Търсене в текстове за 'погледа погледът'

Милиарди същества прелитат пред погледа ми - живи слънца.
Носят се някъде в безкрая и никнат оттам нови и други, все тъй безбройни, със странни нежни светлини, с развихрени пламъци. И всички те отиват към едно голямо слънце. И в това слънце се вливаха милиарди слънца - и то пламваше с жива светлина и издишаше от себе си безброй лъчи. И те се превръщаха в нови слънца, в нови потоци от слънца и бягат в безкрая. Това са огнени водопади, които разнасят в мигновението на окото до бездните на далечината сила и светлина, живот и радост. Милиарди същества прелитат пред погледа ми - живи слънца. Те вдигат ръце, като да благославят целия свят, и мълвят: «Ти Си - и ние сме! Ние сме и Ти си! » * И отново ме отнасят огнени вихрове, които се размесват с чудни светлини, хаос разноцветен, от който изникват много дъги, които се нареждат една до друга в сребърно-бляскава тишина. И тогава бавно започва някаква дивна музика, нежна и тиха, но която минава през всяка моя частица. * Сещам се, че и аз пея и че съм звук, малък тон от жива песен, хармония на дивно съчетани цветове и същини ... Когато отварям очи, Той ме гледа усмихнат.
към текста >>

И погледът ми потърси Неговия.
И все пак бях и нещо друго същевременно, което гледаше и се усмихваше, тъгуваше и се радваше, движеше се със страхотна бързина - и като че ли седеше на едно място. Защото във всичко това бях едновременно ... Постепенно всичко започна да затихва. Огнените искри се сляха в пламъци, пламъците - в огнено море, което стана бистро и блестящо и отрази в себе си всичко. И тогава аз се видях на брега му да седя. Наведох се неволно и се отдръпнах смаян. И погледът ми потърси Неговия. А Той беше пак до мен и се усмихваше. А аз го гледах учудено, защото косите и брадата си видях бели, цели бели... * - Искаш да видиш какво правя? - запита ме Той. - Моля, ако може. Но аз вече станах старец, а нищо не разбрах.
към текста >>

20. ВИДЕНИЯ

И погледът му се вдигна от мен.
- И аз му посочих сияющите кристални дворци на другите хълмове. Общ смях отекна неочаквано наоколо ми. И много гласове ми отвърнаха отведнъж: - Глупако, това са миражи! С бързи крачки се върнах при Него и Го гледах смутен в очите. А той се усмихваше. И погледът му се вдигна от мен. Аз го последвах. Той гледаше чудно хубавите светещи в лазура на небето невероятно красиви постройки. Като малко дете, което не мисли какво говори, аз Го запитах: - Нима наистина е мираж това? Той ме погледна изново и каза тихо: - За спящите сънищата са реалност, а реалността - миражи. А ти, като си буден, защо питаш ?
към текста >>

Без да ща, незнайна сила потегли погледа ми към далечната планина, на която се виждаше самотното светло дърво с плодове, блестящи като живи звезди, и аз го запитах: - А онова там какво е?
- Да, разбира се - потвърди събеседникът ми. - А какви са тия плодове? - О, свещено невежество! - викна той. - Това са плодовете на нашите дървета. Без да ща, незнайна сила потегли погледа ми към далечната планина, на която се виждаше самотното светло дърво с плодове, блестящи като живи звезди, и аз го запитах: - А онова там какво е? - и му го посочих. Лицето му се сгърчи от презрение и той плю. - Онова? Дърво на Живота го наричат - а химера и безумие е истинското му име. Глупци вярват, че ако ядат от него, ще бъдат вечно живи - глупост, в която са вярвали безумците от всички епохи.
към текста >>

21. ОТКРОВЕНИЯ

I . При Адепта (Любомир Лулчев. При Адепта: Окултна повест. София)

Повдигнах погледа си кьм Него.
- Умни бяхме и обезумяхме! Пресъхнаха блатата ни - викаха те - и само жабите крякат сега в тях. Няма ли кой да ни помогне? Помислих да ги питам, но изведнъж познах философите - и не рекох нищо. А те крещяха и се приближаваха до подножието на планината. Повдигнах погледа си кьм Него. Той, замислен, бе се вгледал в далечината. И около главата Му играеха разноцветни светкавици, а от подножието на нозете Му потече бистра могъща река, от която мнозина се наведоха да пият. И когато пиха и се изправиха, очите им бляскаха и лицата им сияеха. Те сядаха кротко в подножието на Планината и погледът им търсеше Неговия. А аз гледах.
към текста >>

Те сядаха кротко в подножието на Планината и погледът им търсеше Неговия.
А те крещяха и се приближаваха до подножието на планината. Повдигнах погледа си кьм Него. Той, замислен, бе се вгледал в далечината. И около главата Му играеха разноцветни светкавици, а от подножието на нозете Му потече бистра могъща река, от която мнозина се наведоха да пият. И когато пиха и се изправиха, очите им бляскаха и лицата им сияеха. Те сядаха кротко в подножието на Планината и погледът им търсеше Неговия. А аз гледах. И нови хора прииждаха постоянно. И всички те викаха нещо, оплакваха се, роптаеха или ругаеха и сочеха юмруци. А след тях вървеше огън, вода и буря - и ги гонеше по самите им пети. А те в смъртен ужас се блъскаха един други и пак бързаха напред, към подножието на Планината, на върха на която седеше Той.
към текста >>

22. Любомир Лулчев II. Творчество: В светлината на Учителя

I. НА ИЗГРЕВА - ПОСРЕЩАНЕ НА СЛЪНЦЕТО. ПАНЕВРИТМИЯ И РАЗГОВОРИ С УЧИТ

Този, който стоеше в средата на групата, беше човек с голяма бяла чалма, обкичена с Маргарит и скъпоценни камъни, погледът му гореше и ме караше да потръпна, цял разтърсен като от електрически удар.
И ето, тая планина почна да се приближава. И като че ли ние със страшна бързина се движехме срещу нея. Тя започна да става все по-голяма и по-голяма, започнаха да се очертават, движат градове, над които като че ли прехвърчахме, гори девствени, върхове заснежени, пътища, реки, пълни с ладии и кораби, плаващи, с тук-там движещи се човешки фигури. Не спях, а това беше сън, нищо друго освен сън. Ето, дойдохме до самата планина, до един от нейните склонове, които чудната сянка прегръщаше като родна сестра и очертаваше дивна картина с грамадните гори, които й служеха като тъмни петна тук и там, за да довършат впечатлението на безподобното величие, на грамадност, на дивна необузданост, която имаше видът на цялата планина... Изведнъж пред нас изпъкна чудно красиво здание, направено като че от мраморни дантели и колони - някакъв дивен чертог, на верандата на който имаше няколко души, облечени в бяло, съсредоточено неподвижни. Този, който стоеше в средата на групата, беше човек с голяма бяла чалма, обкичена с Маргарит и скъпоценни камъни, погледът му гореше и ме караше да потръпна, цял разтърсен като от електрически удар. Той вдигна ръка и каза няколко думи на непознат език. В следния момент моят кореспондентски дух бе свободен и аз нахвърлих няколко думи, които долових. Това беше дивно музикален език, говорен ту гърлено дълбоко, ту тежко, изхождащ тихо от устните... И колкото той говореше - и аз се взирах неволно, прикован с погледа си в него, толкова повече зрееше с бързината на светкавица мисълта в мен, че този човек или неизвестно мен същество съм виждал някъде... И изведнъж той се обърна направо към мен и на чист английски език ми каза най-неочаквано: -Да, преди 6 години на един от ъглите на «Пикадили» в Лондон аз вървях с пет верни, а вие вървяхте сам - и се почудихте, че съм толкова висок, и на тоя празен кръг около мен, който се беше образувал всред тълпата и който всъщност се поддържаше от тия пет мои верни - тоя кръг именно Ви привлече вниманието. - Да - казах аз, - да. Аз именно бях зачуден, как всред тълпата на «Пикадили» можеше да съществува тоя празен кръг - и чак тогава видях всред него Вас, и помня Вашите очи, те бяха тъй горещи... както и сега.
към текста >>

Това беше дивно музикален език, говорен ту гърлено дълбоко, ту тежко, изхождащ тихо от устните... И колкото той говореше - и аз се взирах неволно, прикован с погледа си в него, толкова повече зрееше с бързината на светкавица мисълта в мен, че този човек или неизвестно мен същество съм виждал някъде... И изведнъж той се обърна направо към мен и на чист английски език ми каза най-неочаквано: -Да, преди 6 години на един от ъглите на «Пикадили» в Лондон аз вървях с пет верни, а вие вървяхте сам - и се почудихте, че съм толкова висок, и на тоя празен кръг около мен, който се беше образувал всред тълпата и който всъщност се поддържаше от тия пет мои верни - тоя кръг именно Ви привлече вниманието.
Не спях, а това беше сън, нищо друго освен сън. Ето, дойдохме до самата планина, до един от нейните склонове, които чудната сянка прегръщаше като родна сестра и очертаваше дивна картина с грамадните гори, които й служеха като тъмни петна тук и там, за да довършат впечатлението на безподобното величие, на грамадност, на дивна необузданост, която имаше видът на цялата планина... Изведнъж пред нас изпъкна чудно красиво здание, направено като че от мраморни дантели и колони - някакъв дивен чертог, на верандата на който имаше няколко души, облечени в бяло, съсредоточено неподвижни. Този, който стоеше в средата на групата, беше човек с голяма бяла чалма, обкичена с Маргарит и скъпоценни камъни, погледът му гореше и ме караше да потръпна, цял разтърсен като от електрически удар. Той вдигна ръка и каза няколко думи на непознат език. В следния момент моят кореспондентски дух бе свободен и аз нахвърлих няколко думи, които долових. Това беше дивно музикален език, говорен ту гърлено дълбоко, ту тежко, изхождащ тихо от устните... И колкото той говореше - и аз се взирах неволно, прикован с погледа си в него, толкова повече зрееше с бързината на светкавица мисълта в мен, че този човек или неизвестно мен същество съм виждал някъде... И изведнъж той се обърна направо към мен и на чист английски език ми каза най-неочаквано: -Да, преди 6 години на един от ъглите на «Пикадили» в Лондон аз вървях с пет верни, а вие вървяхте сам - и се почудихте, че съм толкова висок, и на тоя празен кръг около мен, който се беше образувал всред тълпата и който всъщност се поддържаше от тия пет мои верни - тоя кръг именно Ви привлече вниманието. - Да - казах аз, - да. Аз именно бях зачуден, как всред тълпата на «Пикадили» можеше да съществува тоя празен кръг - и чак тогава видях всред него Вас, и помня Вашите очи, те бяха тъй горещи... както и сега. Дълго време аз не можах да ги забравя, а и когато си ги спомних, като че Вие бяхте до мен... - И аз бивах - каза той с лека усмивка. - Ние сме бдели върху Вас, върху Вашето развитие като личност, защото пътят Ви е път на тия, които искрено търсят, а на такива винаги се помага... Исках нещо да кажа, но вместо това се заслушах - зазвуча дивна песен, на която мелодията като че ли излизаше от всяка вещ около нас - и от мраморните стълбове на верандата, и от широколистните палми, вдигнали високо своите перести глави, и от лъчите на слънцето, които вече се провираха тук и там между тях. «Господи, кое е реалното?
към текста >>

