Търсене в текстове за 'Мислене за себе си'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени резултати от текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 1000 резултата в 23 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Списание нова светлина 3-та година Списание 'Нова светлина' 1892 до 1896 - Списание 'Нова светлина' 1892 до 1896

V година излиза заедно с 3 на "Здравословие или запазване здравието и лекуване на болестите по най-безвреден начин" N48 под името "Нова светлина и здравословие", като двете издания формално се сливат, но запазват самостоятелността си и имат своя отделна номерация.

От III година излиза в Сливен.

2. Обща информация Списание “Виделина“ 1902 - 1910 - Списание “Виделина“ 1902 - 1910

Месечно списание, посветено за развитието на душата, ума и сърцето ; Д-р Георги Вълков Миркович .

ВИДЕЛИНА : Месечно списание, посветено за развитието на душата, ума и сърцето ; Д-р Георги Вълков Миркович .

От II 3 кор. подзагл.

Месечно списание за духознание ; III 4 - 5 кор. подзагл.

Месечно списание за духовн и зследвания.

Списание за спиритизъм, посветено на тълкуване '' тайните явления в природата ''.

Имена, за които става дума: Миркович, Георги Вълков - основател; Бъчваров, Тодор И.

Народна библиотека - Пловдив: Сигн.

Регионална библиотека - Велико Търново: Сигн.

В57В57, години 1902-19061902-1906 Липси: 1907-19101907-1910

3. ОБЩИ БЕЛЕЖКИ ЗА ОКУЛТИЗМА - В. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

На запад има вече обширна окултна литература.

Тая окултна литература се състои от преиздадени стари окултни съчинения, от проучвания религиите и културата на древните източни народи, от изложения на опитни (особено психически) изследвания в наше време и пр.

Трудолюбиви западни писатели събраха маса стари и нови данни и успяха да изложат много окултни въпроси на език, разбираем за съвременниците.

Заслугите на западноевропейската окултна литература са безспорни, но те остават предимно теоретически.

Западните окултисти изследваха подробно древния свят, описаха много области от невидимата част на вселената, но те не успяха да приложат окултните истини за подобрение на живота.

Техните изследвания и съчинения, ценни сами по себе си, останаха достъпни само за тесен кръг хора.

И в България от години насам се говори за окултизъм.

За него ще кажем общо тук следното.

Окултизмът е знание за неща, необикновени за сегашното обикновено разбиране.

И както известни факти и закони, установени от науката могат да се използват за зло или добро, така могат да се използват за зло или добро известни окултни сили.

И понеже понякога се срещат хора, които злоупотребяват с общото невежество по окултните въпроси, мнозина, без да си дават достатъчно труд да ги проучат по-внимателно, правят прибързани отрицателни заключения за окултизма изобщо.

Най-сетне, то няма да изнася окултни въпроси, които могат да намерят другаде по-обстойно и по обширно обяснение.

Неговата задача е малко по-друга.

Той включва всички големи и малки въпроси, които са били и са предмет на наука, философия и религия.

Ето защо, явявайки се за съвременниците като ново учение, окултизмът има допирни точки с всички нови научни, философски, религиозни и социални движения, които колкото и различни да ни се струват са само отделни предвестници на новото цялостно окултно разбиране на живота, което бавно, но сигурно по еволюционна необходимост настъпва.

И всички признават, че днес човечеството преживява обща криза.

Настава като че ли време за преоценка на ценностите.

Някаква празнина се отваря в живота на хората... Но, заедно с това неусетно се заражда копнеж към нещо „друго", към нещо „ново".

Те захващат да стават по-любопитни, по-любознателни.

И то към въпроси, за които до неотдавна се мислеше, че са веднъж за винаги разрешени.

Това според окултизма има дълбоки причини и е предзнаменование за нова епоха в живота на човечеството.

Окултизмът, който поради своята многостранност мъчно може да се подведе под една логична система на нашия сегашен начин на мислене, може и иде да удовлетвори напълно ония, у които се е зародил копнежа и повика към новото.

Защото окултизмът – това е животът, който сам задоволява собствените си нужди.

И само така може да се разбере странния факт, че в окултизма намират смисълът и подтикът и с общото име окултисти се назовават често хора с най-различни темпераменти, интереси, образование, занятие и пр.

Заживяването с окултните истини днес не е още свойствено на всеки човек.

Затова се изискват вътрешни предразположения добити от миналото.

Път, в който всеки сам твори съдбата си.

Път, в който у тръгналия по него възникват въпроси често непонятни и странни за околните, които може да разреши само с помощта на своя Учител, ако го е намерил.

В пътя на окултното ученичество има и други начини за взаимно разбиране.

Той е дълбока наука за човека и вселената.

Окултизмът признава опростената до максимум религия, само като едно стъпало към по-висш духовен живот.

Нашето списание ще се стреми да допринесе онова, което може за по-пълното изяснение на въпросите, от разрешението на които зависи обновата и духовното единение между хората.

Без да бъде съперник никому, то присъединява своите усилия, към усилията на ония които работят в тази насока.

4. ЕЗИКЪТ НА ПРИРОДАТА - Г.Р. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ОБЩИ БЕЛЕЖКИ ЗА ОКУЛТИЗМА

Оня, който иска да добие по-пълна и по-вярна представа за окултизма, трябва да прочете поне няколко окултни книги.

Защото окултизмът в неговата цялост е мъчно изложим на съвременен език, като лесно разбираема философска система.

Тия опити обаче, могат да послужат само като материал, от който четеца, според силите на собствената си мисъл, може да схване и изгради цялото.

Окултизъм произлиза от латинската дума occultus, което значи скрит, таен.

И определят окултизма като знание за скритите, тайните неща и сили в природата.

Има ли в природата скрити, тайни неща и сили, които не можем непосредствено да наблюдаваме?

Според мнозина тия две направления се взаимно изключват.

Материализмът като учение, което изхожда до известна степен от факти, установени от естествознанието, направи редица прибързани обобщения и заключения: че в света съществува само материя, че това което можем да знаем за света е в общи черти вече узнато от науката, че остава само да се проучат някои подробности и пр.

Ние ще забележим тук едно; че наука и материализъм са неща различни.

И един от най-трудните моменти за днешната философия е тоя, че не можейки да бъде съгласна с изводите на материализма (особено при обяснението душевния живот на човека) не може и да посочи опитен път за проверка на метафизическите твърдения.

Окултизмът се явява за съвременниците като нова метафизика.

Без да оспорва това, което науката е установила, той прави редица твърдения за онова, което тепърва ще трябва да бъде установено.

Но окултизмът не се задоволява само с твърдения.

Много неща остават скрити за тях.

Човешкото познание зависи от съвършенството на апаратите, с които си служи.

Но тук започва и странното, новото, трудното в окултизма за съвременниците.

Защото развитието на поменатите сетива зависи от целокупното развитие и „съвършенството на човека".

А изразът „съвършенство на човека" е свързан с ред метафизични и нравствени понятия и норми, които се схващат различно от съвременната религиозна, етична и научна мисъл.

За окултизма и морала може да говорим другаде.

Тук ще кажем, че „съвършенството на човека“ в окултния смисъл предполага един строг вътрешен морал и една строга вътрешна дисциплина, които включват в себе си някои от сегашните нравствени понятия.

За окултиста моралът не е някакво авторитетно предписание, което сляпо трябва да се следва и неизбежно поведение от неговото вътрешно отношение и връзка с околните.

Реализирането на това висше нравствено съвършенство включва в себе си развитието на поменатите способности.

Те са негово естествено последствие, негов резултати – Както се вижда, крайните домогвания на окултизма не могат да бъдат днес еднакво постижими за всички.

Но за всички окултизмът може да бъде полезен.

Изучаването на окултизма при съвременните условия започва от две страни: теоретична, т.е.

И първото необходимо условие за окултното развитие на днешния човек е да се направи живота му по-прост и по- естествен.

И тая естественост трябва да започне от най-малките, от най-близките и бихме казали дори чисто материалните работи на ежедневния живот: храна, сън, труд, почивка и пр.

Защото духовният живот е продължение на материалния.

5. ЗА СВОБОДАТА - Г.Т. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

И за да схванем тази разумност, няма защо да се катерим по голите канари на метафизиката – доволно е да спрем поглед на онези малките, дребните неща: цветята, насекомите, семенцата.

И преди човек да перне и унищожи с нехайна ръка пъстрата мушица, която е кацнала, на неговата книга – някой бележит трактат по философия или някоя „система на етиката” – нека отдели няколко мига поне да разгледа крилцата на тази мушица, прозирани от светлината, нейните дивно устроени очи и пъргави крачка.

И ще види, че всичко в нея е така разумно, така на място поставено: нищо лишно, нищо случайно.

И бих казал, че тази неканена мушица ни е дошла на гости, може би да ни припомни,че природата е върховно разумна.

Няма защо да дирим доказ за това в книги и писания.

Няма и защо да чакаме откровение или чудо: откровения ни дава животът всеки ден.

И защо ще чака човек чудо?

Ти го вземаш в ръка и се занимаваш: кой е научил това растение да поставя крилца на своите семена?

Знае ли то за динамичните свойства на вятъра, та е поверило нему грижата за увековечаване на поколението?

И ако се замисли човек за дребните факти, които всеки ден му се изпречват пред очите, ако започне да наблюдава и проучва формите, в които се разраства животът, ще види, че живата природа пипа с веща и разумна ръка.

Тя записва и то с трайни знаци всичко, което става.

Безпристрастно и строго отбелязва тя всичко, което става, всичко, за което се е похарчило макар и грам от нейната енергия.

Тя изписва и по човека – точно и подробно – образа на онова, което той мисли, чувствува и върши.

И както когато четем някоя книга, ние не виждаме самата мисъл, не чуваме и звучно изказана реч, а разчитаме само ония символи, с които думите са изразени и все пак разбираме, така и когато четем живата книга на човешкото лице.

Стига да можем да разчитаме писмената на природата, ние ще знаем какво крие този човек в себе си.

А това ще ни избави от опасността да съдим на презумица за хора и неща, ще ни избави и от склонността едно да надценяваме, а друго да подценяваме.

Па и не ни трябва да отиваме много надалеч, за да видим, че природата пише нашия живот по нас.

Защо е наедряла?

Защото към нея постоянно прелива повече кръв и я храни.

А има и други по-тънки и по-скрити знаци и писмена на природата, за чието разгадаване се иска богат вътрешен опит и тънко, разпознаващо око.

Целият свят на форми, достъпен за нашето физично възприемане ни явно говори, че природата пише.

Спомнете си трептящите плочки.

Посипем ли ги с прашец и докараме ли ги в трепет, те зазвучават в определен тон, прашецът заиграва и се занарежда по посока на известни линии, и ние добиваме някакъв образ.

Знайно е, че този образ зависи от сума физични условия – строеж на плочката, форма, точките в които е опряна и т.н.

Защото ирисът на окото, ако внимателно се наблюдава, търпи непрекъснати промени, макар тънки и едва уловими.

И ако човек може интуитивно да схване тия живи образи, те по симпатия ще възбудят в него същите трептения и той ще долови техния език.

Днес за днес съществува особена наука за окото.

По цвета и белезите на ириса – резчици, петна – се проследяват болезнените състояния на организма, органите, които са засегнати и т.н.

Окултната наука твърди, че в него се отразява мъничката вселена на човека с всички промени, които стават в нея – от мига на раждането до последно издихание.

Те всички имат своята дълбока, вътрешна страна, която едничка може да ни разкрие невидимите връзки, които свързват организма на човека с целокупния организъм на живата природа.

И ако някои от твърденията на тези науки ни се струват на пръв поглед странни и, безосновни, то е защото ние виждаме така да се рече, само мънички отсечки от цялостните процеси, в които се развива живота на природата.

Запример на всеки, който не може да се откъсне от ограничените представи на сетивата, първом ще се стори нелепица учението на Астрологията за планетните влияния.

Планетите си влияят една на друга така, както органите на нашето тяло си влияят един на друг, както сърцето влияе на мозъка и мозъка на сърцето.

Но виждащите и ведящите казват, че растителното царство е един едничък жив организъм, че отделните растения са свързани помежду си с органични връзки, че те са само отделни форми, които възникват в едно огромно море от жива, разумна енергия, което непрестанно се мени под ритъма на живота.

И макар че нам са недостъпни засега на това стъпало на развой дълбоките основи на тия науки, за достигането на които са необходими висши способности, ние можем уверено да пристъпим към тяхното проучване на чисто опитна база и да се задоволим само с фактическа проверка.

Ключ на тези науки е закона на съответствията.

И както проницателното око на математиката схваща вътрешния динамизъм на физичните процеси и ни дава едно по-друго откровение за света от това на сетивата, така и законът на съответствията, който се покои на окултната хармония за числата, ни дава едно по-пълно и по-дълбоко откровение за вселената.

В неговата светлина всичко оживява и започва да говори – и отвесните бръчки между очите на онова чело и сключените електрически настръхнали вежди на оня човек и опърничавата коса на другия и мекият, пластичен поглед на този.

Лицето с всичките си линии и ъгли се превръща в жива геометрия и числата ни разкриват съотношения, които сами за себе си говорят...

Тези науки тепърва започват да растат.

Те излизат из приказните одежди на мита и иносказанието и встъпват в нова фаза на развой.

Наистина езикът им звучи още странно за непривикналото ухо, мъчен е за проумяване и само хора с тънък ум, дълбока интуиция и богат вътрешен опит могат вещо да го разбират.

6. ПСИХОФИЗИОЛОГИЧНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА МУЗИКАТА ВЪРХУ ЧОВЕКА - К.И. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ЗА СВОБОДАТА

Свободата е идеал на мнозина, даже на всички съзнателни същества в живота.

Ако спрем малко по-отблизо нашето внимание, ще открием, че усилията на всеки почти индивид са насочени към смъкване веригите на едно ограничение, което спъва неговото свободно проявяване.

Свободата е най-силно желана от човешката душа, защото наистина душата на човека най-добре познава свободата.

Но въпреки това, днес царува ограничение, властвува насилие на човек върху човека, шири се мизерията във всички области на живота и няма свобода.

Над главите на измъченото човечество тежнее страхотната фигура на мъстта и недоволството и всички изнемогват под тях.

Коя е причината, загдето ние, живущите днес в новото време, сред културата на нашия век, който е така щедро надарен с удобства, с разнообразие, да се чувствуваме все роби, все оковани във веригите на ограничението?

да прахоса най-разнообразно часовете на своето време, ако има наоколо си почит, той мисли че е свободен, мисли, че е самостоятелен.

Такава свобода никога не е давана на човека и неговата душа не я познава, не вкусва от плодовете ù, защото тя е отнета.

Свободата, изградена със средствата на силата, е тъкмо противоположна на онова, което е истинската свобода.

Затова днес, когато доброто, благото се изграждат върху основата на чуждите страдания, смело може да се каже, че няма свободни хора, че на земята живеят само роби.

Насилието, егоизма, страхът са двигателите на голямата световна машина.

Ничие око не се стреми да се издигне над хаоса на собствените си заблуди, да подири образец от хармоничния живот на природата и да построи своя живот, съгласно ритъма на общото мирово сърце.

