няма да намерят подходяща.

Всеки знае що е човек, но ако започнем да го определяме, никой не ще може да даде една дефиниция, която да признаят всички.

Но тъй както всеки, който види човека ще го познае, тъй и всеки, като види истината, ще я познае.

Тя е далеч от нас по определение, но близко при нас по приложение.

Ако нямаше истина, животът щеше да е невъзможен.

И животът се крепи само заради туй, защото ние още намираме истината в него.

Педагогиката обикновено се стреми да бъде отражение на истината.

Как може да постигне тя това?

Трябва да се избегне една грешка.

Съвременните хора искат да докажат истината, че тогава да я приложат в живота си.

Да кажем, че един факт е истински можем, но да докажем самата истина, е един абсурд.

Че слънцето свети, това е един факт, който всеки може да го констатира, но кой може да каже: що е светлина?

Могат да се напишат много теории, но това са само теории.

И, при все това, че ние не можем да кажем що е светлина, служим си с нея и съзнаваме, че животът би бил невъзможен, ако тя липсваше.

Ние не можем да съществуваме без нея.

Следователно, първата задача на педагогиката е да напъти детето да постъпва съобразно с истината.

Ще кажете: „Как можем да направим това?

Когато един човек пише една статия, той прекрасно знае, кои са подбудителните причини да я напише и колко истина е вложил в нея.

Някой казва на приятеля си, че много го обича, че е готов да се пожертвува за него, но той вътре в себе си знае колко истина има в тези думи.

Някой дава клетва за вярност и той прекрасно знае дали може да бъде верен и т.н.

Истината е сила, която действува в нас, независимо от това, дали ние я признаваме или не.

Тя казва на човека така: „Аз искам да ти направя добро и това ми е достатъчно.

По-нататък от твоите разсъждения не се интересувам.

И така, първото нещо, което трябва да дадеш на детето, е да го научим да слуша гласа на истината в себе си.

Първото нещо, което трябва да направим, е да дадем на детето да яде от най-хубавата храна и да пие от най-чистия извор.

Детето се ражда гладно и първия негов подтик, движение е желанието да яде.

Във физическо отношение хората са разбрали тази естествена нужда и майката най-напред нахранва детето.

Същата нужда то изпитва и по отношение на сърцето си.

Майката трябва да нахрани и сърцето на своето дете.

Но има два вида сърдечна храна.

Сегашните майки дават на децата си такава любов, от която те после изпитват най-големите страдания.

Майката веднага ще внуши на детето си, че то не е като другите, че то е нещо повече от тях: че е по-хубаво, по-способно, заслужава всички да обръщат на него внимание, да му се радват, да го милват.

Ако е момче, то не иска да се задоволи с каквото и да е, а трябва непременно да стане голям човек, да заеме, някоя висока длъжност.

Ако е момиче ще си каже: „Аз трябва да се старая да бъда хубава, нежна и весела, за да се харесвам на повече момци и да се оженя за някой богат, който ще ме обича и ще се пожертвува за мен".

И тръгнат, момчето да става голям човек, момичето да се харесва, а светът им поставя прегради.

Лутат се те цял живот и най-сетне кажат: „Ние сме разочаровани, нас не можаха да ни оценят".

Майката, която люби своето дете, трябва да го научи да не къса цветята, защото ги боли; да не лови птичките, а да им дава трошиците, които са останали от трапезата; да не бие животните.

Детето не трябва да мисли никога, че другите му са длъжни да му дават и да го оценяват.

То трябва да се на учи да полива цветята.

Майката трябва да научи детето си да служи, а не да му служат.

Детето е зародиш, семенце на един бъдещ живот.

Ние трябва да го посеем на добра почва т.е.

да го научим да слуша гласа на истината в себе си Когато го научим на това, ние ще го изпратим на училище и то знае тогава как да използва знанията, които получава там.

Сега младежите свършват гимназия и университет и не знаят защо учат.

