Търсене в текстове за 'Мислене за себе си'

НАЧАЛО

ИЗГРЕВЪТ ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени резултати от текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 1000 резултата в 21 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. СЪДЪРЖАНИЕ

ТОМ 1

6. Словото на Великия Учител за Адептите и Учителите от Хималаите

7. Опит за отвличане от Школата

14. Великата симфония на теменужките

20. Цигулката на Игнат и запалената клечка кибрит от Учителя

21. Зловещият вой на сирените, бученето на самолетите и тътенът на Преизподнята пред лицето на Бога

23. Хлябът наш насущний – музика за гладните деца

24. Воят на самолетите, свистенето на бомбите, грохотът на взривовете и реквием за две империи

25. Заключителният акорд на симфонията за плътта и Духа

28. Слово за музиката на Великия Учител

29. Слово за музикалното творчество на Великия Учител

38. Запазената светла точка в съзнанието

39. Ризата на латвийците

40. Заключената врата и стълбата пред лицето на Бога

41. Учителят готви общ обяд за изгревяни

43. Архитектурен план за благоустройството на “Изгрева”

48. Свещените думи на Учителя за ученика

1. Чужди по дух хармонизации

3. Откраднатите хармонизации

Божествен концерт на Земята и Божествен концерт за Небето

10. Симеон Симеонов и благодарността ни към него

15. Слово за Георги Куртев по случай една година от заминаването му

17. Истинското подвизаване

26. Музикална дреха и хармонизации

34. Заръката на Учителя за песните и изпълнението на Неговата Воля

36. Как се защитаваха оригиналите на песните на Учителя

44. Задачата на Ярмила от Учителя за Паневритмията и разрешението й от трите сестри

46. Новата комисия със старите си възпоминания

49. Десятъкът на Господа и десятъкът за Школата на Учителя

53. На път за Америка – в търсене на Христа при розенкройцерите

62. Завързаното Братство на “Изгрева”

65. Женитбата на Михаил Иванов и Кръстю Христов за света

69. Бележки – от частния разговор на Учителя с Лазар Котев, Костадин Иларионов и Димитър Добрев

6. Паневритмията чрез Духа Божий се оживотворява в Сила и Живот

12. Музикална пауза в живота на ученика

4. Как се записваха песните на Учителя

7. Закони на музиката

8. Паневритмията на слънцето за “Изгрева”

На концерт с брат Руси

11. Блудният син

12. Запустялата кръчма

15. Първият закон

27. Ще се развеселя премного заради Господа

31. Мястото на Баучер се изкупува за “Изгрева”

39. Учителят за цар Фердинанд и Балканската война

41. Учителят за Фердинанд и Европейската война

44. Учителят за Втората световна война

45. Учителят за царуването на цар Борис III

55. Ето едно хубаво място за почивка!

58. Кой спаси българските евреи?

3. Защо Учителят даде песента “Писмото”?

6. Как Катя Грива разреши задачата си

2. Как се записаха и издадоха песните на Учителя?

3. Симеон Симеонов

6. Как и за какво бе дадена песента “Писмото”?

2. Божият огън и Силите Господни

2. 2_01 Изгревът

ГАЛИЛЕЙ ВЕЛИЧКОВ (1911-1985 )

ТОМ 1

Когато стъпките ви преминат боровата гора и навлезете в акустичното поле около полянката и салона, ухото ви ще долови или пеещи гласове, или бурните акорди на пианото, или красивата и звучна линия на цигулка, или топлите тонове на нечия флейта, а можете да чуете дълбоките и ниски струни на чело или контрабас.

"Изгревът" пее и свири по всички правила на тоновото изкуство.

погрижили за концертно пиано, хармониум и роял, които заемаха почетните

Неподготвените пианисти обикновено се запознаваха с клавиатурата и заучаваха малки етюди или сонати.

Подготвените бяха по- смели - те изпълняваха пиесите на онези майстори на пианистичното творчество, които им допадаха, които обичаха, за да изразят и своя виртуозност.

Между композиращите често се намираха добри специалисти, които предлагаха свой аранжимент и хармонизации на богатия песенен репертоар на Учителя.

Вдъхновени от задушевния прием, те изпълняваха големи програми.

Ако след концерта изпълнителят можеше да поведе разговор с Него в малката приемна, наред с прецизната оценка и технически съвети, Учителят откриваше незримите светове, откъдето слиза музиката.

За такъв артист срещата с Учителя бе извор на безмерна радост.

Когато има кой да свири, кой да слуша, кой да цени, музиката пробужда неподозирани възможности на съзнанието, което обича повече от всичко хармонията.

Той или се разпява, или се готви за предстоящи изпити, или пропява програмата за набелязан концерт, или изпълнява арии от прочути опери, или навлиза вдъхновено в песните - мантри, за да се потопи в света на великото единство, родина на всяка душа.

Начинаещият не се стеснява да повтаря една и съща фраза, един и същ пасаж, да търси чистотата на интервала, звучността на вокала, да наизустява пиесата.

Цигуларите винаги се занимаваха с повишено самочувствие, защото Учителят бе цигулар.

Те не бързаха да стъпят на подиума с цигулка в ръка, докато не са си научили урока или пиесата, която трябва да изпълняват.

Ала когато настъпи денят на изисканото изпълнение, цигуларите застават на сцената и показват своето изкуство.

Достатъчно е да се разнесат няколко акорда или по-смели опипвания на цигулковия гриф и салонът започва да се изпълва.

Учителят не закъснява.

Според случая Той е или между приятелите в салона, или близо до цигуларя на сцената, за да следи отблизо изпълнението.

Не скриваше почудата си от чудното звучене на четирите струни, опънати над малкия гриф.

Всеки цигулар задълго помни разговора с Учителя за цигулковото изкуство, за чудодейното изпълнение на именитите световни цигулари.

А в неделни и празнични дни контрабасът напомня за своята важна роля в един оркестър.

Изгревяни започват своя ден с музика.

Въздухът, музиката, движенията, милващите слънчеви лъчи вдъхновяват изгревяни, които запяват химни на радост, за да възвестят новия ден.

Пеещият "Изгрев" може да ви зарадва и с многогласно пеене, когато изгревяни са събрани в салона да чуят или Словото на тържествените неделни беседи на Учителя, или Неговите утринни лекции.

Словото, облечено с музика, изпята от голямо множество, събрано в озарен от обилна светлина салон, е извор на живот, който възражда духа.

Има дни, когато Учителят влиза в клас със Своята цигулка.

Обикновено Учителят започва своята лекция и най-непринудено разглежда тема след тема, проблем след проблем в светлината на Неговото неограничено познание.

Настъпва момент, когато слиза до катедрата, за да отвори кутията, в която, загърната в меко-кадифен плат е цигулката Му.

Стенографите оставят своите писалки, последвани от голямото мнозинство, което също така записва Словото.

Особено когато изпълнението навлезе в своето пианисимо, лъкът едва се докосва до струните и диханието спира, за да се долови тихото, едва доловимо съзвучие на финалните акорди.

Учителят придружава цигулката Си със своя мек баритонов тембър.

Така се раждат песните, които впоследствие се заучават от голямото множество.

Повторното изпълнение на дадената песен Учителят прави за онези, които са се опитали да нотират изпълнението.

След завършване на лекцията събраните около пианото ученици подемат песента, разучават я такт по такт, докато я усвоят и я запеят с пълен глас.

Такива са паметните дни, когато изгревяни млъкват, за да роди тишината новата музика.

За кратко време достатъчно ограмотените музиканти оформят оркестър, хор.

Започват да се редуват репетиционни дни.

На тържествения празничен концерт оркестърът трябва да прозвучи в своята пълнота, а хорът да пее по всички правила на хоровото изкуство.

Този стремеж да се пее и свири на висота привлича гости-музиканти, които дават своя принос за въздействуващото музициране.

Диригент и изпълнители бяха свободни да работят, за да успеят да подготвят репертоара за тържествения концерт така, че да задоволят и най-изискания

От ранни зори до късна вечер въздухът на "Изгрева" е наситен от музикални звуци.

Ако пък у вас затрептят незримите струни на душата, която обича музиката и хармонията, вие ще поискате да заучите нещичко от големия песенен репертоар на изгревяни.

Ако сте се занимавали с някакъв инструмент или сте учили пеене, ще поискате да бъдете един от изпълнителите на тази музика, която за първи път слуша ухото на човечеството.

Тогава и вие ще запеете и засвирите, както пеят и свирят всички изгревяни.

3. 2_02 Учителят като цигулар

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

През годините, когато столицата ни бе домакин на концертите на световно известни музиканти - цигулари, пианисти, певци и диригенти, между посетителите в залите се открояваше отличителната фигура на Учителя.

Той ценеше изпълнителите, следеше най-внимателно тяхната интерпретация и след концерта даваше своето мнение за нея.

Наред със здравото ритмично чувство, усета за мярка, чистота и красота на тона, безупречната музикална памет и богатата жизненост, Той търсеше в артиста родения инструменталист, певец или композитор, верен на музикалния натюрел.

От тази гледна точка, концертите за Учителя бяха двойно тържество на видими и невидими посетители.

Ето защо Неговата рецензия бе пълна, богата и прецизна мярка за майсторството на артиста.

Но в разговори и лекции Той с увлечение разказваше за добрия педагог и цигулар, който наред с първите уроци към опознаване на цигулката, е свирел със замах и сериозно вглъбяване пред малкото момченце.

Когато Учителят преминал Атлантика, за да следва в Америка, Той е бил оформен като цигулар и многократно е изнасял концерти в университетските зали.

Ние заварихме Учителя като беловлас цигулар, който свиреше пред своите ученици.

На Неговата цигулка звучаха най-вече музикалните мотиви, песни, мантри и упражнения, които Той непосредствено долавяше с финото Си ухо.

Това регистрирахме с нотното писмо, като оригинални мотиви, за първи път изпълнявани на физическото поле.

При талантлива разработка и оркестрация, музикалните мотиви биха били съдържание на звучни камерни пиеси и симфонии.

Той изпълняваше с академична изисканост съвременната класическа линия на многообразните мотиви - съдържание на световното музикално творчество.

А за българската песен - весела и тъжна, игрива и възторжена, подчинена на неправилния такт и сплетените лъкови легати - Неговите пръсти, подвижни и пъргави, стъпваха на грифа така, както свирят знатните български гъдулари.

Звукоизвличането Му беше наситено със свежест, мекота и красота.

Затова тоновете бяха с определен колорит.

Нежното и деликатно пианисимо - среща с Невидимия свят.

Концертът бе подготвен и приятелите бяха уведомени за това.

Отрано те заеха своите места в осветения салон.

След обичайната молитва, Учителят слезе от катедрата и заяви, че ще изпълни музикалния мотив "Блудният син", който повече от 30 години не е изпълняван.

С леко докосване на лъка Той провери нагласата на струните и засвири.

Изпълнението и съдържанието на тази пиеса не подлежеше на нотен запис.

Всички само слушахме.

В границите на три октави Учителят разказа живота на едно съзнание, преминало през многообразието на Битие, изпъстрено с драматизъм, романтика и размисъл.

Блудният син споделяше своя живот с езика на тоновете.

В едва чуто пианисимо, изпълнено с горната част на лъка, напомнящо шепот, долавяхме нежните пориви на едно любещо сърце, търсещо мир в голямата пустиня на живота, където то все още е непознато и неприето.

В разложените акорди, наситени с динамика и мощ, разгъващи се във възходяща хармонична линия, силата на Висшата воля подава ръка на "блудния син", ръководи неговата съдба от свят в свят и дава уверения на неговия дух за успешен завършек на едно драматично битие.

Концертът завърши.

4. 2_03 Лунен химн

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Имахме добър повод привечер да се съберем в салона на "Изгрева", да споделим известни впечатления и да чуем мнението на Учителя за един филм, озаглавен "Лунната соната".

Доволни от сполучливата режисура на филма и най-вече от майсторското изпълнение на Падаревски, ние искахме да споделим с Учителя как беловласият и представителен пианист, въпреки напредналата възраст, свири много вдъхновено.

Падаревски бе съвременник на Учителя, познат на концертната публика по всички континенти не само като отличен пианист, но и като общественик - той бе президент на Полската република.

Падаревски бе представителна фигура с благородна осанка, одухотворено лице и прекрасни големи ръце с фини пръсти, за които не бе трудно да се справят с големите акорди на октавите, ноните и децимите.

Във филма операторите нарочно се спираха да снемат както вглъбеното лице, така и ръцете с пръсти, които буквално се плъзгаха по клавиатурата, а не се стоварваха с цялата си тежест, както при много от пианистите.

