Търсене в текстове за 'да се контролира'

НАЧАЛО

ИЗГРЕВЪТ ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени резултати от текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 1000 резултата в 19 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. СЪДЪРЖАНИЕ

ТОМ 1

8. Пророческа дарба

12. Великото преселение на народите и техният парад пред Великия Учител

17. Втората Голгота и Възкресението на Духа на песента “Поздрав на Учителя”

30. Песни от Учителя, дадени с движения: “Фир-Фюр-Фен” и “Аумен”

34. Цената на всеки ученик в Школата

и военната блокада

10. Симеон Симеонов и благодарността ни към него

14. Асен Арнаудов и чистотата

28. Музикални изяви и търсене на Духа на песните на Учителя

36. Как се защитаваха оригиналите на песните на Учителя

44. Задачата на Ярмила от Учителя за Паневритмията и разрешението й от трите сестри

49. Десятъкът на Господа и десятъкът за Школата на Учителя

52. Рудолф Щайнер и Всемировият Учител

53. На път за Америка – в търсене на Христа при розенкройцерите

59. Теософският конгрес и търсенето на Христа

60. Магдалена и Кришнамурти

76. Из разговорите с Учителя на Седемте рилски езера през месец юни 1942 г.

77. Болшевиките и Всемировият Учител

5. Песните на Учителя и вселяване на Духът Божий

6. Паневритмията чрез Духа Божий се оживотворява в Сила и Живот

8. Любовта е песен, но бракът е изпитание и съдба

4. Как се записваха песните на Учителя

14. Благославяй, душе моя Господа

16. Как Учителят даде песента “Идилията”

18. “Идилията” в село Тополица

24. Българската народна песен

27. Ще се развеселя премного заради Господа

29. Жабата, която донесе материализма

31. Мястото на Баучер се изкупува за “Изгрева”

47. Продавачът на Библии

52. Не наливайте вода в чужда воденица

56. Телеграмата – отговор, който трябваше да дойде

59. Диамантите на евреите и скинията на Мойсея

1. С арфа под бомбите в града Мюнхен

3. Защо Учителят даде песента “Писмото”?

4. Да бих Те слушал Господи!

6. Как Катя Грива разреши задачата си

8. Благославяй душе моя Господа

2. Как се записаха и издадоха песните на Учителя?

6. Как и за какво бе дадена песента “Писмото”?

7. Кога и как бе създадена Паневритмията?

9. Молитвеният връх при Седемте рилски езера

ХI. КОСМОГОНИЯ И СЛОВО НА ВСЕМИРОВИЯ УЧИТЕЛ БЕИНСА ДУНО / студия върху Словото на Всемировия Учител от Д-р Вергилий Кръстев

1. Всемировият Учител Беинса Дуно и България

2. Всемировият Учител Беинса Дуно и българите

3. Всемировият Учител Беинса Дуно и славянството

6. Кой е Всемировият Учител?

7. Космогонията на Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно.

8. Космогонията на Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно.

10. Всемировият Учител Беинса Дуно – Глава на Всемирното Велико Бяло Братство

12. Словото на Всемировия Учител Беинса Дуно в Школата на Всемирното Велико Бяло Братство

13. Школата на Всемирното Велико Бяло Братство

СЪСТАВИТЕЛ И РЕДАКТОР

2. 2_01 Изгревът

ГАЛИЛЕЙ ВЕЛИЧКОВ (1911-1985 )

ТОМ 1

Когато стъпките ви преминат боровата гора и навлезете в акустичното поле около полянката и салона, ухото ви ще долови или пеещи гласове, или бурните акорди на пианото, или красивата и звучна линия на цигулка, или топлите тонове на нечия флейта, а можете да чуете дълбоките и ниски струни на чело или контрабас.

Добрите приятели се бяха

Неподготвените пианисти обикновено се запознаваха с клавиатурата и заучаваха малки етюди или сонати.

Подготвените бяха по- смели - те изпълняваха пиесите на онези майстори на пианистичното творчество, които им допадаха, които обичаха, за да изразят и своя виртуозност.

Между композиращите често се намираха добри специалисти, които предлагаха свой аранжимент и хармонизации на богатия песенен репертоар на Учителя.

Между онези, които слушаха вдъхновеното изпълнение можете да откриете и Неговата фигура.

Ако след концерта изпълнителят можеше да поведе разговор с Него в малката приемна, наред с прецизната оценка и технически съвети, Учителят откриваше незримите светове, откъдето слиза музиката.

Когато има кой да свири, кой да слуша, кой да цени, музиката пробужда неподозирани възможности на съзнанието, което обича повече от всичко хармонията.

Много често до пианото може да видите изправен певец.

Той или се разпява, или се готви за предстоящи изпити, или пропява програмата за набелязан концерт, или изпълнява арии от прочути опери, или навлиза вдъхновено в песните - мантри, за да се потопи в света на великото единство, родина на всяка душа.

Начинаещият не се стеснява да повтаря една и съща фраза, един и същ пасаж, да търси чистотата на интервала, звучността на вокала, да наизустява пиесата.

Навсякъде другаде многократното повторение на пасажите може да предизвика негодувание, но не и на "Изгрева".

Усвояването на всеки такт, всеки мотив, всяка песен, всяка ария се постига след упорит труд.

Има ли певец, който да не се стреми към високите постижения на вокалното изкуство?

На "Изгрева" всеки певец се учеше как да осмисля вокалното изкуство.

Цигуларите винаги се занимаваха с повишено самочувствие, защото Учителят бе цигулар.

Цигуларите не се упражняваха в салона.

Те не бързаха да стъпят на подиума с цигулка в ръка, докато не са си научили урока или пиесата, която трябва да изпълняват.

Достатъчно е да се разнесат няколко акорда или по-смели опипвания на цигулковия гриф и салонът започва да се изпълва.

Според случая Той е или между приятелите в салона, или близо до цигуларя на сцената, за да следи отблизо изпълнението.

Той се интересуваше и от инструмента, и от лъка.

Не скриваше почудата си от чудното звучене на четирите струни, опънати над малкия гриф.

Всеки цигулар задълго помни разговора с Учителя за цигулковото изкуство, за чудодейното изпълнение на именитите световни цигулари.

Той сам показваше как биха могли да се изтръгнат онези тонове от цигулката, които да породят радост и възторг, които да извисят душата и духа, които да даруват здраве и мощ на човека, поел пътя към новия живот.

Всеки цигулар, който е могъл да разговаря с Учителя след сполучливо изпълнение, разбира величието на това изкуство, което е дадено на човечеството като най-разбираем и достъпен контакт до духовните ценности на Битието.

Ако ви се случи да сте наблизо до гората след изгревните часове, ухото ви ще долови изпълнението на паневритмичните музикални упражнения.

Изпълняват се от малък камерен струнен оркестър.

Въздухът, музиката, движенията, милващите слънчеви лъчи вдъхновяват изгревяни, които запяват химни на радост, за да възвестят новия ден.

Изгревяни знаят как да пеят и свирят.

Пеещият "Изгрев" може да ви зарадва и с многогласно пеене, когато изгревяни са събрани в салона да чуят или Словото на тържествените неделни беседи на Учителя, или Неговите утринни лекции.

Тогава ще се уверите, че песента е неделима от Словото.

Словото, облечено с музика, изпята от голямо множество, събрано в озарен от обилна светлина салон, е извор на живот, който възражда духа.

Онези, които веднъж са имали възможността да чуят Неговото изпълнение знаят , че в този утринен час ще има музикална изява.

В такива дни нотните бележници изписват нова песен или мотив - принос към голямото песенно богатство на Школата.

Обикновено Учителят започва своята лекция и най-непринудено разглежда тема след тема, проблем след проблем в светлината на Неговото неограничено познание.

Настъпва момент, когато слиза до катедрата, за да отвори кутията, в която, загърната в меко-кадифен плат е цигулката Му.

След леко, едва чуто настройване, лъкът почва да извлича от нейните струни или странна песен, или игрив мотив, или хармонични арпеджи, които приковават вниманието на целия клас.

Настъпва тишина, която се помни.

Особено когато изпълнението навлезе в своето пианисимо, лъкът едва се докосва до струните и диханието спира, за да се долови тихото, едва доловимо съзвучие на финалните акорди.

Пее с текст, който може да бъде и непознат.

Така се раждат песните, които впоследствие се заучават от голямото множество.

Повторното изпълнение на дадената песен Учителят прави за онези, които са се опитали да нотират изпълнението.

След завършване на лекцията събраните около пианото ученици подемат песента, разучават я такт по такт, докато я усвоят и я запеят с пълен глас.

Такива са паметните дни, когато изгревяни млъкват, за да роди тишината новата музика.

Започват да се редуват репетиционни дни.

Старателно се изучават отделните партии.

Целта е изпълнението да бъде прецизно и с изискана художествена стойност.

На тържествения празничен концерт оркестърът трябва да прозвучи в своята пълнота, а хорът да пее по всички правила на хоровото изкуство.

Този стремеж да се пее и свири на висота привлича гости-музиканти, които дават своя принос за въздействуващото музициране.

Репетициите се провеждат в големия салон, който никога не е празен.

Той никога не се намесваше в работата на диригента.

Той винаги се радваше и на най-малките постижения.

Диригент и изпълнители бяха свободни да работят, за да успеят да подготвят репертоара за тържествения концерт така, че да задоволят и най-изискания

Тържественият концерт се изнася пред препълнен салон.

При топли дни големите прозорци се отварят и музиката литва в простора.

Действително "Изгревът" знае как да пее и как да свири.

То може да ви поведе към китната поляна, светлия салон или малката дървена къщичка.

Ако не одобрите изпълнението, ще кажете: "Изгревът" се учи да пее и свири".

Ако ви хареса, ще кажете: "Изгревът" знае как да пее и свири".

Ако пък у вас затрептят незримите струни на душата, която обича музиката и хармонията, вие ще поискате да заучите нещичко от големия песенен репертоар на изгревяни.

Ако сте се занимавали с някакъв инструмент или сте учили пеене, ще поискате да бъдете един от изпълнителите на тази музика, която за първи път слуша ухото на човечеството.

3. 2_02 Учителят като цигулар

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

През годините, когато столицата ни бе домакин на концертите на световно известни музиканти - цигулари, пианисти, певци и диригенти, между посетителите в залите се открояваше отличителната фигура на Учителя.

Той ценеше изпълнителите, следеше най-внимателно тяхната интерпретация и след концерта даваше своето мнение за нея.

Наред със здравото ритмично чувство, усета за мярка, чистота и красота на тона, безупречната музикална памет и богатата жизненост, Той търсеше в артиста родения инструменталист, певец или композитор, верен на музикалния натюрел.

Голямо значение Той отдаваше на онова музициране, което привлича автора на пиесата като невидим слушател и вдъхновител.

Когато авторът присъствува и одобрява изпълнението, артистът пее и свири безупречно, като дава израз на съдържанието на пиесата и вложената основна мисъл.

От тази гледна точка, концертите за Учителя бяха двойно тържество на видими и невидими посетители.

Кой е Неговият преподавател, който Го е въвел в изкуството на грифа, струните и лъка, ние не знаем.

Но в разговори и лекции Той с увлечение разказваше за добрия педагог и цигулар, който наред с първите уроци към опознаване на цигулката, е свирел със замах и сериозно вглъбяване пред малкото момченце.

По всяка вероятност този педагог е бил един талантлив музикант - чужденец, дошъл в новоосвободената ни родина да насажда музикална култура.

В периода на музикалната подготовка, Негови преподаватели са били още други трима - пак чужденци.

Когато Учителят преминал Атлантика, за да следва в Америка, Той е бил оформен като цигулар и многократно е изнасял концерти в университетските зали.

Той свиреше насаме в своята стаичка, а и тогава, когато Му гостуваха "същества от далечни светове".

Те са отпечатани в отделни издания, съобразно формата и предназначението им.

Далекоизточният напев, изграден от полутонове, четвърт и осминка тонове е оцветен със смекчени възклицания и извивки на бедуин или на древен богомолец.

Учителят го предаваше с точността на изпълнител от далечни епохи.

А за българската песен - весела и тъжна, игрива и възторжена, подчинена на неправилния такт и сплетените лъкови легати - Неговите пръсти, подвижни и пъргави, стъпваха на грифа така, както свирят знатните български гъдулари.

Цигулката като инструмент винаги бе предмет на почуда и удивление.

Много често Той се взираше в грациозните извивки - ефовете, през които отлитаха тоновете, след като са били отразени от овала на странния инструмент.