Някой учи да стане – доктор, други инженер, дипломат, министър, адвокат и т.н., но, като свършат нито един от тях не е доволен от живота, пък и от учението си.

Всекиму липсва по нещо.

Всеки чувства, че нещо е пропуснал да научи.

Тях майка им не ги е научила да слушат гласа на истината в себе си и затова животът им няма смисъл.

Първото нещо, детето трябва да придобие благородно сърце, да бъде нежно, деликатно.

Тези качества най-лесно се всяват в детето.

Възрастният човек, в който е влязла заразата на съмнението, който е изпитал много неща, мъчно се възпитава.

Ама ще каже някой: „Животът е борба и страдания, трябва да подготвим детето за тях".

Като развием в него желания и изисквания, като го накараме да служи на своята личност, или като го освободим от нейното владичество и го накараме да бъде господар на своите страсти?

В този свят, само този, който има най-малко да получава от другите, само този, който уповава на себе си, може да живее.

Човекът трябва да бъде благороден, да остави другите абсолютно свободни.

Той няма право да очаква от никого нищо.

Той трябва да очаква само от природата, която, щом го е създала, дала му е и всички средства за живот.

Само когато всеки започне да зачита другия и да му дава свобода, хората ще разберат и истинския живот на братството и любовта.

17. Списанието PDF Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Всяка сутрин слънцето изгрява на изток, минава по своя начертан път и вечер догарят на запад сетните зари на изминалия вече ден.

След него в стройни, величествени шествия звездите прекосяват небето и когато сетните съзвездия се спускат на запад към своя залез, тогава далече на изтока пак се разкрехва зората – вестителка на великото светило.

Навред по вселената, по земята, до най-мъничката твар, владее оня устрем, който се поражда от живота и всеки в даден момент догонва онова, което денят му носи онова, което му вещае смисъл, радост.

По тия изопнати линии на устрема, що личат като печат върху лицата на всички, тоя набег към незнайно никакво блаженство, са единствените, по които се отличават днес живите от мъртвите.

Човекът се ражда, живее, гледа заобикалящата го действителност, формира свои мирогледи, прилага свои принципи, изживява възторга и разочарованията на своето време и после изчезва – забиват дървен кръст над оная купчина земя, под която заравят тялото му.

Какво стана с неговите желания, неговата мисъл, с онова сърце, което можеше да трепти при вида на една блестяща зеница?

Наистина, неуместно е, неестествено дори човекът, който не може да се справи с малките въпроси на своя ден, който не може да напусне за миг водовъртежа, свързващ го към земята, към земните страсти, да пита за смисъла на целокупния живот, за целта и смисъла на великия оня процес, който е разлят по цялата вселена.

Когато се говори за смисъл, когато се пита за цел, винаги трябва да подразбираме смисъла и целта на онова, в границите на което можем да бъдем съзнателно активни.

Смешно би било човекът, който не знае какво се намира на луната, отстояща от него едва на около 500,000 километра, да иска да проумее със същия тоя ум, целта и смисъла не целокупния живот.

Това би го забъркало още повече и неговата немощ би дала за ответ познатата глупост, че животът няма смисъл.

Не, какъв е смисълът на моя сегашен живот – би трябвало да се запита човек.

Какво трябва да бъде моето поведение в тоя час, в тоя момент, когато седя на тая маса, или когато съм изправен лице в лице с моя ближен, в погледа на когото чета едно отчаяние или една молба.

Какво трябва да бъде поведението ми, когато една ръка за прошка се подава.

Това е единственото важно поведение, а не онова, което аз ще трябва да имам през далечните милиарди векове на моя дълъг път.

От това не ще се подразбира, че човекът трябва да престане да търси познанието на бъдните дни.

Не, вечното търсене, неутолимата жажда са единствения залог за движението на човешката душа.

Онзи, обаче, въпрос за смисъла на собствения свой живот все ще дойде.

Човекът поне веднъж ще бъде изправен пред страшното това питане и ще трябва да даде ответ самин на себе си.

