НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ИЗГРЕВЪТ ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
278
резултата в
44
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
2_03 Лунен химн
,
Галилей Величков (1911-1985)
,
ТОМ 1
Мелодичният мотив, подчертаваше братът, се носеше като едва забележима
нежна
светлина сред безброй съзвездия от арпеджи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.
Във филма операторите нарочно се спираха да снемат както вглъбеното лице, така и ръцете с пръсти, които буквално се плъзгаха по клавиатурата, а не се стоварваха с цялата си тежест, както при много от пианистите. Един по един, за кратко време ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма. Учителят бе вече между нас. Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма. С няколко думи братът нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с особения аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений.
Мелодичният мотив, подчертаваше братът, се носеше като едва забележима
нежна
светлина сред безброй съзвездия от арпеджи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.
По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и на педалирането му, за да изгради нежната звучност на сонатата - така, както Бетховен е искал. Учителят слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита: - А по време на изпълнението Падаревски как свиреше - със затворени очи или с поглед, отправен встрани и нагоре? - Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори братът. Последва мълчание, след което Учителят наново поде разговора: - Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклоняват неговото внимание. Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музикантът да се докосне до съдържанието на пиесата.
към текста >>
По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и на педалирането му, за да изгради
нежната
звучност на сонатата - така, както Бетховен е искал.
Един по един, за кратко време ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма. Учителят бе вече между нас. Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма. С няколко думи братът нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с особения аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений. Мелодичният мотив, подчертаваше братът, се носеше като едва забележима нежна светлина сред безброй съзвездия от арпеджи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.
По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и на педалирането му, за да изгради
нежната
звучност на сонатата - така, както Бетховен е искал.
Учителят слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита: - А по време на изпълнението Падаревски как свиреше - със затворени очи или с поглед, отправен встрани и нагоре? - Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори братът. Последва мълчание, след което Учителят наново поде разговора: - Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклоняват неговото внимание. Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музикантът да се докосне до съдържанието на пиесата. Това се изисква не само от пианиста или цигуларя, а въобще от музиканта-изпълнител - той трябва така да свири, че да привлече и самия автор.
към текста >>
Той е написал много
нежна
пиеса, назована "Лунна светлина".
Такъв концерт е несравним извор на добри преживявания, съзнанията укрепват във вярата и надеждата за доброто и безмерната хармония, така необходими на човешкото общество. Падаревски е музикален дух, слязъл да помогне на човечеството. Похвална е инициативата на авторите на филма и добре са сторили, като са поканили Падаревски да бъде изпълнител на прочутата Бетховенова "Лунна соната". Учителят пак запита: - Освен Бетховен, има ли друг автор, който да има за тема Луната и нейното въздействие? - Да - отговаря същият брат, - това е французинът Дебюси.
Той е написал много
нежна
пиеса, назована "Лунна светлина".
- А има ли възможност да чуем тук, на нашето пиано, изпълнението на тази пиеса? - Когато разбера кой от пианистите може да изпълнява Дебюси и специално тази пиеса, ще го помоля да изнесе концерт на "Изгрева" - допълни братът. Учителят продължи: - Само ние нямаме песен за Луната! Имаме за Слънцето и то - прекрасни образци. Всички познавате много добре нашето музикално упражнение "Изгрява слънцето".
към текста >>
Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на
нежност
светлина.
Но ето че бях наново свидетел на следващо неповторимо музикално събитие, тясно свързано както с филма, така и с концерта на пианистката. Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна луна. Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво. Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило. Тя надникна над хоризонта много смело и настойчиво.
Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на
нежност
светлина.
Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в белоснежните му одежди. Ограден от полусенките на лещака и стройните борове, салонът лъчеше лунна светлина. Луната внимателно оглеждаше "Изгрева" и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята. Те слизаха и възлизаха, отнасяйки съкровена мисъл за нови творчески импулси в безбрежното битие на живота. Както честичко се случва, тази вечер закъснях на "Изгрева".
към текста >>
Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в
белоснежните
му одежди.
Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна луна. Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво. Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило. Тя надникна над хоризонта много смело и настойчиво. Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на нежност светлина.
Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в
белоснежните
му одежди.
Ограден от полусенките на лещака и стройните борове, салонът лъчеше лунна светлина. Луната внимателно оглеждаше "Изгрева" и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята. Те слизаха и възлизаха, отнасяйки съкровена мисъл за нови творчески импулси в безбрежното битие на живота. Както честичко се случва, тази вечер закъснях на "Изгрева". Бързах да се прибера.
към текста >>
Понесоха се
нежните
тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж.
Зная, че Учителят не бе школуван пианист, но много обичаше този многострунен инструмент и винаги бе високо оценен посетител на концерти, изнесени от видни пианисти в столичните салони. Той имаше изработено полифонично чувство, можеше едновременно да изпълнява на цигулката си музикални импровизации и да пее текста на песен, за първи път изпълнявана от Него. Въпреки това, не скриваше учудването си от придобитото изкуство на пианистите да изтръгват музика от пианото с всички пръсти на двете ръце. Обичаше не само да слуша пианистите, но и да гледа движението на послушните пръсти. Пианото прозвуча.
Понесоха се
нежните
тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж.
Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към множеството, слязло от луната. Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия. Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от луната. Двугласът завърши, за да започне още по- нежно и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце. Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи.
към текста >>
Двугласът завърши, за да започне още по-
нежно
и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце.
Пианото прозвуча. Понесоха се нежните тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж. Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към множеството, слязло от луната. Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия. Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от луната.
Двугласът завърши, за да започне още по-
нежно
и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце.
Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи. За ухото ми музиката бе непозната и много странна. Явно това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието. В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквито на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството. Мелодичната линия на химна намираше своя пък между изобилието от хармонични акорди и арпеджи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между Учителя и незримите посетители на музикалното тържество.
към текста >>
В музиката тази вечер имаше акварелна
нежност
и благородство, каквито на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството.
Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от луната. Двугласът завърши, за да започне още по- нежно и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце. Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи. За ухото ми музиката бе непозната и много странна. Явно това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието.
В музиката тази вечер имаше акварелна
нежност
и благородство, каквито на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството.
Мелодичната линия на химна намираше своя пък между изобилието от хармонични акорди и арпеджи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между Учителя и незримите посетители на музикалното тържество. Финес и нежност, красота и хармония, величествен музикален разговор! Изпълнението достигна своята кулминация. Прозвуча едва доловимото пианисимо. Учителят освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо.
към текста >>
Финес и
нежност
, красота и хармония, величествен музикален разговор!
Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи. За ухото ми музиката бе непозната и много странна. Явно това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието. В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквито на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството. Мелодичната линия на химна намираше своя пък между изобилието от хармонични акорди и арпеджи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между Учителя и незримите посетители на музикалното тържество.
Финес и
нежност
, красота и хармония, величествен музикален разговор!
Изпълнението достигна своята кулминация. Прозвуча едва доловимото пианисимо. Учителят освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо. Неземната музика отлетя в безграничните предели на Битието. Лунният концерт завърши.
към текста >>
2.
8_10 Побоят върху Учителя през 1936 година
,
ЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990 )
,
ТОМ 1
Той имаше
нежна
конструкция и аз се чудя как издържа на побоя.
Този човек не знаеше кой е Учителят. Той бе един дързък човек, нахален човек, който бе готов да извърши и насилие и да нападне с юмруци Учителя. Та той можеше да Го убие и Учителят да си замине. Та Учителят не беше млад с Неговите човешки години и в това човешко тяло. Той беше роден в 1864 година и през 1936 година е бил на седемдесет и две години.
Той имаше
нежна
конструкция и аз се чудя как издържа на побоя.
Той дълго време носеше синини около очите и по лицето си. Така че побойникът бива изпратен от двама големи умници - Лулчев и шефа на софийската полиция - да иска извинение от Учителя и така целият въпрос да приключи по християнски с мир и разбирателство. Побойникът пристига отново на "Изгрева", намира Учителя и иска извинение от Него. Аз не съм присъствувала в този момент. Едни приятели казват, че Учителят му е подал ръка и казал: "Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости".
към текста >>
Но тогава видях и един брат, казваше се Неделчо Попов, каква изключително
нежна
обхода има той с Учителя.
На всички снимки се вижда, че лицето на Учителя е скръбно - на него е изписана цялата скръб на човечеството, цялата Мирова скръб на Вселената. Та това беше разпятието на Всемировия Учител. А ние всички бяхме свидетели и очевидци. Учителят говореше много трудно, но каквото казваше, устно го казваше. Няколко сестри се грижеха за Учителя.
Но тогава видях и един брат, казваше се Неделчо Попов, каква изключително
нежна
обхода има той с Учителя.
От всички братя, той имаше най-свободно и най-нежно отношение към Учителя. До този момент аз нямах хубаво мнение за Неделчо Попов, поради това, че той контактуваше със сестра Балтова, която с поведението си създаваше много проблеми на Учителя и неприятности на младите сестри, каквито бяхме ние по това време. Но от това, което видях, каква обхода имаше той към Учителя и по какъв начин той я изразяваше, аз промених отношението си към него и го обикнах като сестра. Това не е малко нещо - да обикнеш някого като сестра. Сестринската обич е от порядъка на духовната обич.
към текста >>
От всички братя, той имаше най-свободно и най-
нежно
отношение към Учителя.
Та това беше разпятието на Всемировия Учител. А ние всички бяхме свидетели и очевидци. Учителят говореше много трудно, но каквото казваше, устно го казваше. Няколко сестри се грижеха за Учителя. Но тогава видях и един брат, казваше се Неделчо Попов, каква изключително нежна обхода има той с Учителя.
От всички братя, той имаше най-свободно и най-
нежно
отношение към Учителя.
До този момент аз нямах хубаво мнение за Неделчо Попов, поради това, че той контактуваше със сестра Балтова, която с поведението си създаваше много проблеми на Учителя и неприятности на младите сестри, каквито бяхме ние по това време. Но от това, което видях, каква обхода имаше той към Учителя и по какъв начин той я изразяваше, аз промених отношението си към него и го обикнах като сестра. Това не е малко нещо - да обикнеш някого като сестра. Сестринската обич е от порядъка на духовната обич. Така е според Словото на Учителя.
към текста >>
" Ще Го подхване
нежничко
.
Но от това, което видях, каква обхода имаше той към Учителя и по какъв начин той я изразяваше, аз промених отношението си към него и го обикнах като сестра. Това не е малко нещо - да обикнеш някого като сестра. Сестринската обич е от порядъка на духовната обич. Така е според Словото на Учителя. Пристъпи Неделчо към нас, обърне се към Учителя и каже: "Хайде, Учителю, да се поразходиме малко!
" Ще Го подхване
нежничко
.
Ще Му каже нещо. Ако е легнал Учителят, ще седне до Него и ще Му подложи възглавничка под главата. Аз виждах едно синовно отношение, едно нежно отношение към Учителя. Никой не е бил така грижовен към Него, както Неделчо Попов. Учителят трябваше да се храни.
към текста >>
Аз виждах едно синовно отношение, едно
нежно
отношение към Учителя.
Така е според Словото на Учителя. Пристъпи Неделчо към нас, обърне се към Учителя и каже: "Хайде, Учителю, да се поразходиме малко! " Ще Го подхване нежничко. Ще Му каже нещо. Ако е легнал Учителят, ще седне до Него и ще Му подложи възглавничка под главата.
Аз виждах едно синовно отношение, едно
нежно
отношение към Учителя.
Никой не е бил така грижовен към Него, както Неделчо Попов. Учителят трябваше да се храни. Ние решихме да не се храни от общата храна, готвена в големите казани. Решихме ние да Му готвим. Аз Му готвех обикновено.
към текста >>
3.
34. ЛУНЕН ХИМН
,
Галилей Величков
,
ТОМ 4
Мелодичният мотив, подчертаваше брата - се носеше като едва забележима
нежна
светлина, посред безброй съзвездия от арпежи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.
На филма, операторите нарочно се спираха да снемат, както углъбеното лице, така и ръцете с пръсти, които буквално се плъзгаха по клавиатурата, а не да се стоварват с цялата си тежест, както правеха много от пианистите. Един по един, за кратко време, ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма. УЧИТЕЛЯТ бе вече между нас. Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма. С няколко думи брата нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с типичния аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений.
Мелодичният мотив, подчертаваше брата - се носеше като едва забележима
нежна
светлина, посред безброй съзвездия от арпежи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.
По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и педалирането му, за да изгради нежната звучност на сонатата, така както Бетховен е искал. УЧИТЕЛЯТ слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита: - А по време на изпълнението Падаревски как свиреше, със затворени очи, или с поглед, отправен встрани и нагоре? - Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори брата. Последва мълчание, след което УЧИТЕЛЯТ наново поде разговора: - Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклонява неговото внимание. Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музиката да се докосне до съдържанието на пиесата, това се изисква не само от пианиста или цигуларя, въобще от музиканта изпълнител, той трябва така да свири, че да привлече и самият автор.
към текста >>
По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и педалирането му, за да изгради
нежната
звучност на сонатата, така както Бетховен е искал.
Един по един, за кратко време, ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма. УЧИТЕЛЯТ бе вече между нас. Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма. С няколко думи брата нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с типичния аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений. Мелодичният мотив, подчертаваше брата - се носеше като едва забележима нежна светлина, посред безброй съзвездия от арпежи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.
По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и педалирането му, за да изгради
нежната
звучност на сонатата, така както Бетховен е искал.
УЧИТЕЛЯТ слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита: - А по време на изпълнението Падаревски как свиреше, със затворени очи, или с поглед, отправен встрани и нагоре? - Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори брата. Последва мълчание, след което УЧИТЕЛЯТ наново поде разговора: - Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклонява неговото внимание. Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музиката да се докосне до съдържанието на пиесата, това се изисква не само от пианиста или цигуларя, въобще от музиканта изпълнител, той трябва така да свири, че да привлече и самият автор. Не само авторът, но заедно с него трябва да присъстват и онези невидими същества, които са съдействали за „сваляне на музиката" в съзнанието на композитора.
към текста >>
Той е написал много
нежна
пиеса, назована „Лунна светлина".
Такъв концерт е несравним извор на добри преживявания, съзнанията укрепват във вярата и надеждата за доброто и безмерната хармония, така необходими на човешкото общество. Падаревски е музикален дух, слязъл да помогне на човечеството. Похвална е инициативата на авторите на филма и добре са сторили, като са поканили Падаревски да бъде изпълнител на прочутата на Бетовен - Лунна соната. УЧИТЕЛЯТ пак запита: - Освен Бетовен, има ли друг автор, който да има за тема Луната и нейното въздействие? - Да - отговаря същият брат - това е французинът Дебюси.
Той е написал много
нежна
пиеса, назована „Лунна светлина".
- А има ли възможност да чуем тук, на нашето пиано, изпълнението на тази пиеса? - Когато разбера, кой от пианистите може да изпълнява Дебюси и специално тази пиеса, ще го помоля да изнесе концерт на Изгрева - допълни брата. УЧИТЕЛЯТ продължи: - Само ние нямаме песен за Луната! Имаме за Слънцето, и то прекрасни образци. Всички познавате много добре нашето музикално упражнение -„Изгрява слънцето", ами - „Химна на Великата Душа"?
към текста >>
Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на
нежност
светлина.
Но, ето че бях наново свидетел на следващо, неповторимо музикално събитие, тясно свързано както с филма, така и с концерта на пианистката. Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна Луна. Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини Луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво. Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило. Тя надникна над хоризонта много смело и настойчиво.
Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на
нежност
светлина.
Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, Луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в белоснежните му одежди. Ограден от полусенките на лещака и стройните борове, салонът лъчеше лунна светлина. Луната внимателно оглеждаше Изгрева и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята. Те слизаха и възлизаха, отнасяйки съкровена мисъл за нови творчески импулси в безбрежното битие на живота. Както честичко се случва, тази вечер позакъснях на Изгрева.
към текста >>
Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, Луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в
белоснежните
му одежди.
Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна Луна. Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини Луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво. Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило. Тя надникна над хоризонта много смело и настойчиво. Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на нежност светлина.
Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, Луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в
белоснежните
му одежди.
Ограден от полусенките на лещака и стройните борове, салонът лъчеше лунна светлина. Луната внимателно оглеждаше Изгрева и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята. Те слизаха и възлизаха, отнасяйки съкровена мисъл за нови творчески импулси в безбрежното битие на живота. Както честичко се случва, тази вечер позакъснях на Изгрева. Бързах да се прибера.
към текста >>
Понесоха се
нежните
тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж.
Зная, че УЧИТЕЛЯТ не бе школуван пианист, но много обичаше този многострунен инструмент и винаги бе високо оценен посетител на концерти, изнесени от видни пианисти в столичните салони. Той имаше изработено полифонично чувство, можеше едновременно да изпълнява на цигулката си музикални импровизации и да пее текста на песен за първи път, изпълнявана от Него. Въпреки това не скриваше учудването си от придобитото изкуство на пианистите - да изтръгват музика от пианото с всички пръсти на двете ръце. Обичаше да слуша пианистите, но и да гледа движенията на послушните пръсти. Пианото прозвуча.
Понесоха се
нежните
тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж.
Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към мнозинството, слязло от Луната. Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия. Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от Луната. Двугласът завърши, за да започне още по-нежно и едвам доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце. Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само УЧИТЕЛЯТ можеше да направи.
към текста >>
Двугласът завърши, за да започне още по-
нежно
и едвам доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце.
Пианото прозвуча. Понесоха се нежните тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж. Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към мнозинството, слязло от Луната. Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия. Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от Луната.
Двугласът завърши, за да започне още по-
нежно
и едвам доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце.
Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само УЧИТЕЛЯТ можеше да направи. За ухото ми, музиката бе непозната и много странна. Явно, това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието. В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквото на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството. Мелодичната линия на химна намираше своя път между изобилието от хармонични акорди и арпежи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между УЧИТЕЛЯ и незримите посетители на музикалното тържество.
към текста >>
В музиката тази вечер имаше акварелна
нежност
и благородство, каквото на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството.
Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от Луната. Двугласът завърши, за да започне още по-нежно и едвам доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце. Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само УЧИТЕЛЯТ можеше да направи. За ухото ми, музиката бе непозната и много странна. Явно, това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието.
В музиката тази вечер имаше акварелна
нежност
и благородство, каквото на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството.
Мелодичната линия на химна намираше своя път между изобилието от хармонични акорди и арпежи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между УЧИТЕЛЯ и незримите посетители на музикалното тържество. Финес и нежност, красота и хармония, величествен музикален разговор! Изпълнението достигна своята кулминация. Прозвуча едвам доловимото пианисимо. УЧИТЕЛЯТ освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо.
към текста >>
Финес и
нежност
, красота и хармония, величествен музикален разговор!
Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само УЧИТЕЛЯТ можеше да направи. За ухото ми, музиката бе непозната и много странна. Явно, това бе химн, отправен към сферите на нематериалното, към по-високите гами на битието. В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквото на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството. Мелодичната линия на химна намираше своя път между изобилието от хармонични акорди и арпежи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между УЧИТЕЛЯ и незримите посетители на музикалното тържество.
Финес и
нежност
, красота и хармония, величествен музикален разговор!
Изпълнението достигна своята кулминация. Прозвуча едвам доловимото пианисимо. УЧИТЕЛЯТ освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо. Неземната музика отлетя в безграничните предели на Битието. Лунният концерт завърши.
към текста >>
4.
30. ПОБОЯТ ПРЕЗ 1936 ГОДИНА
,
ЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990 )
,
ТОМ 9
Тогава съм видяла Неделчо Попов, той имаше много
нежна
обхода към Учителя.
В.К.: Говореше ли? Е.А.: Пречеше Му, по-малко говореше. На въпросите ни отговаряше устно. Не никога не е отговарял писмено. Всичко каквото казваше, устно казваше.
Тогава съм видяла Неделчо Попов, той имаше много
нежна
обхода към Учителя.
От всички приятели най-свободно и най-нежно се отнасяше той към Него. Мир и светлина Бог да му дава, и да Ви кажа, че аз за него нямах такова хубаво мнение, но оттогава този брат, заради тая обхода към Учителя, направо го обикнах. Такова нещо, ще каже: „Хайде Учителю да се поразходите малко! " Ще го хване нежничко, ще Му каже нещо пак така. Пък, ако е легнал ще седне до Него, ще Му нагласи възглавничка, ще Му предложи това.
към текста >>
От всички приятели най-свободно и най-
нежно
се отнасяше той към Него.
Е.А.: Пречеше Му, по-малко говореше. На въпросите ни отговаряше устно. Не никога не е отговарял писмено. Всичко каквото казваше, устно казваше. Тогава съм видяла Неделчо Попов, той имаше много нежна обхода към Учителя.
От всички приятели най-свободно и най-
нежно
се отнасяше той към Него.
Мир и светлина Бог да му дава, и да Ви кажа, че аз за него нямах такова хубаво мнение, но оттогава този брат, заради тая обхода към Учителя, направо го обикнах. Такова нещо, ще каже: „Хайде Учителю да се поразходите малко! " Ще го хване нежничко, ще Му каже нещо пак така. Пък, ако е легнал ще седне до Него, ще Му нагласи възглавничка, ще Му предложи това. Вижте едно синовно отношение, ние нямаме друг израз какво да кажем.
към текста >>
" Ще го хване
нежничко
, ще Му каже нещо пак така.
Всичко каквото казваше, устно казваше. Тогава съм видяла Неделчо Попов, той имаше много нежна обхода към Учителя. От всички приятели най-свободно и най-нежно се отнасяше той към Него. Мир и светлина Бог да му дава, и да Ви кажа, че аз за него нямах такова хубаво мнение, но оттогава този брат, заради тая обхода към Учителя, направо го обикнах. Такова нещо, ще каже: „Хайде Учителю да се поразходите малко!
" Ще го хване
нежничко
, ще Му каже нещо пак така.
Пък, ако е легнал ще седне до Него, ще Му нагласи възглавничка, ще Му предложи това. Вижте едно синовно отношение, ние нямаме друг израз какво да кажем. Никой по- нежен от него не е бил. По това време Учителят се хранеше. Ние решихме Той да не се храни от общия стол и ние Му готвехме.
към текста >>
5.
5. ЛЮБОВ. НЕЙНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ И ПРОЯВЛЕНИЯ
,
Трети урок от Учителя
,
ТОМ 12
Затуй най-първо човек уповава на туй, което е
нежно
, след туй на това, което е силно.
Тя е най-близката, но когато тя не може да помага, то почва да вика другите - значи има тил още навътре. Божествената идея почва да минава през своите градации; или, Божествената идея се е реализирала у майката, бащата, брата, сестрата и най-после (*се изявява) у Бога, причината на всичко. Сега, ако намерите, че този ред на нещата малко варира, то зависи от това дали детето е момиче или момче. Защото и момчетата викат, но те имат друго нареждане. Когато малките деца викат, понеже умът им не взема участие, тия прояви са естествени у тях.
Затуй най-първо човек уповава на туй, което е
нежно
, след туй на това, което е силно.
Най-първо на това, в което има някаква облага, защото майката е една облага; и после на това, което е стабилно. В дадения случай, майката е това, което дава, а бащата е, който донася. А братът и сестрата в духовния свят, това са възможности. Те представляват закона на Божествените възможности. А бащата и майката представляват Божественото реализиране на нещата.
към текста >>
Нежността
иде от магнетизма, а на бащата силата иде от електричеството.
Те представляват закона на Божествените възможности. А бащата и майката представляват Божественото реализиране на нещата. Сега ще имате нещо определено, какво нещо е братът и сестрата - идеите на Божествените възможности. А бащата и майката - светлина (*светът) на Божествените проявления или Божествените прояви. Значи любовта на майката е магнетична, на бащата е електрична.
Нежността
иде от магнетизма, а на бащата силата иде от електричеството.
Целувката на майката е нежна, магнетична; на бащата е силна, електрическа; на брата - благородна; на сестрата - чиста. А чистотата (*всякога) носи топлина. Само чистият човек носи топлина. Тела, които горят, могат ли да бъдат топли? Горещи могат да бъдат, но топли не Тъй е и с Любовта: тя трябва да влиза и да излиза.
към текста >>
Целувката на майката е
нежна
, магнетична; на бащата е силна, електрическа; на брата - благородна; на сестрата - чиста.
А бащата и майката представляват Божественото реализиране на нещата. Сега ще имате нещо определено, какво нещо е братът и сестрата - идеите на Божествените възможности. А бащата и майката - светлина (*светът) на Божествените проявления или Божествените прояви. Значи любовта на майката е магнетична, на бащата е електрична. Нежността иде от магнетизма, а на бащата силата иде от електричеството.
Целувката на майката е
нежна
, магнетична; на бащата е силна, електрическа; на брата - благородна; на сестрата - чиста.
А чистотата (*всякога) носи топлина. Само чистият човек носи топлина. Тела, които горят, могат ли да бъдат топли? Горещи могат да бъдат, но топли не Тъй е и с Любовта: тя трябва да влиза и да излиза. А щом влезе и не може да излезе, няма никаква проява.
към текста >>
Той иска да го нагостят хубаво, да бъдат
нежни
към него, да го улеснят в пътя, да го зачитат, да му дадат най-хубавото легло.
Животът, при всички неправди на нещата, той всичко изправя. Значи, при всичките неправди ние се отнасяме все до Бога и Той изправя всичките недоимъци, всичките противоречия, които съществуват в света, от какъвто и да са характер. Кога човек се обижда? Когато са му взели нещо, когато не му дават туй, което му се пада. И човек все знае какво му се пада.
Той иска да го нагостят хубаво, да бъдат
нежни
към него, да го улеснят в пътя, да го зачитат, да му дадат най-хубавото легло.
Ама детето казва на майка си: „Ще ме нахраниш“ и тя го нахранва. „Ще ме заведеш тук и там“... То плаче и тя изпълнява всичко, каквото то иска. Но като мине известно време, майката почне да го бие, казва: „Този, който не спазва всичките наши наредби... Ние имаме закони тук! “ И го нашари хубаво. И то каже: „Мамо, ще слушам!
към текста >>
6.
3. МИРОГЛЕД И ТВОРЧЕСТВО НА ХУДОЖНИКА БОРИС ГЕОРГИЕВ
,
БОРИС ГЕОРГИЕВ
,
ТОМ 13
Той има дълбоки духовни преживявания в тези
снежни
висоти.
Насадил лук, картофи, леща, зеле, колкото да задоволи своите нужди. Днес едни работят само физически, без да им остава време за духовна работа, а други работят само умствено, а физически се израждат. Според Борис Георгиев всеки човек трябва да съедини в себе си по хармоничен начин физическата и духовната работа. И наистина, в новата култура всеки ще работи едновременно и физически, и духовно, за да не бъде едностранчиво развит, както е днес. Паралелно с това, у Борис Георгиев почва вътрешна духовна работа.
Той има дълбоки духовни преживявания в тези
снежни
висоти.
У него се заражда желание да изрази преживяното. Така почва да рисува. Той казва, че в градовете не би могъл да рисува: там той би издребнял, защото животът в днешните градове е изкуствен. Нужно е близко общение с природата. „Аз, казва Борис Георгиев, не мога да ходя по каменните плочи на града.
към текста >>
Особено в
снежно
време, в дълбоката тишина на
снежната
планина той долавя тайната на битието, почва да разбира това, що лежи в основата му.
„Аз, казва Борис Георгиев, не мога да ходя по каменните плочи на града. Чувствувам насъщна вътрешна нужда да съзерцавам изгрева и залеза на слънцето, да чувам пението на птичките. В градовете аз не бих могъл да творя." В планината Георгиев се чувствува в общение с вечното, чувствува се по- близко до Божественото. Възвишеното, прекрасното, вечното заговорва в душата му. Там той получава вдъхновение.
Особено в
снежно
време, в дълбоката тишина на
снежната
планина той долавя тайната на битието, почва да разбира това, що лежи в основата му.
„Гласът на Бога може да се чувствува в планината, казва Борис Георгиев. Човек в планината по-ясно чувствува възвишеното, което живее в глъбините на душата му." И така Борис Георгиев чувствува нужда да изрази преживяното с бои и линии. Така неговите картини стават негов „интимен дневник", както се изразява той. „За мен планината е необходима, казва той. Това е един закон за мен." Думите на Борис Георгиев за влиянието на планината върху душата му не е ли опитал всеки със себе си?
към текста >>
Без любов към животните, без събуждане на
нежни
чувства към околните същества, как ще може човек да почувствува висшето в себе се?
Като погледнете очите му, ще видите особено изражение в тях. Колко са изразителни очите на вола! В тях ще прочетете голямо страдание. Какво трябва да преживяват тия същества! Кой не е учуден от погледа на вола?
Без любов към животните, без събуждане на
нежни
чувства към околните същества, как ще може човек да почувствува висшето в себе се?
" II. Задачите на изкуството, според Борис Георгиев Според него, истинската природа на човека е духовна. Всеки един, казва той, каквато работа и да върши, трябва да чувствува връзките си с цялото човечество. „Да заковеш една маса е по-малко важно, казва той, отколкото да утешиш един нещастен." Изкуството, според Борис Георгиев, трябва да освободи човека от гнета на материалното битие, да го направи свободен. Под това се разбира следното: Да се събуди висшето, Божественото в душата му.
към текста >>
Те са в извънредно
нежни
линии и бои и с фина техника. 1.
Той мечтае, като се върне по-нататък в България, да я обиколи, като отива от село на село. Ще им показва картините си и ще им казва как разбира смисъла на живота. Борис Георгиев обича изкуството с цялата си душа, търси неговите тайни. Той дълбоко разбира, че за да може художникът да изрази висшето, трябва да работи постоянно върху душата си, а не само върху техниката. III. Творчество Ще кажа няколко думи за някои от картините.
Те са в извънредно
нежни
линии и бои и с фина техника. 1.
„Алпийска селянка". Лицето й неземно, невинно, чисто, като че ли се намира в молитвено настроение. И самият зрител при съзерцание на картината дохожда в молитвено настроение. Това същество, като че ли е далеч от земята, в едни небесни сфери, в царството на чистотата и невинността. Чрез тая картина художникът, като че ли е искал да изрази идеята на чистотата и невинността. 2.
към текста >>
Надалеч
снежни
планини.
Всяка извивка на стъблото и клоните ни разкрива преживяванията на тая душа. Цялата картина завладява зрителя, събужда у него съответно настроение. По този начин като че ли цялата природа е жива, зад всичко видимо е душата: видимите форми са неин израз. 3. „Сърна, прободена от стрела". Всичко покрито със сняг.
Надалеч
снежни
планини.
Каква хармония наоколо в цялата природа! При тая хармония колко груба изглежда ръката, която е пробола сърната! Какво грубо нарушение на мировата хармония от човека! 4. „Селянка, облегната на една ограда". 5. „Сестрата на Борис Георгиев чисти пространството пред колибата от снега".
към текста >>
До него, от дясната му страна е в профил сестра му, но не като плътна, материална форма, а като ефирно същество с извънредна
нежност
и съсредоточеност на лицето.
И с това се изразяват чувствата на художника към майка му: благоговение, отношение като към светица. 10. „Странникът и неговата сестра". Тази картина е нарисувана след смъртта на сестра му, с която живяли в планината. Тая картина представлява автобиография на художника, както се изразява самият той. На предния план е нарисуван самият художник „enface".
До него, от дясната му страна е в профил сестра му, но не като плътна, материална форма, а като ефирно същество с извънредна
нежност
и съсредоточеност на лицето.
Главата й е украсена с венец от маргаритки. Тая картина прави необикновено впечатление. Тя приковава човека. Сестра му била необикновена по чистота, идеализъм. Тя била една от редките натури.
към текста >>
Споменът за нея стои свят в душата му и когато заговори за нея, говори с особена
нежност
на гласа и с особен жар. 11.
Тя приковава човека. Сестра му била необикновена по чистота, идеализъм. Тя била една от редките натури. Той чувствува, че тя е постоянно с него, че тя е във вътрешно общение с него, той чувствува нейното присъствие. Трогателни, задушевни са били връзките между двете души.
Споменът за нея стои свят в душата му и когато заговори за нея, говори с особена
нежност
на гласа и с особен жар. 11.
„Странствуващият пастир". Това е последното му произведение, което е изработил през 1922 г. в планината. Той така говори за тая картина: „Това е симфоническа поема на моята етика, на моето изкуство, на моя мироглед, както от естетична, така и от идейна гледна точка." У художника има копнеж, носталгия за онзи тип човек, който трябва да бъде носител на милосърдие, любов, хармония. Този копнеж, тази носталгия за съвършения тип човек живее у всекиго.
към текста >>
И чрез картините на Борис Георгиев разбрах силата на картината да накара да затрептят най-
нежните
струни на душата." Какво ни говори творчеството на Борис Георгиев?
У зрителя се открива красотата на някой друг по-висш живот, който трябва да го има непременно някъде. Аз съм уверен, че бъдещето ще му донесе известност в цяла Европа. Едвин казва: „Досега аз не подозирах, че една картина може да има такава голяма сила в себе си. Аз знаех за голямата сила на музиката да издига душата в неземни сфери. Мислех, че картината и да има тази способност, има я в много по-малки размери.
И чрез картините на Борис Георгиев разбрах силата на картината да накара да затрептят най-
нежните
струни на душата." Какво ни говори творчеството на Борис Георгиев?
То иде в един век, в който господствува още материалистичната култура. Но тя си вече отива. По всичко се познава, че иде вече духовна пролет. Кандински в книгата си „Духовното в изкуството" казва: „Нашата душа след една дълга материалистична епоха е сега в началото на своето събуждане. Понеже е още в началото на събуждането си, тя носи още зародиш на съмнение, неверие, безцелност.
към текста >>
7.
САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА БОГАТСТВОТО НА СЪРЦЕТО, УМА И ДУШАТА VII част
,
Продължение 2
,
ТОМ 14
Поздрав на всички, а на тебе целувки
нежни
от твоята Савка * 20.V.1940 г.
Кракът ме боли от тичане, защот о тука никой не ходи и аз трябва да тичам със сестра си или вуйчо си по германските улици и места. Пиши ми в Рига какво искаш? Общо тука всичко тича и бърза. Аз не зная защо. Целуни ръка на Доброто.
Поздрав на всички, а на тебе целувки
нежни
от твоята Савка * 20.V.1940 г.
Берлин Еленка Андреева Квартал „Изгрев" София, България С. Б. Л. Мила и обична Еленке, Вчера бяхме тук. В средата е златната и слънчевата беседка. Иди при мама, нека тя да ти разправи за историческата воденичка на Фрици.
към текста >>
Тебе
нежно
целувам Твоя Савка Целувки и от мене Амалия Кореспонденция на Савка Керемидчиева с латвийците: 1.
Всички те се различават. Такива, а и по-големи бяха вълните, като дойдохме с Амалия тука. Силен морск и вятър, силен шум, затворено небе и безгранично море. Сетихме се за Цековото: „Морето се вълнува." На обяд времето се изясни и имахме топло слънце. Предай на големия Брат благодарност и молба.
Тебе
нежно
целувам Твоя Савка Целувки и от мене Амалия Кореспонденция на Савка Керемидчиева с латвийците: 1.
Емилия. 11. Мелита В. 21. Мая. 2. Едгар. 12. Мелита Кедр. 22. Ева. 3. Амалия. 13.
към текста >>
Обичен Галчо, животът представлява още нещо - вечно започване - едно привършване, а друго започване, отново в ново, от сила в сила, от обич към Любов, велика
нежна
любов и най-после, до обич към всичко и всички, и Любов към всички и всичко живо по лицето на земята!
От душата й излиза най-меката светлина, в нея лъжа не живее. В нея има мир, който превъзхожда всяко знание и радост, която светът не е вкусил и не познава! Изисква се всякога будно съзнание. Там е великият стремеж, великото благо, което всичко дава. Блажен е онзи, който сега гладува и жадува за тая Любов, в нея Бог живее!
Обичен Галчо, животът представлява още нещо - вечно започване - едно привършване, а друго започване, отново в ново, от сила в сила, от обич към Любов, велика
нежна
любов и най-после, до обич към всичко и всички, и Любов към всички и всичко живо по лицето на земята!
Както виждаш - дълъг е нашият път и нашето ученичество! Нали?! Твоя сестра в Господа и във вечността - додето трае ученичеството на живота и все още малката Амриха /душата на сърцето/ * * * 21.11.1941 г.,петък сутринта Изгрева С.Б.Л. Добрий ми брат в Бога Гавраил, Честит рожден и имен ден. Нека се весели Бог в твоята душа, а ти се радвай на Неговите дела.
към текста >>
Но получих и
нежните
думи от Слънцето: „Хубаво, като му пишете това, ще го поздравите от Учителя!
преди влизане в клас! Времето е тихо, меко, топло, приветливо! Сега имаме царски дни! По дължина на деня и Слънце! Изпращам ти извадки от днешната лекция, които прочетох на Великия, за тебе ги определих.
Но получих и
нежните
думи от Слънцето: „Хубаво, като му пишете това, ще го поздравите от Учителя!
" Да, благодаря, ще сторя това, нали той е нашият и обичен за всички музикант! Та сега, мили Галчо приеми поздрави от Небето! Не е ли същото това?! Без съмнение така е. Бъди жив и здрав, добър и учи се.
към текста >>
8.
2. ИЗ ТРЕПЕТИ НА ЕДНА ДУША (СОНЕТИ)
,
Иван Толев
,
ТОМ 15
3 - рубрика Нова естетика Сълзите - Символизмът на цветята - поради техната видима форма, краска и дъх - не би изразил в всичката й пълнота космическата идея, въплътена в тия
нежни
и финни творения на Божията Мъдрост и Любов, ако не се знае и техното вътрешно съдържание - химическите елементи в тях - и особено техното магическо (лечебно и мистично) свойство.
I, кн. 10 (22.Ш.1920), с. 3 рубрика Нова естетика СЪЛЗИТЕ И ден, и нощ, проливах ги всечасно, и всички до една ги аз пролях, но само зарад теб, дете прекрасно, - за тебе в тях сърдцето си излях... И капеха те в моята градина, где крин и рози цъвнаха от тях, но призори и розите, и крина За теб, дете невинно, ги събрах... И с туй венче със трепет се допрях до теб, виденье сияйно, ненагледно - чело ти мъченишко увенчах... Но да продумаш щом те призовах, уви, върху венчето ти последно Сълзите ми, кат перли, пак съзрех... "Всемирна летопис", Г. I, кн. 5 (1.Х.1919), с.
3 - рубрика Нова естетика Сълзите - Символизмът на цветята - поради техната видима форма, краска и дъх - не би изразил в всичката й пълнота космическата идея, въплътена в тия
нежни
и финни творения на Божията Мъдрост и Любов, ако не се знае и техното вътрешно съдържание - химическите елементи в тях - и особено техното магическо (лечебно и мистично) свойство.
Всеко цвете изпълнява важна мисия в света, за който е създадено. Има цветя не само във физическия, но и в астралния свет. Върху магическите растения изобщо и тяхната служба в живота може да се напише цяло съчинение. Какво символизират в този сонет кринът, розата и перлите, съпоставени в техната вътрешна връзка? СЛАВЕЙ Кой ангел, скрит във храсталака, небесните си жалби пей?
към текста >>
Ту дръпне струните, ту
нежно
проточи сребърен гласец, ту пак заплаче безнадеждно, кат безутешен младенец... О химн пленителен, омаен, на Слънцето псалом безкраен, чрез теб Велики Дух ридай!
Има цветя не само във физическия, но и в астралния свет. Върху магическите растения изобщо и тяхната служба в живота може да се напише цяло съчинение. Какво символизират в този сонет кринът, розата и перлите, съпоставени в техната вътрешна връзка? СЛАВЕЙ Кой ангел, скрит във храсталака, небесните си жалби пей? Какво желай, кого ли чака, с кое сърдце в зори копней?...