Ничия ръка не се отказва от насилието върху своя брат, а после всички в глас роптаем от живота и светът ни се вижда твърде зле устроен, когато това насилие се върне върху самите нас.

Ние днес познаваме само собствените си мъки и чуждото насилие, а чуждите страдания и нашето насилие ние не познаваме.

Така е във всичките слоеве на нашето общество, във всички нации е така.

Със средствата на грубата сила човекът днес премахва злото, със същата тая сила той изгражда своето благо и с това не усеща как поставя основанието на едно бъдно зло, което чака да се разрази, защото никога плодовете на насилието не са били повече, от едно ново насилие.

Никога злото не е родило добро и този велик закон в живота си остава все така ясен, неотменен, въпреки че всички бягат, заобикалят неговата страшна фигура, боейки се от собствените си дела, оправдавайки своите собствени методи.

Днес всички, които чувствуват теготата на своя ярем, се мъчат да открият в ближния си причината за своето нещастие.

Всеки вика, протестира за своята свобода и иска да я извоюва, а като средство избира това, което ще направи другия роб.

Това е кривото разбиране на великото слово свобода и докато живеем в отровата на тая заблуда, все ще тегне над нас неправдата, все ще градим новото и все ще падаме под развалините на собствените си дела, а, летописите ще записват тия заблуждения на човечеството, ще се образуват големи томове книги, които ще носят името история.

Така са записани в тия големи книги всички човешки падения и когато някой пожелае да заживее живот, какъвто изисква неговата съвест и душа, все ще се намери авторитет на новото време да му каже: „Защо се отклоняваш от естествения развой на нещата?

Да си принуден да повтаряш грешките на миналите векове, да си принуден да тънеш във влажната и сурова тъмница на човешкия егоизъм, заради създадената традиция на миналите дни, това не е новото в живота, а това са новите затвори за човешката душа.

Свободата, тя е още далече от нас, защото онова, което ние наричаме свобода, е робство за другия.

Свободата, тя е за всички.

Няма благо днес на света, няма добруване, няма свобода, в основата на която да не лежи измъченият стон на оногова, от когото тя е отнета, защото днес само силата, само ударът създават свободата.

От всички опити, които човек може да направи, най-добре ще бъде награден оня, при който усилието е насочено навътре в него, оня, при който погрешките в живота се подирят(търсят) в самите нас.

Няма по-красив, по-тържествен момент за човешката душа от тоя мъничък незабелязан миг, когато човек реши да каже на себе си: „Ти няма да вършиш вече насилие, защото искаш да познаеш свободата.”

Кой знае тихата пламтяща радост, заради малкото добро, което можем да направим?

Тогава оня мрачен кораб, който плава запокитен в бурните вълни на океана, ще почувствува крепката ръка на един кормчия, която ще го напътва сигурно и смело, а над висинето на неговия дълъг път, не ще се вият облаците на тъмна буря, а кротко ще трептят милионите звездици на ведро небе.

Да хванеш кормилото на твоя собствен кораб, да запреш разюзданите свои страсти, които в своя бесен рев са способни да потъпчат най-нежните цветчета в житейската градина, да възправиш високо челото си и да кажеш в своята душа: „Аз съм човек, защото усещам вярната ръка на Оногова, който живее в мене и който ме води сред вълните на широкото море".

Тогава ще се зазори едва в твоя живот, тогава ще се покаже светлината и на желаната свобода.

Няма опит, който да не е възнаграден, няма усилие, което да не вкуси плода, когато то е насочено вътре в самите нас, защото първата крачка към свободата е себевъзпитанието и всички, които вървят по този път, предвкусват за себе си нейното приближаване.

Оня, който е разбрал свободата, който е разбрал величието и силата на доброто в живота, когато срещне окаян друмник да се лута в мрачината на своето незнание, натоварен с тежкото тегло на лъжливото великолепие, не ще го отмине или с удар отстрани, а ще го хване кротко за ръка и ще му каже:

Защо се луташ с този товар да търсиш загасващото бледо светило на изминалите дни, когато на изток ще възлезе ново слънце, което залива вече с предвестно сияние света.

Хвърли одеждата на твоето лъжливо величие, извезана с окраски, що мамят чуждия взор.

Облечи чистата, бяла риза на честен труженик и иди та се приближи при своите.

Кому са потребни песните на дълго робство когато тихия напев на свободата започва да се чува!

С тях ще вдигнеш своята окаяна сестра от тинята на изминалата черна нощ, ще стискаш ралото на твоята нива, ще сочиш лазура на чистото небе, където свободни птички летят, отнасяйки във висинето своята волна песен...

Едно е необходимо да каже на себе си човек: „Ти не ще вършиш насилие, защото искаш да познаеш свободата" – и да го изпълни.

7. ОСНОВНАТА ПРОЯВА НА ЖИВОТА - Д.Г. Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ПСИХОФИЗИОЛОГИЧНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА МУЗИКАТА ВЪРХУ ЧОВЕКА

Забележително е едно обстоятелство в нервното устройство на човека.

С други думи казано, той е в тясна връзка с проявите на живота и процесите на дихателната, кръвоносната и храносмилателната система.

Този нерв, наричан още и блуждаещ нерв (nervus vagus), поради това, че той се меси в много функции и има различни предназначения – е в рефлекторна връзка със слуховия нерв.

Затова и едно слухово възприятие, повтарящо се много пъти, поражда у човека стремежа да го възпроизведе като звук със собствения си глас.

От страна на белите дробове, сърцето, кръвоносните съдове, стомаха и червата той предава впечатления на главния мозък, дето се изработват представите, чувствата, усетите за болка или добро разположение.

Знае се, че физиологическите промени, ставащи в дихателната система, определят и насочват емоционалната проява на човека, а тия на мозъчното вещество дават характера и формата на човешката мисъл.

Той разнася импулсите на чувствата и мислите обратно към всички ония области, с които е свързан; провожда вълненията, вътрешното настроение и с това пък въздействува на развиващите се в тия области процеси.

Като се има сега пред вид и обстоятелството, че nervus vagus е в тясна, рефлекторна връзка със слуховия нерв, става вече ясно как музиката, която схващаме като слухови възприятия, иде по чисто физиологически път в отношение с емоционалната и умствената природа на човека и го кара срещу дадена композиция на музикални тонове и тонови съчетания да реагира с чувства или мисли, дори и с волеви прояви, които прояви се обуславят изключително от силно напрегнато чувство или назряла мисъл.

Във функциите на nervus vagus и във връзката му със слуховите възприятия се крие ключът за разбиране на твърдението, че много болести могат да се лекуват с музика.

Нервният живот у човека е съединителното звено между физическата, материалната му природа с нейната физиология от една страна и психиката му – от друга.

Тия две половини на човешката природа са тясно свързани и са в постоянно взаимодействие.

Физиологическите промени вътре в материалната природа дават повод за психични промени и обратно, едно въздействие от страна на психичната природа може да определи или да видоизмени известен физиологически процес.

А болестите, това са нарушения на правилните отношения между психичната и физичната природа на човека.

И музиката се явява в случая като едно средство за възстановяване на правилното взаимоотношение на тия нейни две страни.

Със своя основен елемент, ритмуса, тя се налага, тъй да се каже, на нервния живот в човека и го принуждава да пулсира в хармония с него.

Остава да се познават законите за комбиниране на тоновете така, че в резултат те да дадат ония вибрации, които именно са способни да видоизменят така или иначе нервните течения.

Гняв, злоба, завист, ревност, неприязнени чувства и притеснение притискат гърдите на човека и влияят върху вазомоторната функция на кръвоносната система като се нарушава правилността на дихателния процес и кръвообращението.

Когато такива душевни състояния продължат, стават опасни за здравето на дихателните органи и се явява разположение към гръдни болести, каквито след известен период от време наистина могат да настъпят, предизвикани, както се видя от едно психично състояние вътре в човека.

И лекуването на такива болести цели да направи по-интензивни функциите на дихателната система, за да се възобновят болните части, или малко да се запазят останалите здрави части от заболяване.

Музиката може да свърши тази работа и то много ефикасно, защото тя ще подействува отвътре чрез нервните течения.

Тоновите съчетания в такъв случай трябва да бъдат такива, че те, схванати като слухови възприятия да накарат nervus vagus да рефлектира така, че като последица от неговото възбуждане да се яви едно разширение на гърдите и дробовете, едно опресняване на дихателната система и да причини с това едно по-живо и правилно кръвообращение.

А правени са опити, които показват, че различно раздразнен в разните си свои разклонения, този нерв различно реагира и дава различни последици в съответните органи и развиващите се в тях функции.

Като естествена последица от това изкуствено засилване на почистването на дихателната система, ще се яви освежаване на чувствения живот на индивида; злобата и ревността ще изчезнат, завистта ще се разтопи и с това ще се улесни по-нататъшното заздравяване на заболелите органи.

Че музиката има отношение към емоционалната природа на човека, това засега е най-ясно, понеже повечето хора преди всичко чувствуват музиката, а после вземат каквито и да са други становища спрямо нея.

А въображението е утробата, в която се зачеват всички познания и идеи и в която те изживяват своите първи стадии на оформяване и развитие.

Една музикална композиция в нейното последователно възприемане събужда редица чувства, предизвиква живот на хиляди образи, дава нови идеи, а често пъти спомага за моментни прозрения, защото ритмиката на дадената музика е такава, че тя пропъжда, отстранява пречките, наслояванията по нервните центрове и с това ги прави годни за по-интензивна и по-продуктивна дейност В момента, когато се появи първото чувство или първата мисъл, явява се налице асоциацията, съзнателна или несъзнателна и от този момент тя взима най-живо участие в оформяването на образите и тяхното оживотворяване.

Често пъти това първо чувство и тая първа мисъл се раждат по силата на асоциацията.

Подбудите на асоциацията идат от музикалните форми и тонови съчетания, които се възприемат от слуха и се предават на психиката на човека, след като преминат през неговото подсъзнание, откъдето те довличат със себе си всички представи, усети и навеи, които резонират на съответните тонови съчетания.

И всички тия, наново възкръснали елементи на минали изживявания, сега отново се комбинират, дават нови съчетания, раждат нови усети, обуславят нови наслади, насочват мисълта по нови направления.

от разнообразието и по-голямата пълнота на миналите преживелици и опитности на даден индивид, ще зависи как той ще реагира на известна музикална творба.

Колкото човек е по-културен, по-интелигентен, колкото е повече издигнат в умствено и сърдечно отношение, толкова по-силно впечатление ще добие той от едно музикално произведение, толкова по-живо ще реагира на него.

Дивакът или един ниско културен човек в никой случай не би разбрал нищо от една Бетховенова симфония, понеже нему не са познати ония мъчителни състояния на търсене на истината, за него не съществуват тънките усети на устремено домогване за разрешаване на проблеми, които той нито подозира, нито може да схване; той не познава чувството на Правда и в него не говори висшия глас на самопожертвуване за благото на ближния.

Затова той ще скучае, когато слуша грандиозните по замисъл при най-нежните и фини моменти на едно Andante, изпълнявано в pianisimo само от лъковите инструменти, които предават мелодията като една нежна, ефирна нишка, развоя на която за да се следи, изисква една значителна култура.

И той би се сепнал само при едно fortisimo и то, само за да обърне внимание на тъпаните и кастанетите или на духовите инструменти, които насила му се налагат със своите трескави удари, но и срещу тях не реагира, освен с едно учудване или недоумение.

Но въпреки всичката относителност при разбирането на едно музикално произведение, въпреки субективизма, който се влага при неговото тълкувание, все пак в музиката има нещо.

което еднакво се схваща от всички.

Една величествена симфония, написана в мажорна тоналност и в темпо maestoso не може да не буди във всички слушатели чувство на възторг и да не засегне в тях самочувствието и самоувереността, макар тия реакции в различните натури да бъдат различни по сила и нюанси.

И там именно е цената на музикалните произведения, че те дават рамките на проявата, определят фона, на който трябва да се разиграят, сцените, различни при отделните слушатели, но всички еднакви по своята развръзка; те определят насоката и характера на чувствата, които ще се събудят и на евентуалните мисли, които биха могли да виреят при средата, която им се предлага.

И тогава истинската музика е действително свалена, както казват някои, от света на ангелите, дето тя им служи за говор, когато буди в човека висши, благородни чувства и пориви, оформя в него високи и чисти стремежи и дава условия да се зародят и развият велики и гениални мисли, целящи още по-велики и благородни постижения.

класици е такава.

Тя събужда у слушателите наистина благородни чувства и им дава възможност да изживеят наистина светли моменти, когато грубото, низшето в човека замлъкне, а заговорва висшето.

При нея човек чувствува нетленното си естество и вярва, че някъде в дълбочината на неговата природа има непроявени сили, скрити възможности и те не ще останат завинаги затаени у него.

Той се сили по-скоро да ги изяви, а това стремление да се изяви скритото вътре в човека, то е, което дава бързината на човешкото развитие.

И онова, за което има да се благодари на великите музиканти е, че те са откъснали от себе си най-ценното, най-възвишеното и благородното и във формата на музика са го предложили в дар на бедното човечество, за да го подтикнат в неговия интелектуален и морален развой.

8. ЕДЕЛВАЙС - R.O.D`ot Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

„Вслушайте се в себе си, вгледайте се в безкрайността на пространството и на времето.

„...Човек не е направен от един вид атоми и йони, но във всички атоми, които го съставляват, има градации".

„Един кристал, един диамант трябва да стане жива клетка, за да може да се развие като растение".

„...и най-благородното растение трябва да преобърне своите дървени неподвижни клетки в месо и нерви, за да може да чувствува и се движи, както чувствуват и се движат животните".

„Сила и живот" 142 стр.

Животът представлява такава сложна картина, че всеки наблюдател предпоставяйки една хипотеза за него, винаги е намирал и ще намира достатъчно доводи да я защити.

Ето защо, животът е бил разбиран тъй различно в миналото, пък и до наши дни.

Философите имат особено схващане за него, химиците го търсят в елементите на материята, физиците в силите, биолозите в живата молекула, черквата в небесата и пр.

Но ни едните, ни другите са стигнали до разбиране същността на живота, защото да разбере живота в неговата основна проява и неговата същина, трябва човек да е изживял вече живота, да се е издигнал над него, да е завършил и изучил всичките му форми и проявления и тогава да прави окончателните си заключения.

При това логично е да се предпостави твърдението, че никога частта не може да знае за цялото по същия начин, както цялото може да знае за своите части.

Ние желаем да подчертаем с научни данни възренията за живота, набелязани много още в древността, а подържани и до днес от Великите Учители на човечеството.

Научните данни за нас имат интерес дотолкова, доколкото те могат да изразят в една по-конкретна форма основната идея и доколкото тия моменти от живота са били изучени по експериментален път.

Това са наблюдението, което роди телескопа за безкрайно голямото, и ултрамикроскопа за безкрайно малкото, изчислението, което роди математиката и заключението, което роди философията.

Изучаванията на небесните светила и безкрайно малките организми доведоха до заключение, че животът в безкрайно голямото и в безкрайно малкото е подобен.

Видимите симптоми на живота на живите същества се изразяват в раждане, растене, хранене, дишане, движение и смърт.

Изследванията, както на индивидуалния живот на всяко същество, така и на колективния живот на съществата, показват едни и същи симптоми.