Ти гледаш – наоколо гъмжи световната машина в трескав темп.

Отчаян стон на ридание се носи в глухата нощ, но никой се не стряска, защото животът е препълнен с охкащи и няма място вече в сърцата за болезнения вой на един сред голямата, обща песен на скръбта.

Нататък друг стои на своето високо място и в ръцете му се виждат дебелите въжета, с които е завързал хиляди гърла и цяла мрежа се простира нататък.

Вързаните като черни сенки ровят земята и нейните блага, превърнати в злато, трупат пред краката на своя страшен повелител.

Ученият се навел над своите книги, свещта мъжделее, огрява неговото лице и той дири мъничките разпилени тайни за да ги сглоби и да даде на хората плода на своя дълъг труд.

И виждаш далече някъде, в безкрайни редове, се движи войнство.

Големи умове, гении прислужват на нейния студен замах, като че тя тях ще пощади за тая дан!...

Тихо плаче някъде жена и търси сили в своята слаба гръд да отмъсти, но няма нищо, освен една въздишка, която се разлива като отрова из мрачните кътове на нейната хижа.

Борецът за някакви правдини лети на крилете на своя устрем и дири в своето дело крайният ответ на всеки смисъл и в шеметния свой набег, той нищо не подбира и кървави са следите на неговата нога.

Златото натежава на основата на оня, що е стъпил върху нея, рухва с трясък надолу и свободните черни хора залитат, за да станат изново роби.

Камбанен звън известява във влажния въздух нещо, а червеите – работници на черната земя очакват своя дар.

Големият, силният, превърнат на ням труп с глух грохот ляга там, обилно да ги нахрани със своята плът.

Черепът на учения се търкаля из сетните останки на някоя рутина; никой го не познава, защото е кух, защото страшно зеят тъмните орбити на нявгашното тънко, наблюдателно око.

Защо се родиха?

Няма ответ, само старата позната фраза, плод на безсилието и незнанието се носи от нечии в други уста.

Това, което може да се каже за него, не е плод на ничий ум, не е рожба на някой гений, то е нещо вечно съществуващо.

Невярно би било да каже човек, че е намерил смисъл за своя живот.

Не, този смисъл е един, той вечен е, той се открива само.

В най-тежките може би дни на самия живот, когато се изплъзне из ръката и сетната твоя опора, тогава ти ща го откриеш в самотните часове на твоята мъка като едно затишие, като един тихо пламтящ огън в своята душа.

Да служиш.

– Така може да се назове великият смисъл.

Ти, и без това сам да подозираш, си служител, но сам не знаеш кому.

Даже и на себе си не служиш, защото истинското твое себе не е познало нито веднъж плодовете на твоя тежък труд.

Познай себе си, са казали нявга мъдреците.

Но дали това не остана като самотен скрижал, който се изтрива от пясъците, които горящият самун хвърля отгоре му?

Да познаеш себе си, това е смисълът на целия живот, е казано там.

Но кой позна онова себе, за което става реч?

Да познаеш себе си, то значи Него да познаеш, а да живееш, значи да служиш Нему.

Той е бил преди животът да бъде, защото животът начева от часа, когато Той пожела да го създаде.

Животът, това е неспирното движение на душите по безкрайната вселена, великото училище, а Той е вечно пребъдващия Един.

Той всеки миг е с нас и всеки миг е в безкрая.

Това е обичта, която нявга ни спохожда, това е малкото добро.

Ако такъв един миг имаш ти, ще познаеш нещо от самия себе и за безмерната обич на Оня, из когото си излязъл.

Опитал ли си се веднъж да вникнеш в себе си, да видиш какъв е океан!

Страхотно ще ти стане от това, че ти погрешно се познаваш, че не си направил нито стъпка в това безбрежно море на самия себе.

Ние сме деца на Неговото величие, но кой ни научи да живеем вън от пътищата, които ни начерта Неговата ръка.