Най-често Той свиреше с леко докосване на лъка, ползуващ спикатите, летящия лък, а понякога се шегуваше с игривите пицикати на лявата ръка.

Отвори кутията, взе инструмента и почна да го настройва.

Ухото Му търсеше чисти квинти.

Бяхме въведени в странен музикален свят - свят изграден от музикални тонове, богат на съдържание, което само душата може да разчете.

В едва чуто пианисимо, изпълнено с горната част на лъка, напомнящо шепот, долавяхме нежните пориви на едно любещо сърце, търсещо мир в голямата пустиня на живота, където то все още е непознато и неприето.

В разложените акорди, наситени с динамика и мощ, разгъващи се във възходяща хармонична линия, силата на Висшата воля подава ръка на "блудния син", ръководи неговата съдба от свят в свят и дава уверения на неговия дух за успешен завършек на едно драматично битие.

С няколко тържествени акорда разказът свърши.

4. 2_03 Лунен химн

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Имахме добър повод привечер да се съберем в салона на "Изгрева", да споделим известни впечатления и да чуем мнението на Учителя за един филм, озаглавен "Лунната соната".

Мнозина от нас успяха да видят филма и да чуят концертното изпълнение на Бетховеновата "Лунна соната" от световно-известния полски пианист Игнац Падаревски.

Доволни от сполучливата режисура на филма и най-вече от майсторското изпълнение на Падаревски, ние искахме да споделим с Учителя как беловласият и представителен пианист, въпреки напредналата възраст, свири много вдъхновено.

Падаревски бе съвременник на Учителя, познат на концертната публика по всички континенти не само като отличен пианист, но и като общественик - той бе президент на Полската република.

Падаревски бе представителна фигура с благородна осанка, одухотворено лице и прекрасни големи ръце с фини пръсти, за които не бе трудно да се справят с големите акорди на октавите, ноните и децимите.

Във филма операторите нарочно се спираха да снемат както вглъбеното лице, така и ръцете с пръсти, които буквално се плъзгаха по клавиатурата, а не се стоварваха с цялата си тежест, както при много от пианистите.

Един по един, за кратко време ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма.

Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма.

С няколко думи братът нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с особения аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений.

Мелодичният мотив, подчертаваше братът, се носеше като едва забележима нежна светлина сред безброй съзвездия от арпеджи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.

По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и на педалирането му, за да изгради нежната звучност на сонатата - така, както Бетховен е искал.

Учителят слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита:

- А по време на изпълнението Падаревски как свиреше - със затворени очи или с поглед, отправен встрани и нагоре?

- Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори братът.

- Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклоняват неговото внимание.

Така се постига вглъбяване, без което не е възможно музикантът да се докосне до съдържанието на пиесата.

Това се изисква не само от пианиста или цигуларя, а въобще от музиканта-изпълнител - той трябва така да свири, че да привлече и самия автор.

Не само автора - заедно с него трябва да присъствуват и онези невидими същества, които са съдействували за "сваляне на музиката" в съзнанието на композитора.

Такъв концерт е несравним извор на добри преживявания, съзнанията укрепват във вярата и надеждата за доброто и безмерната хармония, така необходими на човешкото общество.

Падаревски е музикален дух, слязъл да помогне на човечеството.

Похвална е инициативата на авторите на филма и добре са сторили, като са поканили Падаревски да бъде изпълнител на прочутата Бетховенова "Лунна соната".

- Освен Бетховен, има ли друг автор, който да има за тема Луната и нейното въздействие?

- Да - отговаря същият брат, - това е французинът Дебюси.

- А има ли възможност да чуем тук, на нашето пиано, изпълнението на тази пиеса?

- Когато разбера кой от пианистите може да изпълнява Дебюси и специално тази пиеса, ще го помоля да изнесе концерт на "Изгрева" - допълни братът.

- Само ние нямаме песен за Луната!

Лунните жители, макар и да са облечени в други лъчисти тела, поглеждат към Слънцето с благодарност и благоговение и се радват на всичко, което носят неговите благодатни лъчи.

Луната се грее на Слънцето, отразява неговата светлина и неуморно работи за добруването на човечеството.

- Нека сега да изпеем с вдъхновение "Химна на Великата Душа"!

От пианото зазвучаха встъпителните акорди на песента и ние запяхме величествения слънчев химн на душите, осъзнали величието на живота, проявен от слънчевите лъчи.

Многогласното изпълнение на песента бе радостният финал на импровизирания разговор за "Лунната соната" на Бетховен.

За наша обща изненада, само седмица след разговора, на "Изгрева" бе изнесен самостоятелен концерт от видна столична пианистка, с програма от Дебюси и Бетховен.

Той покани пианистката в приемната, откъдето тя излезе твърде зарадвана с подарък - новоиздадения сборник от песните.

Ние подразбрахме значението и смисъла на приема - Учителят бе доволен от музиката на Бетховен и Дебюси, изпълнени от даровитата пианистка.

Може би концертът щеше да отлети във вечността като скъп спомен.

Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна луна.

Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво.

Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило.

Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на нежност светлина.

Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в белоснежните му одежди.

Ограден от полусенките на лещака и стройните борове, салонът лъчеше лунна светлина.

Луната внимателно оглеждаше "Изгрева" и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята.

Както честичко се случва, тази вечер закъснях на "Изгрева".

Бързах да се прибера.

Нямах намерение да спирам, и без туй луната изпълняваше превъзходно своето "дежурство" Все пак наминах край салона преди да се спусна стремително с велосипеда си към дома.

Наново изненада!

Облечен най- официално в белите дрехи и с бялата панамена шапка на глава, Той оглеждаше ту лунния диск, ту ширналата се панорама.

Не исках да попреча на лунната идилия и леко свих до пейките.

Учителят ме забеляза, напусна балкона, премина през горницата, заслиза по стъпалата на дървената стълба, влезе в салона, премина покрай катедрата, стъпи на сцената и се поспря до пианото.Всичко това стана бързо и неочаквано.

Успях само да се приближа да салона и застанах до прозореца.

На фона на разлистените лимони, изпълнили плътно сцената, фигурата на Учителя се очертаваше с яснота, макар че единствената светлина бе, все пак, слязла от висините на луната.

Зная, че Учителят не бе школуван пианист, но много обичаше този многострунен инструмент и винаги бе високо оценен посетител на концерти, изнесени от видни пианисти в столичните салони.

Той имаше изработено полифонично чувство, можеше едновременно да изпълнява на цигулката си музикални импровизации и да пее текста на песен, за първи път изпълнявана от Него.

Въпреки това, не скриваше учудването си от придобитото изкуство на пианистите да изтръгват музика от пианото с всички пръсти на двете ръце.

Обичаше не само да слуша пианистите, но и да гледа движението на послушните пръсти.

Понесоха се нежните тонове на мелодична линия, странна и непозната по строеж.

Само с един пръст на дясната ръка, леко извлечената песен прелетя в пространството и бе невидим привет към множеството, слязло от луната.

Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия.

Двугласната песен бе израз на внимание към гостите от луната.

Двугласът завърши, за да започне още по- нежно и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце.

Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи.

Мелодичната линия на химна намираше своя пък между изобилието от хармонични акорди и арпеджи и цялото изпълнение бе под знака на диалог между Учителя и незримите посетители на музикалното тържество.

Учителят освободи педала и последните акорди се понесоха в пространството в бавно отлитащо ехо.

Учителят поостана над клавиатурата замислен, вглъбен, с поглед, отправен към безкрая, сякаш тръгнал да изпровожда незримите лунни гости.

Преди да възлезе по стъпалата, за момент се спря и ме запита:

- Чуваше ли се музиката?

Свирих по възможност най-тихо, за да достигне песента до невидимите същества, дошли като гости на концерта ми, посветен на лунната светлина!

РS. Братът бе Асен Арнаудов, а гостуващата пианистка бе българска еврейка, състудентка на Асен.

5. 2_04 Иде,иде,иде...

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Начален текст на песента: "Иде, иде, иде"

Седми януари 1939 година.

На мен се падна честта да бъда цигуларят на обяда.

На малкия роял бе готова да ме придружава с импровизиран акомпанимент сестра Ирина Кисьова - добра пианистка, отлично владееща песенния репертоар на Учителя.

Скромният, но вкусен обяд разполага.

Те разбраха, че са допринесли за доброто настроение с обяда за коледния празник, приготвен с умение и любов.

Ние бяхме готови да започнем музикалната програма.

Встъплението бе обща песен, изпята от всички.

А това бе обичаната и динамична песен в българска ритмика "Сила жива".

Сякаш живите сили на природата вляха освежителни струи и песента бе изпята с усет към изворите на живота.

След изпълнението на песента Учителят се обърна към мен с въпроса:

- Можете ли да изсвирите цигулково соло, което да не е изпълнявано досега?

Изненадан от въпроса, за момент погледнах сестра Кисьова, а тя шепнешком добави:

- Учителят към тебе се обръща, ако имаш нещо готово, свири!

- Да, имам малка солова композиция, написана в двоен гриф и акорди.

В него се криеше и мелодичната линия.

Непосредствено след заключителните акорди, в същата тоналност, Учителят започна да пее, тактувайки с пръсти по масата.

Първоначално Той започна да пее без думи.

Нашето задължение като музиканти, бе да нотираме мотива.

Нотните листове бяха до нас на пианото, но докато започнем записа, песента бе изпята.

Учителят забеляза, че ние не успяхме да "хванем" изпятото.

Осмелих се и Го помолих още веднъж да започне песента, за да можем да я запишем.

А бяхме привърженици на идеята точно да записваме дадените мотиви.

Поисках Учителят да изпълни още веднъж песента.

Учителят продължи да пее, докато песента не бе нанесена на нотните листове.

- А сега чуйте текста!

И започна, енергично с пълен глас да пее: "Иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, да помага Той, да помага Той".

Нанесохме текста под нотите и песента бе готова за разучаване.

Учителят се обърна към всички в салона:

- Ще можете ли да научите новата песен?

Засвирихме със сестра Кисьова, а с нас запяха всички приятели.

След няколко сполучливи пропявания песента бе усвоена и изпълнявана с нарастващ възторг.

С неколкократното изпяване на новата песен ние дадохме израз на благодарността си и за другите два новогодишни дара от Учителя - двете изключителни беседи за новата 1939 година: "Големият брат", с която бе посрещната новата година, в 24 часа на 31 декември 1938 година и "Малкият брат", държана на 1 януари 1939 година, в 10 часа сутринта.

Преди да се разделим, след питателния обяд и ведрото настроение от новата песен, Учителят се обърна към нас с думите:

- Това е първата част на новата песен.

Втората ще дам допълнително.

Кажете на Асен Арнаудов да ми се обади, за да продължим работата с нотиране на втората част на песента.

По-сетне, след продължителни разговори в приемната с Асен Арнаудов, Учителят даде и втората част на песента с текста "Мощния, Силния, да помага Той...".

Така бе дадена тази възторжена и вдъхновена песен.

6. 2_05 На концерт с Учителя Беинса Дуно

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Най-често Учителят посещаваше концертните зали или изложбените салони с Неделчо Попов, а по-рядко с Борис Николов, Мария Тодорова и Боян Боев.

Разбира се, в залите бяха и мнозина от приятелите, но малцина бяха тези, които Го придружаваха.

Всеки, който бе поел подобен ангажимент и подобно служене, имаше за задача след поканата за концерт или изложба да осигури за посещението на Учителя подходящо и добро място за наблюдение и слушане.

Обикновено се взимаха места на втория или третия ред за малките салони или на централния балкон в средата - в единствената за времето си зала "България".

Когато Учителят се премести да живее на "Изгрева", поради отдалечеността ни от центъра на столицата, където бяха залите за концерти или изложби, то трябваше да се осигури превозът със съответно транспортно средство.

Придружаването на Учителя бе рядка и щастлива привилегия за този, който можеше да осъществи подобна възможност.

В духа на взаимното уважение и ученическа привързаност, всеки от нас полагаше грижи да даде израз на най-добро и изискано представяне в тези зали, където посетителите държаха за спретнато, чисто и добро облекло и поведение - по всички линии издържано и представително.

В това отношение най-изпълнителен бе Неделчо Попов, който имаше грижата далеч преди концерта да се договори с Учителя за деня и часа на посещението и, освен това, да се погрижи за Неговото облекло.

Например, ако Неделчо някъде забележеше някакъв хубав и качествен плат за костюм, взимаше мостри, показваше на Учителя, съобразяваше се с Неговия вкус и тогава купуваше плата и го даряваше на традиционните празници на Братството - Петровден, съборните дни и пр.