Един по един, за кратко време ние успяхме да се съберем на сцената, около пианото в големия салон и оживено коментирахме филма.

Един брат, добър пианист, започна да разказва за някои кадри от филма.

С няколко думи братът нарисува образа на Падаревски, възхитен от неговата осанка, а най-вече от изключителното изпълнение на Бетховеновата соната, известна с особения аранжимент и неповторим почерк на музикалната мисъл, характерна само за музикалния гений.

Мелодичният мотив, подчертаваше братът, се носеше като едва забележима нежна светлина сред безброй съзвездия от арпеджи, разложени акорди, с хармония чисто Бетховеновска.

По-нататък той се спря и на неповторимото туше на Падаревски и на педалирането му, за да изгради нежната звучност на сонатата - така, както Бетховен е искал.

Учителят слушаше с внимание разказа на брата и побърза да запита:

- А по време на изпълнението Падаревски как свиреше - със затворени очи или с поглед, отправен встрани и нагоре?

- Да, Падаревски свири със затворени очи, леко наклонена глава, леко встрани и по-често повдигната малко нагоре - отговори братът.

- Добрият музикант трябва добре да владее програмата си, техническите трудности не трябва да ангажират и отклоняват неговото внимание.

Не само автора - заедно с него трябва да присъствуват и онези невидими същества, които са съдействували за "сваляне на музиката" в съзнанието на композитора.

Всички души жадуват за подобни концерти.

А концертните зали са съвременните светилища!

Такъв концерт е несравним извор на добри преживявания, съзнанията укрепват във вярата и надеждата за доброто и безмерната хармония, така необходими на човешкото общество.

Учителят пак запита:

- Освен Бетховен, има ли друг автор, който да има за тема Луната и нейното въздействие?

- Да - отговаря същият брат, - това е французинът Дебюси.

- Когато разбера кой от пианистите може да изпълнява Дебюси и специално тази пиеса, ще го помоля да изнесе концерт на "Изгрева" - допълни братът.

- Само ние нямаме песен за Луната!

Имаме за Слънцето и то - прекрасни образци.

Всички познавате много добре нашето музикално упражнение "Изгрява слънцето".

Аз не познавам друга така съвършена музика за Слънцето и затова тези песни назовавам химни на единственото светило, на единствената животворна светлина, която поддържа живота във всички гами, не само на земята, не само на Луната, но навсякъде по нашата Слънчева система.

Лунните жители, макар и да са облечени в други лъчисти тела, поглеждат към Слънцето с благодарност и благоговение и се радват на всичко, което носят неговите благодатни лъчи.

Луната се грее на Слънцето, отразява неговата светлина и неуморно работи за добруването на човечеството.

От пианото зазвучаха встъпителните акорди на песента и ние запяхме величествения слънчев химн на душите, осъзнали величието на живота, проявен от слънчевите лъчи.

Многогласното изпълнение на песента бе радостният финал на импровизирания разговор за "Лунната соната" на Бетховен.

За наша обща изненада, само седмица след разговора, на "Изгрева" бе изнесен самостоятелен концерт от видна столична пианистка, с програма от Дебюси и Бетховен.

Чухме прочутата пиеса на Дебюси "Лунна светлина", а прозвуча и "Лунната соната" на Бетховен.

Концертът задоволи изгревяни, задоволи и Учителя.

Той покани пианистката в приемната, откъдето тя излезе твърде зарадвана с подарък - новоиздадения сборник от песните.

Ние подразбрахме значението и смисъла на приема - Учителят бе доволен от музиката на Бетховен и Дебюси, изпълнени от даровитата пианистка.

Но ето че бях наново свидетел на следващо неповторимо музикално събитие, тясно свързано както с филма, така и с концерта на пианистката.

Единствен и вечно мълчалив наблюдател бе познатата и сияйна луна.

Заредиха се низ от вечери и по далечните небесни висини луната наедряваше, добиваше блестящ овал и нейната бледа светлина почна да прониква все по-настойчиво.

Когато наближи пълнолунието, тя така наедря, като че ли искаше да запълни небосвода и да докаже своята значимост като светило.

Не бе трудно да се предвиди, че именно тази вечер тя имаше намерение да озари земята с богата на нежност светлина.

Не след дълго, когато уморените от трудовото ежедневие изгревяни загасиха последните светлинки, луната като че ли поспря своя ход, застана над салона и се вгледа в белоснежните му одежди.

Луната внимателно оглеждаше "Изгрева" и правеше всичко възможно да озари свещеното място, познато много добре на нейните жители, осведомени за бележитата светиня на Земята.

Те слизаха и възлизаха, отнасяйки съкровена мисъл за нови творчески импулси в безбрежното битие на живота.

Както честичко се случва, тази вечер закъснях на "Изгрева".

Бързах да се прибера.

Нямах намерение да спирам, и без туй луната изпълняваше превъзходно своето "дежурство" Все пак наминах край салона преди да се спусна стремително с велосипеда си към дома.

На балкона, опрян на перилата, бе застанал Учителят.

Учителят ме забеляза, напусна балкона, премина през горницата, заслиза по стъпалата на дървената стълба, влезе в салона, премина покрай катедрата, стъпи на сцената и се поспря до пианото.Всичко това стана бързо и неочаквано.

Успях само да се приближа да салона и застанах до прозореца.

Разбрах, че, заедно с пълноликата луна, ще бъдем единствените свидетели на тържество от музикален характер.

На фона на разлистените лимони, изпълнили плътно сцената, фигурата на Учителя се очертаваше с яснота, макар че единствената светлина бе, все пак, слязла от висините на луната.

Той засвири!

Той имаше изработено полифонично чувство, можеше едновременно да изпълнява на цигулката си музикални импровизации и да пее текста на песен, за първи път изпълнявана от Него.

Въпреки това, не скриваше учудването си от придобитото изкуство на пианистите да изтръгват музика от пианото с всички пръсти на двете ръце.

Приветствената песен завърши, последвана от двуглас на нова мелодична линия.

Двугласът завърши, за да започне още по- нежно и едва доловимо изпълнение на още по-странна песен, изпълнена от двете ръце.

Прозвуча хармония в почти всички регистри, но така овладяна в пианисимо, каквото само Учителят можеше да направи.

За ухото ми музиката бе непозната и много странна.

В музиката тази вечер имаше акварелна нежност и благородство, каквито на земята почти не познаваме, благоговение, за което душите копнеят, зов към висок идеал, недостижим в обикновения порядък на човечеството.

Прозвуча едва доловимото пианисимо.

Лунният концерт завърши.

Учителят поостана над клавиатурата замислен, вглъбен, с поглед, отправен към безкрая, сякаш тръгнал да изпровожда незримите лунни гости.

Той затвори тихо пианото, с бавни стъпки слезе от сцената.

Преди да възлезе по стъпалата, за момент се спря и ме запита:

Свирих по възможност най-тихо, за да достигне песента до невидимите същества, дошли като гости на концерта ми, посветен на лунната светлина!

5. 2_04 Иде,иде,иде...

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Те разбраха, че са допринесли за доброто настроение с обяда за коледния празник, приготвен с умение и любов.

Ние бяхме готови да започнем музикалната програма.

Встъплението бе обща песен, изпята от всички.

А това бе обичаната и динамична песен в българска ритмика "Сила жива".

Сякаш живите сили на природата вляха освежителни струи и песента бе изпята с усет към изворите на живота.

Изненадан от въпроса, за момент погледнах сестра Кисьова, а тя шепнешком добави:

Започнах изпълнението.

Акордите бяха наситени с достатъчно мощ и красота.

Двойният гриф бе приятен за слушане.

Непосредствено след заключителните акорди, в същата тоналност, Учителят започна да пее, тактувайки с пръсти по масата.

Всички притаихме дъх.

Първоначално Той започна да пее без думи.

Нашето задължение като музиканти, бе да нотираме мотива.

Нотните листове бяха до нас на пианото, но докато започнем записа, песента бе изпята.

Учителят забеляза, че ние не успяхме да "хванем" изпятото.

Осмелих се и Го помолих още веднъж да започне песента, за да можем да я запишем.

Той наново започна, пак без думи, пак тактувайки с пръстите Си.

А бяхме привърженици на идеята точно да записваме дадените мотиви.

Той запя.

Ние записахме още няколко такта.

Бяхме готови със записа.

Доволството ни бе забелязано и Той каза:

И започна, енергично с пълен глас да пее: "Иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, иде, Сам Той иде, иде, да помага Той, да помага Той".

Нанесохме текста под нотите и песента бе готова за разучаване.

Учителят се обърна към всички в салона:

Засвирихме със сестра Кисьова, а с нас запяха всички приятели.

С неколкократното изпяване на новата песен ние дадохме израз на благодарността си и за другите два новогодишни дара от Учителя - двете изключителни беседи за новата 1939 година: "Големият брат", с която бе посрещната новата година, в 24 часа на 31 декември 1938 година и "Малкият брат", държана на 1 януари 1939 година, в 10 часа сутринта.

Кажете на Асен Арнаудов да ми се обади, за да продължим работата с нотиране на втората част на песента.

По-сетне, след продължителни разговори в приемната с Асен Арнаудов, Учителят даде и втората част на песента с текста "Мощния, Силния, да помага Той...".

6. 2_05 На концерт с Учителя Беинса Дуно

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Най-често Учителят посещаваше концертните зали или изложбените салони с Неделчо Попов, а по-рядко с Борис Николов, Мария Тодорова и Боян Боев.

Разбира се, в залите бяха и мнозина от приятелите, но малцина бяха тези, които Го придружаваха.

Всеки, който бе поел подобен ангажимент и подобно служене, имаше за задача след поканата за концерт или изложба да осигури за посещението на Учителя подходящо и добро място за наблюдение и слушане.

Обикновено се взимаха места на втория или третия ред за малките салони или на централния балкон в средата - в единствената за времето си зала "България".

Когато Учителят се премести да живее на "Изгрева", поради отдалечеността ни от центъра на столицата, където бяха залите за концерти или изложби, то трябваше да се осигури превозът със съответно транспортно средство.

Придружаването на Учителя бе рядка и щастлива привилегия за този, който можеше да осъществи подобна възможност.

В духа на взаимното уважение и ученическа привързаност, всеки от нас полагаше грижи да даде израз на най-добро и изискано представяне в тези зали, където посетителите държаха за спретнато, чисто и добро облекло и поведение - по всички линии издържано и представително.

В това отношение най-изпълнителен бе Неделчо Попов, който имаше грижата далеч преди концерта да се договори с Учителя за деня и часа на посещението и, освен това, да се погрижи за Неговото облекло.

Например, ако Неделчо някъде забележеше някакъв хубав и качествен плат за костюм, взимаше мостри, показваше на Учителя, съобразяваше се с Неговия вкус и тогава купуваше плата и го даряваше на традиционните празници на Братството - Петровден, съборните дни и пр.

Концертната зала "България" по това време беше построена и бе достатъчно голяма за концертиращите артисти и музикалните състави.

За нас, приятелите на Учителя, особено приятно бе да Го видим нейде по средата на първия балкон.

В началото на тридесетте години от века по улиците на столицата бяха залепени афишите за концерта на виртуоза на контрабаса Асен Вапурджиев.

Известен в европейските столици като изключителен музикант и вълшебник на най-грубия струнен инструмент - контрабаса, Асен Вапурджиев изпълняваше не само специален репертоар, на и собствен аранжимент на цигулкови концертни пиеси.

Афишът за концерта на Асен Вапурджиев ни привлече в залата на "Военния клуб".

Там се намираше най- добър за годините си концертен салон.

В предните редици на салона, заедно с голямо множество от изгревяни, бе дошъл и Учителят.

Асен Вапурджиев бе познат на Братството от годините, когато се провеждаха съборите в Търново като талантлив син на преподавател по пеене в търновските училища.

За всички посетители на концерта бе известна програмата, в която фигурираше и изпълнение на мотиви от музикалния репертоар на Учителя.

Аранжиментът за контрабас на известната песен "фир Фюр фен" бе един от поредните номера в програмата на концерта.

За времето през тридесетте години, в музикалните среди Братството се ползуваше с името на общество, което е много музикално, високо цени концертиращите артисти, масово посещава концертните изяви.

Освен това, в салона на "Изгрева" музицираха почти всички солисти, инструменталисти и певци, преди да стъпят на подиума във "Военния клуб", зала "Биад" или зала "България".

Своята признателност и благодарност те проявяваха като изпълняваха част от концертната си програма в салона на "Изгрева".

Не бяха единични случаите, когато тези музиканти искаха да останат в Школата на Учителя - на тях Той казваше, че са определени за концертния световен подиум и им пожелаваше успех.

