Търсене в текстове за 'да изпълни божията воля'

НАЧАЛО

ТЕКСТОВЕ И ДОКУМЕНТИ ОТ УЧИТЕЛЯ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени резултати от текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 1000 резултата в 2 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 1896_1 Двe влияния - Науката и възпитанието

От книгата "Той иде", Начални Слова от Учителя в периода 1896 -1904 г.

Издание на Издателство Бяло Братство, 2004 г.

Издание 1896, Варна

Фототипно издание на издателство "Урания"

Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ.

правда и мир ся целунаха.

Иправда от небето ще надникне.“

Светът, в който живеем и съществуваме по необходимост на своята природа, е пълен с тайни.

Тези явления произвеждат хиляди впечатления и усещания в дълбочините на душата и подбуждат ума в деятелност с всичките му сили и способности да дири извора на причините и да открие законите, под които се извършват, а така също да отгадае и тяхното значение, което те съдържат за неговото щастие и дългоденствие.

Без всяко колебание всички тия тайни феномени, проявления и загадки се управляват от определени закони и се произвеждат от известни естествени сили, положени да постигнат някаква цел в мировий свят; към която целият человечески род се стреми още несъзнателно.

Но по кой път умът ще може да постигне и разреши своята задача, възложена нему от самото му появление на земното кълбо?

Отговорът на това питане е: само посредством неговата съзерцающа и наблюдающа сила, и способността му да разбира и проумява всичко, що му се представя да учи.

Знанието се е оказало на человека от самото начало като едничкото средство, с което да си послужи в постигането на тази цел.

То е било първото качество, което дало умствен характер и първенство на неговия живот.

То е било първото оръдие в ръката на человека, с помощта на което да се подвизава и бори против природните сили; първият наставник да го учи как да преодолява и побеждава всичките препятствия и мъчнотии, поставени на пътя му.

Но преди всичко, умственият живот е имал нужда да се подготви по един разумен и правилен начин.

Това обаче не е могло да се постигне по никой други по добър път, освен по пътя на възпитанието.

Самата нужда на человеческото естество е указало на тази необходима храна, която е била единственият елемент за запазването душевния организъм от разкапване Под неговата могъща сила и влияние душевният живот приема определен характер на духовна деятелност, умствените сили и способности получават правилно направление и упътване към постигане задачата на человеческия живот.

А тази задача се е състояла в неговото повдигане и избавление от властта на невежеството и от робството на природните стихии, гдето той е бил тласкан и изнуряван за хиляди години под този тежък товар.

Та даже и днес, той не е още свободен.

Поставен в тясна свръзка с ниските наклонности на своето първоначално покварено естество, той често пъти се е предавал на природните си влечения – да бъде отвличан надалеч от истинското поприще на своето призвание; не веднъж, той е продавал своята свобода, не веднъж той е ставал свинопасец както блудния син.

За хиляди и хиляди години той е бил продаден роб и поклонник на природния свят.

Раболепствал е пред силите на управляющите, молил се е на Природата, принасял и жертви и всесъжения по всякой начин и то само да придобие нейната милост и благоволение.

Но неговите молитви и неговите всесъжения и пожертвувания са оставали ялови, без да принесат каква-годе полза.

Природата, която поетите велегласно са я възпявали и украсявали с хубост и добродетел, не се е интересувала да знае за детинските мисли и желания на человека.

Необходимостта изисквала, щото той сам да се заинтересува за своето бъдеще и сам да почне да го приготовлява от условията и материалите в ръка.

Всички други мечти са били празни, порядъкът на Природата е бил неизменяем.

Дали человек бил гладен, или жаден, слаб или страждующ, болен или умирающ, това е било все едно за нея.

Тя хладнокръвно го е посрещала и изпровождала вън от своето владение.

Горчивата опитност, която человеческата душа постоянно изпитвала от лишението на съществената храна и от която естеството й е имало нужда всякой ден, се явява в сърцето и ума на древните поети и мъдреци, които са възгласявали истината в следващите думи: „Не вика ли мъдростта и не издава ли разумът гласа си?

Человек не е можал да остане сляп завинаги към тази истина.

Необходимо е било за него да се пробуди от съня на невежеството, нуждата на неговата духовна природа го е заставяла да мисли за своето бъдеще, да се стреми и развива в пътя на истинското знание.

Рано или късно той трябвало да съзнае, че помощта за неговото избавление няма да дойде от никъде другаде, освен от самия негов род.

Неговата надежда трябвало да бъде обърната към великият Дух, който е живеел в душата му и който действително притежавал балсама на неговата рана и философския камък на неговата сполука.

Онази мисъл, която е послужила да вдъхне в душата на человека великата надежда, че има изходен път от безизходното положение, отбелязва велика епоха в неговия живот.

Тази пътеводителна звезда, която го повела към Обетованата земя, му показала истината с окото на вярата, че големи променения има да стават в по-последните дни на Земята.

Самата Природа, която днес го притеснява, плаши и застрашава със своите тайнствени феномени, с шумните си явления от гърмежи, трясъци, светкавици, привожда в него всяко чувство да трепери в боязън и лоши предчувствия и да прекланя коленете си като роб пред нозете на своя жесток господар.

Даже и тази Природа ще видоизмени своето поведение спрямо него и тя ще покаже светлото лице на своето естество, ще почне да му служи и пригождава като нежна майка и да му приготовлява всичко, от което има нужда.

Всичко това ще се изпълни, когато той почне да разбира езика на Природата – своята майка – и да слуша заповедите й и добрите й съвети.

Времето да се изпълни това пророчество е наближило.

Но преди человек да влезне в Новата земя, към която Духът го ръководи, за да получи своето наследствие и свобода като пълновъзрастен, той трябва да научи първите начала и закони на истинският Живот.

Именно, да обуздава природните си наклонности, да владее животинските си влечения и страсти, да изкорени от себе си всички себелюбиви желания и стремления, извора на всичко зло в частния и обществения живот, и по тоя начин да може да приеме законите и началата на разума, висшето естество и да почне да упражнява онези сили и способности на умо-разумното знание, които ще му дадат ключа на истинския успех.

Те ще го въведат в царството на оня мир, в когото умът намира най-високото си призвание да употреби природните сили като основа за своето духовно въздигане от положението на един раб и слуга до положението на господар и владетел в царството й.

Тогава человекът трябва да съзнае, че той не е само плът, кръв и косми, но е воля, надарена с ум и душа!

Но по кой път и по кой начин человечеството ще може да постигне и осъществи всички тия обещания и блага?

Този отговор може би ще повдигне недоразумение у някои умове, па даже и ще ги съблазни с мисълта, че това е блуждаеща химера.

И след това ще кажат: „Оправдавате ли сега вашите думи, облагородило ли ги е образованието?

Попитай обществото, и то ще ти каже цялата истина.“ Това, което ни се навежда, е вярно, но трябва ли от това да заключим, че образованието е причина на злото у нас?

Може би това да ни се вижда истинно до нейде си, но ние не можем да допущаме такова едно заключение, което не почива на никакви основи.

Нам ни е известно, че болестите и заразите в органическия свят не произлизат от здравословните условия на хигиеническите закони, а напротив – от неизпълнение на тия закони, които самата органическа природа ни диктува.

На такива человеци, колкото много и колкото добро образование и да им дадем, ако тяхното естество не се измени по дух, те ще си спазят същия стар нрав.

Че в това има истина, може да се види и от народната поговорка, които казва, че вълкът по-лесно променява космите си, отколкото нрава си.

Такива опасни человечески микроби в което и да е общество, горе долу образовано, рано или късно ще се узнаят от общия дух, който ще ги изтика вън от здравия организъм на социалния строй.

Този социален строй на здравия организъм по естество не може за дълго време да търпи разстройство и анархия в себе си.

Това правило е общ неизменяем закон на Природата.

Един организъм, какъвто и да е той, според този закон, трябва или да изхвърли от себе си лошите вещества и зародиши, или да престане да съществува като такъв – едно от двете.

Тази е естествената причина, която заставлява всякой добросъвестен человек да се пази от гибелните влияния и да отбягва лошите злодеяния.

Животът е тъй устроен, щото всяко дело, каквото и да е то, приема своята заплата според вътрешното си достойнство.

Но подобава ли и на нас, хора с просветени умове, да храним онази изтъркана мисъл, както простите и невежите, че светът ще се свърши от учението и учените?

Може ли да се предполага, че в това има каква-годе истина?

Ще кажем, но нека се не плашим от отговора: свършекът е на света на заблуждението, на неправдата, на беззаконието – света на стария грешен Адам трябва да погине и умре безвъзвратно, а продължението на Новия свят, света на Добродетелта, трябва да вирее и пребъдва във век.

Нашият предмет обаче, разгледан по-дълбоко, ще докаже, че у нас владее невежество, придружено с лоши навици и пороци, страсти и желания, зле подквасени и наклонени от егоистическото образование, целта на което е да експлоатира живота на другите за своя облага.

Може на ни се възрази пак и да ни се наведат други примери за по-силен довод: като например Англия и Америка и да ни се посочат големите недостатъци и злини, които владеят и в тия образовани държави.

Това не го отричаме, признаваме тази горчива истина, но и този довод принадлежи на софистическата философия, която, като общо правило, не гледа истината в лицето, но в гърба.

Ако някой може да ни осветли по-добре върху този въпрос, той ще бъде вторият Жан-Жак Русо.

Ние ще кажем накратко само това, че в Англия и Америка, гдето науката и възпитанието са хванали по-дълбоко корен и гдето предразсъдъците са изгубили своето средновековно влияние, в тях днес се е развила по-разумна и человеколюбива свобода, въздигнали са се повече благотворителни общества и учреждения, има по-голям интерес във всенародното подобрение; общественото им мнение седи на по-твърда основа – поставено е по високо от управлението; порокът не се прикрива, нито пък похвалява и защищава.

Тук има една необорима истина, че под влиянието на благородните сили на живота и неговите благи духовни подбуждения тези хора са почнали по-дълбоко да съзнават своята длъжност спрямо другите и спрямо изискванията на великия биологически закон.

От прилагането на условията и началата, които той диктува в живота, зависи здравословността на коя да е органическа деятелност.

А да облека чистия смисъл на този закон в прост език, ще изразя следващата мисъл: добрият живот и благоденствие на твоя ближен са необходимо условие както за него, така също и за твоя добър живот и твоето благосъстояние.

Малка една болка в който и да е член на тялото изведнъж се отражава върху целия ни организъм и нарушава мирът и спокойствието на живота ни.

Да, без всяко съмнение той е същият природен закон, приложен в по широка смисъл.

Разбира се, като сме съпричастници на един общ организъм и членове от една и съща фамилия, ние не можем да избегнем последствията, които следват от общото ни поведение, за зло или добро.

Кои от тези семенни зародиши ще успеят да развият своите качества ще зависи твърде много от външните и вътрешните условия на социалния строй и до голяма степен от волята на человека да възприеме кой и да е от тях в организма на душата си и да им даде място да виреят и растат свободно.

Възприети и загнездени веднъж по този начин, те очакват вече благоприятните моменти да проявят вътрешната си природна деятелност.

В това естествено предразположение на волята – да храни лошите зародиши и желания в душата си – лежи една от най-големите опасности за просвещението.

Влачени постоянно от вътрешни пориви на грубата си природа, ние често пъти избираме онези начала за наш идеал и онези предмети за наша цел, които по естество влекат след себе си най-лошите и гибелни резултати за духовното ни въздигане, т.е.

Тази истина се потвърждава от историята на человеческия напредък.

Във всякой век духът на просвещението е имал да се разправя и бори със заблуждението, лъжата, измамата, неправдата, порокът и беззаконието Види се, человеческото сърце по природа повече е разположено към тия неща, от колкото към нещата на Истината, Добродетелта, Правдата, человеколюбието и благочестието.

Постоянно отхвърляме нейните условия и следователно постоянно страдаме за своето упорство.

Всичко сме готови да жертваме в този свят, само да не приемем Истината.

Господствующите мотиви и днес още са илюзиите на славата, сластолюбието, егоизмът и жаждата за златото – мотиви много добри за пълзящите, но не и за человека, съществото на разума.

Лудостта да се покланяме на златни телета, както старите езически народи, не ни е оставило още.

Разумът се е дал на человека не за друго, освен да го научи да дири истинските си нужди и интереси за своята душа, която се нуждае от здравословна храна – храна, която може да се придобие с труд и постоянство в Доброто.

Лъжливата философия, която ни е ръководила и мамила със своите гладки учения, че не вреди какви средства употребяваме за постигането на своите желания – целта, която гоним, ги оправдава.

Йезуитско учение – този път няма да изведе никого на добро бъдеще.

Вярно е, че ние оправдаваме постъпките си от целта.

Но такова едно поведение на кой и да е человек не може да се оправдае от мерилото на висшето Добро.

Така работи и действа Духът, когато произвожда и ражда нещо добро.

За тях са се дали най-светите жертви.

Има ли някой да оспорва това?

Но тези майки не са създавани без Добродетел.

За да се постигне великата цел на Живота ни, необходимо е да живеем като человеци, като братя и сестри, произлезли от един и същ Баща, свързани с тясната свръзка на Любовта.

Под такива условия животът ни ще развие онези благородни чувства и качества, в които Добродетелта и Истината ще се отражават като в огледало.