За нас, приятелите на Учителя, особено приятно бе да Го видим нейде по средата на първия балкон.

Неговата впечатляваща фигура се открояваше.

Придружаваше Го верният и предан Неделчо Попов.

В такива случаи Той казваше: "Похвално е, че музикантите правят точни рецитали на дадени композиции, когато в областта на философията цитатите се редактират и прередактират и в някои случаи дадени пасажи дори не могат да се познаят от самия автор - това най-вече се отнася до преводната литература.

Докато при музиката дадена композиция се изпълнява с еднаква точност от различните солисти от различни народности, стига музикалната подготовка да е на артистична висота.

В това отношение музикалната мисъл се радва на точна интерпретация, докато Словото претърпява промени, продиктувани от недостатъчните думи и понятия на даден език".

В началото на тридесетте години от века по улиците на столицата бяха залепени афишите за концерта на виртуоза на контрабаса Асен Вапурджиев.

Известен в европейските столици като изключителен музикант и вълшебник на най-грубия струнен инструмент - контрабаса, Асен Вапурджиев изпълняваше не само специален репертоар, на и собствен аранжимент на цигулкови концертни пиеси.

Така в афиша личаха премиерноо изпълнение и на Менделсоновия цигулков концерт, и на други брилянтни миниатюри, които се изпълняваха от световно-известни цигулари, стъпили на концертния подиум в нашата столица.

Афишът за концерта на Асен Вапурджиев ни привлече в залата на "Военния клуб".

Там се намираше най- добър за годините си концертен салон.

Асен Вапурджиев бе познат на Братството от годините, когато се провеждаха съборите в Търново като талантлив син на преподавател по пеене в търновските училища.

За всички посетители на концерта бе известна програмата, в която фигурираше и изпълнение на мотиви от музикалния репертоар на Учителя.

Аранжиментът за контрабас на известната песен "фир Фюр фен" бе един от поредните номера в програмата на концерта.

За времето през тридесетте години, в музикалните среди Братството се ползуваше с името на общество, което е много музикално, високо цени концертиращите артисти, масово посещава концертните изяви.

Освен това, в салона на "Изгрева" музицираха почти всички солисти, инструменталисти и певци, преди да стъпят на подиума във "Военния клуб", зала "Биад" или зала "България".

Музикантите уважаваха Учителя, не се смущаваха от общественото мнение - посещаваха "Изгрева", съветваха се по проблемите на музикалното творчество и всякога искаха своята генерална репетиция да направят в най-чистия и най-угледен салон на "Изгрева", преди да почнат своята концертна обиколка из страната.

Своята признателност и благодарност те проявяваха като изпълняваха част от концертната си програма в салона на "Изгрева".

Не бяха единични случаите, когато тези музиканти искаха да останат в Школата на Учителя - на тях Той казваше, че са определени за концертния световен подиум и им пожелаваше успех.

За тях Учителят бе казал още: "Това са много даровити музиканти, определени от провидението да работят за пробуждане на съзнанието на много същества, родени при различните народи, пръснати по лицето на Земята".

На концерта на Асен Вапурджиев в залата на "Военния клуб" всички

бяхме насядали и заели местата си.

Асен пъргаво стъпи на сцената, настрои контрабаса и започна енергично и със замах да свири първата част на концерта за цигулка на Менделсон.

Слушателите следяха с голямо внимание великолепното изпълнение на бурните пасажи и мелодични кантилени и за голяма изненада на цигуларите, Вапурджиев се придържаше без отклонение към цигулковата редакция, макар че тя бе наложена върху трудния контрабасов гриф.

Той знаеше, че приятелите от "Изгрева" не шумят с ръкопляскане, а дават израз на доволството си със своето мълчание и споделеното "Браво".

Ето, че във втората част трябваше да прозвучи "Фир Фюр Фен".

Асен Вапурджиев настрои контрабаса и започна с широк лък - звучно, тържествено и величествено фортисимо - началните пасажи и мотиви.

Приятелите притаиха дъх, следяха нота след нота познатата им песен и когато прозвучаха полутоновете във втората част на мотива, контрабасът сякаш пропя с такава нежност и чистота, както това би станало от струните на една прекрасна виола.

Вапурджиев успя да изтръгне от дебелите струни на контрабаса нежни звуци.

Последният тон отдавна бе отзвучал, а лъкът на артиста още стоеше върху струните.

Той не бързаше да го свали.

А публиката, изумена от прекрасното изпълнение, продължаваше да се въодушевява от Божествения мотив и не бързаше да прекъсне онова състояние, преживяно от изпълнението на песента.

Асен Вапурджиев вдигна лъка и се поклони пред мълчаливата публика.

Учителят бе доволен от неговото изпълнение, а ние бяхме въодушевени, защото за пръв път на концертен подиум от голям музикант бе изсвирена песен на Учителя.

Учителят обичаше изящните форми на поезията и музиката и предаде голяма част от Словото Господне като музикални мотиви - предимно песни с текст, издържан като възторжена и мъдра поезия и като поучения, проникнати от Бащинската Божествена Любов към ученика.

В този смисъл Школата на Учителя бе един голям дом на душите, решили да посветят живот и бъднини на поезията, мъдростта и музиката - свещен път към дивната и свещена хармония на живота.

В големият дом на "Изгрева" песента бе начало на деня, а всеки ден бе низ от вечните стъпала на еволюцията на душите, поели път към света на светлините, където хората живеят братски - Обетованата земя, към която се стремим всички.

Светът не познава друга мистична Школа, в която песента да е била метод на възпитание и възход.

Пее и свири за учениците на близкото и далечното бъдеще, пее и свири за идното човечество.

7. 2_06 Словото на Великия Учител за Адептите и Учителите от Хималаите

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Тръгнах си, но реших да мина покрай салона и да мерна с поглед прозореца на Учителя.

Имах такъв навик - когато напусках "Изгрева" и слизах в града, където живеех - винаги да поглеждам светещия прозорец.

Но сега беше много късно.

За моя изненада прозорецът светеше.

По едно време Учителят излиза на балкона, оглежда нагоре небето, протяга ръка, поглежда към земята и се прибира.

Трябваше да има нещо друго.

Долавях нещо в себе си - че горе в стаичката Му ще става нещо по-особено.

Реших да остана и да наблюдавам.

По едно време се чу как Учителят настройва цигулката Си.

Изтръпнах - това означаваше, че Той ще свири и може би ще свали и ще даде някоя нова песен.

Мисълта, че аз ще бъда първият, който ще я чуе, ме накара да настръхна от вълнение.

А след това Учителят започна да свири.

Наострих уши и слух, взех молива да записвам.

До мен долиташе мелодия в някакъв източен стил, с източни мотиви, която изобщо не можах да запиша, нито да схвана, нито да запаметя.

Тя се изливаше чрез цигулката - тези мотиви се извисяваха високо като Хималаите и се снишаваха, както са ниски долините им.

След малко прозорецът се отвори, показа се главата на Учителя и каза: "Е, рекох, записахте ли нещо?

След малко продължи: "Имах далечни гости от Далечния изток.

Бяха ми дошли Адепти от Хималаите и Учители от Далечния изток и поискаха да им покажа какво представлява моето Учение и моето Слово, и Новото Учение за Новото човечество.

Нямаше друг начин, освен този, да им се покаже какво представлява Словото на Бога".

Прозорецът се затвори, а аз стоях долу, вперил очи в светещия прозорец.

Тръгнах си към града, Пред очите ми градът светеше, блещукаха нощните му лампи по домовете и по улиците.

Така изглеждат пробудените човешки съзнания, погледнати от Невидимия свят.

Ами как ли ще изглежда едно Божествено съзнание на земята, в човешко тяло, погледнато от Невидимия свят?

Как се намира слънцето през деня?

Светлината на съзнанието у човека на земята определя светлината, с която той се движи в Духовния свят.

Този закон за мен бе ясен.

Но как едно Божествено съзнание, което е проектирано на земята и в тялото на Учителя, се отразява в Духовния свят?

За тях времето е едно, пространството е едно и също за земята и за Вселената.

Духът на Вселената бе Духът на Всемировия Учител.

Духът на Всемировия Учител бе Духът на Неговото Слово.

А Словото Му бе Слово за сегашното и идното човечество.

Онези, които имаха очи, виждаха физическото слънце.

Онези, които имаха духовни очи, виждаха Духовното слънце.

А трети виждаха Божественото слънце.

Всеки виждаше това, което можеше да види.

Словото на Учителя в песен и хармония.

8. 2_07 Опит за отвличане от Школата

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

В София бях назначен като чиновник и с моята чиновническа заплата издържах себе си, помагах на моята сестра да следва немска филология и се грижех за моята майка.

Живеехме бедничко, но нали бяхме вегетарианци, все пак кърпехме и закърпвахме двата края на немотията.

Много пъти съм си мечтал за по-сносен живот, за по-добра заплата, която да ми отвори пътя, да мога да покажа на останалите какво мога и какво умея.

Дойде времето, когато няколко пъти бяха направени опити да ме отклонят от Школата на Учителя. Как?

Като бъда изведен в чужбина, под благородните мотиви за следване в чужди университети и на чужди разноски.

Това бе приемливо за мен, защото като чиновник и с моята малка заплата, не виждах никакво бъдеще и кариера в обществото.

А едновременно с това аз посещавах Школата и от Учителя бях поставен да изпълнявам задачата и ролята на цигулар от младежкия окултен клас.

От една страна имах строго определена задача в Школата, а от друга страна търсех да се изявя в обществото на града.

Поканиха ме да следвам в Австрия, в тамошната музикална консерватория като цигулар.

Ще бъдеш материално добре задоволен и ще се движиш в подходяща музикална среда.

И по този начин ще изпуснеш благоприятните условия, за които си дошъл и си се родил в България.

И с векове, и с вечности ще съжаляваш, че си се разминал с Духа, с Божия Промисъл и с Бога.

Ще се разминеш с Мен и с Школата и с нищо не ще можеш да върнеш назад времето, и с нищо не ще можеш да попълниш тая загуба.

Той се усмихна и ме изпрати, видимо доволен от моят избор.

Аз отидох укротен, смирен и завинаги решен да имам послушание към Учителя.

Минаха още няколко месеца.

Отново се появява предложение да следвам на чужди разноски.

Трябваше само да се съглася, а други щяха да ми купят и опаковат куфарите.

Усетих как едно вълшебно пиленце ми каца на лявото рамо.

Само да посегна с дясната ръка и то ще бъде в ръката ми.

Такъв шанс никога няма да имам в живота си.

Изслушва ме и ме запитва с учудване: "Това знание, което тук ти се дава в Школата, малко ли ти е?

Достатъчно е в този живот да приложиш само един закон от Словото Ми и ще си изпълнил предназначението си на това прераждане между българите.

А във всяка беседа аз давам по няколко закона.

Знаеш ли какви същества от висши йерархии биха дали всичко, само и само да могат да се докоснат и доберат до Великия Учител и до Духа Му?

И друг път да не ме безпокоиш по този въпрос... Време ти е окончателно да се определиш.

Ти не се ли усещаш, че духовете искат да те отвлекат и отстранят от Школата с такава примамка за следване в чужбина?

Хвърлят въдицата към тебе, ти я захапваш, хващаш се, онези оттам дърпат въдицата и нашата рибка от Школата преминава във въздуха и се озовава във Виена.

Като отидеш там и като те видят, ще кажат: "А, каква хубава рибка ни дойде, дай да си я сложим в аквариум, за да си я гледаме и да си я слушаме как ни свири хубаво на цигулка." Въдицата е спусната и рибарят те чака да захапеш стръвта.

Аз не мога да изгоня рибаря, защото ще дойде друг рибар с по-хубава стръв и с по-хубаво предложение за теб.

А ти ще се определиш - ще захапеш ли стръвта или ще се откажеш окончателно от това лакомство за твоите очи и твоите уши!

"Отказвам се, Учителю и оставам в Школата!

И Школата я направих съдба за себе си.

А дали съм успял и дали съм издържал, това може да прецени само

9. 2_08 Пророческа дарба

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

"Пророческа дарба"

Случваше се често да ходя в командировка в провинцията.

Понеже бях млад, моят началник често ме изпращаше по служба - да инспектирам някои застраховки в провинцията.

Така неусетно и съвсем естествено посетих всички градове и бях на гости там, където имаше братски кръжоци в страната.

След като си свършвах работата, аз отивах при тях на гости и отсядах по няколко дни.