Ту дръпне струните, ту
нежно
проточи сребърен гласец, ту пак заплаче безнадеждно, кат безутешен младенец... О химн пленителен, омаен, на Слънцето псалом безкраен, чрез теб Велики Дух ридай!
Но нивга твойта прелест вечна и радостта, скръбта сърдечна човекът няма да узнай!... "Всемирна летопис", Г. I, кн. 10 (22.X.1920), с. 3 рубрика Нова естетика Славей -Душата е крилата, тя пее, желай, копнее.
към текста >>
ТИХИЯТ ГЛАС Чул ли си, братко, във миг някой труден,
нежният
шепот на тихия глас?
Нейният псалом е химнът на живота. Великата му тайна се разкрива в магическата хармония на Духа. Всемирът говори чрез индивидуалната душа. Славеят, гълъбът и др. подобни пойни птици са висши символи на космическата реалност.
ТИХИЯТ ГЛАС Чул ли си, братко, във миг някой труден,
нежният
шепот на тихия глас?
О, какъв свят лъчезарен и чуден той ни открива внезапно тогаз! Свят без въздишки, без робски окови, царство на волност и щастье безспир, жилище ново със радости нови - цяла вселена на правда и мир! Милият говор на тихия глас, колко съкровища крие за нас! И как се лей кат балсам във душата! .. Вслушвай се, братко, в последния час в тайния глас!
към текста >>
Долини сенчести, облени с аромат, Где любовта цъфти, кат
нежното
кокиче, И где чаробний Май разлива благодат И венци от лъчи, от рози и мечти... Где младите моми със сърп в ръката тичат, Червени, кат божур, къмто нивята злачни, И с звучний си език, кат лястовички мили С кристални гласовце, песни запяват мрачни... О, Македонийо, злочест, ти, земен рай, Плачи, плачи!
И нивга, може-би, тя в влажната земя Не ще забие кръст във памет на поета... Прощавай ти навек, вълшебний бащин кът, Че те оставям веч... прости, за сетен път!... Немога ази в теб, немога да живея. За твойта участ зла, за твоите страданья, Във друг злокобен край сълзите си ще лея. Влачи си твойта цеп, всред вопли и стенанья, А аз, безсилна твар, в песни ще ти възпея Безкрайните тегла... До-коле, Боже мой?... Поклон на вас поля, засмени равнини, Где всичките блага избликват като рой, Где спорно лей навред раскошната природа Брилянти и цветя, злато и миризми, И где с зефирний дъх, що шъпне на свобода, Се слива жалний стон на българин отчаян!
Долини сенчести, облени с аромат, Где любовта цъфти, кат
нежното
кокиче, И где чаробний Май разлива благодат И венци от лъчи, от рози и мечти... Где младите моми със сърп в ръката тичат, Червени, кат божур, къмто нивята злачни, И с звучний си език, кат лястовички мили С кристални гласовце, песни запяват мрачни... О, Македонийо, злочест, ти, земен рай, Плачи, плачи!
за тебе никой няма сили За помощ веч... Дали тъз хубава природа С насмешка ти дари тез прелести без край?... А ти, ридай, ридай, въздишай за свобода!... Битоля, 22 Юлий, 1893 г. Китара : Лирически стихотворения. - Варна, 1898.
към текста >>
2 ЛИЛИЯ "Разгледайте лилиите как растят... нито Соломон в всичката си слава се облече като една от тях..." Лука, 12;27 О моя лилия, неизразимо мила, кажи, от де взема прекрасния си лик - във кой небесен кът ти си се украсила с таз краска бисерна, със
нежния
светлик?
И с теб далеч унесен над бездните незнайни, аз искам да разкрия дълбоките им тайни - по твоето лице... Но ще съзра ли нявга, зората де се ражда? Ще утоли ли вечно любовната ми жажда Великото Сърдце?... "Всемирна летопис", Г. I, кн. 8 (1.I.1920), с.
2 ЛИЛИЯ "Разгледайте лилиите как растят... нито Соломон в всичката си слава се облече като една от тях..." Лука, 12;27 О моя лилия, неизразимо мила, кажи, от де взема прекрасния си лик - във кой небесен кът ти си се украсила с таз краска бисерна, със
нежния
светлик?
Кажи, кой вдъхна в теб това благоуханье, що ти разливаш в мен в най-сладостни струи, и с него ме топиш в безспирно обаянье - във блян за щастие всред мразовити дни?... Не знам, дали сам Бог, о цвете ненагледно, не те изпрати тук, кат перл от своя рай - на Гения Му чист творение последно... Но моето сърдце, изстрадало и бедно, в теб сродната душа можа веч да узнай: цял свят от красоти и светлини без край!... "Всемирна летопис", Г. I, кн. 9 (1.II.1920), с.
към текста >>
Такава душа, сродна с лилията, със своята външна и вътрешна чистота, с
нежността
на своите духовни краски и с трепетите на своето благоухание, изразявано постоянно във възвишена интелигентност, благородство, доброта, търпение, въздържание, самообладание, благост, смирение, кротост, самопожертвуване, милосърдие и любов-т. е.
Не знам, дали сам Бог, о цвете ненагледно, не те изпрати тук, кат перл от своя рай - на Гения Му чист творение последно... Но моето сърдце, изстрадало и бедно, в теб сродната душа можа веч да узнай: цял свят от красоти и светлини без край!... "Всемирна летопис", Г. I, кн. 9 (1.II.1920), с. 3 - рубрика Нова естетика Лилия - Душата, чиста и светла като лилия, е най-въжделения другар в живота на оногова, който с всичките си сили се стреми към великото, божественото.
Такава душа, сродна с лилията, със своята външна и вътрешна чистота, с
нежността
на своите духовни краски и с трепетите на своето благоухание, изразявано постоянно във възвишена интелигентност, благородство, доброта, търпение, въздържание, самообладание, благост, смирение, кротост, самопожертвуване, милосърдие и любов-т. е.
с всичките плодове на Духа - е един идеал, свят от красоти и светлини без край, с който може и заслужава да се живее. Шестолистното венче на лилията, със златното слънце в центъра, символизира закона на еволюцията: то образува двата триъгълника - на Духа и материята. ПРЕЗ ОГЪНЯ Как виждам, в пазвата си как стоплих змията, а тя сърдцето ми изглозга и изпи, и в ангелския храм кат подслоних душата, как вдигна се ръка и там, да ме убий, аз питам, в смут дълбок: змиярника - земята как е можал до днес Творецът да търпи? Как ангелът лъчист в скинията си свята дръзна убийцата от мен да утаи?... О Боже мой, излей Ти седемте потири на своя гняв велик над земните кумири и разруши ги в прах, безследно разпилей!
към текста >>
Из бисерни води изплува в миг сирена с разпуснати коси и страстно дишащ взор, и
нежно
, на брега примамливо опрена, зовеше, шъпнеше, във таен разговор... Тозчас косите й засъскаха кат змии и пламнаха със жар два въглена-очи, за буйни сладости в несбъднати оргии тело си алабастр отчаяно сгърчи... Коварна Гретхен, скрий отровното си жило: душата нивга то не би ми доближило, кога ме ти лъстиш с лукавите уста... Но теб, ехидна зла, стократната награда ще ти въздам, щом кат с целувката на ада предателски дръзна да оскверниш Христа... "Всемирна летопис", Г.
I, кн. 10 (22.II.1920), с. 3 - рубрика Нова естетика Пролет - Единението на душите в Любовта е една насъщна нужда и бленувано състояние. Обмената на духовните енергии, особено когато и природата празднува своята пролет - началото на новия живот и растеж - е едно мистично упоение от неизразима радост и възторг, чрез което душата се повдига и прониква в благодатта, изпитана от апостола Павла. Тогава изчезва преградата между малкия и големия ГРЕТХЕН На Е .В.
Из бисерни води изплува в миг сирена с разпуснати коси и страстно дишащ взор, и
нежно
, на брега примамливо опрена, зовеше, шъпнеше, във таен разговор... Тозчас косите й засъскаха кат змии и пламнаха със жар два въглена-очи, за буйни сладости в несбъднати оргии тело си алабастр отчаяно сгърчи... Коварна Гретхен, скрий отровното си жило: душата нивга то не би ми доближило, кога ме ти лъстиш с лукавите уста... Но теб, ехидна зла, стократната награда ще ти въздам, щом кат с целувката на ада предателски дръзна да оскверниш Христа... "Всемирна летопис", Г.
II, кн. 1-2 (I.1921), с. 3 - рубрика Нова естетика Гретхен - Съвременната Ева - прекрасната, приказната Елена - не се различава от ветхозаветната по низшето си естество. Тя е вечната Дона-Жуана, женският принцип в предателя Юда. Необходима е постоянна борба с нейната лъст, егоизъм, суетност и порочност, за да се запази чиста и невредима човешката душа.
към текста >>
Но на земята има много сини очи, които фалшифицират духовните истини и покварят живота... ПЧЕЛА Ти вече разцъфтя, мой мил цветец, и слънцето облива със целувки златни мораво-
нежния
трептещ венец - но що копнееш ощ в мечтите благодатни?...
6-7 (22.III.1922), с. 136 - рубрика Нова естетика Сините очи - В Божествената Истина се съдържа Висша Красота. В всичките превъплътявания тя се проявява в разни форми на чистата девственост и синия цвет. Чрез очите прозира и говори самата душа. И затова поетът Емерсон е казал: "очите говорят на всички езици".
Но на земята има много сини очи, които фалшифицират духовните истини и покварят живота... ПЧЕЛА Ти вече разцъфтя, мой мил цветец, и слънцето облива със целувки златни мораво-
нежния
трептещ венец - но що копнееш ощ в мечтите благодатни?...
И твоят аромат като балсам се лей в сърдцето ми, изстрадало и жадно, и пълни тайника на моя храм - но що очакваш ти, по-свидно, по-отрадно?... Трепни, цветец, с възторг и възсияй: при теб ще долети от чуден край пчела, невиждана, нечута на земята! Като невеста, ти, в одеждата си свята, разкрий прегръдки ней, във изблик тих, и слей се - с твоя млад, велик жених!... "Всемирна летопис", Г. II, кн.
към текста >>
Кринът е символ на истинския поет-ангел, който излива чаровните си песни... Той иде от небесните висини и пак отлита там... СРЕЩА Отидох сам, но между боровете долетяха рой прелестни другари в
белоснежни
облекла и с арфи, всред венци от цъфнал здравец, те запяха със мен чаровно-сладкия ни химн на любовта... И окръжихме, в кръг вълшебен, пленницата мила, очакваща, трептяща в розови вълни пред нас, зовяхме я към нов живот - наслада лекокрила от волност и любов преди дванайсетия час... Но тя, с въздишки немощни, кат ангел окован, склони глава натегнала в вериги непонятни и клетва горестна раздра простора необятни... Отстъпих аз, а с мен и ангелският лик събран, спря арфен звън, увяхнаха венците ароматни и химнат ни заглъхна, недочут и неразбран!...
II, кн. 8-9 (16.VIII.1922), с. 200 рубрика Нова естетика Кринът - Цветята имат свой тайнствен език. Те са живи същества, сътворени от разните ангелски иерархии, според степента на еволюцията си, и чрез тях говорят самите ангели за истините на ония светове, от които произхождат, формата, краската и благоуханието им изразяват техния тъжен или весел говор на ония възвишени души, които, изтъкани от нишките в рая на душите - Любовта, са готови да разберат и възприемат божественото в тях. Говорът на любовта е тих.
Кринът е символ на истинския поет-ангел, който излива чаровните си песни... Той иде от небесните висини и пак отлита там... СРЕЩА Отидох сам, но между боровете долетяха рой прелестни другари в
белоснежни
облекла и с арфи, всред венци от цъфнал здравец, те запяха със мен чаровно-сладкия ни химн на любовта... И окръжихме, в кръг вълшебен, пленницата мила, очакваща, трептяща в розови вълни пред нас, зовяхме я към нов живот - наслада лекокрила от волност и любов преди дванайсетия час... Но тя, с въздишки немощни, кат ангел окован, склони глава натегнала в вериги непонятни и клетва горестна раздра простора необятни... Отстъпих аз, а с мен и ангелският лик събран, спря арфен звън, увяхнаха венците ароматни и химнат ни заглъхна, недочут и неразбран!...
21. VII. 1922 г. Царска Бистрица "Всемирна летопис", Г. II, кн. 8-9 (16.VIII.1922), с.
към текста >>
Повея пролетта, и пак из пазва златна се сипят искрици и блянове-цветя, но, катзефирен лъх, най-
нежна
, ароматна, ще дойде ли и тя, ще прозвучи ли тя?
8-9 (IV-V.1924), с. 177 КЪДЕ Е ТЯ? "Като девица преизбрана"... Доп. Към Исая, 61. Търсих я мълком там, из Млечний път, в рояка, на ранина, кога изтлява сетен плам, и спирах, взирах се с възторг в звездичка всяка, но въжделената - не я намерих там!...
Повея пролетта, и пак из пазва златна се сипят искрици и блянове-цветя, но, катзефирен лъх, най-
нежна
, ароматна, ще дойде ли и тя, ще прозвучи ли тя?
Уви, безбрежен е, бездънен, пътят Млечен, дъхът на Любовта отлита в свят далечен - да бих могъл и аз в тоз свят да полетя!... Търсих душата-блян, блестящата денница, и питах дружките: избраната девица видехте ли? Къде е тя? Коя е тя?... Аспекти (трилогия) - II "Всемирна летопис", Г.
към текста >>
9.
XI. Призов към майките
,
Елена Казанлъклиева
,
ТОМ 17
Нейната топла любов ще вдъхнови поета, ще вдъхнови писателя, ще вдъхнови художника и той ще рисува майчината любов с най-
нежни
тонове и ще й даде най-красива усмивка.
Виждам квачката над своите пиленца, разперила своите криле и внушително те респектира да отстъпиш от нея. Виждам как сърцето взима своята роля, изпълнено с топли и живи струи на божествена енергия, тя кътка ги, милва и къпе ги в своите чувства. И наистина, само майчината любов е в сила лъва да отстрани, смъртта да победи, студеното сърце да съживи и болестта да стопи. Така, като я гледам, за мен майката е великан. Пред нейното сърце всеки лед ще се стопи и всички страдания са бисери изкупени за нейната любов.
Нейната топла любов ще вдъхнови поета, ще вдъхнови писателя, ще вдъхнови художника и той ще рисува майчината любов с най-
нежни
тонове и ще й даде най-красива усмивка.
Ще вдъхнови артиста, музиканта и неговото чувствително сърце ще излее най-чудната песен с божествена хармония. Нейната любов и вятъра спира, и бурята утихва. Бръмбарчето, пчеличката, пъстрата пеперудка и гущерчето, което е толкова страхливо, и те застават в закрила над своите мънички. В своята обилна любов тя е чудна и може чудеса да стори, ако би знаяла какво повече да направи. Но тази любов бива прекъсвана от друг живот, който е от друг род и той тъй хитро се вплита в тази майка, в този нежен живот и после какво става?
към текста >>
Тя трябва да се грижи за народа, тъй както за свое дете, да му даде най-
нежните
си чувства и добър пример в живота.
- И това не е лошо, но това не е за всяка жена. Има си избрани жени за това. Едни жени, които ще заемат такъв пост като лекар, професор, съдия, адвокат, те заемат една обществена служба и искат да бъдат полезни на един народ, те не бива да бъдат майки. Те изцяло са погълнати в работата на народа, в държавата, и ако са майки, децата ще останат гледани от слугини и гувернантки. Тук майката се загубва.
Тя трябва да се грижи за народа, тъй както за свое дете, да му даде най-
нежните
си чувства и добър пример в живота.
Много майки, които пренебрегват за печалба някоя хубава душа - дете, оставят го на произвола и то се блъска в живота, валя се в тинята и после цял живот му трябва да се чисти, тогава, кога ще работи то? Затова и майката страда, и детето страда, и целият род се заличава, не остава никой. Защо? - Защото отпуснаха тази душа да се оваля отново и да спре временно своя живот. Много майки гледат да наредят децата си, да станат хора на лице, както го казват. Гледа ги тя и дава си последната стотинка, крои планове и крепи надежди, че като се въздигнат, синовете й ще я гледат.
към текста >>
" Ето печалните резултати на неподготвени майки, които, със своята обич, дали последните си сили, за да получат едно мило око, една
нежна
милувка от тия, които е гледала със сетни сили.
Беше без риза, гола, пъхната в една антерия, а каква уредна жена беше! Той остави хляба и кашкавала и избяга. Аз я измих, пречистих и й казвам: „Виждаш ли, сестро, ползата от твоята неуморна работа, за да дадеше образование на твоите деца, за да спечелят повече пари и да живеят по-охолно? Ти не им даде вътрешна основа, не ги остави те да работят и ти да спестиш от твоето здраве. А сега ти ще страдаш, а те ще ти оставят парче хляб и ще мислят, че много правят за теб." И тя поклати глава и едри сълзи излизаха из очите на тази нещастна майка, като искаше да каже: „Разбрах, но късно е!
" Ето печалните резултати на неподготвени майки, които, със своята обич, дали последните си сили, за да получат едно мило око, една
нежна
милувка от тия, които е гледала със сетни сили.
Друга майка видях в яхъра да спи при магарето и само един син има, но той пие и я гони. Викат я други съседи, роднини, като добра жена, искат да я приберат у тях, все ще им помогне нещо и да й дадат прилично легло. Но тя отказва. „Не, казва, синко, той е мой син и ако аз не мога да го търпя, тогава кой ще може? " И седи тя при него, а той я хока, навиква я, нарича я с най-лоши епитети, тя продължава да спи при магарето в яхъра.
към текста >>
И затова, когато видя майка, че държи в ръцете си или на гърдите си дете, тя тъй
нежно
го поглежда, защото е вложила скъпи надежди и мечти и дава мило и драго, за да възрасти неговия живот, душата ми почва да плаче, защото, след вложената топла любов, ще се развие някое змийче, за да я ухапе, или пък ще се напие и ще вдигне ръка да я набие, а тя, от любов, пак няма него да упреква, а ще каже: „Пусти другари, майка, те те направиха така." Или ще я оставят на слугинята, а тя ще я остави без риза, оцапана и паднала на земята!
Ако ти искаш да си купиш нещо хубаво за ядене или за обличане, само с въображение ли го вземаш? Трябва да се купи, но трябва да имаш пари. Така е и със семейството. Момата трябва да има чистота на мисли, чувства и желания, а бащата трябва да е честен, благороден и целомъдрен. Само при тия качества може да ни дадат добри деца и то едно до две, защото за повече капитал нямаме.
И затова, когато видя майка, че държи в ръцете си или на гърдите си дете, тя тъй
нежно
го поглежда, защото е вложила скъпи надежди и мечти и дава мило и драго, за да възрасти неговия живот, душата ми почва да плаче, защото, след вложената топла любов, ще се развие някое змийче, за да я ухапе, или пък ще се напие и ще вдигне ръка да я набие, а тя, от любов, пак няма него да упреква, а ще каже: „Пусти другари, майка, те те направиха така." Или ще я оставят на слугинята, а тя ще я остави без риза, оцапана и паднала на земята!
Докато са малки, все са мили и сладки. За майката те са все таланти и гении. Птичка ли нарисува, гарга ли надращи, тя ще каже: „ето моя художник"; с бурия ли засвири, тя се възхищава, че музикант ще стане. Добре е да мислим доброто, но кога? - Когато сме посадили нещо и тогава да мислим, че като дойде дъжд, като пекне слънцето, ще израсне житото, ще цъфнат ябълките и всички хубави плодове, които сме садили.
към текста >>
10.
Любомир Лулчев II. Творчество: В светлината на Учителя
,
I . При Адепта (Любомир Лулчев. При Адепта: Окултна повест. София)
,
ТОМ 20
Вървяхме доста, когато аз, захласнат в чудния изглед на една особена вихрушка - един въртеж на два тъмни облаци, които като да се биеха, прегръщаха и отново разлъчваха, сипейки
снежни
късчета по всички страни, като бели искри, - се подхлъзнах неочаквано за мен и полетях в една пропаст.
Легенда дори да беше, все пак е необикновена - и ако вдъхновителят й е наполовина поне толкова интересен, колкото ми го описаха, аз трябва да призная, че пред мен щеше да се намери най-важната съвременна фигура. Кой кореспондент и по-малко любопитен би издържал на туй изкушение? Пък аз съм тъй много любознателен! А той е обещал да ми отговори на всички въпроси, които бих му задал. И аз, недочакал отговора на спътника си, тръгнах пак.
Вървяхме доста, когато аз, захласнат в чудния изглед на една особена вихрушка - един въртеж на два тъмни облаци, които като да се биеха, прегръщаха и отново разлъчваха, сипейки
снежни
късчета по всички страни, като бели искри, - се подхлъзнах неочаквано за мен и полетях в една пропаст.
Да извикам, беше ме срам, аз вървях след водача си и, стиснал зъби, ровех с крака и ръце рохкавия сняг, а в туй време в паметта ми целият ми живот минаваше като кинематографии ленти, развиващи се със страшна бързина. Така падащ, аз все пак съзрях, че се приближавам към края на отвесна канара, която се спускаше право надолу и зад която моето хлъзгане щеше да се превърне в неволно хвъркане... Какво мислех в тоя момент? За да бъда справедлив, трябва да призная, че не помня точно, но все пак имах много странно чувство, като че ли това се случваше с някой трети, а аз наблюдавах само отстрана, като зрител... Бяха само няколко крачки от съдбоносния край, когато там се показа една синкава фигура, като да бе направена от прозрачно стъкло, простря ръка към мен и аз се спрях неочаквано за себе си, неразбиращ нищо, като насън. Помислих, че е халюцинация. Не, фигурата още стоеше там, само че ръката й сочеше много недвусмислено нагоре - пътя, по който бях се хлъзнал.
към текста >>
Величави канари, отделени с пропасти, върхове, надигащи се един след друг, като братя, заловени за ръце в хорото на великия живот, в който милионите години са само обикновени дни... - Стигнахме - каза водачът, когато се изкачихме на тясното плато на високия връх, на което ветрищата гонеха
снежни
вихрушки по всички посоки, като да се забавляваха с това.
Неочаквано облаците се разнесоха, отвориха малко прозорче и залязващото вече слънце ни прати къс поздрав. Върхът не беше далеч. Вървяхме смело, но възлизахме бавно. Колко далеч бе останал шумът на суетата!... Като че ли нов живот бе около нас, живот на стихиите, които тук бяха в дома си - а човек се чувствуваше малък пришълец, случаен гост всред великани.
Величави канари, отделени с пропасти, върхове, надигащи се един след друг, като братя, заловени за ръце в хорото на великия живот, в който милионите години са само обикновени дни... - Стигнахме - каза водачът, когато се изкачихме на тясното плато на високия връх, на което ветрищата гонеха
снежни
вихрушки по всички посоки, като да се забавляваха с това.
Озърнах се насам, натам - но нищо подобно на човешко жилище не видях. Може би, рекох на ума си, такива необикновени хора живеят направо на снега, в някоя преспа, като ескимоси! Детинска мисъл може да се стори на всеки читател това, когато си седи в топлата стая и чете нещо за развлечение или удоволствие, но ако беше на моето място, след току-що преживяната катастрофа, той би бил още по-детински настроен. Във всеки случай аз търсех да зърна някакъв помен от човешко жилище и не намерих. А и нощта приближаваше.
към текста >>
Но от всичко най-особено беше лампата, светлината, която тя издаваше, и самият той, който седеше на едно
нежно
, удобно плетено кресло.
Влязохме в една широка стая, на която покривът бе наведен на една страна. Ясно бе, че това е някакъв навес, подслонен под наклона на някоя вековна канара, която е дала прибежище на тоя странен човек. Още при вратата аз се спрях. Всичко наоколо беше особено. Белотата и чистотата правеха особено впечатление.
Но от всичко най-особено беше лампата, светлината, която тя издаваше, и самият той, който седеше на едно
нежно
, удобно плетено кресло.
При влизането ни той стана от мястото си - аз не смеех да пристъпя напред, докато той не каза: - Елате!... Същата фигура, която видях и при моето падане в пропастта - същата брада, красиво лице, дълги бели коси! - О! - казах му аз. - Вие сте същият!
към текста >>
- Буря ще дойде,
снежна
вихрушка, която ще бъде много по-силна от вчерашната.
- Та аз нищо не разбрах от него. Там е всичко тъй преплетено, че аз никак не можах да схвана кое от него е действителност, ако изобщо има нещо действително, и кое - сън, защото в него имаше и тъй много фантастично. - Кое? - Ами всичко - даже самото ми присъствие тук, това блестящо слънце, тия хубава картини, които се откриват пред нас... - Да, и които след три-четири часа ще бъдат съвсем други. - В какъв смисъл?
- Буря ще дойде,
снежна
вихрушка, която ще бъде много по-силна от вчерашната.
- Отгде знаете това, гледал ли сте барометъра? - Отгде знаете? Барометъра! Когато почнете да живеете в по-тесен контакт с природата, ще видите, че има много барометри, които, преди да покаже механическият уред каквото и да е, те вече го знаят, предугаждат много по-рано. - А, разбирам, може би някой стар ревматизъм?
към текста >>
Ярки цветове се кръстосваха с
нежни
и меки.
Той продължаваше да свири, а мен в туй време като че ли ме подгряваха, като някой казан, в който налягането расте и се приближава до експлозията... Мелодиите, които той свиреше, ми се видяха странни. Самият му маниер да си служи почти изключително с върха на лъка му даваше възможност да свири мелодии, които имитираха някакви стихийни звукове, напомнящи тия, които предшествуват бурята. Без да ща, се заслушах. И постепенно стаята като че ли взе да се пълни със сиворъждява мъгла, после в нея започна да просветва нещо - като да изхождаше светлина от цигулката. Изведнъж сякаш се раздра някаква завеса, тихата музика се превърна в цял хор от инструменти и гласове, грамаден храм откри пред взора ми своята вътрешност, невероятно грамадна, величествена, красива... Десетки девици с бели покривала се движеха в дивен свещен танец на неземна хармония между високите колони от полудрагоценни камъни.
Ярки цветове се кръстосваха с
нежни
и меки.
А девиците като да бяха родни сестри, една от друга по-красиви... Всичките движения ставаха тъй ритмични и едновременно, като да ги движеше само една воля... Величественият храм се приближи още повече, нашата стая като да беше част от самия него. Гъсти вълни от благовония ни лъхнаха. Танцуващите девойки с венци от рози на глава и развеяни невиждани досега от мене облекла, минаваха вече по-близо и по-близо... Незнайни парфюми се носеха около тях като облаци. Ето ги до самия мен... гледат ме... ако протегна ръка, може да се косна до техните бели покривала... Не, това не е т а н е ц , това е нещо божествено, хармонично и красиво... Десетки ръце се протягат изведнъж, нозе се вдигат красиво, едновременно, пози сменяват, като от тих вятър на залез слънце... Аз самият забравих кой съм и къде съм. Стори ми се, че съм лек като някой облак, носен по планината, че самият аз съм някой друг, когото досега не съм познавал... И когато една от групите на танцуващите се приближи до мене и ме погледнаха, аз издадох вик - едно име споменах, незнайно досега за мен... и една от тях впери своите сини очи в мен... Целият потръпнах.
към текста >>
О, колко е хубава, колко красиви са очите й, когато погледът й се къпеше в моя... Ето, тя смъкна своя венец от рози и го хвърли при краката ми с усмивка, пълна с
нежност
... И аз почувствувах нещо странно, никога досега неизпитва-но - обич към девица и съпруга, и към собствено дете, елени в едно, в дивна песен, нечувана досега... Незнаещ какво да правя, аз протегнах ръце към нея.
Гъсти вълни от благовония ни лъхнаха. Танцуващите девойки с венци от рози на глава и развеяни невиждани досега от мене облекла, минаваха вече по-близо и по-близо... Незнайни парфюми се носеха около тях като облаци. Ето ги до самия мен... гледат ме... ако протегна ръка, може да се косна до техните бели покривала... Не, това не е т а н е ц , това е нещо божествено, хармонично и красиво... Десетки ръце се протягат изведнъж, нозе се вдигат красиво, едновременно, пози сменяват, като от тих вятър на залез слънце... Аз самият забравих кой съм и къде съм. Стори ми се, че съм лек като някой облак, носен по планината, че самият аз съм някой друг, когото досега не съм познавал... И когато една от групите на танцуващите се приближи до мене и ме погледнаха, аз издадох вик - едно име споменах, незнайно досега за мен... и една от тях впери своите сини очи в мен... Целият потръпнах. Огън премина през цялото ми същество... Аз я знаех, чувствувах това - името й поменувах... и все пак коя беше тя?
О, колко е хубава, колко красиви са очите й, когато погледът й се къпеше в моя... Ето, тя смъкна своя венец от рози и го хвърли при краката ми с усмивка, пълна с
нежност
... И аз почувствувах нещо странно, никога досега неизпитва-но - обич към девица и съпруга, и към собствено дете, елени в едно, в дивна песен, нечувана досега... Незнаещ какво да правя, аз протегнах ръце към нея.
Облъхна ме лек вятър на нейното покривало, усмивката й като че ли се косна до челото ми... и играещите се отдалечиха. Затихна музиката заедно с тях... Отново се пусна мъгла, като на свечеряване. Храмът потъна някъде в далечината, в която постепенно се смаляваха и фигурите на танцуващите... Най-после музиката млъкна, всичко се някъде скри... Седях с отпуснати ръце, гледащ с тежък поглед и дишащ още благоуханието на незнайни парфюми... В мен кипеше нещо. Искаше ми се да скоча, да викам, да търся оная, която току-що бях видял и която като че ли отнесе със себе си душата ми... Чувствувах ужасно напрежение. Какво беше всичко това?
към текста >>
Но тя прониква и през клепачите му, защото по-други са тия картини... Но ето, те се сменят... Бурни
снежни
веявици.
Детето става все по-бледо и потъмнява. Животът изтича от него... Майката се молеше в недалечна до него стая. Бащата бе изгубен от скръб. Той се бе тръшнал до леглото на сина си и гледаше със стъклен поглед, който нищо не виждаше. И ето, към тоя поглед се коснахме и изведнъж се наредиха пред него вериги от настъпващи войници, които гинеха един след друг... хаос на война, войната, която поглъща с хиляди... Вървят редици след редици - и потъват в огъня на ада, който се е отворил пред очите му... Гинат чужди синове с хиляди... а тук е само един... неговият син, наследник на империя... И той се мята, мъчи се да отрие очите си и да махне тая страшна картина.
Но тя прониква и през клепачите му, защото по-други са тия картини... Но ето, те се сменят... Бурни
снежни
веявици.
Жени и мъже, конвоирани, отиват нанякъде... Някои от тях падат в изнемощение... Войниците ги ритат грубо, а след това оставят всред снега... Гинат чужди синове... Той търка челото си и се мята, като да е на огън. И те са имали бащи и майки... Протягаме към него ръце. Лъчи се пръскат около му, но той нищо не може да хване. Неговото тяло е негодно да схване каква да е помощ. Майката е покрита със сива покривка, която я прилепва като някаква плащеница и нищо не може да се косне до нея.
към текста >>
Ето един, който се качи в
снежна
виелица по планинска пътека.
Сега те бяха по-пасивни, по-достъпни за въздействие... Островът беше населен и тяхното намиране вече беше въпрос на часове... И пак ме обхвана страшен вихър - вдигна високо някъде и след това започна да ме спуска като че ли все по-надолу и в някаква тъмница. Натискаше ме отвсякъде нещо невидимо, като че ли искаше да ме смачка. Тая тежест ставаше все по-голяма и по-голяма, по-непоносима. Ето, спряхме се пак и пръв път почувствувах Него много ясно и себе си. След това светна пред очите ми зеленикава светлина и в нейните лъчи аз видях проекции като на някакъв кинематограф.
Ето един, който се качи в
снежна
виелица по планинска пътека.
После се подхлъзна... Видях как синкава фигура се впусна като орел и го задържа на няколко крачки от пропастта... а след това изтича нагоре... И в образа на пътника познах себе си... Угасна светлината... А тежестта се увеличаваше все повече и повече. Като че ли ме натискаха с хиляди килограми едновременно, спираше ми се дишането, гнетяха ме някак, сгъстяваха ме, да, сгъстяваха и аз се чувствувах тъй страшно и мъчително! И постепенно аз дойдох на себе си, т.е. видях се в себе си, във физическото си тяло, с чувство на такава страшна тежина, като че ли бях затрупан в пясък... Срещу мене и видях фигурата на Тоя, който бе ме водил в тия непознати светове, стаята и лампата с живата светлина, която се искреше и пламтеше, като да бе огнен фонтан или подпалена ракета. Никога тъй не бях чувствувал окаяното положение на човека, на обикновения човек, както сега, когато сещах тялото си, всяка частица от него, като да е затворена в друга, каменна, в някакво стискало, тежко, мъртво... И разбрах за няколко мига само колко погрешно е било схващането ми, моето и на милионите хора, които не знаеха друго, освен физическото си тяло... И изведнъж всичко преживяно, в колко време и как, не зная, ми стана тъй ясно, значително и велико, че аз, без да ща и разбирам какво правя, се хвърлих в краката Му и Му целунах ръка с истинска наслада и чувство на безкрайна благодарност.
към текста >>
11.
III. ЖИВОТЪТ НА Н. В. ЦАР БОРИС III 30 януари 1894 г. - 28 август 1943 г.
,
(Сп. «Просвета», г. IX, кн. 1-2, IХ-Х 1943 г., стр. 3-16)
,
ТОМ 20
Безспорните умствени дарби и твърдата воля, обладавани от бащата на Княз Бориса, и благородното сърце и
нежна
душа, с които е блестяла Княгиня Мария Луиза, неговата високопросветена майка, съставят рядко и щастливо съчетание на възвишени умствени и душевни качества, които щедро са наследени от българския наследник на царския трон.
1-2, IХ-Х 1943 г., стр. 3-16) Августейшият баща на Цар Борис III - Княз Фердинанд I Сакс-Кобург-Готски, е роден във Виена на 14 февруари 1861 г., а майка му - Княгиня Мария Луиза Бурбонска, дъщеря на Роберт Бурбонски I, е родена в 1870 г. в Рим и се е поминала в София на 31 януари 1899 г. Престолонаследникът Княз Борис Търновски се е родил на 30 януари 1894 г. в София.
Безспорните умствени дарби и твърдата воля, обладавани от бащата на Княз Бориса, и благородното сърце и
нежна
душа, с които е блестяла Княгиня Мария Луиза, неговата високопросветена майка, съставят рядко и щастливо съчетание на възвишени умствени и душевни качества, които щедро са наследени от българския наследник на царския трон.
С прокламация към народа и войската Цар Фердинанд даде титлата на Престолонаследника: Княз Търновски и Херцог Саксонски. Назначи го за кавалер на първа и четвърта степен на военния орден «За храброст», за носител на огърлицата на ордена «Свети Александър» и го провъзгласи за шеф на няколко разнородни полка, като го зачисли и в списъците на Шести пехотен Търновски полк с чин поручик. При небивала по размери народна радост, на 2 февруари 1896 година се извърши миропомазването на Престолонаследника от Екзарх Йосиф I, Кръстник бе Руският император чрез своя нарочен представител граф Кутузов. За образованието на младия Княз бяха положени усърдни грижи. През 1904 г.
към текста >>
Цар Борис застана сред войниците и заговори с такава топлота в гласа, с такава сърдечност, че думите му дълбоко засегнаха най-
нежните
струни на техните измъчени души.
Едва на 17 ноември 1918 г. бе освободена една малка част от Първа пехотна Софийска дивизия. Царят се отправи за гара Сараньово и там лично посрещна героите. Когато Софийци пристигнаха на гара Сараньово и с неизразима изненада видяха Августейшия посрещач, те се ободриха, бърже слязоха от влака и се построиха в четириъгълник. Техният бодър дух развълнува Царя и той едва удържа сълзите си.
Цар Борис застана сред войниците и заговори с такава топлота в гласа, с такава сърдечност, че думите му дълбоко засегнаха най-
нежните
струни на техните измъчени души.
Младият Цар каза: «Достойни българи! От страна на България, от страна на всички български сърца дойдох аз да ви кажа «добре дошли» и да ви уверя, че днес няма честен българин, който да не иска да стисне юнашката ви десница и да приветствува от сърце тия, които с велико себеотрицание носиха тежкия кръст за свободата на своя брат и изпиха горчивата чаша, за да спасят България. Юнаци! Вие докрай изпълнихте дълга си. С високо дигнати чела идете сега сред вашите близки; те ви чакат с трепетни сърца. Бог вижда, че вие честно служите на святото дело за родната свобода.
към текста >>
Цар Борис има благородно и
нежно
изражение на лицето си.
Той посещава болните държавници, а също и болните си познати. При умиращия Андрей Ляпчев Цар Борис е прекарал близо два часа при леглото му и с голяма тъга е гледал как си отива големият държавник. Също така цар Борис посети два пъти в село Банкя умиращия патриарх на българската войска, генерала от пехотата Данаил Николаев. На болни приятели и познати, на нуждаещи се писатели, артисти, художници, запасни офицери и други Царят се е притичвал на помощ и ги е подпомагал морално и материално. Често Царят е подпомагал някои нуждаещи се по такъв начин, че дори и те самите не са знаели, че получената помощ е дошла тъкмо от него.
Цар Борис има благородно и
нежно
изражение на лицето си.
В сините очи на Царя сякаш е съчетан чиличеният блясък на българския войнишки нож с една пленителна гълъбова кротост. Чиличеният блясък Царят е наследил от баща си, а гълъбовата кротост - от майка си. Народната радост обаче достигна своя връх, когато Цар Борис се ожени за италианската Княгиня Джованна, една от най-възпитаните и очарователни княгини в Европа. По някакви тайнствени сърдечни пътища италианският и българският народ предугаждаха, че между Цар Бориса и грациозната италианска принцеса цъфти нежна обич. И сърцата на двата народа не останаха измамени.
към текста >>
По някакви тайнствени сърдечни пътища италианският и българският народ предугаждаха, че между Цар Бориса и грациозната италианска принцеса цъфти
нежна
обич.
Често Царят е подпомагал някои нуждаещи се по такъв начин, че дори и те самите не са знаели, че получената помощ е дошла тъкмо от него. Цар Борис има благородно и нежно изражение на лицето си. В сините очи на Царя сякаш е съчетан чиличеният блясък на българския войнишки нож с една пленителна гълъбова кротост. Чиличеният блясък Царят е наследил от баща си, а гълъбовата кротост - от майка си. Народната радост обаче достигна своя връх, когато Цар Борис се ожени за италианската Княгиня Джованна, една от най-възпитаните и очарователни княгини в Европа.
По някакви тайнствени сърдечни пътища италианският и българският народ предугаждаха, че между Цар Бориса и грациозната италианска принцеса цъфти
нежна
обич.
И сърцата на двата народа не останаха измамени. Този щастлив брак свърза младата българска династия с една от най-старите и благородни европейски династии, основана преди девет столетия. Но най-много народът хареса царската невеста, защото тя се оказа точно такава, каквато допада на българите: скромна и нежна. Тя е така прелестна царица, за каквато се разказва в народните приказки. Царица Йоанна ощастливи България с,една красива Княгиня - Мария Луиза, и с един хубав син - Престолонаследника Симеон, Княз Търновски.
към текста >>
Но най-много народът хареса царската невеста, защото тя се оказа точно такава, каквато допада на българите: скромна и
нежна
.