Духът ни тогава ще има такава съвършена среда като светлообразния етер, която ще ни открива посредством своите вълнения хубостта и величието на една Жива вселена, която се простира пред ума ни.

От фактите на ръка длъжни сме да приемем поначало истината, че науката и възпитанието са два от необходимите елементи за сближаването и развиването на народите и обществата.

Посредством тях трябва да очакваме своето освобождение от мрака на невежеството и от робството на природния грях, вроденото себелюбие, което е всяло всичките злини и нещастия в този земен живот.

Този порок, според Дарвиновата теория „еволюция“, е останал от грубото естество на человека, когато той е минавал през епохата на своето физиологическо и физическо развитие, когато борбата за себесъхранение и борбата за живот са били на върха на своята апогея, когато всичките други человечески благородни качества и способности са били дълбоко заровени и занемарени под игото на тая владеюща сила.

Че в това показание има истина, не иска и доказателство, не трябва да ходим твърде надалеч, за да се убедим в истинността на тази мисъл.

То е взело хиляди години на человеческия Дух и ум, само да се извлекат от под това бреме.

Колко хиляди и милиони невинни жертви са се изисквали да се пренесат, докато человек се доведе до онова по-пълно съзнание на своето битие, че той има по-свята длъжност да върши в този свят, че не се е родил само за да яде, пие и умира като животно, но да се усъвършенства и заякчава със сила и мощ и посредством силата на разума в идеята на миросъзданието.

И посредством своя ум, сроден с душата, да се възвиси до понятието на нравствения свят.

И да влези в духовното мирообразование, гдето Истината и Любовта вечно вълнуват и движат душата към неизследимите области на живота във Вселената.

Но тук може да се подигне друго едно възражение от някой други мислители.

Те ще ни кажат следующето: „Добре, като учите, че науката и възпитанието са единствените средства за в бъдеще, от които человечеството трябва да очаква своето спасение, тогава где оставяте вярата в Бога и религията, които през толкова хиляди години са водили человеческия род и постоянно са го учили в изпълнението своята длъжност към Бога и към своя ближен?

Тя ще има същото влияние и сила в душата ни, когато и да е и където и да е, под какъвто вид, форма и образ и да ни се представи.

Стига само видът, формата и образът да са действителни представители и същински въплъщения на висшето Добро.

А за в бъдеще, ако иска да има почит и влияние, тя е длъжна да промени своето настоящо наклонение.

Има нужда да се съобрази с научните истини и да напусне старите си нрави и обичаи, които по неведение е допуснала за свой частен интерес, а не Божий.

Необходимо е да почне да учи Истината без никоя преправка – Истината, която просвещава и е съгласна с целостта на Живота и разума, живата Истина, която облагородява и възвишава человеческата душа в Добродетел.

Но при всичко това не трябва да храним лъжливата мисъл, както израилските фарисеи и садукеи, които казваха: „Отца имаме Авраама.“ „И рече им Йоан: „Сторете прочее плодове достойни.

И не мислете да се оправдавате.

Всяко учение, всяка система, всяко устройство и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на разума, както слама в огъня.

Важно е да правим разлика помежду понятията за вяра и религия.

Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на человека; когато напротив, религията е душевно произведение, произтекающо от известно настроение на душата, към известен предмет, от когото се предполага да зависи нейния вътрешен мир.

Това религиозно произведение може да се мени във вид, образ и степен, според вътрешното ни умствено и духовно развитие и образование.

Навярно това се потвърждава и от постоянните стълкновения на самите религиозни системи една с друга.

Разбира се, че всичко това произтича от разликата на убежденията у различните умове, които различно са настроени и разположени Това обстоятелство ни навожда към действителната истина да заключим, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които по естеството са свързани с интереси, които нямат нищо общо със самата същност или субстанция на предмета.

Обаче тия частни интереси упражняват голямо влияние върху душевното ни настроение и много пъти ни заблуждават и отклоняват от пътя на духовното ни просвещение.

Тогава става необходима нужда от наша страна да изпитваме всяко религиозно произведение дали има солта на Истината, или не.

И щом намерим, че му липсва тази сол, то е наша свята длъжност да го турим настрана като человеческо заблуждение.

Истинската религия трябва да очисти себе си от всичките си дрипели и парцали, които времето в миналото и ги е окачило по частни человечески съображения.

Всичко расте и се развива съобразно с онзи вечен закон на Живота, който мени и преобразява всички неща в Природата, съгласно с общата деятелност.

Нашия духовен характер се създава от Истината и Добродетелта, а не от лъжата и самооболщението.

Като общо правило, человеците имат високи понятия за своето его, но времето ще пресей всички един по един и ще произнесе своята присъда за или против.

Ние сме създадени да мислим и да правим избор помежду нещата и да следваме пътя на здравото учение, а не да приемаме всичко за непогрешима истина, като да е излязла направо от Божиите уста – без всяко съмнение.

Бог говори Истината, ала человек по причина на своето паднало естество иде му отръки да говори и двете.

Обаче това не е така с вярата – тази сила на душата, посредством която человекът от самото начало на своето възраждане е почнал да питае Любов към онова невидимо Същество, създателя и подкрепителя на всичкий мировий свят.

Тя е силата на любовта към знанието на Истината, която ни принуждава да се стремим да дирим и изпитваме всичко.

Каква самоотверженост е почнала да се развива днес в душата на человечеството!

Какви жертви се правят от всички благородни хора, само да ни се даде случай да видим лицето на онази деятелност, която лежи скрита в дълбочините на Природата!

И каква Радост ще изпълни душата и ума ни, когато само сполучим да надникнем в дом й!

Да, велика и блага Истина, светлина на Живота ни, която подбужда и въодушевлява ума ни и душата ни към велики подвизи и стремления.

Обаче, за да бъдем по-ясни и вразумителни в по нататъшното третиране и разглеждане на тази тема нека подигнем един важен въпрос: що е наука и що е възпитание Този въпрос е жизнен; трябва да му се даде какво-годе място.

Те изявяват характера на неговото сложно естество, което е заставено от върховните природни закони да действа и работи за поддържане устройството и порядъка на вътрешния си свят.

Това стремление на мислите и желанията по същия закон, както и във веществения свят, произвожда деятелност, която се отбелязва с постоянни акции и реакции от едно състояние в друго, които са причината за постоянните променения на умствената и душевна деятелност.

Достойнството и качеството на тия вътрешни влияния създават почвата за нашето здравословно развитие.

Ако нашите мисли и желания се подбуждат от истински начала и се привличат от висши цели, то и следствията от тази деятелност ще бъде благотворителна за ума и душата.

Вътрешната сила в Живота има за цел уреждането на мислите и желанията в естеството на душата и нейното правилно и истинско запознаване с нещата, предметите и силите в Природата.

Науката в този случай е резултат от мисленето и наблюдението на ума върху явлението на Природата, а възпитанието е резултат от знанието и прилагането на духовните естествени закони в душевния ни живот.

От това можем да съдим, че колкото повече такива елементи притежава един народ, толкова той е по-образован и развит духовно; и колкото по-малко има, толкова по-долу стои в лествицата на своето духовно възраждане.

Засега нека разгледаме само външния характер на предмета: що е наука, где е полето и областта на нейната деятелност, каква е задачата й за живота.

Hamilton) 1 – похвала же на познания, имайки във вид на образ характера на логическа съвършеност и във вид на предмет – характера на същинска истина.“ Въобще думата наука се употребява да означи познания, които са били придобити от дълго наблюдение и систематически наредени в съгласие с общите закони на естеството, и направени достъпни за всекиго; а особено такива познания, които се отнасят до физическия свят – неговите феномени, природа, състав и силите на веществото му, и качествата и функциите на живущите клетки или тъкани.

Думата наука се употребява и в по тесен смисъл да означава кой и да е клон от науката, като отделно поле за изследване или предмет за изучаване, като например науката на астрономията, химията, геологията, медицината и прочее.

Тя ни е открила неизчерпаемите богатства на Природата, от които вече се ползваме.

Знанието е дало ключа на ума, с който да отваря различните стаи на това природно съкровище, в което са поместени всичките провизии, приготвени за всевъзможните нужди на человеческия живот.

Този подтик на человеческия Дух е спомогнал на образованието да стане общо, а с това наедно да тури край на грубото невежество.

Ние сме почнали да гледаме умствено на света с друго око – езика на Природата ни е станал по-общо понятен.

Человеческият мозък не се вече сматря като едно просто оръдие, което умът употребява за каквото му скимне, но че е седалище на всичките душевни дарби и способности.

Той е столицата, в която заседават всичките представители на душата под председателството на ума, който е главният водител на общите дела.

Душата по всяка вероятност трябва да е облообразно кълбо от психическа жизнена сила, която приема своите впечатления от всяка част на своята безкрайно чувствителна повърхност, от която зависят мислите до голяма степен.

Когато умът се представя да завзема мястото на една жизнено магнитна иглена тръбица, на която върхът се движи и привлича с неописуема бързина към всяка точка на тази душевна вътрешност, към която различните впечатления и двигателни мисли се докосват.

По този начин вътрешните и външни действия ту се приемат, ту се предават от един център в друг, от една област на мировия свят към друга.

Има нещо чудно действително в Природата.

Този свят, когото гледаме и усещаме, науката ни казва, че е направен от малки кирпичи, наречени атоми.

Те са толкова малки, щото едвам ли можем да си съставим какво-годе понятие за тяхното съществуване.

Казва ни се, че в главата на една металическа игла, която има два милиметра в диаметъра си, се съдържа толкова много от тия малки частици, наречени атоми, щото ако се заловяхме да ги преброим и ако отделяхме всяка секунда по един милиард, то щеше да ни вземе не по-малко от двеста и петдесет хиляди години, докато ги изброим.

Представете си сега каква трябва да е онази велика сила, която е произвела, събрала и свързала всички тия дребни частици в едно и е образувала с тях хиляди и милиони светове, които е пуснала из пространството да се движат с неописуема бързина около определени центрове на тежестта; не само това, а и да почне още да ги населява с живущи и разумни твари, които да се интересуват в нейните работи, а при това и да се стараят по всякой начин да отгадаят нейната цел и намерение.

Законът, който е събудил и накарал человека да се подвизава и стреми в пътя на образованието, е самата необходима нужда на неговия Дух, която произлиза от действията на върховните жизнени закони на Природата.

Человек е заставен да се стреми към усъвършенстване чрез постоянен труд.

Това може ли да бъде другояче?

Кой би работил тогава и кой би се трудил, ако да не ни заставляваше гладът – тази вопиюща нужда на нашия органически живот?

Никой. И кой би си болил главата да мисли, и кой би се лутал да вниква в бъдещето, ако да не ни заставляваха различни сили и всевъзможни явления и събития, които произтичат от един свят, който стои много по-горе в своите действия, отколкото природния?

Никой. И кой би желал да се облече в по-висшия духовен живот, ако да не съществуваха онези дълбоки подбудителни желания в душата да люби подобните си?

Никой. То е великата нужда на умствения и духовен живот, които са заставили человеческия Дух да излезе вън от ограничената си животинска черупка и да се залови да мисли и разсъждава за бъдещето.

Неговият троеличен живот го е подбудил да се развива в три противоположни направления – той почва с природния живот като основа, съгражда и развива умствения като среда и пробужда духовния като връх над всичко в своята душа.

От този първоначален подтик на съзерцанието, колкото и малко да е било отпървом и колкото малко да се е усещало от человечеството, то е послужило да се положи основата за нашия разумен живот.

Добрата храна е необходимият елемент за поддържането на какъвто и да е жизнен организъм.

Без това й качество тя произвожда във физическия органически свят мършавост, в умствения – заблуждения и мрак, в Духовния – разврат и нравствен упадък на человеческите общества.

Не трябва да се мамим – общите закони на Природата са еднакви навсякъде и във всяка област на мировия свят.

Себепожертващият дух на науката отвсякъде иде да поднесе своите услуги на человечеството и да му помогне в трудния подвиг, който има още да извърши, преди идването на „истинското царство на Мира“ или, както Христос го нарича, „Царството Божие“, което е вътре в нази и което ще дойде в своята сила, само когато ние бъдем добре приготвени да го приемем.

Това Царство предполага промитането на всичко зло и въвеждането на един нов порядък, който ще бъде вечен.

Но преди това време человечеството трябва да възтържествува над природния свят, силата на Духа трябва да го подигне и освободи от материалното и привременното, което така силно още го държи привързано до лицето на Земята като някой пълзящ червей, който едвам е излязъл от дупката на подземието си.

Разбира се, че в такова положение и състояние не може да съществува никакво щастие или блаженство.

Но да се повърнем на въпроса си.

Всяка година, всякой ден ние умножаваме страните на този многоъгълник и се приближава към кръга; ние можем да го достигнем само когато допуснем условия, сиреч вечността.

Значи ли тогава, че не трябва да се интересуваме от науката?

Винаги е далеч от Истината този, който упорно се отвращава от нея.“ Няма тогава защо да се боим, че ще дойде един ден, когато ще кажем: „Няма вече що да учим.“ Във Вселената съществуват вечни условия за усъвършенстване умствените и душевни сили.