О, колко е хубава, колко красиви са очите й, когато погледът й се къпеше в моя... Ето, тя смъкна своя венец от рози и го хвърли при краката ми с усмивка, пълна с нежност... И аз почувствувах нещо странно, никога досега неизпитва-но - обич към девица и съпруга, и към собствено дете, елени в едно, в дивна песен, нечувана досега... Незнаещ какво да правя, аз протегнах ръце към нея.
Гъсти вълни от благовония ни лъхнаха. Танцуващите девойки с венци от рози на глава и развеяни невиждани досега от мене облекла, минаваха вече по-близо и по-близо... Незнайни парфюми се носеха около тях като облаци. Ето ги до самия мен... гледат ме... ако протегна ръка, може да се косна до техните бели покривала... Не, това не е т а н е ц , това е нещо божествено, хармонично и красиво... Десетки ръце се протягат изведнъж, нозе се вдигат красиво, едновременно, пози сменяват, като от тих вятър на залез слънце... Аз самият забравих кой съм и къде съм. Стори ми се, че съм лек като някой облак, носен по планината, че самият аз съм някой друг, когото досега не съм познавал... И когато една от групите на танцуващите се приближи до мене и ме погледнаха, аз издадох вик - едно име споменах, незнайно досега за мен... и една от тях впери своите сини очи в мен... Целият потръпнах. Огън премина през цялото ми същество... Аз я знаех, чувствувах това - името й поменувах... и все пак коя беше тя? О, колко е хубава, колко красиви са очите й, когато погледът й се къпеше в моя... Ето, тя смъкна своя венец от рози и го хвърли при краката ми с усмивка, пълна с нежност... И аз почувствувах нещо странно, никога досега неизпитва-но - обич към девица и съпруга, и към собствено дете, елени в едно, в дивна песен, нечувана досега... Незнаещ какво да правя, аз протегнах ръце към нея. Облъхна ме лек вятър на нейното покривало, усмивката й като че ли се косна до челото ми... и играещите се отдалечиха. Затихна музиката заедно с тях... Отново се пусна мъгла, като на свечеряване. Храмът потъна някъде в далечината, в която постепенно се смаляваха и фигурите на танцуващите... Най-после музиката млъкна, всичко се някъде скри... Седях с отпуснати ръце, гледащ с тежък поглед и дишащ още благоуханието на незнайни парфюми... В мен кипеше нещо. Искаше ми се да скоча, да викам, да търся оная, която току-що бях видял и която като че ли отнесе със себе си душата ми... Чувствувах ужасно напрежение. Какво беше всичко това?
към текста >>

Момъкът сяда и погледът му говори повече от всяка дума.
Той нищо не чува. После го бута леко по рамото. Той вдига очи, пълни със сълзи. В туй време няколко розови лъча бързо излизат от нас до сърцата на момъка и момата. Те се гледат няколко секунди... Обвиваме ги с лека розова мъгла. Момъкът сяда и погледът му говори повече от всяка дума. От нейното сърце се струят цели потоци - синкави и розови. Тя го хваща за ръката и го повдига, като му сочи на недалечната тяхна ферма... Ние отлитаме отново, като сами да сме някакъв облак, който променя посоките си както иска и отива където си ще... Ето, ние сме в стаята на едно болно дете. Всичкият възможен разкош е около него. То лежи, а от тялото му, като от някакъв спукан съд, изтичат по всички страни тънички светливи вадулици и се губят, попити в пространството. Детето става все по-бледо и потъмнява.
към текста >>

Напротив, в техните лица личеше такава преданост и вяра, че аз не можах да отделя погледа си от тях.
Най-напред изхвърчаха купите сено по полето им, после - по дворищата, плетовете, покривите на техните къщи, някои от които се събориха... Животни се разтичаха, хората изоставиха, па и навярно забравиха своите намерения -да умъртвяват другите, защото след няколко минути само бяха се пръснали като пилци из полето и към селото... Няколко огнени светкавици прелетяха от нас до земята и подпалиха една купчина слама. Камбаните на църквата забиха тревожно. В следния миг огнен лъч кръстоса камбанарията - и тя рухна... Малката група не бе мръднала от мястото си. Коленичили, те се молеха горещо. Вятърът развяваше дрехите им, но те като че ли нямаха никакъв страх от станалото. Напротив, в техните лица личеше такава преданост и вяра, че аз не можах да отделя погледа си от тях. Искаше ми се да питам, но нямаше как и кога - сякаш бях станал аз самият огън, стихия, която ври, плющи, като грамадни пламъци, без граници на своето могъщество... Зная, че като пиша така, аз рискувам твърде много, защото кой или колцина са преживели това, за да го разберат? Но аз си обещах да пиша тъй, както си беше - а как ще го преценят - това е малко важно; тия, които знаят, както и да го преценяват, не ще има съществено значение, защото ще бъде равносилно с това слепите дати дадат преценка на светлината или на дъгата... Ние летяхме доста над земята и всякъде, където минавахме, хората под нас бягаха и се криеха, а като наша сянка долу се вдигнаха вихрушки и бури... После изведнъж като че ли се откъсна от нас грамадна тежест и ние се устремихме право нагоре, земята посивя и всичко се сля в сив, непрогледен мрак. Това трая достатъчно време, когато пак ми се стори, че започваше да се разсъмва, да става по-светло, и аз забелязах, че се спускаме над голямо безбрежно море, в което вълните, неспирани от нищо, се носеха с бясна ярост... Мисълта, че падаме в тая стихия, ме накара да се чувствувам в смъртна опасност, но това чувство засягаше сякаш нещо далечно, а не самия мене... Ние се спускахме все по-долу и по-долу. Страшна беше бурята, но пред нашите очи се откри още по-страшна картина: върху един плот от свързана дъски и греди, който едва се крепеше над вълните, които постоянно го заливаха, две човекоподобни същества, измъчени и изгладнели, се бореха кой кого да изяде! О, това беше страшно - борба, последна борба, за да изпие един живот другия... Картината беше страшна, но аз нямах време да я гледам или разсъждавам.
към текста >>

23. Любомир Лулчев IV. Творчество: С Христа (трилогия) III. Благословение

Весела Несторова, Вергилий Кръстев

Няколко облаци с най-чудновати форми се простираха в златните рамки на невидимото още слънце в една картина, която неволно спря погледа им.
Те вървяха доста бързо по шосето.23 От двете им страни се вдигаше боровата гора и даваше илюзия като да са някъде далеч от града. Но по тоя път вече по-често срещаха подранили млекарски кабриолетчета и тежко натоварени с дървен материал кола, които скърцаха и тряскаха от време на време. Няколко селяни и селянки отиваха с товари и кошници към града; други ранобудни граждани и някои двойки крачеха нагоре, може би на разходка. Скоро те стигнаха до края на гората. Небето на изток вече гореше от злато жълто и пурпур. Няколко облаци с най-чудновати форми се простираха в златните рамки на невидимото още слънце в една картина, която неволно спря погледа им. - Ще изгрее скоро - каза Иванка. Никой не й отговори. После голяма пауза, бащата на Анка каза: - Какво би станало с всички ни, ако нямаше Слънцето? - О, да, надали би имало живот на Земята - каза Генко. И пак всички се умълчаха за известно време.
към текста >>

Той се приближи и погледът му не можа да се откъсне от фигурата на Учителя.
Чувствуваше се като че ли това е най-важният момент. Всички вдигнаха дясната си ръка някак особено.29 Също стори и Учителят, а след това от всички страни се устремиха към него. Най-напред тичаха деца, но имаше и възрастни. Генко се приближи бързо да види защо. И когато стигна по-близо, той разбра - целуваха ръка. Той се приближи и погледът му не можа да се откъсне от фигурата на Учителя. И колкото повече гледаше, толкова повече му се струваше, че нещо незнайно става, че той е в друг, неземен свят, в който вижда всичко това, че нещо потиснато, спирано в самия него като някоя лавина или спряна вода, е тръгнало да тече буйно и наедно с това отвлича и нещо мътно, тъмно, тежко, което е притискало душата му. Около него стотина души - деца, момичета, юноши, баби, побелели хора, се притискаха леко и се мъчеха да надзърнат за миг в очите на тоя, който раздаваше сякаш невидими неща, но което всеки щом получеше, блясваха очите от вътрешна радост, а лицето като че ли разцъфваше. Генко толкова беше се унесъл в това, което гледаше, което ставаше видимо пред очите му и невидимо в душата му, че когато се намери пред тия проникващи очи и бяла фигура, той нямаше време да си даде някакъв отчет. Той пое бързо протегнатата му ръка, гледаше втренчено очите на Учителя, целуна бързо и сам се чу като че други да каже с устата му: - Благодаря, Учителю! 30 Учителят му стисна ръката, кимна с глава и изпроводи с поглед.
към текста >>

24. A.Паневритмия от Беинса Дуно I. Учителят за значението и изпълнението на Паневритмията

ТОМ 22

Когато започнем да играем Паневритмията, ние трябва да насочваме съответно ръцете си в посока 45 , като същевременно и погледът ни трябва да бъде насочен под този градус.
69) „Състоянието е (при Паневритмията) да благославяш. Пръстите на ръцете да не са разперени, а прибрани, ръката да бъде вдигната на 45° " Паневритмията е хармонично, творческо изявление на Божественото начало във Вселената. Тя се състои от 28 упражнения и включва в себе си и слънчевите лъчи, и Пентаграма. Построена е върху ъгъла, образуван между човека и небето от 45 , откъдето идват Божествените и духовните сили към Земята. Това е пътят, по който всички разумни същества ни посещават и благославят. Когато започнем да играем Паневритмията, ние трябва да насочваме съответно ръцете си в посока 45 , като същевременно и погледът ни трябва да бъде насочен под този градус. Ако човек се концентрира и отправи погледа си под ъгъл 45° , той може да види духовния свят, който е много красив. Аз съм го виждал. Светлината там е по- кафява, както в облачно време е на Земята. Има много къщи с разтворени прозорци и врати и много плодни дървета, пълни с плодове. Понеже там няма крадци и разбойници, къщите са широко отворени и достъпни за всеки, който иска да ги посети.
към текста >>

Ако човек се концентрира и отправи погледа си под ъгъл 45° , той може да види духовния свят, който е много красив.
Пръстите на ръцете да не са разперени, а прибрани, ръката да бъде вдигната на 45° " Паневритмията е хармонично, творческо изявление на Божественото начало във Вселената. Тя се състои от 28 упражнения и включва в себе си и слънчевите лъчи, и Пентаграма. Построена е върху ъгъла, образуван между човека и небето от 45 , откъдето идват Божествените и духовните сили към Земята. Това е пътят, по който всички разумни същества ни посещават и благославят. Когато започнем да играем Паневритмията, ние трябва да насочваме съответно ръцете си в посока 45 , като същевременно и погледът ни трябва да бъде насочен под този градус. Ако човек се концентрира и отправи погледа си под ъгъл 45° , той може да види духовния свят, който е много красив. Аз съм го виждал. Светлината там е по- кафява, както в облачно време е на Земята. Има много къщи с разтворени прозорци и врати и много плодни дървета, пълни с плодове. Понеже там няма крадци и разбойници, къщите са широко отворени и достъпни за всеки, който иска да ги посети. Те са на доста голямо разстояние една от друга.
към текста >>

25. 2. УПРАЖНЕНИЯ - НОСИТЕЛИ НА ЕНЕРГИИТЕ ОТ ДУХОВНИЯ СВЯТ

ТОМ 22

Тялото е обърнато наляво към центъра на кръга, ръцете са надолу до краката, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°.
Това упражнение говори за борбата в човека на Духът с плътта, на ума със сърцето, на мисълта с чувствата. Ученикът няма такава борба в себе си и няма нужда да се върти и обръща наляво и дясно, а да върви само напред към Истината, която е крайната цел на нашето развитие. Тялото му е обърнато напред и само ръцете му отиват от дясно и ляво до краката му и се изнасят напред под ъгъл от 45°. В това 11 упражнение великият музикант - господин Благи Жеков измени изпълнението, като знака за повторение сложен от Учителя след 20 такт (Птички хвъркат весело...) го измести 4 такта назад (въздух благодат) пред тези думи и упорито налага глупостта си в Паневритмията, като така се променят движенията в играта. Голям герой, който смело коригира Бога и хиляди години ще плаща за глупостта си, но ще бъде с рога и копита. Тялото е обърнато наляво към центъра на кръга, ръцете са надолу до краката, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°. Правим крачка с десния кран напред и ръцете успоредни с длани надолу се изнасят напред и нагоре под ъгъл от 45°. Правим крачка с левия крак напред и обръщаме тялото си надясно, с гръб към центъра, като придвижваме десния крак половин крачка напред и ръцете отиват надясно, надолу до краката. Правим крачка с десния крак напред и ръцете успоредни с длани надолу се изнасят напред и нагоре под ъгъл от 45°. Обръщаме тялото наляво с лице към центъра, като едновременно придвижваме левият крак половин крачка напред и ръцете отиват наляво долу до краката. Тези движения с ръцете и краката се повтарят 68 такта, докато трае мелодията на упражнение № 11.
към текста >>