И в животинското царство няма вече ни един екземпляр от някогашните динозаври, ихтиозаври.

плезиозаври, архиоптерикси и пр.

Даже наблюденията върху различните племена и народи показаха същото явление.

Останалите пък до наши дни диви племена изживяват вече своя залез.

Вавилон, Картаген, Асирия, Рим и много други се родиха някога, живяха, развиха се и умряха.

Някога Кант и Лаплас доказаха, че земята води своя произход от слънцето.

И разширявайки тая аналогия, учени и мъдреци са казвали, че се раждат слънца и умират, че се раждат космоси и умират космоси...

Но днес вече никой не счита смъртта, като един завършен акт.

Новооткритите закони и отношения създадоха нови възрения за възвратните движения на живота.

Наблюденията над микробите посочиха, че при размножението си старият микроб се просто дели на две или повече части и по тоя начин със смъртта на стария индивид се създава нов индивид.

Творейки семена – залозите на живота – те бавно умират, преливайки своя живот в живота на поколенията.

Умирането на една форма създава условие за раждането на нова форма.

И колкото всяка нова форма носи в себе си по-голям жизнен запас, толкова майчината форма губи от своите сили и се движи към смъртта.

И това е тъй, защото новият живот чрез майката се прелива в детето.

Животът на земята се намира в пряма зависимост от съществуванието на слънцето.

И действително, някои учени установиха, че слънцето бавно, но сигурно води към изстиване и не ще се минат много милиони години, когато на небосклона ще се движи един медно червен диск на угасващото слънце.

Нашата земя, пък и други планети, се приближават бавно, незабелязано към него и един ден сблъскването е неминуемо.

Тогава енергията, която ще се развие от това сблъскване, ще запали отново това светило.

И отново ще се откъснат пръстени, отново ще се създадат планети, пак охлаждане, пак условия за живот.

Нашата слънчева система се приближава до друга гаснеща система, същата катастрофа със слънцата, същия импулс за живот.

Това движение през интервали от милиарди години ще се придружава от такива катастрофи – импулсите за нов живот.

Смъртта на старата система означава раждането на нова система, на нов живот.

И затова мъдреците на времената казват, че живота не умира, защото единствената вечност във вселената, това е животът.

Ето проблема, който е бил, е и ще бъде вечната загадка за малките ония същества, твърди своенравни, кацнали на една прашинка във вселената, които твърде много желаят да знаят, даже повече отколкото е нужно и които се наричат хора.

Но в своите лутания и издирвания учените разбраха преди всичко, че самите те са човеци, които живеят.

И всъщност, те се бяха усетили за живота от собствения си живот.

То расте, учи, става момък, люби, страда, оженва се, става учен, старее и един ден се просва на каменната аутопсионна маса, неподвижен, леден и ням.

Анатомите преровиха хиляди пъти трупа, намериха мозъка, сърцето, белите дробове, стомаха, всичко имаше в трупа, но животът го нямаше.

Разкъсаха влакно по влакно човешкото тяло, търсиха дълго и упорито, но освен влакна и клетки, нищо друго не намериха.

И ето във Франция учени естественици и ентомолози се заловиха да търсят седалището на живота.

На много скакалци били извадени всичките вътрешности, като запазили само кожата, главата, крилете и крачката и при все това скакалците дълго живели, продължавайки да правят своите скокове.

Тогава на други скакалци били отрязани главите.

„Изглеждаше, пише Фламарион, че жертвите на тази важна операция не забелязваха това и продължаваха да скачат.

Даже самите глави продължаваха да мърдат пипалцата и челюстите си".

Оказало се, че едни части живеят няколко дни, други само няколко часа.

Затова костните клетки, например, имат своя особеност, съвсем различна от тая на мускулните клетки, или на друга някоя тъкан.

При това не всички тъкани еднакво бързо умират.

Установи се, че най-бързо загиват нервните клетки, а най-бавно костните.

Опитът е направен с отрязано сърце на току-що умряло млекопитаещо или човек.

Такова сърце стояло в лед няколко дни и след това поставено в специален апарат (на Лангендорф), дето в аортата се пъхва стъклена тръба, съединена със стъкленица, пълна с течността на Лок (съставена от слаб разтвор от готварска сол, сода, калиев хлорид и захар и наситен тоя разтвор с кислород) при температура, равна на вътрешната телесна температура, почва да се храни от този разтвор и след известно време почва да пулсира с ритъм, който бавно се засилва, докато стигне нормалното биене на здраво сърце.

Ако съпоставим всички тия факти с фактите, когато човек умира при най-слабо нараняване на сърцето или при удар в мозъка, или стомаха, черния дроб или, най-после, когато боднем с върха на иглата само центъра на дишането в продълговатия мозък, нам става ясно, като че животът е „разлят" във всички органи поотделно и в цялото тяло изобщо.

Оказа се, че всяка клетка се състои от ядро и протоплазма, но нито ядрото може да съществува без протоплазма, нито протоплазмата без ядро.

Ядрото обгръща размножителните процеси и наследствените признаци, а протоплазмата – хранене, движение и чувствителност.

Химическият анализ на тоя белтък показа, че неговата молекула е грамадна, съставена от няколкостотин атома (около 93 атома въглерод, 54 азот, 21 кислород и 186 водород) и че молекулното тегло достига няколко хиляди.

Даже се узна, как те се свързват помежду си в молекулата.

Самите аминокиселини могат да се получи от прости химически съединения, затова в ума на химиците възникна идеята да получат синтетически белтък.

Успяха да свържат две аминокиселини, после три, четири, пет... И може би малко оставаше да се стигне до живата молекула, но оказа се, че колкото повече аминокиселини се свързват, толкова повече връзката между тях отслабва.

Успяха да свържат 18 аминокиселини, деветнадесетата, обаче, не искаше да се свърже до първите осемнадесети А в живата молекула тия киселини наброяват над сто и то тъй здраво свързани!

Свързването в природните албумини засега остава тайна.

И днес още едни намират причината в материалната същина на въпроса и затова продължават упорито да се мъчат да свържат деветнадесетата киселина до осемнадесетата, а други, настроени малко по философски, решиха да вървят по-нататък.

Те потърсиха да намерят разгадката на въпроса не в аминокиселините, а в самата основа на тия аминокиселини.

Тяхното изследване показа, че те са съставени от по-прости химически съединения.

По-нататъшните изследвания на атомите установиха, че и те са сложни тела, съставени от една група положително наелектризирана маса, около която се движат по-малки частици отрицателно наелектризирани, различни по брой за различните атоми, наречени електрони.

в секунда, а пътищата му са елипси около централния йон.

Безкрайно малкото и безкрайно голямото се оказаха напълно подобни!

Тя е, тъй да се каже, не материална маса, а една кондензирана електромагнитна енергия, която дава свойства на масата поради шеметната бързина, с която се движи електронът, още повече, като се знае, че бързината винаги увеличава ефекта на живата сила.

На тоя пункт материята загуби своята материална същина и премина в енергия.

Значи материята се оказа също тъй фиктивна, както и нейните съставни части – електроните по отношение на масата.

Тя загуби своята константност и сама проявява тенденция на движение от един род в друг, докато най-после мине в материята.

Абат Морьо представя тоя ред на енергии по следния начин за изяснение на понятието за реда, в който можем да разпределим тия енергии.

Нека си представим, една челичена пръчка, стегната в клещи и нека да накараме тая пръчка да трепти.

Ако увеличим числото на трептенията, ще чуем цялата гама, или по-точно още, ще чуем звуците на всички гами.

Следващите гами остават тайна за човешката чувствителност.

Светлинните явления започват при трептения от 450 до 750 трилиона в секунда.

В тоя интервал от трептения се намират всички цветове и нюанси на спектъра.

Отсам червения цвят тия явления дават топлина и се схващат от осезателното ни чувство.

Това са трептения около един квадрилион Над тая област един огромен интервал от трептения остава неизвестен засега.

Днес науката загуби границите не само между „живата" и „мъртва" материя, но и между материята и енергията.

Оказа се, че всичко е движение.

От друга страна знае се, че клетката при делението си дава само клетки от рода на майчината клетка.

Аналогията показа, че подобно явление се намира и у „мъртвата" материя. Напр.

Опитите на Bütschli показаха, че и в мъртвата материя може се намери аналогично явление.

Ако се счука ситно и се смеси с гъсто дървено масло и се постави капка от сместа във вода, то капката почва да се движи като амеба – оживява.

Взеха хлороформена капка във вода (тя наподобява амебата) и я поставиха в контакт с едно стъклено влакно, намазано с шелак.

Веднага влакното се поема по същия начин от капката, както амебата поема храната си и когато шелакът се разтвори в хлороформа, оголеното стъклено влакно бива изхвърлено по същия начин, както една амеба изхвърля целулозната покривка на погълнатото и изсмукано водорасло.

И така се анализираха основните елементи на живота,, като се започна от чистата енергия и се мина през йонното състояние на материята, после през атомите, молекулите, докато се стигна до организмите – най-нисшата форма на които се явява клетката.

Разбира се, че тия атоми и молекули от „неорганизирания мир" докато стигнат до клетката претърпяват цял ред нови движения, които обуславят тяхното метаморфозиране в пригодна за едноклетъчните организми форма.

Със следващия пример аз желая да очертая една от възможностите за едно такова движение.

Но при известни ерупции тази маса излиза на повърхността и образува планинските скали.

Тук молекулите така са свързани, че образуват огромни каменни блокове и като че се свързват в тия блокове за вечни времена.

И би могъл да обвини човек природата в неразумност, защото едни атоми тя е свързала в диамант, други в скали, трети в растения и т.н.

Но внимателното проучване на тия вързани за вечни времена молекули установява, че и те, макар и бавно, се движат, освобождавайки се по един удивителен начин.

Без подробности ще упомена само ония фактори от физиката и геологията, които най-съществено спомагат за разрушаване на тия скали.

Касае се за дневните и вечерните температурни разлики в планините, които дават разпукване на скалите; на второ място влагата, която замръзва в тия пукнатини през есенните и зимни дни, също така спомага за рушене на скалите.

И действително, растенията пък и животните съдържат в тялото си много неорганични елементи и съединения между които S, Р, Cl, Bг, Si, K, Nа, Li, Fе, Mg, Са, Bа, Al, Аs, Си, Аg, и най-важните С, Н, О и N.

По отношение на съединенията аз ще приведа за пример процентното съдържание на ръжената слама.

И тъй силициевите съединения, които съставляват най-големия процент на скалите са най-голяма необходимост за растенията.

Разбира се, че заедно с това както физичните, тъй и физиологичните движения стават все по-сложни.

Но колкото повече организмите отиват към една по-съвършена организация, толкова повече се проявява една нова форма на движение, като психична проява.

Тая психична проява за първи път се среща у някои растения в много примитивна форма, после минава у животните, а у човека тя достига висша степен на развитие, като чувства.

Това е една обширна област, за която тук може да се спомене и за която би могло в друга статия да се каже нещо повече.

Следвайки това усложняване, намираме у човека една нова форма на движение, която се явява специфична за него в частност, а донякъде и за животните изобщо.

Това са мисловните движения, които за първи път срещаме у някои нисши животни.

Разгледан като най-съвършената форма, човекът представлява най-сложния апарат, какъвто можем си въобрази.

Като сложни апарати всички хора имат почти еднаква конструкция.

Но оказа се, че и хората се делят на градации.

Не, те всички имат еднакво устройство.

Различието тук се явява по отношение на вътрешния психологически живот от една страна и умствения – от друга.

В действителност всичките хора имат носове, но не всички носове са еднакви.

Всички имат очи, но очите на хората са различни и т.н.

Тия детайлни различия станаха предмет за изучаване от специални дисциплини, като физиогномията, френологията и пр.

Все на същата причина се дължат различията, които се явяват между отделните индивиди, племена, народи, раси.

Ако наблюдаваме дивите племена, ще забележим известна разлика.

В характера и психологичния им живот, съществуват по-слаби различия, отколкото по отношение на чувствения им живот.

Едни племена се оказват силно кръвожадни, други по-слабо, трети земеделци и отлични вегетарианци; едни коварни и зли, други добродушни и наивни като .деца.

Всичко това дава основание да се постави една градация между различните племена.

Даже тя може да се постави и за по-цивилизованите народи, само че в една по съвършена форма.

Изобщо най-много развити страни на психичния живот имат най-съвършените хора.

А забелязва се, че колкото повече е застъпен умствения живот, толкова по-ясно се проявява още един нов елемент, още едно ново движение, различно от споменатите досега, което ние наричаме съзнание.

Умственият живот още не подразбира съзнанието, защото има много учени мъже, много отлични артисти, които иначе имат широка култура, но не винаги имат и широко съзнание.

Умственият живот е само условие за по-добрата проява на съзнанието, което е една по-висша форма от самия умствен живот.

Но подобно съзнание предполага в основата си, разбира се, един по-силно развит ум и едни по-благородни чувства, отколкото у един посредствен индивид.

За един дивак е невъзможно да мисли за свръхчовека в тая форма, в която ние си го мислим, но за нас, обаче, свръхчовекът не е (нещо) невъзможното.

Ето защо ние допущаме, .че и над свръхчовеците съществуват по-съвършени същества, за които ние можем да имаме засега само смътни, неясни образи, родени наполовина от логиката и наполовина от фантазията.

И така, съзнанието, разбрано в най-широк смисъл, представлява най-сложното движение за съвременния човек.

По низходящ път следват вече психофизиологичните движения, чисто физиологичните, физичните, молекулните, атомните, йоните... Това са всевъзможни движения, които у човека така се съпоставят, така се допълват, че човешкия организъм представлява най-хармоничното съчетание на разумните сили, импулсиращи движенията във вселената.

.Тук тия сили са сбрани, концентрирани в едно малко същество, малко по форма, но голямо по идея!

Онова, което знаем днес за днес, то е трансформацията на енергиите от един род в друг и прехода на тия енергии в материя.

Кой обаче е бил първият енергичен импулс за това мирово разумно движение което се зове еволюция, не се знае.

Но щом настъпят неблагоприятни условия за техния живот напр.

суша, те се инцистират в една хитинена капсулка, за да запазят протоплазмата си от прекомерно изпарение и като прашинки се носят из въздуха, докато отново попаднат във влажна среда, дето циста се разпуква и амебата излиза и отново заплува свободно.

Те, движейки се, образуват един водовъртеж с център устата и по тоя начин заедно с водата към устата се отправят и хранителни частички.

За първи път го намираме у хидромедузите.

Хидрата чрез пъпкуване образува нови хидроиди които, обаче, не се отделят от майка си, а остават при нея и по тоя начин се образува една колония от възрастни индивиди.

Тая колония има общ стомах, в който всеки отделен индивид каквото хване - изпраща, и от него всички индивиди се хранят.

По тоя начин се гарантира живота и прехраната на всички индивиди от колонията-комуна.

Но ако биха се трупали все нови и нови индивиди, то би се образувала една грамадна колония, чието изхранване би се значително затруднило.

Ето защо, не всички нови индивиди остават върху майчината колония, но някои от тях се откъсват, вземат форма на медузи и се впускат във водата да търсят нови условия за живот.