Чиличеният блясък Царят е наследил от баща си, а гълъбовата кротост - от майка си. Народната радост обаче достигна своя връх, когато Цар Борис се ожени за италианската Княгиня Джованна, една от най-възпитаните и очарователни княгини в Европа. По някакви тайнствени сърдечни пътища италианският и българският народ предугаждаха, че между Цар Бориса и грациозната италианска принцеса цъфти нежна обич. И сърцата на двата народа не останаха измамени. Този щастлив брак свърза младата българска династия с една от най-старите и благородни европейски династии, основана преди девет столетия.
Но най-много народът хареса царската невеста, защото тя се оказа точно такава, каквато допада на българите: скромна и
нежна
.
Тя е така прелестна царица, за каквато се разказва в народните приказки. Царица Йоанна ощастливи България с,една красива Княгиня - Мария Луиза, и с един хубав син - Престолонаследника Симеон, Княз Търновски. С пленителна простота, без всякаква охрана Българският държавен глава е кръстосвал цялата страна. Няма кът в България, където да не е стъпвал неговият крак. Цар Борис владее отлично почти всички европейски езици; владее дори и албански език.
към текста >>
12.
XXV. Писма от Величка Няголова до Вергилий Кръстев
,
,
ТОМ 21
Говорил е и на майка ми, много
нежно
и с любов, като все й е помагал.
Колкото до материала ми за брат Любомир Лулчев, ще кажа, че е личен и много дискретен. Оставям те да прецениш дали ще го включиш и как.* Аз от моя страна, избягвах имена, има най- вече майка ми, аз и синът ми Благовест. Защото чрез мене говореше братът. И най-вече е давал съвети за мене и моя труден живот в този период. Много ми е помагал.
Говорил е и на майка ми, много
нежно
и с любов, като все й е помагал.
Тя трудно преживя заминаването на баща ми Крум през 1976 г. И всяка година на годишнината му едва оживяваше. Този велик брат й помогна да добие свобода на душата си и да продължи да живее за славата Божия, но вече като свободна душа. Много помагаше и на сина ми Благовест, като го наричаше „моя приятел”. Много от говоренето му е в стихотворна форма и трябва да се даде така.
към текста >>
Играеше
нежно
и намираше нужното движение на всяка фраза от песните на Учителя.
Вергилий, днес е 13.02.2003 г., ще ти напиша още малко. Чух, че д-р Б. Георгиев спомена за Ярмила Менцелова. Аз вече писах за нея, но ще добавя още нещо. Тя беше чехкиня, по професия балерина.
Играеше
нежно
и намираше нужното движение на всяка фраза от песните на Учителя.
Например тя играеше чудно изразително песента „Запали се огъня” и беше научила някои французойки да я играят. В България тя е била около Учителя. И на нея Той й казва: „Сестра, Вие ще оправите Паневритмията! ” Тя танцуваше много фино. Беше омъжена за брат Крум Въжаров.
към текста >>
Картините й са
нежни
и романтични.
Забележка на съставителя на „Изгревът”: За Михаил Иванов виж „Изгревът”, том XVII, стр. 822, № 20, както и след това - стр. 811 ÷ 822. 11. За Иза Перец - на снимките в „Изгревът”, том XIX Здравей, Вергилий, Както вече ти обещах, ще ти обясня коя е тази жена в том 19 с Методи Константинов - снимки № 126, 12а, 136, 13а, 146 и 14а, Отляво на Методи Константинов е българската еврейка Иза Перец, живееща във Франция - Париж от дълги години. Тя е художничка и всяка година прави изложби в Париж и има посещение.
Картините й са
нежни
и романтични.
Мъжът й Давид Перец също е бил художник. Отдавна си е заминал. Има 2 дъщери - по-голямата Ева е много даровит художник, като творчеството й е повече в черно и червено - протест срещу злото. Прави изложби в Париж. По-малката й дъщеря Даниел е певица.
към текста >>
Крехка и
нежна
, Иза Гершон-Перец е очарователна събеседничка, подкупващо естествена и сърдечна.
14.Х1.1997 г., стр. 10, рубрика «Завръщане при корена», интераю на Надежда Соколенко с Иза Перец. След 16 години Иза Гершон видя отново родината си и направи първата си изложба у нас. Нареди картините си до творбите на своя съпруг - известния художник Давид Перец, чиито произведения красят престижни галерии и частни сбирки. В софийския артцентър „Ирида” за първи път бяха изложени нейни и на съпруга и Давид Перец творби.
Крехка и
нежна
, Иза Гершон-Перец е очарователна събеседничка, подкупващо естествена и сърдечна.
В тъмносин костюм с бяла блуза (любимото й съчетание), с прибрани черни коси назад, тя излъчва толкова нежност и романтичност, колкото и картините й. На галерия „Ирида” дължим първото й представяне пред българската публика заедно с творби на съпруга й Давид Перец (1906 ÷ 1982 г.). Той е известен в българското изобразително изкуство като един от тримата „Вараци” заедно със Златю Бояджиев и Васил Бараков. Негови произведения притежават Националната художествена галерия, други български галерии, стевотноизвестни музеи, частни сбирки. Г-жа Перец бе любезна да разкаже своя живот специално за читателите на „Вестник за жената”.
към текста >>
В тъмносин костюм с бяла блуза (любимото й съчетание), с прибрани черни коси назад, тя излъчва толкова
нежност
и романтичност, колкото и картините й.
10, рубрика «Завръщане при корена», интераю на Надежда Соколенко с Иза Перец. След 16 години Иза Гершон видя отново родината си и направи първата си изложба у нас. Нареди картините си до творбите на своя съпруг - известния художник Давид Перец, чиито произведения красят престижни галерии и частни сбирки. В софийския артцентър „Ирида” за първи път бяха изложени нейни и на съпруга и Давид Перец творби. Крехка и нежна, Иза Гершон-Перец е очарователна събеседничка, подкупващо естествена и сърдечна.
В тъмносин костюм с бяла блуза (любимото й съчетание), с прибрани черни коси назад, тя излъчва толкова
нежност
и романтичност, колкото и картините й.
На галерия „Ирида” дължим първото й представяне пред българската публика заедно с творби на съпруга й Давид Перец (1906 ÷ 1982 г.). Той е известен в българското изобразително изкуство като един от тримата „Вараци” заедно със Златю Бояджиев и Васил Бараков. Негови произведения притежават Националната художествена галерия, други български галерии, стевотноизвестни музеи, частни сбирки. Г-жа Перец бе любезна да разкаже своя живот специално за читателите на „Вестник за жената”. Родена съм край Владайската река на бул.
към текста >>
13.
V. ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ОБИЧТА - 1. Идол
,
Невена Неделчева
,
ТОМ 23
Някога и аз бях като вас, живеех в златните чертози на моите мечти и литвах на крилете на моите блянове из сините простори на безкрая... Майка ми бе най-
нежната
между жените, баща ми - най-мъдрият между мъжете на племето ни, а аз се родих жив копнеж по Незнайното, Красивото, Безграничното... Голямата река не далеч от нашия дом, която идеше незнайно отгде и отиваше някъде, ми разказваше приказки за далечни царства, през които минаваше и ме мамеше да ме отведе в незнайни страни, пълни с вълшебства и чудеса.
V. ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ОБИЧТА Невена Неделчева. През очите на обичта. Разкази. София, 1938 г. «Светлината разкрива красотата на света.» Учителят 1. Идол 0, приятелки мои, когато слушате думите ми, нека венците на вашите глави не увяхват и птиците, които пеят в сърцето ви, нека не замлъкват.
Някога и аз бях като вас, живеех в златните чертози на моите мечти и литвах на крилете на моите блянове из сините простори на безкрая... Майка ми бе най-
нежната
между жените, баща ми - най-мъдрият между мъжете на племето ни, а аз се родих жив копнеж по Незнайното, Красивото, Безграничното... Голямата река не далеч от нашия дом, която идеше незнайно отгде и отиваше някъде, ми разказваше приказки за далечни царства, през които минаваше и ме мамеше да ме отведе в незнайни страни, пълни с вълшебства и чудеса.
Горещият пясък, по който ходеха моите боси крака, ме изпълваше с някаква премала и аз обичах да лежа на брега на Голямата река и да чакам Тоя, който щеше да дойде... Да, аз знаех, че ще дойде, знаех го още в най-ранното си детство. Той щеше да дойде, да ме вземе на ръце и да ме отнесе в своето царство на Вечната светлина, на безкрайната Радост. Там плодовете не престават да зреят и цветята - да цъфтят. Да, там, там, гдето щастието и радостта царуват... Близко до реката имаше голямо дърво, а по-нататък започваше гората, която за мен бе изпълнена с незнайна музика. Листата й постоянно си шепнеха приказки, клонете й ми кимаха и викаха да ми покажат вълшебните царства, в които живееха беловласи магьосници.
към текста >>
Нежната
ми майка галеше вечер буйните ми коси, а баща-ми се взираше в погледа ми, искайки да узнае копнежите на моята душа.
Там плодовете не престават да зреят и цветята - да цъфтят. Да, там, там, гдето щастието и радостта царуват... Близко до реката имаше голямо дърво, а по-нататък започваше гората, която за мен бе изпълнена с незнайна музика. Листата й постоянно си шепнеха приказки, клонете й ми кимаха и викаха да ми покажат вълшебните царства, в които живееха беловласи магьосници. Аз седях под дървото, облегнала рошавата си глава на дънера му и се взирах в синевата на небето, слушах вечната песен на Голямата река и виждах със захласнатия си поглед Този, когото чакаше моето сърце... Мойте другарки ме наричаха дъщеря на горските феи, а младежите не смееха да се приближат до мен, бояйки се от моята дружба с вятъра, който развяваше косите ми, от приятелството ми с Голямата река и любовта ми към тайнствената гора... Слънцето гореше лицето ми и голите ми ръце, които често протягах към него с непонятна за мен радост и копнеж. Аз растях и ставах девойка.
Нежната
ми майка галеше вечер буйните ми коси, а баща-ми се взираше в погледа ми, искайки да узнае копнежите на моята душа.
А аз Го чаках. Всеки ден Го чаках, защото знаех, че ще дойде. Това ми казваха и пъстрите птици, които извиваха кръшни гласове на ранина, казваха и вълните на Голямата река, които идваха от незнайното и отиваха в безкрайното. И Той дойде... О, приятелки мои, Той дойде. О, имали по-сладка музика от думите на любимия?
към текста >>
Има ли по-
нежна
светлина от погледа на тоя, който ви обича?
А аз Го чаках. Всеки ден Го чаках, защото знаех, че ще дойде. Това ми казваха и пъстрите птици, които извиваха кръшни гласове на ранина, казваха и вълните на Голямата река, които идваха от незнайното и отиваха в безкрайното. И Той дойде... О, приятелки мои, Той дойде. О, имали по-сладка музика от думите на любимия?
Има ли по-
нежна
светлина от погледа на тоя, който ви обича?
Имали по-сочни плодове от устните на тоя, който ви ги поднася с обич? Цялата вселена зазвучава в дивна мелодия. Дърветата, вятърът, небето, слънцето - всичко се радваше с моята радост. Гората криеше хиляди свирци, които омайваха слуха ни с вълшебната си музика. Феите постилаха ложето ни с ароматни цветя.
към текста >>
Небето изчезна, земята почерня и аз затворих очи, защото за мен светът се свърши... Когато се пробудих,
нежната
ми майка милваше челото ми, по което имаше едри капки пот, баща ми стоеше до нозете ми и ме гледаше с неклепващ поглед - той знаеше всичко... О, приятелки мои.
Чуйте ме. Един ден Слънцето угасна и денят потъмня. Звездите изгубиха блясъка си и Луната - вълшебството си. Моята земя се разтърси и рухна всичко, градено на нея. Безредие, хаос и развалини настъпиха изведнъж.
Небето изчезна, земята почерня и аз затворих очи, защото за мен светът се свърши... Когато се пробудих,
нежната
ми майка милваше челото ми, по което имаше едри капки пот, баща ми стоеше до нозете ми и ме гледаше с неклепващ поглед - той знаеше всичко... О, приятелки мои.
Искате ли да ви разкажа всичко? Една нощ, когато Луната протягаше сребристите си пръсти между листите на дърветата и проникваше до поляните и усоите на гората, безумен копнеж ме обхвана по неговите прекрасни очи и рубинови уста. Тихо излязох от стаята си, преминах през обширните ни градини, които благоухаеха с парфюма на хиляди ароматни цветя, и стъпките ми ме отвеждаха към Голямата река... Луната ме обливаше със сребърната си светлина и аз вървях като видение, водено от една мисъл, имащо едничка цел - да го видя! О, спрете се, другарки мои, спрете се, както аз, и вкаменете се като мене... Той - този, при когото отивах, бе преметнал ръка върху рамото на друга и двамата отиваха към брега на реката - аз знаех - към лодката... Притиснете устата си с ръка, другарки мои, за да не извикате, както аз направих... Накарайте сърцето си да притихне, да спре, за да не изхвръкне, както аз го накарах... Луната обливаше обширния пясък и тия, които вървяха прегърнати по него, реката бъблеше в полусън, гората, спряла дишането си, гледаше с очите на хилядите си горски обитатели, магьосниците изничаха из вълшебните си дворци... И изведнъж всичко потъмня и изчезна... изчезнах и аз самата... О, приятелки мои, зная, вие питате: Ами по-нататък? Да, аз ще ви разкажа по-нататък Сърцето на жената не може без идол, то не може да съществува, ако няма какво да обожава.
към текста >>
И украсих го с всичките си мечти за красивото,
нежното
, за великото, за доброто, за идеалното и в неговите очи често виждах да проблясва отражението на блясъка на моите очи.
О, спрете се, другарки мои, спрете се, както аз, и вкаменете се като мене... Той - този, при когото отивах, бе преметнал ръка върху рамото на друга и двамата отиваха към брега на реката - аз знаех - към лодката... Притиснете устата си с ръка, другарки мои, за да не извикате, както аз направих... Накарайте сърцето си да притихне, да спре, за да не изхвръкне, както аз го накарах... Луната обливаше обширния пясък и тия, които вървяха прегърнати по него, реката бъблеше в полусън, гората, спряла дишането си, гледаше с очите на хилядите си горски обитатели, магьосниците изничаха из вълшебните си дворци... И изведнъж всичко потъмня и изчезна... изчезнах и аз самата... О, приятелки мои, зная, вие питате: Ами по-нататък? Да, аз ще ви разкажа по-нататък Сърцето на жената не може без идол, то не може да съществува, ако няма какво да обожава. То не може да пулсира, ако не е надеждата, че ще затупти в унисон в Върховното, с Голямото, Свръхчовешкото, Божественото... Моето сърце трябваше да.се прекланя пред един олтар, на една мечта за съвършенство. Жаждата ми за свръхчовешкото, незнайното, безграничното ме обхвана наново... А същевременно исках, исках да го виждам и с моите човешки очи... И Голямата река, която глухо ридаеше с мен, ми донесе от камък образа на незнайния Бог. Тогава аз го взех и го отнесох със себе си.
И украсих го с всичките си мечти за красивото,
нежното
, за великото, за доброто, за идеалното и в неговите очи често виждах да проблясва отражението на блясъка на моите очи.
Всяка утрин и всяка вечер го обкичвах с най-благоуханни цветя и кадях пред него благоуханните масла, определени за Боговете. И често, коленичила пред него, пред моя идол, аз виждах, виждах очите му да оживяват с моя живот и моите блянове да му дават крила... А мен ме люлееха вълните на незнаен и непонятен за мене мир. Вложих в моя идол всичката си жажда по Съвършеното и очите ми го гледаха с часове щастливи, че виждат туй, което са търсили. И веднъж чух, чух нечий глас, който беше съчетан от преливането на най- нежните тонове, да ми казва: - Аз Съм и ще Съм, навсякъде и всякога, безграничен и ограничаващ се, за да ме схванат и най-малките буболечици. Ти, която ме виждаш в камъка на твоя идол, защо не искаш да ме видиш и в него и в тая, която той обича?
към текста >>
И веднъж чух, чух нечий глас, който беше съчетан от преливането на най-
нежните
тонове, да ми казва: - Аз Съм и ще Съм, навсякъде и всякога, безграничен и ограничаващ се, за да ме схванат и най-малките буболечици.
Тогава аз го взех и го отнесох със себе си. И украсих го с всичките си мечти за красивото, нежното, за великото, за доброто, за идеалното и в неговите очи често виждах да проблясва отражението на блясъка на моите очи. Всяка утрин и всяка вечер го обкичвах с най-благоуханни цветя и кадях пред него благоуханните масла, определени за Боговете. И често, коленичила пред него, пред моя идол, аз виждах, виждах очите му да оживяват с моя живот и моите блянове да му дават крила... А мен ме люлееха вълните на незнаен и непонятен за мене мир. Вложих в моя идол всичката си жажда по Съвършеното и очите ми го гледаха с часове щастливи, че виждат туй, което са търсили.
И веднъж чух, чух нечий глас, който беше съчетан от преливането на най-
нежните
тонове, да ми казва: - Аз Съм и ще Съм, навсякъде и всякога, безграничен и ограничаващ се, за да ме схванат и най-малките буболечици.
Ти, която ме виждаш в камъка на твоя идол, защо не искаш да ме видиш и в него и в тая, която той обича? Нима не съм и там, в тях, както и във всичко? Бръннаха струните на моята душа, зазвуча музика в сърцето ми - някакви врати се разтвориха и пред мене се разкри светът на светлината, радостта и обичта, която е във всичко и към всичко... Земята пееше, звездите трептяха в радост, нощта отстъпи на зараждащия се ден за моята душа... И чувах като дивна мелодия да се повтаря: «Аз съм и ще съм, навсякъде и всякога... Намери ме и обикни ме във всичко...» О! Приятелки мои, отворете сърцата си и споделете моята безгранична радост.
към текста >>
14.
17. АНГЕЛСКИЯТ ХОР
,
Милка Периклиева
,
ТОМ 23
Прекрасна песен от
нежни
ангелски гласове... неописуема хармония от стотици гласове... Слушах в захлас няколко минути без покана и без позволение.
Снегът скърцаше под стъпките ми. Извих по пътеката зад Недкови и чух, че в салона се пее. Помислих, че съм закъсняла, и ускорих крачките си. Но ето че салонът беше празен и тъмен. Горе в стаята на Учителя беше светло и около балкона Му се носеше чудна музика.
Прекрасна песен от
нежни
ангелски гласове... неописуема хармония от стотици гласове... Слушах в захлас няколко минути без покана и без позволение.
Ангелски хор около стаята на Учителя! Каква нощ! Влязох в салона и седнах до печката. Оттук не чувах нищо, но в съзнанието ми продължи да звучи ангелският хор около балкона на Учителя. Минаха години.
към текста >>
Там, около
снежната
преспа, вкаменели духове мълчаливо се молеха.
Минаха години. Летувах на Рилските езера. Един следобед отидох на разходка към Вътрешния Близнак. Около това езеро имаше чудна тишина и тайнственост. Седнах на една скала точно срещу «Олтаря», най-вътрешната страна на езерото.
Там, около
снежната
преспа, вкаменели духове мълчаливо се молеха.
Те се оглеждаха в бистрите езерни води и търпеливо чакаха деня на своето ново раждане. Лек ветрец нежно галеше водната повърхност и малки къдрави вълни миеха брега с песен и благодарност. Сред тази тайнствена и величествена тишина човек вижда себе си само като душа и неволно започва да благодари на Всевишния. Душата слуша гласа на безмълвието и в размишление лети между Земята и Небето. И през тези свещени минути там горе, пред «Олтаря», където белотата на снега и твърдостта на скалите бяха в непрекъсната молитва, там отново прозвучаха ангелските гласове на същия хор, който бях чула през оная нощ около балкона на Учителя.
към текста >>
Лек ветрец
нежно
галеше водната повърхност и малки къдрави вълни миеха брега с песен и благодарност.
Един следобед отидох на разходка към Вътрешния Близнак. Около това езеро имаше чудна тишина и тайнственост. Седнах на една скала точно срещу «Олтаря», най-вътрешната страна на езерото. Там, около снежната преспа, вкаменели духове мълчаливо се молеха. Те се оглеждаха в бистрите езерни води и търпеливо чакаха деня на своето ново раждане.
Лек ветрец
нежно
галеше водната повърхност и малки къдрави вълни миеха брега с песен и благодарност.
Сред тази тайнствена и величествена тишина човек вижда себе си само като душа и неволно започва да благодари на Всевишния. Душата слуша гласа на безмълвието и в размишление лети между Земята и Небето. И през тези свещени минути там горе, пред «Олтаря», където белотата на снега и твърдостта на скалите бяха в непрекъсната молитва, там отново прозвучаха ангелските гласове на същия хор, който бях чула през оная нощ около балкона на Учителя. Изправих се. Слушах и благодарих за благоволението на Небето да повдигне пред мен мъничко края на завесата към Невидимия свят.
към текста >>
15.
3.11. ДВЕ ДЕНОНОЩИЯ ПОД СНЕГОВЕТЕ 27-и и 28-и март 1918 г.
,
Петър Кръстев, о.з. полковник
,
ТОМ 25
При това, от време на време преваляваха през този месец и нови снегове, които удебеляваха
снежната
покривка и заличаваха единствените пътеки за движение към позицията.
3.11. ДВЕ ДЕНОНОЩИЯ ПОД СНЕГОВЕТЕ 27-и и 28-и март 1918 г. Гореща и непоносима пролет настъпи долу - в низините през м. март, а тук - на Перистера снеговете не бяха почнали още да се топят - термометърът свиваше живака си още под нулата. Дебел сняг, с ледена покривка покриваше земята, а скалите облечени в гладкото си ледено одеяние, блестяха ослепително от чупенето на слънчевите лъчи в огледалната им повърхност.
При това, от време на време преваляваха през този месец и нови снегове, които удебеляваха
снежната
покривка и заличаваха единствените пътеки за движение към позицията.
Това създаваше големи грижи, труд и усилия в снабдителната служба на полка, но всички живееха с надеждата, че и мъките ще се стопят скоро в близкото стопяване на снеговете, защото м. март е в края си, а така близко е пристигнал и топликът. Но законите на природата тук в планините не всякога са в сила да надделеят над капризите на планинските стихии. Зората на 27 март, смутена от близкия тътнеж на наближаваща стихия, бързо разкъса полупрозрачната си завеса и откри новия ден, роден всред хаоса от адския трясък и неземен вой на планинския снежен ураган, връхлетял така неочаквано върху планините и позицията на полка. С неизмерима сила и отчаян писък той се тръшкаше върху снежната земя, къртеше ледената обвивка на скалите на блокове и парчета, които носеше из въздуха като трески, а из висините почна да изсипва като из чували гъст, на дребни корави прашинки сняг, с който пълнеше всички празнини и дупки.
към текста >>
С неизмерима сила и отчаян писък той се тръшкаше върху
снежната
земя, къртеше ледената обвивка на скалите на блокове и парчета, които носеше из въздуха като трески, а из висините почна да изсипва като из чували гъст, на дребни корави прашинки сняг, с който пълнеше всички празнини и дупки.
При това, от време на време преваляваха през този месец и нови снегове, които удебеляваха снежната покривка и заличаваха единствените пътеки за движение към позицията. Това създаваше големи грижи, труд и усилия в снабдителната служба на полка, но всички живееха с надеждата, че и мъките ще се стопят скоро в близкото стопяване на снеговете, защото м. март е в края си, а така близко е пристигнал и топликът. Но законите на природата тук в планините не всякога са в сила да надделеят над капризите на планинските стихии. Зората на 27 март, смутена от близкия тътнеж на наближаваща стихия, бързо разкъса полупрозрачната си завеса и откри новия ден, роден всред хаоса от адския трясък и неземен вой на планинския снежен ураган, връхлетял така неочаквано върху планините и позицията на полка.
С неизмерима сила и отчаян писък той се тръшкаше върху
снежната
земя, къртеше ледената обвивка на скалите на блокове и парчета, които носеше из въздуха като трески, а из висините почна да изсипва като из чували гъст, на дребни корави прашинки сняг, с който пълнеше всички празнини и дупки.
Небето като че падна върху земята и сложи върху нея всичкия си носим товар от сняг, който в скоро време изравни всички неравности по нея и образува безбрежно снежно море, върху което останаха да стърчат като каменист остров само зъбестите върхове на тежките и масивни скали. Всичко живо се скри под земята: дивите зверове - в своите тъмни леговища и пещери, а защитниците на позицията - в подземните си скривалища. Вилнееше ураганът и свирепо гонеше цели облаци от сняг, които изсипваше в окопи, скривалища и телени мрежи, за да не останат и следи от тях. Всичко живо, което би се осмелило да подаде глава над снега, рискуваше да бъде пометено и изхвърлено като с лопата из окопа в планинските дерета и усои. Ходовете за съобщения, входовете и вратите на скривалищата бяха вече зарити дълбоко под снежната пелена.
към текста >>
Небето като че падна върху земята и сложи върху нея всичкия си носим товар от сняг, който в скоро време изравни всички неравности по нея и образува безбрежно
снежно
море, върху което останаха да стърчат като каменист остров само зъбестите върхове на тежките и масивни скали.
Това създаваше големи грижи, труд и усилия в снабдителната служба на полка, но всички живееха с надеждата, че и мъките ще се стопят скоро в близкото стопяване на снеговете, защото м. март е в края си, а така близко е пристигнал и топликът. Но законите на природата тук в планините не всякога са в сила да надделеят над капризите на планинските стихии. Зората на 27 март, смутена от близкия тътнеж на наближаваща стихия, бързо разкъса полупрозрачната си завеса и откри новия ден, роден всред хаоса от адския трясък и неземен вой на планинския снежен ураган, връхлетял така неочаквано върху планините и позицията на полка. С неизмерима сила и отчаян писък той се тръшкаше върху снежната земя, къртеше ледената обвивка на скалите на блокове и парчета, които носеше из въздуха като трески, а из висините почна да изсипва като из чували гъст, на дребни корави прашинки сняг, с който пълнеше всички празнини и дупки.
Небето като че падна върху земята и сложи върху нея всичкия си носим товар от сняг, който в скоро време изравни всички неравности по нея и образува безбрежно
снежно
море, върху което останаха да стърчат като каменист остров само зъбестите върхове на тежките и масивни скали.
Всичко живо се скри под земята: дивите зверове - в своите тъмни леговища и пещери, а защитниците на позицията - в подземните си скривалища. Вилнееше ураганът и свирепо гонеше цели облаци от сняг, които изсипваше в окопи, скривалища и телени мрежи, за да не останат и следи от тях. Всичко живо, което би се осмелило да подаде глава над снега, рискуваше да бъде пометено и изхвърлено като с лопата из окопа в планинските дерета и усои. Ходовете за съобщения, входовете и вратите на скривалищата бяха вече зарити дълбоко под снежната пелена. Борбата със стихията в скривалищата е в кипеж: всеки се стремеше да изхвърли натрупания сняг навън, но без успех, защото срещу всяка изхвърлена лопата нагоре се изсипваха нови десетки такива и борбата спираше.
към текста >>
Ходовете за съобщения, входовете и вратите на скривалищата бяха вече зарити дълбоко под
снежната
пелена.
С неизмерима сила и отчаян писък той се тръшкаше върху снежната земя, къртеше ледената обвивка на скалите на блокове и парчета, които носеше из въздуха като трески, а из висините почна да изсипва като из чували гъст, на дребни корави прашинки сняг, с който пълнеше всички празнини и дупки. Небето като че падна върху земята и сложи върху нея всичкия си носим товар от сняг, който в скоро време изравни всички неравности по нея и образува безбрежно снежно море, върху което останаха да стърчат като каменист остров само зъбестите върхове на тежките и масивни скали. Всичко живо се скри под земята: дивите зверове - в своите тъмни леговища и пещери, а защитниците на позицията - в подземните си скривалища. Вилнееше ураганът и свирепо гонеше цели облаци от сняг, които изсипваше в окопи, скривалища и телени мрежи, за да не останат и следи от тях. Всичко живо, което би се осмелило да подаде глава над снега, рискуваше да бъде пометено и изхвърлено като с лопата из окопа в планинските дерета и усои.
Ходовете за съобщения, входовете и вратите на скривалищата бяха вече зарити дълбоко под
снежната
пелена.
Борбата със стихията в скривалищата е в кипеж: всеки се стремеше да изхвърли натрупания сняг навън, но без успех, защото срещу всяка изхвърлена лопата нагоре се изсипваха нови десетки такива и борбата спираше. Времето тежко минаваше, нищо вече не можеше да се вижда, а присъствието на урагана се чувствуваше само по тътнежа на неговата страшна песен. Всяко движение от тила към позицията бе абсолютно невъзможно. Само телефоните, кабелите на които бяха дълбоко закрити в снеговете, безупречно работеха и служеха за свръзка със задните щабове и части. По тях се получаваха и сведения за силата на бурята.
към текста >>
След тежка работа, най-после към 10 часа преди обяд се показаха първите групи, излезли на повърхността, а към края на деня целият полк пое чистия въздух над пробитата
снежна
черупка, в която изживя тежките часове на цели две денонощия.
Тежко бе положението под снеговете, защото към мъчителната загриженост се прибавяха и още последиците от лишенията, поради липса на храна, гориво, па и в достатъчно количество въздух. Ранцевия хранителен запас, който отдавна подлежеше на заменяване с пресен такъв, защото бе се развалил и разпилял в толкова боеве, сега бе послужил за слаба и недостатъчна закуска на войниците. Освен това, тия жалки остатъци от храна бяха послужили и за притегателна точка на много гадни плъхове, дупките на които, запушени от бурята, намериха изхода си тук - в скривалищата и донесоха нови грижи на блокираните защитници със своите дръзки нападения върху празните раници и торби, които обираха без стеснение, че лишават стопаните им от последните трохи. Шанцовият инструмент, който вече не можеше да служи за друго, в случая послужи за оръжие в борбата с тия изгладнели гадове, които дадоха не малко жертви в своите гладни пристъпи върху още по-гладните хора. Едва на 29 март сутринта от щаба на бригадата предадоха по телефона следното съобщение: "По планините няма вече замъгляване, а има само силен блясък от слънцето." Всички почнаха да пробиват снега над скривалищата.
След тежка работа, най-после към 10 часа преди обяд се показаха първите групи, излезли на повърхността, а към края на деня целият полк пое чистия въздух над пробитата
снежна
черупка, в която изживя тежките часове на цели две денонощия.
Работата не престана през целия ден. Картината бе великолепна! Всички неравности в планината бяха изравнени, всички дерета и усои изпълнени с дебели снежни преспи от 5-10 метра. Повърхността бе се заледенила с дебела прозрачна кора, която мъчно се подаваше на инструмента, а издържаше с тежки товари коне. Опасност от противника нямаше никаква, защото и той бе при същите условия.
към текста >>
Всички неравности в планината бяха изравнени, всички дерета и усои изпълнени с дебели
снежни
преспи от 5-10 метра.
Шанцовият инструмент, който вече не можеше да служи за друго, в случая послужи за оръжие в борбата с тия изгладнели гадове, които дадоха не малко жертви в своите гладни пристъпи върху още по-гладните хора. Едва на 29 март сутринта от щаба на бригадата предадоха по телефона следното съобщение: "По планините няма вече замъгляване, а има само силен блясък от слънцето." Всички почнаха да пробиват снега над скривалищата. След тежка работа, най-после към 10 часа преди обяд се показаха първите групи, излезли на повърхността, а към края на деня целият полк пое чистия въздух над пробитата снежна черупка, в която изживя тежките часове на цели две денонощия. Работата не престана през целия ден. Картината бе великолепна!
Всички неравности в планината бяха изравнени, всички дерета и усои изпълнени с дебели
снежни
преспи от 5-10 метра.
Повърхността бе се заледенила с дебела прозрачна кора, която мъчно се подаваше на инструмента, а издържаше с тежки товари коне. Опасност от противника нямаше никаква, защото и той бе при същите условия. При това, движението не бе възможно по тая гладка, покриваща като с разтопено сребро земя, ослепително блестяща повърхност, която отразяваше лъчите на силното слънце и пречеше на зрението. С тежки усилия пристигнаха първите транспорти от изпратената от тила храна, по нареждане на щаба на XI германска армия. Макар и цели две денонощия под снеговете, гладни, изолирани, измъчвани от една тежка неизвестност войниците бяха бодри и весели, с повишено чувство на гордост, че издържаха едно изпитание, което е изключителна рядкост.
към текста >>
16.
Стихове на Димитър Сотиров
,
Димитър Сотиров
,
ТОМ 25
А всяка година Христос все се ражда, в сърцата, в душите на хора избрани, зрънцата свещени Той
нежно
посажда и чака плодове от слънце огряни.
ВСЕЛЕНАТА ЛИКУВА, ХРИСТОС СЕ РОДИ И пак ще се очаква новото в света, в живота да светнат негаснещи звезди, та пътя да проправят, път към Любовта. Минаха две хиляди години страдни, откакто в действителност Той беше роден. Хората превърнаха всичко в руини в нощ мрачна, непрогледна най-светлия ден. За своето време хора непросветени, Те злостно отричат светлото начало. И считат за ерес Словата заветни, всичко що на светът светлина е дало.
А всяка година Христос все се ражда, в сърцата, в душите на хора избрани, зрънцата свещени Той
нежно
посажда и чака плодове от слънце огряни.
СЪЗДАТЕЛЯТ И НЕГОВАТА СИЛА Шепота на най-малките треви Отекват тихо в моето сърце, с чистотата на бистрите води виждам о Боже, Твоето лице. Силата на слънцето могъщо И в трепета на хиляди звезди с непрестанна радост виждам също, че тук и там навсякъде си Ти. И в слънчевия или мрачен ден Твойта сила пак се проявява, а Твоят подтик мощно вдъхновен скръбните отново ободрява. Създателю, аз вярвам в Твоята сила И в Твоята правда всевечна, аз вярвам в Твоята могъща закрила и в любовта Ти безконечна. Аз вярвам в Твоята Истина свята И в Твоята Мъдрост велика.
към текста >>
Слънцето с
нежни
и обилни лъчи за живот събужда най-малката твар, всичко, което като песен неземна звучи химнът сърдечен пред Божият олтар.
Хиляди звезди, очите на небето, В тях Любов трепти, гласът на Битието. Кротко ни поглежда Бог от висините, Път ни Той отрежда, пътят към сърцето. Хиляди слънца, Мъдростта велика, Нашите сърца за живот тя вика. Тихо пристъпва от изток зората и шепне на всеки гальовни Слова, тъй както майката вика децата на гръд й да положат свойта глава. С чуден се пурпур небето залива в китна гора запяват птички безброй, природата пак ни с обич облива И носи на Духът ни жадуван покой.
Слънцето с
нежни
и обилни лъчи за живот събужда най-малката твар, всичко, което като песен неземна звучи химнът сърдечен пред Божият олтар.
Цялата природа в трепет застава тиха молитва отправя към Бога, че в радост и в мъка Него познава, Чрез Него изчезват скръб и тревога. По ливади ширни, стръкчета немирни, пробили земна гръд, смирено все редят Словата благослов към Бога, нежен зов, Че пак са на простор под благия Му взор, че пак ги Той дари със слънчеви зари. В неспирна борба човек я съгражда. Какво е съдба? От къде пристига, за нея в борба човек се издига.
към текста >>
написано: около 1942 г., април месец НОВИЯТ ЖИВОТ Аз чух гласът Му
нежно
благ да ми шепти: Позна ли Ти от моите страдания, опита ли някой Духът Ти да смути?
написано: остров Тасос, август месец, 1944 г,, Готвех се тогава да си идвам в отпуска. ИСКРАТА Слезте всички долу сред тъмните тунели на майката земя и вижте как хората главите на бели дълбаете в тъма. Мълчаливо я ломят, копаят неспирно в нейните недра и знам всяка отломка е нещо всемирно, тя е светла искра. А тази искра връзката братска създава, тя грее, тя свети. таз искра сърцата човешки споява във светли завети.
написано: около 1942 г., април месец НОВИЯТ ЖИВОТ Аз чух гласът Му
нежно
благ да ми шепти: Позна ли Ти от моите страдания, опита ли някой Духът Ти да смути?
Придобил ли си моите познания? Беше ли от всички Ти охулен? Така жестоко като Мене бе ли поруган? На тебе вдигнаха ли някога ръка и в своите идеи бе ли ти осмян? На тебе сложиха ли също тежък кръст, трънливия венец на твоята глава, но без да пожелаеш да отвръщаш с мъст, а да мълвиш за опрощение Слова?
към текста >>
Аз чух гласът Му
нежно
благ да ми шепти тъй бащински, напътствуващ и вдъхновен, че в мене нов живот започна да трепти, изправил се пред Неговия храм свещен.
На тебе сложиха ли също тежък кръст, трънливия венец на твоята глава, но без да пожелаеш да отвръщаш с мъст, а да мълвиш за опрощение Слова? Беше ли с ръце и крака приковани, и кръвта обилно струеше ли от тях? Видя ли хора от злоба обладани, познали всичко туй, което аз познах? От чуждите без свян оплют и в жлъч облян, а от своите страхливо изоставен? Отговори ми, беше ли затуй призван, и би ли тръгнал в този път неравен?
Аз чух гласът Му
нежно
благ да ми шепти тъй бащински, напътствуващ и вдъхновен, че в мене нов живот започна да трепти, изправил се пред Неговия храм свещен.
Това е Тасос, около август месец, 1944 г. Не си спомням годината, около 1936-1937 г. е било, пред Салона на масите, които се използваха за храна 5-6 души бяхме около Учителя - Николай Дойнов, Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива. И говорехме с Учителя и Учителят каза, че от 2 000 години сме Му поверени да ни помага и да ни въздействува за израстване. Николай между другото му зададе въпроса: "Учителю, Вий, ако дойдете друг път на Земята, какъв искате да станете?
към текста >>
Лице лъчезарно обърнал към мен, Той с обич ми посочва правия път, от блясъка слънчев той е озарен, и благост очите Му
нежно
струят.
Не си спомням годината, около 1936-1937 г. е било, пред Салона на масите, които се използваха за храна 5-6 души бяхме около Учителя - Николай Дойнов, Асен Арнаудов, Ангел Янушев, Катя Грива. И говорехме с Учителя и Учителят каза, че от 2 000 години сме Му поверени да ни помага и да ни въздействува за израстване. Николай между другото му зададе въпроса: "Учителю, Вий, ако дойдете друг път на Земята, какъв искате да станете? " И Учителят му отговори: "Музикант." И във връзка с този разговор е следующото: ПРАВИЯТ ПЪТ Когато скръб сърцето ми облива, а мъката душата ми споходи, пред мен се истинския свят открива и виждам Тоз, що тука ме проводи.
Лице лъчезарно обърнал към мен, Той с обич ми посочва правия път, от блясъка слънчев той е озарен, и благост очите Му
нежно
струят.
И виждам тогава, че радост скръбта е, че и мъката потребна е също. Живота чрез тях нов път ми чертае, и едно ставам с Вечното Могъщо. Приемам ги да са съпътници мои, защото живота ми не ще смутят. Път със затихи, желани покои в които добродетелите цъфтят. Ти си вечно търсен, неземен блян, от детинството желана мечта.
към текста >>
Когато музика обземе твойта същина и те приласкае кротко с майчина
нежност
, всичко в теб ще сияйне в неземна, чудна светлина и ще се почувстваш едно с великата безбрежност, далеч от всяка скръб и от всяка безнадеждност.