Играчите се обръщат с лице към центъра на кръга, ръцете са под ъгъл 45°, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45° и краката са един до друг.
То завършва с прибиране на левия крак до десния, а ръцете отиват до тялото. 12. „СКАЧАНЕ " Нагоре да полетим към небесния простор. С мир, любов и светлина всичко расте в красота и ни носи мъдростта! След като сме се учили дълго време от Любовта и Мъдростта и сме поели пътя към Истината, ние искаме да се доближим до Източника на Живота - Божественото. Ние първо му се покланяме и след това поднасяме своята радост, че сме приложили Любовта и Мъдростта в живота си, чрез леко пляскане над главата с двете ръце. Играчите се обръщат с лице към центъра на кръга, ръцете са под ъгъл 45°, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45° и краката са един до друг. Тялото се навежда от кръста надолу, покланяме се към земята, като ръцете се опират на земята до краката , изправяме тялото нагоре, като същевременно ръцете отиват нагоре, леко пляскаме двете ръце над главата и веднага ги поставяме на изходното положение под ъгъл 45°. Пак се навеждаме надолу и повтаряме упражнението. Тези движения продължават 15 такта, докато трае музиката на упражнение № 12. Тялото се обръща по посока на движението на Паневритмията и ръцете се свалят покрай тялото с длани надолу. При това упражнение ръцете отиват при клякането до земята и я опират, без да отиват назад към гърба - за връзка с черната ложа, както мнозина го правят.
към текста >>

Ръцете са поставени хоризонтално на гърдите с длани надолу и допрени пръсти, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°.
„ТЪКАНЕ " След радостта и издигането ни нагоре ние идваме пак на Земята, където ни предстои да градим основите на новия живот. Чрез прекръстосване енергиите на Любовта и Мъдростта ние създаваме условия за хармонично развитие на човешкия живот (играчите, които при започване на упражнението са били от вътрешната страна към центъра на кръга, разменят мястото си с този, който е от външната страна - става смяна на местата на двамата играчи). При започване на упражнението десният от външния кръг прави две стъпки напред и при кръстосването той минава винаги пред левия вътрешен играч до края на упражнението. Всеки ден, всеки час, всякоя минута ний сновем и тъчем най-красиви мисли, и живот свят и чист във душите вливаме. Първо движение: 1. Ръцете са поставени хоризонтално на гърдите с длани надолу и допрени пръсти, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°. Правим крачка с десния крак напред и ръцете едновременно се разтварят хоризонтално напред и встрани с длани надолу. Правим крачка с левия крак напред и ръцете се връщат в изходно положение пред гърдите. Правят се осем такива крачки и левият крак се прибира до десния. Нека мир и любов в сърца ни да царува, доброта, милосердие в нази да живей. Светлина и веселие навред да грей.
към текста >>

Главата - обърната надясно, а погледът е нагоре под ъгъл 45° по посока на движението на ръцете.
Тези движения се повтарят 60 такта до края на мелодия № 13, когато краката се прибират и ръцете се свалят покрай тялото. 14."МИСЛИ " След като сме съградили основите на новия живот, ние отправяме мислите си към менталния свят, за да възприемем оттам светлите идеи на възвишените същества, чрез които да изградим нашето духовно и Божествено тяло. Мисли, право мисли. Мисли, право мисли. 1. Ръцете издигнати надясно и нагоре с длани надолу под ъгъл 45°. Главата - обърната надясно, а погледът е нагоре под ъгъл 45° по посока на движението на ръцете. Ръцете са опънати и бавно се свалят надолу и издигат наляво и нагоре с длани надолу под ъгъл от 45°, като едновременно главата следва движението на ръцете, и се обръща наляво и погледът е пак под 45° по посока на ръцете. Тези движения се изиграват на място 6 такта. Свещени мисли за живота ти крепи. Свещени мисли за живота ти крепи. 2. Ръцете се свалят на височината на кръста, свити в лактите с длани една срещу друга.
към текста >>

Ръцете са опънати и бавно се свалят надолу и издигат наляво и нагоре с длани надолу под ъгъл от 45°, като едновременно главата следва движението на ръцете, и се обръща наляво и погледът е пак под 45° по посока на ръцете.
14."МИСЛИ " След като сме съградили основите на новия живот, ние отправяме мислите си към менталния свят, за да възприемем оттам светлите идеи на възвишените същества, чрез които да изградим нашето духовно и Божествено тяло. Мисли, право мисли. Мисли, право мисли. 1. Ръцете издигнати надясно и нагоре с длани надолу под ъгъл 45°. Главата - обърната надясно, а погледът е нагоре под ъгъл 45° по посока на движението на ръцете. Ръцете са опънати и бавно се свалят надолу и издигат наляво и нагоре с длани надолу под ъгъл от 45°, като едновременно главата следва движението на ръцете, и се обръща наляво и погледът е пак под 45° по посока на ръцете. Тези движения се изиграват на място 6 такта. Свещени мисли за живота ти крепи. Свещени мисли за живота ти крепи. 2. Ръцете се свалят на височината на кръста, свити в лактите с длани една срещу друга. Правим стъпка с десния крак напред и ръцете правят кръгообразни движения от китките като сфера, в която ограждаме нещо ценно.
към текста >>

Играчите са наредени по посока на движението на Паневритмията, ръцете прибрани до тялото, погледът напред и нагоре под ъгъл 45°.
„АОУМ" * Аоум, Аоум, Аоум, Аоум. (4 пъти) След като сме възприели и укрепили свещените мисли в нас, с тях ние се отправяме към Духа да ни помогне в мъчнотиите на живота. „Аоум" е любимата мелодия на Учителя - Свещена мелодия. Това е Ешуа - на еврейски Христос, когото Бог е поставил за наш Учител от хиляди векове и Който никога не е разпъван. Това е най-свещеното упражнение от Паневритмията, а някои наши приятели го играят като балет. Играчите са наредени по посока на движението на Паневритмията, ръцете прибрани до тялото, погледът напред и нагоре под ъгъл 45°. Правим крачка с десния крак напред, като едновременно дясната ръка се издига с длан надолу, напред и нагоре под ъгъл 45°, а лявата остава спусната покрай тялото, като правим полукрачка с левият крак. Правим крачка с левия крак напред, а десният се повдига на пръсти, като едновременно прибираме дясната ръка до тялото си, а лявата издигаме опъната с длан надолу, напред и нагоре под ъгъл 45°, като правиме полукрачка с десният крак. Вижте във филма, който е заснет, как Учителят играе това упражнение. Тези движения продължават до края на мелодия № 15, която се състои от 7 такта плюс един ауфтакт. Правят се общо 7 стъпки Упражнението се свири и играе 4 пъти за четирите свята, в които ние трябва да се подвизаваме: физически, духовен (астрален), умствен (ментален) и причинен.
към текста >>

Двете ръце са поставени с длани към гърдите и пръстите опират на слънчевия възел, Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°. 1.
Другото - „Сила жива", то е за сърцето да се обнови. Тук ритъмът трябва да се измени." ("Минало, настояще, бъдеще", с. 207) Първо движение: Изгрява слънцето, праща светлина, носи радост за живота тя. * Забележка: Аоум е Троицата: Бог - Отец, Бог - Син и Бог - Дух, чрез които се даде Словото Божие на Земята. Учителя обяснява, че правилното му произнасяне е Аоум. Двете ръце са поставени с длани към гърдите и пръстите опират на слънчевия възел, Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°. 1. Правим крачка с десния крак напред на пръсти, като едновременно издигаме ръцете нагоре над главата, образувайки венец с длани надолу. „Хубаво е да не се допират пръстите - кръгът да не се затваря, а да има един малък отвор на венеца, от който да излизат мъчнотиите, които имаме в живота си" - Учителя Левият крак се издига на пръсти, като правим полукрачка с левият крак. 2. Правим крачка с левия крак напред на пръсти, като едновременно с това обръщаме ръцете си с дланите навън и ги сваляме хоризонтално с длани надолу на височината на раменете, като правим полукрачка с десният крак. 3. Правим крачка с десния крак напред, като едновременно с това обръщаме дланите на ръцете напред и ги прибираме върху слънчевия възел, а левият крак се повдига на пръсти и правим полустъпка с левия крак. Тези три точки се изпълняват още веднъж, като при повторението започваме с левия крак и накрая ръцете се свалят надолу покрай тялото.
към текста >>

Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°.
Когато тръгваме напред и правим 8 крачки с десния и левия крак и в полукръгове разтваряме ръцете си нагоре над главата, ние се отваряме за онези живителни сили, чрез които да придобием Добродетел, Правда, Истина и Мъдрост - основа за нашия разумен живот. Първо движение: Слънцето грей, трепти зората от живот и любов. Трепти зората, грейнала в брилянтени лъчи. 1. Всички играещи застават с лице към центъра на кръга. Ръцете са на гърдите с допрени пръсти и длани надолу. Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°. Правим крачка с десния крак надясно, като опираме земята само с пръстите му, а левият крак естествено се свива малко в коляното и се изправя, когато едновременно разтваряме двете ръце хоризонтално настрани с длани надолу на височината на гърдите. 2. Десният крак се връща на мястото си и ръцете на изходното си положение. При третия и четвъртия такт правим същите движения, но с левия крак. Така правим 4 крачки с десния и с левия крак на място и хоризонтални движения на ръцете. Второ движение: Всичко днес пей, всичко днес сладкогласно пей за Божий ден, за новий светъл Божи ден, за радост нова, що в сърцата ни безспирно лей. 1.
към текста >>

Ръцете са на гърдите с допрени пръсти и длани надолу, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45° и правим крачка с десния крак напред с лице, обърнато към центъра на кръга, като същевременно издигаме двете ръце отвесно нагоре над главата до горно положение, разтваряме ги с длани надолу и ги сваляме хоризонтално на височината на раменете.
Правим крачка с десния крак надясно, като опираме земята само с пръстите му, а левият крак естествено се свива малко в коляното и се изправя, когато едновременно разтваряме двете ръце хоризонтално настрани с длани надолу на височината на гърдите. 2. Десният крак се връща на мястото си и ръцете на изходното си положение. При третия и четвъртия такт правим същите движения, но с левия крак. Така правим 4 крачки с десния и с левия крак на място и хоризонтални движения на ръцете. Второ движение: Всичко днес пей, всичко днес сладкогласно пей за Божий ден, за новий светъл Божи ден, за радост нова, що в сърцата ни безспирно лей. 1. Ръцете са на гърдите с допрени пръсти и длани надолу, погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45° и правим крачка с десния крак напред с лице, обърнато към центъра на кръга, като същевременно издигаме двете ръце отвесно нагоре над главата до горно положение, разтваряме ги с длани надолу и ги сваляме хоризонтално на височината на раменете. Правиме полукръгове при движението. 2. Правим крачка с левия крак напред и ръцете отиват на изходното си положение на гърдите. Правят се 8 крачки, като на последната крачка тялото се обръща под ъгъл 90° вляво. Повтаряме движенията на краката и ръцете от упражнението Първо движение и Второ движение и след това се обръщаме наляво под ъгъл 90°. С тези движения ние очертаваме два квадрата толкова, колкото трае музиката на упражнение № 17, с повторението от началото до края. 18.
към текста >>