Каква ли не удивителна сцена не би се открила пред нашите умове, само ако да можеше да се подигне завесата, която ни отделя от по-напредналите Същества в мъдрост, знание и добродетел в този вечен дом?

„Ако си въобразим – казва сър Хаммонд, – че Божието зрение или наука преди създанието се е разпростирало до всичките и всяка част на света, виждающо всякое нещо както си е, Неговото съзерцание или знание от всичката вечност не полага никаква необходимост на кое да е нещо да се сбъдва.“ Ако и науката сама по себе си да не може да измени порядъка в Природата, което напълно признаваме, тя поне има сила и влияние да ни убеди да живеем съобразно с този порядък.

Тъй като нашият успех зависи от съобразяването със законите на висшата Природа, които ни диктуват истинските условия за нашия живот.

И това е именно едничкото нещо, към което Духът ни постоянно се стреми – да се научи как да живее, да живее в пълния смисъл на своето естество.

Науката обаче в най-дълбокия смисъл е характер от присъществено качество на Духа в человека, стремящ се по вътрешен закон да усвои пътеките на Истината и да схване законите на Природата, за да има сила да подведе енергията й, да положи здрава основа за своето съществуване, развитие, усъвършенстване в Доброто и хубавото – най-възвишения идеал на разума.

Сега нека разгледаме и втората точка накратко: где е полето и областта на науката?

Обаче в интереса на истината, ние сме задължени да гледаме направо на предмета без всяко пристрастие.

Законът на мисълта владичествува в Умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума.

Тъй на пример понятията, че цялото е равно на своите части, че правата линия е най-късото разстояние помежду две точки, че две линии, равни на една трета, са равни и помежду си, че вътрешните ъгли на един триъгълник са равни на два прави, че точките, които съставляват кръг, са равно отдалечени или отстоят на еднакво разстояние от центъра – тези математически аксиоми не могат да се разбират другояче, освен както си са по естество внушавани в нашите умове.

Понятията за Добро или зло не могат да бъдат разбирани по друг противоположен начин, освен както са диктувани от върховния Закон.

Онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освен като престъпник.

Преместени в коя и да е част на Вселената, нашият характер ще се мери и оценява от всички Разумни същества с един и същ критериум, т.е.

Злото у кое и да е духовно същество не може да се сматря за Добро, понеже всяко едно от тях има свое естество, придружени с качество, които го характеризират като такова.

Законът на биос царува в Духовния свят – извора на Живота, жизнеността, чувствителността, чувствата, усещанията, желанията и вълненията на душата и силата на волята й да възприема и усвоява това, което е диктувано от вътрешните мотиви.

От основите на този закон произлиза всичката органическа деятелност, тъй също и същинските понятия за идеята на Доброто и злото, за Правдата и неправдата, за Любовта и ненавистта.

В границите му се почва нравствената свобода на избора, в която се опитва всяка духовна деятелност от какво естество е и какви качества притежава.

Тук всяко разумно нравствено същество по своят избор решава свободно да си посвети своя живот в слугуването на едни или други начала, в които се възнаграждава или пък се осъжда.

Той е, който преобръща енергията във Вселената да служи на душата за нейното въздигане.

Третия закон, на теготенето, господарува върху физическата вселена – дома на всички живи органически същества.

Но нека се потрудим да си съставим едно какво-годе повърхностно понятие за обширното му владение.

„Като приемаме – казва астрономът Елард Гор (Еllard Gоге), – че разстоянието на най-отдалечената звезда, видима с нашите най-големи телескопи, да е 2 300 пъти разстоянието на Алфа Кентавър (Alpha Сеntauri) (съответствующо на разстоянието на една звезда от около седемнадесета величина).

Ние имаме тогава диаметъра на нашата звездна система, видимата вселена – 4 600 пъти разстояние на най-ближната неподвижна звезда.

„Едно разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили в секунда ще й вземе близо 90 000 000 милиона години да го пропътува“ Нашата видима вселена се състои повече от сто милиона слънца, които имат един общ център на тежестта.

Притегателната сила на това средоточие се предполага да е повече от 78 000 000 000 000 пъти по-голяма от тази на нашето Слънце, което, както всички други, се покорява на силата на този монарх; и да направи едно обръщение около този център ще му вземе не по-малко от двадесет милиона години.

Това средоточие на тежестта, според астронома Максуел Хол, е близо до орбитата на двойната звезда от шеста величина – 65 Рiscium.

„На такова голямо разстояние – казва същият списател – една външна вселена, ако и да е със същия диаметър както нашата, щеше почти да се изгуби и да ни се представи само като една малка мъжделива небула.“ Те всички образуват част и връзка на една обширна звездна чепка – нашата видима вселена, която е отделена от всички външни галактики 2 (млечни пътища) чрез една обширна беззвездна пустота – по същия начин, както Слънчевата система е отделена с празно пространство от заобикалящите я звездни сфери.

Причината за невидимостта на външната вселена може да се изясни на едно от трите предположения.

Първо, разстоянието даже на най-близката външна вселена е толкова огромно, щото нейната светлина не е още пристигнала.

Второ, отвъд границите на нашата видима вселена едно „изтъняване“ на светлообразния етер може да се приключва – като да свършва в една абсолютна празнина, която разбира се ще арестува преминаването на всичката светлина от външното пространство.

Трето, в обширното пространство, което разделя нашата звездна система от нейния най-ближен съсед, едно погасяване на светлината е възможно да взема място в етера, който по този начин ще действа като едно космическо було – и да крий за всякога от нашия поглед всичките външни галактики.

Струве 3 е доказвал, че такова едно изгасяване на светлината действително взема място даже вътре в границите на нашата звездна система.

Но всичките достъпни сведения клонят да покажат, че няма ни най-малкият намек за подобно нещо да се случава дотам, додето нашите най-големи телескопи могат да проникнат в пространството.

Обаче случаят може да е съвсем другояче, когато се касае до външните системи.

Светлината, даже на най-близката от тях, омаломощена чрез едно разстояние от двадесет милиона пъти на Алфа Кентавър, може съвършено да изгасне чрез поглъщането й в такава огромна дебелина от жидкост, медиум (среда), може би не абсолютно съвършена „Аз намирам – казва Елард Гор, – че Алфа Кентавър, поставена на такова едно разстояние, даже ако нямаше поглъщане, би се преобърнал на една звезда от около тридесет и шестата величина, която според формулата на Погона ще изисква теоретически един телескоп повече от 24 000 крака в диаметър, само да зърнем тази звезда.“ Тази хипотеза обаче не ни възбранява да допуснем, че безбройни подобни системи съществуват във вънкашното пространство, ако и да сме ние принудени да считаме числото на видимите звезди точно определено; обаче числото на звезди и системи, действително съществующи, но невидими за нас, на дело са неизчислими и безбройни.

Бихме ли могли ние да вземаме крилата на един Ангел и да излезем вън от границите на нашата ограничена вселена – до едно разстояние, толкова голямо, щото интервалът, който ни отделя от най-отдалечената неподвижна звезда, видима в нашия най-голям телескоп, да можеше да се счита просто като една стъпка на нашето небесно пътешествие?

Какви ли не по-нататъшни създания не биха се открили пред нашето удивляющо се видение.

Системи от по-висок порядък можеха да се издигнат и открият пред нашия поглед.

Пред тях нашите видими небеса, сравнени, щяха да се покажат просто като едно зрънце пясък при брега на океана.

Ние можехме да пътуваме милиони и милиони години в което и да е направление и не бихме срещнали нищо друго, освен нови светове, нови слънца, нови вселени, които постепенно се издигат от вечността и се приближават към нас, като че ли са идвали нарочно да ни посрещнат.

Как, питаме се ний, няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре!

Да, ние сме още в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде.

Да, велики мисли представлява Вселената за нашето размишление.

Но да се повърнем на предмета си изново.

От този троен състав на целия миров свят, тъй тясно свързан и въплътен в естеството на человека, е послужил да развие понятията в самосъзнанието за материята, ума и душата.

Всяка една от тези школи по своя начин тълкува и изяснява явленията в Природата.

Според преодоляването на кое и да е от тези учения – такова настроение вземат и хората въобще.

Възможно е за един ум да мине през всичките.

Науката ни е указала вече, че каквото и направление е да вземаме, животът ни ще се определи от общи и неизменяеми закони.

Против остена на съдбата никой не може да рита; който иска да избегне нещастията в света, трябва да се съобразява със законите на духовния си живот, който лежи по-дълбоко от коя и да е друга деятелност.

И единственото спасение за кого и да е от беззаконието на този свят е вътре в дома на този Живот, който дава свобода и самостоятелност в достойнството на характера.

Но за да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в полето на образованието, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от следующето правило, което науката е положила за основа.

Нека приведем думите на английския учен мъж, покойния професор Хъкслей (Huxlеy) 4: „Има една пътека, която води до истината тъй уверено, щото кой и да е, който я следва, трябва непременно да пристигне предела или точката на целта, без разлика дали неговите способности са големи, или малки.

А затова има едно общо водещо правило, чрез което един человек може всякога да намери тази пътека, да се пази от заблуждения и да се отстранява от тях.“ Това златно правило гласи така: „Не давай неограничено съгласие на никакви предложения, освен за тези, на които истината е тъй явна и ясна, щото само те са вън от всякое съмнение и подозрение.“

Тя го е пренесла от седалището на покаянието, гдето е било за дълго време осъдено и турено помежду ужасните грехове.

Прочее, ние трябва да помним, че това съмнение, което науката е така подчинила и употребила ней, е това съмнение, което Гьоте нарича научен скептицизъм, на когото цялото старание е да победи себе си.

А не онзи род неверие, което е родено от тъпоумие и невежество, на което стремлението е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие.

Задачата на науката, както сме загатнали това и по-преди, е да достави прави съждения и истински мировъзрения за всецелия живот, който е въплътен в цялото миросъздание.

Нашият ум се нуждае от подобни идеали, които да му дадат нова сила да ръководи живота ни в пътя на просвещението.

Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ.

3. Неизменният ред в природата

4. Обуздаване на низшето естество

правда и мир се целунаха.

и правда от небето ще надникне.” (Пс. 85:10-11)

Тези явления произвеждат хиляди впечатления и усещания в дълбините на душата.

Те подбуждат ума с всичките си сили и способности да търси техните причини, да открие законите, по които се извършват, а така също и да разгадае значението им за човешкото щастие и дългоденствие.

3. Но по какъв начин човек чрез ума си може да разреши задачата, която му била възложена още при неговата поява на земята?

Отговорът е: само посредством способността му да съзерцава, да наблюдава, да разсъждава и да разбира всичко[5], което се явява като обект на неговото проучване.

4. Още от самото начало знанието било посочено на човека като единствено средство за разрешаване на тази задача.

То било първото нещо, което придало умствен характер на неговия живот и му спечелило първенство на земята.

То било и първото оръдие, с помощта на което човек започнал да се бори с природните сили, първият наставник, който го учел да преодолява и побеждава всички препятствия и мъчнотии, които срещал по пътя си.

1. Умът на човека трябвало да се подготви по един разумен и правилен начин.

А това не можело да се постигне по друг, по-добър път, освен по пътя на възпитанието.

Самото естество на човека е показало нуждата от тази необходима храна.

Умствените сили и способности получили правилно направление и насока за разрешаване основната задача на човешкия живот.

3. А тази задача се състояла в повдигането на човека и избавянето му от властта на невежеството и от робството на природните стихии, които хиляди години го тласкали най-безмилостно насам-натам, а той изнемогвал под този тежък товар.

Поставен под влиянието на низките наклонности на своето изначално покварено естество, той много често се е оставял на животинските си влечения, които винаги са го отдалечавали от истинското му призвание.

Неведнъж човек е продавал своята свобода и е ставал свинар, както в притчата за блудния син (Лк. 15:11-32).

3. Неизменният ред в природата

Раболепствал[7] е пред силата на управляващите, молел се е на природата, принасял ú е жертви, за да придобие нейната милост и благоволение.

природата, на която поетите пеели химни заради нейното могъщество, величие и красота, ни най-малко не се интересувала от детинските мисли и желания на човека.

2. Необходимостта[8]го заставила сам да се погрижи за своето бъдеще и сам да започне да го изгражда, като използва ония условия и материали, с които разполагал в дадения момент.

Той разбрал, че всичко друго са празни мечти, защото редът, който царува в природата, е и си остава неизменен.

Дали човекът бил гладен или жаден, слаб или страдащ, болен или умиращ, това било напълно безразлично за нея.

И не издава ли разумът гласа си?

4. Не било възможно човек да остане завинаги сляп за тази истина.

Той трябвало да се пробуди от съня на невежеството.

Нуждата на неговата духовна природа го заставяла да мисли за своето бъдеще, да се стреми и развива в пътя на истинското знание.

Рано или късно той трябвало да осъзнае, че помощта за неговото избавление няма да дойде отникъде другаде освен от самия човешки род.

Нужно било само да отправи взор с надежда към Великия Дух, Който живеел в душата му и който притежавал балсама за неговите рани и философския камък[9] на неговата сполука.

5. Онази мисъл, която вдъхнала в душата на човека надежда, че има изходен път от тежкото положение, в което се намирал, отбелязва една велика епоха в неговия живот.

Тази пътеводна звезда, която го повела към Обетованата земя[10], му показала с окото на вярата[11] истината за това, че ще настъпят големи и съдбоносни промени в предстоящите дни от живота на земята.