там всички знания се придобиват, с тях човек изгражда нетленно жилище и страданията с радостта се сливат. Това е във връзка с разговор с Учителя, че страданието е необходимо на Земята, тъй като Земята е първоначалния курс от отделенията и постепенно човек ще трябва да се справи с тях, както се справя с училището и растеш. МУЗИКАТА И ВЕЛИКОТО НАЧАЛО Когато с Духът на музиката заживееш, ще станеш дете любимо на нови светове. Когато с хармонията нейна ти се слееш, ще тръгнеш в пътя към слънчевите върхове, към които музиката неспирно те зове. Когато хармонията нейна те облее, и в живота светли идеали очертае, ще почувстваш как музиката доброто сее, как душата вечно то чрез нея ще познае, че от него издънка могъща тя сама е.
Когато музика обземе твойта същина и те приласкае кротко с майчина
нежност
, всичко в теб ще сияйне в неземна, чудна светлина и ще се почувстваш едно с великата безбрежност, далеч от всяка скръб и от всяка безнадеждност.
Когато музиката те обхване в пълнота, свещените в природата закони ще прозреш, в света на Истината, Мъдростта и Любовта като дух свободен чрез нея ще се отзовеш и ще познаеш, че са едно със вечния стремеж. Да си жител на Земята, но весечасно да живееш на музиката във светът, туй храна е за душата, с нея ти сърце ще сгрееш и ще си възродиш духът. Нека музиката ражда в тебе само чувства чисти, Мислите ти да са сияйни, в теб постъпки да съгражда на прояви извор бистри, жертвени и всеотдайни. В музиката вярвай вечно като в нещо неизменно, с вяра непоклатима, тя е близко не далечно щастието съкровено. В нея свята искра има.
към текста >>
Слънчев, ясен ден, на чистота
белоснежна
, необятна шир безбрежна, чист планински връх от слънце озарен.
Радостна песен, с която висшите хора непознавайки умора, чистят света от вековната плесен. Какво е живота? Най-мрачната зима, всичко гасне и умира. Видим път се не намира и властно царува скръб неизразима. Какво е живота?
Слънчев, ясен ден, на чистота
белоснежна
, необятна шир безбрежна, чист планински връх от слънце озарен.
Какво е живота? Лист новороден, с нова премяна облечен, на развитие обречен, от хора разумни с грижи обграден. Какво е живота? Нечакания край на най-бленувани мечти, и на сетното прости. Но защо така е, тук никой не знай.
към текста >>
Те идват от безкрая и носят радост
нежна
, жадувана омая в саможертва безбрежна.
Всемирът владее, а след сетния ни час пак ще ни свързва в общото и вечно звено. Човек не трябва да отпада и да скърби, когато дойде час на земната раздяла Той ще тръгне в неземния си път, ще върви. И ето, душата му е с вечното се сляла. Така човек задачата си ще изпълни, за която е бил на Земята проводен, и от нея велико нещо ще покълне, част от безкрайния всемир, духът освободен. Чаровен танц танцуват снежинки белокрили, те се радват, палуват, прегръщат и целуват поляни и могили.
Те идват от безкрая и носят радост
нежна
, жадувана омая в саможертва безбрежна.
По своя път незнаен умират неродени, с Духът се свеж ухаен В стремежът всеотдаен от вяра окрилени, мир навсъде да цари, да е в белота светът, благост да го озари, всички в нея да блестят. Невидим път чертаят снежинки нежнокрили, но няма да узнаят началото на края, защо са се родили. Кокиче, минзухар, теменужки свежи, прекрасен Божи дар с пролетни копнежи отправят своя взор към ведри небеса, цветя в молитвен хор сред бисерна роса, Пролетта пулсира у всяка земна твар, пътят да намира към слънчеви олтар. Цветя из полето, духът на пролетта, лъчи от небето, светът на радостта. Пролет, сини небеса, радост и неземен чар, капки бисерна роса, дар пред святият олтар.
към текста >>
Невидим път чертаят снежинки
нежнокрили
, но няма да узнаят началото на края, защо са се родили.
И ето, душата му е с вечното се сляла. Така човек задачата си ще изпълни, за която е бил на Земята проводен, и от нея велико нещо ще покълне, част от безкрайния всемир, духът освободен. Чаровен танц танцуват снежинки белокрили, те се радват, палуват, прегръщат и целуват поляни и могили. Те идват от безкрая и носят радост нежна, жадувана омая в саможертва безбрежна. По своя път незнаен умират неродени, с Духът се свеж ухаен В стремежът всеотдаен от вяра окрилени, мир навсъде да цари, да е в белота светът, благост да го озари, всички в нея да блестят.
Невидим път чертаят снежинки
нежнокрили
, но няма да узнаят началото на края, защо са се родили.
Кокиче, минзухар, теменужки свежи, прекрасен Божи дар с пролетни копнежи отправят своя взор към ведри небеса, цветя в молитвен хор сред бисерна роса, Пролетта пулсира у всяка земна твар, пътят да намира към слънчеви олтар. Цветя из полето, духът на пролетта, лъчи от небето, светът на радостта. Пролет, сини небеса, радост и неземен чар, капки бисерна роса, дар пред святият олтар. Песни, слънчеви лъчи откликват от сърцето, сякаш Божи химн звучи пристигнал от небето. Пролет, въздух и мечти пак ще ръсят нежен цвят.
към текста >>
Щастие, пристигаш ти, новото твориш в света, В слънце пътя ти блести и
белоснежна
чистота.
Цветя из полето, духът на пролетта, лъчи от небето, светът на радостта. Пролет, сини небеса, радост и неземен чар, капки бисерна роса, дар пред святият олтар. Песни, слънчеви лъчи откликват от сърцето, сякаш Божи химн звучи пристигнал от небето. Пролет, въздух и мечти пак ще ръсят нежен цвят. Пролет дивна, все си ти, вечно си жадуван свят.
Щастие, пристигаш ти, новото твориш в света, В слънце пътя ти блести и
белоснежна
чистота.
Пролет, слънце и простор, пролет, радост и копнеж, пролет към Твореца взор. Пролет към върхът вървеж. Ето пролет дойде вече, а със нея слънце пак ще ни радва и далече ще изпрати зимни мрак. Тя ще пише нова книга по цветя и дървеса И очи ни ще въздига към лазурни небеса. И ще видиме тогава пролетта какво кове всичко прелестно създава и към него ни зове.
към текста >>
17.
27 ФЕВРУАРИ 1916 г. - 20 АПРИЛ 1916 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
Пише
нежни
стихове.
И той ми започне нещо и - пак млъква. Каза, че ще говори с майка си. Запознах се с Иван Йончев (и Злъчкин, редактор на „Барабан”). Мъничък, синеок, с къдрава коса. Много пие и ръката му трепери.
Пише
нежни
стихове.
Чете ми едно: „Какво са, о, татко, в небето звездите”. В сладкарницата ме гощава с чай и пирожки. С нас е и Бончо х. Бонев -многообещаващ белетрист. Добри, добри момци.
към текста >>
Да,
нежната
русокоса девойка.
Каза ми: „Ти си добро момиче”. При Саша Гладиева е тъй хубаво! Тя ми свири и душата ми си отпочива. Самата тя е незадоволена. Трябва да върти цяла къща за да изгледа тримата си братя и стар баща.
Да,
нежната
русокоса девойка.
Диренията ми по „Цар Освободител” не довеждат до нищо. Никой не прилича на Него. Веднъж само трепнах и забавих стъпките си след строен рус човек, с меки свилени къдри, разсипани по раменете. Чудесен профил. Сини, кротки очи.
към текста >>
Лицето му е
нежно
, хубаво, прилича на апостол.
v, s. 535 (показанията му пред полицията)] и още някой. Към изхода се бавя с някои хористи. Няколко свещеника нещо възбудено приказват. Между тях е поп Химитлийски - от същата църква в която пея.
Лицето му е
нежно
, хубаво, прилича на апостол.
Чувам го да казва: - Не може вече, трябва да се вземат мерки. Другите одобрително кимат глави. Очите им са отправени към група хора, които придружават Човекът. Ето ги към изхода - тихо, спокойно, с изящно достойнство. Дива омраза в очите на поповете.
към текста >>
Благодарността у мен и Доверието ми върнаха тия
нежни
крилца на душата.
Гората - цялата е моя, заедно с птичките, с мухичките, с пеперудите. Тук чувствувам присъствието на Вечния. Тука съм си у дома. Сандалите нанизани на пръст, а нозете ми газят меката трева, топлата земя. Откакто четох стихове пред Него, в мен се възстанови отново връзката ми с Музата.
Благодарността у мен и Доверието ми върнаха тия
нежни
крилца на душата.
Седя на земята и пиша: „Стълб мой”, „Цар мой”. Целувам редовете и ставам отново. Подлагам кърпичката си там гдето е гвоздея и се приютявам в стаичката си. Обичам свободата над всичко! „Там” никой не ме кани.
към текста >>
18.
ЯНУАРИ 1918 г. - 15 ДЕКЕМВРИ 1918 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
Неуловимо,
нежно
присъствие и несравнимо прекрасно.
Но тази сила е сила Божия; тази сила е Христова сила. Тръгвам по стаята с разгърнати ръце и търся да прегърна този светъл дух. Целувам собствените си пръсти. Ръце или крила докосват раменете ми. Мразът се стопява и милиарди топли лъчи ме изпълват с блаженство.
Неуловимо,
нежно
присъствие и несравнимо прекрасно.
Нещо ме прониза с живот и сила, и бодро и весело е на душата ми. Лягам върху студения и твърд сламеник. Глас ясен и определен говори: „Не се свивай, отпусни тялото си; така, заспи.” Блажен сън, непробуден блажен сън ме обхваща. Събуждам се чак на сутринта затоплена и бодра изпод моите шалчета, престилки и блузи. МАРТ [1918 г.] Претърсен е чеиза ми до последната кърпичка.
към текста >>
И пак ме грабва, и пак ме носи, носи и целува - жадна за обич, смъртно жадна за
нежност
.
Слънцето е наше. Планината е наша. Всички зелени и цветни полянки - наши. Априлският ден, събрал всички прелести на пролетта. Той ме води за ръка, крепко обхванал китката ми.
И пак ме грабва, и пак ме носи, носи и целува - жадна за обич, смъртно жадна за
нежност
.
Устните ми са негови, цялата съм негова. Но светлата вълна, която ни обгръща и двамата е чистота и святост. За миг са излекувани всичките ми душевни и телесни рани. Горя от щастие в прегръдките на божието милосърдие. Косата му златна на меки къдрици кичи снажното му чело.
към текста >>
Грабва ме и ме носи, носи и нещо тихо, нещо много
нежно
говори, което не разбирам, но усещам.
Чия мишца е на раменете ми? На чиьо рамо е главата ми? Richard, Richard! Не питам кой е и отгде е. Той за мен е точно този, който трябваше да ме спаси в тия дни.
Грабва ме и ме носи, носи и нещо тихо, нещо много
нежно
говори, което не разбирам, но усещам.
Издига ме високо като малко дете; като че ли иска да ме покаже някому. После ме притиска на гърди и ме обсипва с целувки. Ето го седнал на един камък. Приближавам се до него. Прегръщам главата му и му благодаря с хиляди целувки - къдриците, златните къдрици.
към текста >>
Той не е за тебе,
нежни
, сърдечни поете!
Тичам от мъка за Йончев, от мъка и от радост - той се освободи, удържа на обещанието си, яви ми се на сън. Лети свободна сега, мила душо! Оздравя за винаги! Когато дойдеш пак на земята, ще имаш ново тяло. Няма да обичаш сладкия смъртоносен ликьор.
Той не е за тебе,
нежни
, сърдечни поете!
Скоро съм дошла и не мога да си позволя отпуска - не. Какво ще търся при останките? Ние сме заедно сега. Той ще дойде и ще ме учи на хубава поезия без „облаци”. Неговият стих е чист и звънтящ като скъпа кристална ваза.
към текста >>
] - казва той и
нежно
ме целува за лека нощ!
Не съществува Kette. Душите ни са над всички земни вериги. Ний сме свободни души. Стиснал крепко ръката ми, завежда ме до Лъвовия мост. Morgen! [(нем.) Утре!
] - казва той и
нежно
ме целува за лека нощ!
Някой се допира до рамото ми. Жена съчувствено ме гледа с кротки очи и ме пита какво ми е. - Нищо, тихо отвръщам и с подути от плач очи, тръгвам наслуки. Томова ме чака със запалената си цигара. Гледат си на карти със съседката... Нашите войски хвърлили оръжието.
към текста >>
Топла, много
нежна
, сладка милувка.
Стоя неподвижна, не смея да шавна. Той сваля цигулката си, затваря я грижливо в кутията и после слиза на двора. Целувам подадената десница. Заглеждат ме Божиите очи. Десницата Му се издига и милва мократа ми буза.
Топла, много
нежна
, сладка милувка.
- Смелост, смелост, казва Той - Великият. И пак онзи тих изговор след мене: „Бог да те благослови! ” 2 НОЕМВРИЙ [1918 г.] Дъжделив, студен, неприветлив. Нозете ми гмичкат в студената кал. Горе в тавана работя над стари преписки, подреждам ги по дати, години. Зъзна.
към текста >>
19.
1922 г. - ДЕКЕМВРИ 1923 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
Да седиш на готово, друг да се грижи за потребите ти; да си пишеш поезия в красива стая, да ти печатат книгите; отгоре на това да ти носят разни лакомства, и братска ръчица
нежно
обхванала рамото ти.
Първо, отбелязваш грешката, после със съответния знак на бялото поле правиш исканата поправка. По тях словослагателят ще се оправя по-нататък. Приятно ми е Петровото присъствие. Особено пък, винаги ми оставя нещо за похапване. Такъв живот доста ми харесва.
Да седиш на готово, друг да се грижи за потребите ти; да си пишеш поезия в красива стая, да ти печатат книгите; отгоре на това да ти носят разни лакомства, и братска ръчица
нежно
обхванала рамото ти.
Често се борим със сестра Стоянка - иска да опере и дрехите ми отгоре. Не ги давам, бягам и се крия в юклюцето [юкпюк (тур.) - малка стая, килер]. Напразно ме търси. Няма ме никъде. Най-после ме открива, измъква ме оттам и такъв юнашки смях пада - до сълзи.
към текста >>
Вън
снежна
буря, но в сърцето ми пролетен празник.
Вечерята ми е разкошна: варени топли картофи, малко сирене и планински чай. Наливам чая в бяла чашка и от целичък самун режа филийка. Господи, какво благополучие тази вечер. Трапезата е раздигната. Печката буботи.
Вън
снежна
буря, но в сърцето ми пролетен празник.
Чета написаното: Година Нова веч настъпва И носи тя незнайни бъднини. Аз чакам я и плахо тръпна, И тихичко молитва шъпна С сълзи на очи. Работя още. Стрелките се събират върху 12 часа. След малко вече спя дълбок сън под тъничките ми завивки.
към текста >>
Тя пере в легенче
нежните
си майчински дрешки.
А има и трети Генчо - най-малкият - светло, добро момче. Трева по двора, зелена, буйна. Обилна вода - пери, бели на тревата и не бой се. Но трябва ми и големия котел, а казват Йовчу го изнесъл горе в Иленкината стая. Отварям вратата и искам котела.
Тя пере в легенче
нежните
си майчински дрешки.
Той й донел чак горе топличка водица. И той е там. Седнал срещу нея; гледа как ръчичките й се справят с тънката ризичка. Измежду непраните ризи, една Боже упази! Чия ли е?
към текста >>
Когато след обяд изморена от шетня искам да си почина, идва влъхвата и
нежно
със загрижен глас ми казва: - За да не ти е мъчно самичка, ела във фабриката.
Нещо топло ме лъхна по лицето върху възглавницата. Голяма тъмна фигура закрива нощния пейзаж. Бризана, биволицата Бризана, отвързала се и дошла да си похапне сенце. Във влака ни слагат и дини за 40-дневното ни аргатуване. Не малко работа свършихме на този набеден брат.
Когато след обяд изморена от шетня искам да си почина, идва влъхвата и
нежно
със загрижен глас ми казва: - За да не ти е мъчно самичка, ела във фабриката.
Поставя ме до елеватора да поемам мокрите керемиди. Докато веднъж една ме цапна по главата и в сини кръгове изгубих свяст. Там щях да завърша земния си живот, там при гроба на клетия ми баща. Ходих при „него”. Заведе ме хазаина му, стария Никола Аптъпармака.
към текста >>
Но ако онова лице беше неземно красиво и много прекрасно и добро, това тук е лъчезарно и блестящо, и в погледа му към мен такава обич и
нежност
, такава сила и любов, които проникват дълбоко в сърцето ми и запалват в него вечния огън.
Не е слънце, а човек с Божествена красота. Човек ли? Може ли човек да бъде така прекрасен. Може ли? Веднъж само видях подобно лице; това беше Той, Учителят, когато му четох ония страници.
Но ако онова лице беше неземно красиво и много прекрасно и добро, това тук е лъчезарно и блестящо, и в погледа му към мен такава обич и
нежност
, такава сила и любов, които проникват дълбоко в сърцето ми и запалват в него вечния огън.
И кой има такава усмивка, освен боговете. Косите вълнисто трептущо слънчево сияние, дори до нозете, които едвам допират езерната повърхност. Дрехата му не се подава на описание - светлина в милионни багри. Усмивка, поглед с обич до сърцето чак. Трепет, що до този миг не узнах.
към текста >>
Звъня, всякъде звъня и сладко и
нежно
питам - искат ли да им ушия или услужа с друго нещо.
Може би още спят. Но аз трябва да почна рано, иначе ще остана без закуска. Сърцето ми трепери, трепери. Изкачвам стъпала по долни и горни етажи. Стоя пред железни и стъклени врати.
Звъня, всякъде звъня и сладко и
нежно
питам - искат ли да им ушия или услужа с друго нещо.
Показват се разни жени - млади, стари, свежи, сънливи, кокетки и отпуснати. Една стара госпожа тупа шарена черга на двора. Искам аз да я тупам, тя дърпа тупалката и крещи... Отивам другаде - и всички тия женоря казват все едно и също: „Няма, няма” или „Елате друг път”, или гневно ти посочват вратата: „Вън мръсна комунистка! ” Слизам по дървени и каменни стъпала и сърцето ми трепти, трепти. Гледам Витоша, по нея ярките целувки на есента - пламенее.
към текста >>
Чух моето име, и тъй близко и
нежно
.
И все този поглед, който ме гледа с обич. Изведнъж, близо до мене, чувам името си. Сякаш живителен пламък ме докосва. Сядам на леглото си и се оглеждам. Само веднъж каза.
Чух моето име, и тъй близко и
нежно
.
Но кой ли вика? Отмахвам завивката и стъпвам на пода. С прострени ръце от слабост достигам вратата и гледам през прозореца. Отварям. Сняг до самата врата и никакви стъпки. И никакви стъпки... В стаята ми слънцето цяло се провря и ме докосна с топли лъчи. Радост!
към текста >>
Чудно, сред зима, а гръмотевица и
снежна
буря.
Чичо Генчо ме праща с 2 лв. да купя хляб, за да изтривам с мекото отпечатаните листове на пишущата машина. Кората остава на прозореца; казва да я хвърля на кучетата. Но тя влиза в джоба ми и когато той излиза някъде, корицата се обръща в устата ми на сладък жизнен сок. А може и веднъж да се яде в денонощието - може.
Чудно, сред зима, а гръмотевица и
снежна
буря.
към текста >>
20.
Нова година 1925 г. - 19 ЮЛИ 1926 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
Но затова пък картините му са тъй
нежни
и хубави.
Те ми казаха какво октоподът внушавал на Богомила, че ще стане голям човек - политик - аташе. Той тъй омаятелно говори, така тайнствено шепне и пронизва с „мистичните” си очи, че не е чудно Богето да си е въобразил не че ще стане, но че вече е някой чуждестранен аташе. Имам само 1 лв., който ако не се прибави към други 8 - не мога да си купя цял хляб. Добре, ще си купя само геврек и ще го дъвча бавно, както ме научи Генчо художникът. Той така се храни.
Но затова пък картините му са тъй
нежни
и хубави.
Обичам Те, Господи, това храни душата ми с песни. Нека бъде благословено името Ти всякога. Коледа [7 ЯНУАРИ 1925 г.] Братска вечеря в салона. Чисто, топло, блестящо. Горят електрическите глобуси и ленените покривки по масите блестят от чистота.
към текста >>
Вега блести като
нежна
девойка, а от изток руменее зорница - предвестник на близкото утро.
8 ЯНУАРИ 1925 г. Излет до Витоша. Земята е затрупана със сняг. Небето ведро -звездно. На запад клони пълният диск на Луната.
Вега блести като
нежна
девойка, а от изток руменее зорница - предвестник на близкото утро.
Витоша едвам се очертава в дрезгавината. Тя вече ни лъха със здравия си дъх и ни зове нагоре. Тя е нашият Ханаан. Върху нея оставяме всичките си мъки и пречистваме задимената си кръв. Зад нас е цяла осветена София.
към текста >>
Снежното
шалче чака, но той не идва да си го вземе.
- Господи, моля Ти се - шепна аз, помогни ми да се уча добре, главно да бъда добра ученичка в Школата на Великия Учител! Не греша ли, Господи, че обичам този незнаен гост на моята родина? Кой е той? Готов ли е да служи на моя идеал? Че той вече се е върнал от Италия, а защо не ме посети?
Снежното
шалче чака, но той не идва да си го вземе.
Защо се бави? Неволно сълзите ми закапват по бузите и падат в снега. Той ги глътва. Ето го Бивака. Там се извива пушек.
към текста >>
Аз съм човек, лишен от самото ми детство от
нежност
.
Малки врабченца, що играете под прозореца ми, знаете ли колко ми е тъжно. Но защо не дойде той? Върху гърдите му искам да изплача цял океан от обич и болка. Учителю, не ме гледай строго. Аз го обичам.
Аз съм човек, лишен от самото ми детство от
нежност
.
Нима е падение да любиш човека. Ах, тоя куп учебници и уроци, които стоят небутнати пред мен от няколко време! Напразно се мръщи Паша и Аня, напразно брат Боев гърмя вчера в ухото ми като самия Зевс Гърмовержец. Сама съм, като птичка в кафез се блъскам. Почвам тихо да плача, после издигам гласът си в ридание.
към текста >>
Дай ми ново сърце, сърце
нежно
и добро.
Ах, тоя куп учебници и уроци, които стоят небутнати пред мен от няколко време! Напразно се мръщи Паша и Аня, напразно брат Боев гърмя вчера в ухото ми като самия Зевс Гърмовержец. Сама съм, като птичка в кафез се блъскам. Почвам тихо да плача, после издигам гласът си в ридание. Бий, Господи, разбий сърцето ми на части и изгори го.
Дай ми ново сърце, сърце
нежно
и добро.
Тогава и той би дошел и как би ме любил. О, ти, светло видение при Маришките езера, помогни ми! Навярно аз съм щеславна. Ако той би бил сиромах, дали бих го любила. Не съм ли суетна?
към текста >>
Ръцете ми станали тънки и
нежни
.
Гълъб мой, обични мой! Благодаря Ти, Господи за чудната вечер у Русеви, за безбройните блага земни и небесни които вкусих, за неочаквания гост, за помощта на Бориса, за двете ми благородни гостенки Здравка и Соничка, които ме обичат. Цветето ми взе да се поправя. 8 ФЕВРУАРИ [1925 г.] Още се храня само с жито. Чувствувам такава бодрост и свежест.
Ръцете ми станали тънки и
нежни
.
В умът ми бистрота. Гласът ми е особено хубав. Мога да взема чисто горно фа. Искам той да дойде. Ето каня го.
към текста >>
Той ми казва: Schnee weisse Colombina [(нем.)
снежно
бяла Коломбина].
Ний стоим прегърнати до вратата неми и мълчаливи. Така - цяла вечност. После той ме разсмива. Уж се сърди, че не го пускам да дойде, че не ми е приятел. Тогава аз бързо го събличам, хващам го за ръка и го водя в моята светая светих.
Той ми казва: Schnee weisse Colombina [(нем.)
снежно
бяла Коломбина].
Винаги се интересува за уроците ми. Изпитва ме по немски език. Казах му за житния режим, той ме гледа учудено. Намира ме даже по свежа и... хубава. Не, той се шегува.
към текста >>
Той ги бършеше със своята
нежна
кърпа.
Каза ми, че аз съм му скъпа, но че той е ограничен поради службата си; че той няма право да има приятелка българка, защото е на важен дипломатически пост. През всичкото време целуваше бузите ми и ме питаше не съм ли доволна от това тайно, сърдечно приятелство. Не е ли приятелството най-ценния дар на човечеството, прославено от древни поети и мъдреци. Знае той какво искам аз... И той иска същото, но то не може да стане, то няма да стане никога! Сълзите ми се ронеха.
Той ги бършеше със своята
нежна
кърпа.
Аз го прегръщах мълчаливо и ронех сълзи върху гърдите му. Безмълвно му казвах колко ми е мил, как искам да сме заедно, винаги заедно. Да го придружавам из планините, да живея в къщата му, в същата негова стая, да го придружавам в неговите дълги далечни пътешествия. Очите му, кристално чисти и ясни като красиво пролетно небе ме гледаха съчувствено. Още по-топло ме притискаше на гърди, още по-нежно бършеше сълзите ми и целуваше пламналите ми бузи.
към текста >>
Още по-топло ме притискаше на гърди, още по-
нежно
бършеше сълзите ми и целуваше пламналите ми бузи.
Той ги бършеше със своята нежна кърпа. Аз го прегръщах мълчаливо и ронех сълзи върху гърдите му. Безмълвно му казвах колко ми е мил, как искам да сме заедно, винаги заедно. Да го придружавам из планините, да живея в къщата му, в същата негова стая, да го придружавам в неговите дълги далечни пътешествия. Очите му, кристално чисти и ясни като красиво пролетно небе ме гледаха съчувствено.
Още по-топло ме притискаше на гърди, още по-
нежно
бършеше сълзите ми и целуваше пламналите ми бузи.
Той си отиде. Искаше да му се усмихна. Взе обещание от мен да не плача. 26 ФЕВРУАРИ [1925 г.] Дойде, взе урока си по български и бързо си отиде. Защо Учителят вчера ми каза: „Не търси щастие.
към текста >>
Облегната на рамото му, дишам
нежния
аромат от чистия му дъх.
То само ще дойде, когато престанеш да го търсиш.” Почнахме пролетните екскурзии. За нас няма лошо време. Щом сме с Него - всичко е тъй хубаво! Той идва пак и пак. Той е навеки мой.
Облегната на рамото му, дишам
нежния
аромат от чистия му дъх.
Летят минутите и часовете, докато той си отиде. Разделяме се с ужас. Понякога той иска да остане, той моли... Господи, Господи, пази ме. Искам само твоя да бъда, чиста весталка в твоя храм да служа. Запази ме от него, не, от мене си ме запази.
към текста >>
Белият гълъб също идва, но аз съм обута с още по-
нежни
ръчни сандали и той не знае трагедията.
Тъжно ми е. Хазаите ми са тъй богати, обичният ми е също такъв, пък аз съм дрипла. Да бих имала поне здрави обувки, колко по-добре щеше да е! Поне щях да си отивам на уроци, до школата, която е на „Оборище”, щях да отида и при Дафинка. Тя идва, но не знае нищо.
Белият гълъб също идва, но аз съм обута с още по-
нежни
ръчни сандали и той не знае трагедията.
А времето е дъждовно и улиците са разкаляни. Жечо мисли, че съм болна, поне аз тъй му казвам. Не е весело винаги да си млад и здрав, и да не сложиш от дълго време нова дреха и здрава обувка. Но що да правя като сама си избрах жребия. Ето Михаил Краев иска да ми купи всичко; но трябва да му стана първом годеница, второ - жена, трето -майка на неговите деца.
към текста >>
Знае ли той с какви
нежни
грижи Учителят издига всекиго поотделно от нас!
Ако той идва при мене с едно съжаление, че аз съм загубена, една фанатизирана маниачка, то нека той се отстрани от мен за известно време и нека сам прецени. Пък ако мисли, че много ще допринесе за издигането ми със своето идване, пак нека обмисли. Плачеше ми се, когато му говорех. Може би аз го изгубвах за винаги. Но още по-жално е, ако аз изгубя своето достойнство като човек.
Знае ли той с какви
нежни
грижи Учителят издига всекиго поотделно от нас!
И те пред това си затварят очите. Знае ли той на колко анархисти Той посочи истински път за самоиздигане и ги направи мирни и полезни граждани. Пак Нему дължи той моето светло гнездо тук, изпълнено с толкоз бодра умствена дейност, с толкоз обич за него. Днес ме е търсил и оставил бележка: Wo ist die weisse Taube? [(нем.) Къде е бялата гълъбица?
към текста >>
9 [МАЙ 1925 г.]
Нежният
приятел ме успокояваше за преувеличената ми мъка.
Когато се завърнах върху вратата ми беше написана недостойна клевета. Похлюпих се върху пода и плаках, и плаках... - Но кой те съди? - викаше нечий глас у мен. Кой те съди? Тия чудни слова ме изправиха и аз четох до полунощ.
9 [МАЙ 1925 г.]
Нежният
приятел ме успокояваше за преувеличената ми мъка.
Предлага си услугите да помогне. Целунах писмото и пак се просълзих от радост, че все таки той мисли за мене. Хазаинът иска да си изляза, защото искал да се разширява. Те станаха още по-богати. Имат нужда от още много стаи, така че аз трябва да напусна.
към текста >>
Запитвах ги
нежно
: - Коя от вас, коя едничка от вас доброволно ще се съгласи да отиде при него?
Всяка теменужка ми говореше - за някого. Аз можех да набера цял букет от тях, но не исках да пострада нито една. Нека и мен небето запази тъй. Дълго стоях над тях и плаках, плаках. Всяка една от тях ми се усмихваше.
Запитвах ги
нежно
: - Коя от вас, коя едничка от вас доброволно ще се съгласи да отиде при него?
Тъмно морави кадифяни, черни с жълти точки, сини с жълти шарки, жълти с черни перца, чисти кремави, бели, тъмно алени, черни. Големи парцаливи теменуги ме гледат живо като човешки очи. Тъкмо до челото ми една бяла мъничка - тя прилича на'дете, прилича на агне, на звезда. Лицето й е бяло като светлата Вега. Листенцата й треперят и сладко дъхат.
към текста >>
Искам да се изкача високо, високо и там на простор и свобода да разкажа за него, за неутолимата ми жажда за обич и
нежност
.
Как искам да говоря с Учителя (през пролетта на 1925 г. разговарях с Учителя на сред поляната) или с тази тайнствена Добринка, как искам съвет и упътване от някого. Не смея да се доверя никому. Усещам, че повечето ме осъждат. Живея в постоянна борба със себе си.
Искам да се изкача високо, високо и там на простор и свобода да разкажа за него, за неутолимата ми жажда за обич и
нежност
.
ЮЛИЙ [1925 г.] Плета тежки шалове от разноцветна прежда. Получавам 500 лв. за тях. Въпреки учудването на Учителя, заминавам за Габрово на поканата от Цанка Екимова [виж “Изгревът”, т. VI, с.
към текста >>
9 ДЕКЕМВРИ [1925 г.], сряда Всред
снежна
виелица ходихме на Витоша.
Не, аз го обожавах въпреки всичко, но и това което усетих нея вечер не зависеше от волята ми. Когато си отиде, аз дълго се молих след него. Боже мой, Боже мой, запази ме да не падна, да не изневеря на обещанието, което дадох в Търново, в оня паметен ден, в оная тайнствена стая, където казах ясно и решително: Аз искам да Ти служа, Господи! Защо ми е цялото богатство на света, ако изкривя пътя си към Оногова, който в тия дни ме е призвал и избрал за своя работница. За Теб ще живея, Теб в песни ще прославя, за твоите малки ще живея.
9 ДЕКЕМВРИ [1925 г.], сряда Всред
снежна
виелица ходихме на Витоша.
Ах, как ни блъскаха ветровете; като че ли със стрели и копия ни отпъждаха да не преминем свещения предел. Но въпреки всичко ние, водени от Него, стигнахме на Бивака и здрави и невредими се върнахме в къщи. Така освежени и бодри си дойдохме, като че ли не бяхме срещу планинските стихии. 13 ДЕКЕМВРИ 1925 г. Но обувките ми вече не изтрайват - галошите.
към текста >>
Той бършеше сълзите ми с
нежните
батистени кърпи, които аз му бях везла с графския му вензел.
Защо са разхвърляни книгите ми и всичко носи белега на голяма скърб. - Кажи ми, мое скъпо дете, какво ти е, аз искам да ти помогна. И той твърдо повтори обещанието си, но аз нищо не поисках, нищо. О, аз толкоз малко нещо исках от живота и хората, но те не ми го дадоха. Те пазеха върховете на своето благополучие и за мене малко ги беше грижа.
Той бършеше сълзите ми с
нежните
батистени кърпи, които аз му бях везла с графския му вензел.
Той ме молеше. И ако аз не спра да плача, той наистина няма да си отиде чак до зори. Бил на царствена вечеря заедно с още дипломати и през цялото време мислил за мене. Изпитвал безкрайна мъка за мен и решил на всяка цена след соарето да ме види. На всяка цена, той тъй тъгувал за мене... Обещах.
към текста >>
Как ми идва да избягам от неговите
нежни
поледи, но, нека си гледа; аз ще се правя, че нищо не виждам.
Той иска само него да обичам. О, това не може даже и за Colombo. Решаваме задачи, рисуваме по зоология. Ах, какви чертежи и рисунки ни прави бр. Боев - тъй пъстри, с разни цветни моливи и тъй нагледни.
Как ми идва да избягам от неговите
нежни
поледи, но, нека си гледа; аз ще се правя, че нищо не виждам.
А той хубаво разбира алгебра, също като бр. Боев умее с малко думи да обяснява. Знаменателно! Имам си ученик по немски език - млад флейтист. Колко се радвам, че и аз на свой ред ще помогна някому. Какжадно слуша милото момче своята просветена учителка... 12 ФЕВРУАРИ [1926 г.] Стрелките се въртят, но той не идва.
към текста >>
Той продължава: „Ти си хармонията на мойта душа; като красив сън си сега тъй хубава и
нежна
.” Очите му, големи, сини, ясни като пролетно небе сега не се шегуват.
Радвам се, че ми показва всичко това. Радвам се, че съм с него, че ме държи за ръката и ме притиска на гърдите си. От горния етаж се чува пиано. Някой свири тихо и задушевно. „Чуваш ли, казва той, тази музика е за тебе, че пак си при мен; тя показва моята радост за теб.” Аз го гледам и се чудя наистина ли ми говори тия никога неизказани към мен думи.
Той продължава: „Ти си хармонията на мойта душа; като красив сън си сега тъй хубава и
нежна
.” Очите му, големи, сини, ясни като пролетно небе сега не се шегуват.
Те блестят, като че в тях има сълзи... О, мой Alessandro, Colombo dolce! [(итал.) Алесандро, Коломбо скъпи] Но колкото и да е прекрасен, тази Добринка пак свърши важната работа и той се явява много късно. Утре ще подам заявление за изпита с изпратената ми сума. Но коя е тя? Мъча се да я „разпозная” между близките си, но в никоя не я „виждам”.
към текста >>
Нежност
и вдъхновение носи произнасянето му!
Бяхте в светлина и красота, но в него момент изкачвахте една стълба, чиито стъпала не достигаха. Малкото участие от наша страна допринесе потребното, Вие се доизкачихте и нас нагостихте. Събуждам се в най-приятно разположение. Значи, аз научих името на една душа! Колко е то красиво!
Нежност
и вдъхновение носи произнасянето му!
Простете, че не Ви го явявам сега, но в ожидание съм на този час, когато ще се сближиме и ще Ви назова с това поетично име. Понеже помощта трябва да се изрази и на яве, прибягвам до единствено възможния начин. Всеки в света има свои задачи. Мечтая си по някога да намеря оная наскърбена душа, чиито сълзи длъжност ми е да изтрия. Защото, всякога сълзите правят човека достоен за помощ.
към текста >>
След всяка песен наши
нежни
момиченца и поднасяха цветя, много цветя.
Полякиня - млада весела красавица, същинска артистка и дете. Голям изумруд блестеше върху черната й копринена рокля, украсена с мъниста. Два реда бисери висяха върху гърдите й чак до кръста. Златната й коса, отрязана до веждите я правеше като едно мило момче - което умееше всичко. На пръстите й блестяха брилянти.
След всяка песен наши
нежни
момиченца и поднасяха цветя, много цветя.
О, свята музика! Ти си единствената що можеш да сближаваш душите и да пречистваш от всяко зло. Животът ми, наистина е красив. В него има много страдание, но и много поезия и любов... Когато отивах да подавам заявлението срещнах и него. Настоява да се видим.
към текста >>
Тя отправя към мене благ зов, тя ми
нежно
съчувствува за настъпилите страдания и ми предлага оригинална кореспонденция на „Изгрев”.
Ще чуе ли Бог гласът на една малка бубулечка? Трябва ми кураж, вяра в самата мен, за да продължа работата си. 6 ЮЛИЙ 1926 г., вторник Но Бог слушал молитвата и на бубулечките. Ето писмо от Добринка. Тя ме е чула.
Тя отправя към мене благ зов, тя ми
нежно
съчувствува за настъпилите страдания и ми предлага оригинална кореспонденция на „Изгрев”.
Там между плодните дървета, върху клонче на една от мен посадените 5 вишни да привържа моето писъмце, в което мога да й задам всички наболели въпроси и да искам всичко, каквото е възможно от една човешка душа. Ако ли пък искането ми би било от компетентност на Бога, то тя и аз ще се молим Нему и Той непременно ще чуе молитвата ни и ще я изпълни. Колко се зарадвах, че тоз път не бяха изпратени пари! Слово, Слово благо исках да чуя и го чух. Не е ли наситена сега душата ми с божествен елексир!
към текста >>
Боже мой, дордето исках да споделя с някого всичко, сега не смея, сега ме е страх... На една
нежна
розова светлина вече пролича на тъмния ми хоризонт.
Слово, Слово благо исках да чуя и го чух. Не е ли наситена сега душата ми с божествен елексир! Тя казва, че скоро ще ме назове с ново име и тогава тя ще ми се разкрие. Тя знае, че имам много въпроси, отдавна приготвени у мен и тя чака с радост да ги чуе, та макар в тях да има упреци или задоволство. Като основа полага искреността,която да ни създаде естествена близост до Учителя.
Боже мой, дордето исках да споделя с някого всичко, сега не смея, сега ме е страх... На една
нежна
розова светлина вече пролича на тъмния ми хоризонт.
Очите ми са отворени и виждат „Божието чудо”, което вика на ухото ми: „Лазаре, излез вън! ” - Ето ме, Господи, обичен Баща мой отвеки. Ето ме, стоя пред моя гроб, където не искам вече да се връщам. С плахи стъпки, едвам пристъпвам към тая нежна светлина, в която душата ми като новородена се къпе. Не зная где води тоя път и не питам.
към текста >>
С плахи стъпки, едвам пристъпвам към тая
нежна
светлина, в която душата ми като новородена се къпе.
Като основа полага искреността,която да ни създаде естествена близост до Учителя. Боже мой, дордето исках да споделя с някого всичко, сега не смея, сега ме е страх... На една нежна розова светлина вече пролича на тъмния ми хоризонт. Очите ми са отворени и виждат „Божието чудо”, което вика на ухото ми: „Лазаре, излез вън! ” - Ето ме, Господи, обичен Баща мой отвеки. Ето ме, стоя пред моя гроб, където не искам вече да се връщам.
С плахи стъпки, едвам пристъпвам към тая
нежна
светлина, в която душата ми като новородена се къпе.