„КРАСОТА " След като извървяхме двата квадрата на земния и духовния живот и приехме силите и енергиите на добродетелите, проектирани от квадрата, ние обръщаме погледа си към красивото и великото, което никога не се губи - към Бога, Който е вечната красота на живота.
Правиме полукръгове при движението. 2. Правим крачка с левия крак напред и ръцете отиват на изходното си положение на гърдите. Правят се 8 крачки, като на последната крачка тялото се обръща под ъгъл 90° вляво. Повтаряме движенията на краката и ръцете от упражнението Първо движение и Второ движение и след това се обръщаме наляво под ъгъл 90°. С тези движения ние очертаваме два квадрата толкова, колкото трае музиката на упражнение № 17, с повторението от началото до края. 18. „КРАСОТА " След като извървяхме двата квадрата на земния и духовния живот и приехме силите и енергиите на добродетелите, проектирани от квадрата, ние обръщаме погледа си към красивото и великото, което никога не се губи - към Бога, Който е вечната красота на живота. Думите важат за 18-то и 19-то упражнение. Всяка сутрин в ранен час Слънцето посрещаме. Лъчи, въздух и роса радват нашите сърца. Вдъхновени мисли да потекат и красиви чувства да растат. Сладки зрели плодове да дават и живота вред да украсяват.
към текста >>

Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°.
Грейнали лъчи навред. Бистро изворче шурти. Радост блика в целий свят. Птичка весело лети. 1. Участниците са в посоката на движението на Паневритмията със събрани крака и ръцете до тялото. Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл 45°. Правим крачка с десния крак напред, левият се повдига на пръстите и дясната ръка с длан надолу се издига напред и нагоре под ъгъл 45°, а лявата ръка остава спусната до тялото, като преместваме левият крак половин крачка напред. Правим половин крачка с левия крак напред към десния и не се люлеем назад, както е описано в Паневритмията от 1938 г. и тази на Митовска, а постоянно се движим все напред. 2. Правим крачка с левия крак напред, десният се повдига леко на пръстите си и лявата ръка с длан надолу се издига напред и нагоре под ъгъл 45°, а дясната ръка е прибрана до тялото като преместваме десния крак половин крачка напред. Правим крачка с десния крак напред и тези движения от точка 1 и 2 се повтарят през цялото упражнение, докато трае музиката на упражнение № 18 - 90 такта. 19.
към текста >>

Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл от 45°.
Правим крачка с левия крак напред, десният се повдига леко на пръстите си и лявата ръка с длан надолу се издига напред и нагоре под ъгъл 45°, а дясната ръка е прибрана до тялото като преместваме десния крак половин крачка напред. Правим крачка с десния крак напред и тези движения от точка 1 и 2 се повтарят през цялото упражнение, докато трае музиката на упражнение № 18 - 90 такта. 19. „ПОДВИЖНОСТ " След възприемане на красотата в живота и след като сме се доближили до Бога, ние даваме външен израз на нашето душевно разположение чрез меки, магнетични и пластични движения на ръцете. 1. Играещите остават с лице към центъра на кръга. Ръцете са насочени наляво и надолу, до тялото. Погледът е насочен напред и нагоре под ъгъл от 45°. Правим крачка с десния крак напред и изнасяме в полукръг ръцете надясно, като едновременно обръщаме и тялото надясно. Насочваме лявата си ръка напред и нагоре под ъгъл от 45°. а дясната е в права линия с нея назад и правим вълнообразни движения с двете ръце, опънати и прави, нагоре и надолу, като летене. Едновременно правим 4 крачки с десния и левия крак, като на последната крачка с левия крак тялото се обръща наляво. 2 Насочваме дясната си ръка напред и нагоре под ъгъл от 45°, а лявата е в прави линия с нея назад и правим вълнообразни движения с двете ръце опънати и прави, нагоре и надолу - като летене, с лице към центъра на кръга.
към текста >>

26. Г. Допълнение към спомените на Весела Несторова за 1939,1940,1941 и 1943 години от разговори с нея (Магнетофонен запис)

ТОМ 24

Имал чувството, че това сме ние и ми каза с тих глас: "Ти си повече от светия и сега преживяваш най-хубавите състояния в живота си, защото погледът на Учителя е обърнат постоянно към тебе, носена си на ръце.
В.К.: Да. Весела: Той бе една мистична, углъбена душа, поет по природа и много предан на идеите. Силно интуитивен, той долавяше мигновено истината при различни положения на живота. На 1 май - чудно хубав пролетен ден, той ме посети вечерта и ми каза свой сън. Над стаята му без таван имало друга стая, на стената висяла картина на двама светии, пред които светели две запалени кандила. Имал чувството, че това сме ние и ми каза с тих глас: "Ти си повече от светия и сега преживяваш най-хубавите състояния в живота си, защото погледът на Учителя е обърнат постоянно към тебе, носена си на ръце. Радвай се! " На следния ден ми донесе стихотворение, което ми посвети: "На душата слънце в мрака" е заглавието му. Намирам го смислено: Душа с стремеж красив, преливаща с зарите, на мъдрост свръхчовешка, спотаена на твоя тих олтар във глъбините, Душа, за подвизи велики вдъхновена! Ти толкова широка, светла, ти грееше лъчите на Висшата Божествена любов! Милувки и утеха вливаш във душите със кроткия си лирострунен зов!
към текста >>

Той пееше с дълбоко чувство и не сваляше погледа си от мен - като че ли за мен я пееше.
Весела: Борис Николов, Боян Боев, Гавраил Величков, Милка Аламанчева, Савка Керемидчиева, Маргарита Мечева, Мария Тодорова и Учителя. В.К.: Да. Весела: Учителят говори малко. Разказваха се разни случки из живота на братството. По едно време Учителят, който слушаше углъбен, започна да пее песента "Ангел вопияше" - любимата ми песен, която майка ми пееше, когато бяхме малки деца. Той пееше с дълбоко чувство и не сваляше погледа си от мен - като че ли за мен я пееше. Трогнах се дълбоко и се помъчих да проумея защо ми пее тази вълшебна песен, която баща му е създал. Атмосферата бе мистична - тишина и невидими присъствия изпълваха мястото, където, вслушани в дълбокия глас на Учителя, преживявахме нещо неизказано красиво. Всички пяхме след Учителя няколко песни, целунахме Му ръка и си легнахме. Сутринта отидохме на "Мечата поляна" да посрещнем изгрева в 7.20 часа. Изгревът бе чудно хубава картина - слънцето се яви над развълнувано море от мъгла и го позлати с първите си лъчи.
към текста >>

Всъщност, когато най-напред седнах пред Учителя, той ме погледа и каза: "Вие сте минали през една бурна, тъмна нощ." Епохи на големи страдания.
V, с. 536-539; т. IX, с. 196-198, 398-402 и снимки в т. XXIII, № 61, 64, 65.) Весела: Бяха ми казали, че аз съм душа, която е минала през огромни страдания. Всъщност, когато най-напред седнах пред Учителя, той ме погледа и каза: "Вие сте минали през една бурна, тъмна нощ." Епохи на големи страдания. И беше ми казала една сестра: много пъти ти си хвърляна в негасена вар, горяла си на клада, разпъвана си, казва, минала си през страшни нечовешки страдания. И в тоя живот още от дете аз се чувствах много обременена, тъжна и натоварена, като дете, като че ли носех целия свят на плещите си. Винаги бях тъжна. Мъчно се радвах, макар че бях много жизнена, играех балет, пеех, обаче винаги носех една дълбока скръб. Една сестра-ясновидка каза: това са възпоминания от миналите страдания.
към текста >>

27. I. НА ВОЙНА С ВОЙНИКА. 1. ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1912-1913 г.)

Минчо Сотиров

ТОМ 25

Тръгналите преди 1/2 час млади граничари се изгубиха пред погледа на дружината.
Такава не съществува. Всичките ни войници си почиват в Лозенград и празнуват славните си победи, а какво може да стане в тия моменти от единен опреснен противник енергичен противник? Дружинният събра всички млади граничари - кадри на дружината, 82 человека и техните началници долни чинове и се обръща с тях с думите: "Деца на майка България, готови ли сте да продължите, вие младите граничари, пътя си, без да сте отпочинали и без да се яли... ще вървите и ще ядете до 4 1/2 часа, значи за 2 1/2 часа само, да изминете пътя до Бунар Хисар и да заемете тоя град, а най-малко, непременно да заемете висотите над града, преди да се е мръкнало и да рекогносцирате и съберете сведения за противника: где е, накъде той е отстъпил и кога и в какъв ред и порядък е бил в отстъплението си..." Готови бяха тия верни и предани дълга си мирновременни граничари, опитани през едногодишната им мирновременна служба по границата... Пожелаха и опълченци да отидат с тях и всичко 105 души, под обща команда, облекчени и само с пушка и патрони и хляб в ръка, продължиха пътя си през с. Аврен за Бунар Хисар... Облекчи се и цялата дружина: раници, ямурлуци, освен пушката и патроните, всичко се натовари на 15 кола селски с "читове" и непосредствено следвайки дружината, тръгна се за Бунар Хисар. Часа бе 3 след пладне. Тръгналите преди 1/2 час млади граничари се изгубиха пред погледа на дружината. Чуваше се престрелка към с. Аврен... Имали среща с един турски разезд, но го прогонили обратно към изток, отгдето е идвал,., Донесение се получи и логично заключение се направи: или турските части настъпват с пресни сили откъм изток, или отстъпилите вчера са се спрели и се укрепяват на линията - висотите Сергин или Урум-бей - Соуджак, Виза!... Във всеки случай противник има в близост до нас... Какъв обаче бе тоя противник, от отстъпилите или пресни сили, това бе абсолютно необходимо да се установи до най-голяма точност и вярност. А кой ще ни съдейства в тая насока? С какви средства за целта разполагаше дружината?...
към текста >>

И всякога погледа им се оправяше към изток, гдето изстрелите все повече и повече се зачестяваха от една страна от нашата полурота, от друга естествено, че беше противник... Дружинният командир даваше успокоителни сведения, нашите днес тръгват от Лозенград за насам, 24 километра е, за 5-6 часа могат да вземат тоя път, а турците, чухте от Бунар-Хисарци, че на 11-того и вчера даже, са бягали и сами видяхте техните оставени при бягството им оръдия, долу по шесто от Лозенград... И пленниците им ни казаха същото!...А гърмежите, които чувате на изток от нашата полурота на височината, гдето наблюдава и охранява, с вероятно някои плячкаджии башибозук от околните села... Войниците, вярвайки на думите на дружинния командир, защото всякога им разкриваше истината по положението и предстоящата работа и сега гледаха с доверие на неговите думи и му отговаряха: "Вие знаете какво трябва да вършим, така ще ни заповядвате и вярвайте в нас, г-н капитан, ние ще сме най послушни и точни изпълнители на вашите заповеди.
Непрекъснатите обиколки на дружинния командир по позицията на дружината, било върху кон, било пеш, а също, такива обиколки и от страна на ротните командири, даваха мъжество на войниците. Тия мили, верни и предани на Родината чада, работеха неуморно и най-добросъвестно и прилежно през цялата нощ, по укрепяването на заетата позиция, но с какво? Повече с ръце и с помощта на малкото количество инструменти, както и по-рано се каза и то взет най-вече от града Бунар-Хисар. Й селяни и граждани от тоя град помагаха на "момчетата-чичовци" за по-голям успех в работата им. Като минаваше дружинния край войниците и ги поощряваше, всеки пак искаше да запита и да узнае какви новини ще им каже от най-последните донесения!? И всякога погледа им се оправяше към изток, гдето изстрелите все повече и повече се зачестяваха от една страна от нашата полурота, от друга естествено, че беше противник... Дружинният командир даваше успокоителни сведения, нашите днес тръгват от Лозенград за насам, 24 километра е, за 5-6 часа могат да вземат тоя път, а турците, чухте от Бунар-Хисарци, че на 11-того и вчера даже, са бягали и сами видяхте техните оставени при бягството им оръдия, долу по шесто от Лозенград... И пленниците им ни казаха същото!...А гърмежите, които чувате на изток от нашата полурота на височината, гдето наблюдава и охранява, с вероятно някои плячкаджии башибозук от околните села... Войниците, вярвайки на думите на дружинния командир, защото всякога им разкриваше истината по положението и предстоящата работа и сега гледаха с доверие на неговите думи и му отговаряха: "Вие знаете какво трябва да вършим, така ще ни заповядвате и вярвайте в нас, г-н капитан, ние ще сме най послушни и точни изпълнители на вашите заповеди. Имайте вяра в нас! "... На тръгване от всяка група или от ротата, командирът им казваше: "Нещо ново и проверено в истината, ако има, ще ви се каже. Българинът обича истината и тя трябва да му се казва за обща полза на всички ни." Така се обикаляха всички роти, групи, работници по укрепяването и все е било необходимо са по няколко думи да се ободрят и тогава да се отиде до друга група рота... Бяха заети най-предните два хребета на кота 192.4 - около 700 метра пред Бунар-Хисар веригите и полянката. Стрелбата при наблюдателната - отбранителната застава се усили твърде много. Наблюдавайки с бинокъл, забелязваше се вече неприятелска верига от войници редовни, а не башибозук, както се мислеше по-рано.
към текста >>