Така постъпи Учителят и с българските цигулари Саша Попов и Недялка Симеонова.

За тях Учителят бе казал още: "Това са много даровити музиканти, определени от провидението да работят за пробуждане на съзнанието на много същества, родени при различните народи, пръснати по лицето на Земята".

Сашо Попов и Недялка Симеонова са първите най-големи и изтъкнати цигулари, които прославиха българската цигулкова школа.

На концерта на Асен Вапурджиев в залата на "Военния клуб" всички

бяхме насядали и заели местата си.

Асен пъргаво стъпи на сцената, настрои контрабаса и започна енергично и със замах да свири първата част на концерта за цигулка на Менделсон.

Слушателите следяха с голямо внимание великолепното изпълнение на бурните пасажи и мелодични кантилени и за голяма изненада на цигуларите, Вапурджиев се придържаше без отклонение към цигулковата редакция, макар че тя бе наложена върху трудния контрабасов гриф.

Само редиците, заети от Братството не пляскаха с ръце, а с възторжен повик "Браво!

Той знаеше, че приятелите от "Изгрева" не шумят с ръкопляскане, а дават израз на доволството си със своето мълчание и споделеното "Браво".

Асен Вапурджиев настрои контрабаса и започна с широк лък - звучно, тържествено и величествено фортисимо - началните пасажи и мотиви.

Той не бързаше да го свали.

А публиката, изумена от прекрасното изпълнение, продължаваше да се въодушевява от Божествения мотив и не бързаше да прекъсне онова състояние, преживяно от изпълнението на песента.

В това време залата гръмна от нестихващи аплодисменти.

Учителят бе доволен от неговото изпълнение, а ние бяхме въодушевени, защото за пръв път на концертен подиум от голям музикант бе изсвирена песен на Учителя.

В големият дом на "Изгрева" песента бе начало на деня, а всеки ден бе низ от вечните стъпала на еволюцията на душите, поели път към света на светлините, където хората живеят братски - Обетованата земя, към която се стремим всички.

"Изгревът" пее и свири, мисли и действува, работи и учи по законите на поезията, музиката и хармонията.

В Школата на Учителя музикалното възпитание е необходима програма, залегнала в ежедневието на ученика от ранна утрин до късните часове на деня.

"Изгревът" пее и свири за учениците от Школата на Учителя, за съвременното човечество.

Пее и свири за учениците на близкото и далечното бъдеще, пее и свири за идното човечество.

7. 2_06 Словото на Великия Учител за Адептите и Учителите от Хималаите

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

"Словото на Великия Учител за Адептите и Учителите от Хималаите"

Тръгнах си, но реших да мина покрай салона и да мерна с поглед прозореца на Учителя.

Имах такъв навик - когато напусках "Изгрева" и слизах в града, където живеех - винаги да поглеждам светещия прозорец.

За моя изненада прозорецът светеше.

Това означаваше, че Учителят работеше, а не си беше легнал, както аз мислех.

По едно време Учителят излиза на балкона, оглежда нагоре небето, протяга ръка, поглежда към земята и се прибира.

Помислих си, че Учителят отива някъде на гости - но нали беше много късно?

Долавях нещо в себе си - че горе в стаичката Му ще става нещо по-особено.

По едно време се чу как Учителят настройва цигулката Си.

Извадих молив и лист, начертах си петолиние и зачаках.

А след това Учителят започна да свири.

Наострих уши и слух, взех молива да записвам.

До мен долиташе мелодия в някакъв източен стил, с източни мотиви, която изобщо не можах да запиша, нито да схвана, нито да запаметя.

Невероятно за слушане - за пръв път присъствувах на такъв концерт на Учителя.

По едно време всичко замря.

След малко прозорецът се отвори, показа се главата на Учителя и каза: "Е, рекох, записахте ли нещо?

За пръв път слушам такива безмензурни мотиви от източен образец." Отдолу видях усмивката Му.

Бяха ми дошли Адепти от Хималаите и Учители от Далечния изток и поискаха да им покажа какво представлява моето Учение и моето Слово, и Новото Учение за Новото човечество.

И понеже нямаше друг начин, разбираем за тях, аз им изсвирих чрез източни мотиви и им показах чрез музиката какво представляват идеите на моето Учение.

Учителят вдигна ръка за поздрав, а това означаваше, че разговорът е приключен.

Прозорецът се затвори, а аз стоях долу, вперил очи в светещия прозорец.

Тръгнах си към града, Пред очите ми градът светеше, блещукаха нощните му лампи по домовете и по улиците.

Това го бе казал веднъж Учителят.

Този закон за мен бе ясен.

За тях времето е едно, пространството е едно и също за земята и за Вселената.

А Словото Му бе Слово за сегашното и идното човечество.

Тогава чух и Словата на Учителя за Адептите и Учителите от Хималаите.

Остава великата загадка:

Това е Великата Загадка.

8. 2_07 Опит за отвличане от Школата

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

"Опит за отвличане от Школата"

В София бях назначен като чиновник и с моята чиновническа заплата издържах себе си, помагах на моята сестра да следва немска филология и се грижех за моята майка.

Тримата изкарвахме с една скромна заплата.

Живеехме бедничко, но нали бяхме вегетарианци, все пак кърпехме и закърпвахме двата края на немотията.

Много пъти съм си мечтал за по-сносен живот, за по-добра заплата, която да ми отвори пътя, да мога да покажа на останалите какво мога и какво умея.

Като бъда изведен в чужбина, под благородните мотиви за следване в чужди университети и на чужди разноски.

Това бе приемливо за мен, защото като чиновник и с моята малка заплата, не виждах никакво бъдеще и кариера в обществото.

А едновременно с това аз посещавах Школата и от Учителя бях поставен да изпълнявам задачата и ролята на цигулар от младежкия окултен клас.

От една страна имах строго определена задача в Школата, а от друга страна търсех да се изявя в обществото на града.

Отивам при Учителя и споделям с Него направеното ми предложение, като заявявам, че то е много изгодно за мен.

Ще бъдеш материално добре задоволен и ще се движиш в подходяща музикална среда.

Това ще те задоволи като музикант.

И по този начин ще изпуснеш благоприятните условия, за които си дошъл и си се родил в България.

И с векове, и с вечности ще съжаляваш, че си се разминал с Духа, с Божия Промисъл и с Бога.

Ще се разминеш с Мен и с Школата и с нищо не ще можеш да върнеш назад времето, и с нищо не ще можеш да попълниш тая загуба.

Затова - избирай сам!

Аз отидох укротен, смирен и завинаги решен да имам послушание към Учителя.

Такъв шанс никога няма да имам в живота си.

Отивам отново при Учителя и Му разказвам всичко от игла до конец.

Изслушва ме и ме запитва с учудване: "Това знание, което тук ти се дава в Школата, малко ли ти е?

Достатъчно е в този живот да приложиш само един закон от Словото Ми и ще си изпълнил предназначението си на това прераждане между българите.

А във всяка беседа аз давам по няколко закона.

Това знание е за следващото човечество, което ще просъществува хиляди години.

Ти знаеш ли каква голяма привилегия е за теб, че аз те приемам винаги?

Знаеш ли какви същества от висши йерархии биха дали всичко, само и само да могат да се докоснат и доберат до Великия Учител и до Духа Му?

Ти не се ли усещаш, че духовете искат да те отвлекат и отстранят от Школата с такава примамка за следване в чужбина?

Надяват и натъкмяват на въдицата си една стръв - една стипендия.

Хвърлят въдицата към тебе, ти я захапваш, хващаш се, онези оттам дърпат въдицата и нашата рибка от Школата преминава във въздуха и се озовава във Виена.

Като отидеш там и като те видят, ще кажат: "А, каква хубава рибка ни дойде, дай да си я сложим в аквариум, за да си я гледаме и да си я слушаме как ни свири хубаво на цигулка." Въдицата е спусната и рибарят те чака да захапеш стръвта.

Аз не мога да изгоня рибаря, защото ще дойде друг рибар с по-хубава стръв и с по-хубаво предложение за теб.

А ти ще се определиш - ще захапеш ли стръвта или ще се откажеш окончателно от това лакомство за твоите очи и твоите уши!

От живота си направих съдба за Школата!

И Школата я направих съдба за себе си.

9. 2_08 Пророческа дарба

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Работех като застрахователен агент в София.

Понеже бях млад, моят началник често ме изпращаше по служба - да инспектирам някои застраховки в провинцията.

Така неусетно и съвсем естествено посетих всички градове и бях на гости там, където имаше братски кръжоци в страната.

След като си свършвах работата, аз отивах при тях на гости и отсядах по няколко дни.

Носех почти винаги цигулката си и им свирех братските песни и песните на Учителя.

Като научи за моето идване, той ме покани с усмивката, която само той можеше да раздава и каза: "Сега е дошъл братът да ни посвири песни от Учителя".

Свирих с вдъхновение почти всички песни от Учителя.

Всички харесаха моето изпълнение и получих горещи поздравления.

Въодушевен от похвалите, започнах да им говоря за Учителя и за Словото.

Но тутакси ме прекъснаха и ми казаха: "Брат, това, гдето ни свири, ние не го умеем и за това ти благодарим много.

Брат, това, гдето сега ни говориш и искаш да ни говориш - ние си го знаем, а ако не го знаем, ще си прочетем в беседите.

Ние всички тук сме писмени и четем беседите подред.

Благодарим ти за свирнята.

Но това, гдето искаш да ни говориш за Учителя, ние си го знаем.

Един, като видя, че аз наистина много се смутих, пристъпи към мен и се опита да поправи неловкото положение, в което изпаднахме и двете страни: "Брат, да имате някоя и друга дарбица, защото сме в голяма нужда?

А да ходим до София и до Учителя и да Го безпокоим за токова нещо, ни е срам".

- Имам дарба да свиря и мога да говоря за Учението"."Е, щом нямаш това нещо, гдето ние искаме и търсим - остани си със здраве!

Понеже бях командирован там, в този край, за десетина дни, написах писмо до Учителя, като описвам целия случай, разказан дотук и което е най- интересното - осмелих се да пиша, че за да проповядвам по-добре Учението ще ми трябва пророческа дарба.

Затова исках пророческа дарба от Учителя.

Как съм се осмелил да пиша това, не мога да си представя.

Бил съм много настоятелен, защото тук в Айтос ме прекараха през голямо унижение: да ме свалят от висините на моето цигулково изпълнение на земята и да искат пророчество за личните си проблеми.

Това беше голямо изпитание за мен и голямо изкушение.

Написах писмото, запечатах го в плик и го изпратих до Савка Керемидчиева, с която контактувах на "Изгрева".

След като я изслушва, Учителят отсича: "Пиши му: "Много искаш!

Получих аз отговор на писмото си от Савка, чета го и студена пот ме облива.

Вероятно в този живот пророчество няма да ми се даде, а ми се даваше друго, което си бях изработил в друг живот.

А преди това, когато чух, че тези приятели искат пророческа дарба от мен, аз си казах, щом те искат от мен, аз също мога да поискам от друг, да ми се даде дарба за пророчество.

А ти си им занесъл Моите песни.

Това е рядък опит, който е сполучлив засега".

Целувам ръка на Учителя и си тръгвам.

Значи, въпреки всичко нещо съм свършил.

Запътих се към гората.

Аз не тичах, а нещо се отдели от мен, понесе се като хвърчило над главата ми и се зарея в небето като волна птица.

Аз тичах надолу, а душата ми се рееше във висините.

То ме придружаваше, докато пристигйах у дома си.

Когато влязох в малката си стая, аз усетих как това небесно хвърчило бавно и постепенно се сниши, стигна до главата ми и влезе в мен отново.

Тогава разбрах, че това преживяване ми бе дадено от Учителя като награда за моята изпълнена задача да занеса песните Му на приятелите в Айтос.

Каква по-голяма дарба от това - да изпълниш една задача, дадена ти от Учителя!

10. 2_09 Дисхармонични състояния сред музикантите

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

С песните на Учителя започвахме всяка беседа и с тях завършвахме.

В младежкия окултен клас аз бях цигуларят, а в общия окултен клас цигуларят бе Симеон Симеонов.

Една неделна сутрин идва при мен Савка и ми предава, че Учителят ме вика при себе си.

Отивам тичешком, а Той веднага ме пита, без да съм успял да целуна ръката Му: "Носиш ли си цигулката?

" - "Да бъдеш готов да свириш с нея в клас." Аз кимвам утвърдително и излизам тичешком от стаята Му.

Отивам, взимам си цигулката и я настройвам.

Влизам в салона.

На сцената се намира Мария Тодорова, седнала пред пианото, а при нея с цигулка в ръка е Симеон Симеонов.