Носех почти винаги цигулката си и им свирех братските песни и песните на Учителя.

Така веднъж отседнах в Айтос.

Като научи за моето идване, той ме покани с усмивката, която само той можеше да раздава и каза: "Сега е дошъл братът да ни посвири песни от Учителя".

Въодушевен от похвалите, започнах да им говоря за Учителя и за Словото.

Но тутакси ме прекъснаха и ми казаха: "Брат, това, гдето ни свири, ние не го умеем и за това ти благодарим много.

Брат, това, гдето сега ни говориш и искаш да ни говориш - ние си го знаем, а ако не го знаем, ще си прочетем в беседите.

Ние всички тук сме писмени и четем беседите подред.

Благодарим ти за свирнята.

Но това, гдето искаш да ни говориш за Учителя, ние си го знаем.

Това да го знаеш от нас".

А те имаха метод да се справят с разни проповедници, които идваха често тук при тях.

Преди мене бяха минавали през многото години много възрастни братя да им проповядват, та бяха навикнали на стари проповедници и на младоци като мен.

Един, като видя, че аз наистина много се смутих, пристъпи към мен и се опита да поправи неловкото положение, в което изпаднахме и двете страни: "Брат, да имате някоя и друга дарбица, защото сме в голяма нужда?

А да ходим до София и до Учителя и да Го безпокоим за токова нещо, ни е срам".

"Каква дарба?

" "Ами, да кажем - ясновидство, предсказване, пророчество?

" "Не, нямам такава дарба - сърдито отговарям аз.

- Имам дарба да свиря и мога да говоря за Учението"."Е, щом нямаш това нещо, гдето ние искаме и търсим - остани си със здраве!

Утре пак ще ни посвириш - а искаме от тебе да научим някоя и друга песен на Учителя."

Понеже бях командирован там, в този край, за десетина дни, написах писмо до Учителя, като описвам целия случай, разказан дотук и което е най- интересното - осмелих се да пиша, че за да проповядвам по-добре Учението ще ми трябва пророческа дарба.

Затова исках пророческа дарба от Учителя.

Как съм се осмелил да пиша това, не мога да си представя.

Бил съм много настоятелен, защото тук в Айтос ме прекараха през голямо унижение: да ме свалят от висините на моето цигулково изпълнение на земята и да искат пророчество за личните си проблеми.

Помолих я да предаде писмото на Учителя.

Тогава видях и усетих какво значи големият мой срам пред Учителя.

Срам не срам, трябваше да го преживея.

Вероятно в този живот пророчество няма да ми се даде, а ми се даваше друго, което си бях изработил в друг живот.

Но сега така размишлявам.

А преди това, когато чух, че тези приятели искат пророческа дарба от мен, аз си казах, щом те искат от мен, аз също мога да поискам от друг, да ми се даде дарба за пророчество.

Този друг можеше да бъде само Учителят и никой друг.

Върнах се на "Изгрева".

" Аз горчиво се усмихвам и казвам: "Харесаха ми само музиката и цигулката".

Млъквам и навеждам виновно глава.

Учителят слага десницата на рамото ми и тихо-тихо бащински нарежда: "Е, това не е малко.

Знаеш ли колко хора са ходили там да им проповядват, а нищо друго не им показват.

Това е рядък опит, който е сполучлив засега".

Успокоих се.

Запътих се към гората.

Усетих се като птица лекокрила и не вървях, а тичах надолу през гората.

Аз не тичах, а нещо се отдели от мен, понесе се като хвърчило над главата ми и се зарея в небето като волна птица.

Аз тичах надолу, а душата ми се рееше във висините.

Това усещане и преживяване бе едно и също.

Когато влязох в малката си стая, аз усетих как това небесно хвърчило бавно и постепенно се сниши, стигна до главата ми и влезе в мен отново.

Тогава разбрах, че това преживяване ми бе дадено от Учителя като награда за моята изпълнена задача да занеса песните Му на приятелите в Айтос.

Каква по-голяма дарба от това - да изпълниш една задача, дадена ти от Учителя!

10. 2_09 Дисхармонични състояния сред музикантите

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

С песните на Учителя започвахме всяка беседа и с тях завършвахме.

На общите беседи в неделя - неделя сутрин и в десет часа - свиреше на пианото или на орган обикновено Мария Тодорова.

Понякога се редуваха и останалите цигулари.

Имаше някакъв вътрешен ред и всеки се подчиняваше на него, и всеки знаеше кога и къде да свири.

Една неделна сутрин идва при мен Савка и ми предава, че Учителят ме вика при себе си.

Отивам тичешком, а Той веднага ме пита, без да съм успял да целуна ръката Му: "Носиш ли си цигулката?

" - "Да бъдеш готов да свириш с нея в клас." Аз кимвам утвърдително и излизам тичешком от стаята Му.

Настройвам я, опитвам я, разсвирвам се леко с нея и обратно я поставям в калъфа.

На сцената се намира Мария Тодорова, седнала пред пианото, а при нея с цигулка в ръка е Симеон Симеонов.

Оглеждам ги и се чудя.

Но защо Учителят ми нареди да бъда готов с цигулката, за да свиря в клас?

Докато си мисля и умувам какво означава всичко това, пред очите на всички се разигра една необикновена и неочаквана сцена.

Симеон Симеонов започна да настройва цигулката си, а Мария му дава тон от пианото.

Той я настройва, оглежда я и започва да свири.

Симеон уверява, че тя му е дала точно тоя тон и той по него си е настроил цигулката.

Мария отвръща, че това не е вярно, че тя е дала именно този тон - и с пръстите си удря по клавишите.

Симеон се стресва, подскача и вика: "Сега ми даваш друг тон, а преди малко беше друг." Става скандал пред пълния салон.

Мария му казва, че няма слух и че не може да свири.

Мария не му остава длъжница и извиква: "Аз имам диплома от консерваторията.

Отиди, изучи се и си сложи дипломата на стената!

Винаги преди беседа на Учителя, най-малко 15 минути музикантите свирят, а приятелите от салона им пригласят с хорово изпълнение на песните.

Така всички се тонираме за предстоящата беседа на Учителя.

А сега скандалът разсича въздуха на две, разполовява салона и сцената на две отделни, несъвместими части.

Дисхармония на сцената и скандал в салона пред всички.

В същия момент, аз чувам в себе си думите на Учителя: "Бъди готов да свириш с цигулката в клас".

От крайните редици на салона аз преминавам бавно, качвам се на сцената, отварям калъфа, изваждам цигулката, приближавам се до Мария на един-два метра и казвам: "Сестра, може ли да ми дадете тон?

" Тя ми дава.

Настройвам цигулката си и започваме да свирим заедно.

Хармонията между сцената и салона се възстановява.

Влиза Учителят и започва своята беседа.

Накрая се приближавам към Учителя и Го поглеждам.

Той наведе главата Си към мен и тихичко ми прошепна: "Справихме се отлично с едно дисхармонично състояние в Школата".

Целунах Му ръка и се отдалечих.

Винаги при концертни изпълнения на музиката на Учителя се стараехме да имаме един резервен вариант, който тутакси да попълни някое изневиделица появило се състояние на дисхармония.

А такива винаги се появяваха.

В нашите съзнания ние оставяхме отворени прозорци и врати на онези сили вън от Школата, които влизаха чрез нас и създаваха неразбориите и скандалите.

Винаги се появяваше някое магаре да си покаже магариите или изневиделица изникваше някое теле или някое шиле, та объркваше Божието стадо.

Трябваше да имаме будно съзнание за светлината, която идваше от Словото на Учителя и трябваше да влезе в нас, но понякога прозорците бяха закрити от спуснатите дебели завеси на личния ни живот.

Всеки, според светлината на съзнанието, с което разполагаше, можеше да се справи с възникналата задача пред него.

Имахме и други случаи, с които много трудно можеше да се справим.

Симеон Симеонов бе по професия юрист, беше свикнал да разпорежда и командува в съда и това свое качество го пренесе и на "Изгрева".

Той със своя гръмогласен глас правеше всички съобщения, отнасящи се до музиката и Паневритмията.

Но се държеше с нас като командир и ни пречеше да работим като музиканти.

Някои следваха консерватория, а някои преди години я бяха завършили.

Аз не се стърпявам и отивам при Учителя, като Му се оплаквам от Симеон Симеонов, че пречи на работата на всички музиканти.

Изслуша ме Учителят и Неговият говор в една музикална линия, като че ли беше някаква песен, изпята от Него, долетя до ушите ми и целият ме разтърси: "Ако знаеш само преди тебе колко музиканти той прогони и изгони от "Изгрева".

За Мен е много лесно да го отстраня, но ще загубим една душа за Бога."

Те приеха това разрешение на въпроса от Учителя като голяма задача, която имахме за разрешаване.

Нямаше как - трябваше да го търпим.

Накрая Мария Златева не издържа и му каза: "А бе, брат Симеон, не виждаш ли, че ние музикантите напредваме, учим в консерваторията, а ти стоиш на едно място и вече ни пречиш?

" Това му се стори разумно и той стана ученик на един цигулар.

Започна да напредва.

Ние се примирихме и трябваше да се съобразим с метода на Учителя.

Щом за Учителя важеше този закон: "Да не загубим една душа за Бога", какво означаваше той за нас, учениците, които трябваше да изпълним Волята на Учителя, която бе Воля на Живия Бог.

11. 2_10 Отношение и съзвучие на човешките души към Бога

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

На "Изгрева" бяха изнесени няколко концерта с камерен състав от наши цигулари.

Но понеже не ни достигаха някои инструменталисти, поканихме останалите музиканти от града - от филхармонията или от Народната опера.

След завършване на концерта Учителят ме извикваше лично и ми даваше бели пликове, в които беше сложил по някоя голяма по стойност банкнота.

Той ги беше приготвил предварително и ми казваше: "Рекох, раздайте ги на музикантите".

Аз минавах и ги раздавах подред - всеки приемаше плика, отваряше го, намираше вътре банкнотата, с усмивки показваха, че са оценени по достойнство и прибираха инструментите в калъфите им.

Защо Учителят даваше тези банкноти, включително и на нас, които бяхме на "Изгрева"?

Не искаше да се плаща само на чуждите, на музикантите от града, а ние да поглеждаме и да се изкушаваме.

То може да премине в друга посока - в завист - и да предизвика скрити и потиснати умишлено от нас някои стари инстинкти, които ние в Школата искахме да променим.

Но тези пари се приемаха като особен жест на Учителя.

Защото хармонията се предхожда от хармоничните отношения на душите, които трябва да бъдат в съзвучие, поели пътя към Бога.

На тези концерти се изпълняваха песни от Учителя и пиеси от класиката.

Когато Учителят сваляше и даваше Паневритмията, участвуваха много братя и сестри и всеки един от тях представляваше една брънка и едно звено от общата верига и общия кръг, който трябваше да се заключи и да се свали Паневритмията на земята.

Когато след години споменах това пред един мой приятел, той ми заяви: "Това не е вярно, теб те нямаше." Аз спокойно извадих няколко снимки, на които фотографът бе запечатал мен и няколко сестри, които са около Учителя в салона, където Той даваше първите уроци за разучаване на Паневритмията.

Докажи, че те имало." Братът много се обиди и си тръгна.

Той беше от онези, които повече се биеха в гърдите, отколкото можеха да свършат някаква работа.

Реших, че трябва да оправя отношенията си с него, приближих се и му казах следното: "Брат, когато аз съм бил при Учителя и съм разучавал Паневритмията, теб не те е имало.

И като се съберат двете, ще направим кръга на Паневритмията.

Нали това е целта - да изиграем общо Паневритмията".

Той се усмихна и каза: "Е, така вече може!

Така може да се разговаря с теб".

Така че всеки имаше своята задача, всеки имаше своята роля.

Трябваше да се напише текст за музиката на Паневритмията.

Учителят се спря на Олга Славчева и тя го написа.

Но понеже имаше и други поетеси на "Изгрева", започнаха да ревнуват и казваха, че думите на нейният текст са много елементарни и той не е поетичен.

А Той се усмихна и каза: "Олга Славчева не е писала текста на Паневритмията.

За тази цел дойде едно същество - Асавита, което диктуваше, за да се напишат думите на Паневритмията.

Всички ахнаха от почуда.

Но въпреки всичко, десетки години от този случай, поетесите на "Изгрева" все въздишаха, че те не са написали думите на Паневритмията.

Да, ама Асавита си беше избрала Олга Славчева и затова Учителят беше определил нея.