6. В началната епоха на своето развитие човекът се притеснявал и плашел от природата, която поразявала неговия ум със своите тайнствени феномени и загадъчни явления; хвърляла го в ужас със своите страшни стихии; карала го да тръпне от суеверен страх; будела в непросветеното му съзнание плахи предчувствия и го карала да пада на колене пред нея като роб пред своя жесток господар.

7. Даже и тази природа ще промени поведението си спрямо него и ще покаже светлото лице на своето естество.

Тя ще започне да му служи и да се грижи за него като нежна майка и ще приготвя всичко, от което той има нужда.

Това ще се изпълни, когато човек започне да разбира езика на природата, неговата майка, и да слуша нейните заповеди и добри съвети.

4. Обуздаване на низшето естество[13]

1. Преди човек да влезе в Новата земя, към която Духът го води, за да получи своето наследство и свобода като пълнолетен собственик, той трябва да научи основните принципи и закони на истинския живот, а именно: да обуздава низшите си наклонности, да владее животинските си влечения и страсти, да изкорени от себе си всички себелюбиви желания и стремежи, които са изворът на злото в личния и обществен живот.

2. По този начин той ще може напълно да възприеме принципите и законите на разума – висшето естество в него – и да развие в себе си ония сили и способности на това естество, които ще му дадат ключа към истинския успех.

3. Така човек ще бъде въведен в онзи свят, където умът намира най-високото си призвание – да употреби природните сили като основа за духовното му повдигане от положението на роб и слуга до положението на господар и владетел в царството на природата.

Тогава той ще съзнае, че е не само едно материално същество от плът и кръв, но и разумна душа, надарена с ум, сърце и воля.

1. Но по кой път и по кой начин човечеството ще може да постигне тези заветни цели?

2. Това твърдение може би ще предизвика объркване в някои умове, дори е възможно да се сметне от някои само за една блуждаеща химера.

Навярно ще се посочи като пример съвременното общество, на което не липсва нито наука, нито възпитание и въпреки това то не е напреднало до такава степен, че да може да се издигне до онова възвишено състояние, за което се загатна по-горе.

3. Достатъчно е да се разгледа общественият живот в която и да е страна, за да се види, че въпреки широкото образование[14], което днес се дава на младежта, въпреки грижите, които се полагат за нейното възпитание в културно и особено в морално отношение, мнозинството от хората са на твърде ниско стъпало.

Може ли да се твърди тогава, ще попитат не без основание някои, че образованието ще изиграе тази важна роля, за която се спомена по-горе?

4. Фактите, които ни се представят, са верни, но трябва ли от това да заключим, че образованието е причина за злото у нас?

Може би това да изглежда истинно донякъде, но ние не можем да допуснем такова едно криво заключение.

5. Ние твърдим, че ако съвременното общество страда от сериозни недъзи, ако то не е достигнало онова високо културно равнище, на което очакваме, че може да го издигнат науката и възпитанието, то това не се дължи на слабите възможности на последните.

Защото всеизвестно е, че болестите и заразите в органическия свят не произтичат от прилагането на здравословните хигиенични правила, които самата природа диктува, а напротив, от неспазването на тези правила.

6. На същото основание може да се каже, че пороците и безчестието на хората не произлизат, нито се развиват от образованието, а са следствие и резултат от поквареното естество на поколения човешки същества, чиито умове и сърца са били заразени с отрицателни мисли и желания.

Колкото и добро образование да се даде на такива хора, ако тяхното естество коренно не се измени, те ще запазят стария си нрав, старите си възгледи и разбирания.

„закон на наследствеността”, познат в науката още с термина „хередитарност”.[15] Този закон действа по един неумолим, но истинен и правдив начин в природата.

8. Когато опасните човешки микроби попаднат в което и да е що-годе цивилизовано общество, те рано или късно биват разпознати от колективното съзнание.

Този социален организъм е така устроен, че не може дълго време да търпи дисхармония и анархия в себе си.

9. Това правило е общ, неизменен закон в природата.

Един организъм, какъвто и да е той, според този закон трябва или да изхвърли от себе си вредните вещества и зародиши, или да престане да съществува като такъв.

Тази е естествената причина, която заставя всеки добросъвестен човек да се пази от гибелни за него влияния и да избягва да върши злини.

Тази вътрешна стойност е едничкото, върховно мерило на природата.

10. Въпреки недостатъците, които констатираме в съвременното образование, на нас, просветените хора, не ни подобава да поддържаме онази изтъркана мисъл на простите и невежите, че светът щял да се свърши от много учене и много учени.

Светът на библейския, грешен Адам[16] трябва да погине безвъзвратно, за да може Новият свят – светът на добродетелта и на просветения и разумен човек, да се развива и пребъдва във вечността.

Защото в този именно свят на стария Адам владее невежеството, съпътствано от лоши навици, пороци, страсти и желания, неправилно насочени от едно образование, което цели да възпита човека в егоизъм и стремеж към експлоатиране на другите за своя облага.

13. Някой може отново да ни възрази и да ни даде като още по-красноречив пример едни от най-образованите и културни страни – например Англия и Америка, които също страдат от големи обществени недостатъци и злини.

Признаваме тази горчива истина, но трябва да кажем, че и този довод принадлежи на софистическата философия[17], която като общо правило не гледа истината в лицето, а в гърба.

Ако някой може да ни осветли по-добре по този въпрос, то той ще бъде втори Жан-Жак Русо[18].

В тези страни днес съществува една по-разумна и човеколюбива свобода, основани са повече благотворителни дружества и учреждения, полагат се повече усилия за подобряване живота на обикновения човек.

18. Тук изпъква очевидната истина, че под влияние на благородните сили на живота и неговите духовни подтици тези хора са започнали по-дълбоко да осъзнават своя дълг спрямо другите и спрямо изискванията на Великия биологичен закон – закона на Цялото[19].

От прилагането на условията и принципите, които той диктува в живота, зависи здравословното състояние на която и да е органическа дейност в обществения организъм.

1. Този закон може да се изкаже на обикновен език така: „Добрият живот и благоденствието на твоя ближен са необходимо условие както за него, така и за тебе – за твоя добър живот и твоето благоденствие.” Това е истина, която никой просветен човек не би могъл да отрече.

Една малка болка в който и да е орган на тялото се отразява върху целия организъм на човека и нарушава неговия мир и спокойствие.

Разбира се, като части на един общ организъм и членове на едно голямо семейство ние не можем да избегнем последиците от общата, колективна дейност.

Кои от тези зародиши ще успеят да се развият, ще зависи до голяма степен от външните и вътрешни условия, при които се развива социалният организъм, а така също и от свободната воля на човека.

6. От самия него зависи кои зародиши ще приеме в душата си и ще им позволи да виреят и растат свободно у него.

Възприети веднъж по този начин, те ще очакват благоприятен момент да проявят вътрешните си природни заложби.

В естественото предразположение на волята да храни лошите зародиши и желания в душата се крие една от най-големите опасности за успеха на просветата.

8. Този факт се потвърждава от историята на човешкия напредък.

Духът на просвещението винаги е имал за задача да се справя и бори със заблудата, лъжата, измамата, неправдата, порока и беззаконието.

9. По природа човешкото сърце е по-разположено към тези неща[21], отколкото към истината, добродетелта, правдата, човеколюбието и благочестието.

Това проличава от факта, че поради изопачените си понятия за живота хората постоянно пренебрегват истината и нейните изисквания, вследствие на което постоянно страдат.

10. Понякога хората са готови да жертват всичко на този свят, но да не приемат истината.

11. Тези подтици са характерни за пълзящите същества, но не би трябвало да движат човека, който е разумно същество.

1. Разумът е даден на човека не за друго, а да го научи да осъзнае истинските си нужди и какво е добро за неговата душа, която се нуждае от здравословна храна.

Тази храна може да се придобие само чрез съзнателна работа и постоянство в доброто.

3. „Целта оправдава средствата” е и си остава едно чисто йезуитско учение.[24] Този път няма да изведе никого до добър резултат.

Колкото и да оправдават хората постъпките си с целта, която преследват, тези постъпки в никакъв случай не могат да бъдат оправдани, щом се приложи абсолютната мярка на Върховното Добро.

Така работи и действа Духът, когато ражда нещо добро.

За тези майки са се дали най-святите жертви.

„Майки, майки иска Франция” – казва Наполеон Велики.[25] Но такива майки не се създават без добродетел.[26]

6. За да постигнем великата цел на своя живот, е необходимо да живеем като разумни човеци, като братя и сестри, произлезли от един Баща и свързани с тясната връзка на Любовта.

Тогава духът му ще се радва на една съвършена среда, подобна на светлообразния етер.[27] Тя ще разкрие пред ума му посредством своите трептения красотата и величието на една жива вселена, на един необятен свят, в който тупти пулсът на Вечния живот, който постоянно въздига и оживотворява човека.

1. И тъй, като се основаваме на фактите, почерпани направо от живота, не можем да не признаем, че по силата на своята универсалност науката и възпитанието са два мощни фактора за развитието и сближаването на народите.

Поради това, че в тези две области природата е впрегнала ума и сърцето, както и силите на волята, човек трябва да очаква от тях своето освобождаване – освобождаване от мрака на невежеството, от робството на първородния грях[28]и вроденото си себелюбие, което е причина за всички злини и нещастия в живота му.

2. Този порок според Дарвиновата[29] теория на еволюцията[30] е останал у човека от онази епоха, когато той е минавал през различните етапи на своето физическо и органическо развитие; когато борбата за самосъхранение, за живот, е била в своя апогей; когато всички други човешки благородни качества и способности са спели дълбоко, затиснати от тая всевластна по онова време сила.[31]

3. И действително, на нас не са ни необходими доказателства, за да се убедим в това, че в естеството на човека все още тлеят хитростта на лисицата, лукавството на змията, ненаситността на акулата, свирепостта на тигъра и зверското поведение на горилата.

4. Колко хиляди години са били необходими на човешкия дух, за да се освободи от тия животински недъзи!

Колко хиляди и милиони невинни жертви е трябвало да се принесат, докато човек дойде до онова по-високо съзнание за смисъла на своя живот, докато прозре, че има да изпълнява една по-важна длъжност в този свят, че не се е родил само за да яде, да пие и да умира като животно, а за да се усъвършенства, да укрепва в сила и мощ и чрез силата на разума си да прозира общия план на мирозданието.

А посредством своя ум, подпомогнат от пробудените сили на безсмъртната си душа, той трябва да се възвиси до понятието за нравствения свят.

5. Само по този начин човек би могъл да влезе в оня духовен свят, където Любовта и Истината действат непрекъснато в душата и я подтикват да се стреми към неизвестните за нея области във вселената.

1. Някои философи могат да повдигнат друго едно възражение.

„Добре – ще кажат те, – щом поддържате, че науката и възпитанието са единствените средства, от които човечеството трябва да очаква своето бъдещо спасение, къде остава вярата в Бога и религията?

Къде отиват те, които от толкова хиляди години са ръководили човешкия род и постоянно са го учили как да изпълнява своя дълг към Бога и към ближния?

Тя винаги ще има една и съща сила и влияние върху душата, независимо в какъв вид, форма и образ е представена, стига само видът, формата и образът да са действителни представители и същински въплъщения на висшето Добро.

3. Религията ще си стои там, където е била досега, а ако занапред иска да се радва на почит и влияние, трябва да промени своето настоящо поведение.

Тя трябва да се съобрази с научните истини и да изостави старите си нрави и обичаи, които поради незнание е допуснала за свой частен, а не за Божий интерес.

Необходимо е тя да започне да проповядва истината такава, каквато е, без да я изопачава, тази истина, която единствена просвещава и която е в съгласие с целостта на живота и разума – живата истина, която облагородява, възвисява човешката душа и я укрепва в добродетелта.

Не трябва да се подхранва лъжливата теория на израилските фарисеи[33] и садукеи[34], които казваха: „Авраам[35] е нашият Отец.” На това Йоан Кръстител[36] им отвърна: „Принасяйте плодове, достойни за покаяние, и не мислете да се оправдавате, защото, казвам ви, всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огън се хвърля.”(Мат.

Всяко учение, религиозна система, организация и постановление, които нямат за върховна цел подобрението на духовния ни живот, ще изчезнат пред съда на Разума, както слама в огън.

5. Важно е да правим разлика между понятията „вяра” и „религия”.

Вярата е духовна способност, една от силите на ума, която играе важна роля в целия живот на човека, докато религията, напротив, е душевно произведение, произтичащо от известно настроение на душата към даден обект, от който зависи нейният вътрешен живот.

Това произведение на човешката душа може да се мени по форма, образ и степен в зависимост от умственото и духовно развитие на човека.

Впрочем това се потвърждава и от постоянните стълкновения между религиозните системи.

7. Това обстоятелство ни кара да направим заключението, че един и същ предмет може да се разглежда от различни точки и положения, които са свързани с интереси, нямащи нищо общо със самата същност на предмета.

Тези лични интереси обаче упражняват голямо влияние върху душевното настроение на човека и много пъти го заблуждават и отклоняват от пътя на духовното му израстване.

8. Ето защо е необходимо да подлагаме на проверка всяко религиозно произведение, за да видим дали притежава солта на Истината, или не.