Погледът на храбреците войници и подофицери и офицери е изпитателен и те искаха да проникнат по израза на лицето на дружинния и по говора му, какво е положението и какво е неговото намерение за бъдната дейност на дружината.
Обстановката се очертаваше вече много ясно. Сведенията от пристигащите с усилен ход патрули, придружавани всякога с местни водачи-жители от с. с. Паспалово, Куру-дере, Бунар-Хисар, Урум-Беглий и от единични лица селяни, напълно бяха идентични, сходни и вече се твърдеше категорически, че във Виза се концентрираше турски корпус, пресни войски, дошли от Мала Азия, които не знаели, че техните войски били разбити при Лозенград, а наопаки били в успех и че преминали българската граница, навлезли дълбоко в България, и те сега бързали да ги достигнат! Даже и пашата на тия войници бил във Виза. Така те казвали на местното население, а това последното даваше тия сведения на дружината, които в последствие се потвърдиха, че са верни и така, новонастъпващите турски войски, като не са срещнали своите поразени при Лозенград войски, защото последните не са били допуснати "нито един човек" да премине по шосето за Виза, а още от Бунар-Хисар им е било дадено южна насока, имали са тия пресни войски висок морален дух, крепен и с вярата, че те ще закъснеят и няма да могат да достигнат победоносните турски пълчища и те пред тях ще бъдат "Дунава и там ще си поят конете"... Намирайки се в тая бойна обстановка, дружинният командир обиколи наново позицията със своя силен кон "Апбион", направи бърза проверка на извършеното по укрепяването й, придружен със своя верен всякога конен ординарец Георги Георгиев, от Сливен, момък разпален и готов на всякаква жертва, за да изпълни своя войнишки дълг... Часът е 10 1/4 преди пладне. Погледът на храбреците войници и подофицери и офицери е изпитателен и те искаха да проникнат по израза на лицето на дружинния и по говора му, какво е положението и какво е неговото намерение за бъдната дейност на дружината. Те като че искаха да узнаят има ли "нещо страшно" или не! Где са нашите?... Турците вече ги виждаме пред себе си... Нямаше какво да се мълчи повече. Дружинният се обръща навсякъде към подчинените си с думите: "Братя и момци..., днес ще имаме бой..., вие виждате вече това... , на заетата тая позиция трябва да се задържим докрай... Сигурността, спокойствието на нашите войски при Лозенград и които са на път за насам, зависи напълно от дружината, от вас! На вас, юнаци, гледат днес нашите началници от Главната квартира до последния български войник... Там са вашите синове в действащата армия... Ние не ще посрамим българското оръжие.
към текста >>

На места отговаряха: "Няма да отстъпим, г-н капитан, тук ще се мре, ако това е волята Божия, а на други места изслушваха дружинния командир и погледа им сам гарантираше тяхната войнишка преданост и вярност до себепожертвувание.
В тоя стремеж на турците, те бяха се доближили на 60-80 крачки до нашия ляв фланг, а постепенно към десния фланг разстоянието ставаше все по-голямо, по причина разширението долината между двата хребета от масива. И към края, това разстояние достигаше широчина до 150-180 крачки между двете вериги, едната, турската на крайния източен хребет, който бе заела и другата от дружината, от 3-а опълченска Троянска рота, срещуположния ней западен хребет. С напредването на 2-ра рота пор. Василев, видимо противника заемаше своето напредване. Командирът на дружината, възседнал на своя кон, веднага отиде към десния фланг на позицията и сам гласно предаваше, че нашата 2-ра рота вече обхваща десния фланг на противника, ние няма да отстъпваме ни крачка назад, а да сме готови да срещнем атаката на противника, ако той е предприел такава, или ще преминем в настъпление в контраатака... Ще очакваме и пристигането на подкрепление от към Лозенград... Умилно бе изражението на всички тия верни чада на родината ни. На места отговаряха: "Няма да отстъпим, г-н капитан, тук ще се мре, ако това е волята Божия, а на други места изслушваха дружинния командир и погледа им сам гарантираше тяхната войнишка преданост и вярност до себепожертвувание. Така се завърна дружинния към левия фланг - най-опасното място на бойното разположение на дружината - там то бе критическо... На места войниците-чичовците-момчетата казваха на дружинния си: "Г-н капитан, ние и другите офицери, сме им потребни, колко офицери сте в дружината само 5 души, и защо така се излагате на открито пред врага. Господ Ви пази, но и вий заради нас се пазете! ".. Стрелбата още повече се зачести, докато се обърна на ад от куршуми вече, маузерови и усилена артилерийска стрелба срещу нашите бердани и няколко кринкови пушки и без какъвто и да било друг вид оръжие. Схващаше се, че противника вече бързаше да ускори със своята атака. Виждаха се и поддръжките му, които се приближаваха към веригите му.
към текста >>

Наистина, неговото разположение бе твърде ниско от местонахождението на ротата, характера на местността и прикриваше от погледа на предното му разположение... Може би и разездите му късно са донесли за появата на тая рота, имаше въобще тук една неяснота за противника... До тоя момент дружината имаше вече 5 убити и 9 ранени... Положението стана много критическо.
В тия тежки моменти Б. Хисарци принесоха велика заслуга, като носеха с риск на живота си патрони, гдето се оказваше нужда. Противникът продължаваше да подтиква поддръжките си напред, а стрелбата му се учестяваше до най-възможната честа стрелба, но безсистемно разпокъсана, като че не виждаха и не гледаха накъде трябваше да стрелят. Нашите бойци тъкмо обратното всеки куршум трябваше "на място" да отиде и един противник по-малко да остане! Втора рота все още продължаваше настъпването си срещу десния фланг на противника, а от неговите действия като че личеше, че той не я бе още сериозно забелязал, или че не даваше вид на нейното присъствие!... Наистина, неговото разположение бе твърде ниско от местонахождението на ротата, характера на местността и прикриваше от погледа на предното му разположение... Може би и разездите му късно са донесли за появата на тая рота, имаше въобще тук една неяснота за противника... До тоя момент дружината имаше вече 5 убити и 9 ранени... Положението стана много критическо. Отиваше се до една фаза на боя, гдето големия процент повредени пушки бердани бяха годни само за ръкопашен бой и за удар на щик... Бързотечни мисли като че минаваха на дружинния командир. Той като че търсеше поука за начини на действия в подобни случаи, от военната история, поука от борба за действие между две воюващи страни при подобно техническо различие във въоръжението и като че никъде не намираше подобни примери... Той бе твърде сериозен, дълбоко в себе си замислен и като че се спираше само върху единствена надежда и вяра с любов пропита, вярата му към храбростта и верността на подчинените му войници и защитници и и наистина той имаше тая вяра, а и подчинените му имаха безпределна вяра в него, взаимното доверие съществуваше безукоризнено и неопетнено..,, но с "ръце" само, може ли да се води бой?... Моралните сили, 3/4 от успеха бе на наша страна, а нямахме само 1/4 техниката... и на тия размишления като че се бе спрял командира на дружината само на тържеството на Божията сила, която би могла да се прояви като чудо... Той си размишляваше: ако загубим боя и дружината отстъпи разбита или унищожена, каква полза за него, че може би щял да остане жив!... Как би могъл да понесе позора на едно отстъпление, поражение и то да доведе може би до изненада на нашите войски западно от дружината! В такъв случай би било за предпочитане и той да падне, да даде живота си, заедно със своите подчинени щастливци, които биха изгубили живота си в тая неравна борба с противника за общото благо на Родината ни.
към текста >>

Така вдълбочен и съсредоточен в себе си шепнеше той "нещо" - погледа му бе отправен към висините, това се виждаше от околните му войници и подчинени и като че говореше в своя вътрешен мир: "Господи Исусе Христе, Великий Учителю на Живота и Спасител на страдующите, Родоначалник на всички небесни светли сили и войнство, ще оставиш ли кръста да бъде поразен от полумесеца?
Моралните сили, 3/4 от успеха бе на наша страна, а нямахме само 1/4 техниката... и на тия размишления като че се бе спрял командира на дружината само на тържеството на Божията сила, която би могла да се прояви като чудо... Той си размишляваше: ако загубим боя и дружината отстъпи разбита или унищожена, каква полза за него, че може би щял да остане жив!... Как би могъл да понесе позора на едно отстъпление, поражение и то да доведе може би до изненада на нашите войски западно от дружината! В такъв случай би било за предпочитане и той да падне, да даде живота си, заедно със своите подчинени щастливци, които биха изгубили живота си в тая неравна борба с противника за общото благо на Родината ни. Седнал на един висок камък в положението, "като орел на скала кацнал", дружинният се бе съсредоточил в себе си, отвреме навреме се обръща към верните си бойци с думите: "Имайте жива вяра в Бога, успехът ще бъде наш, ако и малко на брой, но сме силни! "... Отправил цялото свое естество към несъкрушимите сили на върховната правда, отправил ум, сърце, воля към тях за съдействие, той, дружинния чакаше тая невидима помощ, тя идваше, но чакаше и своето време за проявление... Часът е 3 1/2 след пладне. Така вдълбочен и съсредоточен в себе си шепнеше той "нещо" - погледа му бе отправен към висините, това се виждаше от околните му войници и подчинени и като че говореше в своя вътрешен мир: "Господи Исусе Христе, Великий Учителю на Живота и Спасител на страдующите, Родоначалник на всички небесни светли сили и войнство, ще оставиш ли кръста да бъде поразен от полумесеца? "... И така стоящ неподвижно седнал върху канарата и в съзерцание, видял дружинният видение пред себе си, видимо и от някои войници от дружината, а даже и от турски войници, които впоследствие като пленници потвърдиха. Видението е било следното: "На далечина около 150 крачки пред бойната линия и под ъгъл 45 градуса нагоре, се очертава светъл огнен кръг, в средата на който се явява образа на Архангел Гавраил, държащ в дясната си ръка крехко цвете, стрък, емблема на блага вест... След малко, вдясно от него се явява св. Великомъченик Мина, държащ в дясната си ръка кръст и току веднага, между двамата и над тях се явява Св. Николай Чудотворец, държащ в двете си ръце златна корона и бавно я слага върху кръста... Дружинният изговаря силно: ПОБЕДАТА Е НАША! В тоя момент тая картина се изгуби и на същото място се явява веднага нов огнен диск и всред него се вижда образа на Господа Исуса Христа сияещ с бяла светлина, но това бе само за момент, защото образът се изгуби или по-скоро, като че се пръсна по всички посочи и от местонахождението му се спусна бяла гъста мъгла, между нашата и турската позиции във форма на веяло [ветрило], с център там, гдето бе кръга на диска, и в тоя миг войниците ни стрелци почнаха да викат гласно: "Г-н капитан, турците бягат!
към текста >>