Въпреки всичко, никой от това поколение не посмя да посегне върху текста на Паневритмията, защото знаеха много добре, че онова, което е дал Учителят, не трябва да се изменя.

Но аз доживях тридесет години след заминаването на Учителя да се яви един младеж, син на наши приятели, да се осмели да напише нов текст на Паневритмията и да го сложи под нотния текст на Учителя.

И понеже разбираше от фотография, изкара го на фотографска хартия, направи го прилично, оформи го като книжка и започна да го разнася насам-натам.

Но понеже ние знаехме как действуваха окултните закони в музиката на Учителя, оставихме този младеж да се запознае лично с тези закони.

Проверете след години живота му и ще се убедите в това.

Казваше се Гриша.

Един от най-надарените и талантливи музиканти бе Асен Арнаудов.Учителят много го уважаваше, ценеше го и се ползуваше от неговия музикален талант.

Той имаше способността като слуша, веднага да запише на нотен лист дадена мелодия.

По едно време виждам Асен Арнаудов върви заедно с Весела Несторова през поляната.

Весела Несторова бе завършила американски колеж, след това бе изпратена от колежа в САЩ и завърши "висше образование.

Връщайки се оттам, тя веднага се включи в братския живот.

Те излязоха в отделна книжка, като главна заслуга в оформянето и съставянето на текста се пада на нея.

Книжката е издадена през 1942 година, като предварително Учителят я одобри и каза похвални думи за изданието.

Аз питам сега, ще се намери ли някой втори умник да съставя свой собствен текст, да подменя оригиналния и да коригира Словото и музиката на Учителя?

Може да опитате.

Стоим с Учителя и наблюдаваме как двамата се разхождат - Асен и Весела - прегърнати през рамо, бавно движейки се в изблик на своето музикално сътрудничество и съзвучие на две човешки души.

Учителят ги разглежда внимателно и продумва: "Ако Асен знаеше, че във Веса е влязъл" баща й и е в нейното тяло и той сега прегръща не Веса, а баща й, никак не би се докоснал до нея".

Аз се вторачвам в тях, искам да видя баща й, който е в нея, но не виждам нищо, а само усмихнатата Весела, която се разхожда с Асен, щастлива и погълната в необикновен разговор.

Учителят продължи: "Добре, че не са ви отворени очите, иначе не бихте могли да се съберете тук на "Изгрева" - не бихте изтърпели да виждате, че вашите състояния се дължат на други, заминали в Невидимия свят същества."

Сега уча за отношенията между музикантите - а това не е шега работа.

Зная за отношенията, които съществуват между великите композитори и големите изпълнители и виртуози - че те стават виртуози тогава, когато се вселяват авторите на техните пиеси в самите тях.

Времето в Школата, представено в един човешки живот е много малко, за да се усвои онова минимално знание, което иска Учителят от нас.

Отначало ми се струваше, че много малко иска Учителят от нас.

Сега разбирам, тридесет години след Неговото заминаване, че Той е искал твърде много.

Отношението се отнася за човешкото съзнание и то само тогава, когато това съзнание е пробудено и в него има Светлина от Словото на Учителя.

Съзвучието се отнася за човешките души, които търсят общение с Бога.

Това съзвучие може да го намерите като знание, да се доберете до него и да го приложите в живота си само чрез Словото на Великия Учител.

Ние бяхме на "Изгрева" и чрез живота си създадохме отношения към Учителя и към Школата.

А дали успяхме да създадем на собствената си човешка душа онова съзвучие, което създава общението с Бога - това може да прецени само онзи, който има общението с Духа на Великия Учител

12. 2_11 Английската кралица играе Паневритмия

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Сутринта на поляната на "Изгрева" ние сме се събрали в кръг.

Музикантите са събрани в центъра на кръга, инструментите са настроени и се чака само сигнал от Учителя, за да започнем да свирим.

Ние засвирвахме, тогава целият кръг се задвижваше и започваше онова небесно тайнство, което бе наречено Паневритмия.

Но сега Учителят стои, мълчи и поглежда от време на време към боровете, които заобикаляха поляната.

Ние виждаме, че има някаква причина, заради която Учителят се бави - също поглеждаме натам, накъдето и Той гледа, но никой нищо не вижда.

Виждаме само зелени борове.

По едно време оттам, накъдето гледахме и нищо не виждахме, се задава една възрастна сестра.

Подпряла се на бастунче и лека-полека пристъпва като костенурка.

Всички я наблюдаваме - музикантите, които сме вътре в кръга и онези, които са наредени по окръжността.

Всички я наблюдаваме, а тя най- невъзмутимо за пет минути премина едно разстояние от шестдесет- седемдесет метра.

Накрая се дотътри до кръга, влезе в него и се нареди, подпирайки се на бастунчето.

Оказа се, че за нея няма партньор, а Паневритмията, знаете, се играе по двама, по двойки и тази баба трябваше да играе със своя неразделен другар - бастунчето.

Учителят ни погледна и даде знак на музикантите.

Ние засвирихме и целият кръг на Паневритмията се завъртя и започна да се движи.

Небесното тайнство се вля в нас и ние бяхме едно общо цяло - музикантите, музиката и движещият се кръг пред лицето на Учителя.

Учителят обикновено играеше Сам и се движеше вътре в кръга, на петнадесет-двадесет крачки от нас - така, че да има еднакво разстояние между нас, музикантите и външния кръг на Паневритмията.

Това можеше да се спазва само когато кръгът бе голям и когато мястото, където се играеше, беше обширно и позволяваше такива съотношения.

След като свършваше Паневритмията, участниците в кръга се поздравяваха, нареждаха се един след друг и се приближаваха към Учителя да целуват десницата Му.

Аз изчаках накрая, защото исках да Го запитам защо трябваше да се изчака тази бабичка.

Казвам бабичка, защото ние всички бяхме много ядосани, че трябваше да чакаме десет минути - пет минути да се появи на хоризонта и пет минути да се приближи до нас и да влезе в кръга.

Тази баба Мария бе рождената сестра на Тодор Стоименов - един от първите ученици на Учителя и председател на младежкия окултен клас.

Целунах ръка на Учителя и проговорих: "Учителю, днес всички от "Изгрева" играхме Паневритмия с изключително вдъхновение, включително и сестра Мария, барабар с нейното бастунче".

Учителят погледна баба Мария, която стоеше настрана, подпряла се на бастунчето, но с една горда осанка, нетърпяща никаква забележка и противопоставяне.

Учителят погледна и Тодор Стоименов, който стоеше редом с мен пред Него и каза тържествено: "Щом и английската кралица дойде да играе Паневритмия, това е знак небесен и земен, че ние ще победим.

Тодор Стоименов се усмихна и усмивката му се разля по цялата поляна.

Аз се обърнах към Тодорчо - така го назовавахме ние младите, защото Учителят се обръщаше към него по този начин.

Той ме изгледа, а аз вдигнах безпомощно ръце: "Нищо не разбирам".

Наведе се над ухото ми, за да не чуят останалите и отчетливо каза: "Моята рождена сестра Мария, която за вас е баба Мария, е преродената английска кралица, от която започва възходът на Британската империя.

Това няколко пъти ми го е казвал Учителят, а сега заедно с теб чухме защо ние ще победим чрез Учението."

Не можех да възприема толкова големи истини само за няколко минути.

Трябваше ми време да обработя всичко това, но първо си казах - това всичко трябва да се запомни.

Няколко дни след това аз непрекъснато го запаметявах, както се учи едно стихотворение наизуст.

След като се убедих и уверих, че съм го запаметил за десетки години напред и за цяла вечност, тогава пристъпих към следващия етап.

Реших да наблюдавам по-отблизо Тодор Стоименов.

Имаше стойка на лорд, а понякога на крал - такива, каквито съм наблюдавал по различните картички, даващи образите на английските крале.

Наблюдавах походката му, наблюдавах движенията му, наблюдавах усмивката му, лицето му.

Това нещо той го носеше в себе си от предишните прераждания.

Никой не бе го учил на такива обноски, но той го носеше в себе си и то извираше навън.

Тази осанка беше израз на една забулена тайна, на едно забележително прераждане в Школата на Учителя.

Тук нямаше случайни прераждания, тук нямаше случайни личности, а всички бяхме дошли от миналото с големия капитал на бележити индивидуалности.

За това всеки един от нас бе различен, неподправен и бе единствено копие, на което не можеше да се подражава, нито да му се извади дубликат и да му се намери съименник, двойник или някаква друга имитация на оригинала.

Всяка една личност беше неповторима и не можеше да се намери друг, подобен на нея образ.

Щом ние приехме Паневритмията като такива личности и индивидуалности и щом накрая дойде и английската кралица да играе Паневритмия, това означаваше, че ние ще победим.

13. 2_12 Великото преселение на народите и техният парад пред Великия Учител

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

"Великото преселение на народите и техният парад пред Великия Учител"

Личности, индивидуалности с такъв вътрешен заряд и сила, че можеха да разрушат цялата Земя, дори и Космоса.

Това бяха онези преродени души и духове, които бяха създали цели цивилизации, епохи и човешки култури на земята.

Когато разговарях с тези братя и сестри, обикновено потръпвах и се разтрепервах - от тях идеше необичайна сила и носеше тътена на вековете.

Имаше една сестра Тереза Керемидчиева.

Тяхната дъщеря се казваше Савка.

Савка беше стенографка на Учителя и съществото, което Учителят допущаше най-близо до Себе Си.

Тереза беше вярна сестра, типичен представител на възрастните сестри, които ние заварихме, когато бе образуван Младежкият клас.

Дори дочака времето, когато Учителят си замина и когато, шест месеца след това - през 1945 година, си замина от този свят и Савка, нейната дъщеря.

Сънувала как Учителят седял на един златен трон и всички народи по земята минавали долу пред Него един след друг в колони и Го поздравявали с възторжени възгласи: "Вечна слава!

На края на манифестиращата колона от всички народи по земята се задава една група от мъже и жени.

Всеки говори и ръкомаха на другия.

Всеки доказва на другия, че е по-горен от него и че никой никого не зачита, защото всеки се смята за най-горен от всички.

Задава се групата, чува се врявата, но като наближили златния трон на Учителя, всички обърнали глава към Него и млъкнали.

Вторачила се Тереза Керемидчиева в тях и какво да види - това било цялото представителство на "Изгрева", така, както тя ги била познавала от двадесет и две години.

Били всички, не липсвал никой, така че това била истинската представителна колона, която трябвало да манифестира пред Учителя като застъпница на "Изгрева".

Във въздуха се носела над главите им цигулковата мелодия на Учителя: "Странник съм в този свят".

Колоната се изтеглила и Учителят отново седнал на Своя златен трон.

Събужда се Тереза, оглежда се и вижда, че това не е сън като другите сънища.

Знае тя от Словото Му, че човек при съня си оставя тялото на леглото си, а чрез своя двойник се извлича от тялото си, напуща го и отива в света на сънищата.

Този свят е така нареченият физико-астрален свят, който се намира на сто километра над земята и я опасва като пояс, широк сто километра.

Знае всичко това сестра Тереза и разбира, че този сън не й се дава току така, че има нещо реално в него, но трябва само да й се разтълкува.

Но после й казва: "Не намирам причина тук да се учудвате на вашия сън.

Те отстояха на "Изгрева", докато се даде Словото на Бога.

Тогава ще стана прав и ще им се поклоня до земята.

В тази груба среда тук, при българите, при тези канари и камънаци, да се посее едно житно зърно от Словото и да се роди нещо като стрък, тук в България - това е цяло чудо на чудесата, не само за земята, но и чудо за Небето.

Затова трябва да им се зачете това, че те отстояха.

Но ако го запазят, съхранят и предадат на останалото човечество, тогава ще им се поклоня до земята."

Сестра Тереза стои втрещена - ни дума, ни звук.

Стои вкаменена като статуя пред Учителя и сълзи започват да текат от очите й.

Учителят се обръща към нея и казва: "Сестра, съберете сълзите си в едно шишенце и ги запазете.

Сестра Тереза пада на колене и облива със сълзи двете ръце на Учителя, целува ги и тихо-тихо се отдалечава.

Сестра Тереза беше германка и ако днес вие видите снимката с нейния образ, ще се убедите, че през нейните очи ви гледа един германски дух, който не бе случаен и нейното присъствие в България и в Школата на Учителя не бе случайно.

Сестра Тереза винаги с възторг говореше за този свой сън, за това, че Учителят бе станал прав да посрещне изгревяните, когато народите на човечеството дефилираха пред Великия Учител.