Щом намерим, че то не е съобразно с Истината, наш свешен дълг е да го сложим настрана като човешка заблуда.

9. Истинската религия трябва да се освободи от всички останки на миналото, от всичко онова, което се е натрупало в нея по силата на известни лични, чисто човешки съображения.

Всичко расте и се развива съобразно онзи Вечен закон на живота, който изменя и преобразява нещата в природата в съгласие с общата дейност.[37]

10. Нашият духовен характер се създава от Истината и Добродетелта, а не от лъжата и самозаблудата.

Като общо правило хората имат високо мнение за своето „его", но времето ще ги пресее всички един по един и ще произнесе своята присъда „за” или „против”.

11. Ние сме създадени да мислим, да преценяваме, да избираме измежду различните неща и да следваме пътя на истинското учение, а не да приемаме всичко за абсолютна истина, излязла сякаш направо от Божията уста.

12. Не можем обаче да кажем същото за вярата, тази сила на душата, благодарение на която човек от самото начало на своето възраждане е започнал да питае любов към онова невидимо същество, Създател и Крепител на цялата вселена.

Тя е силата, която се крие в любовта към познаване на Истината и която ни кара да се стремим да търсим и изпитваме всичко.

Каква самоотверженост се развива днес в душата на човечеството благодарение на вярата!

Какви жертви се правят от всички високо напреднали и благородни хора, за да ни се даде възможност да видим поне външните прояви на онази дейност, която се извършва дълбоко в недрата на природата!

14. Само който е изпитал това, може да знае каква радост изпълва човешката душа, когато надникне в нейния величествен дом!

Това е едно велико преживяване, което грее като светлина в живота на човека и подбужда ума и душата му към велики подвизи и дела.

За да се изясни предметът на темата, ще разгледаме по-конкретно въпроса що е наука и що – възпитание.

Това е особено важно и трябва да му се отдели специално внимание.

Те разкриват сложното му душевно естество, коeто е заставено от върховните природни закони да работи за организиране на вътрешния му свят и за поддържане на реда и хармонията в него.[39]

4. Характерът и естеството на тия душевни процеси създават условията за нашето правилно или неправилно развитие.

Ако нашите мисли и желания са стъпили върху здравата основа на истинските принципи и се привличат от висши цели, то и резултатите от това ще бъдат благотворни за нашето развитие.

В противен случай ще наблюдаваме точно обратното.

5. Вътрешната сила, която действа в живота на човека, има за цел организирането на мислите и желанията му, а също така правилното и истинско запознаване на неговата душа с формите и силите в природата.

6. Науката е резултат от мисловната дейност на ума, който наблюдава явленията в природата, изследва ги и се стреми да открие законите, които ги управляват.

Истинското възпитание дава правилна насока на умствената дейност и насочва към разумно прилагане на придобитото знание, което трябва да спомага за съграждането на живота, а не за неговото разрушаване.

9. Днес благодарение на добре развитата образователна система научните знания, придобити чрез дълги наблюдения и експерименти, подредени систематично и направени достъпни за всекиго, могат да проникнат всред широките маси.

Засега ще разгледаме само външния характер на предмета[43]:

2. Коя е областта на нейната дейност и каква е задачата ú в живота?

Под думата „наука” се разбира обикновено знание; знание на принципи и закони, както и на пораждащите ги причини; знание на потвърдени истини и факти.

2. Въобще думата „наука” означава знания, придобити чрез дълго наблюдение, които са подредени систематично в съгласие с общите закони на природата и са направени достъпни за всекиго.

за природата на веществото му и за качествата и функциите на живите клетки.

Даде на ума оня ключ, с който той да отваря различните стаи на природната съкровищница, в която има всичко необходимо за задоволяване всички нужди на човешкия живот.

Този подтик на човешкия дух към знание, към наука е спомогнал за това образованието да стане общо, като по този начин грубото невежество сред широките маси значително е намаляло.

Човек е започнал да гледа на света с други очи – с очите на своя просветен ум.

Езикът на природата му е станал по-понятен.

От друга страна физиологията ни е запознала с органите и функциите на човешкото тяло, биологията – със зараждането на органическия живот, анатомията – с устройството на тялото, психологията – с относителното естество на душата, френологията – със способностите на ума и характера на човека.

1. Благодарение развитието на анатомията, физиологията, биологията днес човек има по-ясна представа за себе си като жив организъм.

2. Човешкият мозък, например, благодарение на дългите проучвания не се разглежда само като едно обикновено оръдие на ума, което той употребява съвсем самоцелно, а се счита за седалище на всички душевни сили и способности.

Мозъкът е, образно казано, столицата, в която заседават всички представители на душата под председателството на ума – главният ръководител на общите дела.

3. Умът от своя страна би могъл да се уподоби на една жизнено-магнитна иглена тръбица, чийто връх се движи с неописуема бързина и се привлича от всяка точка на тази душевна вътрешност, до която се докосват различните впечатления и движещи мисли.

По този начин вътрешните и външни въздействия се приемат и предават от един център към друг, от една област на видимия свят към друга.

4. Що се отнася до душата, то ние бихме могли да я уподобим на сфера от психично-жизнена сила, която приема впечатления от целия космос чрез всяка точка на своята безкрайно чувствителна повърхност.

1. В природата, този величествено устроен свят, пълен с разнообразие, има наистина нещо достойно за почуда и възхищение.

Цялото мироздание, което чувстваме и възприемаме като нещо цялостно, е построено от дребни, невидими с просто око частици.

2. Според съвременната наука тези частици, наречени атоми, не са прости и неделими, както се считаше до неотдавна, а представляват цели „планетни системи”.[46] Те са толкова малки, че погледнати и през най-мощния микроскоп, остават невидими.

В главичката на една карфица, която е два милиметра в диаметър, се съдържат толкова много атоми, че ако почнем да ги броим и ако отделяме всяка секунда по един милиард, то докато ги изброим, ще минат не по-малко от двеста и петдесет хиляди години.

4. Можем да си представим каква е онази велика сила, която е създала, събрала и съчетала всички тия дребни частици в едно и е образувала от тях милиарди светове.

Не само това, но и ги е пуснала да се движат в пространството с неописуема бързина около определени центрове на тежестта.

Същата тази сила е почнала да ги населява с живи и разумни същества, които се интересуват от нейната работа и се стараят всячески да отгатнат нейната цел и намерение.

1. Онова, което е пробудило съзнанието на човека и го е накарало да тръгне по пътя на познанието, е дълбоката вътрешна нужда на неговия дух, появила се в него вследствие действието на върховните закони на живота.

Тия закони заставят човека да се стреми към съвършенство чрез постоянна работа.

2. И наистина, кой би работил и би се трудил, ако не го заставяше гладът – тази въпиюща нужда на органическия живот?

Кой би си блъскал главата да мисли, кой би се мъчил да прозре в бъдещето, ако не го заставяха всевъзможни сили, явления и събития, произтичащи от един свят, който стои много по-високо от физическия в своите проявления?

Кой би се стремял към по-висшия духовен живот, ако не съществуваха онези дълбоки подтици в душата, които я карат да люби ближния си?

3. Без съмнение една велика нужда на умствения и духовен живот е заставила човешкия дух да излезе вън от ограничената си животинска черупка и да започне да мисли и да разсъждава за бъдещето.

Троичният живот на човека му е дал подтик да се развива в три различни направления:

– съгражда и развива умствения като среда;

– пробужда духовния като връх в своята душа.

1. Първоначалният подтик към наблюдаване и съзерцаване[48], колкото и малък да е бил той, колкото и малко да се е съзнавал от човека, е послужил за основа на неговия умствен живот.

2. Добрата храна е необходима за поддържането на който и да е жив организъм.

Без това ú качество тя произвежда:

Трябва да се има предвид, че законите на Природата са едни и същи навсякъде, във всички области на живота.[50]

Саможертвеният дух на науката идва, за да служи на човечеството и да му помогне в трудния подвиг, който му предстои да извърши, преди да дойде истинското царство на мира, което Христос нарича „Царство Божие”.

17:2І) и то ще дойде в своята сила, само когато бъдем напълно готови да го приемем.

Преди обаче да дойде това време, човечеството трябва да възтържествува над физическия свят.

5. Силата на духа трябва да го повдигне и да го освободи от материалното и преходното, което така силно още го държи привързано към земята, подобно на червей, който току-що е изпълзял от своята подземна дупка.

Разбира се, че в това положение за човека не може да съществува никакво щастие и блаженство.

Ние можем да достигнем този кръг само ако допуснем като условие вечността.

Това значи ли, че не трябва да се интересуваме от науката?

Винаги е далеч от истината онзи, който упорито се отвръща от нея.”

2. Тогава човек няма защо да се бои от възможността да дойде ден, в който да си каже: „Няма какво повече да уча!

Каква ли дивна картина би се открила пред нашите умове, ако можеше да се повдигне завесата, която ни отделя от по-напредналите същества в нашия вечен дом, силни в знание, мъдрост и добродетел?!

Това Негово съзерцание или знание за цялата вечност не предполага никаква необходимост да се намесва в сбъдването на каквото и да е.”[54]

4. Макар че науката сама по себе си не може да измени великия ред във вселената, тя има все пак достатъчно сила да ни убеди да живеем съобразно този ред.

Нашият успех зависи от съобразяването ни със законите на висшата, разумна Природа, които закони ни диктуват истинските условия на живот.

И това е едничкото нещо, към което духът ни постоянно се стреми – да се научи да живее съобразно законите на своето естество.

В човешкия дух още от самото начало е вложен стремеж да усвои по вътрешен път пътеките на Истината и да разбере законите на природата, за да има сили да впрегне енергията ú на работа и да съгради здрава основа на своето съществуване, развитие и усъвършенстване в Доброто и Красотата – най-възвишеният идеал на разума.

1. След като дадохме това определение на науката, можем вече да пристъпим към втората точка: кое е полето или областта, в която тя може да оперира?

Това е един спорен въпрос, по който учените и философите имат различни мнения, но щом търсим истината, ние сме длъжни да гледаме на предмета напълно безпристрастно.

Тук няма да се спираме на разискванията по този въпрос, а ще определим областта на науката така, както я познаваме.

Откъде почва и къде свършва неговото действие, съвременната астрономия не е в състояние да ни каже.

Според приведените по-долу данни ние можем да си съставим едно съвсем повърхностно понятие за обширната област на владение на този закон.

Ако искаме да превърнем в километри светлинната година, трябва да умножим 60.60.24.365.300 000.

Има и други мерни единици за разстояние, например парсек[59], които обаче няма да използваме тук.

Притегателният център на тази система представлява една звезда – Слънцето, около която обикалят осем планети и множество други по-малки обекти.

Според астронома Асаф Хол[63]той се намира близо до орбитата на двойната звезда от шеста звездна величина – 65 Риби (Piscium[64]).

Тази хипотеза отрича Медлеровата теория[65], която поставя центъра на тежестта между Плеядите и Персей.[66] Според съвременните изследвания центърът на Галактиката, гледан от Земята, се проектира в съзвездието Стрелец.

Още преди да са били открити други галактики, някои астрономи са допускали съществуването на светове извън видимата вселена (нашата галактика).

Те изграждали своите хипотези върху основата на логическата интерпретация на научните данни и вярата си в единството на света.

10. В резултат на извършените изчисления Гор изказва следното предположение: Ако се запазва същата организация на материални обекти в безбрежното космично пространство (звездни системи и разстояния между тях), то следва да очакваме, че съществува друга вселена, отдалечена на определено разстояние от нашата видима вселена и това разстояние според наличните данни се изчислява на 5,2 .1020мили[69].

Разстояние, което светлината със своята удивителна скорост от 186 300 мили/секунда (300 000 км/с) ще измине за близо 2,8.1015 секунди или 9.107 години, което е 2.107 пъти разстоянието до ά Центавър.

11. „Ако на такова голямо разстояние – казва Елард Гор – има друга вселена като нашата, то тя би изглеждала само като една малка мъглявина.” Ако това предположение е вярно, тогава защо не са наблюдавани други вселени, отдалечени от нашата видима вселена посредством “празно” пространство?

13. Елард Гор продължава своите разсъждения, като посочва три причини за невъзможността да се види някоя друга вселена:

Ако вземем предвид епохите от време, през които се е развивала нашата Земя[71], това предположение не изглежда особено достоверно.

15. Възможно е обаче нещата да изглеждат по съвсем друг начин, когато се отнасят до пространството между вселените.

Светлината, излъчена дори и от най-близката до нас външна вселена, изминавайки разстоянието между вселените (9.107 светлинни години), може да се окаже съвършено невидима дори и с най-съвременната техника поради голямата отдалеченост и поглъщането на средата.

16. В резултат на своите изчисления Елард Гор стига до следния извод: “Ако на такова огромно разстояние се намира звезда, каквата е ά Центавър (т.е.

на разстояние 2.107 пъти по-далеч отколкото е в действителност), тогава даже и да няма поглъщане от междузвездното пространство, тя би изглеждала като една звезда от около тридесет и шеста величина.

Според формулата на Погсън[73], за да се види дори само теоретично такава звезда, ще е необходим телескоп, чийто диаметър да е не по-малък от 24 000 фута (ок.