Но защо Учителят ми нареди да бъда готов с цигулката, за да свиря в клас?

Какво означава всичко това?

Докато си мисля и умувам какво означава всичко това, пред очите на всички се разигра една необикновена и неочаквана сцена.

Симеон Симеонов започна да настройва цигулката си, а Мария му дава тон от пианото.

Той я настройва, оглежда я и започва да свири.

Симеон уверява, че тя му е дала точно тоя тон и той по него си е настроил цигулката.

Мария отвръща, че това не е вярно, че тя е дала именно този тон - и с пръстите си удря по клавишите.

Симеон се стресва, подскача и вика: "Сега ми даваш друг тон, а преди малко беше друг." Става скандал пред пълния салон.

А Симеон й отвръща, че тя не е никакъв музикант.

Отиди, изучи се и си сложи дипломата на стената!

" Симеон напуска сцената - наистина, той не бе школуван музикант.

Така всички се тонираме за предстоящата беседа на Учителя.

А сега скандалът разсича въздуха на две, разполовява салона и сцената на две отделни, несъвместими части.

Дисхармония на сцената и скандал в салона пред всички.

В същия момент, аз чувам в себе си думите на Учителя: "Бъди готов да свириш с цигулката в клас".

Настройвам цигулката си и започваме да свирим заедно.

Влиза Учителят и започва своята беседа.

Той наведе главата Си към мен и тихичко ми прошепна: "Справихме се отлично с едно дисхармонично състояние в Школата".

Винаги при концертни изпълнения на музиката на Учителя се стараехме да имаме един резервен вариант, който тутакси да попълни някое изневиделица появило се състояние на дисхармония.

В нашите съзнания ние оставяхме отворени прозорци и врати на онези сили вън от Школата, които влизаха чрез нас и създаваха неразбориите и скандалите.

Винаги се появяваше някое магаре да си покаже магариите или изневиделица изникваше някое теле или някое шиле, та объркваше Божието стадо.

Трябваше да имаме будно съзнание за светлината, която идваше от Словото на Учителя и трябваше да влезе в нас, но понякога прозорците бяха закрити от спуснатите дебели завеси на личния ни живот.

Всеки, според светлината на съзнанието, с което разполагаше, можеше да се справи с възникналата задача пред него.

Симеон Симеонов бе по професия юрист, беше свикнал да разпорежда и командува в съда и това свое качество го пренесе и на "Изгрева".

Той със своя гръмогласен глас правеше всички съобщения, отнасящи се до музиката и Паневритмията.

Някои следваха консерватория, а някои преди години я бяха завършили.

Аз не се стърпявам и отивам при Учителя, като Му се оплаквам от Симеон Симеонов, че пречи на работата на всички музиканти.

Изслуша ме Учителят и Неговият говор в една музикална линия, като че ли беше някаква песен, изпята от Него, долетя до ушите ми и целият ме разтърси: "Ако знаеш само преди тебе колко музиканти той прогони и изгони от "Изгрева".

За Мен е много лесно да го отстраня, но ще загубим една душа за Бога."

Аз замълчах пред Учителя, наведох глава и си тръгнах.

Разказах всичко на другите музиканти.

Те приеха това разрешение на въпроса от Учителя като голяма задача, която имахме за разрешаване.

Накрая Мария Златева не издържа и му каза: "А бе, брат Симеон, не виждаш ли, че ние музикантите напредваме, учим в консерваторията, а ти стоиш на едно място и вече ни пречиш?

Защо не вземаш уроци по цигулка?

Започна да напредва.

Щом за Учителя важеше този закон: "Да не загубим една душа за Бога", какво означаваше той за нас, учениците, които трябваше да изпълним Волята на Учителя, която бе Воля на Живия Бог.

Нали на Пентаграмата беше написано: "В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката душа!

11. 2_10 Отношение и съзвучие на човешките души към Бога

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

След завършване на концерта Учителят ме извикваше лично и ми даваше бели пликове, в които беше сложил по някоя голяма по стойност банкнота.

Освен банкнотите, вътре Учителят беше поставил и по някоя мисъл от Словото Си, която Той собственоръчно беше написал на Своята пишеща машина.

Някои от музикантите си пазеха банкнотите и не ги харчеха, макар че след това станаха няколко парични обмени и банкнотите вече нямаха покупателна стойност.

Защо Учителят даваше тези банкноти, включително и на нас, които бяхме на "Изгрева"?

А изкушението е голяма сила.

То може да премине в друга посока - в завист - и да предизвика скрити и потиснати умишлено от нас някои стари инстинкти, които ние в Школата искахме да променим.

Ние не свирехме за пари, това го знаеха всички.

Това е един от примерите на Учителя за правилно отношение към музикантите и пример за отношението на Учителя към музиката.

Защото хармонията се предхожда от хармоничните отношения на душите, които трябва да бъдат в съзвучие, поели пътя към Бога.

Имаше няколко концерта, при които дирижира и Влади Симеонов.

На тези концерти се изпълняваха песни от Учителя и пиеси от класиката.

Когато Учителят сваляше и даваше Паневритмията, участвуваха много братя и сестри и всеки един от тях представляваше една брънка и едно звено от общата верига и общия кръг, който трябваше да се заключи и да се свали Паневритмията на земята.

Когато след години споменах това пред един мой приятел, той ми заяви: "Това не е вярно, теб те нямаше." Аз спокойно извадих няколко снимки, на които фотографът бе запечатал мен и няколко сестри, които са около Учителя в салона, където Той даваше първите уроци за разучаване на Паневритмията.

Казах му: "Мен ме има, а теб те няма!

Докажи, че те имало." Братът много се обиди и си тръгна.

Реших, че трябва да оправя отношенията си с него, приближих се и му казах следното: "Брат, когато аз съм бил при Учителя и съм разучавал Паневритмията, теб не те е имало.

Но когато ти си бил при Учителя - мен също не ме е имало.

Той се усмихна и каза: "Е, така вече може!

Така че всеки имаше своята задача, всеки имаше своята роля.

Трябваше да се напише текст за музиката на Паневритмията.

А тя за мен бе една слънчева поетеса.

Слънчеви лъчи излизаха от очите й и от засмяното й лице.

Но понеже имаше и други поетеси на "Изгрева", започнаха да ревнуват и казваха, че думите на нейният текст са много елементарни и той не е поетичен.

Казаха това на Учителя.

А Той се усмихна и каза: "Олга Славчева не е писала текста на Паневритмията.

За тази цел дойде едно същество - Асавита, което диктуваше, за да се напишат думите на Паневритмията.

Всички ахнаха от почуда.

Но въпреки всичко, десетки години от този случай, поетесите на "Изгрева" все въздишаха, че те не са написали думите на Паневритмията.

Да, ама Асавита си беше избрала Олга Славчева и затова Учителят беше определил нея.

Въпреки всичко, никой от това поколение не посмя да посегне върху текста на Паневритмията, защото знаеха много добре, че онова, което е дал Учителят, не трябва да се изменя.

Но аз доживях тридесет години след заминаването на Учителя да се яви един младеж, син на наши приятели, да се осмели да напише нов текст на Паневритмията и да го сложи под нотния текст на Учителя.

И понеже разбираше от фотография, изкара го на фотографска хартия, направи го прилично, оформи го като книжка и започна да го разнася насам-натам.

Но понеже ние знаехме как действуваха окултните закони в музиката на Учителя, оставихме този младеж да се запознае лично с тези закони.

Той имаше способността като слуша, веднага да запише на нотен лист дадена мелодия.

Веднъж съм при Учителя и Го разпитвам за някои неща.

По едно време виждам Асен Арнаудов върви заедно с Весела Несторова през поляната.

Весела Несторова бе завършила американски колеж, след това бе изпратена от колежа в САЩ и завърши "висше образование.

Беше поетеса, композираше и пиеси.

Те излязоха в отделна книжка, като главна заслуга в оформянето и съставянето на текста се пада на нея.

Книжката е издадена през 1942 година, като предварително Учителят я одобри и каза похвални думи за изданието.

Резултатите ще ги проверите чрез собствения си живот.

Учителят продължи: "Добре, че не са ви отворени очите, иначе не бихте могли да се съберете тук на "Изгрева" - не бихте изтърпели да виждате, че вашите състояния се дължат на други, заминали в Невидимия свят същества."

Зная много неща за музиката.

Сега уча за отношенията между музикантите - а това не е шега работа.

Голяма и непозната област за мен.

Зная за отношенията, които съществуват между великите композитори и големите изпълнители и виртуози - че те стават виртуози тогава, когато се вселяват авторите на техните пиеси в самите тях.

Времето в Школата, представено в един човешки живот е много малко, за да се усвои онова минимално знание, което иска Учителят от нас.

Беше споменал веднъж: "От свободното ви време искам само по един час на ден за проучване на Словото".

Сега разбирам, тридесет години след Неговото заминаване, че Той е искал твърде много.

Малко е за онези, които не са в съзвучие със законите на Школата и е много за онези, които нямат изградено правилно отношение към Словото на Учителя и към Школата на Учителя.

Отношението се отнася за човешкото съзнание и то само тогава, когато това съзнание е пробудено и в него има Светлина от Словото на Учителя.

Съзвучието се отнася за човешките души, които търсят общение с Бога.

Това съзвучие може да го намерите като знание, да се доберете до него и да го приложите в живота си само чрез Словото на Великия Учител.

Ние бяхме на "Изгрева" и чрез живота си създадохме отношения към Учителя и към Школата.

А дали успяхме да създадем на собствената си човешка душа онова съзвучие, което създава общението с Бога - това може да прецени само онзи, който има общението с Духа на Великия Учител

12. 2_11 Английската кралица играе Паневритмия

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Всички сме готови за Паневритмията.

Музикантите са събрани в центъра на кръга, инструментите са настроени и се чака само сигнал от Учителя, за да започнем да свирим.

Обикновено Учителят кимваше с глава, това беше знак за началото.

Ние засвирвахме, тогава целият кръг се задвижваше и започваше онова небесно тайнство, което бе наречено Паневритмия.

Но сега Учителят стои, мълчи и поглежда от време на време към боровете, които заобикаляха поляната.

Ние виждаме, че има някаква причина, заради която Учителят се бави - също поглеждаме натам, накъдето и Той гледа, но никой нищо не вижда.

По едно време оттам, накъдето гледахме и нищо не виждахме, се задава една възрастна сестра.

Всички я наблюдаваме - музикантите, които сме вътре в кръга и онези, които са наредени по окръжността.

Всички я наблюдаваме, а тя най- невъзмутимо за пет минути премина едно разстояние от шестдесет- седемдесет метра.

Оказа се, че за нея няма партньор, а Паневритмията, знаете, се играе по двама, по двойки и тази баба трябваше да играе със своя неразделен другар - бастунчето.

Ние засвирихме и целият кръг на Паневритмията се завъртя и започна да се движи.

Аз изчаках накрая, защото исках да Го запитам защо трябваше да се изчака тази бабичка.

Казвам бабичка, защото ние всички бяхме много ядосани, че трябваше да чакаме десет минути - пет минути да се появи на хоризонта и пет минути да се приближи до нас и да влезе в кръга.

Целунах ръка на Учителя и проговорих: "Учителю, днес всички от "Изгрева" играхме Паневритмия с изключително вдъхновение, включително и сестра Мария, барабар с нейното бастунче".

Учителят погледна баба Мария, която стоеше настрана, подпряла се на бастунчето, но с една горда осанка, нетърпяща никаква забележка и противопоставяне.

Учителят погледна и Тодор Стоименов, който стоеше редом с мен пред Него и каза тържествено: "Щом и английската кралица дойде да играе Паневритмия, това е знак небесен и земен, че ние ще победим.

Запомнете това добре."

Аз замрях.

Дойдоха други приятели около Учителя и Го обсипаха с въпроси.

Аз се обърнах към Тодорчо - така го назовавахме ние младите, защото Учителят се обръщаше към него по този начин.

Наведе се над ухото ми, за да не чуят останалите и отчетливо каза: "Моята рождена сестра Мария, която за вас е баба Мария, е преродената английска кралица, от която започва възходът на Британската империя.

Това няколко пъти ми го е казвал Учителят, а сега заедно с теб чухме защо ние ще победим чрез Учението."

Не можех да възприема толкова големи истини само за няколко минути.

Трябваше ми време да обработя всичко това, но първо си казах - това всичко трябва да се запомни.

Няколко дни след това аз непрекъснато го запаметявах, както се учи едно стихотворение наизуст.

След като се убедих и уверих, че съм го запаметил за десетки години напред и за цяла вечност, тогава пристъпих към следващия етап.

Това нещо той го носеше в себе си от предишните прераждания.