Понеже тия медузи ще трябва сами да си търсят прехраната, което е много по-трудно за един отделен индивид, затова у тях се развиват особености каквито в колонията ние не намираме.

Така явяват се мускулни елементи, изпълняващи роля при движението на медузата, нервни елементи, дори елементарни очни петна.

И като плава по такъв начин медузата известно време, тя се прикрепя към някой предмет дето чрез пъпкуване пак образува колония.

В тая колония, обаче, всички индивиди са еднакви по форма и служба.

Така върхът на колонията се заема от индивид, имащ форма на мехур, чиято служба е да държи колонията в отвесно положение.

Изобщо тая разумна класификация на труда се продължава в още по-усилен темп у сухоземните животни и дори до човека.

У човека, разбира се, тая диференциация е застъпена до висша степен.

Всичко е предвидено, като се вземе от космите на главата до хотмоните на ендокринните жлези.

Всичко си е на място в достатъчно количество, за да даде условия на индивида да живее.

Астрономите казват за небето, че и там съществувал такъв мир на една дивна хармония, дето силите така се съпоставят между планетите, слънцата и съзвездията, че човек се замайва от оная разумност, която движи тия мирове в една вечна хармония на сили и движения.

Казват още астрономите, че и там ставали катастрофи, но прибавят те, че тия катастрофи стават за да се запази тая мирова хармония.

То е както изхабения организъм – умира, за да се роди в една по-съвършена форма.

Законите на това вечно движение, изградени в едно стремление към усъвършенствуване, определят мировата разумност, легнала в основата на всяко движение.

И днес още имаме морета, и днес имаме амеби, но заедно с това намираме хиляди други форми на живи същества, между които е и човекът с всичката негова сложност във физическо, физиологическо и психологическо отношение.

Науката доказа генетическата връзка между една амеба и един човек, но тя не можа да намери основната причина, която накара природата да създава различни форми, а не ограничи живота например само в амебите.

Тоя копнеж към движение на формите, към трансформация, към разширение на психичното съдържание и разширение на съзнанието, науката не можа да обясни.

Някои искаха да обяснят еволюцията като усъвършенствуване, продиктувано от борбата за съществувание, законите за наследствеността и естествения подбор.

Но всъщност, всички тия причини не са причини, а условия, чрез които се проявява основния закон, залегнал във всяко движение – именно усъвършенстването, защото усъвършенстването няма причина, тъй като то е от атрибута на вечното разумно движение.

Окултният свят днес намира едно по-друго схващане за целия тоя мир от безкрайно движение.

Пред погледа на знаещия по пътя на енергиите и вечните техни трансформации, протича една искра от съзнание, която минавайки през хилядите форми на елементарните материални субстанции, през формите на кристалите, растенията, животните, чак до човека и навлизайки във все по-гъста и по-гъста материя, дето инертността се увеличава и като последица от тия огромни напрежения искрата увеличава своята енергия, пламва отначало както малко пламъче, което все повече и повече расте, изпущайки нови искри от себе си, се стреми към пламъка на свръхчовеците, чиято светлина огрява пътя на човечеството.

9. ИМПРЕСИЯ - Едидия Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Едни разливат нежния аромат на обичта и лекуват, а други дъхат студената омраза и са като отровни змии.

Всяко цвете е символ на душа, която се е родила.

А най-редки са цветята, които не всеки крак може да стъпче, и всяка ръка да откъсне – ония, които растат по най-високите планински върхове, ония, които лете милват само слънчевите лъчи, а зиме, топлят само красивите снежинки.

Мнозина смятат розата за върховен символ по света, защото нейната форма, цвят и ухание, а най-вече мистичните кръгове на венечните й листа, говорят за безкрайните кръгове на човешкото съвършенство.

Други казват, че формата, цвета и уханието на розата са твърде непостоянни.

Той расте по-най-високите планински върхове, защото обича само слънцето и звездите.

И много от ония, които са пожелавали да се кичат с Еделвайс, са изгубвали живота си, защото Еделвайсът е звезда, а звездите лесно се не стигат.

Но слънцето беше престанало да ги милва и снежинките да ги топлят, и те всички изчезнаха.

Днес, след дълга и студена зима, по високите български върхове пак заблестяха самотните цветове на Еделвайса.

Дано тоя път слънцето огрее всичките върхове (на не много високите български планини) и ги окичи с разкошни венци от Еделвайс.

Не бой се, дете, кога слизаш надолу.

Аз те държа за ръка и макар, че светилника започва да мъждее от суровата влага, ще пазя неговата светлинка.

Дръж ме само здраво за ръка.

Не дете, слизал съм низ тез пътеки не веднъж и знам, че стигнем ли до дъното, ще ни се отвори пак изходен път нагоре.

Помни, че аз съм тука, държа те за ръка и нося светилник.

Видиш ли защо ти беше пламъчето на моя светилник?

Видиш ли защо ти беше макар и бледен, пламъка на моя светилник?

Пред тебе започва да се развиделява.

Някога, спомняш ли си, ти го беше небрежно разсипал от твоята огърлица.

А без него не-можеш да се върнеш при баща си.

Светлината на светилника все по се разширява, разширява и живо зазвучава с песента на ангелите.

10. ИЗ „ШЕПОТА НА ДУШАТА” – Рабиндранат Тагор Съдържание на бр. 1 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ИМПРЕСИЯ

Безпътието е наслада за моите зрящи все нови и нови светове – очи.

Обичам забравата в безпределността, на която времето се губи в сенки, а пространството расте до изчезване.

Лодката безшумно разтваря сините небесни вълни.

От далнините се задава вихрено огнено око.

То спира за миг – учудено ни гледа и пак тича напред.

В тоя небесен океан има течения – те са тъмни, силни, люлеят лодката и я подемат по своя незнаен път.

Моят ум тогава спира всред шеметния ход на живота и стреснат пита за нея... Той я дири – тук и там, дири дето я няма.

Дърпа се назад, той дири опори, но нея я няма....

Но ето, аз пак хващам здраво веслата; затрепква тялото на моята лодка и тя пори наново сините небесни вълни.

Умът наново започва своя ден – спокоен и силен. О!

той сега не пита за нея къде е, коя е и какво е Тя.

Защото Тя е с него.

А лодката се носи далеч, далеч по безбрежните световни океани към желан бряг на родна страна...

На изток се отмахват тънки завеси.

А светлината все по-вече и по-вече насища хоризонта.

11. Списанието Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Силата можем да измерим.

Онова, което ние познаваме като сила, можем да го подведем под законите на математиката.

И дейността на ония, които познават като най-върховно нещо силата, се състои именно в това.

Множат числото на хората, множат числото на парите и всички други средства на силата.

В тоя свой стремеж те жертвуват правата, жертвуват живота на другите, защото чуждата жертва е потребна за култа на силата, а земята е вече червена от кръвта на тая жертва.

Материализмът има тая съществена отлика, че измерва конечните неща, защото и той самият е конечен.

Всичките вражди, всичките жестокости свирепствували в историята на човечеството, са плод на стесненото, конечно схващане на живота, че за собственото свое благо, трябва да пожертвуваш благото на ближния си.

Гордостта на силата винаги иде ще ни препятствува да открием истинския смисъл на нашия живот.

Когато вникнем по-дълбоко, за да проумеем що е силата, ще видим само това, че срещу нейния принцип внезапно въстава един друг, незнаен принцип, който запира нейния ход.

Тогава нам ще стане ясно защо в историята, всякога, когато силата в нейната слепота, е искала да разруши великия закон на ритъма, е започвала своето самоунищожение.

Тогава ще проумеем, защо човеците и до днешен ден замислят и строят кулата на Вавилон.

Силата, със своя принцип, не може да бъде нито най-ценната, нито най-високата истина, защото тя дръзва да се опълчи срещу царуващия ритъм, а там тя намира своята смърт.

Себеограничението, себеконтролът са вратата, която води към доброто.

Това добро не е затворено нито в размера, нито в множеството, нито в друго някое средство на силата.

Оня, който е разбрал това, не се срамува от скромното си облекло.

Той е захвърлил своята корона в праха и устремно, сигурно и твърдо крачи нагоре по свещения път.

12. ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ - Г. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Под влиянието на бързия развой на естествознанието и техниката, в миналия век се създаде едно схващане за света, което бързо се популяризира и владее в много среди и до днес.

Така е произлязла нашата слънчева система, включително и земята която ние обитаваме.

Редят се маса повече или по-малко достоверни предположения за някогашните земни и атмосферни условия, за живота, който трябва някога и някъде да е възникнал, минава се през еволюционната стълба от минерали, растения и животни и се стига до предполагаемия първобитен човек.

Животът на тия народи се схваща от официалната история като повече или по-малко „първобитен" и „строго религиозен" Следва непрекъснатият напредък на човечеството, който достига своя връх през XX век у западноевропейските народи.

Това е векът на науката, в който човечеството, освободено от заблужденията на миналото, „знае за света повече от всеки други път и притежава единствената вярна представа за неговия произход и развой".

Ние няма да се спираме на това, дали днешното официалното светоразбиране е разрешило основните въпроси на живота, нито пък имаме намерение да подценяваме научните изследвания и открития.

Изтъкваме само някои положения, които от части обясняват психологията на съвременния човек.

Външните причини за създаването на поменатия научно-популярен мироглед бяха падането авторитета на черквата (представителка на религията), крайните увлечения на умозрителната идеалистична философия и бързият успех на специалните науки.

Отношенията между хората се механизираха до максимум.

Човекът впрегна природните сили, но сам се отдалечи от природата.

Защото мислители отдавна са изтъкнали, че духовната природа на човека (вън от въпроса за нейната същина) е твърде многостранна.

Чисто научното изследване задоволява най-вече ума.

А у човека има и други вътрешни потреби, които под една или друга форма се задоволяват от пренебрегнатите днес религия и философия.

Това се подчертава и от факта, че специалисти, които като учени, държейки за строгостта на науката, като хора признават основателността на търсенето и по други пътища на онова, което се изплъзва от техните измерителни уреди.

А има в живота вече факти, които са може би първите признаци за естественото вътрешно противодействие срещу едностранчивото развитие на съвременния човек.

Тия факти ни навеждат и на въпроса, който вече мнозина негласно си задават.

Възможно ли е днес, да се създаде един нов духовен мироглед, свободен от всякакъв догматизъм, мироглед, който без да влиза в противоречие с опитното изследване, може да задоволи духовните потреби на съвременния човек И виждаме, че едни се опитват да примирят религията с науката по чисто рационален път, други да възлагат надежди на прокламираната от френския философ Бергсон интуиция, която щяла да одухотвори интелектуализирания живот и пр.

Отделните опити на тоя или оня могат да бъдат малко или много сполучливи и да задоволяват някои временни нужди, но при днешните условия само окултната наука може да даде голямото синтетично знание, което едновременно без противоречие да удовлетворява присъщите на човека, научни философски и религиозни домогвания.

Ние ще поменем за изяснение тук само някои от „новите" изгледи за света, които тя ни открива.

То е започнало не от познатия нам древен изток, а от изчезналите сега континенти Лемурия и Атлантида, за някогашното съществуване на които има вече и много веществени доказателства.

Културите на египтяни, перси, индуси не само, че не са били примитивни, но крият и величие, което се дължи на наследения опит от лемури и атланти.

Според окултната наука възникването и изчезването на културите се ръководи от висши разумни сили и става по строго предначертан план.

Всяка култура има определени задачи и във връзка с това определение – характерни черти.

Нейната задача бе да развие ума.

Това е и дълбоката вътрешна причина за създаването на днешното ограничено светоразбиране.

Но потокът на еволюцията е неспирен Постигат се едни задачи, други се откриват.

Днешният човек, потънал волно и неволно в материята, захваща да се сепва.

Защото още дълъг път го чака.

У него почва да се събужда нещо „забравен" и дълбоко.

И външните признаци на това са новите духовни движения, за които особено характерен е създадения и растящ интерес към древния изток.

В него мнозина, недоволни от официалната духовна ограниченост на запада, намират нещо твърде близко и сродно.

Но днешният човек има определен начин на мислене и изследване.

Направиха се опитни изследвания, които потвърдиха много от забравените древни истини.

Защото всъщност тия истини, въпреки хорското незнание, никога не са преставали да бъдат в сила.

И захваща вече да се оказва, че човешката душа не е само сбор от абстракции, но че чувства, мисли, желанията са живи сили, които неспирно градят душевното битие на човека и могат при определени условия да се изучават непосредствено върху тяхното поле на проява.

Окултната наука носи ново разбиране на човешката психология и оттам на всички днешни гносеологични, етични и исторични схващания.

Тя е естествознание за духа, както се изразяват сполучливо някои.

Защото истински Духовното, е невидимото засега, естествено продължение на материалното.

Всички днешни отвлечени, неясни и погрешни понятия за духовното постепенно ще изчезнат.

Човек е сам за себе си ключ за разбиране на вселената.

Правилният външен и правилният вътрешен опит се взаимно допълват, защото е вярна истината, че човекът и вселената, безкрайно малкото и безкрайно голямото, микрокосмоса и макрокосмоса са по същество тъждествени.

За изучаването на окултната наука не се изискват особени външни условия и удобства, както мнозина са склонни да мислят.

Защото, не е човекът единственото разумно същество в света, както днес се мисли.

Те бдят и подкрепят всяко искрено усилие към съвършенство.

И знаещите твърдят, че както в миналото, така и днес, в началото на една нова култура, те слизат вече твърде близо до страдащото човечество, да разрешат създадените противоречия, да напомнят вечните истини на живота и да възвестят градящия нов ден...

13. ВЛИЯНИЕТО НА СЛЪНЧЕВАТА СВЕТЛИНА - Д.Г. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ВОЛЯ ЗА ЖИВОТ

Всички обичат живота.

И ако така го обичат и желаят за себе си, чудно е защо тъй евтино ценят чуждия.

Чудно е наистина с какво сърце убива един човек, който току що се е привдигнал от легло и може би е понаучил нещичко за цената на живота, чудно е как му дава сърце да убие някоя радостно прелитаща мушица.

Някому ще се стори може би нелепо, задето говорим за такива „дребни", „маловажни" неща, ние поддържаме, че малките неща, от които всъщност е изплетено нашето съществуване, са най-важните неща.

В тия страници ние говорим за живота така, както всеки го знае – онова, което „знае" и най-простичкия човек, кога притвори очи и произнесе думите „живот", „живея".

Говорим не за оня живот: „съвкупност от ензимни процеси, които стават в живата материя", не и за тези или онези философски разсъждения, нито пък за онова всекидневно живуване на човека – а за живия живот.

И преди да разрешим простите проблеми на живия живот, които естествено произтичат от него, ние никога не ще можем да се възвисим до големите въпроси, които буди тази велика и красива загадка на Бога – Живота.

Момиченце, 4-5 годишно, върви с баща си.

То нещо детинско ще да е брътвяло на татко си, защото очите на бащата весело се усмихваха.

Побутна го с тоягата си.

И той натисна с тоягата си.

Гладът и храната, като едно благо за живота – пак всеки живот ги познава.

да му се дадат условия и простор да расте, „да се движи" по ония естествени линии, които вътрешните закони на живота му очертават;

Когато житното зърно страда в земята и се бори с почвата, за да поникне навън на божието слънце, това са естествени страдания, наложени от вътрешното естество на живота.