Турна на челата ни блясъка на Своята светлина, направи ръцете ни годни за творчество, изписа зеницата на нашето око да не ходим слепци по дългият друм, даде ни сърце от огъня на Своята обич и положи отломък в нас от самия себе – душа ни даде Той.

Направи вселената за нас, обви земята с безброй блага и плодна я направи.

Остави слънцето светило да е на нашия ден и милионите звезди пусна в непрестанен ход да виждаме, че Той е жив, че вечно пребивава.

Нас кой научи да ходим в тъмнината на черна нощ?

Кой наля отровата на тежка омраза, та да не виждаш себе си в оня, когото искаш да потъпчеш под ногата си?

Кой обви в невежество ума, та днес да казват няма смисъл животът?

Помъчи се сам да найдеш тоя смисъл в себе си, защото ответът е скрит в теб самия.

Кога погледнеш ръката си, горчива болка ще извика сълзи на твоите очи, защото с нея си притискал роб, а ония, на които си служил, зловещо ще се кискат в мрачните ъгли.

Смисли за себе си и твоя ближен и няма да имаш вече по-велика цел, защото ще откриеш Него...

Всяка сутрин слънцето изгрява на изток, минава по своя начертан път и вечер догарят на запад сетните зари на изминалия вече ден.

След него в стройни величествени шествия звездите прекосяват небето и когато сетните от тях се спускат на запад към своя залез, тогава далече на изтока пак се разкрехва зората – вестителка на нов ден.

18. ОКУЛТНА МЕДИЦИНА - К.П. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Деветнадесетият век, наречен в науката още век на Дарвин, се характеризира със силен подем на човешката мисъл да ни разшири кръга на неговата деятелност и увеличи неговото могъщество.

Освободеният от оковите на средновековния догматизъм човешки ум се отдаде с жар на изучаване природата с всичките нейни твари и в късо време се положиха основите на разните клонове и дисциплини от съвременните науки.

Хиляди неуморни труженици плъзнаха по лицето на земята и я закръстосваха надлъж и нашир да я изучават: едни се спуснаха в морските дълбочини и извадиха наяве тайните на тяхното дъно; други насочиха телескопите си в безграничните простори на вселената и откриха, че животът се простира по всичките звезди и планети, а трети със спектралния анализ узнаха, че съставът и на най-отдалечената звезда е като тоя на нашата земя.

С една реч, за човечеството настана нова ера, в която то почна да съзира осъществяването на тъй много мечтаната власт и сила над природата, които свободно цъфтящите науки и изкуства ще му дадат.

Основите, върху които се изградиха всичките научни и философски сгради, стана биологията, поради естеството на нейния предмет — изучаването проблема за живота.

Биологията, обаче, преди да достигне до сегашното си положение премина през много фази на развитие, отърсвайки се повече и повече от тесните теологични схващания на средновековието за живота.

Днес, според твърдението на последните нейни представители, биологията се е отърсила от всичките теологични, метафизични и др. влияния.

Тя е станала почти напълно позитивна наука, занимаваща се не вече с причините и крайната цел на всичко живо, а с жизнените прояви на целия органически мир и със закономерността на явленията, които се наблюдават в него.

След много и много търсения, учените дойдоха до откритието, че тайната на живота, началото на всичко, което виждаме създадено около нас и което ще съгради всичко и за в бъдеще, е клетката.

Там, в недрата на една клетка, която, гледана с един силен микроскоп представлява една вселена, се крият всичките тайни на природата, а всичките отправления на тази клетка са само физически и химически процеси.

Те доказаха, че съзнанието на човека може да се разложи на горепосочените процеси и то без остатък.

Те изучиха още и всичките закони на природата и я обявиха за един грамаден, но мъртъв механизъм, за съществуването на който не е необходимо и съществуването на някакъв Творец.

Много от първите водачи на освободената човешка мисъл, в увлечението си обявиха, че са хвърлили вече светлина върху тъмния корен не само на човешкото, но и на всяко друго битие, и че „колкото крачки прави науката напред, толкова прави Бог назад", защото Той никъде не е намерен по небесата и с най-силния телескоп.