Никой не бе го учил на такива обноски, но той го носеше в себе си и то извираше навън.

Тази осанка беше израз на една забулена тайна, на едно забележително прераждане в Школата на Учителя.

Тук нямаше случайни прераждания, тук нямаше случайни личности, а всички бяхме дошли от миналото с големия капитал на бележити индивидуалности.

За това всеки един от нас бе различен, неподправен и бе единствено копие, на което не можеше да се подражава, нито да му се извади дубликат и да му се намери съименник, двойник или някаква друга имитация на оригинала.

Тази Паневритмия остана завинаги у мене, като откровение на Небето за същността на Космическия Промисъл за историческите личности и събития в историята на човечеството.

13. 2_12 Великото преселение на народите и техният парад пред Великия Учител

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Личности, индивидуалности с такъв вътрешен заряд и сила, че можеха да разрушат цялата Земя, дори и Космоса.

Това бяха онези преродени души и духове, които бяха създали цели цивилизации, епохи и човешки култури на земята.

Всички велики пълководци, царе, папи, патриарси, учени, философи на човечеството бяха събрани тук, на "Изгрева", и бяха вързани в обикновените човешки тела чрез плът и кръв.

Когато разговарях с тези братя и сестри, обикновено потръпвах и се разтрепервах - от тях идеше необичайна сила и носеше тътена на вековете.

Имаше една сестра Тереза Керемидчиева.

Тя беше германка по народност, а беше оженена за българин от Македония.

Савка беше стенографка на Учителя и съществото, което Учителят допущаше най-близо до Себе Си.

Тереза беше вярна сестра, типичен представител на възрастните сестри, които ние заварихме, когато бе образуван Младежкият клас.

Дори дочака времето, когато Учителят си замина и когато, шест месеца след това - през 1945 година, си замина от този свят и Савка, нейната дъщеря.

Тереза ми разказваше един сън.

Сънувала как Учителят седял на един златен трон и всички народи по земята минавали долу пред Него един след друг в колони и Го поздравявали с възторжени възгласи: "Вечна слава!

На края на манифестиращата колона от всички народи по земята се задава една група от мъже и жени.

Всеки доказва на другия, че е по-горен от него и че никой никого не зачита, защото всеки се смята за най-горен от всички.

Задава се групата, чува се врявата, но като наближили златния трон на Учителя, всички обърнали глава към Него и млъкнали.

Вторачила се Тереза Керемидчиева в тях и какво да види - това било цялото представителство на "Изгрева", така, както тя ги била познавала от двадесет и две години.

Били всички, не липсвал никой, така че това била истинската представителна колона, която трябвало да манифестира пред Учителя като застъпница на "Изгрева".

Събужда се Тереза, оглежда се и вижда, че това не е сън като другите сънища.

За човешкия сън Учителят разказва много неща.

Знае тя от Словото Му, че човек при съня си оставя тялото на леглото си, а чрез своя двойник се извлича от тялото си, напуща го и отива в света на сънищата.

Знае всичко това сестра Тереза и разбира, че този сън не й се дава току така, че има нещо реално в него, но трябва само да й се разтълкува.

Затова тя отива при Учителя и разказва всичко от начало до край.

Станах прав на онези, които въпреки всичко от нищо направиха нещо.

Това не е малко за тях, а цял подвиг пред вечността.

Ако запазят Словото - тогава това ще бъде техният втори подвиг пред вечността.

И това не ще бъде малко за тях.

В тази груба среда тук, при българите, при тези канари и камънаци, да се посее едно житно зърно от Словото и да се роди нещо като стрък, тук в България - това е цяло чудо на чудесата, не само за земята, но и чудо за Небето.

Затова трябва да им се зачете това, че те отстояха.

И аз им го зачетох и станах на крака.

Но ако го запазят, съхранят и предадат на останалото човечество, тогава ще им се поклоня до земята."

Сестра Тереза стои втрещена - ни дума, ни звук.

Стои вкаменена като статуя пред Учителя и сълзи започват да текат от очите й.

Учителят се обръща към нея и казва: "Сестра, съберете сълзите си в едно шишенце и ги запазете.

Те са Божието благословение за вас, за вашето племе и за вашия народ, че те изпратиха вас за свой представител в Школата на Великия Учител".

Сестра Тереза пада на колене и облива със сълзи двете ръце на Учителя, целува ги и тихо-тихо се отдалечава.

Сестра Тереза беше германка и ако днес вие видите снимката с нейния образ, ще се убедите, че през нейните очи ви гледа един германски дух, който не бе случаен и нейното присъствие в България и в Школата на Учителя не бе случайно.

Сестра Тереза винаги с възторг говореше за този свой сън, за това, че Учителят бе станал прав да посрещне изгревяните, когато народите на човечеството дефилираха пред Великия Учител.

Казваше: "Ама тия българи ни сложиха нас, германците, в малкия джоб на жилетката си".

Казваше това, усмихваше се и отсичаше: "Това можеха да го направят и извършат само онези, които бяха на "Изгрева".

Нейният разказ беше верен, истинен и носеше в себе си непреходността на човешката душа, идваща от вековете, за да присъствува в Школата на Учителя.

14. 2_13 Старинната цигулка на Учителя

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Случи се така, че Учителят ме извика при Себе Си и ми показа тази цигулка.

Не бях подготвен за него.

Учителят не изнасилваше нещата.

Нямах сили да Му я поискам.

Беше ме срам, че отказах.

Защо отказах?

Само затова, че звукът й не беше такъв, какъвто бе този на цигулката, с която Учителят свиреше.

А по-преди Той е свирел с нея, задоволявал се е с нея.

Вероятно другите цигулари не се интересуваха от нея, понеже беше стар модел и защото на нея по-трудно се свиреше.

А аз знаех много неща за нея от самия Учител.

И трябваше да я прибера при себе си.

Но не разреших задачата си - съжалявам и ще съжалявам до края на живота си за нея.

Къде се запиля тази цигулка?

Всички вещи и неща при Учителя бяха обявени на търг чрез заложна къща и бяха продадени на наши приятели по наше настояване.

Събраните суми от продадените вещи трябваше да отидат при държавата, за да се изплатят глоби и лихви от неплатените данъци на Братството.

Онези в бъдеще, които искат да се занимават с ръководство и да създават общество, трябва до най-малки подробности да се запознаят с тази история, защото ще повторят същите грешки на предишното поколение.

Но какво беше учудването ми, изненадата и след това огорчението, когато разбрах, че вместо моето име бе сложено друго име - на някого, който уж е платил за хармониума.

Всички знаеха, че аз го платих.

Дано в бъдеще дойде някой музикант, който да свири на него и дано имате отново условия да си служите с него в някой голям салон.

Но този приятел едва ли знае историята й - че Учителят още от младите Си години е свирил на нея, може би към двадесет години.

А това не е малко за един инструмент - да се свири на него от един голям майстор.

Казвам го сега, след като отдавна съм осъзнал грешката си, че не прибрах цигулката, която Учителят ми предлагаше.

Тази цигулка трябва да се прибере, да се знае чия е, кой е свирил с нея и да остане тя за следващото поколение.

Аз не можах да разреша тази задача.

Аз откупих с документ от заложната къща една от тях и тя бе с мене дълги години.

Къде отиде тази цигулка за мен остана загадка неразгадаема.

Дано до края на живота разгадая тази загадка и дано поне разреша една задача с тези цигулки.

В Школата има един закон - ако един не може да свърши една работа, изпраща се втори.

Аз бях първият от веригата, който не си свърши работата.

За цигулките на Учителя аз съм написал цяла изповед.

Написах и есе за Учителя като цигулар.

Това бе моето виждане - на един обикновен ученик, доколкото може да обхване със своето човешко съзнание частица от светлината, излизаща от Мировото Свръхсъзнание на Великия Учител - Беинса Дуно.

А що се отнася до цигулката на Учителя - Неговата цигулка, на която Той свири през време на цялата Школа, за мен остана една велика неразрешена задача къде е тя.

Такъв е законът на Школата.

Разказах ви една тъжна история за старинната цигулка на Учителя.

Разказах ви и за това, как човек трябва да бъде с будно съзнание, защото може да пропусне мигове и моменти в своя път, когато трябва да разреши една задача, за която е дошъл в Школата на Учителя.

Будност на съзнанието означава онази непреривна нишка от светлина в съзнанието му, която свързва човешкия ум със Светлината, която излиза от Словото на Учителя.

15. 2_15 Духът на Истината и часовоят с цигулката

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Всичко ухае на свежест и обновление.

По едно време някой каза: "Вижте кой се задава?

" В далечината, между боровете се зададе едно старче, което се движеше доста живо, подпирайки се с бастун.

Изведнъж ние млъкнахме, разговорът с Учителя секна и по някаква вътрешна команда се загледахме натам.

Като наближи на десетина метра, започна да говори със силен глас: "Ей, здравей, Петре, какво правиш?

Какво правиш, какъв Учител си станал и на какво ги учиш тия хора, които са около теб?

Ама ти не си ли спомняш кой съм аз?

Не си ли спомняш?

"Ама Петре, май и ти си остарял като другите.

Ех, нищо, Петре, щом не ме познаваш и не си спомняш за мен, аз ти прощавам, защото и на теб не ти са малко годините.

Хайде, остани си със здраве и всичко хубаво от твоят съученик."

Учителят спря за миг, вдигна дясната Си ръка, посочи с показалеца към гърдите си: "И оттогава тук живее Духът на Истината!

Ние сме замрели. Тишина.

"Изгревът" е замрял.

Изведнъж аз се виждам как съм застанал прав, а до мен е изправен калъфът на цигулката.

Учителят ме поглежда, става и си тръгва.

След няколко крачки той спира, обръща се, изглежда групата, която стои неподвижно на пейката и мен, часовоя, който съм застанал мирно, с цигулка при нозете.

Дочувам думите на Учителя: "Ти си свободен!

Изведнъж някаква сила като вихър излезе от тялото ми и се зарея във висините.

Учителят се обърна и продължи пътя към стаята Си.

Онзи Дух, онзи стражеви Дух, който бе пристигнал - с огнен меч бе застанал до Учителя, за да охранява онова Слово, което трябваше да бъде изречено от Великия Учител.

Това Слово бе Духът на Истината, който бе в Него и бе дошъл часът и времето, когато този Дух на Истината трябваше да свидетелствува за Себе Си.

Затова дойде стражата Господня - да засвидетелствува и тя за Истината.

Урокът е предаден за онези, които са ученици.

Урокът на Учителя е само за учениците на Школата.

Защото Духът на Истината слиза от Словото на Великия Учител.

Защото "Глава на Твоето Слово е Истината!

Знаех лично от Учителя, че Божественият Дух слиза върху Него, когато е на 33 години, т.е.

Тук имаше някаква загадка, която трябваше да се разгадае.

Аз нямах знанието за тази задача.

Но минаха години, Учителят си замина от земята и аз не успях да го чуя от Неговите уста.

Един ден попадам на една беседа и без да искам се зачитам.

Учителят тълкуваше и даваше познания за кабалистичното значение на числата от едно до 20.

Разтреперан и с насълзени очи прозрях какво бе казал за числото 19.

Това е един цикъл, един завършен цикъл, в който всички земни начинания се реализират и приключват.

От числото 19 започва една друга еволюция с други измерения, с които се работи само в Духовния свят.

Вероятно и вие ще срещнете в Словото на Учителя различни тълкувания за числото 19.

При всички случаи, то означава един завършен цикъл на земята.

Това за вас е също една задача за разрешаване.

Друга загадка, която трябваше да разрешавам, беше задачата за онзи стражеви Дух, който бе влезнал в мене, който беше ме изправил, беше ме изпънал като струна и беше ме заставил да хвана пушка за почест - онази хватка, която прави всеки войник, когато пред него преминава знамето на полка, знаме на честта и храбростта.

Аз бях застанал на стража с моята цигулка пред онзи миг, в който Духът на Истината реши да свидетелствува за Себе Си чрез думите на Великия Учител.

И когато отварям калъфа на цигулката, и когато настройвам цигулката си, винаги си спомням за този миг.

А когато засвиря, търся онова общение с Духа Господен, при Когото само музиката на Учителя може да ме заведе!

16. 2_16 Пълководците от миналото

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Братството е на поредното си лагеруване на Седемте езера на Рила.

Бяха насядали около Второто езеро, отпочиваха си.

Бях близо до Учителя и Той като ме видя, че разговарям с въпросното лице ме запита: "Кой е този?

Той е един от най-големите пълководци в миналото и под неговия меч са загинали много хора.

Затова сега е дошъл като хирург между българите, за да си изплати кармата.