Но когато човек отиде и олющи сочната кора на младата фиданка, или ошмули вейките й от току що избуялите листенца – това са неестествени страдания, защото са ненужни.

Най-после, всяко същество иска да не му се отнема необходимото за живота, неговата насъщна храна.

Ето защо всяка жива душа казва: „Дайте ми воля да раста, не ме ограничавайте и не обирайте безмилостно плодовете, които узряват по вейките на моя живот.

Оставете ме свободно да ги употребя така, както животът ме учи – за свое благо и за благото на моите ближни".

Но ако всеки човек иска това за себе си, не е ли естествено да го даде и на другите?

Благото, което човек иска за себе си, трябва да го даде и на другите.

Законът на единния живот така ни учи.

И понеже човек е мярка за своите ближни, понеже живее, знае що иска всеки живот.

Затова не му трябват никакви външни норми, никакви писани заповеди, за да знае как да постъпи с всяко живо същество.

Едно старо правило, изказано от великите учители на човечеството; правило, което произтича от вътрешните закони на живота, но замирисало на морал от дълга употреба, само употреба без прилагане.

Макар и старо, това правило не носи временната стойност на нравствена норма, изкована от човеци, а блика постоянно младо със струите на живота.

Всичко изказано до тука са все прости истини, ония прости истини за живота, които всички знаем, но все още не прилагаме.

Това са най-малките въпроси, които великият Живот ограничен в нас, ни е дал за разрешаване и те все още стоят неразрешени, а преди да разрешим тях – тези малките въпроси – няма да дойдат големите.

Не седи ли все още неразрешен въпросът за храненето, за хляба на човека?

Че е така, показват болестите, що терзаят днес човека – и отделно всеки индивид и целокупния организъм на цялото човечество.

Ние всички знаем, че за да живеем, трябва да ядем.

Ние всички знаем, че за да живеем трябва да ядем.

Но защо живеем ?

Чух веднъж един мъдрец да казва: „Ние ядем, за да живеем.

Живеем, за да добиваме разумност.

А добиваме разумност, за да познаем Бога".

14. АСТРОЛОГИЯ. ПЛАНЕТНИ ВЛИЯНИЯ – Г. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

В древните митови разкази на всички почти племена и народи се намират дивни легенди за великото светило.

Някога народните певци и поети са възпявали очарователните изгреви и залези на слънцето в Божествени песнохваления.

Те го наблюдават с тръби, изчисляват неговата големина, неговата тежест, температура, разлагат лъчите му... Много неща те откриха, много нещо научиха, но слънцето и неговата светлина все пак наполовина останаха загадка за човешкия ум.

Нима до скоро не се считаше светлината за напълно изследвана и изучена?

Трябваше да дойде един Айнщайн, за да събори официалната догма за същността на светлината, царувала толкова дълго време.

Сигурни ли сме, че не ще дойде някой друг Айнщайн след време?

Забележително е, че откакто учените започнаха да изследват лъчите и техните енергии, както и самото слънце, певците престанаха да пеят песнохваления, жреците никога не принасят жертви, а легендите само децата наивно четат.

Изучават учените слънчевите енергии и лъчи, но не ги използуват... Строят дворци и спущат дебели завеси на прозорците, за да не влязат слънчевите лъчи и повредят скъпоценните покривки... Строят сгради на десетки етажи в тесни улички, гдето слънчевата светлина никога не прониква.

А болестите всеки ден и всеки час вземат все по-застрашителни размери, лекарите не могат да успеят да ги изучат вече, новите поколения стават все по-хилави и цялото човечество отива към едно ужасно израждане.

Откакто хората превърнаха деня на нощ и нощта на ден, откакто построиха големи подземни увеселителни заведения, гдето прекарват почти половината от живота си, оттогава човечеството остана назад в своето развитие.

Никога статистиките не са показвали по-голяма престъпност от днес, никога числото на болестите и болните не е било тъй голямо както днес, никога хората не са имали по-голяма омраза един към друг, както днес.

В тоя кошмар, в който живее днес човечеството никой не мисли вече за слънцето.

Поетите не му пеят вече песни, черковниците никога не говорят за него, търговци и работници нямат време да се занимават със слънцето.

И без тяхното внимание то всяка утрин излиза на хоризонта и всека вечер залязва на запад.

Кого интересува днес изгрева или залеза?

Аз си спомням за един английски журналист, който беше направил едно допитване до читателите на едно голямо списание, колко от тях са видели изгрева на слънцето.

Оказало се, че по-голямата част от обадилите се никога в живота си не са виждали изгрев, една малка част са го видели един два пъти, а останалите по-често.

Но все пак има едно голямо число хора, които силно обичат слънцето.

Видели ли сте ония бледни, измъчени лица, прекарали по цели нощи в безсъница с какъв трепет очакват след мъчителната нощ утринното зазоряване?

Колко болни жадуват за пролетното слънце след мрачните, мъгляви есенни и зимни дни.

Биолозите изучават от своя страна влиянието на слънчевите лъчи върху живите организми, било растителни или животински и правят своите заключения.

Но изучаването на слънцето в окултната наука, заема също един голям отдел.

Неговото изучаване се схваща като изучаване на едно природно творение, криещо в себе си сили, които могат да се оползотворят.

Окултната наука изучава не само слънцето, но и всички творения на природата.

Всички сили и явления, известни досега, съставляват също така обект за проучване.

Нима съвременната официална наука е решила със своите методи всички поставени въпроси?

Това е тъй, защото обектът и на съвременната наука, както и на окултната е изучаване на природата в нейната пълнота, не само по форма, но по съдържание и по смисъл.

В дадения случай, за влиянието на светлината тук може да се кажат само бегло няколко думи и то най-вече от биологична гледна точка.

Въпросът, разгледан само в няколко страници, далеч не може да бъде изчерпателен, но във всеки случай, той ще даде повод поне за по-нататъшни наблюдения и проучвания.

Влиянието на светлината в живите организми можем да разпределим в три грамадни отдела: химично влияние, физиологично и психично, с тесни преходи между физиологичното и химичното от една страна, а от друга, между психичното и физиологичното.

Знайно е, че светлинният лъч се състои от две главни части: една видима част, която при разлагането си дава слънчевия спектър, съставен от седемте цвята на дъгата с техните нюанси, като се почне от червения до виолетовия цвят и една невидима част обхващаща инфрачервените и ултраморавите лъчи.

В настоящата статия ние ще отбележим влиянието, което светлината оказва целокупно с видимата и невидимата си част върху организмите.

Тая роля се състои в асимилационните процеси на зелените растения, които под влияние на слънчевата светлина могат само да асимилират въглерода от въздуха.

Въглеродът е необходим за живота, защото влиза като съставна част на органическата храна, без която не могат не само животните, но и човекът.

Месоядните животни си доставят тая храна като изядат други животни, а тревопасните – от растенията.

Въглерода растенията вземат от СО2 на въздуха и с помощта на слънчевите лъчи го разлагат на С и 2О; въглерода задържат, а кислорода изпущат.

При този процес се поглъщат само червените и сините лъчи.

Тоя въглерод като се освободи веднага, се съединява с други елементи и образува разните органически съединения, като захарите, нишестето, тлъстините и пр.

Този тъй важен асимилационен процес се явява като извор на енергия за всички живи същества.

И затова се счита, че слънчевата енергия, под форма на химическа енергия, циркулира в цялата природа.

Тук може да се отбележи и топлинната енергия, която играе също тъй важна роля в живота на всички същества и която също тъй иде заедно със слънчевите лъчи.

Тая енергия е, тъй да се каже, основата на всички ония химични и биохимични процеси в света.

Би могло още много да се каже за химичната енергия на слънчевата светлина, но тук това е невъзможно.

Може да се подчертае само връзката между нашите движения, мисли, действия, творби, както и на всички организми, със слънцето.

Физиологичното влияние на слънчевата светлина можем изрази като импулсивен източник на живот за едни организми, а за други, като един източник на смърт.

Тя за тях се явява като стимулатор за засилване физиологичните им функции, с изключение на размножителните процеси.

Особено това се забелязва у растенията.

Изложените растения на силна светлина стават дребни на ръст, но здрави и силни, докато тия на тъмно стават едри, но крехки и болнави, техните междувъзлия стават големи, опашките на листата също дълги, но петурките малки, растенията стават жълтеникави и много слаби.

Такива растения наричат етиолирани и те бързо загиват.

Умерената светлина, обаче, може да служи и за стимулант при размножението.

На това се дължат заздравяванията на рани, изложени на слънце, които иначе мъчно заздравят.

Но силно интензивните лъчи са убийствени за клетките.

Особено едноклетъчните организми най-вече страдат от силната светлина.

Те всички измират от нея.

При това пряката светлина е по-силна от дифузната, дневна светлина.

Зимно и есенно време, когато светлината е силно разсеяна, микроорганизмите могат дълго да изтраят на дифузната светлина и затова заболяванията са най-много през този период от годината.

На това главно се дължат чудесните резултати, които се получават при лекуване на туберкулозата, ревматизма, невралгиите и други заболявания.

Вън от това при слънчевите бани се получава и общо засилване на организма – едно важно условие за успешна борба на организма с вредните агенти.

Но общо взето у растенията има едно силно надпреварване да се доловят по възможност по-голямо количество лъчи.

У тях има значи един стремеж за светлина.

Има някои типични растения, като слънчогледа които имат много силен афинитет към слънцето Всеки е виждал слънчогледовите дискове всяка заран обърнати към изток, да посрещат изгрева и вечер да изпращат залеза.

Други растения отварят цветовете си, само когато слънцето ги огрее, а ги затварят всяка вечер и особено, когато то се затули зад облаци.

Акацията разперва листцата си само при слънчеви лъчи.

Растенията растат винаги откъм неосветената си страна, затова те се изкривяват по посока на източника на светлината.

Затова казват поетите, че цветята се покланят на слънцето всяка заран и поглъщат лъчите му с разтворени обятия... Това навеждане към светлината, или това обръщане към нея се нарича хелиотропизъм.

Силен хелиотропизъм имат листата, младите връхчета, но отрицателен е хелиотропизмът на корените.

Има обаче, макар и твърде малко растения, които отварят вечер цветовете си вместо денем.

В животинското царство е по-силно изразено психофизиологичното влияние на светлината.

Има животни силно хелиотропични, а други – отрицателно настроени към светлината.

Всичко това има отношение към самата психология на животните.

В океаните, изследванията показват, че светлината под форма само на сини и зелени лъчи прониква на дълбочина 550-600 метра.

По надолу следва непрогледен мрак Затова и само до тая граници са намерени растения.

Прилепът, както и слепите дълбоко морски животни, които имат слабо развито зрение, имат в замяна на това силно развито осезателно чувство, с което манипулират до такова съвършенство, както с очи.

Прилепът чувствува дори и с най-крайните си части на крилата.

По тоя начин природата балансира недостатъка.

Относително психологията на ония животни, които обитават непрогледните тъмнини на морските дълбочини, и които никога през живота си не виждат или не чувствуват слънчевите лъчи, може да се направят интересни изводи.

Тя е у някои дотолкова голяма, че заема почти половината тяло.

Затова естествениците считат, че това са животни чието тяло се състои само от уста и стомах.

Съпоставете всичката тая грозота със симпатичността, която вдъхва овцата, величествеността на лъва, и красотата на американските колибри.

Ще се види дълбоката разлика, която съществува в красотата на формите, между ония деца на тъмнината и ония същества, които живеят в обилност от слънчева светлина и дишат въздуха на небесните висини.

У животните, както и хората, по тяхната външна форма може да се съди за техния характер.

Всички обитатели на нощта, заедно със своята грозота, носят и един характер, отличаващ се с една голяма хищност, грабливост и лакомство.

Дори материнското чувство у тях е много слабо застъпено.

Добротата на гълъба, търпеливостта на вола, наивността на елена, това са все характерни черти за тия деца на светлината.

Записани са за него много благородни подвизи.

Във връзка със светлината, аз желая да посоча и ония факти, които са наблюдавани при слънчеви затъмнения.

При такива затъмнения петлите почват да пеят, но пойните птици млъкват.

Ако такова затъмнение свари птицата по време на хвъркане, тя пада на земята или се блъска в зданията.

Прилепите и бухалите излизат от гнездата си.

На 4-ти април 1912 г, е наблюдавано влиянието на слънчевото затъмнението в парижката зоологическа градина.

Оказало се, че антилопите, газелите и елените първи почувствували затъмнението и налягали по земята.

Маймуните здраво се заловили една за друга, пчелите побързали да се приберат и пр.

Всички тия факти показват само прякото влияние, което светлината има върху организмите.

Сега ние можем да констатираме само онова силно влияние, което има тя по отношение на нашия организъм и нашата психика.

В настоящата статия ние твърде слабо засегнахме прямото влияние, което светлината оказва в частност на човека.

В настоящата статия се цели да се изнесат само ония общи положения от влиянието на светлината върху организмите, които важат, разбира се и за човека.

Но днес певците и поетите не пеят вече песни на слънцето, от което те черпят жизнените си енергии.

Те възпяват жените, парите и скръбта, а забравиха слънцето, светлината и радостта.

Жреците и свещенослужителите под каменните сгради на храмовете за много неща проповядват, но за слънцето и неговата светлина никой нищо не казва.

Днешните маги и учени, заети с великите проблеми за доброто и злото, за капитала и труда, за духа и материята, за политика и право, не мислят вече за слънцето.

Потънали в мрачните си кабинети, те рядко виждат дори слънце и светлина.

Днес вече малцина жадуват за тях.

Някога некултурните тълпи всяка заран са излизали да посрещат великото светило с песни.

Днес само слънчогледът през летни дни посреща слънцето и го изпраща вечер и само птичките от ранна утрин до залез му пеят песнохваления.

Тия снопи не ще останат все така, защото ще дойде вършитба и Той ще разкъса връзките, що ги стягат, ще пусне върху тях конете, за да извади онова, което е еднакво у всички снопи – зърното.

Творецът сеяч затова създаде човека, за да види плода на своето творчество, а тоя плод е жив, безсмъртен, вечен.

Всичко друго: личност, нация, религия – ще отиде на своето място, защо те са само като помощни средства при великото дело на Твореца-Сеяч.

15. ЗА ПРАВИЛНИЯ МЕТОД В ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА - Х. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Един от най-светлите изводи на съвременната наука е изводът, че всичко е слънце: сгъстена и преработена слънчева енергия.

Слънцето е сърце на нашата система, то крепи в лъчите си живота на всичко живо.

И астрономи, и физици, които следят промените на земния магнетизъм – жизненият флуид на земята – в зависимост от слънчевата радиация, най-сетне идват до заключения, които граничат с истините, що астрологията твърди.

Те признават, че „промените на земния магнетизъм се дължат на видимото движение на слънцето, луната и пр., промени, които стават по непознати закони“ (Joubert – Traité d'éléctricite). C.

Flammarion, като говори за междузвездния магнетизъм, за магнитните сношения на земята със слънцето, съвсем недвусмислено подчертава: „Каквото и да бъде естеството на силата, която работи, онова, което знаем и което е безспорно то е, че една магнитна връзка, невидима и същевременно могъща свързва нашата земя с централното светило на нашата система, и че Феб-Аполон държи всички ни в крепката си ръка.