Дати на велики събития почнаха да се записват в историята на всяка от новите науки: с триумф почнаха да се празнуват дните, в които се е „открило" някое ново растение, или животно, или пък когато се е изкопал из земята някой зъб или кост от скелета на животно, запълващо една от празнините на биологичната стълба между амебата и човека.

Великият закон на еволюцията, добре обоснован от Дарвин чрез борбата за съществувание и половия подбор, стана свята догма за учените, трижди по-света от всичките догми на религията.

Отначало, учените виждаха потвърждението на този закон само в животинското царство, после в растителното, а сега вече се говори за живот и развитие и у кристалите.

С това биологията събори китайските стени, с които се отделяха различните царства едно от друго.

Доказа се, че всемирният живот се е разлял на много вълни върху лицето на земята и че точна граница между „живо" и „мъртво" не може да се прокара.

Нещо повече – дефиницията за мъртво се губи пред безбройните форми, в които животът кипи навсякъде.

Но, за всеобщо разочарование, въпреки трескавата деятелност на хиляди учени и жертвите на много милиони същества за великата цел – истината чрез науката – двама от нейните най-велики днешни представители – Херберт Спенсер и Дюбуа Раймонд – заявиха, че ние още не знаем, а не се знае дали и някога ще знаем...

Да видим, обаче, какви са перспективите за близкото утре.

Всичката светлина, която днешната наука хвърли върху въпросите за живота, човека, вселената и пр., за малцината, които истински знаят, е само начало.

И тоя мрак е по-непроницаем от мрака на средновековието, защото никъде в историята не са отбелязани толкова човешки жертви и страдания за идеи и светлина, колкото в средните векове.

И тези велики умове и сърца даваха оная светлина и топлина на средновековните мъченици, която изгаряше у тях човешкото преди още те да идат на кладата.

Защото, на клада и на кръст може да умре само свръхчовек.

Приравниха го с животните и го накараха да се хвърли в безпределното време и пространство и там да търси онова, което го интересува и което всъщност той винаги е носил в себе си.

Но след тая дълбоко материалистична нощ, за човешкия дух наново се разсипва зората на Вечната Светлина.

И тя иде пак от оня източник, който е давал всичкия блясък на Индия и Египет, на Гърция и Рим.

Тая светлина иде от Божествените Учители, които преди много милиони години са минали пътя, по който ние сега вървим.

И те търпеливо направляват с могъщите сили на своя дух бавният напредък на всеки човек и на всеки народ.

Под тяхното ръководство в учените днес наново се възвръща интересът към душата, защото те признаха истинността на древната мъдрост, че „човешката душа е ключ за разбиране на Вселената".

Те почнаха даже да признават, че пътят към истинското познание почва със себепознанието.

Че пътят към властта над природни стихии и над хора, почва с властта над себе си.

Учените пак се връщат към миналото, а няма да е много, ако кажем, че един Бергсон възкресява идеализма на Платон, а Айнщайн – всичко онова, което са твърдели средновековните алхимици за материята и нейните превръщания...

Днес, обаче, тя има най-много такива от всеки път, защото на човечеството предстои да мине в по-горен клас на своето развитие.

И всеки, който може да чуе техния глас и да разбере тяхното слово, ще добие светлината на истинското знание – ще стане нещо повече от човека.

19. ТРИ ЖИВОТОРАЗБИРАНИЯ - П.Г.П. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Човешкия организъм, разгледан от чисто физиологическо гледище, представлява един трансформатор на енергии.

В него стават два основни процеса: от една страна съграждане от по-прости в по-сложни материи, от друга – тяхното разрушаване.

Същността на първия процес се заключава в свързването на известни енергии със съответните материални субстанции, т.е.

преминаването им в потенциално състояние, а на втория – в освобождаване на тия енергии, преминаването им в кинетическо състояние.

От хармоничното съчетание на тия два основни процеса се зараждат условията за проявата на живота.