17. Настоящото научно заключение не бива да ни обезсърчава.

Каквито и да са хипотезите на съвременните астрономи за нашата видима вселена, колкото и да са различни техните схващания за това, дали тя е крайна или безкрайна, то ние трябва да допуснем, че броят на действително съществуващите вселени, макар и невидими за нас, на практика е безкраен.

18. Нека си представим, че имаме крилата на един ангел и можем да излезем вън от пределите на нашата ограничена вселена, така че разстоянието до най-далечната звезда, видима с нашите най-мощни телескопи, да е просто като една малка стъпка в нашето небесно пътешествие.

Какви ли чудеса на мирозданието биха се открили пред нашия смаян поглед?!

19. Пред нас щяха да се открият звездни системи от по-висш порядък.

Пред тях нашите видими небеса биха изглеждали като едно пясъчно зрънце край брега на океана.

Ние бихме могли да пътуваме милиони и милиони години в различни направления и бихме срещали все нови и нови слънца, нови светове, нови вселени, които постепенно щяха да изплуват из вечността и да се приближават към нас с намерение като че ли да ни посрещнат.

20. Как така, питаме се тогава ние, няма ли край, няма ли свод, няма ли небе, което да ни спре?

21. Да, ние сме едва в преддверието на вечността, на която центърът е навсякъде, а окръжността – никъде.[74] Наистина на велики мисли ни навежда вселената със своята необятност – мисли, пълни със смисъл за всички ония, които разбират.

1. Законът на Мисълта действа в умствения свят – седалището на мислите, дарбите, способностите, силите на ума.

2. Да вземем например следните геометрични истини:

– точките, които образуват една окръжност, са еднакво отдалечени от нейния център.

4. Понятията за добро и зло също не могат да бъдат разбирани по друг начин освен така, както се диктуват от Върховния закон.

На онзи, който убие брата си или ограби ближния си, не може да се гледа другояче освен като на престъпник.

5. В която и част на вселената да се пренесем, нашият характер ще се оценява от всички разумни същества по един и същ начин.

Злото у което и да е духовно същество не може да се счита за добро, понеже както доброто, така и злото имат свои отличителни качества, които ги характеризират като такива.

1. Законът на Биос (Целокупният живот[76]) царува в духовния свят, където е изворът на живота, жизнеността, чувствителността, чувствата, усещанията, желанията и вълненията на душата, както и силата на волята ú да възприема и усвоява онова, което ú се диктува от вътрешни мотиви.

2. От недрата на Биос произлиза цялата органична дейност, а така също и истинските понятия за добро и зло, за правда и неправда, за любов и омраза.

В границите на този закон започва нравствената свобода на избора, чрез която се определя от какво естество е всяка духовна дейност и какви качества притежава.

Тук всяко разумно и нравствено същество по свой избор и свобода решава да посвети живота си в служене на едни или други принципи.[77] В зависимост от този избор всеки един бива възнаграден или осъден.

3. Това е единственият духовен закон, който населява всички създадени светове и вселени с живи, органически същества.

Той е, който превръща енергията във вселената от едно състояние в друго и я впряга да служи на душата за нейното повдигане.

2. Този троичен състав на космичния свят, въплътен и в естеството на човека, е причина да се развият в неговото съзнание понятията за „материя”, „ум” и „душа”:

4. Всяка една от тези философски школи тълкува и изяснява по свой начин явленията в природата.

5. Тези три течения в умствения свят упражняват голямо влияние върху обществения живот, обуславяйки мирогледа на хората в дадено време.

Според това, кое от тези учения преобладава, се мени съответно и умствената нагласа на хората.

6. Умът на човека може да мине и през трите влияния.

– ако в умствената организация на един човек преобладават наблюдателните способности (т.е.

– ако в умствената организация на човека преобладава способността му да мисли отвлечено (абстрактно), умът ще приеме за мироглед идеализма;

– ако пък в умствената организация на човека преобладават хуманистичните и морални чувства, той ще приеме за мироглед спиритуализма.

– ако предните центрове на мозъка, съответстващи на челните издатини, са по-развити от долните очни и горните коронни, умът клони към идеализъм;

1. Науката е доказала вече, че каквото и направление да вземаме, животът ни ще се определя от общи и неизменни закони.

Никой не може да живее извън тия закони.

Срещу остена на съдбата никой не може да рита.

Ето защо, ако човек иска да избегне излишните страдания, трябва да се съобразява с изискванията на своя духовен живот, чиито корени са много по-дълбоки от която и да е друга дейност.

И единственото ни спасение от превратностите и беззаконието на този свят е приобщаването ни към онзи живот, който дава свобода и самостоятелност на човека.

2. Накрая ще добавим, че е необходимо да се избавим от недоразуменията и съмненията по един от въпросите, които се разискват с особен интерес от учени и философи – въпросът за характера и стойността на така наречените „научни истини”.

Не е тайна, че много „истини” в науката са рухнали под удара на нови научни факти, на нови открития.

За да се избавим от недоразуменията и съмненията, които се повдигат почти на всяка стъпка в областта на науката, и за да можем да разпознаваме кои неща съдържат научни истини и кои не, ние трябва да се ръководим от едно основно правило.

4. Нека цитираме думите на английския учен, професор Хъксли[79], който дава метод за преценка на научната истина: „Има една пътека, която води така уверено към истината, че който и да тръгне по нея, непременно постига целта и стига до крайната точка, независимо от това дали неговите способности са големи или малки.

А за това има едно общовалидно правило, чрез което човек всякога може да намери тази пътека и да се предпази от заблуждения, като ги отстрани от пътя си.

Тя го е пренесла от седалището на покаянието, където за дълго време то е било осъдено и сложено между най-ужасните грехове.

Сега обаче тя го е поставила на видно място и му е дала ранга на едно от първите и основни задължения, с които се сблъсква научната съвест.

6. Това съмнение, което науката допуща в своята работа и което Гьоте[80] е нарекъл „научен скептицизъм”, има обаче стремеж да превъзмогне себе си.

То не е онова неверие, родено от тъпоумие и невежество, чийто стремеж е само да съществува и да извинява себе си за своята леност и равнодушие.

7. Задачата на науката, както това се загатна и по-рано[81], е да изработи прави съждения и истински възгледи за целокупния живот, който се проявява в цялото мироздание.

Нашият ум се нуждае от истински идеали, които да му вдъхват сила да ни ръководи в живота по пътя на знанието и мъдростта.

От спомените на д-р Методи Константинов (ученик на Учителя) става ясно, че е замислена и втора част, където акцентът трябвало да падне върху възпитанието (вж.

издава „Учителят за образованието”.

Оттогава насам от сферата на научния интерес отпадат: съзерцание, интуиция, прозрение.

А точно те позволяват да се осъзнае скритото, същностното.

[7] Раболепие – безлично самоунижение за угода на някой силен или богат; угодничество, сервилност.

Това е Magnum Opus на алхимиците, субстанцията, притежаваща силата да превръща по-малко благородните метали в чисто злато.

От мистична гледна точка философският камък символизира трансмутацията (превръщането) на низшата, животинска природа на човека във висша, божествена.

[10] Изразът е свързан с обещанието, дадено на Авраам, че неговите потомци ще бъдат народ на Бога и ще живеят на плодородна земя (Ханаан) – Бит.

Нещо повече, те го смятат за израз на духовното, помиряват се с него и се стремят да намерят физически израз на дълбоката мъдрост на Божественото.

Едно сравнение на живота на тази култура с живота на по-старите култури ни показва, че гръко-римската цивилизация е далеч по-материалистична.

Ключови думи: хуманизъм, прогрес, свобода, братство, живот за Цялото.

“златно правило” на поведението, дадено от Христос – „Постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с теб!

Човечеството се намира пред прага на Шестата култура на сегашната V-та основна раса, която от една страна ще бъде култура за ликвидиране на кармата, а от друга е определена да послужи като духовен кълн, от който ще се развие новата VІ-та основна раса – расата на Синовете Божии.

При изграждането ú славянството ще използва всички духовни и културни ценности на големите европейски народи, както и на Америка.

Тези народи ще създадат външните условия, външните форми, чрез които тя ще се разгърне.

Главна задача на Бялата раса е да събуди човешкото самосъзнание и затова в известна фаза от своето развитие тя трябваше да навлезе по-дълбоко, да инволюира до дъното на материята.

[14] Под понятието „образование” да се разбира цялостното оформяне на човека, т.е.

Възпитанието има връзка повече с облагородяването на чувствата и волята.

[16] „Рече им Исус: Истина, истина ви казвам: преди да бъде Авраам, Аз съм.”(Йоан 8:58).

В Кабала на иврит Адам означава “червена земя”, което е почти идентично с Athamas или Thomas, което на гръцки е преведено Дидумос (двойният).

Адам Кадмон (ивр.) е Първоначалният човек, Небесният човек, който не е паднал в греха.

В Кабала Адам Кадмон е проявеният Логос.

Учителят за Адам: „Първият човек, който бил по образ и подобие Божие, е духовният човек, а след него бил направен физическият човек, наречен втори Адам.

Вторият е бил направен от пръст, а на първия Бог даде власт на Небето и Земята.

Новият Адам ще бъде създаден отново по образ и подобие на Бога.

Щом Земята се пречисти, Господ ще създаде нов рай и ще постави в него третия Адам и третата Ева.”

[18] Жан Жак Русо (28.ІV.1712 – 2.VІІ.1778) – френски философ, педагог, писател, представител на френското Просвещение.

В последната е разработена педагогическата му система.

Още в първите редове на трактата прозира основният принцип във философията на Русо: „Всичко излиза добро от ръцете на Твореца, всичко се изражда в ръцете на човека.” Основният принцип, върху който се изгражда педагогическата му система, е принципът на природосъобразността.

Тук вероятно се има предвид, че Русо пръв напълно отрича съществуващата феодална педагогическа система и я посочва като главна причина за съществуващото зло и по-точно – нейната неадекватност и несъобразеност с природните закони.

и ІІІ.6.; за повече информация – „Живот за Цялото”, под редакцията на Георги Радев.

пари, като всеобщи проблеми, с които трябва да се справя всеки човек, тръгнал по духовния път.

Създаден по време на сериозната заплаха за католицизма от Реформацията и протестантизма, той имал за цел да се бори за пълно признаване на непоклатимостта на католическата вяра.

За проявени военни дарби бил произведен в чин бригаден генерал (1793).

Поражението на френските войски в Русия (1812) нанесло непоправим удар върху империята.

Учителят за Наполеон: „Втори като Наполеон няма да се роди.

Може само от актьори да се играе.

Наполеон Велики имал една идея, искал да съгради една грамадна империя, но нещо му липсвало.

Изпратиха го, защото не си удържа на обещанието.” (Обещанието му е било да обедини Европа.)

Наполеон казва: Франция се нуждае от майки.

Новата култура изисква жени не в обикновения смисъл на думата, но жени на новото – решителни, светещи жени: жени със светли умове, с широки сърца, с диамантена воля.”

Тази субстанция пронизва цялото космическо пространство и функционира като посредник при предаването на вълните на вибриращата енергия – на светлината, топлината, електричеството и др.

Според херметичната наука се разграничават четири състояния на материята: твърда материя, в която работят силите на жизнения етер; течна, където работят силите на химическия етер; въздухообразна, където са силите на светлинния етер; огнена, където са силите на топлинния етер.

Съвременната физика отхвърля твърдението за съществуването на етера като универсална механична среда и въвежда представата, че в пространството съществуват различни физически полета като форми на материята.

Учителят за етера: „Етер означава това, от което нещата се раждат и отглеждат.

Частицата „ет” е първичното начало, от което нещата се раждат.

„Тер” е това, което отглежда нещата на земята.

Когато етерът създава налягане в безконечното пространство, се образуват слънчевите системи. Т.е.

[29] Чарлз Дарвин (12.02.1809 – 19.04.1882) – английски естествоизпитател, създател на научната биология.

Дарвин прекъсва следването си по медицина и постъпва по настояване на баща си в Богословския факултет на Кеймбриджския университет.

Издава множество научни трудове: „Пътешествието на един натуралист…”, „Зоология”, „Изменения на животните и растенията при одомашняване”, „Произход на човека и половият отбор”.

Според нея формите на живот, които са най-лесно приспособими към околната среда, оцеляват и се възпроизвеждат в най-големи количества.

При появата на нови свойства във вид на слаби, неуправляеми изменения, често в резултат на генетични мутации, ще оцеляват родове от организми, чиито специфични свойства ги правят най-приспособими към заобикалящата среда.

Учителят за теорията на Дарвин: „Според еволюционната теория Дарвин се опита да обясни произхода на видовете, но не можа напълно.

Например, според тази теория как може да се обясни произходът на заека?

Някой път това се обяснява с крайно бедните условия на живота или може да се обясни и със закона на еволюцията.

Това може да е правдоподобно, но съвременната наука не е засегнала същинските причини, които са задържали жабите в тяхното положение.

Някои казват, че според теорията на Дарвин има еволюция на тялото, че човекът е произлязъл от нисшите животни.

Шадай; 10. Адонай.

Ел-Шадай; 6.

Юдеите смятат това име за особено свято, за да бъде произнасяно.

То е едно от най-тайнствените имена в еврейската теология и изразява един от най-удивителните закони на природата, които някога човек може да познае.