Казваше това, усмихваше се и отсичаше: "Това можеха да го направят и извършат само онези, които бяха на "Изгрева".

Нейният разказ беше верен, истинен и носеше в себе си непреходността на човешката душа, идваща от вековете, за да присъствува в Школата на Учителя.

14. 2_13 Старинната цигулка на Учителя

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Знаехме от разказите на първите приятели и неговите състуденти, че там Той е свирел много хубаво и е можел да направи кариера на музикант като цигулар.

Знаехме също, че е свирел на цигулка стар модел - такъв, на какъвто се е свирело миналия век.

Но не Го бях виждал да свири на нея.

Случи се така, че Учителят ме извика при Себе Си и ми показа тази цигулка.

После се обърна към мене и ме попита: "Искаш ли я?

Не посмях да кажа нито дума.

Не можех вече да се повърна.

Нямах сили да Му я поискам.

Да, ама това бе сега, в 1940 година.

А по-преди Той е свирел с нея, задоволявал се е с нея.

И кой знае колко десетки години е свирил на нея.

Досрамя ме да се повърна.

Къде отиде тази цигулка, никой не можа да разбере.

Вероятно другите цигулари не се интересуваха от нея, понеже беше стар модел и защото на нея по-трудно се свиреше.

И трябваше да я прибера при себе си.

Но не разреших задачата си - съжалявам и ще съжалявам до края на живота си за нея.

Къде се запиля тази цигулка?

Всички вещи и неща при Учителя бяха обявени на търг чрез заложна къща и бяха продадени на наши приятели по наше настояване.

Събраните суми от продадените вещи трябваше да отидат при държавата, за да се изплатят глоби и лихви от неплатените данъци на Братството.

Онези в бъдеще, които искат да се занимават с ръководство и да създават общество, трябва до най-малки подробности да се запознаят с тази история, защото ще повторят същите грешки на предишното поколение.

И така вещите бяха раздадени, като предварително всеки бе дал някаква сума.

Аз бях отделил една голяма сума, внесох я и с нея откупих хармониума, който беше в салона и на който се свиреше по времето на Учителя.

Но какво беше учудването ми, изненадата и след това огорчението, когато разбрах, че вместо моето име бе сложено друго име - на някого, който уж е платил за хармониума.

Дълги години този хармониум беше в дома на Петър Филипов - близо тридесет години - и никой не свиреше на него.

Той там се съхраняваше.

Дано в бъдеще дойде някой музикант, който да свири на него и дано имате отново условия да си служите с него в някой голям салон.

Това бе хубав инструмент, първокласен инструмент.

Но този приятел едва ли знае историята й - че Учителят още от младите Си години е свирил на нея, може би към двадесет години.

А това не е малко за един инструмент - да се свири на него от един голям майстор.

А да се свири толкова години Великият Учител с един инструмент, това също не е малко.

Казвам го сега, след като отдавна съм осъзнал грешката си, че не прибрах цигулката, която Учителят ми предлагаше.

Тази цигулка трябва да се прибере, да се знае чия е, кой е свирил с нея и да остане тя за следващото поколение.

Аз не можах да разреша тази задача.

През време на продажбата бяха предложени и откупени четири-пет цигулки, които се намираха в стаята на Учителя.

Къде отиде тази цигулка за мен остана загадка неразгадаема.

Дано до края на живота разгадая тази загадка и дано поне разреша една задача с тези цигулки.

В Школата има един закон - ако един не може да свърши една работа, изпраща се втори.

Ако и той не може да я свърши, изпраща се трети, четвърти и т.н., но накрая десетият ще я свърши.

Дано вторият след мен я свърши.

Ако не той, десетият ще я свърши.

Написах и есе за Учителя като цигулар.

Това бе моето виждане - на един обикновен ученик, доколкото може да обхване със своето човешко съзнание частица от светлината, излизаща от Мировото Свръхсъзнание на Великия Учител - Беинса Дуно.

И така, едната от четирите или пет цигулки, която бях откупил, предадох на един представител от следващото поколение.

А що се отнася до цигулката на Учителя - Неговата цигулка, на която Той свири през време на цялата Школа, за мен остана една велика неразрешена задача къде е тя.

Аз не можах да я разреша.

Остава вторият след мен във веригата, да я разреши.

Ако не я разреши той, ще я разреши онзи, който ще бъде десети по ред.

Разказах ви и за това, как човек трябва да бъде с будно съзнание, защото може да пропусне мигове и моменти в своя път, когато трябва да разреши една задача, за която е дошъл в Школата на Учителя.

15. 2_15 Духът на Истината и часовоят с цигулката

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Ние в тази сутрин и в този момент сме насядали на една пейка около Учителя и разговорът е весел и непринуден.

Чувствуваме се отлично, с разположение и в хармония към всекиго са нашите души.

Душите ни се веселят - те правят общение с Бога на земята.

Това е привилегия неземна и ние го усещаме вътре у нас и отстояваме това свое право - да бъдем в близост с Мировия Учител - къде осъзнато, къде неосъзнато.

Къде с ревност, къде със старание и неотклонност да бъдем в близост с Него.

По едно време някой каза: "Вижте кой се задава?

" В далечината, между боровете се зададе едно старче, което се движеше доста живо, подпирайки се с бастун.

Изведнъж ние млъкнахме, разговорът с Учителя секна и по някаква вътрешна команда се загледахме натам.

Учителят също го наблюдаваше.

То се приближаваше към пейката, на която бяхме седнали с Учителя.

Като наближи на десетина метра, започна да говори със силен глас: "Ей, здравей, Петре, какво правиш?

Живи бяхме да се видим.

А бе, чувам, че наш Петър станал Учител, та отдавна се канех да те видя.

" Той вече се приближи на два метра от нас.

Учителят също мълчи и го гледа безучастно, все едно че гледа един стълб - неодушевен и случайно изпречил се пред нас.

Ама аз съм твоят съученик от Николаевка, та ние седяхме на един чин с теб в училището.

" Учителят мълчи, гледа го и нищо не казва.

Ние се обръщаме и го наблюдаваме как се отдалечава от "Изгрева".

А Петър Дънов умря на деветнадесет години".

Не се чува нищо.

Чувам вечността как се откроява от Небитието.

И как Вселената ни обхваща със своето могъщество на Духа Господен.

Учителят ни поглежда.

Изведнъж аз се виждам как съм застанал прав, а до мен е изправен калъфът на цигулката.

Учителят ме поглежда, става и си тръгва.

След няколко крачки той спира, обръща се, изглежда групата, която стои неподвижно на пейката и мен, часовоя, който съм застанал мирно, с цигулка при нозете.

Изведнъж някаква сила като вихър излезе от тялото ми и се зарея във висините.

Усетих лекота, мускулите на тялото ми се отпуснаха и аз вдигнах и прегърнах цигулката.

Приятелите също се раздвижиха.

Учителят се обърна и продължи пътя към стаята Си.

Онзи Дух, онзи стражеви Дух, който бе пристигнал - с огнен меч бе застанал до Учителя, за да охранява онова Слово, което трябваше да бъде изречено от Великия Учител.

Това Слово бе Духът на Истината, който бе в Него и бе дошъл часът и времето, когато този Дух на Истината трябваше да свидетелствува за Себе Си.

Затова дойде стражата Господня - да засвидетелствува и тя за Истината.

Урокът е предаден за онези, които са ученици.

Какво означаваше числото деветнадесет?

Тук имаше някаква загадка, която трябваше да се разгадае.

Аз нямах знанието за тази задача.

Но минаха години, Учителят си замина от земята и аз не успях да го чуя от Неговите уста.

Един ден попадам на една беседа и без да искам се зачитам.

Учителят тълкуваше и даваше познания за кабалистичното значение на числата от едно до 20.

Това е един цикъл, един завършен цикъл, в който всички земни начинания се реализират и приключват.

От числото 19 започва една друга еволюция с други измерения, с които се работи само в Духовния свят.

Те бяха дадени в друга проекция - в по-високо отправление на човешкия дух, който се стреми към висшите селения на Духа Господен.

Това за вас е също една задача за разрешаване.

Друга загадка, която трябваше да разрешавам, беше задачата за онзи стражеви Дух, който бе влезнал в мене, който беше ме изправил, беше ме изпънал като струна и беше ме заставил да хвана пушка за почест - онази хватка, която прави всеки войник, когато пред него преминава знамето на полка, знаме на честта и храбростта.

Аз бях застанал на стража с моята цигулка пред онзи миг, в който Духът на Истината реши да свидетелствува за Себе Си чрез думите на Великия Учител.

А когато засвиря, търся онова общение с Духа Господен, при Когото само музиката на Учителя може да ме заведе!

16. 2_16 Пълководците от миналото

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Братството е на поредното си лагеруване на Седемте езера на Рила.

Палатките са опънати край Второто езеро, а някои от тях са се покатерили отдясно и отляво на езерото.

Тази година бяха дошли много туристи и гости от града.

Бяха насядали около Второто езеро, отпочиваха си.

Те наблюдаваха нашия порядък и живот в планината с любопитство.

" - 'Учителю, този е един от най-големите хирурзи в София." Учителят го оглежда внимателно и казва: "А знаеш ли кой е той?

Затова сега е дошъл като хирург между българите, за да си изплати кармата.

И като ги реже със скалпел - сега ги лекува.

Мечът, който има от миналото, сега го използува като скалпел, но вече за доброто на враговете си, като ги прави свои ближни, като ги лекува".

Около мен има две сестри, които слушат и разтреперани Го питат: "Учителю, ама щом е дошъл между българите и сега ги лекува със скалпел, значи, това са онези, които е посичал със своя меч." - "Точно така - заключава Учителят.

- И единият има нужда да си изплати кармата и другите имат нужда да им се помогне.

Така единият плаща, другите приемат и кармата на този народ се смекчава и отива към добро." Стоим като зашеметени.

Не знаем какво да мислим, какво да правим и къде да се денем.

Това трудно се възприема и трудно може да се смели с нашия човешки ум.

Дойде време да играем Паневритмия.

Ние, музикантите, се наредихме в средата на кръга и засвирихме.

Кръгът на Паневритмията се задвижи.

Гостите се престрашиха и се присъединиха да играят с нас.

Накрая, след като свърши Паневритмията, една от двете сестри, които слушаха горния разговор, се приближава към Учителя.

'Учителю, ама да знаеш как музикантите свириха вдъхновено, особено оня брат с бялото шалче.

Така хубаво движеше лъка, че бях захласната в него И не можех да отделя очите си от него".

Аз дочувам разговора от няколко метра и се усмихвам лекичко.

И знам кой го подари и на чий врат то стои сега.

Учителят ни оглежда, ние музикантите сме около Него и чакаме реда си, за да целунем десницата Му.

Учителят отвръща на сестрата: "Днес този брат музикант движи лъка на цигулката, свири ви и вие играете Паневритмията.

А сега вместо меч - държи лък на цигулка." Сестрата се разплаква: "Ама Учителю, това е много жестоко, не мога да го възприема."

"По-добре е сега да държи лък, отколкото да отиде в света, да вземе меч и да сече отново глави" - отсича Учителят.

" - "Дошъл е в Школата, защото навремето е бил бич Божий, а мечът му е бил даден да изпълни Волята Божия и да очисти една проказа между тогавашното човечество.

Изпълнил я и сега идва тук, за да изплати кармата си и да освободи съзнанието си, като приеме идеите на Бялото Братство.

И тогава, и сега, той изпълнява Божията Воля."

Учителят спира да говори, поглежда ме многозначително и леко се усмихва.

Сестрата се успокоява.

Познавам го и сега.

А дали ще го позная утре?

След няколко дни беше паднала мъгла и ние се бяхме сгушили в палатките.

Едвам се ориентираме по пътеките.

В такива случаи се събирахме на приказка и разговори на различни места или в някоя от по-големите палатки при кухнята.

Случи се така, че ме срещна един брат и ме поведе към една група.

Братята и сестрите бяха насядали и очакваха брата, да им гледа на ръце и да покаже своето знание по хиромантия.

Аз тръгнах с него, но в мене нещо се съпротивляваше.

Братът гледаше ръцете им подред и казваше онова, което виждаше и знаеше.

Всеки, комуто той гледаше на ръцете, беше свободен и си тръгваше към палатката.

"Дай си ръцете!

" - "Не ги давам" - казвам аз.

И докато се усетя, той хвана едната ми ръка, обърна дланта ми, за миг се взря в нея и извика: "Това е невъзможно!

" Аз се стреснах.

"Не може да бъде - повтаряше на глас хиромантът.

- Такова нещо не може да съществува.