Усилията на съвременната биология да разреши тоя въпрос остават без всякакъв резултат. Защо?

Във физическия свят ние познаваме само резултата от явленията, тяхната материална проява, но в тая проява далеч не се крие тяхната същност.

Със средствата, с които разполага днес, биологията може да постигне само едно: да констатира и опише съществуващите в живата материя химични и физични процеси.

Животът обаче далеч не е идентичен с тия процеси, нито с тяхната съвкупност.

По своето качество те се намират в една градация от по-ниши към по-висши, в която като най-висша се счита енергията на нервните клетки – нервната енергия.

Чрез своя етерен двойник той черпи по един по непосредствен път енергиите на природата, но тук ще се ограничим само във физичната страна на въпроса.

Животните, които днес се употребяват за храна също я черпят от тях.

Ние се проявяваме, защото то се проявява.

Една истина, казана от преди векове, сега забравена, но все пак тя е истина.

При това, трябва да отбележим, че при сегашното си устройство физическото тяло не е в състояние да поддържа своя живот чрез непосредствено възприемане на слънчевата енергия.

Тя трябва да претърпи ред трансформации и изменения, да мине в друг род енергии и най-главното, тия енергии да бъдат свързани с известни материални субстанции.

От казаното дотук ясно проличава мисълта, че физическото тяло на човека не е идентично с неговия „аз", както това се твърди от съвременната наука.

В него функционират редица енергии на природата, които имат свой независим живот, свой път на развитие.

В днешния момент те слизат в едно хармонично Съчетание, за да дадат условие на човешкото съзнание да се прояви във физическия свят.

Но за да може всичко това да стане, необходимо е посредничеството на други същества – растенията.

Те преработват енергиите на слънцето в една форма, достъпна за използване и я предлагат, ако можем тъй да се изразим, във вид на плодове.

Така че при сегашните условия човешкият живот почива върху друга (енергия) и усилията на хиляди други същества, за които човек даже и не помисля.

А те изживяват целия си живот само да му дадат необходимото и при това те са тъй тихи, тъй безмълвни, че никога не очакват отплата.

А какво дава срещу това човек?

За какво се той жертвува?

Използва ли той даденото му, за да помогне на другите?

И не стига това, а при сегашния режим на хранене, за да си достави повече удоволствия, той убива животните и заграбва по един такъв насилнически начин и последното им благо – живота.

А те, потънали в скръб и ужас, умират за да влеят своя живот в човека...

Но да се върнем към основния въпрос.

Неговата физиологична функция е приготвяне на хранителни материали, които да послужат за градеж на целия организъм, значи храненето представлява един важен процес, на който заслужава да се обърне внимание.

За да бъде то правилно, влияят два фактора: храна и храносмилане.

По отношение на храната можем да кажем, че не трябва да се обръща внимание само на нейната приятност, а главно на нейната здравословност, т.е.

да може да дава предимно ползотворни материи, а по възможност и по-малко вреди.

Като такива засега е най-целесъобразна тая, която ни дават растенията - плодовете - колкото се касае до втория фактор – храносмилането, той засега става независимо от волята - подсъзнателно.

В зависимост от човека се намират ред външни фактори, които до голяма степен обуславят правилния му ход.

Изобщо може да се каже, че стомахът е базата на физическия живот в човека.

Благоприятното напротив, дава едно приятно усещане, също чувството на здраве, енергичност, желание за работа и пр.

Когато обаче тоя център започне да се развива чрезмерно и вземе надмощие над другите, тогава се поражда едно отрицателно състояние: човек започва да пълнее прекомерно, става малко подвижен.

Подобно нему, то непрекъснато цял живот праща все нови и нови струи на жизненост, които поддържат живота на целия организъм.

От страна на нервната система, тук според неврогенната теория, се намира един главен център от нервна клетка, който заедно с други второстепенни поддържат автономната сърдечна дейност.

Разгледано от психическо гледище, сърцето представлява физическата база на астралното тяло.