Не зная где води тоя път и не питам. Зная само, че е хубаво, хубаво и че аз дишам, гърдите ми се пълнят с неземно благоухание, протягам ръце към светлия хоризонт, вървя, вървя... Ида, ида, мой предвечни, води ме! ... Да, сега разбирам, че пак тя ми изпрати и първата изпитна такса. Нейното „око” прониква навсякъде. Сега познах, че има жив Бог на Любовта, който ме обича и бди над мен.
към текста >>
21.
21 ЮЛИ 1926 г. - 24 ОКТОМВРИ 1926 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
Нежните
дихания, които от цялата си душа отправям към Вас, ще стопят тази преграда.
Благодаря Ви за доверието и искреността, които показахте към мен. Можете да сте спокойни за Вашата тайна, която действително още преди това, за мен беше „на къщния покрив”, както казва Евангелието. Ще Ви кажа, че когато с Вас заедно потеглихме от дома на нашия Баща, Вие взехте поезията, а аз - верността. Касата, в която вложихте Вашите съкровища е с „английски" ключ, нея може да отвори само онзи, който има този ключ. Все пак, между нас е поставена една лека преграда, поради моя грешка в миналото.
Нежните
дихания, които от цялата си душа отправям към Вас, ще стопят тази преграда.
Тогава ще ни се покаже близостта на нашите души и ако тогава Господ извърши свързването между нас, ще бъде нещо ценно и желано. Сега за мен е важно, че зад тази преграда е душата, към която се стремя. В известното мое писмо Ви казах, че търся в тоя свят душата, чийто сълзи длъжност ми е да изтрия. Във Вас откривам тази душа. Една е моята сестра в този свят, „Господи, стопи преградата между нас.” Мястото, което сте ми отредили в сърцето си ме радва и ми дава импулс за съвършени подвизи.
към текста >>
Тогава с Вас ще стане това, което се готви за човечеството: за последното нова планета, в която ще продължи развитието си, а за Вас - намирането на приготвеният Ви истински брат, в когото ще намерите
нежността
, пожертвуванието и здравата душа, с която ще прекарате през вековете, докато се слеем всички в Бога.
Този, за когото Вий въздишате, който изпълня вашите мисли ден и нощ, за когото копнеете всред тишината и величието на планините, е един от двамата. Прекарайте през умът си неговото поведение, обноски, необходимостта, която представлявате за него и Вий самата ще отгатнете кого от двамата сте срещнали. Ако той с чистота отговаря на Вашия към него стремеж, ако неговите сини очи отразяват Небото и възвишения характер, който Вашият истински избраник трябва да има, с Вас заедно отправям молбата си към Небето. Ако ли той е от ония, които живеят днес за днес и ангажиментите им са кратки, без да държат сметка за резултатите, то за Вас идва тежко разочарование. Затова, о време трябва да се помисли за развръзката, като поискаме Господ да Ви въведе в истинското щастие.
Тогава с Вас ще стане това, което се готви за човечеството: за последното нова планета, в която ще продължи развитието си, а за Вас - намирането на приготвеният Ви истински брат, в когото ще намерите
нежността
, пожертвуванието и здравата душа, с която ще прекарате през вековете, докато се слеем всички в Бога.
Вярвам, че ще размислите и ще дойдете до потребното заключение. От там до категоричното решение на Вашата душа има само една стъпка. Ако с нещо заслужавам и в бъдаще Вашето доверие, много ще се радвам да ме посветите във Вашите мисли. От своя страна и аз имам още много да Ви кажа, което ще сторя в следните свои писма. В бележката си от 19-того пожелах да бъдете чиста и недостъпна весталка в храма на Бялото Братство.
към текста >>
От Вашите писма, въпреки
нежните
Ви призиви към мен се крие строгост.
Обичам този, грешния. Това е моята съдба. Да му слугувам! О, на драго сърце! Даже на всички съм готова да помогна, само заради него.
От Вашите писма, въпреки
нежните
Ви призиви към мен се крие строгост.
Може би от застрашаващата ме опасност. Може би аз ще се обезлича пред него, както хиляди мои сестри пред любимите си. Значи и Вие сте влюбена и чакате осъществение на идеалите Ви - да се съедините с любимия си... Съчувствувам Ви напълно. Но Вие сте по-храбра от мен и търпеливо чакате и се надявате. Дано поне Вие дочакате!
към текста >>
Ръцете им далеч не са бели и
нежни
.
Навсякъде царува чудесен ред. Около нас само скромни работници. Те мълчат и работят. Никой не им заповядва. Достатъчно е погледа на Учителя, за да се извърши подвиг.
Ръцете им далеч не са бели и
нежни
.
Но защо из под тия груби мазолести ръце се ражда такава красота. Ние строим салон за беседи. Всеки помага - носи тухли, вар, вода, но най-много работят Айтоската група. Води ги прекрасния бр. Куртев -образецът в тяхната група.
към текста >>
Ако Вие го нашепвате с
нежността
с която аз върша това, то ще Ви носи спокойствие, мир и радост във всички трудни моменти на живота.
Всяко дихание да хвали Господа! Благодаря на Господа и Учителя за всички радости, които ни даде през събора. Сред тия радости, в мен се яви подтикът да Ви поднеса като дар за всичко току-що преживяно, Вашето мило име. Желая да Ви донесе ония радости, които ще отговарят на трептенията всред които е създадено. Знайте, че с него Ви е назовал сам Учителя, а само една от неговите букви е прибавена от мен.
Ако Вие го нашепвате с
нежността
с която аз върша това, то ще Ви носи спокойствие, мир и радост във всички трудни моменти на живота.
Това което Вам поръчах, върших и аз през събора. Обаче, за сега ще Ви съобщя само впечатленията си от третия съборен ден: „Помислих, че днес ще остана само с някои мисли от беседата на Учителя. Той каза: „Ще познаеш кой те люби, в ония случаи в живота, когато ти упрекваш себе си, че си лош - тогава той те уговаря в обратното, че си добър. Също, когато в други случай говориш добро за себе си -той потвърждава това.” Казвам, че помислих какво ще остана само с тия впечатления, но ето че движейки се из бивака, налучих една значителна група братя и сестри, да слушат един импровизиран концерт. Колко много се зарадвах, че ние разполагаме вече с толкова сили, готови да изнесат нещо ценно из областта на изкуството!
към текста >>
Този сън беше следния: Вървяхме с Вас през един град и ето, сред една от улиците имаше набрана
снежна
вода, със сняг който още се топеше.
Считам, че Вие собственоръчно се освободихте от тия фатални връзки и турям точка. Иначе, би трябвало да Ви описвам един път на мрак и тъмнота, за който болезнено ми е даже да мисля. Неизказано се радвам, че Ви виждам веч на другия чист и светъл път. Смело мога да твърдя това, според един сън, който имах за Вас през м. май т.г., а той определяше срока за общението Ви с А..., като последния изтичаше тия дни.
Този сън беше следния: Вървяхме с Вас през един град и ето, сред една от улиците имаше набрана
снежна
вода, със сняг който още се топеше.
Вие се спуснахте и едно след друго изпихте 3 и половина чаши. Напразни бяха моите увещания да не пиете от тази вода. Вие ми отвръщахте, че снежната вода е най-чиста химически и затова я пиете! А кой Ви бе заслепил, та не виждахте нейното замърсяване и че е изпълнена с прах? Тогава си отгатнах, че ще сте в плен около 3 месеца.
към текста >>
Вие ми отвръщахте, че
снежната
вода е най-чиста химически и затова я пиете!
Смело мога да твърдя това, според един сън, който имах за Вас през м. май т.г., а той определяше срока за общението Ви с А..., като последния изтичаше тия дни. Този сън беше следния: Вървяхме с Вас през един град и ето, сред една от улиците имаше набрана снежна вода, със сняг който още се топеше. Вие се спуснахте и едно след друго изпихте 3 и половина чаши. Напразни бяха моите увещания да не пиете от тази вода.
Вие ми отвръщахте, че
снежната
вода е най-чиста химически и затова я пиете!
А кой Ви бе заслепил, та не виждахте нейното замърсяване и че е изпълнена с прах? Тогава си отгатнах, че ще сте в плен около 3 месеца. Това време изтече нали? О, нека Господи, сестра ми Хелмира да е в бъдаще свободна Твоя служителка и ученичка! По тия въпроси имам отбелязани мисли, които в последствие ще видя дали е нужно да Ви пиша по тях.
към текста >>
Помня как Будевска изнесе в театъра „Дриничка” - моята
нежна
повест за черногорчето, но Будевска - просто не вярвах на ушите си, че то е моя творба.
Колкото за дикцията, ще има да ме извини тя. Дикцията е резултат не само на дарба и упражнения, а на самоувереност. Дарба не ми липсва, защото не може този, който пише поезия да не знае как да прочете поне своите творби. Мен ми липсва самоувереност. Защото нали влезнах все между „големи”, все учени и аз се чувствувах, и продължавам да се чувствувам малка и боязлива да изнасям своите творби, колкото и хубави да са.
Помня как Будевска изнесе в театъра „Дриничка” - моята
нежна
повест за черногорчето, но Будевска - просто не вярвах на ушите си, че то е моя творба.
Или Казакова - моята „Марина Магдалина”. Да, това са артистки, които умеят да се вживяват напълно в творението и да ги изнесат като свое. Чух веднъж знаменитата наша поетеса М.Б. как изнесе едно свое стихотворение. Разказваше нещо за едно цвете, за поточе.
към текста >>
Сега както е, името Ви е израз на бойка натура, а промените които ще претърпят, ще изразяват повече мекота и
нежност
.
Бях Ви споменала, че то ще еволира наедно с Вас, т.е. ще претърпи известни малко промени, които ще говорят за една възходяща душа. Прочее не бойте се! Употребявайте го във всичките Ви писма до мен. Аз даже мислено отправях напоследък към Вас идеята да го употребите и като Ваш псевдоним; гледам обаче, подписвате в списанието още само с инициала „X”.
Сега както е, името Ви е израз на бойка натура, а промените които ще претърпят, ще изразяват повече мекота и
нежност
.
В зависимост от това, което ще се случи наскоро с Вас, ще ви явя новата вариация - тя ще остане тъй да кажа „празничната Ви премяна”, а Хелмира ще цари в излиянията на творчеството Ви за обикновения свят. Още едно нещо искам да добавя по отношение работата върху характера Ви. Турете си задача да придобиете онова качество, щото кога обсъждате постъпките на някого, да откривате в тях само добрата страна. Нужно Ви е въобще да бъдете повече оптимистка в туй отношение. Трябва да изработвате във Вас оная благосклонност в опрощение човешките постъпки, тъй като това качество ни приближава при Бога.
към текста >>
22.
26 ОКТОМВРИ 1926 г. - 27 НОЕМВРИЙ 1926 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
После ме притисна на гърди в
нежна
безсмъртна целувка.
[(итал.) моя бяла Коломбина] Иска да ме накаже за лошите писма, които му пиша за „раздяла” и пр. Добринке, не ме плаши с тежки предчувствия! Аз зная, че това прекомерно мое щастие ще се свърши, че той ще си замине, но зная че сега съм безмерно щастлива - щастлива като в омагьосана приказка. Влезнахме в разкошното му обширно жилище. Той ме водеше от стая в стая и палеше ту големи, ту малки ламби.
После ме притисна на гърди в
нежна
безсмъртна целувка.
В този миг от горния етаж се чу музика: някой свиреше на пиано. „Чуваш ли, каза той, тази музика е за тебе. Никога преди това не се чуваше музика, но ти дойде и музиката заговори. Всичко се радва, че пак те намерих. Но ти си симфонията на моята душа, като сън си чудна и светла!
към текста >>
Мисля, че то най му подхожда - нещо меко и
нежно
вее от него, както и от самия човек.
Той обичал да напада с думите: Господ - Сабя Гедеонова. Емил го кръстих. Какъв добряк е, имате право да го обичате. Но, мене не е тъй обичен - макар, че го уважавам. Харесвате ли името?
Мисля, че то най му подхожда - нещо меко и
нежно
вее от него, както и от самия човек.
Вие искате да влезнем в мислено общение през определени дни и час. Добре. Може би ще развиваме телепатията. Знаете ли, че дрехата ми стана много хубава! Дори прекрасна мога да кажа. Остана ми плат даже за една барета.
към текста >>
След като ми се кара, колко е сладка, колко е пълна с
нежност
, топлота!
Изглежда, че ние взаимно се подкрепяме, защото след туй в мозъка ми светва по-голяма светлина и аз по-усърдно уча. Имаме нов учител по химия - Цветан Стойков - асистента. Паша е много заета -тя е главната стенографка при Учителя и ние сме й извънреден товар. Милата, добра Паша! Какъв велик пример на безкористие е тя!
След като ми се кара, колко е сладка, колко е пълна с
нежност
, топлота!
Тогава руският самовар пак ври и налива от кранчето в красивата чаша; масата е сложена и Аня и Надя поставят отгоре какви не руски чудесии за моята изгладняла, вечно изгладняла милост. Сладка Паша, сладка Аня, които ме учите и гощавате едновременно! Колко добре се чувствувам при тях, в топлата трапезария, при музиката на Аня, при великолепните менюта на Надя и мили подръпвания по ухото от Паша. Как бих ги слушала до среди нощи, ако не трябваше да се става утре рано в 5 ч. да се ходи при брат Боян - това мощно динамо на знания и метод, на тая плътно написана енциклопедия от научни знания.
към текста >>
Гълъбица Душата ми е
нежна
гълъбица, Но пленница у вражески ръце.
Знаете ли как Учителя в сряда обясни що е интуиция? - Доброто сърце у човека. Чудно обяснение! Науката го обяснява като „разумно хрумване без разсъждение”. Целувам ръката Ви за моето хубаво топло палто. Хелмира.
Гълъбица Душата ми е
нежна
гълъбица, Но пленница у вражески ръце.
Във ужаси е клета ми душица, От страх трепери моето сърце. Но Този, що обича тия птички И всяка твар, дарена със живот, Откупи ме с живота си самички И ме храни от своят си имот. Той гледаше ме със усмивка блага И ме нарече: „Сладки мой певец! ” Но що ли Той не пусна ме веднага, А върза ме за стола си с конец? Надникваше той често през прозора, Внимателно се вслушваше натам - Отгдето глъчка идеше от двора.
към текста >>
Не ще ли бъде повече подходяще тя с поглед от
нежните
си очи да изкаже ужаса и недоумението си.
Най-първо спирам се на „Гълъбица”, която до колкото мога да се произнеса е една красива Ваша работа. Колкото за промени в нея, мисля че не са нужни, но за да не кажете, че е отмината някак безинтересно, отбелязах 2-3 места, които Вие пък ако намирате за уместно поизгладете. Така напр. по точка 1) ако може думата „вейте” да се замени с друга. По т.2) още в началото си зададох въпроса, свойствено ли е на една гълъбица да кпъвне и разкървави нечия ръка?
Не ще ли бъде повече подходяще тя с поглед от
нежните
си очи да изкаже ужаса и недоумението си.
По т.З) - едно малко разместване. Накрай - ще кажа,че идеята на това стихотворение може да се определи така: Често човек в живота счита известни случки като неприятни и влиянията на известни лица вредни за него, а техните постъпки, необясними в начало, отпосле добре се оценяват и с благодарност приемат. Не само това, но става едно пробуждане на съзнанието, което може в още един куплет да се изкаже, както е съдържанието на двата последни реда от темата. Вие впрочем сте зачекнали това, но ако може още един куплет прибавете. Простете, че предлагам това, в бъдаще бих желала творчеството Ви да е напълно свободно, това което се сътвори в начало, да не иска никакви прибавки.
към текста >>
23.
7 ЯНУАРИ 1927 г. - 31 МАРТ 1927 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
През
нежните
дипли на завесата най-напред си провря главата и ръката.
Погледа й ме обгърна, както майско утро обгръща напъпилите клони на дървесата. Отправихме се при Него. Той си почиваше в шатъра. Белите завеси що отвред се спускаха на тая платнена къща се люлееха от вятъра. Ето, безшумно яви се Той.
През
нежните
дипли на завесата най-напред си провря главата и ръката.
Около главата Му грееше златиста аура. Поздрави ни само с поглед и усмивка, и каза ни да седнем. Тя седна на стол, а аз се прислоних до нозете й. След малко и Той седна на красиво дървено столче върху пъстра възглавница. Нозете Му обути в бели ликови сандали, като два закона бяха те.
към текста >>
Там на края на градината, гдето свършват белите шатри и почва гората на белите брези, тя ме прегърна и върху челото си усетих
нежно
допиране от сладкият й дъх.
Само пришепна нещо на ухото Му. Останах само аз да Му целуна ръка, защото те някак си особено се поздравиха. Простря Той десницата на рамото и тя също Нему. Като че поздрав на равни беше то. Отдалечихме се от там.
Там на края на градината, гдето свършват белите шатри и почва гората на белите брези, тя ме прегърна и върху челото си усетих
нежно
допиране от сладкият й дъх.
О, Асавита! Отправихме се по своите пътища. Гледам вътре в душата си как тя ми кима с ръка и казва: „Скоро пак ще дойда”. 29 ЯНУАРИ 1927 г. ПИСМО ОТ АСАВИТА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА: София, 29 януари 1927 г.
към текста >>
Земята цяла в
снежна
е покривка, сияние небесно облива я отвред.
В къщи сме, а ето - стените не се виждат! Зад тях небесний свод със звезди обсипан. Още малко и всички ний троица, към юг се бързо движим. Ей, този град голям остана наназад и Витоша кат могилка се вижда от висините. На юг!
Земята цяла в
снежна
е покривка, сияние небесно облива я отвред.
Към Мусалла летим, Учителя ни води, но спирка там не правим, а бързо зад върха! Ах, Олтарят е това! при извора на живата вода. Свещено е това място, Учителя каза, и Вам по чашка вода жива ще да дам. По цялата земя са седем извори таквиз и нашата страна щастлива да се счита, че в нея е един.
към текста >>
Днес имам ли правото
нежно
да Ви запитам, защо е Емил печален?
Макар, че имам да Ви отговарям на 2 писма, за всичко по тях много Ви благодаря, но ето че виждам нещо друго важно върху което трябва да се спра. Когато човек се намира под благостта на Небото, последното дава и дава без оглед на достойнство. Гледат ни само как ние се отнасяме към околните нам, като се иска и ний да мерим с мярката, която към нас прилагат. Често, обаче, не само че не отговаряме с благодат на благословенията, не само че забравяме закона на всеопрощението, но сме и жестоки, наказваме там гдето трябва да милваме! Изтъкнах Ви и друг път, че имате задача в тоя свят да бъдете в хармония и с една душа, която мразите въпреки нейното разположение към Вас!
Днес имам ли правото
нежно
да Ви запитам, защо е Емил печален?
Ще кажете, от где именно Вас да обвиня за неговата печал! Това е малък резултат от моите наблюдения и ще ви кажа, че в неговата аура всякога съм виждала отражението на обноските и чувствата Ви към него! Доста е за мен два пъти седмично да погледна върху него и да разбера целият Ви живот през това време. Ето защо, апелирам към вас - поставете се в нужните хармонични отношения на брат и сестра (подчъртавам Ви това). Искам от Вас не да го наказвате, а да го възпитавате неусетно, като в скоро време сама вий ще се ползувате от плодовете на Вашата дейност.
към текста >>
За всяка Ваша
нежност
към него, като сестра, небето ще Ви възнаграждава стократно.
Такъв е закона - онзи, когото мразиш, Небото го награждава с двойно повече от твоето. Няма да говоря какво ще му се даде, Вие току-що го преживяхте. Но така е, ако искате да имате пак всичко, Вие ще направите него участник на Вашите радости, както Духът прави Вас участница в своите. Прочее, оставям Ви да се определите в тази работа, а можете спокойно да я възложите и на мен при гореказаните условия. Все пак, ще ми е много драго, ако Вие почнете да виждате в него повечко добрини, вместо недостатъците които до сега съзирахте.
За всяка Ваша
нежност
към него, като сестра, небето ще Ви възнаграждава стократно.
Можете веднага да се поставите в хармония, а идната сряда ще очаквам да прочета Вашия отговор. Ако в него нежност съзирате и отрицателни прояви, Вам принадлежи изкуството да го облагородявате. И уверявам Ви, това ще е между заслугите, които на Небето ще Ви се приценят. Уверена съм и в неговото послушание към Вас, така Вий ще го издигнете над обикновените чувства, които някога са го владели, а като го направите свой брат, това не само не ще Ви е излишно, а от полза. От всичко, което ми пишете, ще засегна само въпроса за болката на окото Ви.
към текста >>
Ако в него
нежност
съзирате и отрицателни прояви, Вам принадлежи изкуството да го облагородявате.
Но така е, ако искате да имате пак всичко, Вие ще направите него участник на Вашите радости, както Духът прави Вас участница в своите. Прочее, оставям Ви да се определите в тази работа, а можете спокойно да я възложите и на мен при гореказаните условия. Все пак, ще ми е много драго, ако Вие почнете да виждате в него повечко добрини, вместо недостатъците които до сега съзирахте. За всяка Ваша нежност към него, като сестра, небето ще Ви възнаграждава стократно. Можете веднага да се поставите в хармония, а идната сряда ще очаквам да прочета Вашия отговор.
Ако в него
нежност
съзирате и отрицателни прояви, Вам принадлежи изкуството да го облагородявате.
И уверявам Ви, това ще е между заслугите, които на Небето ще Ви се приценят. Уверена съм и в неговото послушание към Вас, така Вий ще го издигнете над обикновените чувства, които някога са го владели, а като го направите свой брат, това не само не ще Ви е излишно, а от полза. От всичко, което ми пишете, ще засегна само въпроса за болката на окото Ви. Методите на Учителя действуват бавно, но това е за предпочитане. Идете и Му кажете резултата, който имате днес.
към текста >>
Простете ако намирате строга постъпката ми,
нежността
вложена в нея ще проличи скоро.
Идете и Му кажете резултата, който имате днес. При това, помолете Го да Ви обясни, как да приложите лекуване с лъчите на спектра. Например, Той е препоръчвал портокаления цвят. При това помолете Го да Ви каже някой стих от Писанието, който да си изговаряте, когато ще проектирате даден цвят на болното място. Пишете ми и по това.
Простете ако намирате строга постъпката ми,
нежността
вложена в нея ще проличи скоро.
Помнете, че имате двама братя: Colombo и Емил. Ако единият обичате за това що някога Ви е дал, то и другият трябва да Ви стане мил заради известни към него задължения. Знайте, че Асавита пак тъй нежно Ви обича, а малкото послушание към нея, ще Ви още повече приближи към нейната душа! Вашата възпитателска дейност ще има значение, когато я проявявате неусетно, без да проличава някакво усилие, което може би ще правите над себе си. И така, желанието на Духът е да ви види брат и сестра, брат и сестра.
към текста >>
Знайте, че Асавита пак тъй
нежно
Ви обича, а малкото послушание към нея, ще Ви още повече приближи към нейната душа!
При това помолете Го да Ви каже някой стих от Писанието, който да си изговаряте, когато ще проектирате даден цвят на болното място. Пишете ми и по това. Простете ако намирате строга постъпката ми, нежността вложена в нея ще проличи скоро. Помнете, че имате двама братя: Colombo и Емил. Ако единият обичате за това що някога Ви е дал, то и другият трябва да Ви стане мил заради известни към него задължения.
Знайте, че Асавита пак тъй
нежно
Ви обича, а малкото послушание към нея, ще Ви още повече приближи към нейната душа!
Вашата възпитателска дейност ще има значение, когато я проявявате неусетно, без да проличава някакво усилие, което може би ще правите над себе си. И така, желанието на Духът е да ви види брат и сестра, брат и сестра. Оставам пак Вам вярната Асавита. П. П. Изпращаните от мен неща консумирайте, както намерите за добре.
към текста >>
Сега като че ли ме притискате по-силно до гърдите си и милувките Ви са по-
нежни
.
четвъртък Небе, ти ми даде здраво тяло. Много рядко се уморявам при тежка работа. Нещо в жилите ми пее ритмично и умората бяга. Бях ли при Асавита? Нима се приближихме пак отново?
Сега като че ли ме притискате по-силно до гърдите си и милувките Ви са по-
нежни
.
Щеше ли иначе да стане това? Ах, колко страшно беше, когато не Ви виждах наблизо! Сега ще пея още по-сърдечно. Сега ще работя още по-неуморно. Сега ще уча още по-прилежно.
към текста >>
Той е нахохорен Баща, който е готов нашляпканите от него бузи да целуне, бликащите сълзи да уталожи върху
нежно
любяща гръд.
ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 19 март 1927 г. Асавита, Добро нещо е и страданието. Тогава заставам пред лицето на Бога и не ме е страх от никого. Той чува моите тихи думи, моите сърцераздирателни ридания и ме утешава. Не ме е страх и от Него, защото е Любов.
Той е нахохорен Баща, който е готов нашляпканите от него бузи да целуне, бликащите сълзи да уталожи върху
нежно
любяща гръд.
Искате да се разделите с мене! Защо? Но след мене Вие ще отидете при друга, след вас аз ще отида направо при Учителя, както правят някои. Направо при Него - дордето не оздравее чрез творчество раната ми. Даже, аз твърдо вярвам вече, че Вие сте едно изявление на Учителя, скрит под името Асавита.
към текста >>
Слънцето блести по
снежната
Му коса.
Забивам белът в земята и хвърлям пръстта, Учителят ме забелязва. Взима бела от ръката ми и почва ситно да гребе и грижливо да разбива буците. Възпитание и винаги възпитание. И това е „перото” под очите ми - негли стана красива, достойна, умна и разумна някога. А Учителят трепка от красота и веселие.
Слънцето блести по
снежната
Му коса.
Няма стар и млад тука - радост и безгрижие блика навред. 17 МАРТ 1927 г., четвъртък 17 март 1927 г. четвъртък Представям си „Окото” на Рила. Там седим неколцина - Учителя, Асавита и прекрасното видение на Маришките езера. Те си приказват нещо, пък аз нищо не им разбирам - може би, защото ми се спи.
към текста >>
Нищо не ми говори, само
нежно
допира бузата си до моята и ме държи в обятията си.
Тогава той си отива с изострени нерви, с пресъхнала глътка. В последния момент аз хващам ръката му и се събуждам. Слагам главата си върху гърдите му и ридая. Тогава той въздъхва облекчително и ме гледа с усмивка. В очите му бляскат радостни лъчи.
Нищо не ми говори, само
нежно
допира бузата си до моята и ме държи в обятията си.
Така и сега. Аз го чакам. От време на време бърша сълзите си и се вслушвам. Измивам очите си с хладка вода. Някой чука.
към текста >>
Па лягам в
белоснежното
си легло, сама бяла и чиста, и заспивам в ридание.
Дългите ми коси ми пречат. Опитвам се да уча - Нютоновият бином е последната ми задача? Не, правя резюме по история. Не, лягам върху картата по география. Не. Взимам цигулката и свиря - ужасно.
Па лягам в
белоснежното
си легло, сама бяла и чиста, и заспивам в ридание.
Доволна ли си, Асавита? Това ли е най-висшата проява на Любов, о мъдреци на човечеството? Асавита дали бихте се осмелили в този миг да ми пратите Емила да ме утешава? О, възпрете в тоя час Вашата милост към мене! Сън, сън, сън!
към текста >>
24.
3 АПРИЛ 1927 г. - 5 ЮЛИ 1927 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
Чинеше ми се, че ти надникваше из нечий поглед, гласът ти трептеше в струните на
нежната
мелодия, излизаща из под лъка на артиста, в гласът на певците, в краските на цветята... Казвах си: Ето те!
Не за туй ли да затвърдиш волята ми да бъде горда всред страданието и самотността? Но коя си ти, която се зовеш най-сладка надежда на пророците и девиз на мъчениците? Коя си ти, която си венец на светиите и жив извор на учителите? Где да те търся и как да имам вечно моя, о, ти прекрасната между всички създания? По високите ли върхове се стремях, в бездната на страданията ли слизах все тебе дирех, моя безименна красота, за да се докосна до крайчеца на дрехата ти.
Чинеше ми се, че ти надникваше из нечий поглед, гласът ти трептеше в струните на
нежната
мелодия, излизаща из под лъка на артиста, в гласът на певците, в краските на цветята... Казвах си: Ето те!
Проливам сълзи, протягам ръце, молитствувам и те зовя: О, ти необходима за душата ми жива струя, ти си тъй близко! А ти, в тия велики часове тихо шептиш на ухото ми, на душата ми: „В теб съм, в теб съм, о, дъще, чедо, радосте моя! ” София, 6 април 1927 г. 7 АПРИЛ 1927 г., четвъртък 7 април 1927 г. четвъртък Макар, че днес бях на Витоша, но трябва да се срещна и с Вас, о, Асавита.
към текста >>
Нежните
тревици и дръвчета, горските зверове и птичките на ефира, познаваха го и трепкаха от радост, гдето и да го срещнат.
Изпаднеш ли в безсмислица, стори в тайно някому едно добро. Желаеш ли да си свидетел на чудеса, добрините си отправяй и към ония, които не те обичат! Той бе приложил тази мъдрост и аз му повярвах! Добрите дела на този овчар ходеха след него, цялата околност въздаваше хвала на Твореца за незнайното добро, което между тях бе вселил. Малките песъчинки радостно скриптяха, когато той минаваше по виещата се пътека.
Нежните
тревици и дръвчета, горските зверове и птичките на ефира, познаваха го и трепкаха от радост, гдето и да го срещнат.
Само за хората той остана непознат, но при все това и жителят на селската хижа, и този в царския палат знаеха когато са в беда, че доброто е близко при тях. Всичко, до което се той докосваше, станало бе добро! Чудото бе в това, че ония, които най-вече онеправдаваха добродетелният овчар, пееха най-добрите песни в негова чест. Всичко хвалеше Бога, Твореца на чудесата. Ако желаеш да си свидетел на чудеса, добрините си отправяй и към ония, които не те обичат.
към текста >>
страда, ставате за него
нежна
и внимателна майка, карате ми се, съветвате ме, дори ме плашите, а когато аз скърбя, колко много формули ми давате и молитви, и ограждания, и - никаква надежда.
Изглежда, че той е ходил някъде наблизко в гората и бързо се върна. Той видя как хълцах върху гърдите на тая добра сестра и сам не знаеше какво да предприеме. Тъй се разминахме като чужди. Ах, кому да кажа мъката си! Когато видите, че Ж.
страда, ставате за него
нежна
и внимателна майка, карате ми се, съветвате ме, дори ме плашите, а когато аз скърбя, колко много формули ми давате и молитви, и ограждания, и - никаква надежда.
Да, Асавита, никаква надежда! Ние се разминахме като чужденци един за друг. Навярно аз съм спасена вече. Аз виждах как го скриваха клоните на дърветата. А исках да се завтека и само да сложа главата си на гърдите му.
към текста >>
Не само, че желая да Ви пиша за него и то с всичката
нежност
на душата си, но ще да добавя, че ако някога сте ми неизказано мила, ако някога съм готова да сложа всичко пред нозете Ви и да се жертвувам, това е когато ми описвате страданията Ви и радостите Ви в свръзка с Вашата любов.
Не бих желала да схванете, че визирам някого от нашите приятели. Защото едва ли човек е в състояние да стане това що е там описано; може би единствен Учителя ни днес е това и нещо повече! Изпращам Ви го не за разработка, а просто да споделя с Вас мисълта си, като при случай пак ми пишете нещо от впечатленията, които би Ви направило. Ако малко се поукраси с поетични описания, което разбира се някога Вий може да сторите, би ли красило страниците на нашето „Житно зърно” и най-вече би ли могло да се поднесе като духовна храна на онеправданите и отхвърлените души в света? Това, което ми писахте за А..., мога да Ви кажа, че засегна душата ми, поради страданията що сте изпитали.
Не само, че желая да Ви пиша за него и то с всичката
нежност
на душата си, но ще да добавя, че ако някога сте ми неизказано мила, ако някога съм готова да сложа всичко пред нозете Ви и да се жертвувам, това е когато ми описвате страданията Ви и радостите Ви в свръзка с Вашата любов.
Ето защо, Хелмира моя, разкривайте душата си до колкото Ви е угодно и аз ще се само радвам на всичко, даже и на онова, което мислите, че ми причинява неудоволствие! Прочее, очаквам пак при случай да ми пишете всичко легнало в душата Ви. Даже и в случаите, когато не Ви пиша нищо в отговор, въпросите вземат съответно разрешение вътре в нашите души, Господ вижда и следват Неговите нови струи на възрастване и красота! Хелмира, Хелмира! Как трепна душата ми, когато прочетох в последните Ви писма за приема, що сте готова да ми дадете във Вашият дом.
към текста >>
Може би се отнася за душа, която трепти от най-възвишени и
нежни
чувства.
Прочетох и Вашата. Колко е хубава! Стори ми се отначало че е моя, че аз съм я писала. Кога ще ми изпратите новия сюжет за поетическа разработка? „Еолова арфа” ми е непонятна.
Може би се отнася за душа, която трепти от най-възвишени и
нежни
чувства.
Излет над родните полета и Олтаря - и тази тема е интересна. Тази година особено се безпокоя за изпита, защото го няма бр. Боев при нас. Всеки учебен час или дома е въздишка и вик към него. Имаме и други добри учители - всякой се надпреварва да ни помогне, но той е нашия най-мощен умствен двигател.
към текста >>
Колко сте мила във Вашите мечти, как затрогвате най-
нежните
струни в душата ми!
Сестрице моя, Хелмира ! Няма Любов като Божията Любов ! „Не бой се, само вярвай ! ” Марко 5; 36. Желая само с няколко реда да се отзова на Вашето последно писмо, изпълнено с всичката красота на нашите чисти отношения!
Колко сте мила във Вашите мечти, как затрогвате най-
нежните
струни в душата ми!
И аз полагам всички усилия, да Ви поставя в оня кът на сърцето ми, близко при Бога и при Учителя! Вземам бележка, да апелираме заедно в четвъртък, Небото да ни изпрати брат Боев. Както ни послушаха първия път, желая и сега да ни намерят достатъчно оправдани, за да дойде той на време. Само, че ще внимавате в смирението! После, искам да Ви напомня, правите що правите, не разваляйте отношенията Ви с когото и да било!
към текста >>
Искаше ми се да грабна метлата и аз да нашаря зарад него, или да му подаря нещо много скъпо; уви, няколко
нежни
думи, целувка по запотеното челце и - няколко изронени сълзи.
Да, скоро ний бяхме заедно. Седях върху един нагрят от слънцето камък, а той изправен до мене милваше косите ми. Сетне наведе с бастуна си една цъфнала акация и ми откъсна един цвят. Колко се радвах! И като се връщах по „Евлоги Георгиев”, видях как едно питомче на сиропиталището метеше двора.
Искаше ми се да грабна метлата и аз да нашаря зарад него, или да му подаря нещо много скъпо; уви, няколко
нежни
думи, целувка по запотеното челце и - няколко изронени сълзи.
Щастлива съм! И бих желала всички същества в този миг да са тъй щастливи, както мене! О, мило сираченце с мършавите бузички, какво те чака занапред? Но не, днес е ден на щастие и на радост. Вярно е, че много пъти той нежно ме е запитвал да ми помогне в училището.
към текста >>
Вярно е, че много пъти той
нежно
ме е запитвал да ми помогне в училището.
Искаше ми се да грабна метлата и аз да нашаря зарад него, или да му подаря нещо много скъпо; уви, няколко нежни думи, целувка по запотеното челце и - няколко изронени сълзи. Щастлива съм! И бих желала всички същества в този миг да са тъй щастливи, както мене! О, мило сираченце с мършавите бузички, какво те чака занапред? Но не, днес е ден на щастие и на радост.
Вярно е, че много пъти той
нежно
ме е запитвал да ми помогне в училището.
Но аз се уплашвах. Струва ми се, че ще изгубя уважението му. Струва ми се, че ще изменя на ония свещени девизи от Учителя, написани върху бели картончета закачени по стените ми. А когато завърши изпита, ето го, гледа ме изпитателно, предпазливо пита за „examina” [(нем.) изпити]. Когато му отговоря положително, лицето му светва от радост, прегръща ме нежно и тихо ме милва.
към текста >>
Когато му отговоря положително, лицето му светва от радост, прегръща ме
нежно
и тихо ме милва.
Вярно е, че много пъти той нежно ме е запитвал да ми помогне в училището. Но аз се уплашвах. Струва ми се, че ще изгубя уважението му. Струва ми се, че ще изменя на ония свещени девизи от Учителя, написани върху бели картончета закачени по стените ми. А когато завърши изпита, ето го, гледа ме изпитателно, предпазливо пита за „examina” [(нем.) изпити].
Когато му отговоря положително, лицето му светва от радост, прегръща ме
нежно
и тихо ме милва.
Да, той ме вика да живея при него: „Ела, ще живеем като брат и сестра, винаги ще бъдем заедно, радост моя.” Но, сам се уплаши като че ли от това голямо обстоятелство, и вече - не повтори. Казвате, че след време, когато си замине той да го „заменя” с друг. Тия думи ми носят истинска скърб. Това е ужасно пророчество и аз го отхвърлям с всички сили. Кого подразбирате под „някой друг”?
към текста >>
25.
7 ЮЛИ 1927 г. - 18 АВГУСТ 1927 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
О, колко
нежни
целувки ми подари той, когато му ги преведох.
Нозете - не са ли добродетелите на човека? Значи „неприятелите” не дават да ми пишете. Дали не са те същите шепотници нечисти, които и мен някога към Вас и другите нашепват съмнение и подозрение. Но когато им се подам, страдам и - губя. Изпращам Ви стиховете, които писах в атмосферата на римлянина!
О, колко
нежни
целувки ми подари той, когато му ги преведох.
Привет от: Ваша Хелмира. 16 ЮЛИ 1927 г. ПСАЛОМ О, викам Те, зовя Те непрестанно През целий ден и утром в ранина, Че Ти си ми убежище желано - То в Тебе е, в Твойта добрина. Че със радост Ти изпълниш ми душата И Твойте думи всичко са за мен! И Тебе, Творче, давам си ръката, Във Твоя храм води ме озарен.
към текста >>
Въпреки това, ако Вам това е неприятно, готова съм да Ви подам
нежно
ножче, за да прережите тия коренчета.
Вий считате известни души виновни в моето мълчание, може би, и ги подлагате на обноски, преценени от Вас като най-уместни. Как бих желала, да Ви въведа в област, гдето всичко се слага на основата на приятелството! И това, което Вий днес искате да постигнете по Вашему, неизказано по-приятно се постига в името на приятелството! Тия мои думи, може би ще Ви дадат право да ме обвините, че защищавам неприятни Вам лица. Но, трябва вече да Ви призная това, което до сега премълчавах: Много от проявите на Асавита към Вас, се продиктуват от чувствата на тия души!
Въпреки това, ако Вам това е неприятно, готова съм да Ви подам
нежно
ножче, за да прережите тия коренчета.
Все едно, ако от това престанат вдъхновенията ми, ако отлетя там, от где съм дошла! Цялото Ваше последно писмо ме подтиква да Ви пиша неизказано много върху всяка негова фраза! Поради технически неудобства, както казват, не се спирам на нищо по тия думи, безсъмнено изтръгнати от дълбините на Вашето сърце. Как загадъчна сте и Вий понякога! Бихте ли ми описали с обикновени думи що е това, което потайно, като скрит глас сте дочули и то е от такова естество, че заплашва дружбата Ви с мен и с всичко тъй ценно за Вас?
към текста >>
Вие ми казвате нещо чудно... Значи, за да бъдете Вие така
нежна
към мене, това се дължи на някои души!