- отсече той.

- Отиваме да питаме Учителя, тръгвай с мене!

" Аз се дърпах, но той беше много як и силен и направо ме повлече.

Аз също не бях слабак, но се съгласих.

Заварихме Учителя да пие чай от едно бяло канче.

Поклонихме се и той, хиромантът, поиска разрешение да постави един въпрос.

Учителят ни изгледа и каза: "Изложете си въпроса!

"Учителю, вие знаете, че аз се занимавам с изучаване на хиромантия.

Погледнах ръката му и що да видя?

На едната му ръка умствената и сърдечната линия се пресичат, като мистичен кръст, като жива Голгота.

Не може да бъде такова нещо.

Учителят ни погледна, обърна се към мене: "Покажи си ръката!

" Аз я подавам и Учителят я разглежда.

Братът казва: "Не може да бъде." Ето, виждате ли как се пресичат двете линии тук?

Щом се пресичат - значи може.

Било е това, което е трябвало да бъде.

На този кръст, навремето, той е разпъвал мнозина, а сега този кръст е на ръката му и е в него.

Сега той ще се разпъва заради онези, които навремето е разпъвал на външния кръст.

Навремето такава е била Волята Божия - да ги разпъва, а днес е Волята Божия да се разпъва заради тях.

Така ще се разплати.

И навремето е свършил една работа за Бога и сега трябва да свърши една работа за Бога.

Навремето кръстът е бил вън от него, а сега е вътре в него.

Сега ще се разпъва на него всеки ден заради другите.

Затова го има и трябва да го има.!

Учителят посяга отново към чая и решава да пие.

Като видя, че е изстинал пожела да му донесат топъл чай от термоса.

Сестрата, която Го обслужваше, му наля топъл чай.

Това бе същата сестра, която присъствуваше на предишния разговор за пълководеца от миналото и която задаваше въпросите.

Тази сестра се казваше Савка Керемидчиева - една от стенографките на Учителя.

Щом е могло - сега ще е теглило."

Ние се оттеглихме в мъглата.

Поисках обещанието му - никому да не разказва за това.

Годините минаваха и той като ме наблюдаваше, казваше: "Добре си, добре се разпъваш на кръста.

Ще сполучиш да се разпънеш докрай.

Непрекъснато бях сред тях, носех проблемите им и страдах заедно с тях.

Понякога ме се вдигаше високо кръвното налягане, понякога получавах сърдечни кризи.

Но нямаше как - трябваше да вървя по своя път.

Отново ме срещна хиромантът: "Абе ти не разбра ли - като одумваш толкава много хора и се вреш насам-натам, гдето не ти е работата, и се разправяш с тези хора, чиито мисли те връхлитат и ти яздят кръвоносните съдове, с пипалата те обхващат и ти смучат енергията - те ти вдигат кръвното налягане и те ти причиняват сърдечните кризи." - "Знам, знам, но по друг начин не може.

Най-ужасното бе, когато "Изгревът" трябваше да се опразни за броени месеци и на негово място да се построят легации и посолства.

Аз имах юридическа подготовка и тичах непрекъснато, за да им оправям документите.

Ту ме лъжеха, че имат документи, но накрая се разбра, че са живи бракониери, които живееха без всякаква юридическа документация.

Накрая длъжностното лице ми се оплака: "Да знаеш, тия дъновисти така са ми омръзнали, че не мога да ги гледам.

Защото всяка нощ ми се явяват насън и не мога да спя от тях.

Висят над главата ми и всеки иска своето си от мен." Аз го изгледах ужасен.

Приятелите се молеха денонощно и търсеха помощта на Учителя.

Когато Небето иска да постави един човек на една длъжност, чрез която да изпълни Волята на Бога, такъв човек трябва да има пряко общение с видимия и с Невидимия свят.

И този човек стриктно трябва да изпълнява повелята на Духа Господен.

Този чиновник не осъзнаваше своята роля и своята задача.

Аз мълчах и не смеех да изкажа знанието си по този въпрос.

Накрая ми каза: "Аз виждам, че не всички имат юридическо право да получат апартаменти и гарсониери, но искам по-бърже да ми се махне това задължение от главата, за да се родя.

Освен това, и правителството иска да разреши този въпрос най-безболезнено и по най-задоволителен начин за всички заинтересовани." Аз отново мълча и не смея да му кажа кой движи всичко това.

Накрая, когато всичко се приключи каза: "Днес приключихме.

Аз се родих.

От утре излизам в годишна отпуска." Напускам общината и отивам в дома на онзи, който току-що бе получил гарсониера и който нямаше никаква документация, но чиновникът от общината му даде право да я ползува срещу минимален наем, докато е жив на земята.

Тя се отваря и пред мене застава засмяното лице на онзи приятел.

Посреща ме с думите: "Да знаеш, днес се родих, получих гарсониера.

Разглеждам му гарсониерата.

Има вода, парно, баня - в сравнение с неговата барака, това е дворец за него.

Казах му: "За теб настъпи и е дошло Царството Божие на земята." Усмихна се.

После ме погледна сериозно и каза: "Да приемем засега, че това е така."

Някаква невидима голяма метла измете "Изгрева" - всички бараки, всички сгради, включително и салона, който отдавна бе заключен с катинар и затворен за нас.

Някаква невидима могъща ръка от Небето беше размахала тази метла, помете и на нейно място съгради новите здания на руската легация.

Ние всички се родихме за една нова епоха.

Само че не осъзнавахме каква е тази епоха и не осъзнавахме, че сме се новородили.

Това беше най- голямата ни беда в тези времена и най-голямата задача, която всеки от нас трябваше да разреши.

17. 2_17 Втората Голгота и възкресението на Духа и на песента

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

"Втората Голгота и възкресението на Духа и на песента"

Беше му нанесен побой от нарочно подготвен и изпратен човек.

Случило се бе така, че и Учителят нарочно се беше освободил от всички присъствуващи и сам прие ударите на яростни юмруци върху лицето Си.

След няколко дни се появиха последиците - пареза на дясната ръка и на десния крак.

Не можеше да движи дясната Си ръка, а десния крак го влачеше.

Не можеше да говори.

Беше засегнат и езикът.

Учителят, ако решеше да продума, фъфлеше, не можеше да говори.

Накрая разбрахме - успя да продума: "На Рила!

" За часове Братството се приготви за Рила и на следващия ден една лека кола откара Учителя до село Говедарци, а оттам - до хижа "Вада" бе прекаран с каруца.

От Вада Той поиска сам да върви.

Отначало сам влачеше крак и с часове ние се изкачвахме нагоре.

През време на изкачването ние се движехме с Него, но така, че нашият забавен ход приличаше на хода на костенурка.

През този преход се случиха доста интересни епизоди, в които действуващите лица бяха братя и сестри.

Техните епизоди, които ще бъдат разказани от тях, говорят, че нашето изкачване не беше разходка - това беше пътят към Голгота.

Това беше първият етап, когато Учителят трябваше да понесе след побоя кръста на съвременното човечество.

Пристигнахме горе, опънахме палатките и нашият лагер се оформи.

Ние имахме строго определен порядък на нашите редовни лагерувания на Седемте рилски езера.

Всеки знаеше своето задължение, защото да се организира и поддържа животът на стотици хора не беше лесна работа.

Учителят се намираше в палатката Си, а сестра Савка бе тази, която се грижеше за Него.

Всички мълчаха, нямаше песни, нямаше беседи, нямаше Паневритмия.

Направихме опит да изпеем някои песни, както това правехме винаги, но гърлата ни бяха затворени и заключени.

Можехме само шепнешком да произнасяме молитвите си.

Учителят отначало не можеше да се храни и сестра Савка с малка лъжичка Го хранеше с течна храна.

Не можеше да преглъща - беше трудно и мъчително.

Савка си водеше дневник за всеки ден от състоянието на Учителя.

Всеки ден тя му подаваше едно тефтерче и Той с молива, с ръката, която не можеше да движи, с мъка отбелязваше по една чертичка.

След две седмици написаните чертички на савкиното тефтерче започват да оформят думите.

Обръща се към Савка и казва: "Да отидем да се разходим до чешмата." Савка Го поглежда с изумление и когато Учителят става и тръгва напълно свободно, без да има някаква следа от парализата на крака и на ръката, тя възкликва: "Ах, Учителю, Вие възкръснахте!

Учителят излиза пред палатката, приятелите Го виждат и един вик от гърдите им се изтръгва: "Учителят оздравя!

Запъти се към чешмичката и камъка до нея.

Изведнъж всички запяхме Неговата песен "Поздрав на Учителя":

донесе мир и Светлина.

Тази песен е по текст и музика на сестра Елена Казанлъклиева.

Пеехме за себе си, за радостта, която слезе от небето и осия душите ни и ние отново почувствувахме, че живеем и че сме с нашия Учител.

Един от приятелите - фотограф - щракаше с фотоапарата и засне това историческо, събитие на второто Възкресение.

След половин час Учителят стана и се върна към лагера, придружен от възторжените възгласи на приятелите.

На следващия ден Учителят каза: "Време е да слизаме в града!

По-добре е да Го свалим долу в София.

Тук няма какво да правим.

Всички ще ни упрекнат впоследствие в безразсъдство и глупост, че сме оставили Учителя тук да умре".

Решават възрастните приятели да свалят Учителя в София, намират кола, а за да се свали надолу е необходима носилка и започват да уговарят младежите да Го свалят на ръце.

Като научихме това, ние младежите се разбунтувахме и се възпротивихме.

Но някаква сила ни накара да не позволим свалянето Му.

Скочихме, въоръжихме се с тояги и застанахме около палатката на Учителя на стража и готови за бой.

Ние бяхме млади, здрави и по брой преобладавахме над възрастните приятели.

Накрая старите братя отстъпиха и казаха: "Добре, но вие поемате отговорността, ако се случи нещо на Учителя." Казахме: "Приемаме".

Поставихме по двама часовои да дежурят с тоягите си ден и нощ пред палатката на Учителя.

Да, направо като часовои.

Отначало на всички им беше смешно, но после ги достраша от нас, като видяха как караулният началник развеждаше и сменяше часовоите.

До палатката допускахме само Савка и сестрите, които се грижеха за Учителя през тези дни.

" Да, това беше втората Голгота.

Ако преди 2 000 години евреите чрез римляните разпънаха Христа, то сега българите чрез своите представители се опитаха да убият Великия Учител.

Аз никога няма да забравя през целия си живот и ще нося през вечността онова изказване на Учителя, което Той лично, Всемировият Учител, направи пред мен на "Изгрева": "Ако преди 2 000 години беше дошъл Синът, сега дойде Бащата!

" Аз имах единствената привилегия да чуя това изказване от Него.

По-късно тези думи ги предоставих и на други приятели, но те не можеха и не знаеха кога и как да цитират това изказване.

Да, преди- 2 000 години беше изпратен Синът, а сега тук, при българите, е дошъл Бащата.

Сега присъствува Бог на земята, а преди 2 000 години беше дошъл Синът - Христос.

И чак когато Исус Христос бе разпънат на Голгота, след това, на четиридесетия ден, беше изпратен изкупителят - Святият Дух върху учениците Му.

А сега бе дошъл Божественият Дух, бе дошъл Господният Дух, бе дошъл Христовият Дух, тук бе Святият Дух на Словото.

Сега всичко бе тук, в Него.

И българи, изпратени от нечиста сила, се опитаха да Го премахнат и убият.

По-късно, в частен разговор, Той каза: "Както бяха посегнали върху Мен и ако си заминех, то от България и от българския народ нямаше да остане ни следа на земята.

Ако еврейският народ навремето трябваше да плати за разпъване на Сина, то българският народ днес трябваше също да плати и трябваше да изчезне от лицето на земята.

Но Бог не ще позволи втори път да бъде разпънат Христос."

След като се върнахме в София от Рила, носехме в себе си частица от присъствието на онзи миг, в който Учителят отново се върна във вече оздравялото Си тяло.

Тогава приятелите започнаха да си спомнят един след друг, че всеки от тях без да иска е присъствувал в даден момент от онова събитие, което се отнася до покушението върху Учителя.

Оказа се, че покушението върху Учителя има предистория, има причина, има и съответен повод.

И че събитието в същия ден се е предхождало от различни събития и случки, наглед дребни и случайни, които ако се подредят последователно от участниците в тях, ще се види ужасната картина.

И тук, което е най-важното, тези политически и военни организации изповядваха и провеждаха чужда идеология и оттам - те бяха представители на чужда политика и на чужди интереси.