Наблюденията върху вариациите на слънчевите петна – като външен белег на дейността, що кипи на слънцето – дава повод за любопитни статистични проучвания.

Че живеем чрез слънцето – това не е тайна за никого, дори за животни и растения.

Влияе и върху физиологичния и психичен живот на човека.

И това влияние се мени според нейните фази, според ония ъглови разстояния, в които тя влиза преди всичко със слънцето.

Защото установява се, че първите две смени на луната носят по-други влияния, отколкото последните две – след пълнина.

Запример мъртва жаба, оставена на лунни лъчи, кога луната се намира вече на разсип, много бързо се разлага.

Остър нож, изложен през нощ на открито, когато луната се празни, отъпява и става негоден за по-нататъшна употреба, колкото и добре да се наточи след това.

Явно е, че лунната енергия на разсип действува разрушително върху органичната и неорганична материя.

Знайно е запр.

Знайно е влиянието на месечината и върху физиологичния живот на жената, а многобройните наблюдения върху животни и растения, чийто живот и бит са понякога така явно свързани с промените на слънцето и луната, не само загатват, а и рязко подчертават реалността на тези влияния.

Кой не знае, че целият живот на растения и животни – от процесите на разплод и размножаване до зимния сън, който заспиват някои животни – зависи от годишните времена, сиреч от промените в космичната полярност на слънчевата енергия?

В такъв случай някои от „пустовериците" на народа няма да излязат дотам пусти.

Запример, това дето народът се пази да сее на разсип или да сече дърва през дните, когато луната се празни, не са негови приумици, а факти, извлечени от всекидневния му опит.

Но на това ние няма да се спираме надълго и широко: на запад има сума писано по този въпрос.

Новото – за някои – започва с учението на астрологията, че влияят върху живота на земята и човека не само слънцето и луната, а и останалите планети от слънчевата система.

Наистина знайно е, че всички планети, които еднакво са обгърнати от мощната слънчева радиация, създават свои силови полета, които вън от общите си свойства, носят специфични, индивидуални особености.

Тези полета непрекъснато се менят, в зависимост от положението на планетите в пространството (във физическия смисъл на думата пространство, не е геометричен), в зависимост от техните съотношения и създават онова огромно море от планетни течения, в което се развива живота на системата.

Това сложно силово поле се мени всеки миг и астрологията изучава тъкмо тия постоянни променливи трептежни състояния на нашето пространство.

Положението на планетите относно земята като център (координатната система не важи), техните взаимни конфигурации са ония астрономични фактори, които обуславят енергетичното състояние на пространството, което обкръжава земята.

Тя не се задоволява само с проучване на небесната механика, с анатомията на небето.

Тя учи, че зад тези светила и техните хармонични движения, стоят разумни същества, които регулират и канализират планетите течения, обладаващи няколко степени на проява: не само физична (степен).

Слънцето, луната и планетите – това са големите показалци на времената, в астрологичния смисъл на думата.

Ето защо всички мъдреци твърдят, че има време за всяко нещо, сир., че всяко нещо трябва да се извърши при онези естествени, благоприятни за него условия.

Така астрологията наистина се явява ключ на всички окултни науки.

И истинските окултисти от всички времена не вършат нещата, когато им скимне, както върши днешния човек.

Днес се лекува кога да е, операции се правят кога да е, всичко се започва все наслуки.

И да се не чудим, че понякога не успяваме: то е, защото излизаме да сеем на сняг, или се греем на лунни лъчи, вместо на слънце.

А ако на някои хора им върви, то е защото, астрологически погледнато, те инстинктивно се подчиняват на планетните течения, които у тях действуват в дадения миг хармонично.

Следователно не е все едно кога се ражда човек, кога поема той първата вдишка като независимо от живота на майката същество.

Много се е писало, спорило, разисквало върху това – не е ли учението на астрологията, учение фаталистично, сиреч, не се ли обуславя животът само от звездните влияния, като се пренебрегва личната воля.

Всъщност астрологията се занимава само с една част от ония сили, които обуславят живота на човека.

Самите планетни влияния, законите, които ги регулират и границите, в който те се проявяват, подлежат на опитно изследване.

И онези, които твърдят, че астрологията била някаква пустоверна останка от старината и че не почивала на опитни факти, повтарят робски овързани за чужда мисъл една стара, отдавна овехтяла песен.

Астрологията – в своята практична част – е поставена на строга научна почва и си служи с ония методи, с които си служат всички други науки.

Данните на астрологичното издирване са строго математични: дата и място на раждането, сиреч изчисляване положението на слънцето, луната и планетите по еклиптиката за дадено място и време на земното кълбо.

Астрологичното изследване е един вид математичен психологически анализ, въз основа на ония астрални съответствия, които представят основата на нейните закони.

Психологичната интуиция е необходим елемент за едно истинско астрологично издирване.

Днес на запад с голямо усърдие се разработва научната астрология.

Неговите изследвания са строго научни: чрез прилагане на статистичните издирвания и теорията на вероятностите той научно показа не само реалността на астралните влияния, а и очерта един сигурен път за проверка на нейните закони.

В статията си „Астрологията експериментална наука ли е?

Изучаването й е наистина сложно, подпомогнато от онази своего рода астрологична интуиция, ала основата й е математична и осезаема. "

„Астрологията може лесно да разбули всичката си убедителност за математика, отдаден на психологични издирвания. "

„Всеки от нас притежава свой хороскоп, сир., математични данни, които разкриват в известни граници неговите способности и неговата съдба. "

Ясно е за всеки едного, който е изследвал голям брой хороскопи („небето" на един човек в мига и мястото на раждането), че съществуват закони на съответствие между планетните съчетания и характера и бита на изучавания индивид."

„Като експериментални доказателства ние предлагаме следните:

1-во. Намиране часа на раждането като се познава дадена личност, сир., някои рязко изпъкващи качества на характера и деня на раждането.

2-ро. Астралната наследственост, сир., подобие в съчетанията на астрологичните фактори у лица, между които има тесни роднински връзки, съчетания, които в обикновените случаи, в хороскопи на лица без кръвни връзки, не се срещат в същия размер.

3-то. Статистики на хора, чийто характер носи известни ясно определени, отличителни черти.

5-то. Различни тълкувания и предсказания и т.н."

„Астрологията е едничката наука, способна да даде що-годе представа за смесицата от фаталност и лична свобода, която съставя нашата земна орис, независимо от непосредната намеса на Провидението."

„Една бележита фаза от човешкото съществуване не идва никога без рязко изразена намеса на планетните влияния.

„Като познаваме обществената среда, лесно е да предвидим формата, в която ще се развие дадено планетно течение, в което попадат по необходимост хората и което те не могат да избегнат, защото е по-силно от тях.

А оттук и предсказването на събитията, което е почти винаги възможно, като се подпомогне астрологичното издирване с психологичната интуиция."

„Явно е следователно, че астрологията може да предскаже бъдещето, сир.

една фаза от човешкото развитие, без да е потребно за това никакво вълшебство, както не е потребно то и на астронома, когато той предсказва едно слънчево затъмнение запример."

„И така астрологията, астралната психология, в своя математически език, притежава един напълно научен критерий, който произтича от законите на астралните съответствия".

Лесно може да се провиди тогава ползата от прилагане на астрологията в медицината, психологията, педагогиката, социологията и всички отрасли на живота.

Науката за „времената" – астрологията е ключ на всички окултни науки.

16. ВЕЛИКИЯТ СМИСЪЛ - Г.Т. Съдържание на бр. 2 - Житно зърно - година І – 1924 г.

ЗА ПРАВИЛНИЯ МЕТОД В ПЕДАГОГИЧЕСКАТА ПРАКТИКА

В живота забелязваме два вида сили: едни, които текат и постоянно се променят, а други остават неизменни.

Между тях има известно съотношение и то се състои в това, че променливите зависят от непроменливите.

Както светлинният лъч при различните условия се отразява различно, така и тези неизменни сили при различните условия, дават различни отражения.

Неизменните сили са скрити, но към тях се стреми светът.

Силите на природата са подчинени на известни закони, а законите почиват на принципи.

Законите имат изключения, а принципите не правят никакви изключения.

Педагогиката като наука и тя си има такива принципи, на които се основава.

Хората постоянно говорят за истината и при все това я считат за нещо много отдалечено от тях.

Всеки знае що е човек, но ако започнем да го определяме, никой не ще може да даде една дефиниция, която да признаят всички.

И животът се крепи само заради туй, защото ние още намираме истината в него.

Съвременните хора искат да докажат истината, че тогава да я приложат в живота си.

Но как ще я докажат, когато тя не подлежи на доказателство?

И, при все това, че ние не можем да кажем що е светлина, служим си с нея и съзнаваме, че животът би бил невъзможен, ако тя липсваше.

Следователно, първата задача на педагогиката е да напъти детето да постъпва съобразно с истината.

Някой казва на приятеля си, че много го обича, че е готов да се пожертвува за него, но той вътре в себе си знае колко истина има в тези думи.

Някой дава клетва за вярност и той прекрасно знае дали може да бъде верен и т.н.

Истината е сила, която действува в нас, независимо от това, дали ние я признаваме или не.

И така, първото нещо, което трябва да дадеш на детето, е да го научим да слуша гласа на истината в себе си.

Същата нужда то изпитва и по отношение на сърцето си.

Сегашните майки дават на децата си такава любов, от която те после изпитват най-големите страдания.

Майката веднага ще внуши на детето си, че то не е като другите, че то е нещо повече от тях: че е по-хубаво, по-способно, заслужава всички да обръщат на него внимание, да му се радват, да го милват.

И то, като порасне, рече си ; „Аз съм нещо особено".

Ако е момче, то не иска да се задоволи с каквото и да е, а трябва непременно да стане голям човек, да заеме, някоя висока длъжност.

Ако е момиче ще си каже: „Аз трябва да се старая да бъда хубава, нежна и весела, за да се харесвам на повече момци и да се оженя за някой богат, който ще ме обича и ще се пожертвува за мен".

Това не е храна за сърцето, това е отрова.

Майката, която люби своето дете, трябва да го научи да не къса цветята, защото ги боли; да не лови птичките, а да им дава трошиците, които са останали от трапезата; да не бие животните.

Майката трябва да научи детето си да служи, а не да му служат.

Детето е зародиш, семенце на един бъдещ живот.

да го научим да слуша гласа на истината в себе си Когато го научим на това, ние ще го изпратим на училище и то знае тогава как да използва знанията, които получава там.

Сега младежите свършват гимназия и университет и не знаят защо учат.

Някой учи да стане – доктор, други инженер, дипломат, министър, адвокат и т.н., но, като свършат нито един от тях не е доволен от живота, пък и от учението си.

Тях майка им не ги е научила да слушат гласа на истината в себе си и затова животът им няма смисъл.

Хората мислят, че насоката на живота си ще я получат най-после.

Възрастният човек, в който е влязла заразата на съмнението, който е изпитал много неща, мъчно се възпитава.

Ама ще каже някой: „Животът е борба и страдания, трябва да подготвим детето за тях".

В този свят, само този, който има най-малко да получава от другите, само този, който уповава на себе си, може да живее.

Той трябва да очаква само от природата, която, щом го е създала, дала му е и всички средства за живот.

Само когато всеки започне да зачита другия и да му дава свобода, хората ще разберат и истинския живот на братството и любовта.

17. Списанието PDF Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Всяка сутрин слънцето изгрява на изток, минава по своя начертан път и вечер догарят на запад сетните зари на изминалия вече ден.

След него в стройни, величествени шествия звездите прекосяват небето и когато сетните съзвездия се спускат на запад към своя залез, тогава далече на изтока пак се разкрехва зората – вестителка на великото светило.

Навред по вселената, по земята, до най-мъничката твар, владее оня устрем, който се поражда от живота и всеки в даден момент догонва онова, което денят му носи онова, което му вещае смисъл, радост.

По тия изопнати линии на устрема, що личат като печат върху лицата на всички, тоя набег към незнайно никакво блаженство, са единствените, по които се отличават днес живите от мъртвите.

Човекът се ражда, живее, гледа заобикалящата го действителност, формира свои мирогледи, прилага свои принципи, изживява възторга и разочарованията на своето време и после изчезва – забиват дървен кръст над оная купчина земя, под която заравят тялото му.

Какво стана с оня ум, който до тънкост владееше земните познания, къде е мощта на оная ръка, който държеше скиптър на власт и под чийто замах лягаха хиляди роби в трепетен страх?

Който строеше храмове, що зеят днес като тъмни уста – неми свидетели за някогашна култура и прогрес?

Вечно движение е животът, но има ли смисъл всичко това?

Наистина, неуместно е, неестествено дори човекът, който не може да се справи с малките въпроси на своя ден, който не може да напусне за миг водовъртежа, свързващ го към земята, към земните страсти, да пита за смисъла на целокупния живот, за целта и смисъла на великия оня процес, който е разлят по цялата вселена.

Когато се говори за смисъл, когато се пита за цел, винаги трябва да подразбираме смисъла и целта на онова, в границите на което можем да бъдем съзнателно активни.

Това би го забъркало още повече и неговата немощ би дала за ответ познатата глупост, че животът няма смисъл.

Не, какъв е смисълът на моя сегашен живот – би трябвало да се запита човек.

Какво трябва да бъде поведението ми, когато една ръка за прошка се подава.

От това не ще се подразбира, че човекът трябва да престане да търси познанието на бъдните дни.

Не, вечното търсене, неутолимата жажда са единствения залог за движението на човешката душа.

Онзи, обаче, въпрос за смисъла на собствения свой живот все ще дойде.

Човекът поне веднъж ще бъде изправен пред страшното това питане и ще трябва да даде ответ самин на себе си.

Един е хванал своя брат, наречен враг и го притиска с железните клещи на своята сила и търси правото си.

Отчаян стон на ридание се носи в глухата нощ, но никой се не стряска, защото животът е препълнен с охкащи и няма място вече в сърцата за болезнения вой на един сред голямата, обща песен на скръбта.

Нататък друг стои на своето високо място и в ръцете му се виждат дебелите въжета, с които е завързал хиляди гърла и цяла мрежа се простира нататък.

Вързаните като черни сенки ровят земята и нейните блага, превърнати в злато, трупат пред краката на своя страшен повелител.

Ученият се навел над своите книги, свещта мъжделее, огрява неговото лице и той дири мъничките разпилени тайни за да ги сглоби и да даде на хората плода на своя дълъг труд.

Големи умове, гении прислужват на нейния студен замах, като че тя тях ще пощади за тая дан!...

Тихо плаче някъде жена и търси сили в своята слаба гръд да отмъсти, но няма нищо, освен една въздишка, която се разлива като отрова из мрачните кътове на нейната хижа.

Борецът за някакви правдини лети на крилете на своя устрем и дири в своето дело крайният ответ на всеки смисъл и в шеметния свой набег, той нищо не подбира и кървави са следите на неговата нога.

Всички те отминават.

За всички има дървен кръст и купчина земя.

И за мъстителя, и неговата жертва, и за оскърблението, и за тежката разплата.

Златото натежава на основата на оня, що е стъпил върху нея, рухва с трясък надолу и свободните черни хора залитат, за да станат изново роби.