Но те сега идват толкоз рядко, както дъжда в тия сухи дни, както и моето вдъхновение. Тези ми сълзи не отривайте, те не са благородни сълзи. Аз се поставих недостойно пред Учителя и се унижих до дън земя. Проявих презрения си нрав пред лицето на Тогава... Колко исках лично да Ви видя и да се изкажа! Но, може би тогава, когато устните ще говорят, душите ще се заключат... Молитво, върни се в пазухата ми, защото сега най-много ми трябваш!
Вие ми казвате нещо чудно... Значи, за да бъдете Вие така
нежна
към мене, това се дължи на някои души!
Разуме, ела ми на помощ, стани, просветни ми, защото нищо не разбирам. „И като отрежа с ножчето тия коренчета, ще престанат вдъхновенията Ви към мене и Вие ще си отлетите там, отгдето сте дошла! ” Само последните Ви думи разбирам и ми става страшно, а другите думи не разбирам, защото ме ужасяват. Може би „ужасяват” е силна дума, но няма по-подходяща в бедният ми мозък. Не е ли страшно това?
към текста >>
26.
4 МАЙ 1928 г. - 29-30 ЮНИЙ 1928 г.
,
1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година
,
ТОМ 26
Писмото Ви, тъй хубаво и
нежно
.
13 април [май] 1928 г. неделя Емил ми даде писмо от Вас. Наистина той ми стана мил. Колко хубаво е подвързал той „Мъдрост и съдба” от Метерлинк. Просто се просълзих от благодарност.
Писмото Ви, тъй хубаво и
нежно
.
Като че ли жилището ми се преобрази - стана красив чертог. Изпитах миг на непоносимо щастие. Колко работа този ден; цели 6 часа учебни занимания! Сега Емил не ми е противен - падна от гърдите ми тежкия камък на съмнението, още от оня знаменит петък, когато ме заведе на Изгрева. Но защо Аня тъй внезапно ми се разсърди!
към текста >>
Асавита, Благодаря Ви за хубавото писмо, пълно с
нежни
чувства и мъдри поучения.
Поискайте с всичката си душа и благословението на Учителя. Душата ми с най-чистите си стремежи всеки миг ще е с Вас. В. В. Асавита. 28 МАЙ 1928 г. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 28 май 1928 г.
Асавита, Благодаря Ви за хубавото писмо, пълно с
нежни
чувства и мъдри поучения.
Колко са хубави изреченията, с които почвате писмото си! Наистина, какво би станало, ако всички „железни” пера в света станат златни, т.е. езикът ни от груб стане чист, блестящ както самото злато. Да, „мотиката”, тя е която ще свърши работа - трудът, иначе, ако бездействувам никоя сила в света не може да ни помогне. Да знаете, колко обидно и срамно ми става като ми се предлага чужда помощ, та била тя и Ваша.
към текста >>
О, тъй благи и
нежни
бяха всички към мен!
Обичам ли го? - Да, но не робски, а свободна душа, която познава своя истински приятел. ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО АСАВИТА: 27 юни 1928 г. Асавита, Завърших матура, затова казвам и аз, че: „Само Божията Любов е Любов! ” Като че ли бяхте и Вие в изпитната комисия!
О, тъй благи и
нежни
бяха всички към мен!
Сега, Асавита, оправдах ли Вашата грижа за мен? Достойна ли съм за Вас? След изпита, разбира се, право при Учителя. Минах цветущето наше селище, обрадено с широки планински хоризонти. Той е при чешмата.
към текста >>
Небето е розово, върховете са огрени, снегът по тях обагрен гали очите в
нежна
милувка.
- Colombo. Поздравихме ■> се. Не зная що си казахме, не помня... Продължение 28 юни 1928 г. четвъртък Най-красив от деня е онзи миг, пред изгрев слънце, когато окото срещне първите му лъчи. Цялата природа е в очакване.
Небето е розово, върховете са огрени, снегът по тях обагрен гали очите в
нежна
милувка.
Този миг на изгрев слънце преживявам сега. Слънцето се явява. Какво ще стане после? - Настъпва денят. Всички питат: „Какво ще следвате?
към текста >>
Чух музика днес, свиреха много музиканти - мелодия
нежна
и упоителна.
” Какво зная аз. Може би, това знае само Учителя и никой друг. Искам сега да съм при Colombo - само при него. О, Ти, който от облаците се наведе и ме взе, разкъса оковите на моето невежество и ме пусна на свобода, води ме още. Ето ръцете ми.
Чух музика днес, свиреха много музиканти - мелодия
нежна
и упоителна.
Тя е за мене. Природата мен устройва това празненство с цъфтящите гирлянди из градините, с белите облаци по синия лазур, с птичките що хвъркат и пеят по небето. - Мои ближни, мои страдащи братя и сестри, чуйте. Аз имам лира сладкогласна; ще я извадя из пазухата си и ще ви засвиря. Тя е украсена с шъпа брилянти живи - моите сълзи като роса чисти, като слънцето блестящи.
към текста >>
Една желана
нежност
се чете по лицето Ви и целокупният Ви изглед за мен издава една по-голяма красота.
” Само Божията Любов е Любов! Ето че към поздравленията, които от всякъде се отправят Вам, идва и поздравлението на Асавита. Ще се отличава ли то с нещо оригинално? Радвам се наедно с Вас, че така блестяще мина всичко! Тревогите, вълненията и цялото онова напряжение, в което бяхте толкова време, знаете ли какъв отпечатък оставят върху Вас?
Една желана
нежност
се чете по лицето Ви и целокупният Ви изглед за мен издава една по-голяма красота.
Това се дължи, може би, на поотслабването Ви, но как бих желала да го запазите за винаги! Последното Ви писмо изисква обширен отговор, но ще се спра на най-същественото. Естествено, това е да си спомня даденото обещание да Ви се изявя щом свършите гимназията. Аз си мислих за това обещание и преди да прочета съответните редове на писмото Ви. Има ли в същност нещо по-желано за душата ми от непосредното дружене с Хелмира!
към текста >>
„С десница другарката си
нежно
да обгърна и в другата -факел блестящ да имам!
В същност, благодарение на тоя вид на нашата дружба, ний записахме редица наши чувства и красиви мисли през течение на този период, възникнали от доста необикновените ни преживявания. Но, да не кажете, че отбягвам да говоря конкретно, ще Ви помоля да посветим идната седмица в обмисляне нашата първа среща. Ще си определим място, час, даже и първите ни движения при тази среща. Така, ония мисли, които през течение на седмицата Ви идват, отбелязвайте ги, също ще правя и аз, та в неделя ще разменим писмата си едновременно, за да запазим независимост в плана. О, Боже мой, ще има ли нещо по-красиво от това, наново да преживея ония щастливи минути от пътуването ни до Слънцето?
„С десница другарката си
нежно
да обгърна и в другата -факел блестящ да имам!
” Ще вкуся ли от тая наслада, тя главица на рамото ми да приклони, а аз с поглед да милвам Истината в нея, да слушам как устата и очите й ще ми говорят за онова, което нейното сърце препълва? Господи, Ти Боже наш, отговори ни! 30 юний 1928 г. Ето, че имам да се спра на много неща в писмото Ви и това мисля да сторя отделно идната седмица. Сега чувствувам нужда да Ви обясня оня възглас в началото на настоящето.
към текста >>
27.
2.1.10. Мусалла, 27 - 31 август 1923 г., [Рила]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
То праща своите последни лъчи и
нежно
кима на природата своето „Довиждане”.
А кичестите долове ечат от изобилните падащи води и отнасят със себе си към долината чудни сказания за високите чисти върхове. Малинови храсти и къпини се увиват около стройните дървета; късни и ранни боровинки посипали земята като животворна манна образуват красива мозайка по зеления наспорен с цветя килим. Личица на летни теменуги украсяват и без това пъстрите възглавници на спретната майка природа. Хе там далече се синеят зъбчатите върхове на планините, стърчащи като напуснати старинни укрепления, а над тях волно разперил криле орел, лети и се вие в кръг... Изкачваме се върху едно възвишение отдето през мъглите едвам се вижда голямото Самоковско поле. Слънцето е на заник.
То праща своите последни лъчи и
нежно
кима на природата своето „Довиждане”.
Обувките ме стягат. Те са взети в заем... Едвам вървя. Изоставам от другите. Отегчени погледи се обръщат към мене... А Учителят ми рече: Иди! Чудно, в Балкана само „вятърът пее хайдушка песен”, а всичко друго мълчи и немее, а тук няма вятър, но цялата гора ечи, бухти, цвърти, блъска се, пее, шуми.
към текста >>
Другите спят грижовно обвити от спътниците си с шалове и палта, сънуват под
нежни
грижи...Нозете ми са подбити.
Чаровна нощ. Мириади звезди. Дори месечината поощърбена сега е тук. Високо пръскат искри; високо се издигат и си играят огнени езици. Облегната на раницата, гледам звездите.
Другите спят грижовно обвити от спътниците си с шалове и палта, сънуват под
нежни
грижи...Нозете ми са подбити.
Как ще продължавам? Плаче ми се. Огнището разтила широка жар, разливаща приятна топлинка. Но ние рано надяваме раници и с дългите си тояги тропаме по голия каменист път. Мека лунна светлина ни води към високите очертания на гордия великан. Студено.
към текста >>
Природата се събужда и
нежно
простира обятия към слънчевата светлина.
То леко се отваря като погледа на невинен юноша, пълен със здраве и красота и от светлината на този чуден поглед природата добива нова, чудна прелест. Сияе то, цяло изгряло. Но чудно - какъв е този триъгълник в него? Не е ли това измама на очите, въплътена фантазия! Не, това е само едно мигновение, но то е.
Природата се събужда и
нежно
простира обятия към слънчевата светлина.
А езерата засияват от него, от дълбокия лазур на небето и сякаш се усмихват. О, Мусалла, Мусалла, Един си Ти! Ето го олтарът, олтарът на музите - свещеният олтар на планината. Как изкусно са изрязани подпорните му стълбове в скалите, гдето обитават светлите духове на доброто и красотата. Още към югоизток две нови езера подобно запалени кандила с чист елей потрепват под милувката на слънцето.
към текста >>
Сякаш
нежна
музика струи от езерото.
Спят, защото никак не се мръдват, сякаш им е добре, сякаш не зъзнат като мене. Седя върху един проточен клеков клон и гледам небето. То цялото е любов и обич. То е глъбина, но то е обич. То е неизмеримо далеко, но то е любов, само любов и - всякога.
Сякаш
нежна
музика струи от езерото.
Сякаш то пее. Вслушвам се, ала не, пращят само догарящите главни и се чува глас на нощна птица. Кървавите подутини по нозете ми горят, горят от болка. Очите ми се наливат със сълзи... Защо дойдох? Трябваше да се приготвя по-добре - прибързах, признавам, послушах Учителя, но исках да видя Рила, да се изкача на Мусалла... Сълзите ми текат, текат.
към текста >>
Обградена съм с
нежни
грижи.
Ти си тъй хубав! ” Събуждат се всички, отначало смутени от сладкия сън, после приближават с богоговейни стъпки... Стоименов ме гледа с дълбока братска обич. - Где, пита той и цял трепери. - Там, соча аз и ридая с глас. Всички се молят. Съмва.
Обградена съм с
нежни
грижи.
„Забравените” негде дебели терлици се намериха. Обух ги и леко стъпвайки, грижливо съпровождана, слизаме надоле. Пеем: „Ще се развеселя премного! ” Сякаш с нас пее небето, сякаш Този Същият ми шепне в сърцето: „Слез, не бой се, ние ще ти помагаме, ще те крепим по трудния, но славен твой нов път. Съвсем нов... Ще те пазим като зеницата на очите.
към текста >>
28.
2.1.12. Мусалла, 10 - 14 юли 1925 г., [Рила]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Малки ручейки безшумно се провират между тревички и цветя,
нежно
шумолят покрай белите чисти камъчета, милват дървесните коренища, докато достигнат някой нисък бряг, от който с тих възторг
нежно
бълбукат и с песен се спущат по своя път.
Дишайте изнурени гърди! Пълнете се от тая чудна благодат; вземете си колкото щете от истинския елексир на живота, за да имате за по-дълго време от този драгоценен дар. Приятна хладина пълни въздуха и го освежава. Тя иде от безбройните шуртящи поточета, които слизат от недрата на Рила и Рилските кристални езера. Някои от тях с шум падат от високите канари, разбиват се в сребърен прах и подобно въздушна пяна на живи водоскоци отново политат към сенчестите планински усои.
Малки ручейки безшумно се провират между тревички и цветя,
нежно
шумолят покрай белите чисти камъчета, милват дървесните коренища, докато достигнат някой нисък бряг, от който с тих възторг
нежно
бълбукат и с песен се спущат по своя път.
Това е песента на водните капки, които знаят толкова много, колкото всички езера по целия свят - те всички са влюбени в слънцето. А то само чака удобен случай да провре през клони блестящите си лъчи, като със златна целувка осветлява гладката повърхност на изворния песнопевец. Мънички непознати птиченца тихо чуруликат, сякаш не искат да нарушат планинската тишина. Едни от тях са тъй малки, прилични на неголям орех. Перата им са най-различни; като вземеш от сиво пепелява коприна, жълто кафява, или пък разновидни украси с бяло и черно кадифе, с бодната на гърба или гърдичките червена панделка, или пък злато зелена с металичен блясък шарка по крилцата, които се сливат в тъмно синьо.
към текста >>
Ето го един снажен брат с
белоснежна
салтамарка, с набръчкани бозави потури, намотал на кръста си ален пояс деветолактен!
Каква ведрина се струи от тях, какъв покой! Погледът се унася по тяхната недосегаема чистота и прелест. Почивка. Палим огньове, пием чай, правим юнашка закуска. Пъстро е нашето общество - от учени мъже и жени, изтънчени от академична наука, та стигнеш до простия селянин от Тракия и Видинско, свил ямурлучето си и грабнал торбата си, пълна с ценно съдържание. Мъже, жени - учени, прости, граждани, селяни, всички сме братя и сестри, ученици на Учителя - чада на Един Общ Баща.
Ето го един снажен брат с
белоснежна
салтамарка, с набръчкани бозави потури, намотал на кръста си ален пояс деветолактен!
А с тях кои са тия нежни девици и момци с вдъхновение в очите, които свличат към огнището сухи дънери и клонаци, без да им е казал някой. Кои са тия старци и старици с грейнали от нова младост лица, тихо говорейки си хубави неща от които лицата им стават необикновено красиви и светло озарени? Ами тия деца, каква сила ги вдъхновява, че като малки козленца тичат и играят пак, не смятайки умората! Като че ли във всички тях е Единния Дух на Доброто, който Учителя разпали у нас, поставен в началото още от Предвечния. Път. Оставяме зад себе си чаровните горски хранилища на свежест и красота, и вървим към голите чукари, тук-таме украсени от бодлива смрика.
към текста >>
А с тях кои са тия
нежни
девици и момци с вдъхновение в очите, които свличат към огнището сухи дънери и клонаци, без да им е казал някой.
Погледът се унася по тяхната недосегаема чистота и прелест. Почивка. Палим огньове, пием чай, правим юнашка закуска. Пъстро е нашето общество - от учени мъже и жени, изтънчени от академична наука, та стигнеш до простия селянин от Тракия и Видинско, свил ямурлучето си и грабнал торбата си, пълна с ценно съдържание. Мъже, жени - учени, прости, граждани, селяни, всички сме братя и сестри, ученици на Учителя - чада на Един Общ Баща. Ето го един снажен брат с белоснежна салтамарка, с набръчкани бозави потури, намотал на кръста си ален пояс деветолактен!
А с тях кои са тия
нежни
девици и момци с вдъхновение в очите, които свличат към огнището сухи дънери и клонаци, без да им е казал някой.
Кои са тия старци и старици с грейнали от нова младост лица, тихо говорейки си хубави неща от които лицата им стават необикновено красиви и светло озарени? Ами тия деца, каква сила ги вдъхновява, че като малки козленца тичат и играят пак, не смятайки умората! Като че ли във всички тях е Единния Дух на Доброто, който Учителя разпали у нас, поставен в началото още от Предвечния. Път. Оставяме зад себе си чаровните горски хранилища на свежест и красота, и вървим към голите чукари, тук-таме украсени от бодлива смрика. Ето го първото езеро.
към текста >>
- сякаш ни питат
снежните
върхове.
Шепнем благодарствена молитва... - Кажи сега, сърце, какво имаш? Кажи тъгите си тук в това чисто светилище - пред лицето на Бога! Лицето Му изглежда смръщено, но знай, че той е строг и справедлив, Той е вечна Любов! Кажи пред Него спотаената си жал, изнеси му мъчната си задача и Той ще ти помогне. И тихо шепнат устните „тайна молитва”, като че ли дошли само за това... - А сега къде отивате, вие добри души?
- сякаш ни питат
снежните
върхове.
Знаете ли колко още нова скръб ви чака? Знаете ли? Но ние слизаме с уверени стъпки, сякаш призвани към нов дълг. Като че ли с всекиго от нас слиза от тук по един ангел и ни повежда обратно, но обновени, насърчени и пълни с мощна сила за това което ни очаква „там”. Тялото вкочанено - нозете едвам се мърдат, а на душата леко, леко!
към текста >>
29.
2.1.16. Втори ден на Великден, 3 май 1926 г., [Витоша]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Едни дремят по нагретите камъни, други четат беседи от Учителя, негде се чува солфеж на
нежно
сопрано, носещо се из висините като
нежна
струя.
Въздухът е същинска благодат. Въздухът „там” доле и тук горе са две различни неща. Доле, той служи само за дишане, а тук освен за това, но и носи блаженство, пълно щастие. С нас припкат деца. Но тук, няма старо и младо - всичко се е подмладило, всичко живо грее от радост.
Едни дремят по нагретите камъни, други четат беседи от Учителя, негде се чува солфеж на
нежно
сопрано, носещо се из висините като
нежна
струя.
В храсталака изпитници четат за предстоящата сесия. Горките! Какво ли им е на душата! Скоро - „мечка ще ги гази”, ответ ще дават на учители и професори, що цяла година са учили и упражнявали. Между тях съм и аз. Цялата прелестна картина на пролетта като че ли потъмнява за миг... Но, добър е Господ - както до сега и за напред пак добре ще изкараме.
към текста >>
Целувам твоята изкусна ръка, що може тия
нежни
звуци да изплита и разнася.
Но, уви! Друга е земната действителност. Хубаво, хубаво! Свири още, ти незнайни свирецо! Колко ти се радвам!
Целувам твоята изкусна ръка, що може тия
нежни
звуци да изплита и разнася.
Стара селянка седи до чешмата и срича в буквар... Тя иска да стане грамотна, за да може да чете прекрасните „Беседи” на Учителя - иска да се просвещава. Забрадена е косата й с чумбер [чумбер (чембер) - забрадка], лицето, кое ли й се вижда. Сочи с пръст по едрите редки отпечатъци -срича, срича, бавно шават устните й - бавно се носи костеливият й показалец по букварчето. Очите й са тъй вглъбени; за нея като че ли нищо друго не съществува в този миг, освен това, което е пред очите й. Децата припкат по поляната със сияющи лица.
към текста >>
Ти си наш, милий, сладкодъхан здравец и ти,
нежна
теменужко и ти, куковиче красиво.
Сбогом, планинско съкровище! Твоята необхватна красота ще пълни нашите блянове и мисли, нашите сънища. Бъди благословена, майко природо! Ти си наша, Витоша мила! И ти, възвишени - божествен Мусалла, населен с миролюбиви безплътни Богове.
Ти си наш, милий, сладкодъхан здравец и ти,
нежна
теменужко и ти, куковиче красиво.
Пристъпя около нас вечерния мрак, а в душата ни светло, светло. Свети и грее в душите ни един чаровен, незалязващ ден-едно Божествено небе, едно любящо слънце - един Учител, който ни показа тая дивна красота. Лека нощ, милий Учителю! Поклон и благодарност пред тебе, че ни отвори очите за истинската красота. Как тихо ни Ти изведе из нашия „Египет” към светлий Ерихон, гдето тече мляко и мед, гдето е тъй красиво!
към текста >>
30.
2.1.21. Великден - втори ден, 25 април 1927 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
А колкото наближаваме Драгалевци, по дворищата като
снежни
купи са нацъфтялите вишни.
Силата му порасна до толкова, че почти почна да ни тласка да се върнем. Но ние не го слушаме. Не ще му се уплашим, па и повече от 200 души сме, ще му дадем решителен отпор. Даже имаме и допълнителен набор -няколко 5-6 годишни деца - все ще ни помогнат нещо в отбраната. Горската шумица се развила.
А колкото наближаваме Драгалевци, по дворищата като
снежни
купи са нацъфтялите вишни.
Нека си духа този немирен вятърко, той върши доста работа; ще помогне по-бърже да се развие горската шума. Нежно благоухание лъха от разкошно нацъфтелите грани; освен него из някои дворища под кръстосани тръне лее сладка миризма морав и пембяв зюмбюл. Нечия моминска ръка ще да е закрила нежните им цветове с тия бодливи тръне от домашните птици и животни. Изведнъж върху ни се спущат десетина овчарски псета. Колко радост се чете в очите им, в цялото им същество!
към текста >>
Нежно
благоухание лъха от разкошно нацъфтелите грани; освен него из някои дворища под кръстосани тръне лее сладка миризма морав и пембяв зюмбюл.
Не ще му се уплашим, па и повече от 200 души сме, ще му дадем решителен отпор. Даже имаме и допълнителен набор -няколко 5-6 годишни деца - все ще ни помогнат нещо в отбраната. Горската шумица се развила. А колкото наближаваме Драгалевци, по дворищата като снежни купи са нацъфтялите вишни. Нека си духа този немирен вятърко, той върши доста работа; ще помогне по-бърже да се развие горската шума.
Нежно
благоухание лъха от разкошно нацъфтелите грани; освен него из някои дворища под кръстосани тръне лее сладка миризма морав и пембяв зюмбюл.
Нечия моминска ръка ще да е закрила нежните им цветове с тия бодливи тръне от домашните птици и животни. Изведнъж върху ни се спущат десетина овчарски псета. Колко радост се чете в очите им, в цялото им същество! При всяко мръдване на ръцете ни те движат приветливо главите си, очаквайки някой залък. О, ние си знаем.
към текста >>
Нечия моминска ръка ще да е закрила
нежните
им цветове с тия бодливи тръне от домашните птици и животни.
Даже имаме и допълнителен набор -няколко 5-6 годишни деца - все ще ни помогнат нещо в отбраната. Горската шумица се развила. А колкото наближаваме Драгалевци, по дворищата като снежни купи са нацъфтялите вишни. Нека си духа този немирен вятърко, той върши доста работа; ще помогне по-бърже да се развие горската шума. Нежно благоухание лъха от разкошно нацъфтелите грани; освен него из някои дворища под кръстосани тръне лее сладка миризма морав и пембяв зюмбюл.
Нечия моминска ръка ще да е закрила
нежните
им цветове с тия бодливи тръне от домашните птици и животни.
Изведнъж върху ни се спущат десетина овчарски псета. Колко радост се чете в очите им, в цялото им същество! При всяко мръдване на ръцете ни те движат приветливо главите си, очаквайки някой залък. О, ние си знаем. Почва замеряне със залци в откритата им паст.
към текста >>
С дружелюбна ръка те са обкичили камъните със своите
нежни
гирлянди.
Бие се, мята се из камъните, пръска бяла пяна, шуми, пее, тича. Сега е царството на теменугите. Къде да се спреш, на коя да се любуваш. Всички са прелестни, омайно хубави и сладкодъхави. Всички са пълни с роса - плакали цяла нощ за топло слънце.
С дружелюбна ръка те са обкичили камъните със своите
нежни
гирлянди.
Заврели се под трънката и там сложили свое букетче, поръсили тревицата скромна. Подали цветче и на здравеца, че до него, тя мъничка, моравичка и нежна застанала и лъха своята омайна миризма; защото здравецът още не е развил своите знамена, затова и тя е дошла, малко със сестринска любяща ръка да накичи неговите двори. При всяка лехичка от тия мили цветя ти се ще да седнеш и там по-дълго да останеш, като им се любуваш до насита. Едвам пъхтим по „Бери душа”. Боже, колко е стръмно!
към текста >>
Подали цветче и на здравеца, че до него, тя мъничка, моравичка и
нежна
застанала и лъха своята омайна миризма; защото здравецът още не е развил своите знамена, затова и тя е дошла, малко със сестринска любяща ръка да накичи неговите двори.
Къде да се спреш, на коя да се любуваш. Всички са прелестни, омайно хубави и сладкодъхави. Всички са пълни с роса - плакали цяла нощ за топло слънце. С дружелюбна ръка те са обкичили камъните със своите нежни гирлянди. Заврели се под трънката и там сложили свое букетче, поръсили тревицата скромна.
Подали цветче и на здравеца, че до него, тя мъничка, моравичка и
нежна
застанала и лъха своята омайна миризма; защото здравецът още не е развил своите знамена, затова и тя е дошла, малко със сестринска любяща ръка да накичи неговите двори.
При всяка лехичка от тия мили цветя ти се ще да седнеш и там по-дълго да останеш, като им се любуваш до насита. Едвам пъхтим по „Бери душа”. Боже, колко е стръмно! А вятърът все духа, брули и безжалостно блъска. Цялата софийска долина е пурпурна на изгряващото слънце.
към текста >>
31.
2.1.29. Втори ден на Великден, 15 април 1928 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел-Шедар]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
На изток зората къпе хоризонта с розови лъчи, които дават
нежни
отблясъци върху планинските върхове.
2.1.29. Втори ден на Великден, 15 април 1928 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел-Шедар] Нищо по-омайно от пролетно, от пролетно ранно утро.
На изток зората къпе хоризонта с розови лъчи, които дават
нежни
отблясъци върху планинските върхове.
Върбите леко се развили, сякаш нежно зелен облак е обвил дърветата; из градините нацъфтели бели и розови овощни дървета. По шосето към Драгалевци и от двете му страни многоводни ручеи тичат да се влеят в Перловец, поел всичките мътилки на София и ги отнася далече. Бистри са те сега, бързат и весело в изпревара се гонят, а не знаят какво ги чака - горките! Чистачи са те на столицата, които за миг ще се измърсят до неузнаваемост. Господи, и реките имат подобна с човешката съдба.
към текста >>
Върбите леко се развили, сякаш
нежно
зелен облак е обвил дърветата; из градините нацъфтели бели и розови овощни дървета.
2.1.29. Втори ден на Великден, 15 април 1928 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел-Шедар] Нищо по-омайно от пролетно, от пролетно ранно утро. На изток зората къпе хоризонта с розови лъчи, които дават нежни отблясъци върху планинските върхове.
Върбите леко се развили, сякаш
нежно
зелен облак е обвил дърветата; из градините нацъфтели бели и розови овощни дървета.
По шосето към Драгалевци и от двете му страни многоводни ручеи тичат да се влеят в Перловец, поел всичките мътилки на София и ги отнася далече. Бистри са те сега, бързат и весело в изпревара се гонят, а не знаят какво ги чака - горките! Чистачи са те на столицата, които за миг ще се измърсят до неузнаваемост. Господи, и реките имат подобна с човешката съдба. Едните карат воденици и тепавици, поливат зеленчукови градини, а други мъкнат тегобата на стохилядни селища... И тая вечна работница - Природата, всичко подрежда, пречиства и пак в нова чиста свежест на людете го поднася за здраве и живот.
към текста >>
Като че той бе първия й пратеник, що с
нежна
целувка ни приветствува с,добре дошел”.
Едните карат воденици и тепавици, поливат зеленчукови градини, а други мъкнат тегобата на стохилядни селища... И тая вечна работница - Природата, всичко подрежда, пречиства и пак в нова чиста свежест на людете го поднася за здраве и живот. Из дърветата ечи песента на ранобудни славеи. Песента отговаря на свежестта на цялата природа, на росните капки по листете на дърветата, в цветните чашки на цъфналите череши, вишни и зарзали. Тъмен облак изневиделица се затича и завчас закри пламналия в розови лъчи хоризонт... Като някакъв ненаситен дракон, той поиска да угаси дневното светило. Топъл ветрец лъха от планината и милва заморените ни лица.
Като че той бе първия й пратеник, що с
нежна
целувка ни приветствува с,добре дошел”.
Ето ги пак тълпа Драгалевските кучета, тихо, с радостно скимтене ни посрещат. Хей, далеч пред нас в гъсти редове върви група. Това са наши, бездруго, а сигурно и Учителят е с тях! Там почиват. Преди да ги настигнем, те вече стават и тръгват.
към текста >>
32.
2.1.30. Кирил и Методий, 24 май 1928 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Кима тя с бяла малка ръчица от върховете си и
нежно
добавя: „Зажъднях за песните ви, за веселите ви провиквания, за хубавите ви
нежни
игри.
2.1.30. Кирил и Методий, 24 май 1928 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар] По ведрото утро, по спокойно греящите звезди, по тихия ветрец Витоша покана ни изпраща, на гости да й отидем. - Елате, казва тя - няма да ви къпя с дъжд, няма с вятър да ви бруля, няма да визаглебвам по кални долини, няма да разтраквам зъбите ви от студ.
Кима тя с бяла малка ръчица от върховете си и
нежно
добавя: „Зажъднях за песните ви, за веселите ви провиквания, за хубавите ви
нежни
игри.
Елате, починете си при мен. Ето, изтъкала съм си вече пъстрите черги и шарените възглавници. Измих котлите на всичките си извори; можете да се огледате в тях и да пиете малки глътчици. - Рано елате, казва тя - да видите как се разсъмва у мен, как ветрецът при зори тихо разклаща цветните стълбца и вие отдалеч ще видите как гали високата ръж. Как славеите се надпяват в ранина, как лястовичките все още разправят на висок глас за планини и моря, докато дойдат при нас.” И тя още говори, сякаш че се извинява за миналото си малко грубичко държание към нас, като го обяснява с „атмосферни налягания”, „електрическо напрежение”, сезони и пр.
към текста >>
Теменугата, мъничка и
нежна
, вече се прощава с полските цветя с нежен клик: .Довиждане!
Тя не обича тия гости, които гърмят с пушки по нея, нито ония, които не пазят творенията на нейните художници и майстори. Повярвахме и тръгнахме за Витоша. Потегляме наистина, както тя иска в 3 часа - в ранна ранина. Слънцето голямо - блестящо и румено ни огря към водениците, гдето циклонът тия дни бе прекатурил множество стари дървета. Лазим по зелените хълмове, гдето здравецът кичести гирлянди е поръсил по скали и валоги.
Теменугата, мъничка и
нежна
, вече се прощава с полските цветя с нежен клик: .Довиждане!
До година ще се видим пак! ” Незабравката е изложила в изобилие своите художествени творения. При някой шубрак е поставила само едно цветче, а до някоя скала - цял букет - свежи, стройни, красиви. Художникът на жълтурчетата навред е оставил по една картина. Той се хвали със сочния жълт цвят, с който дори разкошната иглика, що и тя е поставила вред своите картини, не може да се похвали.
към текста >>
Измежду тях тънка калина се преплита и
нежно
шушне с клоните си.
Той се хвали със сочния жълт цвят, с който дори разкошната иглика, що и тя е поставила вред своите картини, не може да се похвали. Сладниче на кичести кичури застанало до разкошно зелена переста папрат и тихо се разговарят. Лайкучката разтворила бяло чадърче, непрекъснато се усмихва срещу слънцето. А мащерката е разгърнала по скали и драки своята розова свила и пред из въздуха благоухание и свежест. Извисили се стройни буки, борове и габер.
Измежду тях тънка калина се преплита и
нежно
шушне с клоните си.
По листите й лази божата кравичка - алена калинка, като скъпоценен камък, по блесналия в елмази росен лист на леската. Дрянът вече свива своето жълто знаме и едвам се различава между другите си братя. И над всичко това сияйното чисто ведро небе, синьо, синьо като синчеца, с тук-таме рейнали се малки буклести облачета, като главите на къдрокоси дечица. А въздухът, Господи, неописуема сладост, неоценима благодат и свежест. Нежно милва той очите, изпълва гърдите с омая, здраве и песен... Той е лекоперестия кораб, що ни води нагоре, все нагоре... Наистина днес Витоша е царствена.
към текста >>
Нежно
милва той очите, изпълва гърдите с омая, здраве и песен... Той е лекоперестия кораб, що ни води нагоре, все нагоре... Наистина днес Витоша е царствена.
Измежду тях тънка калина се преплита и нежно шушне с клоните си. По листите й лази божата кравичка - алена калинка, като скъпоценен камък, по блесналия в елмази росен лист на леската. Дрянът вече свива своето жълто знаме и едвам се различава между другите си братя. И над всичко това сияйното чисто ведро небе, синьо, синьо като синчеца, с тук-таме рейнали се малки буклести облачета, като главите на къдрокоси дечица. А въздухът, Господи, неописуема сладост, неоценима благодат и свежест.
Нежно
милва той очите, изпълва гърдите с омая, здраве и песен... Той е лекоперестия кораб, що ни води нагоре, все нагоре... Наистина днес Витоша е царствена.
Гледай как е извисила глава, сякаш тайнствен сфинкс, що крие в недрата си щастието на всички живи създания. Много неща знае Витоша. Много тайни са записани върху каменните й скрижали, за онзи, който може да ги прочете. И шъпне се, от някои мъдри се шъпне, че преди турците, били гърците, преди тях -римляните, преди тях - славяните, а преди всички тях в тия долини, из тия поля, гори и моря българите - този ден и - во веки веков! Колко бури знае тази могъща планина, но все тъй величествена и прекрасна си стои тя още от край света.
към текста >>
Планината е наизвадила миналогодишните си украси, що цяла зима е крила в своите
белоснежни
скривалища.
Време на закуска. Всички дъвчат усърдно. Ел-Ше-дар се радва на своите гости. Дръвчетата се раззеленили, тревата с множество пъстри цветя е всекиму послала с мека постеля. Мирише на здравец, мащерка и лайкучка.
Планината е наизвадила миналогодишните си украси, що цяла зима е крила в своите
белоснежни
скривалища.
Сега, те всички отново са изкарани, оправени, оперени, като за сватба. Учителят седнал върху такава една пъстра възглавница. Лицето му сияе от вътрешна красота и сила. Белите му сребристи коси, подобно свещен ореол ограждат дивното му лъчезарно лице. Всекиму, приближил се до него, намира по ценна блага дума да каже, да се усмихне, или бащински погледне.
към текста >>
33.
2.1.32. 8 ноември 1928 г., Димитровден, [Витоша, бивака Ел Шедар]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Сириус, сякаш ти си
нежна
дева или млад юноша, тепърва стъпил в живота.
Като че ли той пее, нещо разказва, шепне, доверява. Може да се гледа с часове в него, без да омръзва, без ни миг да губи красотата си. Не виждам де стъпям. Очите ми са устремени към него; сякаш той ме зове. Защо? Може би, за да чуя неговата хвалебна песен към онова слънце, от което произтича всяка прелест и всяка красота.
Сириус, сякаш ти си
нежна
дева или млад юноша, тепърва стъпил в живота.
Ти си прекрасна загадка, която пълниш душата с чистота и възторг. Не си ли ти скъпоценен пръстен върху ръката на Твореца? Или брилянт, най-скъп и величествен от Короната Му! Колко те обичам, ясна звездо, колко те обичам! Стори ме да дойда при тебе!
към текста >>
Към тях посягат големи и малки ръце; големи, груби, жилести и
нежни
, деликатни, детски и набръчкани, сухи пръсти... Пълни чаши с ароматичен чай се поднасят ту към
нежни
детски устица, или
нежни
момински устни, скрили бисерни зъбки, или към старчески сини, трептящи устни, или под рунтави мустаци се разтворила някоя беззъба уста.
Тук спира станът ни, многолюден, многошумен, бодрогласен. Стреля слънцето върху ни благодетелните си лъчи, стопля измореното тяло, приютява за почивка. Високите върхове, като че се люшнаха на възбог, издигнаха ръце нагоре да приемат слънчевата прегръдка. Преоблечени, седим по нагретите скали и пием мащерка с много захар и лимон. Развързват се раниците.
Към тях посягат големи и малки ръце; големи, груби, жилести и
нежни
, деликатни, детски и набръчкани, сухи пръсти... Пълни чаши с ароматичен чай се поднасят ту към
нежни
детски устица, или
нежни
момински устни, скрили бисерни зъбки, или към старчески сини, трептящи устни, или под рунтави мустаци се разтворила някоя беззъба уста.
Колко очи, колко различни очи! От кротко усмихнати с дъговидни тънки вежди на бяло гладко чело, до старчески, мънички, скрити под надвиснали рошави вежди, сякаш надничат от някой храсталак. Как сърбат, как жадно пият всички прекрасното питие. Лумнали буйни огньове разливат милваща грейка. Камара сухи дънери!
към текста >>
В плетени бели терлици почиват
нежните
му изморени нозе.
Кой? - Майката природа. Около врата му ослепително бяло шалче от лен. Как ярко свети скъпоценния камък! Може би, за пръв път от своето раждане из недрата на земните глъбини е накичило достойна гръд.
В плетени бели терлици почиват
нежните
му изморени нозе.
Те приличат на два бели гълъба; тъй бели и чисти, като че ли ще полетят... Чуват се песни. От канарата я подемат мощни гласове, хълмове и долини я подемат и разнасят навред. Като че ли и самото небе ни приглася, грабва ги и ги разлива чак дори до Бога. Прелестен ден. Слънцето си играе по разнобагрените листа на дърветата.
към текста >>
Розовите устица ще престанат да чуруликат, ръката обвила майчината шия ще увисне, ще се отпусне върху чистото легло
нежното
детско тяло.
Рила обвита в облаци едвам ни праща далечен привет. С нас припкат и деца. Страните им прижурени, очичките греят от здраве и радост. Припкат край майките си като малки козлета, не знаят умора. Сигурно те довечера капнали ще заспят в майчини ръце, още когато тя ще ги облича за сън.
Розовите устица ще престанат да чуруликат, ръката обвила майчината шия ще увисне, ще се отпусне върху чистото легло
нежното
детско тяло.
Блажен сън ще склопи палавите очички. Неусетно сме в долината. Ето юзината е зад гърба ни. Ето и боровата гора. Завчас сме при новата чешмичка.
към текста >>
Държа перото и едвам записвам последните редове; струва ми се, че
нежна
ръка взима тихо перото от ръката ми и го слага настрана.
Всички други 5 басейна са пълни с вода - има и за поливане, и за добитък, и за хора. Дома. Умора тегне на очите и нозете. Но трябва да се пие още малко чай, нозете да се затоплят в гореща вода, после преоблечен в чистото легълце. Чак тогава: Лека нощ! Тогава идва сладко сънуване, което се дава само на юнаците: гори, планини, скали, реки, езера, слънце и звезди, и много, много цветя и пение на птички. Заспивам.
Държа перото и едвам записвам последните редове; струва ми се, че
нежна
ръка взима тихо перото от ръката ми и го слага настрана.
Струва ми се, че някой успивно ми пее: „Тъги, скърби са богатство за живота в душа скрити за бъдни добрини, за благи плодове, за светли дни, (2) за светли дни, дни, дни.”
към текста >>
34.
2.1.34. Еди гьол, 12-23 август 1929 г., [Рила]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Снежно
бели са конопените им ризи - блестящи сякаш под изгорелите от слънце лица.