Соуджак, нито пък е видяла турски части... В какво недоумение..., да се охранява левия краен фланг на една войскова част, която не съществува нито за погледа, нито в каквато и да било реалност според дадената й задача - 2-а бригада от 5-а дивизия, в бойна част... При тая неизвестност и голяма тъмнота във военно ориентировъчно отношение, налагаше се и се изпратиха нови реконгнисцирвъчни патрули, в усилен състав от изпитани безстрашни храбреци, които образуваха веер от с.
Нареди се и за бързото приготовление на топла храна за вечеря за цялата дружина... Пристигнаха последователно и двете странични прикрития - роти. От тях лявата рота, водила слаба престрелка с турски разезд при с. Сергин, а то се намира вляво и в тил на дружината - северозападно от с. Евренджик. Тоя разезд бил прогонен към изток. Другата, дясната рота, не видяла нито наши даже и единични хора, нито каквато и да било охрана от 2/5 дивизия, която трябваше да бъде непременно по пътя на движението й, поне около с. Соуджак, нито пък е видяла турски части... В какво недоумение..., да се охранява левия краен фланг на една войскова част, която не съществува нито за погледа, нито в каквато и да било реалност според дадената й задача - 2-а бригада от 5-а дивизия, в бойна част... При тая неизвестност и голяма тъмнота във военно ориентировъчно отношение, налагаше се и се изпратиха нови реконгнисцирвъчни патрули, в усилен състав от изпитани безстрашни храбреци, които образуваха веер от с. Сергин на север и към изток в полукръг към посока Виза и до с. Соуджак. Селата Сергин и Соуджак при едно неблагоприятно тактическо положение, те оставаха в тил и във фланговете на дружината... Заповедта към всички патрули бе най-категорична, непременна връзка с нашите войскови части от 5-а дивизия и най-точни сведения за местонахождението на противника и в най-скоро време да се донесат в щаба на дружината, всички тия ценни сведения!... Не се изминаха и два часа даже от изпращането на разузнавателните патрули и почнаха да пристигат известия от всички тях, от всички посоки, че видели късно привечер, на стъмняване, турски части, които се движили все към с. Соуджак, а източно от с. Сергин имало един ескадрон турска кавалерия, от който един разезд от 6-7 души водили на смръквание престрелка с обоза на дружината, който бе получил заповед да тръгне през с.
към текста >>

Часът е вече 6 сутринта, но при все това има дрезгавина за просто око... В миг погледа на дружинния командир бе привлечен от две големи черни точки, задаващи се от вътрешността на морето с движение и насока към брега, в перпендикуляр.
Вижда се вече и близката водна повърхност и постепенно се открива все по-голям и по-голям кръгозор. С бинокъла се вижда вече много добре и охраната - най-близката охрана е на около 1000 крачки от селото, от щаба на дружината. Кръгозорът става вече бързо по-широк и открито се вижда цялото ни разположение, там гдето характера на местността позволява това. Митническото здание на с. Подима, край самия бряг на морето е отворено - там има полурота застава - всички бодри, свързочният патрули се в движение. Часът е вече 6 сутринта, но при все това има дрезгавина за просто око... В миг погледа на дружинния командир бе привлечен от две големи черни точки, задаващи се от вътрешността на морето с движение и насока към брега, в перпендикуляр. Размерите на тия "две черни точки" стават все по-големи и по-големи - бързо растат. Насоката им и точно към селото. Вече се забелязват и други черни "точки" - по две такива отстрани на всяка голяма, по една отзад тях, всичко по 3 малки точки, около всяка по-голяма. Всичко това вървеше в най-бърз ход и се очертаха вече, че това бяха военни параходи - два големи контра-торпильори и отстрани на тях спомагателни съдове, по три към всеки торпильор. В най-силен ход се движеха вече и наближаваха брега.
към текста >>

Запитваха войниците: "Дали още търси своите хора, останали на брега от десанта, или пък разузнава за нови опити за десант, нека се опита"... Така размишлявайки и следвайки движението на броненосеца, даде той два последователни изстрела, от голямокалибрено оръдие, от борда "поздрави дружината" и гордо, гордо си замина на юг... Отдалечи се към нос Карабурун, изгуби се от погледа ни, за да се яви наново към 3 часа след пладне, но вече съвсем близко до брега... Това доста посмути ветераните граничари, но тяхната смелост и готовност за париране всякакъв удар от страна на противника им даваше мъжество и вяра в техния успех... Наближаваше вече и е в створа района на разположението на дружината... Схваща се ясно мисълта, която бе обхванала бойците: "То се разбра, че ще се бием и с тоя параход, ами да си прегледаме оръжието!
Вижда, че наистина един грамаден броненосец гордо плува из морските води, като че е господаря на тоя терен, на пространството до где поглед виждаше..., така гордо продължаваше своя ход към север и "нещо страшно" като че искаше да каже, че съдържаше в себе си... Дойде до в створа на развалини Анастасиева стена, към с. Ормали и обърна се назад и се върна към нос Карабурун. След 1/2 час наново взема северна посока и успоредно се движеше, но малко по-близко до брега и по всичко личеше, че сега няма намерение да се връща назад... Идва до умиление човек, като вижда безстрашните граничари, подават само глави из врати и прозорчета на землянките си, гледат броненосеца, гледат дружинния и му отправят въпроса: "Г-н майор, дали няма и тоя да стовари войници"... и като че отправяха апел към Господа на Силите, за да ги избави Всемогъщия от "тая зла напаст"... Отговаряше им дружинния: "Щом не искате да се биете и с тоя голям параход, хайде, опитайте силата на вашата мисъл, силата на нашата молитва към бога, силата на вашата вяра към Бога, и щом сте силни, парахода ще си прави само разходка и каквото поискате от Господа, ще ви даде, защото закона е един: няма желание нереализирано, няма молитва нечута и неизпълнена"... Просияха лицата на момчетата- чичовци и току се чуват от разни вратички на землянките думите: "Господи, Господи! " и други молитвени слова. Броненосеца премина покрай участъка на дружината и отиде до в створ на чифлика Чилингос, върна се назад и през всичкото време се виждаха двама наблюдатели, стоящи на върха на мачтата му. Запитваха войниците: "Дали още търси своите хора, останали на брега от десанта, или пък разузнава за нови опити за десант, нека се опита"... Така размишлявайки и следвайки движението на броненосеца, даде той два последователни изстрела, от голямокалибрено оръдие, от борда "поздрави дружината" и гордо, гордо си замина на юг... Отдалечи се към нос Карабурун, изгуби се от погледа ни, за да се яви наново към 3 часа след пладне, но вече съвсем близко до брега... Това доста посмути ветераните граничари, но тяхната смелост и готовност за париране всякакъв удар от страна на противника им даваше мъжество и вяра в техния успех... Наближаваше вече и е в створа района на разположението на дружината... Схваща се ясно мисълта, която бе обхванала бойците: "То се разбра, че ще се бием и с тоя параход, ами да си прегледаме оръжието! "... И ето чуват се щракания на затвори, преглеждане канала на цевта на пушката, проверяват се патроните и всеки като че си казва: "Ти само да дойдеш, пак ще опиташ силата ни! "... Но същевременно се отправят и апели към Небето, към Господа, за помощ и по-добре да не дохожда, а "му се отрежат краката", не му искаме злото, но и нас на мира да остави... Така движейки се, броненосеца спря: "Ще стоваря войски! "... разстояние около ...600 крачки от брега... Наблюденията продължават най-зорко... Стои неподвижен броненосеца... , минава час, час и половина... , нищо не се работи в него и от него навън нищо не излиза... Любопитството и любознателността, какво става в него, се увеличаваше моментно. Часът е вече 5 и повече след пладне, примрачава, почва да се вижда по-дрезгаво, пушека на броненосеца се увеличава, а той все си стои неподвижен на едно и също място. "Нашите бургазлии", нали са моряци, гледат и се "зверят" и току веднага се чува глас: "ЗАСЕДНАЛ Е!
към текста >>

"Еее, момчета, сега си говорихме като българи, всички еднакво интересуващи ни доброто на народа ни, който чакаше тия моменти за обединение при това положение..., при тия отношения със съседите ни, които ясно е вече, не се считат за съюзници, какво трябва да правим, кой път ни предстои да изберем: да си отидем по домовете ли с незавършена работа, или да се опълчим срещу тях и им поискаме наложително това, което е наше право, което те навремето са признали за цяла истина, а сега искат да ни го отнемат и то насилом даже... Общо мълчание и дълбоко замисляне... Погледът е съсредоточен в земята - зер материален въпрос се разрешава тук - мисли се за земното, като условие за достигане небесното, висшето.
Началника предприема, решава, привежда в изпълнение и носи отговорност за последствията: наградата приема, позорния стълб не отбягва и спасение зад граница не търси... В началника са включени и двата закона: причините и последствията... Е добре, реченото - речено, заповяданото - заповядано и изпълнено. Четем пред подчинените ни войници, послушните изпълнители на народните искания, разни извадки от вестниците... Зер, пресата е непогрешна и неподатлива на частни мисли и интереси?... Четем, а войниците слушат, какви биле отношенията ни с досегашните ни съюзници и съседи - сърби и гърци, за тяхното изневеряване и пр. и пр. и желанието им да ни опропастят окончателно, па даже и за подялба на България се говори... Устно им се разяснява... и българина мъдрец, стои прав и слуша, вдълбочен в себе си върху бивачната поляна, съсредоточен, но както в кръчмата пред изборния агитатор и кандидат за народен избраник, гдето тоже слуша, но "знае си той" за кого ще гласува. "Еее, момчета, сега си говорихме като българи, всички еднакво интересуващи ни доброто на народа ни, който чакаше тия моменти за обединение при това положение..., при тия отношения със съседите ни, които ясно е вече, не се считат за съюзници, какво трябва да правим, кой път ни предстои да изберем: да си отидем по домовете ли с незавършена работа, или да се опълчим срещу тях и им поискаме наложително това, което е наше право, което те навремето са признали за цяла истина, а сега искат да ни го отнемат и то насилом даже... Общо мълчание и дълбоко замисляне... Погледът е съсредоточен в земята - зер материален въпрос се разрешава тук - мисли се за земното, като условие за достигане небесното, висшето. Момент важен. Размишлява българина, съсредоточен в своя вътрешен мир, в своята душа. Знае той закона и иска да съедини в едно, да доведе в хармония ума и сърцето, и взетото решение да приведе в изпълнение чрез силата на разумната воля. Мъдрец е българинът в сериозните въпроси, но не българина израснал в лишения и излишъци, а оня, който е излязъл из всред закона на живата природа... Той знае нейната неумолимост, затова иска да бъде безпогрешен в своето решение... Запитва дружинния командир някой по име - мълчат, само го поглеждат и не отговарят, и те пък от своя страна изпитват самия него - той какво мисли... Най-после чуха се гласове: "Нека да каже вместо всички ни, нашия другар и добър брат бай Ст. Ш. от с.
към текста >>

28. МАЙ 1916 г. - 20 ДЕКЕМВРИЙ 1917 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Исках, ей тъй, да го погледам само, но Той рече: - Носите ли нещо за четене?
Как можа да допусне той тази гадост в сърцето си. Омраза, клевета, лъжа... До него на възглавничка е и короната му, патерицата на владишко отличие. Гледам го и се чудя. После сядам в градската градина и пиша впечатленията си в една тетрадка... „Случайно”, все случайно, запътвам се подир туй при Него. Случи се тъй, че Той е сам. Исках, ей тъй, да го погледам само, но Той рече: - Носите ли нещо за четене? - Не, казах, не мислех, че ще дойда. - Ами тази тетрадка - и Той посочи към моя джоб. - Това е дневник. Само дневник. - Четете.
към текста >>

Погледът ми е насочен към Него... Небивала красота в Него.
Наистина, последните страници - писаното за владиката. Гласът ми особено подчертава следния пасаж: „Ти, Служител Божий, как смееш да гониш Божия пратеник! Как дръзваш, нищожний. Ето, живота ти свършва до тук и ще бъдеш забравен, и никой няма да си спомни за теб. А Той, светлият Учител, во век ще пребъде в нашите сърца.” Затварям тетрадката и слагам ръцете си върху нея. Погледът ми е насочен към Него... Небивала красота в Него. Небивал, неземен образ. Той се претвори пред очите ми и сърцето ми не би изтраяло и би се пръснало мигновено от радост, ако това не е само един миг. После Великата порта се затваря и Той остава как преди. Нищо не говорим след туй. В този миг душата ми стана безсмъртна -чувствувам вечния живот.
към текста >>