Големият, силният, превърнат на ням труп с глух грохот ляга там, обилно да ги нахрани със своята плът.

Черепът на учения се търкаля из сетните останки на някоя рутина; никой го не познава, защото е кух, защото страшно зеят тъмните орбити на нявгашното тънко, наблюдателно око.

Всички преминават те един след друг... Къде отиват?

Защо се родиха?

Няма ответ, само старата позната фраза, плод на безсилието и незнанието се носи от нечии в други уста.

Колко дълбоко е скрит в човека ответа за великия смисъл на живота.

Това, което може да се каже за него, не е плод на ничий ум, не е рожба на някой гений, то е нещо вечно съществуващо.

Невярно би било да каже човек, че е намерил смисъл за своя живот.

В най-тежките може би дни на самия живот, когато се изплъзне из ръката и сетната твоя опора, тогава ти ща го откриеш в самотните часове на твоята мъка като едно затишие, като един тихо пламтящ огън в своята душа.

Застава въпросът кому?

Ти, и без това сам да подозираш, си служител, но сам не знаеш кому.

Даже и на себе си не служиш, защото истинското твое себе не е познало нито веднъж плодовете на твоя тежък труд.

Всичко отминава.

Всичките ония кумири, за които тежки капки пот течеше от твоето чело залязоха, всички бяха тленни.

Кому си служил?

Познай себе си, са казали нявга мъдреците.

Да познаеш себе си, това е смисълът на целия живот, е казано там.

Но кой позна онова себе, за което става реч?

Хората днес познаха само най-връхния слой на своето аз, онова аз, което изисква скъпи жертви, онова аз, което ликува, когато превием врата на бедния и беззащитен наш брат.

Да познаеш себе си, то значи Него да познаеш, а да живееш, значи да служиш Нему.

Той е бил преди животът да бъде, защото животът начева от часа, когато Той пожела да го създаде.

Брате мой, не си ли догадил нявга в рядък час величието на своята собствена душа ?

Ако такъв един миг имаш ти, ще познаеш нещо от самия себе и за безмерната обич на Оня, из когото си излязъл.

Опитал ли си се веднъж да вникнеш в себе си, да видиш какъв е океан!

Страхотно ще ти стане от това, че ти погрешно се познаваш, че не си направил нито стъпка в това безбрежно море на самия себе.

Турна на челата ни блясъка на Своята светлина, направи ръцете ни годни за творчество, изписа зеницата на нашето око да не ходим слепци по дългият друм, даде ни сърце от огъня на Своята обич и положи отломък в нас от самия себе – душа ни даде Той.

Направи вселената за нас, обви земята с безброй блага и плодна я направи.

Кой наля отровата на тежка омраза, та да не виждаш себе си в оня, когото искаш да потъпчеш под ногата си?

Помъчи се сам да найдеш тоя смисъл в себе си, защото ответът е скрит в теб самия.

Намери Го, защото ще преминат твоите дни и ще обхване скръб душата ти.

Ще си мислиш, че не са тия истинските жертвеници, на които си полагат своето сърце и ум.

Кога погледнеш ръката си, горчива болка ще извика сълзи на твоите очи, защото с нея си притискал роб, а ония, на които си служил, зловещо ще се кискат в мрачните ъгли.

Смисли за себе си и твоя ближен и няма да имаш вече по-велика цел, защото ще откриеш Него...

Всяка сутрин слънцето изгрява на изток, минава по своя начертан път и вечер догарят на запад сетните зари на изминалия вече ден.

След него в стройни величествени шествия звездите прекосяват небето и когато сетните от тях се спускат на запад към своя залез, тогава далече на изтока пак се разкрехва зората – вестителка на нов ден.

18. ОКУЛТНА МЕДИЦИНА - К.П. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Деветнадесетият век, наречен в науката още век на Дарвин, се характеризира със силен подем на човешката мисъл да ни разшири кръга на неговата деятелност и увеличи неговото могъщество.

Освободеният от оковите на средновековния догматизъм човешки ум се отдаде с жар на изучаване природата с всичките нейни твари и в късо време се положиха основите на разните клонове и дисциплини от съвременните науки.

Хиляди неуморни труженици плъзнаха по лицето на земята и я закръстосваха надлъж и нашир да я изучават: едни се спуснаха в морските дълбочини и извадиха наяве тайните на тяхното дъно; други насочиха телескопите си в безграничните простори на вселената и откриха, че животът се простира по всичките звезди и планети, а трети със спектралния анализ узнаха, че съставът и на най-отдалечената звезда е като тоя на нашата земя.

С една реч, за човечеството настана нова ера, в която то почна да съзира осъществяването на тъй много мечтаната власт и сила над природата, които свободно цъфтящите науки и изкуства ще му дадат.

Основите, върху които се изградиха всичките научни и философски сгради, стана биологията, поради естеството на нейния предмет — изучаването проблема за живота.

Биологията, обаче, преди да достигне до сегашното си положение премина през много фази на развитие, отърсвайки се повече и повече от тесните теологични схващания на средновековието за живота.

Днес, според твърдението на последните нейни представители, биологията се е отърсила от всичките теологични, метафизични и др. влияния.

Тя е станала почти напълно позитивна наука, занимаваща се не вече с причините и крайната цел на всичко живо, а с жизнените прояви на целия органически мир и със закономерността на явленията, които се наблюдават в него.

След много и много търсения, учените дойдоха до откритието, че тайната на живота, началото на всичко, което виждаме създадено около нас и което ще съгради всичко и за в бъдеще, е клетката.

Там, в недрата на една клетка, която, гледана с един силен микроскоп представлява една вселена, се крият всичките тайни на природата, а всичките отправления на тази клетка са само физически и химически процеси.

И тъй, намерили своята опорна точка в клетката, учените катурнаха цялата вековна мъдрост, която човечеството беше наследило от много минали цивилизации.

Те скоро изучиха човека и го обявиха за една „клетъчна държава", в която психическите прояви са само физико-химически процеси.

Те доказаха, че съзнанието на човека може да се разложи на горепосочените процеси и то без остатък.

Те изучиха още и всичките закони на природата и я обявиха за един грамаден, но мъртъв механизъм, за съществуването на който не е необходимо и съществуването на някакъв Творец.

Много от първите водачи на освободената човешка мисъл, в увлечението си обявиха, че са хвърлили вече светлина върху тъмния корен не само на човешкото, но и на всяко друго битие, и че „колкото крачки прави науката напред, толкова прави Бог назад", защото Той никъде не е намерен по небесата и с най-силния телескоп.

За човека пък като душа, понеже учените никъде не са я срещнали под своя скалпел, те я обявиха също за несъществуваща.

Дати на велики събития почнаха да се записват в историята на всяка от новите науки: с триумф почнаха да се празнуват дните, в които се е „открило" някое ново растение, или животно, или пък когато се е изкопал из земята някой зъб или кост от скелета на животно, запълващо една от празнините на биологичната стълба между амебата и човека.

Великият закон на еволюцията, добре обоснован от Дарвин чрез борбата за съществувание и половия подбор, стана свята догма за учените, трижди по-света от всичките догми на религията.

Отначало, учените виждаха потвърждението на този закон само в животинското царство, после в растителното, а сега вече се говори за живот и развитие и у кристалите.

Доказа се, че всемирният живот се е разлял на много вълни върху лицето на земята и че точна граница между „живо" и „мъртво" не може да се прокара.

Нещо повече – дефиницията за мъртво се губи пред безбройните форми, в които животът кипи навсякъде.

Но, за всеобщо разочарование, въпреки трескавата деятелност на хиляди учени и жертвите на много милиони същества за великата цел – истината чрез науката – двама от нейните най-велики днешни представители – Херберт Спенсер и Дюбуа Раймонд – заявиха, че ние още не знаем, а не се знае дали и някога ще знаем...

Да видим, обаче, какви са перспективите за близкото утре.

Всичката светлина, която днешната наука хвърли върху въпросите за живота, човека, вселената и пр., за малцината, които истински знаят, е само начало.

И тоя мрак е по-непроницаем от мрака на средновековието, защото никъде в историята не са отбелязани толкова човешки жертви и страдания за идеи и светлина, колкото в средните векове.

А това беше затуй, защото през средните векове наред с царуващата католишка реакция, блестяха и велики умове, горяха и велики сърца.

Защото, на клада и на кръст може да умре само свръхчовек.

Светлината на днешната наука е само начало заради това, защото днешните учени лишиха човека от най-ценното – Душата, божествената отломка.

Приравниха го с животните и го накараха да се хвърли в безпределното време и пространство и там да търси онова, което го интересува и което всъщност той винаги е носил в себе си.

Но след тая дълбоко материалистична нощ, за човешкия дух наново се разсипва зората на Вечната Светлина.

И тя иде пак от оня източник, който е давал всичкия блясък на Индия и Египет, на Гърция и Рим.

И те търпеливо направляват с могъщите сили на своя дух бавният напредък на всеки човек и на всеки народ.

Под тяхното ръководство в учените днес наново се възвръща интересът към душата, защото те признаха истинността на древната мъдрост, че „човешката душа е ключ за разбиране на Вселената".

Те почнаха даже да признават, че пътят към истинското познание почва със себепознанието.

Че пътят към властта над природни стихии и над хора, почва с властта над себе си.

Учените пак се връщат към миналото, а няма да е много, ако кажем, че един Бергсон възкресява идеализма на Платон, а Айнщайн – всичко онова, което са твърдели средновековните алхимици за материята и нейните превръщания...

Днес, обаче, тя има най-много такива от всеки път, защото на човечеството предстои да мине в по-горен клас на своето развитие.

19. ТРИ ЖИВОТОРАЗБИРАНИЯ - П.Г.П. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Същността на първия процес се заключава в свързването на известни енергии със съответните материални субстанции, т.е.

От хармоничното съчетание на тия два основни процеса се зараждат условията за проявата на живота.

Каква е същността на самия живот, ние днес за днес не знаем.

Ние познаваме само неговите външни прояви, но неговата същина остава за нас само една загадка.

Усилията на съвременната биология да разреши тоя въпрос остават без всякакъв резултат. Защо?

Защото тя оперира в един свят на последствията, но не и на причините.

Със средствата, с които разполага днес, биологията може да постигне само едно: да констатира и опише съществуващите в живата материя химични и физични процеси.

Животът обаче далеч не е идентичен с тия процеси, нито с тяхната съвкупност.

Ако потърсим източника на тия енергии, то на преден план пред нас изпъкват от една страна хранителните материи, които влизат в състава на ежедневната ни храна и от друга страна – кислородът, който непрестанно вдишваме.

Животните, които днес се употребяват за храна също я черпят от тях.

Значи първоизточникът на всички енергии в нас е слънцето.

Ние съществуваме, защото то съществува.

Ние се проявяваме, защото то се проявява.

Една истина, казана от преди векове, сега забравена, но все пак тя е истина.

При това, трябва да отбележим, че при сегашното си устройство физическото тяло не е в състояние да поддържа своя живот чрез непосредствено възприемане на слънчевата енергия.

Тя трябва да претърпи ред трансформации и изменения, да мине в друг род енергии и най-главното, тия енергии да бъдат свързани с известни материални субстанции.

От казаното дотук ясно проличава мисълта, че физическото тяло на човека не е идентично с неговия „аз", както това се твърди от съвременната наука.

В него функционират редица енергии на природата, които имат свой независим живот, свой път на развитие.

В днешния момент те слизат в едно хармонично Съчетание, за да дадат условие на човешкото съзнание да се прояви във физическия свят.

Но за да може всичко това да стане, необходимо е посредничеството на други същества – растенията.

Те преработват енергиите на слънцето в една форма, достъпна за използване и я предлагат, ако можем тъй да се изразим, във вид на плодове.

Така че при сегашните условия човешкият живот почива върху друга (енергия) и усилията на хиляди други същества, за които човек даже и не помисля.

А те изживяват целия си живот само да му дадат необходимото и при това те са тъй тихи, тъй безмълвни, че никога не очакват отплата.

За какво се той жертвува?

Използва ли той даденото му, за да помогне на другите?

И не стига това, а при сегашния режим на хранене, за да си достави повече удоволствия, той убива животните и заграбва по един такъв насилнически начин и последното им благо – живота.

Така тоя същия човек, който днес минава за културен, гради своето щастие върху смъртта на тия беззащитни същества.

А те, потънали в скръб и ужас, умират за да влеят своя живот в човека...

Всички сили в организма са съсредоточени в три главни центъра: стомах, сърце (бели дробове) и мозък, взети не в буквалния смисъл на думата, а като принципи.

Стомахът е център на вегетативните сили в човека.

Неговата физиологична функция е приготвяне на хранителни материали, които да послужат за градеж на целия организъм, значи храненето представлява един важен процес, на който заслужава да се обърне внимание.

За да бъде то правилно, влияят два фактора: храна и храносмилане.

Като такива засега е най-целесъобразна тая, която ни дават растенията - плодовете - колкото се касае до втория фактор – храносмилането, той засега става независимо от волята - подсъзнателно.

В зависимост от човека се намират ред външни фактори, които до голяма степен обуславят правилния му ход.

Изобщо може да се каже, че стомахът е базата на физическия живот в човека.

От страна на нервната система на него отговаря тъй нареченото „слънчево сплитане" (plexus solaris) – образование на симпатичната нервна система.

От страна пък на психиката – инстинктивния живот на човека – инстинктите.

Астрологически той е свързан с Луната, която също управлява лимфатичната система.

Ненормалното функциониране на тоя център причинява в психическия живот на човека редица отрицателни състояния: тегота, неразположение, раздразнителност и пр.

Благоприятното напротив, дава едно приятно усещане, също чувството на здраве, енергичност, желание за работа и пр.

Когато обаче тоя център започне да се развива чрезмерно и вземе надмощие над другите, тогава се поражда едно отрицателно състояние: човек започва да пълнее прекомерно, става малко подвижен.

Психическите процесии – чувствуване, мислене и пр.

Единствените въпроси които вълнуват един подобен човек са: охолен живот, добра храна, благоприятна обстановка и пр.

Изобщо, пълно понижаване на всички психически и физиологически процеси.

С него са свързани всички жизнени сили на организма.

От страна на нервната система, тук според неврогенната теория, се намира един главен център от нервна клетка, който заедно с други второстепенни поддържат автономната сърдечна дейност.

Разгледано от психическо гледище, сърцето представлява физическата база на астралното тяло.

Ето защо неговата дейност е свързана непосредствено с чувствата в човека.

Всеки момент, който поставя тоя център в благоприятно състояние, поражда цяла промяна в психическия живот.

Всички дотогавашни дисхармонии, грижи, страдания започват да му се струват само като случайности в живота, незаслужаващи внимание.

В тоя момент той е примирен с всички, готов да обича и се жертвува за всяко същество.

Човек се чувствува самотен, изоставен от всички, ни една приятна дула, ни едно топло чувство - навсякъде студ.

Като че всичко хубаво и красиво е изчезнало и целият свят се е потопил в неизразима скръб.

Навсякъде само отчаяние, въздишки... това е друго психично състояние, в което съвременния човек често изпада.

Изобщо, тия две състояния могат да бъдат преживени в по-слаба или по-силна форма от всекиго.