Просторни, богати пасища, пищни ливади, гъсти слънчогледови полета, високи, буйни царевични ниви с едри какалашки по тях, обширни зеленчукови градини покрай китни върбови речни брегове и гойни стада с чисти руна под свирнята на млад овчар - допълват картината на едно явно материално благополучие. Отгоре на всичката пищност, далечни и близки хоризонти блестят под едно лазурно небе. Слънцето ни огрява над Перник. Автомобилите летят безспирно сякаш ободрени от красивите картини. От селските дворища надничат селяни в „белетине” с тесни шаячни беневреци [беневреци - тесни и дълги шопски гащи от бяла аба], с дълго дорамче [дорамче - горна дреха без ръкави], сега поради жегата препасано само с кожен ремък.
Снежно
бели са конопените им ризи - блестящи сякаш под изгорелите от слънце лица.
Здравеняци мъже и жени; последните накитени със своите лъскави литаци [литак - женска шопска носи]. Ту през самота и тишина се спускаме, ту пък пресрещнати от черда яки, красиви говеда, които се заглеждат по нас с тъжните си големи очи. Ето и стада от овци и кози. Спущат се нанякъде с пълни вимета - благодатна кърма от майката природа за човека. Срещаме и жени, облечени със своите тесни литаци, обшити със „златен” пул, над бяла тантелалия риза, наметнали на гърба си бяла вълнена люлка, отдето се очертава пълното телце на нов българин или българка.
към текста >>
О, тя ни кима отсреща с
белоснежна
кърпа, като с Осогово се препират - кому от двете ще гостуваме.
Колко невежествено и предателски звучат думите на оногова, който гледайки осакатената ни карта рече: „взети са само някои покрайнини - паланки и села”, пред които се очертава грозната ивица, поставена от съседи грабители. Но я да видят тия „някои незначителни покрайнини” какво богатство от хора и имот крият в себе си, от природна красота и стопанско благополучие. Я да видят как това българче от люлката пораства и вместо родния си език, почва да бръщолеви чужд, натрапен му от опасни „обединители”. Тогава ще разбере как боли, как страшно боли от такова пладнешко посегателство. Слънцето се издига все по-високо и облива със своята бяла светлина красивите селища и сините очертания на Рила.
О, тя ни кима отсреща с
белоснежна
кърпа, като с Осогово се препират - кому от двете ще гостуваме.
Дупница със своите разкошни лозя и градини е вече зад нас. Из ливадите гордо се разхождат дългокраки щъркели, чиито червени крака личат във високата сочна трева. Небето е синьо. Тук-таме малки бели облачета като цветя украсяват лазурната глъбина, като незнайни символи се реят, скрили за себе си своите потайни писмена. Сапарево. Тютюневи полета се хлъзнали навред с яснозелени знамена.
към текста >>
Стъпваме по
нежни
бели цветица, от скала на скала, все по-високо и по-високо.
Минаваме край третото. Четвъртото - Близнаците. Дивно видение е то! Наистина като два брата близнака - чеда на една майка, те и тук са неразделни -тихи, многоводни, отразяват в себе си шеметно високите скали, заедно с белия сняг по тях, заедно със смриковите кичури, заедно с тайнствените пукнатини и нарези по тях. Като че ли пътуваме по небето.
Стъпваме по
нежни
бели цветица, от скала на скала, все по-високо и по-високо.
Грамадни нацепени скали подобно величествена библиотека се изпречва пред нас. По „лавиците” и „томовете” й ние крачим напред, сякаш стъпваме по магически талисмани, които окрилят душата. Не, това не са езера, а грамадни късове лазур, донесен от небето. Като разноцветни пеперуди нашите пътници са накацали по разкошния цветист килим. Колко е хубаво тука по нагретите камъни!
към текста >>
В него се оглеждат и върхове, и
нежната
зеленина, и мораво-розовия цвят на разрушените скали [и] брегове отсреща.
Можеш с часове да седиш по тях и да се унасяш в благодатно съзерцание. Като че ли за миг ти се сливаш с природата и небето и ставаш едно с тях - безсмъртен, красив, неземен. Ето го Махабур - Бъбрека. Не, то наистина е прелестно! Над него страхотно са надвиснали скали, натежали от преспи.
В него се оглеждат и върхове, и
нежната
зеленина, и мораво-розовия цвят на разрушените скали [и] брегове отсреща.
Вървим край него по тясната пътека и се провикваме срещу скалите му. Ехото връща удвоени виковете ни. Фигурите ни се отразяват във водата, сякаш някакъв блян. Как хубав би изглеждал тука някой кораб и множество лодки. Не, по-добре е че ги няма, би се отнел божественият покой на планината.
към текста >>
Отвред е обковано от
снежни
преспи.
Небосвода се чумери. Но, ще видим и Сърцето. Ето го! Тъмно синьо мастилено. Из него късове лед-сякаш плаващи лебеди.
Отвред е обковано от
снежни
преспи.
Наистина то прилича на едно огромно сърце. Учителят се обърна към мене и за общо смайване и мое ми каза: „Подарявам ти това сърце! ” Всички сърдечно ми честитяват великия „подарък”, а пък аз недоумявам и гледам като замаяна. Всички езера са свързани помежду си посредством буйни потоци, които после поемат надоле и дават началото си на Черни Искър. Седмото езеро е също тъй хубаво.
към текста >>
Край него
снежно
бели цветя и други червени като капки кръв.
Страшно и хубаво! Тича буйния поток, като че ли ще ме грабне и понесе със себе си... Харамията е страхотен сега. Просто огън и жупел от него. Сякаш някой недоволен Бог сега ще започне да лее гърмове и молнии. Мия лицето си на водопада, плискам се, сякаш на пук на дъжда.
Край него
снежно
бели цветя и други червени като капки кръв.
Как хубаво меришат. Едновременно с мене слиза и групата с Учителя. Той ни завежда до студения извор, между третото и второто езеро. Водите му са тъй ледено студени, тъй чисти, сякаш ей сега капнали от дланта на Бога. Сядаме до него.
към текста >>
Нежно
розова вълна обхвана хоризонта.
Но Той -Учителят - подобно Божествено око бди и чака... А понеже никой не се досети сам, Той я поръча за мен. Като върволица жерави се точим по огромната ливада. Изток просветна. Венера и Юпитер почнаха да смалят обема си, да губят от чаровния си нощен блясък. Орион, като скъпоценна огърлица изчезна в своята съкровищница.
Нежно
розова вълна обхвана хоризонта.
Долината плува в бяла мъгла. Изведнъж на небето блесна острието на светло копие; денят се раждаше. Следим мълчаливо великото чудо на деня. Устните немеят. Бялата мъгла в долината се обагри червено и като че ли слънцето се пукна и изля над света своя зрял наров сок. Гимнастика.
към текста >>
„Изгрява Слънцето” - ръцете се издигат нагоре като за молитва, „праща светлина” - разтварят се ръцете като лъчи, „носи радост за живота тя” - ръцете бавно и
нежно
се слагат върху гърдите.
Непостижима картина! Никой художник не може да я нарисува, никой! Колко по-щастлив би бил човека, ако крачейки из своя път носи всеки ден в сърцето си по един изгрев... Колко много красота в света, а малцина са тия, които я ценят и умеят да й се радват. Запяваме: „Изгрява Слънцето” - придружена с плавни движения. Тук накацали върху скалите, ние приличахме на някакви неземни същества, слезли за малко от висините върху земята.
„Изгрява Слънцето” - ръцете се издигат нагоре като за молитва, „праща светлина” - разтварят се ръцете като лъчи, „носи радост за живота тя” - ръцете бавно и
нежно
се слагат върху гърдите.
А думите „сила жива, изворна, течуща” се изразяват с бързи движения на бликаща струя. Учителят е за леките и грациозни движения. Кой повече или по-малко сполучливо се опитваме върху поляната на „Махабур” в грациозни движения, всред одобрението или смеха на околните. Хвърляме палта, шапки, кожухчета. Сега, като пъстроцветни пеперуди тичахме по пищната ливада.
към текста >>
35.
2.1.37. Благовещение, 4 април 1930 г., понеделник, [Витоша] Екскурзия на четирите правила
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Наклонил бяла глава леко, с копринени дълги коси, развявани от вятъра,
нежно
подкарал лък, леко докосвайки струните с лявата си ръка, Той изтегля от цигулката чаровни звуци.
Сядам на припек и не разбирам кой и кога напълни полоканицата [полоканица - мярка за течност, половин ока, 640 гр.] ми с гореща вода, кой попари чай, кой спусна вътре търкалце лимон и шепа захар... Отсреща, от Учителевата група гледат към мен и се смеят. От там ще да е това навременно благо... Отгоре на това питичка, бяла и пухкава, намазана с масълце. Защо Христос не го е прибавил към своите 9 блаженства на планината. След закуската примъквам се до групата около Учителя. Той свири на цигулка.
Наклонил бяла глава леко, с копринени дълги коси, развявани от вятъра,
нежно
подкарал лък, леко докосвайки струните с лявата си ръка, Той изтегля от цигулката чаровни звуци.
Някакъв народен мотив, но тъй живостен и бодър, че прави сърцето да бие в чудна сладост. Като че ли това не са звуци, а „казвания”, неземни слова, чрез които Той ни говори. Свириха и академици; но тяхното свирене омайва слуха, а Учителевото - душата, сърцето. Неговото свирене е животоносно, пълно с пламъкът на живота. След малко Той пак пое цигулката, засвири и запя.
към текста >>
Лицето му струеше живот и
нежна
обич.
Дали не Христос, или Йоан, ученикът му, или пък Учителя! Не, но онова дивно същество, що 1923 година видях да излиза от Маришките езера и ме поздрави. Това се казва красота; то обаче бе нематериално. Яви се за няколко мига и изчезна. Но те си приличат с Учителя.
Лицето му струеше живот и
нежна
обич.
Отхвърлена тогава от тъй наречените „братя и сестри”, аз бдях до огнището с разплакани очи. Всички спяха, обиколени от нежни грижи, пък аз наблюдавах догарящите главни и зъзнех от двоен студ... Когато от езерните води се отдели онова Божествено лице, което с кураж и проникновен поглед и леко кимане на главата душата ми към живот възвърна. Златно Слънчево лице. Какво е името му? - Незнайният - тъй го наричам аз. Непостижим.
към текста >>
Всички спяха, обиколени от
нежни
грижи, пък аз наблюдавах догарящите главни и зъзнех от двоен студ... Когато от езерните води се отдели онова Божествено лице, което с кураж и проникновен поглед и леко кимане на главата душата ми към живот възвърна.
Това се казва красота; то обаче бе нематериално. Яви се за няколко мига и изчезна. Но те си приличат с Учителя. Лицето му струеше живот и нежна обич. Отхвърлена тогава от тъй наречените „братя и сестри”, аз бдях до огнището с разплакани очи.
Всички спяха, обиколени от
нежни
грижи, пък аз наблюдавах догарящите главни и зъзнех от двоен студ... Когато от езерните води се отдели онова Божествено лице, което с кураж и проникновен поглед и леко кимане на главата душата ми към живот възвърна.
Златно Слънчево лице. Какво е името му? - Незнайният - тъй го наричам аз. Непостижим. Той е най-красивият, защото е освободен от прашната земна дреха. После Учителят ни запита кой какво е мислил през тия 5 минути.
към текста >>
И деца в групата, и техните
нежни
устица изричат някаква благодарност.
Но като се яви слънцето, развали играта на облаците. Усмихна се, пресекна да вали, заразтапя се града и взе да се вдига пара от дрехите ни... Обади се свирката да се събираме. От запад занадничаха подозрителни облаци. За миг всички дрехи от простора се скриха в раниците, също и тояги, палта, торби, чайници, тенджери и гърнета. Като войници се строяваме за миг. Молитва.
И деца в групата, и техните
нежни
устица изричат някаква благодарност.
Изреждат се Добрата молитва, после91 псалом и Господнята молитва. Пътят е хлъзгав от разтапящия се град. Преваляме хълмовете. Децата припкат, стари се надпреварят, младежи хвърчат и пеят. Почиваме на припек и пеем ли, пеем.
към текста >>
36.
2.1.39. Витоша, 6 май 1930 г., Гергьовден, [бивака Ел Шедар]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Нежни
, сини вълни напират от него с неизразим шепот за ненадминато величие.
Фламарион казва, че той представлява неизмерим океан от слънца, всяко от които е много по-голямо от нашето. Още, че всяко такова слънце има и своите планети, както нашето слънце. А Джордано Бруно още преди 300 години пък - че всяка планета и там е населена с такива същества, както и земята... Тук-таме из Млечния път се откройва по някое по-голямо светило, сякаш водач на другите, подобно жерави на път. На запад, съвсем на запад, там близо до хоризонта, половината луна, като красива златна паница, полекичка слиза от небето върху китно напослана зелена маса. Сириус е почти над Витоша.
Нежни
, сини вълни напират от него с неизразим шепот за ненадминато величие.
Прилича на прекрасно око, гледащо към нас, дребните земни жители. Сякаш, то е символ във Вселената за онова Непроявеното към нас, пълно с неизмерима обич. Всяка звезда има свой отделен цвят. Те всичките са цветя в градината на Вселената. Не стъпвам по земята, а летя из тия звездни мирове, наслаждавайки очите и душата си с божествено красиви гледки.
към текста >>
То
нежно
се отваря в приветлива усмивка за идващия цар.
Зорницата пристига. Тя идва с леки танцуващи стъпки на млада дева, която обръща към изток заруменели страни и разпиляна златиста коса. По свилените й поли блещят ярки звезди. Девата се усмихва. Окото й златно, Венера се нарича.
То
нежно
се отваря в приветлива усмивка за идващия цар.
Тя е негов предвестник. Челото на изток се прояснява. Тълпят се по него розови весталки, жриците на дневната светлина. Разлива се нежен Пламък от неугасващите им огнища. Небе, Зора - тържествена радост!
към текста >>
- Теменужчице, красавице
нежна
, него ли чакаш ти?
Земята сияе от мириади брилянти, посипани от щедра небрежна ръка. Птичките пеят. Люшнали са бисерна песен по вейки и скали. Летят из въздуха и радостно трепкат с крилцата си. Небето се слива със земята.
- Теменужчице, красавице
нежна
, него ли чакаш ти?
Я гледай как всички са вдигнали главици нагоре, сякаш очакват да им сипе светлина и живот. Сега те усилено дишат в трепет очакващи любимия и как това дихание благоухае! Виж как се е навила новата папрат до старото си коренище. Колко е хубава! Тя прилича на меко валмо къдрици върху красиво момково чело.
към текста >>
Скоро тия
нежни
къдрици ще се разперят и тя ще забие стройно зелено перо върху земята.
Я гледай как всички са вдигнали главици нагоре, сякаш очакват да им сипе светлина и живот. Сега те усилено дишат в трепет очакващи любимия и как това дихание благоухае! Виж как се е навила новата папрат до старото си коренище. Колко е хубава! Тя прилича на меко валмо къдрици върху красиво момково чело.
Скоро тия
нежни
къдрици ще се разперят и тя ще забие стройно зелено перо върху земята.
Здравец, вредом здравец! По скали, храсти, на припек и по усои, при води, поточетата, сам и с други цветя, винаги бодър и весел. Изворите бликат, пеят, говорят. Те са бистри и чисти, като поривите на младо сърце, което още мъка не знай. Те са прозрачни, както усмивката на малко детенце към майката закрилница.
към текста >>
Слънцето смъква
снежните
им наметала, като ги облича в плюшена зеленина.
Кое е онова мъничко цвете, което е свалило на земята небесния шир? Кой велик художник успя всички тия краски на място да постави? От всяко цвете е направил по една лъчезарна принцеса. Шт - не ги бутайте! Те са живи, тях ги боли, ако ги откъснете. Хоризонтите!
Слънцето смъква
снежните
им наметала, като ги облича в плюшена зеленина.
Градът спи в сини мъгли. Перести облачета като палави деца се гонят из лазура. Те изглеждат земята дали няма нужда от поливане... Шуми, шуми, пей чешмичката на Ел Шедар. Поне тук да подремна. Тъй ще те слушам как пееш, мили мой, как приятно ромониш.
към текста >>
Нежно
зелените листенца като зелени пеперуди излитат от пухкавите пашкулчета на роговата обвивка на пъпките.
Задълбочен в някаква книга на чужд език. Цялото му внимание е съсредоточено там. Мисля, че това са Тагоровите поеми на английски. Слънцето го облива. Шубраките се развили, пуснали свилени листенца, хвърлят гъста сянка.
Нежно
зелените листенца като зелени пеперуди излитат от пухкавите пашкулчета на роговата обвивка на пъпките.
Слънцето е в своя зенит. Възвестяват обяд. Днес Георгьовците ще ни гощават с прясна коприва. Домъкнали са чак тука голям бакърен казан - това им е почерпушката за именния ден. Всички в кръга. Молитва.
към текста >>
37.
2.1.53. Летуване на Рила 20 юли - август 1936 г., [Еди гьол - Елбур]
,
2.1. ЕКСКУРЗИИ С УЧИТЕЛЯ (4 март 1922 -25 август 1939 г.)
,
ТОМ 26
Като вълни на море - ту буйни, ту
нежни
, тихо носейки се по езерните води.
„Безброй страдания и скърби през душата ми минаха, тъги и скърби душа ми заляха. Но духът ми на живота с мощ и сила над тях изплава. Към обетована земя аз тръгнах пътник, где извират извори, где текат реките, где зреят плодове, где птички пеят, где хората живеят братски. (3) А пък за чудо и за приказ, тя пее хвалебни химни на студа и на мраза: „Студът всичко дава. Студен си ти, но ни спасяваш от мраза.” Настроението е толкоз повишено, че не може да се изтърпи, не, тогава запяваме всички хорово - песен след песен.
Като вълни на море - ту буйни, ту
нежни
, тихо носейки се по езерните води.
Казват, че Той стои горе и слуша. Той вижда огнището, нас, слуша песните ни - приема нашата вечна, велика благодарност. Брезичка тънконога - с копринени листа, ще ти се да кажеш нова дума, хубава дума, неказана до сега; да изпееш нова песен. Но Той е с нас, и ние сме с Него - няма раздяла, няма! Тези музикални творби, Той ги е почвал винаги при нас.
към текста >>
Не му помага ни чай с лимон, ни мляко, ни компреси... Как гледа жално и безпомощно младият човек, чуди се на тая
нежна
грижа от всички ни... Вечерта към огъня импровизиран концерт.
Здрави, свежи и жизнерадостни. И те намериха същия прием. Заобиколени от българчета, говорещи немски, тъй се зарадваха и окопитиха голите тевтончета, че почнаха да ни гледат мило и доверчиво. Но какво да правим с грозничкото болно философче с щръкналата коса - Karli [Карли]? О, той е сериозно болен, и нашите лекари бързо го отправят за някоя болница.
Не му помага ни чай с лимон, ни мляко, ни компреси... Как гледа жално и безпомощно младият човек, чуди се на тая
нежна
грижа от всички ни... Вечерта към огъня импровизиран концерт.
Задуха ураганен вятър. Той разлюля-ваше пламъците към нас, обсипваше ни с рояк искри. Става много студено, а гостите студенти настръхнали, зъбите им тракат. Очите им през очилата гледат втрещено. Викаме ги на пейките, намятаме ги с шалове, одеяла, палта.
към текста >>
Дългите лакирани маси на Изгрева напослани със
снежно
бели покривки.
Милват белите камъчета, що им носим подарък от божествената планина. Изгрев е красив - той е една малка утеха за ония ненагледни красоти, които оставихме там горе. С дни се нижат отпосле пътници и багаж от Рила. Всички се прибират. Срещаме ги с казани гореща вода за миене и картофена супа с лимон и чер пипер... Колко много картофи обелихме, и колко пълни кошници пресен магданоз за супата!
Дългите лакирани маси на Изгрева напослани със
снежно
бели покривки.
По тях - съдове, хляб, лъжици. Дежурните в бяло калайдисани тави разнасят супата от маса на маса. Те са облечени с бели престилки. Колко радост в тях, колко обич! В една от групите си дойде и Учителят.
към текста >>
38.
3.2.1.4. Разказът на едно детенце
,
3.2.1. Изповеди
,
ТОМ 26
Нежно
син, изпъстрен с бели вълни или
нежно
розови къдрави главички е вуала, който окичва милата ми майка сега.
Но, тя ми се усмихва приветливо, макар да усещам как се ронеха сълзите й по дрехата; казва ми да спя и аз заспивам възхитена и тъжна. Още не отворила добре очи от сладкия сън, ето аз пак я виждам с нови накити... Чудна майка! Никога не спи, постоянно работи и всякога е чиста, спретната и благоуханна. Думата ми е за зеления костюм. Не мога да кажа само зелен, защото има и други цветове, втъкани в плата - разни: розови, жълти, червени, бели, всякакви, всякакви... Общата гледка е, че всичко е хубаво, хубаво, хубаво... По стройната й талия дълги сребърни ленти се проточват, на някои места цяла градина от рози са затъкнати по величествения й стан... аз се покатервам по влажния плюш на мегката й дреха, оросена от нощните сълзи, цалувам я, цалувам ненаситно, лягам цяла върху нея, мириша я, дишам от нейната сила и красота и се радвам, радвам... косата й е малко влажна - тя ме милва и муши главата ми из розите, играе пред мене с лентите си и те блещят, блещят... Пак вуал, пак брилянта блещи на челото й.
Нежно
син, изпъстрен с бели вълни или
нежно
розови къдрави главички е вуала, който окичва милата ми майка сега.
Но светящия брилянт е нещо невъобразимо по сила. Блещи, блещи! Лъчите му са толкова силни, че аз гледайки го кихнах от набрани сълзи в очите и мене, мъничката буболечица ми беше добре от лъчите му, които при светлината си изпускаха и мегка топлина, която топлеше мене, майка ми и всички буболечици - мои братчета и сестричета. Тази дреха най обичам..Тя е най-чудната. Някой път ставам рано и гледам как магически изплаваше из вълните на нежно синкав вуал чудесният брилянт.
към текста >>
Някой път ставам рано и гледам как магически изплаваше из вълните на
нежно
синкав вуал чудесният брилянт.
Нежно син, изпъстрен с бели вълни или нежно розови къдрави главички е вуала, който окичва милата ми майка сега. Но светящия брилянт е нещо невъобразимо по сила. Блещи, блещи! Лъчите му са толкова силни, че аз гледайки го кихнах от набрани сълзи в очите и мене, мъничката буболечица ми беше добре от лъчите му, които при светлината си изпускаха и мегка топлина, която топлеше мене, майка ми и всички буболечици - мои братчета и сестричета. Тази дреха най обичам..Тя е най-чудната.
Някой път ставам рано и гледам как магически изплаваше из вълните на
нежно
синкав вуал чудесният брилянт.
Цялото тяло на майка ми като че потрепваше и като сънлива красива девойка протягаше към него ръце. И в сълзите й пролени през нощта се къпеха лъчите от този брилянт и цялата й дреха тогава заприличваше на нещо невъобразимо прекрасно... Аз се търкалях из това бисерно зелено кадифе, пиех светлото украшение... Мама пееше тогава. Всичко пееше в нея. И сребърните ленти, и розите, и разкошната й дреха с благоуханните цветчета... Тя пееше и в нейните песни аз дочувах копнеж за моя баща, когото аз никога не бях видяла, а заедно с нея пеех и аз, и без да познавам баща си го обичах и плачех от радост, че разбрах нещо за баща си. Той бил цар.
към текста >>
Хвалеше го тя за хубавите подаръци, които й пращаше, за великолепните дрехи, за
нежните
воалови покривала и за дивните диаманти... И в унисон от сладката песен, аз заспивах на раменете й.
Силен цар. Много пъти искали да го убият и изпъдят от Царството Му, но той бил толкова силен, че всичките си неприятели победил, дал ги работници на майка ми, тя да се грижи за тях, като се покоряват на неговите заповеди. Колко го обичаше майка ми! Тя го хвалеше за добротата му, за преголямата му любов и кротост. Наместо да обърне в пустиня страната на неприятелите си, той там насадил градини, паркове и им дал най-сладки плодове за храна.
Хвалеше го тя за хубавите подаръци, които й пращаше, за великолепните дрехи, за
нежните
воалови покривала и за дивните диаманти... И в унисон от сладката песен, аз заспивах на раменете й.
Тихо се движи тя, макар и много бързо, не разваля сънят на никоя буболечка дори. Тя е грациозна и нежна, гостоприемна и милостива е. На колко измъчени души е дала подслон. Колко сълзи е изтрила със своята красота и любов. И на всекиго казва: „Мое дете, мое дете", че.аз почвам да вярвам, че имам милиарди братя и сестри.
към текста >>
Тя е грациозна и
нежна
, гостоприемна и милостива е.
Колко го обичаше майка ми! Тя го хвалеше за добротата му, за преголямата му любов и кротост. Наместо да обърне в пустиня страната на неприятелите си, той там насадил градини, паркове и им дал най-сладки плодове за храна. Хвалеше го тя за хубавите подаръци, които й пращаше, за великолепните дрехи, за нежните воалови покривала и за дивните диаманти... И в унисон от сладката песен, аз заспивах на раменете й. Тихо се движи тя, макар и много бързо, не разваля сънят на никоя буболечка дори.
Тя е грациозна и
нежна
, гостоприемна и милостива е.
На колко измъчени души е дала подслон. Колко сълзи е изтрила със своята красота и любов. И на всекиго казва: „Мое дете, мое дете", че.аз почвам да вярвам, че имам милиарди братя и сестри. Тя и на животните казва „мои деца", че аз не смея вече да скубя вълната на овцете и да развалям гнездата на песнопойците. Напр. вчера каза на един бръмбар: „Ах, мое детенце!
към текста >>
Но после тя е пак милостива и
нежна
.
Че той макар и малък, могъл да хвърчи, а пък аз не мога!... Или спомням си кога понякога мама се разгневи! Ах, страшно е, страшно е да се помисли! Тя плаче, къса дрехите си, цяла се друса, крещи и ни облива с цели потоци със сълзи... Това е когато ние много не мируваме, измъчваме животните, разваляме гнездата на песнопойците или скубеме цветята. Тогава тя ни бие, хвърля ни от коленете си и нас понякога твърде много ни боли главата, а Понякога и тежко боледуваме.
Но после тя е пак милостива и
нежна
.
Като, че нищо не й е било, забравя нашите оскърбления и пак ни милва... Спомням си, а това беше твърде отдавна, казаха, че дойде големия ми брат, който още от рождение бил при баща ни на чужбина. Майка ни тъй се зарадва, тъй се зарадва, че се разтърсва цяла от радост, насмалко не се търкулнах аз, мъничката. И аз се радвах. Мнозина се радвахме и го чакахме с нетърпение, защото ни разправяха, че той бил много хубав, приличал на баща ни. Когато щеше да пристигне брат ни, този наш баща ни изпрати на мама специален рядък диамант.
към текста >>
Ах, колко хубаво блещеше личицето му, колко
нежно
и кротко гледаха очите му и мило се протягаха
нежните
му
белоснежни
ръчици.
Когато щеше да пристигне брат ни, този наш баща ни изпрати на мама специален рядък диамант. Той беше наистина чудесен. Приличен на ясно очертана звезда, той пръскаше около себе си вълшебни лъчи и грациозно се движеше по главата й. Донесоха го бели крилати великани, много хубави и много добри. Той беше едно хубаво бебенце, едно мъничко сладичко бебенце.
Ах, колко хубаво блещеше личицето му, колко
нежно
и кротко гледаха очите му и мило се протягаха
нежните
му
белоснежни
ръчици.
Крилатите гости свиреха на някакви инструменти, които до тогава никой не бе видял и пееха: „Радвай се, ти свещена майко, дойде най-добрият ти Син, дойде братът на твоите деца и спасителят на онези, които грешат. Бащата те благослови, приеми го. Откърми го и дай го на онези, които се нуждаят - на болните той раните ще цери, на онези, които плачат, ще ги утеши, гладните ще нахрани, жедните ще напои, затворниците на свобода ще изведе и мъртвите от смъртта ще възкръснат." И тогава беше голяма радост. Мама пееше. Пеехме и ние, които бяхме очаровани от хубостта му и вярвахме, че Татко го е пратил.
към текста >>
Пак бръмчеха недоволни и зли онези, които мразеха брат ни и баща ни; мама често им пращаше нови дрехи, но те ги изцапваха, биеха се, хапеха се; мама от скърб раздираше дрехата си, плачеше, биеше ги, но те лазеха по очите й, цапаха премяната й и плюеха
нежния
й вуал.
Три дена бяхме потънали в мрак и плачехме за него. Той ни се явяваше понякога и ни казваше да не скърбим, че пак ще дойде и да се готвим, да бъдем добри, да помагаме на онези, които имат нужда от нас, да се молим на баща ни да ни прости грешките, че всички тук сме братя. Животът пак потече по старому. Майка ни пак се кичеше, но скришом ронеше сълзи за Големия ни брат. Ние растяхме, променяха ни дрехите, които често цапахме за голяма скърб на майка ни; тя ни казваше да ги държим чисти, празнични, че като дойде брат ни да ни завари готови.
Пак бръмчеха недоволни и зли онези, които мразеха брат ни и баща ни; мама често им пращаше нови дрехи, но те ги изцапваха, биеха се, хапеха се; мама от скърб раздираше дрехата си, плачеше, биеше ги, но те лазеха по очите й, цапаха премяната й и плюеха
нежния
й вуал.
Често плачеше мама, плачехме всички, които я обичахме, плачехме, защото преди победените се повдигаха, силеха се да осквернят хубавата ни майка като биеха децата й. И ние често се молехме да дойде и ни помогне. И Брат ми пак дойде. За идването му знаеше мама, защото тя пак получи особеният диамант, аз и тия, които и преди го обичаха. Той дойде с прости дрехи, макар че под тях блещеха елмази и струя на живот от чудното царство на баща ми да изтичаше от него.
към текста >>
Очите му гледаха
нежно
и благо.
Сега, той беше много силен, той казваше и ние вярвахме, че отново ще усмири жестоките бунтовници и явно се готвеше за открита борба. Сега ние си съградихме къща, в която се събираме и правиме планове за работа. Майка ни много ни помага. Когато градим, тя ни праща вода, топлина, праща ни ягки стълбове, семена за засяване цветя около къщата, храна в преизобилие и каза ни, че когато бъде готова къщата ще ни прати такива плодове, каквито никога не имало в света. Брат ни, сега беше станал много по-хубав, отколкото преди.
Очите му гледаха
нежно
и благо.
Гласът му галеше като тихо свирене на кавал, усмивката му беше светла и радостна и всичко от него лъхаше на неземна сила и красота. Някои се догаждат, че пак е дошел и ни се надсмиват, че още вярваме, но, ние не ги слушаме и тихичко си работим и помагаме на онези, които имат нужда от помощ, и весело си пеем хубави песни, които ни донесе брат ни от Царството на Татко. Често полазваме по мамините рамене, но Той, брат ни, беше по-голям и по-хубав от мама... При неговото появяване нейните дрехи бяха по-хубави, по-блестящи и по-благоуханни. Вуалът и беше по-нежно синкав и по-ярко блещеше ненагледния елмаз. Като че ли цялата тя беше осенена от неговата красота; песните й по- нежни при негово присъствие и любовта й по-голяма.
към текста >>
Вуалът и беше по-
нежно
синкав и по-ярко блещеше ненагледния елмаз.
Брат ни, сега беше станал много по-хубав, отколкото преди. Очите му гледаха нежно и благо. Гласът му галеше като тихо свирене на кавал, усмивката му беше светла и радостна и всичко от него лъхаше на неземна сила и красота. Някои се догаждат, че пак е дошел и ни се надсмиват, че още вярваме, но, ние не ги слушаме и тихичко си работим и помагаме на онези, които имат нужда от помощ, и весело си пеем хубави песни, които ни донесе брат ни от Царството на Татко. Често полазваме по мамините рамене, но Той, брат ни, беше по-голям и по-хубав от мама... При неговото появяване нейните дрехи бяха по-хубави, по-блестящи и по-благоуханни.
Вуалът и беше по-
нежно
синкав и по-ярко блещеше ненагледния елмаз.
Като че ли цялата тя беше осенена от неговата красота; песните й по- нежни при негово присъствие и любовта й по-голяма. Той ще остане за дълго време с нас и тъй радостни, и пеящи сладки песни, и чакаме времето да отидем в царството на добрият ни баща, с когото после ще се върнем при мама и ще останем да живеем всички заедно завинаги. Исках да разправям още за другите дрехи на мама. Тя има една жълта като злато, друга злато червена, друга бяла, бяла!... Но сега много, много ми се спи, очите ми сами се скпопват за сън и думите ми замират на устата.
към текста >>
Като че ли цялата тя беше осенена от неговата красота; песните й по-
нежни
при негово присъствие и любовта й по-голяма.
Очите му гледаха нежно и благо. Гласът му галеше като тихо свирене на кавал, усмивката му беше светла и радостна и всичко от него лъхаше на неземна сила и красота. Някои се догаждат, че пак е дошел и ни се надсмиват, че още вярваме, но, ние не ги слушаме и тихичко си работим и помагаме на онези, които имат нужда от помощ, и весело си пеем хубави песни, които ни донесе брат ни от Царството на Татко. Често полазваме по мамините рамене, но Той, брат ни, беше по-голям и по-хубав от мама... При неговото появяване нейните дрехи бяха по-хубави, по-блестящи и по-благоуханни. Вуалът и беше по-нежно синкав и по-ярко блещеше ненагледния елмаз.
Като че ли цялата тя беше осенена от неговата красота; песните й по-
нежни
при негово присъствие и любовта й по-голяма.
Той ще остане за дълго време с нас и тъй радостни, и пеящи сладки песни, и чакаме времето да отидем в царството на добрият ни баща, с когото после ще се върнем при мама и ще останем да живеем всички заедно завинаги. Исках да разправям още за другите дрехи на мама. Тя има една жълта като злато, друга злато червена, друга бяла, бяла!... Но сега много, много ми се спи, очите ми сами се скпопват за сън и думите ми замират на устата. Исках да изпея и някои песни, които пееме с брат ни; друг път някога аз ще изпея тези сладки песни, ще поразправя нещо за мама, за речите на милият ми лъчезарно хубав брат, за онова как онези злите млъкнаха посрамени и се крият, как сирачетата пораснаха весели и здрави, болните оздравяха, които плачеха се утешиха и гладните нахраниха, и за онези, които оживяваха от смъртта и пееха с нас весели и сладки песни... А сега лека нощ на всички.
към текста >>
39.
3.2.1.5. Писмо
,
3.2.1. Изповеди
,
ТОМ 26
Оногова с плавните грациозни движения, с благия тих поглед... Видял ли си в дълбочината на очите му, издигнал високо седефен купол, блещи замъкът на душата му; там царедворци непрестанно изливат
нежна
музика, насядали в разкошни цветя и благоуханни както сутрин е благоуханна помежду цъфтящи череши и ябълки... И ти жалиш за него?!
ПИСМО Защо жалиш за брата си? Ти познаваш ли го?
Оногова с плавните грациозни движения, с благия тих поглед... Видял ли си в дълбочината на очите му, издигнал високо седефен купол, блещи замъкът на душата му; там царедворци непрестанно изливат
нежна
музика, насядали в разкошни цветя и благоуханни както сутрин е благоуханна помежду цъфтящи череши и ябълки... И ти жалиш за него?!
О, безумни вие, които жалите за заминалите! Как можете да помислите, че залязващото слънце умира, че захождащата Божествено прекрасна душа погива? В неизмеримото пространство на ефира живее Той, там се излива дивната песен на нежното Му сърце, там сърцето Му, подобно птичка с обсипани с брилянти на небесна роса крилца, в които си играе усмивката на Вечния цар, трепти в песен и незахождаща радост. Помежду нежните трептения на неговия говор се дочува трептението на Бога. А когато се усмихваше седем ангела сияеха на образът му и развяваха златоцветни коси и сладко галеха със спасително благи очи.
към текста >>
В неизмеримото пространство на ефира живее Той, там се излива дивната песен на
нежното
Му сърце, там сърцето Му, подобно птичка с обсипани с брилянти на небесна роса крилца, в които си играе усмивката на Вечния цар, трепти в песен и незахождаща радост.
ПИСМО Защо жалиш за брата си? Ти познаваш ли го? Оногова с плавните грациозни движения, с благия тих поглед... Видял ли си в дълбочината на очите му, издигнал високо седефен купол, блещи замъкът на душата му; там царедворци непрестанно изливат нежна музика, насядали в разкошни цветя и благоуханни както сутрин е благоуханна помежду цъфтящи череши и ябълки... И ти жалиш за него?! О, безумни вие, които жалите за заминалите! Как можете да помислите, че залязващото слънце умира, че захождащата Божествено прекрасна душа погива?
В неизмеримото пространство на ефира живее Той, там се излива дивната песен на
нежното
Му сърце, там сърцето Му, подобно птичка с обсипани с брилянти на небесна роса крилца, в които си играе усмивката на Вечния цар, трепти в песен и незахождаща радост.
Помежду нежните трептения на неговия говор се дочува трептението на Бога. А когато се усмихваше седем ангела сияеха на образът му и развяваха златоцветни коси и сладко галеха със спасително благи очи. Целият той е изтъкан от хармония и цветове. Ах, кога ли и слънцето на моята душа ще изгрее и разкъса сивите тежки облаци на хилядолетни напластения от грях и незнание... Как дивно светят слънцата на самоотвержените души! Коленичила трепти душата ми пред тях и аз не смея да ги приближа, защото слънцето на светлите души ще изгори съединенията на безпросветната ми душа - съединения от тление и незнание.
към текста >>
Помежду
нежните
трептения на неговия говор се дочува трептението на Бога.
Ти познаваш ли го? Оногова с плавните грациозни движения, с благия тих поглед... Видял ли си в дълбочината на очите му, издигнал високо седефен купол, блещи замъкът на душата му; там царедворци непрестанно изливат нежна музика, насядали в разкошни цветя и благоуханни както сутрин е благоуханна помежду цъфтящи череши и ябълки... И ти жалиш за него?! О, безумни вие, които жалите за заминалите! Как можете да помислите, че залязващото слънце умира, че захождащата Божествено прекрасна душа погива? В неизмеримото пространство на ефира живее Той, там се излива дивната песен на нежното Му сърце, там сърцето Му, подобно птичка с обсипани с брилянти на небесна роса крилца, в които си играе усмивката на Вечния цар, трепти в песен и незахождаща радост.
Помежду
нежните
трептения на неговия говор се дочува трептението на Бога.
А когато се усмихваше седем ангела сияеха на образът му и развяваха златоцветни коси и сладко галеха със спасително благи очи. Целият той е изтъкан от хармония и цветове. Ах, кога ли и слънцето на моята душа ще изгрее и разкъса сивите тежки облаци на хилядолетни напластения от грях и незнание... Как дивно светят слънцата на самоотвержените души! Коленичила трепти душата ми пред тях и аз не смея да ги приближа, защото слънцето на светлите души ще изгори съединенията на безпросветната ми душа - съединения от тление и незнание. Не смея да ги наричам братя.
към текста >>
Тогава, ти имаш единение с Божествената Му душа, тогава той слиза при тебе и тез, които го жалят, повява
белоснежните
си криле и слухтящите усещат близостта на близка красота, а това е Той.
Препасан е с морав колан пронизан с милионни сапфири на неизплаканите му геройски сълзи... И невъобразимо бели са неговите криле... Той е млад Бог. И сега той се поучава между строителите на Великото царство - всички любимци на Бога. Не скърбете за него - той е млад Бог. Но, ако вие жалите за него, не лейте сълзите си пред света, а при изгрева на слънцето, при птичките и цветята; когато облаците се гонят из синия ефир да отключат крановете на обилното благословение, или тогава, когато Марс грабне факела си и застане до своята царица и потеглят за нощна стража в милата майка земя... Лейте сълзите си, когато майката притиска младенец на гърдите си, децата заловени на хоро играят весели игри... И тогава, когато селските момичета носят кошници цветя за продан, на които белите мъниста по сплитките се белеят като пеперуди, когато млекарят кара дългоухото си братче натоварено за пазаря, когато орачът оре черните бразди, косачът коси благоуханното сено и жетварка пее дивна мелодична песен на вековна неизплакана горест... Само тогава оплаквайте заминалия любимец при Образа на Бога. Той ще разбере, а не онези доле в света, които никога не са видели тази красота, в която само живее Той.