Ако се вярва на Кабала, то съществува една свещена дума, която дава на смъртния, открил нейното истинско произношение, ключа към цялото Божествено и човешко познание.

Когато евреите са се намирали в големи мъчнотии, целият народ започвал да пости, обръщал се към Господа и тогава този Йехова им помагал.

Необходимо е да произнасяме името на Господа Исуса Христа за нас и за другите, защото това име предизвиква онези принципи във вселената, които творят, които принципи са Божествени и носят милост и благост.

Сега аз искам да ви дам едно обяснение.

Другият е Адам, който е създал Ева.

Адам представлява физическият свят.

това, което създава нещата.

Значи, Адам подразбира разумната душа.

Казвам: Духът у вас, това е Адам.

Делото на пророк Ездра, който се стреми да усвои текста и учението на Закона, е продължено от хората, станали известни като книжници.

Те наблягат на индивидуалното изпълняване на Закона (за разлика от садукеите, които слагат ударение на храмовото богослужение) и възкресението.

Много от садукеите са свещеници и изглежда почти всички свещеници са садукеи.

[35] Авраам (евр.) – баща (господар) на множество (народи)).

На Израил се гледа като на „Авраамово потомство”, а на много места в Библията Бог е наречен „Бог на Авраам”.

Става известен като проповедник, призоваващ към всеобщо покаяние на народа.

Хората се тълпят да го чуят и много от слушателите му се кръщават в река Йордан, изповядвайки греховете си.

Бива обезглавен от Ирод Антипа по настояване на жената на последния – Иродиада.

[38] „Доброта, Истина, Красота, това е Любовта” – формула от Учителя, дадена в Младежкия окултен клас – ІV-та г., 22.02.1925 г.

Без ум и сърце душата не може да се прояви.

Душата от своя страна е реализатор на идеите на Духа, но тъй като тя е полуматериална и полудуховна, не е в състояние да изпълни повелите на Духа в сферата на физическия свят.

За тази цел са ú необходими помощници в лицето на ума, сърцето и волята.

Тялото (волята) се подчинява на ума, а умът се подчинява на сърцето.

Но при сегашния стадий на развитие, в който се намираме, по-добре е да ни направлява умът, отколкото сърцето.

Затова казваме, че душата страда, умът се обърква, сърцето излиза от релсите на своя живот, волята се парализира, но духът никога не отпада.”

[40] В частта „Науката” обстойно са разгледани същността, параметрите и областта на науката.

Този дисбаланс засилва предположението, че е замислена втора част на книгата, където акцентът да падне именно върху възпитанието.

Готов е да се нагласи така, че да може да се върти навсякъде, накъдето го насочат.

Той се стреми да угоди на всичко и на всички.

Посредством обективния си ум човек изучава силите и законите на материалния свят и на материята изобщо, от която той придобива материали за изграждане на своето физическо тяло.

Общо може да се каже, че субективният ум е родител на обективния човешки ум.

Вероятно Учителят разглежда това понятие в по-широк аспект.

В този ред на мисли законите, които регулират социалния организъм, схващан като биопсихична цялост, са аналогични на тези, на които се подчинява човешкият организъм, без да бъдат напълно тъждествени.

[43] Учителят подробно разглежда вътрешния характер на науката в лекциите и беседите си, които той неслучайно нарича „окултни”.

Въвежда в логиката учението за количественото определение (квантификация) на предиката (понятието за признака), като с това прави опит да сведе съждението до уравнение, а логиката – до смятане.

Според френологията по формата на черепните кости може да се съди за проявата на сложни психически качества.

За нейни родоначалници се смятат учените Гал и Шпурцхайм, които твърдят, че: а) интелектуалните и емоционалните качества са локализирани в строго очертани мозъчни центрове; б) проявата на тези психически качества зависи от големината на съответните мозъчни дялове; в) костите на черепа се допират до мозъка и от неравностите на черепа може да се направят изводи за интелекта и характера на човека.

[47] Броят на атомите може да бъде определен и по следния начин.

Ако приемем, че главичката на карфицата има сферична форма и е направена от желязо, тогава можем да определим масата ú.

напуска армията и поема председателството на университета в Мериленд.

Когато започва гражданската война (1860), се завръща в армията.

Въз основа на Общата теория на относителността Айнщайн дава ново тълкование на гравитацията, от което като частен случай следва Законът на Нютон.

В терминологията на Учителя този закон води произхода си от Битийния принцип „Любов”.

Светът може да се раздели и на три големи класа явления, известни като трите Велики нива: 1.

Това деление е условно и има за цел да улесни търсещия познание.

Истината е, че трите нива представляват възходящи степени на великата скала на живота, чиято най-долна точка е твърдата материя, а най-горната – Духът.

Различните нива преливат едно в друго, така че не би могло да се направи строго и ясно разграничение между тях.

[59] Парсек (pc) – астрономическа единица за дължина, която съответства на паралакса на дъга от 1 секунда и е равна на 3,26 светлинни години или на 3,084.1016 метра.

Той е центърът на Живота за Цялото и създава планове за раждането и развитието на ерите и епохите.

– преподавател в Харвардския университет.

доказва, че двата компонента на звездата „61 Лебед” представляват физически двойна система.

Медлер многократно провежда наблюдения на 3222 звезди от каталога на Дж.

Създадената от него т.нар.

Неговите систематични изследвания на небето започват от Индия, като уникалното при Гор е, че той е заел видно място в астрономията, без да е разполагал с телескоп дори от среден клас.

В своето „Проучване на планетите и звездите” (1888) той прокарва идеята, че едно евентуално изтъняване на етера в космоса в краищата на нашата вселена може да произведе като резултат скриване на светлината от предполагаеми други вселени.

В своя „Декор на небето” (1890) Гор разглежда произхода на галактиката.

[68] ά Центавър е най-ярката звезда от съзвездието Центавър (Кентавър, Центариус) и се намира приблизително на 4 светлинни години от земята.

В текста се разглежда като най-близката звезда до Слънцето, но съвременните астроми са изчислили, че това е звездата Проксима от същото съзвездие.

[69] Да проследим изчисленията, които прави Елард Гор: „Да приемем че разстоянието до най-отдалечената звезда, видима с най-мощните телескопи, е 2300 пъти разстоянието до ά Центавър (съответстващо на разстоянието до една звезда от около седемнадесета величина).

Тогава диаметърът (D) на видимата вселена е 4600 пъти разстоянието до най-близката звезда (a).

По-нататък заместваме с данните, които привежда Гор:

междузвездна среда с различна плътност (милиарди пъти по-ниска и от най-добрия вакуум от земните лаборатории).

Тази междузвездна среда поглъща част от светлината, достигаща до нас от звездите.

Доказва, че светлината се поглъща от междузвездната среда.

Погсън е открил 9 астероида, както и 21 променливи звезди.

Той е стандартизирал скалата за яркост на звездите, като е поставил в логаритмично съотношение въведената още от Хипарх система за звездните величини.

Според тази система една звезда от нулева звездна величина е 100 пъти по-ярка от една звезда от шеста величина, която е различима с невъоръжено око при благоприятни атмосферни условия.

В действителност тази сентенция се появява за първи път в „Книга за двадесет и четирите философа” – кратко произведение, създадено под формата на диалози в края на XІІ-ти в.

[75] Действително в по-късно изградените Неевклидови геометрии тези истини изглеждат по друг начин, но приложени към условията на нашия свят, придобиват формата на известните ни аксиоми.

По аналогичен начин Теорията на Относителността на Айнщайн при определени условия се свежда до Нютоновата механика за движението на телата.

„свободна воля”.

[79] Томас Хенри Хъксли (4.05.1825–29.06.1895) – английски лекар, природоизследовател и философ, съратник на Дарвин и популяризатор на неговото учение.

В областта на философията се смята за привърженик на Дейвид Хюм (1711-1776) и базирайки се на неговата теория, се опитвал да докаже, че никога не може да се знае истинската причина на нашите усещания.

Така Хъксли въвежда понятието “агностицизъм” (гр.

a-не, gnosis-познание), с което се отхвърля възможността по обективен път (външно) да се постигне познание за света.

Той е министър и член на тайния съвет на Ваймарското княжество, грижи се за финансите, за разработването на мини, създава национален театър, занимава се с литература, естетика, анатомия, минералогия, физика и др.

В областта на естествените науки Гьоте споделя идеята за единство и развитие на органичната и неорганичната природа.

Казват, че словото, което излиза изпод перото на великите умове на човечеството, не може да се оцени от съвременниците им, а става обект на обществен интерес десетилетия по-късно.

Същото може да се каже и за словото на Учителя Беинса Дуно, известен на българския читател като Петър Дънов.

Периодът от началото на следването на Петър Дънов в Америка (1888) до издаването на първата му книга (1896) е твърде интересен от научно-изследователска гледна точка.

Историческата обстановка в България по онова време може да се охарактеризира с подем както в икономиката, така и в културата и просветата.

Българското литературно творчество едва започва да намира своя облик, излизайки от сянката на преводната литература.

Климент Охридски”, се утвърждава като крупен образователен и научен център.

В него учат, преподават и израстват десетки български учени, педагози, културни дейци, интелектуалци, които формират елита на българската интелигенция от началото на XX в.

През този период философската мисъл в България е с твърде ограничени възможности, причините за което са основно две: първо, Софийският университет е единственото учебно заведение, където се преподава философия, и второ, в резултат на турското робство философската традиция е прекъсната.

Тепърва предстои да се разработят и установят основните философски понятия и терминология.

По това време в Ню Йорк е завършено второто здание на Медисън Скуеър Гардън, а на остров Елис Айлънд се открива имиграционна служба, през която до 1920 г.

преминават, за да се заселят в САЩ, 12 милиона имигранти.

Преподавателският екип тогава е известен не само в методисткия свят, но и навсякъде в богословските среди като „Голямата петорка”, която включва ненадминатите духовници и учени: Джеймс Стронг, Самуел Юфам, Джон Милей, д-р Бъц и д-р Крукс.

Редовният курс е тригодишен, но има и допълнителни предмети, които студентът може да изучава.

Предпочитаният преподавателски метод в Теологическия факултет е Сократовият.

Това ще рече устно преподаване с непосредствено, оптимално включване на студентите.

Учителят трябва да „завърти” ума на студента си в ритъма на своя ум, преди да го пусне да върви напред.

Студентите са изложени на „картечен огън” от дебатиране, изнасяне на лекции, обсъждания и религиозни диалози.

Към изложението е приложена огромна цитирана литература по темата: римски и гръцки автори, както и основните исторически съчинения по въпроса, издадени по-късно.

Науката и възпитанието е книга, която разглежда въпроси с общочовешка значимост и е предназначена за широк кръг читатели.

Първото преработено издание на книгата Науката и възпитанието е от Георги Радев (12.09.1900–22.07.1940).

След първия семестър се прехвърля да следва в Математическия факултет, който завършва през 1925 г.

Радев е главен редактор на списание Житно зърно, за което работи от основаването му през 1924 г.

Той е преводач от френски, немски и английски език, а също така е автор на няколко книги и на десетки статии от областта на философията, астрономията и изкуството.

Нужно беше сериозното съдържание на тази книга да бъде облечено в по-новите дрехи на съвременния български език.

Даже Учителят смяташе, че трябва да се напише втора част на тази книга в духа на новите изисквания на образованието и възпитанието.

В мое присъствие той нареди на Георги Радев „да я облече в нови дрешки”.

Последният беше много трудолюбив и се зае с тази задача.

Така се появи второто издание.

Словото на Учителя има един чар, има едно излъчване, което само пробудената душа може да схване и разбере.

Но в тази форма, както книгата бе напечатана, със стария правопис и езика на XІX в., когато я чете един учен или професор, който работи с ума си, той мъчно може да разбере написаното.

Преработена по този начин, тя вероятно щеше да послужи и на онази категория от съзнания, които имаха други изисквания и търсеха по-академичен език.”

Предлаганото ново издание продължава тази линия на осъвременяване на текста и представянето му пред по-широка читателска публика.

Една от целите ни е да представим този текст на вниманието на научната общественост, съзнавайки необходимостта от по-задълбочено проучване както на тази първа книга на Учителя Дънов, така и на цялото му последващо слово, което имаме на български като неоценимо духовно наследство.

Едно такова по-задълбочено научно изследване на Науката и възпитанието ще спомогне за общото духовно пробуждане на българския народ – в обществен и в личен план.

Разглеждането на книгата от страна на специалисти от различни области на науката ще спомогне да се оцени съдържащото се в текста непреходно знание, актуално и днес – едно „заровено съкровище”, което чака да бъде открито и представено на широката българска общественост, за да покълне в българската душа и да даде своя плод.

С всичко това се надяваме настоящото издание да привлече вниманието както на познавачите на словото на Учителя Дънов, така и на радетелите за едно ново общество, изградено върху основата на най-висшите духовни идеали и общочовешки ценности.

Настоящото преработено издание е сложна амалгама от първите две издания.

Ние обаче сме се стремили да съхраним и всеки бисер от първоизточника.

Така се роди това съчетание от двете издания, което сега започва свой живот в търсене на нови хоризонти.

С този начин на фрагментиране прилагаме един аналитичен метод, с който целим да поднесем текста на порции.