Но те започват да се чувствуват особено силно от окултните ученици, които често изпадат заедно в тях.

Регулирането на сърдечния център в обикновения човек става независимо от неговата воля.

Но все пак неговото състояние се намира в тясна зависимост от чувствата, които той подържа в себе си.

Всички благородни и възвишени чувства му действуват благоприятно.

И обратно: всички отрицателни чувства като гняв, егоизъм и пр.

Той е източник на всички нерви и енергии, които служат като един материален проводник за проява на мислителните процеси.

В това си качество той се явява като физическа база на умственото тяло.

Умствения живот става интензивен, мисълта ясна, бърза, разрешаването на възникналите проблеми става с известна лекота, явява се стремеж към въпроси от по-висше естество и пр.

Когато тоя център вземе надмощие, явяват се всички качества, присъщи на нервния темперамент.

Описаните дотук три центъра играят най-важна роля в целия психически живот на човека, всяко нарушение, смущение в тяхната функция поражда дисхармонии и в резултат – страдания.

Силите които са свързани с първия и последния център имат противоположна посока в своето движение.

Средния служи като крепител на тяхното равновесие.

Всяко внезапно излизане от това равновесие, причинено най-често от психични ефекти като уплаха, гняв и пр., поражда нарушение, на съзнанието, което може дори да бъде последство от припадък, умопомрачение и пр.

Влошат ли се те, регулирането става невъзможно и в резултат всичките отрицателни последствия, за които споменахме.

Представете си например, че се намирате в едно най-благоприятно душевно състояние; в този момент вие мислите че сте намерили щастието, но достатъчно е само една обидна дума, един жест, едно горчиво чувство и в миг всичко е разрушено.

Тогава где е гаранцията за това щастие?

Нейната съдба е всецяло в зависимост от океанските вълни.

Усилят ли се - тя е загубена.

Задачата обаче на окултния ученик е да излезе от това положение.

Той трябва да стане господар на тази лодка, да вземе нейните лопати и да я направлява смело и разумно в бурния океан, с други думи казано, да стане господар на своя вътрешен мир.

Една задача наистина трудна, но не неизпълнима.

В това отношение той е изправен пред себе си, също както ученикът по музика пред своя инструмент.

Той трябва да познава добре тоя инструмент и да не си прави илюзии, че научаването ще стане само по себе си, или: само чрез гледане как другите свирят.

За целта е нужно само едно упражнение, труд и постоянство И ако за изучаването на един музикален инструмент са необходими цели години, то какво представлява в сравнение с това задачата на окултния ученик?

Явява се обаче въпросът, кой е пътят и кои са методите за постигане на тая цел.

Има методи за това, но те не могат да станат предмет на една окултна литература, те могат да бъдат дадени само в една окултна школа, гдето Учителят лично ги дава на своите избрани ученици.

Стремеж чист, светъл, по-скъп от всички блага на живота.

20. НОВИТЕ ПЪТИЩА В ИЗКУСТВОТО - Х.К. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Изпърво човекът живее само за себе си, поставя живота на своята личност по-горе от всичко, единствен подтик за дейност у него е насладата и за свое лично благо той е готов да лиши от благо всички околни същества.

Това е първобитното животоразбиране, това е животът на гъсеницата, която се отличава със своята лакомия – всичко изпояжда.

Втората фаза на съзнателния живот е, когато човек надрасне личното съзнание, разшири своята любов към група от личности – семейство, народ - и заради благото на тези лица, жертвува своето лично благо.

Подтик за дейност на тая фаза на съзнанието е славата, общественото одобрение.

Третата фаза на съзнателния живот е пробуждането на Божественото съзнание, когато човек разшири своята любов към всички хора и народи, когато обгърне в своята любов цялата вселена – от необятните слънца и вселени, до най-малките буболечки и тревици; това е животът на свободната и красива пеперуда, която вече се храни не както гъсеницата – всичко да изпояжда, а както пчелата – всичко оплодотворява, смучейки сокове от разните цветя.

Подтик за дейност в тази фаза на съзнателния живот не е нито насладата, нито славата, а божествената, необятна любов.

ЗА КРИЗАТА В СЪВРЕМЕННАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Всички страдания, всички противоречия и бедствия които измъчват съвременното човечество, се дължат на туй, че то преживява една преходна стадия от общественото към божественото животоразбиране, от живота на какавидата в живота на пеперудата.

Всички граници, които делят затворените в своите черупки отделни личности, класи и народи, ще се разрушат и хората ще разберат, че по цялата земя няма много народи, а един народ - Божия народ; няма много закони, а един закон, законът на любовта към всичко живо; ще разберат, че всички хора - преди да са немци, французи, руси, англичани, християни, мохамедани - преди всичко са братя - човеци - свързани с един общ произход, с едно общо предназначение и с една обща цел.

21. ПРИКАЗКИТЕ НА АБЕН ЕЛ ХАСАД - Х.К. Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Аз зная, че зад красотата на света е душата.

Индуса никога не изобразява предмета само за предмета, но винаги има пред вид Божественото вътре в него.

Само човешката душа е красива.

А символът изразява красота.

Тъй всяка идея в своето съвършенство е обща за всички хора.

Те са му тъй необходими, както ключът за една врата.

Природата охотно дава образци, за да се сведат тия идеали в реални форми.

Но те също тъй имат свободата да подирят и намерят символи за тия идеали в глъбините на дълбокия интуитивен усет.

Тогава изпъква въпросът, съществува ли красота сама по себе си, вън от нашите представи за нея?

Въпроси тъй трудни за разрешение, както и разгадката на света.

Сама по себе си красотата е в допир с нещата, с формите, но е извън тях, извън времето и пространството.

Някога човек може да чувствува красота, без видим външен обект, да се наслаждава на музика без да чува звук, да носи трепета на лиричният ритъм, ефирен, разлян по незнайните безбрежия на душата.

От тук изхожда оня дълбок стремеж по нещо си: някога ясно и определено, някога слабо очертано, широко безпределно, какъвто познават само гениите - цветята на човечеството.

Съвременното изкуство на запада се е занимавало с всичко, което е отсам забранения вход; тук е видимото, изследваемото - в него има красота; но прекрасното е отвъд.

Съществува ли реалното вън от нашите представи за него?

Те никога не са си поставяли за цел подробностите на видимият свят - той за тях е илюзия!

Целта на изкуството те виждат само в изразяване на нашите представи за реалното, което е и абсолютното, неизменното, свръхчовешкото.

Във Фар-Ем-Ху - сфинкса на Египет, случайното, преходното, видимото е взето, само за да изрази туй, което е още по-хубаво от природата - символите на вечността.

Царската глава с величествен съзерцателен поглед, лъвското тяло израз на сила, са взети само дотолкова, доколкото те са символи.

А символът изразява красота.

Художникът се е стремял да я открие във всичко, като възпроизвежда видимите неща - абсолютното, неизменното, да познае безкрайната същина на светът.

Тук е необходимо пълно разбиране и откриване връзките и законите, положени в основите на природата.

Днес не са открити още ония закони на светлината, които египетският гений е познавал и по чиито закони тъй е изваял пеещите колоси на Мемнона - при изгревните и залезните слънчеви лъчи.

Желанието на древния и източен творец е да одухотвори всичко, докле се слее напълно с великото „Всичко".

Всичко в него е възвишено, гонещо свръхсъзнатите същности, дълбоко съзерцаваните черти, вечни и неизменни.

Той никога не е зацапал своята ръка, за да изрази низшето в живота.

А в поклонението на природата - видим символ на Божеството.

Когато западът се сблъска в своето изкуство с изтока и видя неговото творчество, той отначало го отхвърли с горделив жест - защото го не разбра!

Западният мироглед считаше природата за откровение, което носи своята завършеност и пълнота и трябва да се възприеме и изрази чрез външните чувства.

Той величаеше външния художествен усет, що ни въвежда в природата и нейните явления и изрази своята сила чрез мощната техника на западното право предаване хармонията на формите - тяхната симетричност - техните подробности.

Западът беше наследникът на класическото Елинско изкуство.

А тая стъпка на запада роди новото.

Яви се епохата (ако може да носи това име) на Свинбърн, Петер, Шелли, Бодлер, Едгар По.

Но по-право е да се каже: лудият бяг на запада към изток и неговият идеализъм.

Реализмът на западното изкуство изпълни една от най-хубавите страници в неговият път.

Той го обогати, внесе живота на безкрайно менящата се форма, той разпростря ръце по всичките гънки на природата, той внесе геометричността и симетрията на видимото.

Затова и той постоянно черпи вдъхновение от непостижимите класически образци.

Причината за всичко това беше, че западният творец координираше своят мироглед с тоя на наука, философия, религия, общество, култура.

В древността, па и днес на изток общият мироглед е ехо, е следа от стъпките на шепата гении, в своите стремежи единствени проникнати с мисълта за „Великото".

Не традиции, не указания на жреците са ограничавали художника, а това, че пътят към изразяване на абсолютното е само един.

– Той е символът.

А в символа на изтока е положена една математична мисъл.

Западът за това говори: „В безпристрастният култ на красотата се намира крайно и пълно завършване духовното аз на човека, което в художествените преживявания, познава най-възвишените наслади - сливане с мировата душа".

Нашето западно изкуство е преминало крайния предел на един от своите цикли.

Трябва да гледаме с внимание всички сегашни форми, през които минава западното изкуство.

След едно отклонение, тъй необходимо и тъй благодатно, сега то е видяло в зазоряващия се ден, своя идеал.

С копнеж на влюбен момък, то се е запътило с големи стъпки към него.

Всички форми, в които се затваря съвременното изкуство, са път, те са необходими при неговия възврат.

В музея в Гиза, статуята на Хефрен предава тържествения покой на царя, спокойствие, съзерцание, неземна мощ с толкова благородство, че е трудно постигането на по-краен идеализъм.

Халдея е дала фигурата на силния, страшно могъщия цар, който води за ухото или за гривата лъв.

Всичко като че ли там е съсредоточено, за да изрази тоя идеал.

Неземност и покой, това съставя същината на Божеството и затова Буда, символът на последното, въплъщава в себе си велика простота, концентрираност абсолютна, освободена от всичко земно.

Векове са се изминали, за да се изрази тъй седящия Буда.

Западното изкуство има свой идеал и той е тъй велик, тъй светъл!

Непознати, нови пътища върви съвременното западно изкуство.

И сега то бърза да стигне своят идеал.

И тованово ще направи преврат в мира на идеите на запада.

22. *** – Ст. К-в Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Преди да се чуят тия тъй странни приказки, хубаво е да се знае нещо за тях, за времената, когато те са излезли, за личността на светия суфи, тъй тайнствено скрит зад развалините на Кордовския Халифат.

И тогава, като че мавърът-разказвач изменя своето лице и вие виждате кремаво, почти прозрачно лице с прави дълги вежди, с хубав орлов нос, с оная блага дълбока вътрешна усмивка, която незабелязано се губи в белоснежните кичури на брадата и дългите спуснати коси.

А всичко това оживено с две смижени тихи и радостни весели очи, чийто отблясък като да изразява сините води на топлото море или лазурно испанско небе.

Говорят, че в схлупената колиба, където той живеел, често дохождали за съвет при мъдреца философи, поети, лекари, астрономи и алхимици.

В по-късни времена, за него се чува, като за голям християнски мистик, когото испанците подложили на костер (огън), за да му дадат отпосле думата Santo (Свети).

Той бил толкова красив, тъй неземно нежен, че художниците го имали за пример при изобразяване на серафими в храмовете.

При чудната обстановка на кордовските дворци, където са се сбирали всички знатни, учени и видни маври на халифата, са били разправяни те.

В книгите на тогавашният поет Бахр Ин Хедис ето що е записано:

Изрядко той слушаше думи в приказна дрямка, из затаените самотни хълмове, из пясъчните пустини, из сините морски глъбини, той слушаше да се носят напеви за древните дни.

„Той разправяше за уреченият час на хиляди народи, за изминалият път на безбройните животи, за отбелязаните брегове на целият човешки живот."

Ония мечтателни лица на благородници с къдрави дълги коси и бради, с орлово извити носове, с мечтателни очи.

Веднъж, когато се завръщал от поход срещу дивите Северни племена, сатрапът Меркус, поднесъл на царя най-хубавата девица от победените племена.

Нейното племе Булахорите я считали за пратеница на боговете.

Алпомс станала Ниневийска царица, прославена по всички царства за нейната хубост.

От далечни задморски царства, царете изпращали поздрави на белонощната царица и подаръци - най-хубавите и различни цветя от своите царства.

За да направи своите цветя достойни за наслада и на Боговете, царицата употребила такова средство, което покрило със страх и скръб цялата Ниневия.

Тя заповядала - най-благородните и знатни девойки на царството да ги довеждат в палатите и да поливат цветята със своите сълзи.

Жестоки палачи биели знатните нежни девойки, за да извират сълзите...

Полуживи ги изнасяли из дворците на страшната царица, без да има надежда в тях за живот.

А от храма тайнствено излизали двама жреци.

Те слагали ръце върху носилките и момите оздравявали.

Нямали нито рани, нито болки, нито помнели за миналото страдание...

Красиви цветя с чудни багри цъфтели в Ниневия нявга.

Само боговете слизали и откъсвали тия цветя, поливани с девичи сълзи.

А тия цветя, отнесени в царството на боговете, ставали красиви човешки души.

23. ОБИЧАЙТЕ СЕБЕ СИ - П. Мълфорд Съдържание на бр. 3 - Житно зърно - година І – 1924 г.

Малцина са я срещали и виждали нейната красота, защото света я нарича блудница и я гони.

Затова тя бяга от шумните пирове и веселби, страни от големите събори и търси самота.

Дълго време само беловласи старци, забравили света с неговия празен шум и безумни борби, съзерцаваха нейната омайна девствена красота.

А ръката й с жест на несъкрушим повелител им сочеше ярка огнена точка, от която излизаше всепроникващ лъч.

Дълго живее тя в самота, съзерцавана само от малцината си беловласи поклонници.

Гореща сълза, като лъчист бисер, се отрони от окото й и отвори път на огнен лъч, който проникна мрака на нощта и се спря на източния мъдрец.

В сърцето му нахлу чудна топлина и прогони всяка тъга - то затуптя в непозната радост и разля нова сила по цялото му същество.

Той почувствува, че е готов в същия момент, когато я видеше, да положи живота си за нея.

Защото само за такава жертва бе достойна тя.

И остави дом и близки, забрави всичко, що му бе мило в света и тръгна да разнася славата на нейната красота и да увещава хората да се обърнат към нея, за да познаят щастието.

Така го хулеха, защото живееха във вечна нощ, виждаха само около себе си и, не вярвайки, че след нощта може да настане ден – не вярваха в светлината.

И той с радост умря за нея.

Съжали нещастното човечество и нова сълза, по-гореща и по-едра, се търкулна по страната й.

И светъл ореол украси три човешки души.

Неизразима радост затрептя в три човешки сърца.

И тримата щастливци, които видяха нейния лик, забравиха себе си.

В сърцата и в умовете им зацарува само тя и те решиха да жертвуват живота си за нея.

Защото само за такава жертва бе достойна тя.

НАГОРЕ

0.91266894340515