Мечът, който има от миналото, сега го използува като скалпел, но вече за доброто на враговете си, като ги прави свои ближни, като ги лекува".

Около мен има две сестри, които слушат и разтреперани Го питат: "Учителю, ама щом е дошъл между българите и сега ги лекува със скалпел, значи, това са онези, които е посичал със своя меч." - "Точно така - заключава Учителят.

- И единият има нужда да си изплати кармата и другите имат нужда да им се помогне.

Така единият плаща, другите приемат и кармата на този народ се смекчава и отива към добро." Стоим като зашеметени.

Ние, музикантите, се наредихме в средата на кръга и засвирихме.

Кръгът на Паневритмията се задвижи.

Беше великолепно преживяване за всички.

Така хубаво движеше лъка, че бях захласната в него И не можех да отделя очите си от него".

Учителят ни оглежда, ние музикантите сме около Него и чакаме реда си, за да целунем десницата Му.

Но ако знаете, че в предишен живот той е бил голям пълководец, в ръката си е държал меч и с този меч много глави е посякъл, и то главите на онези, които днес играят Паневритмия тук.

"По-добре е сега да държи лък, отколкото да отиде в света, да вземе меч и да сече отново глави" - отсича Учителят.

Недоумявам всичко това.

"Но защо, Учителю, защо е дошъл в Школата - щом е сякъл глави и е бил главорез?

" - "Дошъл е в Школата, защото навремето е бил бич Божий, а мечът му е бил даден да изпълни Волята Божия и да очисти една проказа между тогавашното човечество.

Изпълнил я и сега идва тук, за да изплати кармата си и да освободи съзнанието си, като приеме идеите на Бялото Братство.

Всеки, комуто той гледаше на ръцете, беше свободен и си тръгваше към палатката.

Когато има мъгла, хората не са разположени за разговор.

"Дай си ръцете!

И докато се усетя, той хвана едната ми ръка, обърна дланта ми, за миг се взря в нея и извика: "Това е невъзможно!

" Аз се дърпах, но той беше много як и силен и направо ме повлече.

Аз също не бях слабак, но се съгласих.

Той ме водеше за ръка през мъглата, и ето че сме стигнали пред палатката на Учителя.

Заварихме Учителя да пие чай от едно бяло канче.

Учителят ни изгледа и каза: "Изложете си въпроса!

"Учителю, вие знаете, че аз се занимавам с изучаване на хиромантия.

На едната му ръка умствената и сърдечната линия се пресичат, като мистичен кръст, като жива Голгота.

А това е невъзможно за мене и за знанието, което имам.

Учителят ни погледна, обърна се към мене: "Покажи си ръката!

Братът казва: "Не може да бъде." Ето, виждате ли как се пресичат двете линии тук?

Щом се пресичат - значи може.

Сега той ще се разпъва заради онези, които навремето е разпъвал на външния кръст.

Навремето такава е била Волята Божия - да ги разпъва, а днес е Волята Божия да се разпъва заради тях.

И навремето е свършил една работа за Бога и сега трябва да свърши една работа за Бога.

Сега ще се разпъва на него всеки ден заради другите.

Затова го има и трябва да го има.!

Това бе същата сестра, която присъствуваше на предишния разговор за пълководеца от миналото и която задаваше въпросите.

Поисках обещанието му - никому да не разказва за това.

Той удържа на думата си.

Респектираше го моята съдба и думите, изказани от Учителя за бича Божий.

Годините минаваха и той като ме наблюдаваше, казваше: "Добре си, добре се разпъваш на кръста.

В братския живот аз взимах живо участие и преди, и след заминаването на Учителя.

Непрекъснато бях сред тях, носех проблемите им и страдах заедно с тях.

Знаех къде е причината и какви са последствията за мен.

Най-ужасното бе, когато "Изгревът" трябваше да се опразни за броени месеци и на негово място да се построят легации и посолства.

А някои нямаха дори и такива договори, а само бяха зарегистрирани, живеят в тези бараки.

Аз имах юридическа подготовка и тичах непрекъснато, за да им оправям документите.

Защото всяка нощ ми се явяват насън и не мога да спя от тях.

Висят над главата ми и всеки иска своето си от мен." Аз го изгледах ужасен.

Този чиновник не осъзнаваше своята роля и своята задача.

Аз мълчах и не смеех да изкажа знанието си по този въпрос.

Накрая ми каза: "Аз виждам, че не всички имат юридическо право да получат апартаменти и гарсониери, но искам по-бърже да ми се махне това задължение от главата, за да се родя.

Освен това, и правителството иска да разреши този въпрос най-безболезнено и по най-задоволителен начин за всички заинтересовани." Аз отново мълча и не смея да му кажа кой движи всичко това.

Накрая, когато всичко се приключи каза: "Днес приключихме.

От утре излизам в годишна отпуска." Напускам общината и отивам в дома на онзи, който току-що бе получил гарсониера и който нямаше никаква документация, но чиновникът от общината му даде право да я ползува срещу минимален наем, докато е жив на земята.

Тя се отваря и пред мене застава засмяното лице на онзи приятел.

От утре излизам в годишен отпуск."

Чувам ги за втори път.

Има вода, парно, баня - в сравнение с неговата барака, това е дворец за него.

Казах му: "За теб настъпи и е дошло Царството Божие на земята." Усмихна се.

После ме погледна сериозно и каза: "Да приемем засега, че това е така."

Някаква невидима голяма метла измете "Изгрева" - всички бараки, всички сгради, включително и салона, който отдавна бе заключен с катинар и затворен за нас.

Ние всички се родихме за една нова епоха.

Това беше най- голямата ни беда в тези времена и най-голямата задача, която всеки от нас трябваше да разреши.

17. 2_17 Втората Голгота и възкресението на Духа и на песента

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Годината 1936 бе трудна и мъчителна за Братството и за Учителя.

Случило се бе така, че и Учителят нарочно се беше освободил от всички присъствуващи и сам прие ударите на яростни юмруци върху лицето Си.

След няколко дни се появиха последиците - пареза на дясната ръка и на десния крак.

Не можеше да движи дясната Си ръка, а десния крак го влачеше.

Беше засегнат и езикът.

Беше мъчителна картина за всички ни.

" За часове Братството се приготви за Рила и на следващия ден една лека кола откара Учителя до село Говедарци, а оттам - до хижа "Вада" бе прекаран с каруца.

Предложиха Му кон, но Той отказа.

През време на изкачването ние се движехме с Него, но така, че нашият забавен ход приличаше на хода на костенурка.

Техните епизоди, които ще бъдат разказани от тях, говорят, че нашето изкачване не беше разходка - това беше пътят към Голгота.

Учителят влачеше крака си, влачеше оня кръст на човечеството, който беше нарамил през рамо.

Но пред Първото езеро Учителят залитна, приятелите, които Го придружаваха, Го поеха на ръце и Го качиха на кон.

Един водеше коня, а приятелите, по двама - отляво и отдясно - придържаха Учителя и така Го изкачиха на Второто езеро и Го поставиха на легло в предварително подготвена за Него палатка.

Всеки знаеше своето задължение, защото да се организира и поддържа животът на стотици хора не беше лесна работа.

Учителят се намираше в палатката Си, а сестра Савка бе тази, която се грижеше за Него.

Цялото Братство опъна палатките си по обичайния начин, но във въздуха витаеше тягостна тишина.

Всички мълчаха, нямаше песни, нямаше беседи, нямаше Паневритмия.

Само сутрин ние излизахме на Молитвения връх, посрещахме изгрева с молитви към Бога.

Направихме опит да изпеем някои песни, както това правехме винаги, но гърлата ни бяха затворени и заключени.

Можехме само шепнешком да произнасяме молитвите си.

Савка си водеше дневник за всеки ден от състоянието на Учителя.

Тази отбелязана с молива на савкиното тефтерче чертичка показва различни посоки.

След две седмици написаните чертички на савкиното тефтерче започват да оформят думите.

Накрая Учителят поставя последната чертичка и написаното гласи следното: "Бог е Любов".

Обръща се към Савка и казва: "Да отидем да се разходим до чешмата." Савка Го поглежда с изумление и когато Учителят става и тръгва напълно свободно, без да има някаква следа от парализата на крака и на ръката, тя възкликва: "Ах, Учителю, Вие възкръснахте!

" - "Не възкръснах аз, но Бог, Който е в мен, Той възкръсна." И Учителят й посочва тефтерчето, на което е записано с чертички, с Неговата парализирана ръка: "Бог е Любов".

Учителят излиза пред палатката, приятелите Го виждат и един вик от гърдите им се изтръгва: "Учителят оздравя!

" Учителят, придружен от Савка и от приятелите, бавно заслиза по склона - по пътеката от 72 стъпала.

Запъти се към чешмичката и камъка до нея.

Изведнъж всички запяхме Неговата песен "Поздрав на Учителя":

задето тъкмо в тези дни Добре дошъл, добре дошъл,

Тази песен е по текст и музика на сестра Елена Казанлъклиева.

Пеехме за себе си, за радостта, която слезе от небето и осия душите ни и ние отново почувствувахме, че живеем и че сме с нашия Учител.

Един от приятелите - фотограф - щракаше с фотоапарата и засне това историческо, събитие на второто Възкресение.

След половин час Учителят стана и се върна към лагера, придружен от възторжените възгласи на приятелите.

На следващия ден Учителят каза: "Време е да слизаме в града!

" Ние опаковахме багажа и лагерът бе закрит.

През времето на онези мъчителни дни, когато Учителят бе болен в палатката Си, всички бяхме изпоплашени.

Така бяхме изплашени всички, че възрастните приятели казаха: "Учителят си заминава.

Всички ще ни упрекнат впоследствие в безразсъдство и глупост, че сме оставили Учителя тук да умре".

Решават възрастните приятели да свалят Учителя в София, намират кола, а за да се свали надолу е необходима носилка и започват да уговарят младежите да Го свалят на ръце.

Но някаква сила ни накара да не позволим свалянето Му.

Скочихме, въоръжихме се с тояги и застанахме около палатката на Учителя на стража и готови за бой.

Накрая старите братя отстъпиха и казаха: "Добре, но вие поемате отговорността, ако се случи нещо на Учителя." Казахме: "Приемаме".

Поставихме по двама часовои да дежурят с тоягите си ден и нощ пред палатката на Учителя.

Имахме си караулен началник.

Отначало на всички им беше смешно, но после ги достраша от нас, като видяха как караулният началник развеждаше и сменяше часовоите.

До палатката допускахме само Савка и сестрите, които се грижеха за Учителя през тези дни.

А когато Учителят оздравя, стана и тръгна надолу по пътеката от 72 стъпала, ние захвърлихме тоягите и заедно заслизахме надолу, и славехме Бога.

Савка беше записала думите Му на нейното тефтерче:" Тук имаше повече от Голгота!

Аз никога няма да забравя през целия си живот и ще нося през вечността онова изказване на Учителя, което Той лично, Всемировият Учител, направи пред мен на "Изгрева": "Ако преди 2 000 години беше дошъл Синът, сега дойде Бащата!

За това е необходимо знание и прозрение за Словото на Учителя.

Да, преди- 2 000 години беше изпратен Синът, а сега тук, при българите, е дошъл Бащата.

Сега присъствува Бог на земята, а преди 2 000 години беше дошъл Синът - Христос.

Сега всичко бе тук, в Него.

И българи, изпратени от нечиста сила, се опитаха да Го премахнат и убият.

По-късно, в частен разговор, Той каза: "Както бяха посегнали върху Мен и ако си заминех, то от България и от българския народ нямаше да остане ни следа на земята.

Ако еврейският народ навремето трябваше да плати за разпъване на Сина, то българският народ днес трябваше също да плати и трябваше да изчезне от лицето на земята.

След като се върнахме в София от Рила, носехме в себе си частица от присъствието на онзи миг, в който Учителят отново се върна във вече оздравялото Си тяло.

Тогава приятелите започнаха да си спомнят един след друг, че всеки от тях без да иска е присъствувал в даден момент от онова събитие, което се отнася до покушението върху Учителя.

Оказа се, че покушението върху Учителя има предистория, има причина, има и съответен повод.

Онези, които скроиха заговора, също бяха българи, но принадлежаха към политически и военни организации.

И тук, което е най-важното, тези политически и военни организации изповядваха и провеждаха чужда идеология и оттам - те бяха представители на чужда политика и на чужди интереси.

И накрая, силите, които стояха над тях, бяха същите сили, които излизаха от онази страна, в чиято столица навремето, след освобождението й от турско робство, България бе разполовена на две - на Княжество България и на Източна Румелия и й бяха отрязани земите Мизия, Тракия и Македония.