Тогава, ти имаш единение с Божествената Му душа, тогава той слиза при тебе и тез, които го жалят, повява
белоснежните
си криле и слухтящите усещат близостта на близка красота, а това е Той.
Там, там в тази красота ще отидем и ний. Ще отидем при нашия Отец в светлата дивна градина при златните струи на сладкозвучния ручей, измежду сребърните палми, из висящите златни рубинени гроздове, измежду зреющи слънца с крилати ангели и херувими, облечени в безсмъртна хубост, изпълнени с непреходна Любов, осенени от радостта на Раздавачът на Вечната Правда... И когато ще ни зърнат из млечните облачни вълни, ние ще паднем на колене пред тях, ще прострем ръце за помощ и ще се изкачим на последната стълба при подножието на Царя. И ще бъде радост голяма, и ще бъде песен непредаваема, защото влизаме в Царството на Сина, седящ отдясно до престола... Често аз, чужда на света, тласкана като презряно добиче бягам и се крия из просторните поля, до тъмния бодлив глог, до голия рид, до нападалата горска шума или постелка от златни и сребърни цветя, падам по очи и изплаквам трепетната молитва към моя Създател и Учител... Аз се връщам вече към градината на радостта; змията безсилно съска до мен, отровата й е безсилна, краката й са притиснати в сурова цепнатина на габер и пътя изминат през червеното море, страшният път на огнените вълни и на края на страшната пустиня, където вкусих небесна манна и пих питие на любов. Бавно, но сигурно аз стигам вратата и онзи, който •тогава с огнен меч ме изпъди, сега с разтворени обятия ме зове и чака ме с трепет. Аз виждам купола на Лъчезарния дом... Аз виждам царедворците и чувам арфите на музикантите... Домът где ще си почина, где голите, облечени, играят свещен танец, гладните, наситени, весело подскачат, а нажалените, утешени, пеят песен и разговарят с небесните обитатели.
към текста >>
А пътищата на страшните вихрове разцъфнали в благоуханни сенчести оазиси, под ... сирачето намерило баща си, милва го и провира пръстите си в косата му, цалува го сладко по страните, майка сложила глава на синови скути, пита го где след войната се изгуби, а той я милва и казва: „При Бога"; вдовица намерила любимия съпруг, обкичва го с розови цветя и му шъпне затаена горест на любов и страдания... А там
нежни
годеници хванати ръка за ръка радостно се разхождат из слънчевата ливада на вечната пролет, като че ли никога смъртта не ги е делила.
Там, там в тази красота ще отидем и ний. Ще отидем при нашия Отец в светлата дивна градина при златните струи на сладкозвучния ручей, измежду сребърните палми, из висящите златни рубинени гроздове, измежду зреющи слънца с крилати ангели и херувими, облечени в безсмъртна хубост, изпълнени с непреходна Любов, осенени от радостта на Раздавачът на Вечната Правда... И когато ще ни зърнат из млечните облачни вълни, ние ще паднем на колене пред тях, ще прострем ръце за помощ и ще се изкачим на последната стълба при подножието на Царя. И ще бъде радост голяма, и ще бъде песен непредаваема, защото влизаме в Царството на Сина, седящ отдясно до престола... Често аз, чужда на света, тласкана като презряно добиче бягам и се крия из просторните поля, до тъмния бодлив глог, до голия рид, до нападалата горска шума или постелка от златни и сребърни цветя, падам по очи и изплаквам трепетната молитва към моя Създател и Учител... Аз се връщам вече към градината на радостта; змията безсилно съска до мен, отровата й е безсилна, краката й са притиснати в сурова цепнатина на габер и пътя изминат през червеното море, страшният път на огнените вълни и на края на страшната пустиня, където вкусих небесна манна и пих питие на любов. Бавно, но сигурно аз стигам вратата и онзи, който •тогава с огнен меч ме изпъди, сега с разтворени обятия ме зове и чака ме с трепет. Аз виждам купола на Лъчезарния дом... Аз виждам царедворците и чувам арфите на музикантите... Домът где ще си почина, где голите, облечени, играят свещен танец, гладните, наситени, весело подскачат, а нажалените, утешени, пеят песен и разговарят с небесните обитатели.
А пътищата на страшните вихрове разцъфнали в благоуханни сенчести оазиси, под ... сирачето намерило баща си, милва го и провира пръстите си в косата му, цалува го сладко по страните, майка сложила глава на синови скути, пита го где след войната се изгуби, а той я милва и казва: „При Бога"; вдовица намерила любимия съпруг, обкичва го с розови цветя и му шъпне затаена горест на любов и страдания... А там
нежни
годеници хванати ръка за ръка радостно се разхождат из слънчевата ливада на вечната пролет, като че ли никога смъртта не ги е делила.
Тъй душите им съединени, усмихнати се цалуват и шъпнат благословения. Ето, ние вървим по нанагорнището в дивната наша родина при Безконечната Любов на нашия Отец... Часът удари. Гърмят камбаните, светлее зората. Още няколко крачки мигновени векове и... ние ще стигнем... Там ни чакат ангелите, нашите тук земни братя и сестри. Там ни чака Бог - нашият Учител и Спасител. Напред!
към текста >>
40.
3.3.4. Светло вдъхновение за пресветлата душа на Дафинка [Доганова]
,
3.3. Спомени и размисли
,
ТОМ 26
- Ти ще понесеш бремето на земния живот; на
нежните
си плещи ще понесеш голям товар от човешките създания и никой не ще те подкрепи.
- Но те са тисящи, а ти си сама, ще устоиш ли докрай? Ще останеш ли моя вярна? Ще изтърпиш ли? - Ще изтърпя до край, Господи! Твоето Име ще бъде песен за душата ми и щом Ти си с мене, какво ще ми стори човек!?
- Ти ще понесеш бремето на земния живот; на
нежните
си плещи ще понесеш голям товар от човешките създания и никой не ще те подкрепи.
Чуваш ли, скъпа душо? - Ще изтърпя до край, Господи! - Тогава тръгвай - рече Той, Аз ще те изпратя там, където готови души очакват размъщането на Витезда от божи Ангел, за да се окъпят в новия живот и бъдат изцелени. Твоята ръка ще стори това. И тя, като нежна гълъбица полетя към земята... В една бяла къщичка тя се роди първо чадо.
към текста >>
И тя, като
нежна
гълъбица полетя към земята... В една бяла къщичка тя се роди първо чадо.
- Ти ще понесеш бремето на земния живот; на нежните си плещи ще понесеш голям товар от човешките създания и никой не ще те подкрепи. Чуваш ли, скъпа душо? - Ще изтърпя до край, Господи! - Тогава тръгвай - рече Той, Аз ще те изпратя там, където готови души очакват размъщането на Витезда от божи Ангел, за да се окъпят в новия живот и бъдат изцелени. Твоята ръка ще стори това.
И тя, като
нежна
гълъбица полетя към земята... В една бяла къщичка тя се роди първо чадо.
Още от дете лицето й сияеше като слънце, очите й гледаха благо и усмивката й беше ангелска. От малка тя носеше словото Божие и ето, стана красива девица; лицето й светеше отдалеч и гласът й галеше както галят нежносребърните акорди на сладко-гласна арфа. Работеше тя. От устата й извираше слово благо. Езикът й беше тръст на скорописец.
към текста >>
От малка тя носеше словото Божие и ето, стана красива девица; лицето й светеше отдалеч и гласът й галеше както галят
нежносребърните
акорди на сладко-гласна арфа.
- Ще изтърпя до край, Господи! - Тогава тръгвай - рече Той, Аз ще те изпратя там, където готови души очакват размъщането на Витезда от божи Ангел, за да се окъпят в новия живот и бъдат изцелени. Твоята ръка ще стори това. И тя, като нежна гълъбица полетя към земята... В една бяла къщичка тя се роди първо чадо. Още от дете лицето й сияеше като слънце, очите й гледаха благо и усмивката й беше ангелска.
От малка тя носеше словото Божие и ето, стана красива девица; лицето й светеше отдалеч и гласът й галеше както галят
нежносребърните
акорди на сладко-гласна арфа.
Работеше тя. От устата й извираше слово благо. Езикът й беше тръст на скорописец. Тя казваше делото си на царя, ето тъй: - Както еленът желае водните извори, Така душата ми желае Тебе, Боже. Жадна е душата ми за Бога живаго.
към текста >>
Но един ден,
нежното
земно тяло се прекърши, съсъда на душата се счупи, изтече божествения нектар - душата отлетя.
Тя галеше, утешаваше, бършеше сълзи. В едната си ръка носеше словото, а с другата - хляб и дрехи за гладните и голите. Тя радваше, облекчаваше товар на всяка страждуща душа с всичко, каквото можеше. Често, сама обременена, тя извиваше глава из под тежкия си кръст, за да насърчи, утеши, подкрепи, помогне. Със сетни сили тя летеше тук и там, ръка да подаде, ласкава дума да каже, да насърчи; небето да посочи, за ангелите да разкаже, за Бога да напомни.
Но един ден,
нежното
земно тяло се прекърши, съсъда на душата се счупи, изтече божествения нектар - душата отлетя.
- Ела, чедо мое! - грабна си я Той, Бащата над бащите, Господаря над господарите. - Ела, моя радост, чудна украса на моята вечна градина. И ето от Божественото сърце потекоха към нея струи светлина, която я облече с неизразимо прекрасна дреха. Тя беше несравнимо по-светла и по-прекрасна от предишната, преди да слезе на земята, с което се потвърждават думите в апокалипсиса; дрехите им бяха по-бели от снега, защото се опраха в кръвта на агнето.
към текста >>
41.
1. Планината
,
Глава 5. Гласове, които стигат до сърцето
,
ТОМ 28
Редък планински час, когато синевата на небето се разлива мека и приятна галеща очите, когато
нежния
зефир си тананика сладка песничка, когато красотата на отразяващите се облаци в прозрачните води на езерата се надпреварват и езерните води ти подаряват невиждана хубост и покой.
Не, ние сме пред шеметно издигащите се планински масиви, които виждаме за първи път с всичката заплашителна красота на отвесните планински крепости, със зашеметяващите пропасти, със сипеите по които стъпваш внимателно, с високите върхове покрити със сняг, с цялата тази планинска верига, която се източва като огромна снага величествена и мощна, за да стигнеш до огромните паници - езера, чийто дъна блестят от чистота и камъчетата се четат, до ревящите планински потоци и искрящите водопади, които не хаят, когато се разбиват като снежен облак - имаш първа среща с планината и я гледаш възхитен, очарован, развълнуван - както никога не си гледал едно човешко произведение от архитектурен мащаб. Тогава ние си позволяваме един странен въпрос, чийто отговор подозираме. Ала не сме склонни в тоя час, стъпили на две хиляди метра над морското равнище да слушаме обясненията на модерната геологическа наука, която има данни за всичките геологически епохи и отдавна е съумяла на всичко да даде научни отговори. Да, тази наука знае всичко за произхода, образуването, състава, условията при които тия огромни планински гиганти са били образувани. Целия планински гигант стои пред нас, разпрострял своята огромна снага надлъж и нашир.
Редък планински час, когато синевата на небето се разлива мека и приятна галеща очите, когато
нежния
зефир си тананика сладка песничка, когато красотата на отразяващите се облаци в прозрачните води на езерата се надпреварват и езерните води ти подаряват невиждана хубост и покой.
Какво би могла да ни каже науката и как би отговорила на нашия странен въпрос? С какво тя би разширила и задълбочила нашето усещание и нашето възхищение от величието на планината, която се разкрива пред нас, не само в неповторимата си красота и мощ, но и с нейния вътрешен замисъл, с неотразимата идея, вложена там определена, ясна, жива? Трепваме и излезли от рамките на рационалистическото мислене, невъзмутимо спокойно сега, досущ като учени се питаме - нима обикновеното човешко творение надвишава по замисъл и по определена наситена идейност тоя величествен планински строеж? Чудно, как не сме имали време да помислим върху това! Каква логичност и каква тривиалност в нашия умствен хоризонт!
към текста >>
Планината приема човека като любима майка, люлее го в ефирните си люлки, пее му
нежни
песни, учи го на ред, на чистота, на мекота, на човещина, на хармония, която блика от всеки планински кът, обогатява го с душевни емоции, дава му идея за братство, повдига го до оная висота, където човек се чувствува задължен да обещае, че като се върне в низината ще стане по-добър, по-справедлив и ще постъпва по-красиво.
Идеята за братство там получава своя съвършен облик. Нека спрем до тук и нека минем към съществената част на темата. Планината дали е родена от хаоса и безредието, от катаклизмите станали през милионите години, от страхотните депресии, от апокалиптичния ужас на милионите години?... И всичко това е станало по каприза на природните стихии - този монументален шедьовър?... А е толкова прекрасна и подарява на човека най-възвишения дар - да бъде човек и брат на цялото човечество.
Планината приема човека като любима майка, люлее го в ефирните си люлки, пее му
нежни
песни, учи го на ред, на чистота, на мекота, на човещина, на хармония, която блика от всеки планински кът, обогатява го с душевни емоции, дава му идея за братство, повдига го до оная висота, където човек се чувствува задължен да обещае, че като се върне в низината ще стане по-добър, по-справедлив и ще постъпва по-красиво.
И всичко това излита, извира от разхвърлените камъни, от музиката на скритите реки, от разнообагрените поляни, от водите, които текат накъдето си искат, от върховете, които те гледат мълчаливо и изпитателно. И накрая ти разказват приказка, невероятна история, която ти си готов да я приемеш като напълно достоверна, за да си обясниш рязката промяна - границата на делничността, пошлостта, грубостта дори, които са отстъпили крачка назад. Тук всичко е било поставено грижливо на точно определеното място - тук е имало и план и архитект и милиони работни ръце, и много, много умствена енергия, която е подредила този величествен обект. Какво строителство и какъв живот! Стигаш до думата строителство и най-после с езика на съвременността, полетяваш нататък и даваш воля на въображението и на фантазията - несмущаван от никого, никой не може да ти забрани - поет си и в тая атмосфера, наситена с хармония, скъсваш с установената научна мисъл и с първичната логика на нецивилизован и казваш - невъзможно е тук да е стояла случайността, невъзможно е тя планината -тоя величествен монумент - пирамидите нищо не са пред нея, да е рожба на хаоса и всичко тук да е действувало сляпо, стихийно, безпланово, лишено от архитектурен замисъл, лишено от идейност, от цел. Невъзможно!
към текста >>
От песента на вечерния вятър, до
нежната
мелодия на езерните води; от красотата на скалите и върховете до искрящата хубост на водопадите; от аромата на елите и от всичкото богатство на багри се изтръгваше нечут и вълнуващ трепет, който разкриваше дълбокия и незнаен живот на планината - като шум на много води гласовете й стигаха до човешкото сърце.
Както е невъзможна представата за земята лишена от планини, така е и невъзможна представата, че зад могъщото строителство на природата при изграждането на планините, са стояли само катаклизмите, резките промени на температурите, големите депресии. Всичко това може да се е случило, то е механическата страна на въпроса, механични сили са били впрегнати на работа, ала голямата наука до там ли ще спре? Само механичната ли страна на големите въпроси ще бъде интересна и важна за тях? Нещо друго ще да е стояло зад тях, един велик разум и една архитектурна мисъл, които бавно в продължение на милиарди години са строили един свят като земята чист, красив, здрав, където човекът щеше да живее, да расте и да изгражда великата наука за живота, прогреса, духовната култура. Планината ни гледа кротко и лъчезарно.
От песента на вечерния вятър, до
нежната
мелодия на езерните води; от красотата на скалите и върховете до искрящата хубост на водопадите; от аромата на елите и от всичкото богатство на багри се изтръгваше нечут и вълнуващ трепет, който разкриваше дълбокия и незнаен живот на планината - като шум на много води гласовете й стигаха до човешкото сърце.
Планината ни докосна, отзвучаването бе пълно и богато и ние се понесохме на крилете на времето - страниците бързо прошумяха и книгата се разтвори по магичен начин - трябваше да побързаме, докато миналото лежеше още свежо и недокоснато от дъха на забвението. Минело ли бе то? Твърде живо, за да бъде забравено, обвеяно с чудния аромат на планината, тя ни грабна и покорно сега трябваше да вземем перото и да нанесем следите на онзи богат живот, в който години наред сме участвували. Всичко преживяно бе силно и живо и на разбран език то ни говореше - добре, казахме ние ето, че няма да мълчим. Преживяното дефилираше пред нас, караше ни да изпитваме странно вълнение, което ни връщаше не толкова към формите на едно минало, колкото към идеята скрита в него.
към текста >>
Оттук се открива чудната гледка на Пирин, чийто върхове като бисери са нанизани и блестят сега в
снежнобялата
облачна феерия.
Не си вече същия човек, животът тече в друга гама, мислите и чувствата са станали по-възвишени, по-чисти - нищо лошо не храниш към никого, всички ти са братя, във всички виждаш само доброто и красивото. Не изпитваш гняв дори и срещу ония, които утре ще се опитат да очернят красотата: нищо не те засяга; усещаш само лекотата, ефирната чистота и покоя на планината. Небето се откроява като огромен купол, чийто глъбини дълбоки и недостижими се превръщат на вълшебни светове от които до будното ухо и сърце достигат нечути гласове на непозната музика - развълнуван си до дъното на сърцето и душата, трогнат си от разливащата се красота за която нямаш думи, тонове и краски да изразиш. Когато слънцето се издига високо и вече започва да топли - на Мусала се е случвало дни температурата да стигне до 20 градуса. След песните, които възторжено пееш на върха, слизаш малко надолу и сядаш на поляната.
Оттук се открива чудната гледка на Пирин, чийто върхове като бисери са нанизани и блестят сега в
снежнобялата
облачна феерия.
Гледаш и съзерцаваш тази красота и усещаш как един живот, необикновен и премного нов за тебе ти показва света в нови краски, говори ти за дълбоки и непознати неща и това море от светлина между Рила и Пирин за първи път ти разкрива великите възможности на човека, преодолял личното дребното да гради нов свят, където би могло да се живее по-красиво и по-смислено. От всичките страни, стъпил на Мусала към тебе прелива нещо, за да се излее като скъпоценен нектар в душата - цяла година след това ще живееш с тия мигове и волно фантазията ще те пренася все насам и все на тази височина, за да изживееш не веднаж богатите мигове. “При първи лъч на слънцето вдъхнали ли сте лекий дъх на Мусала” - щеше да пееш през годината и щеше да си спомняш за кристалния въздух, който за първи път си поднесъл на дробовете като най-разкошен обед. Неизброими са картините и усещанията, благата и красотите, които планинските върхове предлагат на човека - какво представляват усилията, докато стъпиш над тях при това щедро, разливащо се богатство!... Нека бъдем пак пестеливи на описания и бликнали чувства и не се отклоняваме от поставената цел.
към текста >>
42.
12. Последните записки на Буча Бехар
,
Д. ЛЕТОПИС ЗА БУЧА БЕХАР (6.I.1903-10.II.1978)
,
ТОМ 28
Само потокът бумтеше, като пролетни води, бистри, чисти, слушам ги, а пейзажите
нежни
-розови смълчани.
Бях на екскурзия. Мъглата се стелеше до селото. А на планината - слънце. Времето меко, приятно. Нова година - безлюдно и много тихо.
Само потокът бумтеше, като пролетни води, бистри, чисти, слушам ги, а пейзажите
нежни
-розови смълчани.
Небето чисто, с оная любима синева. Дар за очите и сърцето. Това е първото ми излизане на планината през 1976 г. След обед към 3 ч. си дойдох.
към текста >>
Студено, ветровито,
снежно
.
3.I.1976 г., събота Топло време. Бях на разходка. Мара беше тук. Лиза, накрая Марчето. 4.I.1976 г., неделя 10 часа сутринта.
Студено, ветровито,
снежно
.
Излязох на разходка в гората. Лиза беше по-добре. 5.I.1976 г., понеделник Снощи валя - студен вятър, побеля земята. Сънувах сън. На улицата излязох, погледнах краката си.
към текста >>
"...е състояние" 28.I.1976 r.f сряда Студено,
снежно
.
Бях при Иванка - при Игнат. Тошко дойде от Хасково. Донесе колет от бр. Ангел - мед, чубрица и бъз - странно днес!... Много хубав мед.
"...е състояние" 28.I.1976 r.f сряда Студено,
снежно
.
Към обяд снежна депресия, силен вятър. 29.I.1976 г., четвъртък Вятърът е стихнал. Ясно, но хвърчат снежинки. 5.II.1976 г., четвъртък Топло в рамо, но влажно. “Ликвидация на века", 175 с.
към текста >>
Към обяд
снежна
депресия, силен вятър.
Тошко дойде от Хасково. Донесе колет от бр. Ангел - мед, чубрица и бъз - странно днес!... Много хубав мед. "...е състояние" 28.I.1976 r.f сряда Студено, снежно.
Към обяд
снежна
депресия, силен вятър.
29.I.1976 г., четвъртък Вятърът е стихнал. Ясно, но хвърчат снежинки. 5.II.1976 г., четвъртък Топло в рамо, но влажно. “Ликвидация на века", 175 с. “Един ден“ 7.8.9.II.1976 г.
към текста >>
Днес имаше нова
снежна
покривка.
Дожаля ми!... 11.II.1976 г. Чуастаувам се добре. Все е така студено. Непрестанно мисля за задачата си.
Днес имаше нова
снежна
покривка.
12.II.1976 г. Студено 13.14.II.1976 г. Наталия си навехна ръката. Сега е с шина. 15.II.1976 г., неделя “Избавена душа“ Андре....... Бях очарована, развълнувана.
към текста >>
Студено,
снежно
, до мостчето бяхме.
Среща с доктора. Писах на Агнеса, сега не може да постъпи Мика в болница поради грипа. Марчето дойде. Канят я в - при сестра й. 14.III.1976 г., неделя Трета екскурзия.
Студено,
снежно
, до мостчето бяхме.
16.III.1976 г., вторник Снощи - Дж. Стайнбек. Чуден е той, толкова близък!... От 4 до 11 ч. в. Разплаках се - за Лиза, за болестта и за това страдание. Господи, Какво ли не обещах, бях като побъркана след един часа съм заспала.
към текста >>
2.I.1977 г., неделя Първата екскурзия -
снежно
, слънчево и приятно - до потоците.
Денят беше хубав и тих. Дойде Боян да ни чисти, по-късно и Наталия. Тя страшно настоява да използувам банята й. Аз не искам и не зная защо - тя иска и настоява упорито, както тя може. Ядосва ме дори и не зная защо иска - непременно - до насилие.
2.I.1977 г., неделя Първата екскурзия -
снежно
, слънчево и приятно - до потоците.
Водите бучаха като през пролетта. Бреговете бяха заледени като сталагмити. Беше меко и се вървеше добре. Прибрахме се към 3 часа. 9.I.1977 г., неделя Тих и слънчев ден.
към текста >>
Тя бързаше за рейса - беше една чудесна,
снежна
екскурзия - бяло и чисто.
В събота Марчето дойде. Уговорихме се за неделя. Сутринта имаше вятър -дъжд и сняг. Въпреки това отидохме, ако не беше тя, нямаше да ида, но тя толкова изжадняла беше за планина. Отидохме. Първия сняг, не беше много студено и стигнахме до нед езерата.
Тя бързаше за рейса - беше една чудесна,
снежна
екскурзия - бяло и чисто.
30.I.1977 г., неделя Времето се изясни. Отидох на Витоша. Забравих котките, беше заледено. С голяма мъка отидохме до поч. ст., върнахме се през гората.
към текста >>
43.
42. Статията „Еделвайс” / П.Г. [Пламен Градющий=Сава Калименов].
,
I. В ТЪРСЕНЕ НА ВИСОКИЯ ИДЕАЛ
,
ТОМ 30
а паданията и повръщанията от пътя пред неочаквани препятствия бяха за него обикновено нещо... Днес, обаче, дълбока мисъл бе набраздила сбръчканото му чело, изопнала бе и направила крайно чувствителни
нежните
корди на неговото сърце и съсредоточила в едно направление всичките сили на волята му.
2-3, май-юни 1925 П.Г. “Изучавайте езика на цветята” Беше дълбока нощ и ни една звезда не блестеше на тъмния небосвод. Човекът крачеше в тъмнината, покрай трапища и препятствия, рискувайки всеки момент да падне и мислеше за своята съдба, която му бе отредила вечно да се скита в тоя мрак. Досега той не бе мислил. До днес той живееше в тъмнината, без да чувствува нужда от светлина; той даже не помнеше да е виждал някога подобно нещо.
а паданията и повръщанията от пътя пред неочаквани препятствия бяха за него обикновено нещо... Днес, обаче, дълбока мисъл бе набраздила сбръчканото му чело, изопнала бе и направила крайно чувствителни
нежните
корди на неговото сърце и съсредоточила в едно направление всичките сили на волята му.
Човекът вървеше и мислеше. А неговата мисъл бе, че той е сам. Никога не ще срещне той това, за чието съществуване узна едва днес и което той, без да подозира даже, бе дирил тъй дълго в тъмата и страхотиите на нощта. Никога не ще дочака нещо хубаво в бъдещето, както не помни нищо подобно в миналото и никога не ще види това - той още не знаеше името на Светлината - за което неговите очи започнаха да се отварят едва днес. Човекът вървеше и мислеше, че е сам, а в същото време над него бдеше непрестанно, вземаше грижа за всички негови работи и направляваше всяка негова стъпка към нещо много хубаво, нещо много светло и красиво, към една велика цел - този, който, без човека да подозира това, го съпровождаше от самото начало на неговото скитничество.
към текста >>
Безкрайни потоци най-
нежна
светлина, която ласкае очите и внася в душата тишината на Нирвана... Божествена музика, която опива и на кротки вълни облива, прониква в цялото същество, преливайки в него живота на цялата вселена.
Спомен, обезсилен и изранен, почувствувал всичката си слабост да се бори и побеждава сам, съзнал неспособността си да разкъса без чужда помощ веригите, които до днес са го свързвали, той лежеше на острите скали и за пръв път от като се помни из дъното на душата му, из потайните глъбини на скритото му съзнание, избликна неудържима, гореща молба, страстен повик, отчаяно обръщане за помощ към Нещо, към Някого, съществуването на когото бе неизвестно за неговия ум и знанието за което се таеше в тия именно съкровени глъбини... “Боже! Боже! " - шепнеше душата на своя тайнствен език. И тия думи раздраха завесата на очите му и той прогледа; скъсаха превръзките на ушите му - и той чу - „Око не е виждало и ухо не е слушало" това, което той видя и чу тогава... Той усети, как веригите, които го сковаваха бавно и леко се смъкнаха и с грохот полетяха надолу, като че ли една грамадна ледна преспа смразяваща неговото сърце мигом се стопи под палящите лъчи, неговите чувства се понесоха свободно и обгръщаха вселената, умът му просветна и доби прозорливостта на ясновидец... Почувствува се далеч от тялото си и свободно, леко, с бликаща на буйни потоци радост се носеше нагоре, нагоре!. ... Впит в небесата снежен връх, чиято белина ослепително блестеше.
Безкрайни потоци най-
нежна
светлина, която ласкае очите и внася в душата тишината на Нирвана... Божествена музика, която опива и на кротки вълни облива, прониква в цялото същество, преливайки в него живота на цялата вселена.
Почувствувала присъствието на нещо велико, душата застана на колене и там, на високия снежен връх, тя видя за пръв път Този, под чието ръководство се намираше - пратеника на Бога, когото тя викаше, а ослепителния блясък на неговите одежди засени чистата белина на снежното пространство и я накара да затвори очите си, за да не бъде ослепена. „Еделвайс! ” Само един момент... само една дума каза той и се изгуби, а душата се почувствува отново, там долу, свързана в телесните вериги и осещаща тежестта на материята. Отново се намери тя в измамните прегръдки на Майя, чийто шум и блясък я ослепяваше и оглушаваше за всичко духовно, за всичко истински реално, като даваше простор на телесните очи да гонят сенките на нещата в измамния свят на преходните форми, но тя донесе в своя телесен затвор толкова светлина, че непознати сили изпълниха цялото тяло на човека, озариха ума му, укрепиха волята му, внесоха топлина и радост в сърцето му. Той разбра, че има нещо, за което заслужава да се живее, което заслужава всички жертви, и което той трябва непременно да намери. В него заговори устрема към борба за победа над това, което му пречеше да върви напред...Той гледаше - пред него блестеше огромно поле озарено със светлина.
към текста >>
Почувствувала присъствието на нещо велико, душата застана на колене и там, на високия снежен връх, тя видя за пръв път Този, под чието ръководство се намираше - пратеника на Бога, когото тя викаше, а ослепителния блясък на неговите одежди засени чистата белина на
снежното
пространство и я накара да затвори очите си, за да не бъде ослепена. „Еделвайс!
Боже! " - шепнеше душата на своя тайнствен език. И тия думи раздраха завесата на очите му и той прогледа; скъсаха превръзките на ушите му - и той чу - „Око не е виждало и ухо не е слушало" това, което той видя и чу тогава... Той усети, как веригите, които го сковаваха бавно и леко се смъкнаха и с грохот полетяха надолу, като че ли една грамадна ледна преспа смразяваща неговото сърце мигом се стопи под палящите лъчи, неговите чувства се понесоха свободно и обгръщаха вселената, умът му просветна и доби прозорливостта на ясновидец... Почувствува се далеч от тялото си и свободно, леко, с бликаща на буйни потоци радост се носеше нагоре, нагоре!. ... Впит в небесата снежен връх, чиято белина ослепително блестеше. Безкрайни потоци най-нежна светлина, която ласкае очите и внася в душата тишината на Нирвана... Божествена музика, която опива и на кротки вълни облива, прониква в цялото същество, преливайки в него живота на цялата вселена.
Почувствувала присъствието на нещо велико, душата застана на колене и там, на високия снежен връх, тя видя за пръв път Този, под чието ръководство се намираше - пратеника на Бога, когото тя викаше, а ослепителния блясък на неговите одежди засени чистата белина на
снежното
пространство и я накара да затвори очите си, за да не бъде ослепена. „Еделвайс!
” Само един момент... само една дума каза той и се изгуби, а душата се почувствува отново, там долу, свързана в телесните вериги и осещаща тежестта на материята. Отново се намери тя в измамните прегръдки на Майя, чийто шум и блясък я ослепяваше и оглушаваше за всичко духовно, за всичко истински реално, като даваше простор на телесните очи да гонят сенките на нещата в измамния свят на преходните форми, но тя донесе в своя телесен затвор толкова светлина, че непознати сили изпълниха цялото тяло на човека, озариха ума му, укрепиха волята му, внесоха топлина и радост в сърцето му. Той разбра, че има нещо, за което заслужава да се живее, което заслужава всички жертви, и което той трябва непременно да намери. В него заговори устрема към борба за победа над това, което му пречеше да върви напред...Той гледаше - пред него блестеше огромно поле озарено със светлина. Сини върхове примамваха неговия поглед в далечината и той радостно закрачи.
към текста >>
Казват, че и днес, хе, там в сините, увенчани със
снежна
корона планини, той може да се срещне, катерещ се с опасност за живота си по заледените, хлъзгави скали и ден след ден, крачка по крачка, от чука на чука - той неуморно се стреми нагоре, скъсвайки все повече и повече разстоянието до
снежните
върхове, чиито бели зъбери се впиват в небето и на които - казват - растял чист и светъл, недокоснат от ничия ръка, неосквернен от ничий земен поглед, белия, девствен Еделвайс!
Човекът вярваше и пееше. Вярваше, вслушвайки се в своята песен и мислеше; „Аз ще намеря този Еделвайс! Ще го диря по всички кътища на света; ще пребродя надпъж и нашир всички места, където той би могъл да съществува, ще проникна в бездните, ще премина ужасните блатни тресавища, ще се катеря без умора ден и нощ по стръмните опасни скали; ще превъзмогна всички трудности и препятствия, които биха се изпречили на пътя ми, ще победя всички изкушения, които биха искали да ме отклонят от целта ми, ще забравя всичко, с което съм живял досега, но аз ще го намеря! ” „Въпреки всичко - може би чак след дълга редица години, може би след най-ужасни страдания, след безбройни падания и неуспехи - все пак, аз ще го достигна! ” И от тогава - той търси!
Казват, че и днес, хе, там в сините, увенчани със
снежна
корона планини, той може да се срещне, катерещ се с опасност за живота си по заледените, хлъзгави скали и ден след ден, крачка по крачка, от чука на чука - той неуморно се стреми нагоре, скъсвайки все повече и повече разстоянието до
снежните
върхове, чиито бели зъбери се впиват в небето и на които - казват - растял чист и светъл, недокоснат от ничия ръка, неосквернен от ничий земен поглед, белия, девствен Еделвайс!
За бял, самотен Връх лъчите слънчеви омайна приказка ми тихичко разказват: “Далеч, далече някъде, там де човешки крак не ще во век да стъпи в небесна синева бял Връх скалисти чуки впива. В хладни пазви сгушен, там Еделвайс самин расте и пие денем слънчеви лъчи, а нощем със светлите звезди говори. Те пращат му в нощта по златни нишки своите усмивки нежни и шепнат кротко своите дивни словеса. Небето, вечно чисто, като бащинска ръка над него се простира и пие той от ясната синевина досита всеки ден. Дарява щастие той, безкрайна радост, облива със светлина ума, изпълва с мощ гърдите на тогова, който го достигне!
към текста >>
Те пращат му в нощта по златни нишки своите усмивки
нежни
и шепнат кротко своите дивни словеса.
” „Въпреки всичко - може би чак след дълга редица години, може би след най-ужасни страдания, след безбройни падания и неуспехи - все пак, аз ще го достигна! ” И от тогава - той търси! Казват, че и днес, хе, там в сините, увенчани със снежна корона планини, той може да се срещне, катерещ се с опасност за живота си по заледените, хлъзгави скали и ден след ден, крачка по крачка, от чука на чука - той неуморно се стреми нагоре, скъсвайки все повече и повече разстоянието до снежните върхове, чиито бели зъбери се впиват в небето и на които - казват - растял чист и светъл, недокоснат от ничия ръка, неосквернен от ничий земен поглед, белия, девствен Еделвайс! За бял, самотен Връх лъчите слънчеви омайна приказка ми тихичко разказват: “Далеч, далече някъде, там де човешки крак не ще во век да стъпи в небесна синева бял Връх скалисти чуки впива. В хладни пазви сгушен, там Еделвайс самин расте и пие денем слънчеви лъчи, а нощем със светлите звезди говори.
Те пращат му в нощта по златни нишки своите усмивки
нежни
и шепнат кротко своите дивни словеса.
Небето, вечно чисто, като бащинска ръка над него се простира и пие той от ясната синевина досита всеки ден. Дарява щастие той, безкрайна радост, облива със светлина ума, изпълва с мощ гърдите на тогова, който го достигне! Безсмъртие дарява, човека в Бог чудесно в миг преобразява и храни с нектар и светлина - с амброзия душата! тоз, който го достигне слънчев лъч от Бога става! Но - стръмен Път бележи диря кървава нагоре всред скали и снегове вледени.
към текста >>
...И
нежно
галят ме и шепнат слънчеви лъчи отново: „Тоз Връх и този Път, и туй небе над тях в тебе се намират, и грее дивно слънце там, а нощем златните звезди омайни приказки разказват.
тоз, който го достигне слънчев лъч от Бога става! Но - стръмен Път бележи диря кървава нагоре всред скали и снегове вледени. И страшни ями зеят под опасни пролези, готови да погълнат всеки миг смелеца. Чудовища ужасни, застанали на стража, непрестанно бдят пред входните врата на тоя Път, готови да разкъсат всеки кой се там яви. И сал пред тоз смиряват се и пускат го отвъд да мине - кой носи златна чаша в ръце и на челото му звезда на победител трепетно сияе.”... Затварям в захлас очи: стенания, люта болка, кървава борба -герой могъщ с усилия свръхчовешки убива ламя огнедишаща на злото; в потоци кръв издига увенчано със звезда чело и в ръка си златна чаша носи.
...И
нежно
галят ме и шепнат слънчеви лъчи отново: „Тоз Връх и този Път, и туй небе над тях в тебе се намират, и грее дивно слънце там, а нощем златните звезди омайни приказки разказват.
С корен впит в скалите твърди и с коронка в небесна синева там вечно Еделвайс цъфти и чака ден уречен, когато твоя дух ще стигне висините. И чака търпеливо, ден след ден - години, векове, хилядолетия; той знае, че скали и пропасти и бездни ще надмогнеш и ламята ужасна ще сразиш...той знае, че кога да е, с твоя Дух ще да се слее и лъч от ярка светлина ще стане! ” Затварям в захлас очи- лъчите слънчеви ме галят: танцуват, пеят и шептят - а пада светлината в мен и виждам бял Връх, Пътека кървава и Еделвайс с коронка впита в небето! П.Г. [- Пламен Градющий / Сава Калименов]
към текста >>
44.
2. „Иде новата култура, новото човечество, новия човек ... “: магнетофонен запис.
,
Борис Николов
,
ТОМ 32
Това е освобождение от привидната действителност.” „Разказите на Чехова, каква свенлива
нежна
обич към страдащите!
Вечно движение, вечни промени - красотата е в тях. Промените разказват за вечния живот, който имаме, и на който принадлежим. Чудна е Истината в която пребъдваме! ” „Научете се да виждате през завесите на времето във Вечността. Научете се да виждате в далечните пространства, в Безкрая, научете се през множеството на формите да виждате единството.
Това е освобождение от привидната действителност.” „Разказите на Чехова, каква свенлива
нежна
обич към страдащите!
Чехов е от малкото благословени писател и до които Любовта се е докоснала. Съвършен художник с фина, благородна линия и умерен, спокоен тон. Прочетете разказите „Ванюша” или „Лещица”, или други от неговите разкази. Хората отрекоха, отстъпиха от Бога, а се поклониха на бесовете. Каква придобивка е това?
към текста >>
” „Удивително, с каква
нежност
се грижат убийците за птичките!
Това е всичко, това е най-важното. Господ не ни е лишил от Своята милост. И тъй като съм затворник, свободен съм. Голяма е утехата на мисълта и чувството. Какъв велик и необятен свят!
” „Удивително, с каква
нежност
се грижат убийците за птичките!
Убивал хора, а над птичките трепери! На какви нежни чувства са способни! Тези хора не могат да гледат страдания, и сами те не могат да издържат на страдания. Света на Любовта, това са всички в които Бог живее. Това е Великото Братство.
към текста >>
На какви
нежни
чувства са способни!
И тъй като съм затворник, свободен съм. Голяма е утехата на мисълта и чувството. Какъв велик и необятен свят! ” „Удивително, с каква нежност се грижат убийците за птичките! Убивал хора, а над птичките трепери!
На какви
нежни
чувства са способни!
Тези хора не могат да гледат страдания, и сами те не могат да издържат на страдания. Света на Любовта, това са всички в които Бог живее. Това е Великото Братство. Да влезе човек в този свят, това е най-важната работа, това е Мирът.” „Колкото по-голяма е жертвата, толкова по-голямо е благословението. През огъня на страданията се минава, за да се придобие вечното благо.
към текста >>
НАГОРЕ