29. 1922 г. - ДЕКЕМВРИ 1923 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Погледът й не е хубав.
Радостен трепет. Лицето на Учителя! Сякаш сияе това лице, сякаш Той е бил с мене срещу Новата година. „Не си била самичка”, казва Учителя. Тук е Сийка с майка си, тук е тази, която направо с Бога приказва и вижда аурата ми тъмна. Погледът й не е хубав. Не трябваше да я гледам... Тук е и генерал Стоянова. Тя е трогната, стисна ми ръката, всякога вярвала, че аз... да забравя онази случка; станало недоразумение... ЯНУАРИ, ФЕВРУАРИ 1922 г. Когато има лош вятър, печката ми връща и дебело поръсва със сажди бялата кувертюра на леглото ми. Има дни и в най студеното време, когато стоя без огън. Тогава се увивам в леглото и през деня, и се събуждам, когато палят вечерната светлина.
към текста >>

Погледът му-Живот, Сила, Обич, Радост.
Гърдите му в някаква чудесна броня. Нозете му върху водите. Ах, как ме гледа! Ах, каква усмивка! Леко наклони главата си за поздрав. Погледът му-Живот, Сила, Обич, Радост. Стоя занемяла и гледам - тая усмивка, този поглед на Самаго Бога. Видението изчезва. Стоя права и още гледам нататък. Остана ми радостта - небивалата, великата радост, която ме накара да извикам. Събуждат се. Стават.
към текста >>

Но ако онова лице беше неземно красиво и много прекрасно и добро, това тук е лъчезарно и блестящо, и в погледа му към мен такава обич и нежност, такава сила и любов, които проникват дълбоко в сърцето ми и запалват в него вечния огън.
Не е слънце, а човек с Божествена красота. Човек ли? Може ли човек да бъде така прекрасен. Може ли? Веднъж само видях подобно лице; това беше Той, Учителят, когато му четох ония страници. Но ако онова лице беше неземно красиво и много прекрасно и добро, това тук е лъчезарно и блестящо, и в погледа му към мен такава обич и нежност, такава сила и любов, които проникват дълбоко в сърцето ми и запалват в него вечния огън. И кой има такава усмивка, освен боговете. Косите вълнисто трептущо слънчево сияние, дори до нозете, които едвам допират езерната повърхност. Дрехата му не се подава на описание - светлина в милионни багри. Усмивка, поглед с обич до сърцето чак. Трепет, що до този миг не узнах.
към текста >>

30. 26 ОКТОМВРИ 1926 г. - 27 НОЕМВРИЙ 1926 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Но погледа му бе тъй устремен към мене, че веднага се обърнах и не щях да зная вече за моя праз.
Неволно се обърнах назад да видя тия, които ни приеха. Същевременно ме гледаха две сини, две ясни сини очи, от които бликаше веселие и смях. Другия не забелязах кой е, нито го погледнах. На гърба ми беше раницата, в която имаше хляб, тропаха няколко ореха и се подаваха перата на няколко праза. Смутих се за тоя праз и неволно пак се обърнах. Но погледа му бе тъй устремен към мене, че веднага се обърнах и не щях да зная вече за моя праз. Слезнахме на Драгалевци. Не знаейки как аз благодарих на немски и поехме пътя към водениците. Слънцето вече обля полето с изобилна светлина. Природата засия в чудна красота. Горе на хълма се спряхме да изпратим благодарствена молитва към Бога, който тъй леко ни беше довел до тук.
към текста >>

Погледът му далече ме проследи.
За пръв път видях префинено женско кокетство. Тя му обясни, че съм поетка. Мен каза, че този не е немец, а италиански граф. Те останаха да говорят, аз прибрах греблото и учебниците си (настъпвах в IV кл.). Тръгнах си. Погледът му далече ме проследи. Беше месец май -прасковите цъфтяха. Ето Ви и внушенията в четвъртък. Но аз не се доверявам, те не са неща оригинални. Аз възприемам от Вас собствените си въжделения. Това са формули, изказани в школата от Учителя, хрумват ми сега и аз ги записвам като свои.
към текста >>

31. 7 ЯНУАРИ 1927 г. - 31 МАРТ 1927 г.

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

Има едно механическо средство, което може да опитате: мислено ще фиксирате погледа си върху края на носа; от това средство някак неусетно човек се пренася и не усеща как е заспал.
До колкото е лично изпитано от мен това състояние, то е свойствено на всяко мисляще същество. Но ний учениците, трябва да сме господари и на мисълта си. Легнем ли вечер, мястото на нашия дух е в школата, която постоянно заседава в духовния свят, за там трябва да се отправим. Обяснявам си, че Вашето безсъние се дължи на многото мислене за бъдащето в момента, когато сте си легнала. Разтоварвайте се предварително от всички мисли, които Ви обременяват като раница. Има едно механическо средство, което може да опитате: мислено ще фиксирате погледа си върху края на носа; от това средство някак неусетно човек се пренася и не усеща как е заспал. Ако се събуждате нощем, имайте при Вас някоя философска книга, тежка за разбиране и прочитайте няколко реда. Има и едно чисто духовно средство - молитвата при лягане. Духът, който се проявява между нас ми е оставил известен материален дар -разгръщам и намирам подходящата за случая МОЛИТВА ПРИ ЛЯГАНЕ „Хвала, Тебе, Боже мой, всякога хвала Тебе. Благословен Отец наш небесний всякога! Благодаря Ти, Господи за милостите Ти, които си имал към мен през миналия ден; моля Ти се дай ми сега сън мирен и безметяжен и дигни ме на ранина да Те хваля и славя.
към текста >>

Погледа й ме обгърна, както майско утро обгръща напъпилите клони на дървесата.
27 ЯНУАРИ 1927 г. четвъртък, 27 януари 1927 г. към 29 януари 1927 г. Чаках те и ти дойде, о ти, благословена Асавита! Ето ти минаваш през гората и идеш към мен като слънчев лъч... Отдалече тя ме поздрави с красиво движение на ръката си и усмивка, която развеселява душата. Погледа й ме обгърна, както майско утро обгръща напъпилите клони на дървесата. Отправихме се при Него. Той си почиваше в шатъра. Белите завеси що отвред се спускаха на тая платнена къща се люлееха от вятъра. Ето, безшумно яви се Той. През нежните дипли на завесата най-напред си провря главата и ръката.
към текста >>

Смутен той си отиде, отбягвайки погледа ми.
Всъщност нужно ли е едно такова свръхплатоническо общение? Colombo беше при мене. Сцената на безводната градина се повтори. Душата ми се окамени. Тоз път не докоснах ръката му, не сложих главата си на гърдите му. Смутен той си отиде, отбягвайки погледа ми. Стаята опустява след него. Лъснатите брави ми се надсмиват. Пода измит със сапун ми се киска. Моята хубава рокля ми седи като слугинска престилка. Дългите ми коси ми пречат.
към текста >>

Погледът Ви падна върху мене, Ваша избраница съм, Асавита!
Почти се дърпам - не ме водете така бързо. Аз не искам. Не, не, не! Водете ме. Аз ще Ви следвам. Погледът Ви падна върху мене, Ваша избраница съм, Асавита! Чудно, защо избрахте мене? Сигур, защото очите ми са изронили най-много сълзи
към текста >>

32. 4-7 ЮЛИ 1928 г. - 29 АВГУСТ 1928 г.

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Защо се измени погледът му?
Няма никой и всичко е изчезнало. Еммануиле! Где си? Хермес Трисмегист, Павле и Вий святи от Божият Дом, Хелмира вика, отзовете се! Защо да си отиде той? Кой помрачи лицето му? Защо се измени погледът му? Къде се скри усмивката му? Пустиньо, кога ще цъфнеш? Кога пак ще се раззелени наоколо ми и ще видя пролетта на живота? Измежду цъфтящи храсти в златни сънища пак ще видя Гълъбът. А сега нямам ни сила, ни радост, ни смисъл.
към текста >>

Да, тя търсеше другиго, за другиго милееше душата й; друг по-достоен за състрадание и обич привлече погледа Ви, но ето че трохите, които падаха от тази благословена трапеза често насищаха малката ми душица.
Аз те познавам, понякога върху челото ти виждах да грейва лъчезарна звезда на Божественото прозрение, и помниш, аз се възхищавах безкрайно. 91/2 часът вечерта. Приключвам сега писмото си, като се страхувам да погледна на това, което писах отвъд. Капнаха върху него няколко сълзи, та мастилото се поразля. Много Ви плаках и много грижи Ви създадох... Но ако не бях такава плачливка щеше ли да ме види Асавита? Да, тя търсеше другиго, за другиго милееше душата й; друг по-достоен за състрадание и обич привлече погледа Ви, но ето че трохите, които падаха от тази благословена трапеза често насищаха малката ми душица. Асавита, може ли да се срещнем в гостната стая на Учителя? Питайте Го, може би Той ще ни позволи там да направим нашето първо свиждане. Оставям на Вас, каквото Вие наредите. Позволявате ли ми да Ви изпратя тази малка ученическа снимка? Кажете, има ли някаква външна добра промяна от както ме познавате?
към текста >>

властта забранява събора, който ежегодно се провежда в периода 19-25 август] Той говори и погледът Му е заканителен, гледа над нас.
Защо е този тъмен облак върху слънчевото Му лице? Всички изтръпваме. Ставаме и неусетно Го доближаваме. - Българи, груби и присмехулници, варварски народ, дебелоглави и зли човеци. [През 1928 г. властта забранява събора, който ежегодно се провежда в периода 19-25 август] Той говори и погледът Му е заканителен, гледа над нас. Като че ли гласът Му ечи над поля и долини. Пак ли го оскърбихме? Пак ли се поругахме на Великото Му дело!? - Горко ви, българи, присмехулници и зли. Как трепери гласът Му!
към текста >>

33. 2.1.19. Мусалла, 10,11,12 юли 1926 г., [Рила]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни.
Ей ги езерата - тъмни, дълбоки всред вечерния здрач. Звездите нанизват горе своя златен хоровод и с усмивка устремяват поглед към земята. Някои вече са ни предварили и са запалили буйни огньове. Като приветни очи ни кимат отдалеч и с радост ни очакват. Колко е хубаво! Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни. „Стрелецът” като че е запънал лък над самия Мусалла. йКолата” е съпроводена от „Кучето”, неуклонно върви из своя път. Голямата и малка мечка, Орион, Вега и пурпурният -Марс, Полярната звезда, всички са на своя пост - верни служители от веки. Тишина й покой. Огньовете издигат алено-жълти пламъци срещу настъпващия вечерен хлад.
към текста >>

Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение.
Горе някои са стигнали вече, виждат се като черни точки по снега, а края на идещите още не се вижда; те сякаш извират от глъбината - безбройни и неотстъпни. Чуват се остри пушечни гърмежи. По този начин някой „голям” любител на природата изразява своите възторзи, или пък е прострелил малка птичка... Небето се смръщи. Изневиделица се струпват облаци и го закриват. Мъгли, като бял поток потапят всичко наоколо. Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение. Изчезнаха от очите ни и чаровните Маричини езера. Орли се вият над нас, сякаш забъркани, после изчезват из облаците. Пътят ни е препречен от дълбоки преспи, но кой ти гледа преградите! Каква наслада за духа са понякога те, когато ги преодоляваме. Горе сме вече върху белите плещи на Мусалла.
към текста >>

Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.
От време навреме целувам някоя скала, дърво, камиче. Лицето ми се мокри и пея, пея. Настигва ме старият брат Дойнов и високо извиква към мене: - Бог да те благослови, с всички свои благословения. Как ме гледа добрият човек. Колко доброта от очите му изпод свъсените му рошави вежди! Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие. Отминава си. Вървя. В душата ми вдъхновение, благодарност, песен, сълзи - той ме благослови! Той ли? Не ли планината? Не ли Манчо, Чадър тепе, Мусалла, „Окото”, „Очите".
към текста >>

34. 2.1.33. Мусалла, 9-14 юли 1929 г., [Рила]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.
А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там. И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор. Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар. Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни. Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище.
към текста >>

То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата.
Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва... От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас. Чай, закуска, обяд. Ново оживление.
към текста >>

Но, погледът радостен и оживен.
Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен. Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера... Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.” Гори огъня, а няма грейка.
към текста >>