Това бе направено за да се попречи на Всемировия Учител да работи в обединения целокупен български народ в неговите земи.

Защото Освобождението на България се дължеше на Бялото Братство и на това, че Учителят трябваше да слезе на земята.

Ние знаехме какво означава всичко това, но мълчахме и не смеехме дума да продумаме никому, за да могат да преминат времената и да изтече времето на тези събития, а с него - мътилката и тинята от това тресавище.

Започна Втората световна война.

Германия нападна Съветския съюз на 22 юни 1941 година и започна великата битка срещу славянството и Русия.

Но понеже Великият Учител бе дошъл да донесе Словото Си за българите и за славянството - няколко пъти, пред различни приятели, по различно време, по различни поводи - Той бе казал: "Руснаците ще забият червеното знаме на Райхстага".

И това бе казано на наши приятели и ученици на Учителя, които бяха офицери, и то - висши офицери в българската армия.

И те се завъртяха и отидоха към своя финал, както ги бе определил Великият Учител.

Точно в този момент болшевишка Русия изпълняваше Волята на Бога и прилагаше Божията Правда на земята.

Това бе втората Голгота за

Христовия Дух и за Учителя, за българския народ и за Русия.

Русия от пепелищата и разрухата на войната.

И когато братята и сестрите запеят тази песен, аз винаги се пренасям в онези години и в оня миг на свещенодействие, което изпитвахме с тази песен към Духа Господен - Духа на Силите и на Обновата.

18. 2_18 Кой управлява света?

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Всичко това беше смесица от преродени минали величия, исторически личности, раси и духовни школи.

Всеки носеше своя отпечатък върху лицето си.

И само онзи, който можеше да чете и имаше знание за това, разчиташе всяко едно лице.

По челата си ние носехме невидим отпечатък, носехме онази "дамга", нанесена с горещо желязо, с което бе означено приобщението ни към даден господар.

И То правеше нашето съжителство поносимо и търпимо.

Ако погледнете неговия лик, отпечатан на фотография, ще се убедите в правотата на казаните по-горе мои думи.

Занимаваше се с много приложни окултни науки.

Всеки закъсняваше и влизаше, когато му скимне и когато му е угодно.

И не стига това, ами закъснелият приятел си търсеше удобен стол и място да седне.

Накрая Учителят не изтърпя и каза: "Няма ли един от вас, който да застане като пазач на вратата и да не пуска никого след Моето влизане?

Но да бъде пазач до края на Школата." Целият салон мълчи.

Изведнъж Иван Антонов става и казва: "Аз ще бъда този пазач!

И наистина, той беше този пазач.

Заставаше отвътре на вратата и стоешком пазеше.

Веднъж една сестра отива да се оплаква на Учителя: "Учителю, разбирам да се постави едно куче за пазач, ама това куче не е пазач, а звяр.

А тук на това място е необходимо именно такова куче, за да бъде страж на Школата.

Затова се казва, че Царството Божие насила се взима." Учителят вече е строг, сестрата се покланя и заднешком излиза, а ние, свидетелите, стоим и мълчим.

Така той си остана в спомените на приятелите като Иван- пазача.

Затова разказваме историята за стражата на Школата.

Освен това, той иска разрешение от Учителя да напише отговор на автора и да го насоли този автор и да му покаже, че всичко това е лъжа.

Истината не се защитава, тя само се проявява.

Нали ти си пазачът на салона, когато се дава Словото Божие?

Иван Антонов кимнал с глава и казал: "Да, ама аз ще му покажа моята Истина!

" И си тръгнал.

" А Иван Антонов купил много броеве и разнесъл безплатно по всички вестници, по всички издателства и видни политически личности в София.

Така той изказал и им показал своята Истина за Учителя.

Друг път, в друг вестник, пишат отново против Учителя като Го обвиняват, че Той се меси в политиката на България и с това се бърка в политическия живот но страната.

Но когато ставаше въпрос за политически обвинения, нещата ставаха много сериозни.

Тези писания във вестниците можеха да предизвикат някои политически среди, които да използват властта си и да ограничат дейността на Братството.

Защото Учителят цял месец е горе в стаята Си и никого не приема през този период.

В такива случаи всички от "Изгрева" знаеха, че Учителят има работа и не приема никого.

Учителят леко отваря вратата, показва си само главата и пита: "Какво има?

" Той Му показва вестника и написаното срещу Него, възмущава се и иска разрешение да напише статия и да обори тази лъжа и клевета, че уж Учителят се меси в политиката на страна.

Учителят отваря вратата и го пропуска в стаята Си.

Затова няма да отговаряш на този вестник.

Това е Истината, а тя е свещена за всяка една човешка душа.

Истината и за мен е свещена.

Затова няма да отговаряш на този автор и на този вестник!

Тръгва си той за дома, на все пак решава, че на този, гдето е писал във вестника, не трябва току-така да му се размине.

Решил, че все пак трябва да отиде в редакцията на вестника и да го поздрави за неговото прозрение.

Взел вестника, запътил се към редакцията и намерил там автора на статията: "Ти ли си този, който е написал тази статия?

" Брат Антонов му казва: "Да знаеш, това което ти си написал в тази статия е чиста Истина и в нея няма нито капка лъжа." - "И аз така мисля - отговорил авторът на статията.

- Но да знаеш колко писма получих, че съм написал лъжи и клевети." - "Аз пък ти казвам, че си казал Истината - и Учителят Дънов също смята така.

Затова сега аз ще ти изсвиря на моята цигулка една песен от Учителя - "Кажи ми ти Истината".

След това му я изпява: "Кажи ми ти Истината, която носи свобода за моята душа." След като свършил песента, брат Иван го поглежда и вижда, че онзи със зяпнала уста го слуша.

- "Ами как няма да ти хареса, когато ти си казал Истината - че тази страна се управлява от Великия Учител.

А сега да се разделим по живо по здраво." Иван Антонов си прибира цигулката, протяга ръката си, здрависват се и се разделят.

Отива на "Изгрева" и разказва всичко на Учителя.

Иван Антонов кимва в знак на съгласие.

19. 2_19 В чии ръце е съдбата на света

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

Това бе най-голямото излизане на Рила и лагеруване там през време на цялата Школа от двадесет и две години.

Непрекъснато сутрин и вечер се движеха кервани с коне, които възлизаха нагоре, изкачваха багажите, а след обяд се връщаха и понякога сваляха багажа на тези, които се прибираха.

Беше осъществена една идеална организация.

Преди да тръгнем за Рила, на една своя беседа Учителят каза: "Тази, 1939 година, е последната благоприятна година за Бялото Братство.

Но ние младите, като им направихме сметка, им доказахме, че трябва да доживеят 130-140 години, та да дочакат въпросната 1999 година.

Тогава всички решиха, че най-правилно е да изпълнят съветите на Учителя и да се изкачат на езерата през тази днешна 1939 година.

Затова - който искаше и който можеше - се качи.

Там имаше голямо плато и голяма поляна и всички спокойно се разполагахме.

След като свърши Паневритмията, някой ме бутна и каза: "Виж натам онази картина!

По вратовете им бяха закачени различни по големина звънци и така брат Янко се ориентираше къде са намира конското стадо.

Но сега, когато дойдохме за Паневритмията, поляната беше пуста и нямаше никакъв кон.

Аз стоя със зяпнала уста и целият захласнат в тази картина.

С тези мисли се приближавам към Учителя, целувам Му ръка и казвам: "Вижте, Учителю, онези коне, които са се наредили на парад и гледат нашата Паневритмия." Учителят се обърна, погледна ги, усмихна се и каза: "Вие сте свободни!

" И конете тутакси се размърдаха, обърнаха се като че ли по команда и започнаха бавно да се отдалечават.

Те дойдоха да засвидетелствуват пред Великия Учител мощта и силата на своя меч.

А за това, че тези коне бяха послушни през цялото това време, като награда, в следващия живот тези същества ще се родят не като коне, а като човеци." Стоя и гледам ту Учителя, ту отдалечаващите се коне.

Опитвам се да запомня всичко това.

Но непременно трябва да го запомня.

И аз го запаметявам.

Започна войната и до края на 1944 година имахме само изпитания и тежки години.

Започнаха политическите събития.

През тези години ние не бяхме безучастни към събитията и много пъти говорехме пред Учителя и Го запитвахме как ще се развият събитията.

Учителят само ни изслушваше и не говореше почти нищо за тези събития.

Изобщо Той избягваше да говори за политическите и военните събития.

Веднъж някой Го запита така: "Учителю, защо не ни кажете как ще се развият събитията, за да бъдем спокойни?

Кажете ни кой ще победи, за да знаем към кого да се ориентираме още отсега?

Но понеже въпросът е много точен и изказан с голяма откровеност, Той вдига глава, оглежда ни и казва: "Ако Аз ви кажа, ще направя непростима грешка.

Защо ли?

Защото тук, около вас, има духове-шпиони, които вие не виждате, но които са наострили очи и уши и са отворили уста и уши - чакат да кажа нещо и мигом, по въздуха, да го занесат там, откъдето са пратени тук да шпионират.

А като не знаят - залъгват се едни-други.

И второ - ако кажа, вие няма да мълчите, ще тръгнете да разправяте насам- натам какво съм казал Аз и с това ще си навлечете лична неприязън, че дори и беди за Братството.

Всички ще се нахвърлят върху нас.

И без това ние си имаме достатъчно неприятели, за да си създаваме нови врагове между военните и властите."

Ние сме замлъкнали. Мълчим.

"Ами Учителю, тогава няма ли някакъв начин за въздействие върху събитията от страна на Невидимия свят?

След като Невидимият свят е вкарал вътре в държавника своя служител, то служителят ще свърши онази работа, за която е изпратен.

Всички ще се чудят на внезапната промяна от 180 градуса на своя вожд и предводител.

Така се съдят горе държавниците, престъпили своите обязаности да служат на народите в името на Бога.

В ръцете на Невидимия свят се намират неограничени възможности за действие, затова се казва, че съдбата на света започва от Дома Господен.

И затова ние имахме друг поглед на събитията в света до ден днешен.

Ние знаехме кой движи и ръководи всичко това.

Ние бяхме свидетели как империи се разрушаваха отвътре за броени месеци и години.

Ще проверите как ръководители на империи отведнъж правят обрат на 180 градуса и всичко почва да се променя и руши из основи.

Съдбата на света е в ръцете на Господния Дух на Силите, който със Силата и Мощта разпорежда съдбините на този свят.

Ние бяхме свидетели и видяхме как този Дух Господен действува чрез Сила и Мощ.

20. 2_20 Цигулката на Игнат и запалената клечка кибрит от Учителя

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

"Цигулката на Игнат и запалената клечка кибрит от Учителя"

Имаше всичко.

Бъркаш с ръка в чувала, където е събрано всичко от света и от "Изгрева" и можеш да извадиш всичко от него: и скъпоценен бисер, а можеш да извадиш и змия и тя да те ухапе.

Имаше всичко, защото бяха дошли от света - оттам, откъдето бяха изгонени.

Затова тук това изобилие и разнообразие, сложено в този голям чувал, имаше свои представители.

И всеки представител си имаше своето място и не си го отстъпваше на никого, със зъби и нокти се държеше за него, за да бъде близо до Учителя.

Ние знаехме за това, а Учителят мълчеше, все едно че нищо не забелязваше за дейността на Игнат.

Затова той беше благодарен на Учителя.

Говори за това, че всеки ученик може да развие способностите си и да стане музикант дори в един живот.

Всеки почти свиреше на някакъв си инструмент.

Онези, които идваха, те започваха да изучават също някой инструмент, обикновено цигулка.

Игнат Котаров също имаше цигулка, но нямаше музикален слух, нямаше онази похватност на пръстите, не спазваше интервалите и накрая така фалшиво свиреше, че когато се упражняваше, всички съседи наоколо - на 20-30 метра около него, където бяха разположени съседните бараки - излизаха от бараките си и бягаха, за да не го слушат.

Не го издържаха и онези, които не бяха толкова музикални, но които се стараеха и с голям труд и усърдие постигаха нещо сносно, и свиреха задоволително.

Учителят говори в беседата Си, че човек може чрез разумна воля и със старание да организира себе си и в един живот да стане добър музикант, дори музикален гений.

Точно в този момент Игнат става в клас и извиква със силен гръмогласен глас срещу Учителя: "Петре, ти лъжеш, това не е вярно.

Всички изтръпват.

Никой не си е позволявал да се обърне към Учителя така, както сега.

След беседата той чака Учителя, за да се дообясни с Него.

Ето Учителят излиза от салона и се насочва към стъпалата, които водят към Неговата стая на втория етаж.