Това бе направено за да се попречи на Всемировия Учител да работи в обединения целокупен български народ в неговите земи.

Защото Освобождението на България се дължеше на Бялото Братство и на това, че Учителят трябваше да слезе на земята.

Ние знаехме какво означава всичко това, но мълчахме и не смеехме дума да продумаме никому, за да могат да преминат времената и да изтече времето на тези събития, а с него - мътилката и тинята от това тресавище.

Но понеже Великият Учител бе дошъл да донесе Словото Си за българите и за славянството - няколко пъти, пред различни приятели, по различно време, по различни поводи - Той бе казал: "Руснаците ще забият червеното знаме на Райхстага".

Те знаеха много добре какво означават думите на Учителя, но мълчаха и наблюдаваха развоя на събитията.

И те се завъртяха и отидоха към своя финал, както ги бе определил Великият Учител.

Божията Правда трябваше да бъде приложена и някой трябваше да я приложи.

Точно в този момент болшевишка Русия изпълняваше Волята на Бога и прилагаше Божията Правда на земята.

Това бе второто Възкресение на Духа Христов и Възкръсването на

Това бе нашият поздрав от песента на Учителя, изпята на "Извора на двете ръце" при Седемте рилски езера след Възкресението Христово и появяването на Великия Учител отново между нас.

И когато братята и сестрите запеят тази песен, аз винаги се пренасям в онези години и в оня миг на свещенодействие, което изпитвахме с тази песен към Духа Господен - Духа на Силите и на Обновата.

18. 2_18 Кой управлява света?

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Не можеш, дори да искаш, да сложиш и да положиш образ върху образ - не можеха да се покрият, нямаха почти никакви допирни точки.

А че бяха на "Изгрева", че бяха на едно място, това се дължеше само на Учителя.

Само Неговият образ, Неговият Божествен Дух можеше да крепи това множество от разнообразие в едно прилично съжителство.

Всеки носеше своя отпечатък върху лицето си.

И само онзи, който можеше да чете и имаше знание за това, разчиташе всяко едно лице.

По челата си ние носехме невидим отпечатък, носехме онази "дамга", нанесена с горещо желязо, с което бе означено приобщението ни към даден господар.

Нали така господарите с нажежена дамга отбелязваха по гърдите на животните, че те са тяхна принадлежност.

И по нашите чела и физиономии беше отпечатана онази невидима "дамга", показваща кой от каква Школа иде.

Само Словото на Учителя можеше да ни обедини.

Имаше един приятел, на чието,лице и образ беше строго отпечатана тази "дамга".

Той се казваше Иван Антонов.

Ако погледнете неговия лик, отпечатан на фотография, ще се убедите в правотата на казаните по-горе мои думи.

Занимаваше се с много приложни окултни науки.

На "Изгрева" и в Братството пое да изпълнява най-неприятната служба: по време на беседа да стои на вратата на салона и да не пуска никого, след като Учителят е влезнал и почнал да чете беседата.

Всеки закъсняваше и влизаше, когато му скимне и когато му е угодно.

И не стига това, ами закъснелият приятел си търсеше удобен стол и място да седне.

Минаваше през редиците и се нарушаваше тишината, приятелите се разсейваха и се пречеше на Учителя да говори.

Накрая Учителят не изтърпя и каза: "Няма ли един от вас, който да застане като пазач на вратата и да не пуска никого след Моето влизане?

Но да бъде пазач до края на Школата." Целият салон мълчи.

Изведнъж Иван Антонов става и казва: "Аз ще бъда този пазач!

Ако някой се опиташе да отвори, то насреща му се показваше лицето на Иван Антонов и то в такъв вид, че онзи се уплашваше и побягваше.

Веднъж една сестра отива да се оплаква на Учителя: "Учителю, разбирам да се постави едно куче за пазач, ама това куче не е пазач, а звяр.

Учителю, не можем ли да подменим този звяр с някое друго куче?

" Учителят се усмихва и казва: "Не може, сестра.

Другите кучета са поставени да вършат друга работа.

А тук на това място е необходимо именно такова куче, за да бъде страж на Школата.

Вие, знаете ли, сестра, какви ангели с мечове охраняват Царството Божие и не допускат никой да влезе в него?

Затова се казва, че Царството Божие насила се взима." Учителят вече е строг, сестрата се покланя и заднешком излиза, а ние, свидетелите, стоим и мълчим.

Веднъж той, Иван Антонов, прочита в един вестник как се хули и клевети Учителят и е толкова възмутен, че отива с вестника при Учителя, показва му го и изказва своето възмущение.

Освен това, той иска разрешение от Учителя да напише отговор на автора и да го насоли този автор и да му покаже, че всичко това е лъжа.

Учителят го изслушва внимателно и казва: "Ако ти искаш, можеш да му отговориш и да напишеш статия.

Но на Мен не ми е позволено да отговарям на лъжите и клеветите срещу Мен.

Истината не се защитава, тя само се проявява.

Нали ти си пазачът на салона, когато се дава Словото Божие?

Иван Антонов кимнал с глава и казал: "Да, ама аз ще му покажа моята Истина!

Но нали взел позволение от Учителя, все някак се е наредило.

Нашите приятели й се радвали, а онези, другите, се възмущавали от красноречието на Иван Антонов и казвали: "Виж ги, тия дъновисти.

" А Иван Антонов купил много броеве и разнесъл безплатно по всички вестници, по всички издателства и видни политически личности в София.

Друг път, в друг вестник, пишат отново против Учителя като Го обвиняват, че Той се меси в политиката на България и с това се бърка в политическия живот но страната.

Какви ли не грехове се изписваха и се хвърляха върху Учителя!

Но когато ставаше въпрос за политически обвинения, нещата ставаха много сериозни.

Тези писания във вестниците можеха да предизвикат някои политически среди, които да използват властта си и да ограничат дейността на Братството.

Имаше години, когато полицията спираше събори, вършеше арести на някои приятели по донесения на различни злосторници.

Иван Антонов чете този вестник, после се ядосва и накрая кипва от яд.

Как няма да кипва от яд, когато това не е вярно.

Защото Учителят цял месец е горе в стаята Си и никого не приема през този период.

Накрая, той се престрашава, качва се по стъпалата и чука на вратата на горницата, там, където Учителят живееше.

" Той Му показва вестника и написаното срещу Него, възмущава се и иска разрешение да напише статия и да обори тази лъжа и клевета, че уж Учителят се меси в политиката на страна.

Учителят, изправен пред него, разглежда вестника и казва: "Рекох, това което пише в този вестник, не е лъжа и не е клевета!

Затова няма да отговаряш на този вестник.

А че тази душа е успяла да се домогне до Истината и да разбере и проумее, че аз съм Този, който ръководи Света - това значи проблясък и светлина в съзнанието на този автор.

Така че, той се е домогнал до Истината.

Затова няма да отговаряш на този автор и на този вестник!

Иван Антонов стои като статуя, изваяна от ръка на ваятел с Божествен дар.

Тръгва си той за дома, на все пак решава, че на този, гдето е писал във вестника, не трябва току-така да му се размине.

Решил, че все пак трябва да отиде в редакцията на вестника и да го поздрави за неговото прозрение.

Взел вестника, запътил се към редакцията и намерил там автора на статията: "Ти ли си този, който е написал тази статия?

" Брат Антонов му казва: "Да знаеш, това което ти си написал в тази статия е чиста Истина и в нея няма нито капка лъжа." - "И аз така мисля - отговорил авторът на статията.

- Но да знаеш колко писма получих, че съм написал лъжи и клевети." - "Аз пък ти казвам, че си казал Истината - и Учителят Дънов също смята така.

Затова сега аз ще ти изсвиря на моята цигулка една песен от Учителя - "Кажи ми ти Истината".

Онзи журналист го гледа втренчено, а Иван спокойно отваря калъфа на цигулката и му изсвирва мелодията.

След това му я изпява: "Кажи ми ти Истината, която носи свобода за моята душа." След като свършил песента, брат Иван го поглежда и вижда, че онзи със зяпнала уста го слуша.

"Ама ти знаеш ли, че тази песен много ми хареса!

- "Ами как няма да ти хареса, когато ти си казал Истината - че тази страна се управлява от Великия Учител.

Ама да ти кажа, не само тази страна, но и целият свят се управлява от Учителя." - "Това не мога още да го проумея." - "Когато го проумееш, напиши го, но в по-голяма статия, а аз ще дойда да ти изсвиря по-дълга песен от Учителя.

А сега да се разделим по живо по здраво." Иван Антонов си прибира цигулката, протяга ръката си, здрависват се и се разделят.

Учителят казва: "В този живот е голяма привилегия някой да се добере до Истината и да се доближи до Духа на Истината".

Учителят се усмихва.

19. 2_19 В чии ръце е съдбата на света

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Цялото Бяло Братства през 1939 година е на Седемте езера на Рила.

Това бе най-голямото излизане на Рила и лагеруване там през време на цялата Школа от двадесет и две години.

Бяха се качили на езерата повече от 700 човека.

Непрекъснато сутрин и вечер се движеха кервани с коне, които възлизаха нагоре, изкачваха багажите, а след обяд се връщаха и понякога сваляха багажа на тези, които се прибираха.

Преди да тръгнем за Рила, на една своя беседа Учителят каза: "Тази, 1939 година, е последната благоприятна година за Бялото Братство.

Който иска да се възползува от нея - да се качи на Рила.

Друга благоприятна година няма да имате скоро.

Тези думи на Учителя предизвикаха голямо оживление и радост във възрастните братя и сестри, на които им се искаше да доживеят като стогодишни тази благоприятна година.

Но ние младите, като им направихме сметка, им доказахме, че трябва да доживеят 130-140 години, та да дочакат въпросната 1999 година.

Тогава всички решиха, че най-правилно е да изпълнят съветите на Учителя и да се изкачат на езерата през тази днешна 1939 година.

Затова - който искаше и който можеше - се качи.

И кой каквото можеше и умееше - успя да вземе от благословенията на Духа Господен, Който се изявяваше през тази година.

А да знаете каква само външна дисциплина и каква вътрешна дисциплина имаше всеки един от нас, горе на езерата?

А да знаете каква голяма Паневритмия ставаше там?

Нея година Паневритмията се играеше на Третото езеро, а след това се прехвърлихме и на езерото, наречено "Бъбрека".

Там имаше голямо плато и голяма поляна и всички спокойно се разполагахме.

Кръгът на Паневритмията беше голям и имаше място да се разгъне правилно по своята окръжност.

" Поглеждам натам и какво да видя.

В една редица на 30 метра от кръга се бяха наредили в права линия 50-60 коня.

Това бяха онези коне, с които конярят Янко превозваше багажа и продуктите от село Говедарци до Седемте езера.

По вратовете им бяха закачени различни по големина звънци и така брат Янко се ориентираше къде са намира конското стадо.

Но сега, когато дойдохме за Паневритмията, поляната беше пуста и нямаше никакъв кон.

Те бяха чули оркестъра и музиката на Учителя и тихо се бяха приближили към нас, но кой беше този незнаен техен водител и ръководител, който ги нареди един до друг - на два метра разстояние от кон до кон, по права линия от около сто метра?

Стоят и ни наблюдават.

Само от време на време се вижда как се махат опашките им във въздуха.

Значи, те ни бяха наблюдавали през време на Паневритмията и бяха слушали музиката на Учителя.

Къде бяха техните ездачи и воини?

С тези мисли се приближавам към Учителя, целувам Му ръка и казвам: "Вижте, Учителю, онези коне, които са се наредили на парад и гледат нашата Паневритмия." Учителят се обърна, погледна ги, усмихна се и каза: "Вие сте свободни!

" И конете тутакси се размърдаха, обърнаха се като че ли по команда и започнаха бавно да се отдалечават.

" "Това означава Небесния парад на Небесното войнство, което управлява сега света.

Те дойдоха да засвидетелствуват пред Великия Учител мощта и силата на своя меч.

А за това, че тези коне бяха послушни през цялото това време, като награда, в следващия живот тези същества ще се родят не като коне, а като човеци." Стоя и гледам ту Учителя, ту отдалечаващите се коне.

Опитвам се да запомня всичко това.

В момента не мога да го проумея - това ще го проумявам след години.

Но непременно трябва да го запомня.

Повече Братството не се качи на Рила.

Съпровождаха ги военните новини от фронтовете на воюващите страни.

През тези години ние не бяхме безучастни към събитията и много пъти говорехме пред Учителя и Го запитвахме как ще се развият събитията.

НАГОРЕ

1.1604640483856