35. 2.1.34. Еди гьол, 12-23 август 1929 г., [Рила]

2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)

Студени, бистри извори привличат погледа и пълнят душата с възхищение, с преклонение.
Отстрани извисени борове и ели. Китен здравец из камъняци и шубраки се подава. Летни теменуги, жълтурче и чубрика миризлива навред присъствуват на това природно тържество. Сърненки и масленки, едри и сочни те викат да ги откъснеш и върху жарава със солчица да ги опечеш. Незнайни горски певци се обаждат скрити из гъстите клони. Студени, бистри извори привличат погледа и пълнят душата с възхищение, с преклонение. Навеждам се, играя си със студената струя... Дълги и къси борови шишарки като злато посипали земята, на дълбоки залежи така си и остават. Никому не нужни... Небето още повече посинява. Като че ли ще пламне от синина. Ето Паничище. Горките добичета, как треперят нозете им от умора.
към текста >>

Хоризонтът, накичен със снежен венец, привлича погледа, сърцето... Огънят издава приятна грейка.
Наклаждаме огън и нощуваме вън. Колко е хубаво! Друго е небето тук; т.е. същото, обаче други са неговите изгледи. Боровата гора прилича на зелено тъмно море отразило по-живо блясъка на звездите. Хоризонтът, накичен със снежен венец, привлича погледа, сърцето... Огънят издава приятна грейка. Хубаво е, топло, като в стая. Няма ги тук пронизителните студове на Мусалла; тука сякаш е юга на Рила. Още в ранина потегляме. Пътят става стръмен и неравен. Гората се сменя с клек и смрика, а по нагоре само скали и трева.
към текста >>

Погледът ни пада върху заспали скалисти великани, приличащи често на мумии, начумерени или учудени лица на природна игра върху скалите.
Доле още един Чанак - но той е тъй светъл и чист, както ведро е небето днес. „Езерото на Чистотата” - го нарича Учителя. Възлизаме към Харамията. От него се гледа почти цялата Рилска долина. Колко чудесни гледки оттук. Погледът ни пада върху заспали скалисти великани, приличащи често на мумии, начумерени или учудени лица на природна игра върху скалите. Като микроскопически петна се виждат Доспей Махала и Говедарци. Отвредом те огражда благоуханието на прекрасната девствена природа, напоена от благодатни билки и цветя. Защо са го нарекли „Харамия”? Но тъй чудно му прилича това име! Загърнат със своята сива скалиста дреха, вирнал глава към облаците, взрял поглед към северозапад.
към текста >>

36. 2.1.43. Едди гьол, 21 юли - 22 август 1930 г., [Рила]

Калинините върхове също мамят погледа -така блеснали на слънцето под ясното небе - приличат на Швейцарски Алпи.
Как ли ще го кръстят? О, то ще бъде голям юнак, щом е родено между китните борове, близо до Езерата. Дошла там преди седмица на кон, горката, не е мислила, че ще стане това чудо. Правим излети. Едни на Дамка, други към Урдините езера, Кара гьол, Еленин връх, Рупите. Калинините върхове също мамят погледа -така блеснали на слънцето под ясното небе - приличат на Швейцарски Алпи. Рупите са далечни, сякаш недостъпни. Там, сякаш още от създание мира, лежи огромна фигура на човек, застинал в нямо очакване към звездите. Някои го нарекли „Фараонът”. Отсам, в долината, са Урдините езера - 6 на брой - подобни чашки, поляни с разтопен тюркоаз. Дамка е възел към Рилския монастир.
към текста >>

От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан.
Там, сякаш още от създание мира, лежи огромна фигура на човек, застинал в нямо очакване към звездите. Някои го нарекли „Фараонът”. Отсам, в долината, са Урдините езера - 6 на брой - подобни чашки, поляни с разтопен тюркоаз. Дамка е възел към Рилския монастир. Той е гол връх, на който има пирамида - указател. От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан. Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите. Случайно или не, те са отбелязани в чудна симетрия и изисканост, та образуват странни видения... Кой ли древен мъдрец тук е поставил своите тайни писмена, за да ги разчита някой нов мъдрец. Слизаме към бивака, но не през езерата, а по билото. Спущаме се по труден и красив път откъм Харамията. Спираме. Чешмичката всеки ден се разхубавява.
към текста >>

Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите.
Някои го нарекли „Фараонът”. Отсам, в долината, са Урдините езера - 6 на брой - подобни чашки, поляни с разтопен тюркоаз. Дамка е възел към Рилския монастир. Той е гол връх, на който има пирамида - указател. От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан. Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите. Случайно или не, те са отбелязани в чудна симетрия и изисканост, та образуват странни видения... Кой ли древен мъдрец тук е поставил своите тайни писмена, за да ги разчита някой нов мъдрец. Слизаме към бивака, но не през езерата, а по билото. Спущаме се по труден и красив път откъм Харамията. Спираме. Чешмичката всеки ден се разхубавява. Буквите са вече издълбани.
към текста >>

37. 1.3. Абубекир

Борис Николов

Ако е да отидем на екскурзия да ги погледаме и да им се порадваме - идвам.
Управителят предложи да отидем на лов. Имало в планината сърнички, диви кози, а по високите върхове се срещали и муфлони - диви овни. За зайците да не говорим - имал и хубави кучета. Донесе пушките, имаше и за мен. Казвам на Абубекир: „Аз на лов не ходя, животни не убивам. Ако е да отидем на екскурзия да ги погледаме и да им се порадваме - идвам. Но с пушки и кучета на лов не отивам.” Приеха моето предложение. Сутринта рано тръгнахме, излязохме по стръмните тесни пътечки на чудната Шар планина. Нямаше да видим дивите козички, ако да не бяхме чули шума на камъчетата, които събаряха като тичаха. Стадото беше голямо - 30-40 козички, имаше и малки. Радостно беше да гледаш техния грациозен бяг.
към текста >>

Абубекир ме погледна щастлив и рече: „Всичко това е твое.” Изправих се, застанах пред него, турих ръце на раменете му, потопих поглед в очите му и рекох: „Не мога да го приема.” Погледът ми говореше по-красноречиво от думите ми.
Грижите бяха за мен родителски, бях като в родно семейство. Една вечер Абубекир ме заведе в стаята си. Застанахме пред ниска кръгла масичка, покрита с бяла копринена кърпа. Абубекир махна кърпата - на златен поднос блеснаха скъпоценности: в средата торбичка обшита с бисери, пълна със златни монети, наоколо кадифяни кутии отворени. В тях пръстени, обеци, гривни, нанизи и една диадема за глава: всичко от злато и скъпи камъни - цяло богатство. Абубекир ме погледна щастлив и рече: „Всичко това е твое.” Изправих се, застанах пред него, турих ръце на раменете му, потопих поглед в очите му и рекох: „Не мога да го приема.” Погледът ми говореше по-красноречиво от думите ми. Абубекир наведе очи. Той ме разбра. После пресегна, извади от една кутия малък пръстен със сапфир - синия скъпоценен камък. От него струеше странен далечен живот, като че идеше от края на Вселената. Абубекир ме погледна с молба: „Това ще вземеш!
към текста >>

38. 2.25. Горилата. Канчето с картофите и ремонта на фурните

Борис Николов

Той беше голям, едър, лицето му грозно, погледът свиреп.
Работата беше тежка, напрегната, условията трудни. Веднаж идва при мене началникът и ми казва: „Майсторе, виждам, че не вземаш от общото ядене.” Казвам му: „Месо не ям, а мас не употребявам.” Казва ми: „Можем ли с нещо да те улесним? ” - „Ако може да наредите де ми сваряват няколко картофа на печката в кухнята, ще бъде добре.” - „Може, разбира се. Ела с мене! ” Заведе ме в кухнята, извика главния готвач: „Ще туряш канчето му на печката, да му сваряваш картофи.” Готвачът ме изгледа навъсено. Той беше голям, едър, лицето му грозно, погледът свиреп. Беше избухлив, сприхав, нервен и невъздържан на думи. Едното му ухо беше отрязано. Всички се страхуваха от него. Измислили му бяха прякор -Горилата. Разказваха, че веднаж, като разливал храна, един му се оплакал: „Ти пък на мене не си турил мръвка!
към текста >>

Понякога разменяхме по две-три думи - обръщах му внимание колко страдат хората и колко са нещастни, и все намирах да насоча погледа му към нещо хубаво.
Съборих старите фурни, иззидах ги наново, разширих пътя на огъня, смених изгорелите тръби с нови, наредих ги според правилата, облякох отвън фурната с плочки, поправих и печката. Като запалиха фурната, тя печеше по-хубаво от първата. Вече си прибирах инструментите, когато Горилата дойде, бутна ме с лакат и каза: „Носи си канчето тук.” Не казах нищо, приех естествено поканата и започнах да нося редовно канчето си. Картофите ми биваха винаги сварени, запазени, горещи, при това на мое разположение имаше и един чайник кипяща вода. От време на време майсторът готвач ми правеше малки содени питки: обвие питката с чиста кърпа, и я мушне под мишницата ми. Понякога разменяхме по две-три думи - обръщах му внимание колко страдат хората и колко са нещастни, и все намирах да насоча погледа му към нещо хубаво. Той сякаш се размразяваше. Гласът му беше груб, като че ръмжеше звяр, но колко трогателно беше усилието му да покаже разположение - в тона му трепкаха свенливо нежни нотки, като че камък се готвеше да заплаче. От как почна нашата дружба, той се промени и към другите хора - не беше тъй груб, в него се роди едно съчувствие, сякаш ги виждаше за пръв път. Веднаж той ме покани: „Ела да видиш какво правя.” Заведе ме в стаята си. Учуди ме редът и чистотата!
към текста >>

39. 2.40. Орелът

Борис Николов

Погледът й беше насочен към мене.
2.40. ОРЕЛЪТ Влязох при моя ковач, да си поръчам сечива. Докато правех поръчката си, в ковачницата влезе млад човек. На ръката му стоеше орел - кръстат орел: голяма хубава птица. Видът й изразяваше гордост и достойнство. Погледът й беше насочен към мене. Този поглед ми говореше ясно и разбрано: „Пак се срещнахме! Виждаш в какво съм положение? Помогни! ” Той гледаше само мене и то право в очите. Не са само думите, чрез които можем да говорим.
към текста >>

” - „Ще му направя халка за крака - ноктите му са много силни, а и човката му е опасна.” Погледът на птицата насочен към мене говореше ясно.
Питам човека: „От къде го имаш? ”-„Аз съм шофьор. Като прехвърлях Балкана, видях го паднал край гората. Трябва да е ранен или си е навехнал крилото. Не може да лети.” - „Къде го носиш? ” - „Ще му направя халка за крака - ноктите му са много силни, а и човката му е опасна.” Погледът на птицата насочен към мене говореше ясно. Този поглед казваше: „Помогни! ” - „Къде ще го носиш? ” - казах на шофьора. - „Само ще ти пречи! Продай ми го.” - „Че да ти го продам.” Дадох му петдесет лева и взех орела.
към текста >>

Когато си тръгнах, той не слезе да кацне на рамото ми, но ме изпрати надалеч - виеше се все над мене, докато се скрих от погледа му в равната гора.
Орелът полетя и се изви високо, обиколи няколко пъти върха, разгледа скалите, усетих че му допадна това място. Когато палях огъня, той все се виеше и оглеждаше нашето царство. Да, Райската градина не беше съвсем загубена! Сутрин орелът излиташе високо, и отгоре идеше неговият бодър глас: „Чан-чан-чан! ” На орела хареса това място! Когато си тръгнах, той не слезе да кацне на рамото ми, но ме изпрати надалеч - виеше се все над мене, докато се скрих от погледа му в равната гора. Беше раздяла на приятели. Но чудното е, че когато на следната година отидох пак на върха, орелът беше там! Той ме позна, спусна се и кацна до мене. Беше възмъжал, беше се разхубавил. И пак прекарахме дните на върха.
към текста >>

40. 2. Мария Михайлова Тодорова. Родена на 20.02.1898 г.

Светозар Няголов