Всеки момент, който поставя тоя център в благоприятно състояние, поражда цяла промяна в психическия живот.

Всички дотогавашни дисхармонии, грижи, страдания започват да му се струват само като случайности в живота, незаслужаващи внимание.

В тоя момент той е примирен с всички, готов да обича и се жертвува за всяко същество.

Поражда се един дълбок стремеж към нещо възвишено, това обаче е само едно минутно преживяване, което при сегашния човек се явява само при изключителни условия.

Неблагоприятното състояние на поменатия център поражда тъкмо противоположно състояние: една непреодолима тъга сега владее в човека.

Сърцето като че ли се свива болезнено.

Човек се чувствува самотен, изоставен от всички, ни една приятна дула, ни едно топло чувство - навсякъде студ.

Като че всичко хубаво и красиво е изчезнало и целият свят се е потопил в неизразима скръб.

Навсякъде само отчаяние, въздишки... това е друго психично състояние, в което съвременния човек често изпада.

Изобщо, тия две състояния могат да бъдат преживени в по-слаба или по-силна форма от всекиго.

Но те започват да се чувствуват особено силно от окултните ученици, които често изпадат заедно в тях.

Но все пак неговото състояние се намира в тясна зависимост от чувствата, които той подържа в себе си.

В това си качество той се явява като физическа база на умственото тяло.

Благоприятното му състояние поражда общо повишение на интелектуалните качества.

Умствения живот става интензивен, мисълта ясна, бърза, разрешаването на възникналите проблеми става с известна лекота, явява се стремеж към въпроси от по-висше естество и пр.

Неблагоприятното разположение дава противоположни резултати: понижаване на умствените ни способности, липса на желание към интелектуална дейност, неясна мисъл и пр.

Когато тоя център вземе надмощие, явяват се всички качества, присъщи на нервния темперамент.

Описаните дотук три центъра играят най-важна роля в целия психически живот на човека, всяко нарушение, смущение в тяхната функция поражда дисхармонии и в резултат – страдания.

Всяко внезапно излизане от това равновесие, причинено най-често от психични ефекти като уплаха, гняв и пр., поражда нарушение, на съзнанието, което може дори да бъде последство от припадък, умопомрачение и пр.

Влошат ли се те, регулирането става невъзможно и в резултат всичките отрицателни последствия, за които споменахме.

Тук именно се явява необходимостта от съзнанието, което при обикновения човек не е в състояние да изиграе своята роля.

А такива влошавания често пъти могат да бъдат причинени и от най-дребни причини.

Представете си например, че се намирате в едно най-благоприятно душевно състояние; в този момент вие мислите че сте намерили щастието, но достатъчно е само една обидна дума, един жест, едно горчиво чувство и в миг всичко е разрушено.

Нейната съдба е всецяло в зависимост от океанските вълни.

Усилят ли се - тя е загубена.

Задачата обаче на окултния ученик е да излезе от това положение.

Той трябва да стане господар на тази лодка, да вземе нейните лопати и да я направлява смело и разумно в бурния океан, с други думи казано, да стане господар на своя вътрешен мир.

Една задача наистина трудна, но не неизпълнима.

В това отношение той е изправен пред себе си, също както ученикът по музика пред своя инструмент.

Той трябва да познава добре тоя инструмент и да не си прави илюзии, че научаването ще стане само по себе си, или: само чрез гледане как другите свирят.

За целта е нужно само едно упражнение, труд и постоянство И ако за изучаването на един музикален инструмент са необходими цели години, то какво представлява в сравнение с това задачата на окултния ученик?

Явява се обаче въпросът, кой е пътят и кои са методите за постигане на тая цел.

Има методи за това, но те не могат да станат предмет на една окултна литература, те могат да бъдат дадени само в една окултна школа, гдето Учителят лично ги дава на своите избрани ученици.

А такива са само ония, в които дълбоко се е породил оня велик и непреодолим стремеж на душата към Висшето, към Бога.