Учителят го вижда, бърка в джоба Си и изважда спокойно една кутия кибрит, после изважда една кибритена клечка, драсва с клечката върху кутията и тя се запалва.

Учителят я вдига на височината на главата му, понеже той стърчи една глава над Него и му казва: "Игнате, виждаш ли тази запалена клечка кибрит?

Това е огънчето светлина, която съм запалил за теб.

И ако не запазиш тази светлина у тебе, то тя ще изгасне така, както изгасва тази клечка кибрит.

И друг път не можеш да я запалиш никога вече.

Знаеш ли защо?

Защото нямаш смирение пред Бога." Учителят спира.

Една сестра се навежда, взема клечката, слага я в дланта на Игнат и му казва: "Запази си я, брат Игнат, за спомен от днешния разговор." Гледа Игнат овъглената и изгоряла наполовина клечка и нищо не казва.

Накрая изважда една кърпа от джоба си, завива в нея клечката кибрит и обратно връща кърпата в джоба си.

Но след като вижда, че Игнат прибира клечката, увита в кърпа, в джоба си, обръща се и започва да изкачва стъпалата на стълбата към стаята Си.

Разговорът и случаят за Игнат е приключен.

Аз наблюдавам всичко това и се чудя откъде-накъде Учителят измъкна този кибрит от джоба Си, когато Той никога не носеше кибрит в джобовете Си.

Други Му палеха печката, други палеха ламбата Му, когато бе необходимо и когато нямаше електрическо осветление по време на затъмненията, като предпазна мярка срещу самолетните нападения.

Значи Учителят знаеше предварително за предстоящия конфликт и бе взел кибрит в джоба Си, за да даде последния урок на Игнат Котаров и му го предаде както трябва, в присъствието на свидетели.

Игнат се оттегли и се запъти към бараката си, замислен и вглъбен в себе си.

Измина някое и друго време и настъпи онова време за голямата развръзка на историята на кибритената клечка.

Правят редовно заседание, а един от тях протоколира всичко.

На сбогуване, те оставят и други нелегални документи на своята нелегална група в неговата барака на съхранение, понеже знаят, че той е сигурен човек, както и бараката му е на сигурно място на "Изгрева".

След като си заминават приятелите му, той прибира цялата документация и се чуди къде да я прикрие.

Поглежда към печката си, отваря я, вижда че е празна и студена и набутва вътре всичко.

По едно време в съня си дочува някой да му казва: "Игнате, стани, запали си печката и изгори всичко, което си сложил в нея." Игнат отваря очи, оглежда се, но няма никой.

Заспива отново.

Отново отваря очи, оглежда стаята и решава, че това е само един сън и отново заспива.

За трети път той чува същия глас, но вече някой го е хванал за раменете, раздрусва го и го изправя на крака.

Протяга ръка към масата, напипва кибрита, драсва една клечка, отваря вратата на печката и запалва набутаните в нея тайни книжа.

Приближава се до печката, протяга ръце и се грее на затоплената печка.

След като печката престава да бумти, той си ляга и заспива.

По едно време на вратата и прозорците се чука силно, вратата му с трясък се отваря и в бараката му нахълтват няколко цивилни агенти от полицията.

Запалват лампата му и се започва обиск, за да се докаже обвинението срещу него, че тук, в неговата стая, е имало нелегално комунистическо събрание на действуваща бойна група комунисти.

Игнат стои прав, онези тършуват, претършуват всичко и накрая не намират нищо.

През цялото време Игнат стои, мълчи и не продумва нищо на въпросите на полицаите.

Накрая, като не намират никакви улики срещу него, те си тръгват много разочаровани и изненадани, че не намерили нищо.

А този някой може да бъде само човек, който е знаел за това нощно събиране и за оставените при него документи.

Той знае, че тази загадка рано или късно ще я разгадае, ще открие този провокатор и ще му покаже тогава кой е Игнат.

Изведнъж се досеща, че трябва да узнае кой е този, който три пъти го събужда и накрая го изправи на крака и го накара да запали печката с документите.

Ако ги бяха намерили, с него бе свършено, защото полицаите не забравиха да отворят печката и да погледнат в нея.

А там всичко бе изгорено и беше на пепел и печката бе студена.

Затова нямаше улики и доказателства срещу него.

С тази клечка той бе запалил книжата в печката.

Протяга ръка, взима я и я слага в дланта си.

Тя му напомня за нещо.

Отива към шкафа и намира една завита носна кърпа.

Разгъва кърпата и там съзира онази изгоряла наполовина клечка кибрит, с която Учителят му бе предал урока за светлината на запалената клечка, която гореше у него.

До нея той слага и току-що прегарялата клечка кибрит и загъва кърпата.

Сутринта отива при Учителя за обяснение.

"Учителю, искам едно обяснение по един важен за мен въпрос." Учителят кимва.

Трябваше да взема мерки и да изгорим книжата, защото ако полицията ги бе намерила, с тях щеше да разпали такъв огън и такъв пожар на "Изгрева", че никоя пожарна команда нямаше да може да го угаси.

Добре, че нещата приключиха с тази клечка кибрит." И Учителят посочва с пръст втората, по-малката овъглена клечка, с която Игнат бе запалил и изгорил онези книжа в своята печка.

С неговото име бе свързана победата на Съветска Русия над Германия, той бе обявен за генералисимус и баща на народите.

Избираха не случайни хора, а заслужили в комунистическото движение.

Накрая се сещат и за Игнат Котаров.

Онези са изумени. "Защо?

"Аз бих застанал пред ковчега и тялото на Сталин и ще му поднеса онова цвете от моята саксия, която се намира в моята стая, но само ако ме изпратите в Москва и в Кремъл.

Но тук, да застана пред нещо, сътворено от човешки ръце, аз не искам.

Това е." Онези го изслушват, записват си всичко, което им е казал Игнат Котаров и го занасят там, където трябва.

Извикват го на онова място, откъдето човек в ония години не се връщаше назад.

Онзи го вижда и започва веднага да му вика: "Игнате, ние знаехме, че си щур, още от онова време, когато бяхме в нелегалност и когато ти ни прибираше в твоята барака на "Изгрева".

Ние знаехме, че си щур по Дънов и дъновистите.

Ние знаехме, че ти си верен и предан на нас.

Ама сега се убедих, че ти не си само щур, но си и пощурял с тоя твоя дъновизъм.

И спасение за теб няма.

Ти ще си умреш като пощурял дъновист.

Но понеже беше верен и предан на другарите си по идеи и по дело и никой по онова време не пострада от теб, затова решихме да те накажем като те изключим от Партията.

Ако беше някой друг, щяхме да го накажем по- строго, защото ти знаеш, не ние предателите ги наказваме по-строго от враговете.

Но за нас ти си щур човек, щур си беше и щур ще си останеш.

Затова те оставяме жив и мирен с твоите щуротии.

Игнат изслушва всичко това, усмихва се и казва: "Ти си прав.

Аз си останах щур по Дънов и дано си остана тъй до края на живота.

Но благодаря ти за това твое решение.

Това няма да го забравя.

Така двамата се разделят и всеки тръгва по своя си път.

Игнат се връща в своята барака и така там остана щур до края на живота си.

Често приятелите го срещаха на екскурзии по Витоша, където той по къси панталони тичаше по горските пътеки.

Каляваше тялото си.

Каляваше и духа си до почетна старост.

Веднъж той ме покани на гости, разговорът ни се проточи и стана въпрос за Учителя.

Той каза: "Луда глава бях и луда глава си останах.

Веднъж посегна да ме бие с бастуна си заради моето вироглавство."

Той вижда учудения ми поглед и добавя: "А сега за доказателство на това - да ти покажа едно нещо, което пазя от Него като реликва.

Игнат ги показва и с треперещ показалец ги сочи: "С тези две клечки кибрит Учителят ме спаси." И отново разказа всичко открай-докрай.

Разказа го, защото трябваше да го разкаже и защото някой трябваше да го опише.

Това беше историята за двете клечки кибрит, извадени от две различни кутии и запалени по различно време, на различни места, от един и същ Дух.

Това бе Духът на Истината, за Когото всички души бяха ценни, защото бяха дошли на "Изгрева" и трябваше да засвидетелствуват Истината за Бога, Който бе дошъл между българите и славянството през тези времена.

Историята за тези времена и Духът на Истината се бяха слели в едно!

21. 2_21 Зловещият вой на сирените, бученето на самолетите и тътенът на Преизподнята пред лицето на Бога

Галилей Величков (1911-1985)

ТОМ 1

"Зловещият вой на сирените, бученето на самолетите и тътенът на Преизподнята пред лицето на Бога"

Онова, за което предупреждаваше Учителя преди двадесет години, се сбъдна през 1939 година.

Започна Втората световна война.

На 1 септември 1939 година Германия нападна Полша и започна войната.

На 1 март 1941 година, България се присъедини към Тристранния пакт, в който бяха Италия, Германия и Япония и в България започват да влизат германски войски като съюзници.

На 4 март същата година Англия скъсва дипломатическите си отношения с България.

На 6 април германските войски, които са преминали през българска територия, навлизат в Югославия и Гърция.

Като ответен акт на възмездие, че България е позволила на германски войски да преминат през нея, югославски и английски самолети започват да бомбардират български селища.

След това хвърлят бомбите си.

Изсипани са 161 бомби върху града.

От всички паднали бомби 64 се възпламеняват, а 77 - не.

На 15 април България скъсва дипломатическите си отношения с Югославия.

На 19-20 април български войски навлизат в Югославия и Гърция за запазване реда и спокойствието на земите, населени с българи.

Настаняването на българските войски в Македония, Поморавието и Западна Тракия свършва през май 1941 година.

На 22 юни, Германия напада и навлиза в СССР.

Самолетите идват към София по Владайското дефиле, по билото на Витоша над Владая, Княжево, Бояна, Драгалевци и Симеоново.

На 7 декември Япония напада военноморската база на САЩ Пърл Харбър на Хавайските острови.

Обявената война е наречена "символична война", понеже се смята, че няма да воюва с тях по море и по суша защото те бяха далеч от нея.

Загиват 115 души и 162 са ранени.

Следващата година- 1942 - на 12 юни, 30 американски четиримоторни бомбардировача излизат от базите на Суецкия канал, прелитат през България и бомбардират нефтените кладенци край гр.

Това е първата акция на американските въздушни сили в континента.

На 2 септември 1942 година, при прелитането на противникови самолети над София, започва да се дава въздушна тревога чрез свирене и прекъсване на сирените.

Над София се вече чува предварително воят на сирените.

Софиянци се шегуват и наричат воя на сирените "Баба Наета" - така, както са наричали една народна певица, която като пеела по радиото, нейният глас виел и имал напев, като че ли оплаква някой умрял.

Воят на сирените бе музиката, която се разпространяваше надлъж и нашир.

Този зловещ вой на сирените смразяваше кръвта на всички и ги парализираше.

Трясъкът на противовъздушните оръдия беше друга музика, която излизаше от дулата на оръдията и се насочваше нагоре към небето.

Беше започнала да се свири една Велика всемирна какафония.

Ние също бяхме от този народ и болезнено преживявахме всичко.

Беше съсредоточен в Себе Си.

Приятелите непрекъснато отиваха при Него, задаваха Му въпроси за войната, за изхода от войната.

А защо?

Аз вече обясних в предишния си разказ защо - за да не се ожесточат воюващите страни.

До този момент "Изгревът" не беше засегнат от нито една бомба.

Виждам Учителя - че е застанал по средата на поляната.

Аз леко пристъпвам и с тихи крачки се приближавам през поляната, за да не стресна Учителя, който съсредоточено оглежда и проследява с поглед самолетите.

Виждам как се измъчва в този момент, приисква ми се да Го успокоя и затова прошепвам: "Учителю, защо се тревожите толкова, нали самолетите отиват на север - да бомбардират другаде, а не към София?

" Учителят сваля погледа си и го насочва към мен.

Като че ли е събрал скръбта на цялата планета в себе си.

Учителят подава десницата Си, аз я целувам и мигом се успокоявам.

Вдигам глава и дочувам думите Му:"Сега, в този момент, милиони хора се молят на Бога за спасение.

Милиони молитви ежечасно се отправят към Бога от цял свят, за да бъде пощаден животът им от войната.

Милиони молитви са насочени към Мен и аз трябва да им отговарям, защото Божественият Дух и Господ Бог е тук на земята и се намира в плът и кръв на "Изгрева".

Той е застанал строг пред мен, вперил поглед към небето, следящ самолетите, които отдавна са прелетели по небето над София.

А аз съм застанал пред Него, свидетел - единствен представител на човешкото племе на земята - на Неговите думи.

НАГОРЕ

1.5804469585419