20. НОВИТЕ ПЪТИЩА В ИЗКУСТВОТО - Х.К. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Изпърво човекът живее само за себе си, поставя живота на своята личност по-горе от всичко, единствен подтик за дейност у него е насладата и за свое лично благо той е готов да лиши от благо всички околни същества.

Това е първобитното животоразбиране, това е животът на гъсеницата, която се отличава със своята лакомия – всичко изпояжда.

Втората фаза на съзнателния живот е, когато човек надрасне личното съзнание, разшири своята любов към група от личности – семейство, народ - и заради благото на тези лица, жертвува своето лично благо.

Това е животът на отделните семейства и народи, оградени в своите черупки, които подобно на какавидата, не признават друг живот вън от своята черупка.

Третата фаза на съзнателния живот е пробуждането на Божественото съзнание, когато човек разшири своята любов към всички хора и народи, когато обгърне в своята любов цялата вселена – от необятните слънца и вселени, до най-малките буболечки и тревици; това е животът на свободната и красива пеперуда, която вече се храни не както гъсеницата – всичко да изпояжда, а както пчелата – всичко оплодотворява, смучейки сокове от разните цветя.

Подтик за дейност в тази фаза на съзнателния живот не е нито насладата, нито славата, а божествената, необятна любов.

Всички страдания, всички противоречия и бедствия които измъчват съвременното човечество, се дължат на туй, че то преживява една преходна стадия от общественото към божественото животоразбиране, от живота на какавидата в живота на пеперудата.

Предстои да се извърши една велика промяна.

Какавидата трябва да прояде пашкула, да разпери крила и да хвръкне.

Всички граници, които делят затворените в своите черупки отделни личности, класи и народи, ще се разрушат и хората ще разберат, че по цялата земя няма много народи, а един народ - Божия народ; няма много закони, а един закон, законът на любовта към всичко живо; ще разберат, че всички хора - преди да са немци, французи, руси, англичани, християни, мохамедани - преди всичко са братя - човеци - свързани с един общ произход, с едно общо предназначение и с една обща цел.

21. ПРИКАЗКИТЕ НА АБЕН ЕЛ ХАСАД - Х.К. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Беседи Д.

Гледат на изкуството по два начина:

Природата охотно дава образци, за да се сведат тия идеали в реални форми.

Но те също тъй имат свободата да подирят и намерят символи за тия идеали в глъбините на дълбокия интуитивен усет.

Там да съзерцават вечното и неизменното в нещата.

Някои намират, че изкуството е свободно от постигането на каквито и да било идеали, освен този на съвършената красота; те казват, че истински прекрасното в изкуството е плод на свободна творческа фантазия.

И само в нашия ум природата добива живот.

Тогава изпъква въпросът, съществува ли красота сама по себе си, вън от нашите представи за нея?

Когато те се съчетаят, когато те се слеят - ражда се творческият копнеж.

Сама по себе си красотата е в допир с нещата, с формите, но е извън тях, извън времето и пространството.

Някога човек може да чувствува красота, без видим външен обект, да се наслаждава на музика без да чува звук, да носи трепета на лиричният ритъм, ефирен, разлян по незнайните безбрежия на душата.

От тук изхожда оня дълбок стремеж по нещо си: някога ясно и определено, някога слабо очертано, широко безпределно, какъвто познават само гениите - цветята на човечеството.

И което ги кара да дирят вечната установена стабилност в нещата.

Те дирят оня лост, чрез когото да повдигнат тежката врата, която е скривала истината от очите на човечеството.

Съвременното изкуство на запада се е занимавало с всичко, което е отсам забранения вход; тук е видимото, изследваемото - в него има красота; но прекрасното е отвъд.

Целта на изкуството те виждат само в изразяване на нашите представи за реалното, което е и абсолютното, неизменното, свръхчовешкото.

Във Фар-Ем-Ху - сфинкса на Египет, случайното, преходното, видимото е взето, само за да изрази туй, което е още по-хубаво от природата - символите на вечността.

НАГОРЕ

0.92298603057861