Така по-лесно бихме се ориентирали в сложната композиционна схема на произведението и съответно по-лесно бихме могли да го изучаваме и цитираме.

Необходимо е читателят да се съобразява с тази закономерност и да подхожда добросъвестно към приложения фрагментарен подход.

Съзнаваме отговорността на начинанието и сме готови да понесем както аплодисментите, така и критиката.

С избрания от нас подход се надяваме да провокираме читателя към мислене и откривателство.

Като свидетелство за нашата коректност и добронамереност предоставяме първоначалното издание от 1896 г., което да служи на читателя като ориентир.

Осъвременяването на езика на произведението и добавянето на някои нови научни данни целят да се изгради мост между поколенията и различните типове съзнания.

Ако той, езикът, изгуби главната си функция – комуникативността, спира да бъде жив организъм.

Едно произведение е живо, ако читателят успее да осъществи органична връзка с писаното слово и неговия автор.

думите в текста да произвеждат съответните образи в съзнанието на четящия.

Всяка дума, намерила място в настоящото издание, е подложена на строга преценка и при необходимост – на консултация със съответните специалисти.

Включените около 150 обяснителни бележки биха могли да са и повече.

Ние решихме да се ограничим дотук, за да дадем възможност на бъдещите изследователи да ги допълват, коригират или премахват.

Част от цитираните имена и термини бяха с правописни грешки и фактологически несъответствия, а за друга част беше невъзможно да се открият или намерят данни.

Всичко това, разбира се, не бива да се свързва пряко с автора, а по-скоро с ограничените възможности както на тогавашния правопис, така и на печатната техника в България от края на XІX в.

Все пак с наличните бележки и нанесени корекции се надяваме да хвърлим повече светлина по конкретно засегнатите теми, както и да допълним и дообогатим кръгозора на читателя.

В бележките са дадени сведения и са уточнени част от цитираните от автора имена и текстове, както и една малка част понятия, които се изясняват в контекста на самобитния стилов изказ на последвалото му творчество.

Как иначе да си обясним факта, че тя остава незабелязана от съвременната наука!

Може би в областта на педагогиката по онова време именити наши автори пишат множество монографии по въпросите на възпитанието?

Сега, когато вече са минали необходимите според историците 100 години, ние можем и трябва да дадем подобаваща историческа оценка на тази книга.

2. 1896_2 Двата велики закона на развитието - Науката и възпитанието

От книгата "Той иде", Начални Слова от Учителя в периода 1896 -1904 г.

Издание на Издателство Бяло Братство, 2004 г.

Издание 1896, Варна

Фототипно издание на издателство "Урания"

Издание София 2007, ИЗДАТЕЛСТВО СВ.

Първо издание – 1896 г., второ издание – 1949 г., печатница „Житно зърно“, София.

В Природата има едно общо стремление, един общ план и една обща цел.

По тия три характера Природата се проявлява като единство на едно цяло – едно цяло, на което всичките части се намират във взаимни отношения, свързани и съединени по един най-близко сродствен начин.

За нашето наблюдение остава най-висшата работа да проследи тази интимна связ, това тясно сродство, тъй дълбоко и широко преобладающо помежду всичките части на Природата.

А за разума ни предлежи великата задача, в която да разбере, да проумее и схване значението на законите и силите, образующи тази пълна хармония на единство в системата й.

Освен това да ни запознае, научи и осветли с положителни факти за абсолютното им отношение спрямо нас, разумните същества, а при това и нашата длъжност и абсолютно задължение, наложено нам и на всички други твари от самата необходимост на естеството на тия закони на върховната Природа, която е неизменяема в същността на своите действия.

Тия закони и сили с условията, които съдържат у своето естество, са тъй да се каже краеъгълният и основен камък, върху който е положен Животът.

Тук, в недрата на тия условия, душата придобива онази тайнствена способност, с помощта на която почва да съзижда своето жилище – „организъма“, посредством който почва да проявлява своите скрити сили и способности в развиване и усъвършенстване на естеството си, което има необходима нужда да се подготвя за по-висока деятелност, за по-свята длъжност на своето бъдещо призвание.

Тук, върху тази здрава основа, умът безопасно може да полага своето положително знание за Истината, която е единствената съществена храна за подържането на неговото съществуване.

Върху тази съща основа разумът придобива силата да повдига стените на великия „храм на възпитанието“.

Този възпитателен „дом“ се съзижда от Духа на Истината, който вече действа в душата на человечеството за благото на чадата му.

Под неговият покрив ние трябва всички да се възпитаме в три главни и основни начала: в пътя на самата действителна Истина, в пътя на самата действителна Добродетел и в пътя на самата действителна Любов.

От под неговият покрив ние всички трябва да излезем благородни съграждани на бъдещето Царство.

Това Царство не е далеч, но е близо; то е вече в света, работи силно, пътят му се гради и рано или късно то ще бъде помежду нас.

Това Царство е царство на истинския Дух – царството на Правдата.

В това Царство человек ще се повдигне по-горе от грубия дух на природният свят и ще съзнае, че той не е роден да бъде роб, но свободен; не да вярва сляпо, но разумно; не да се управлява от невежеството на страстите, но от духа на Знанието, който ще му донесе Мира и благоденствието.

И ние с бързи крачки се движим с необорима сила, да влезнем в този Нов живот, в тази пълна Свобода, гдето Любовта ще ни бъде общ закон.

Но нека да не даваме повод да се мисли, че само мечтите са достатъчни.

Не, при това трябва да сме и дейци.

Да, дейци – това е необходимо условие за всекиго.

Понеже да се постигне какво-годе променение и преобразувание у нашия собствен живот като человеци, изискват се условия, изискват се старания, изискват се стремления – стремления с определено направление, основани на истински научни начала.

Обаче да се създадат условията, да се предизвикват старанията и да се подбудят стремленията, необходима е сила и енергия, която да е проникната и въодушевена със самата велика цел на Живота.

Под тия условия, ще бъдем в състояние да положим истинска основа на възпитанието, а следователно и бъдещето си въздигане като народ и общество от общата челяд на человечеството.

Нека се не мамим да мислим и си въображаваме, че има друг изходен път от дилемата на настоящия си живот, от настоящето си положение.

Щом знаем законите, които управляват известни събития, ние можем с математическа точност да предскажем последствията на резултата.

Благодарение на науката, чрез своя постоянен труд е хвърлила светлина върху този предмет, като ни е избавила от неверието и колебанието на ума ни – да мислим, че явленията и събитията в Природата могат да вземат каквото и да е направление, какъвто и да е път.

А тия нравствени закони произвождат онова в обществения живот, което ние сеем: ако добро семе – добър плод, ако зло семе – зъл плод.

Земята, която ражда житото, ражда тъй също и бодилите и репеите.

Във всякой случай ние ще приемем равносилното на онова, което сме дали или посели.

Може да се подигнат възражения против горе казаното, но за това кой е крив?

Нима ако Истината стои пред нас, трябва ли да затворим очите си против фактите?

Събитията в света не се управляват от нашата воля, нито пък целият живот се урежда и устройва според нашите детински въображения.

В Природата има закони, и то велики, които ни карат с глава и крака на напред, без да се спират да ни питат дали техните действия са съгласни с нашите мисли, или не.

Нима за нашето идване на тази земна повърхност някой ни е питал дали е според угодата ни?

То е много лесна работа да разправяме как тази клетка минувала от едно състояние в друго и по този начин образувала всичките видове и родове животни.

Но що и влизаше ней в ръкава да прави тия еволюции и защо?

Ако тя можеше да говори, щеше да ни каже, че не е виновата за онова, което е направила, понеже й е било абсолютна длъжност да действа по този начин и че не е сторила това от себелюбие, но от Любов, понеже е предала своя собствен живот на другите – и те да участват във всичко, което ней било дадено от самия Дух на Живота.

„Ако вие страдате, то и аз страдам – казва тя.

– Понеже и аз живея във вас, вашата участ е тъй също моя участ.“ – „Но ние не желаем да страдаме“ – казваме.

– Трябва да се избягва злото в живота.“

Каквото и да мислим за своето съществуване, каквото и да си предполагаме за своето битие – дали е зависещо само от материята, или пък от ума и душата, практически резултатът на нашите размишления води към едно и също място.

Фактът е, че ние се раждаме и умираме без да щем, като при това и понасяме своите страдания, без да има някой да ни помогне.

Сега въпросът с нас не е дали да се раждаме, или да се не раждаме; дали да умираме, или да не умираме.

Предметът, както стои пред нас, е как да се подобрят условията на нашия духовен живот, който нито се ражда, нито умира, но расте и се развива от „сила в сила“.

Добрата почва ще ни се даде от Природата, щом почнем да работим съгласно с нейните предписания.

Истината, кога се разбере от ума и усвои от волята, става един от най-съществените елементи за съживлението, въздигането и напредъка на кое и да е общество, на кой и да е народ.

Това велико качество пробужда у нашия живот всяка способност в обща деятелност.

Тази Истина, която е почнала да озарява народите, тя ще ни отправи в пътя на истинското образование.

В този път ние ще бъдем в сила да избавим живота си от корабокрушение и съвършено разорение.

Дълго време сме се скитали из пустинята както Израилския народ; времето е настанало вече, когато трябва да се заловим сериозно за предлежащата работа, която ни са пада като человеци и членове от общата челяд на человечеството.

Обаче ние, като хора свестни и разумни, трябва да потърсим изходен път.

Необходимо е да се постараем да употребим добри лекарства, за да можем поне за в бъдеще да се избавим от тази болест, от тази мания на человеческото извратено себелюбие; другояче, нашата участ ще бъде подобна на участта на един организъм, хванат от проказа, на когото краят е гниене и разлагане.

Науката с откритията си иде да потвърди една истина, която е била занемарена в нашият ум и не се е вземала в съображение.

Този е един важен факт, които трябва да се има предвид в нашето поведение.

Това се е потвърдило ясно от отдавна направените вече изследвания на учения естествоизпитател Чарлз Дарвина (Сharles Darwin).

Този факт се подвожда под т.нар.

А тъй като человекът се намира на върха на тази лествица на това развитие, то от него се изисква повече, отколкото кое и да е друго същество.

Законът е: комуто много е дадено, много ще се и изисква; комуто малко, малко ще се изисква.

От жабата не може да се изисква това, което се изисква от человека.

Това произтича от простата причина, че человек е нравствено същество, съвпрегнато от висшата природа със задължения, които произлизат от естеството на неговия Дух.

Един от научните факти, който е хвърлил светлина върху естеството на нещата, е този, че в Природата съществуват сложни и деликатни монадически организми, в естеството на които се проявляват и крият тайнствени способности, надарени с разсъдък.

Това, мисля, не изисква никакво доказателство, защото е почти очевидна истина, която всякой може сам да провери.

Тази истина потвърждава това, че Природата гони една обща велика цел в своите действия.

Важно е за нас да се не мамим в своите повърхностни внушения и впечатления – да заключаваме преждевременно, че Природата е мъртва, безчувствена и неразумна.

Нека не го считаме за унизително да изповядваме Истината тъй, както си е.

Най-после в какво се състои чоловеческото достойнство, ако не в изповяданието на тази върховна Добродетел?

Само в нейното присъствие ний можем да намерим същинска храна, действителна Радост и верен ръководител към всичко, що е истинно.

Природата е жива и пълна с Живот навсякъде, гдето условията на върховните й закони го допускат, и с разумни сили, които ние едвам сега почваме да сапикасваме.

Ако тая действителност да не съществуваше, то ние никога не бихме имали възможност да разменим своите мисли един с другиго.

И не е ли още по-чудно, че посредством различно белязане на извести знаци, турени под известен ред, ние можем да разберем мисълта на техният автор, който отдавна може да е заминал от този свят?

По какви физиологически и психологически начини се извършва този процес в нашия мозък и се предава същинската смисъл на известната идея, която така непосредствено минава от едно пасивно състояние от външния свят във вътрешността на нашия ум и ни убеждава за действителността и присъствието на друг един ум, който е мислил и усещал както нашият ум?

Но по кой начин се пренасят нашите мисли от един ум в другий, ако не чрез някоя разумна сила, която не може да бъде друга, освен самият Дух на Природата, който по такъв един вътрешен закон свързва всички разумни същества в тясно единство?

Само чрез допущането на такава умствена среда ние можем да изясним явленията на Умствения разумен свят.

Но що от това, нима същността на Битието и положението на Природата, дали е умна, или не, зависи от нашите предположения и мисли?

Може да поддържаме едната или другата страна за истинска, обаче всякога е предпочитателно за един разумен человек да поддържа Истината.

Стойността на каквото и да е учение зависи от реалността на фактите, които притежава в себе си.

Такива действителни истини носят онази небесна Светлина, която има силата да освети и просвети всякой ум, който е готов да я приема.

Тази е причината, защо хората различно разглеждат и оценяват един и същ предмет.

Законът е същ – вземи го в какъвто и да е смисъл, резултатът излиза един и същ на дело.

Върху този предмет ще говорим по-пространно, когато дойдем да разглеждаме вътрешния характер на възпитанието.

Още един загадъчен въпрос има да подигнем, който начесто ни се представя.

Как да си я представим тогава?

Но той все остава задача.

Науката ни убеждава във факта, че не съществува абсолютна смърт.

Там, казва тя, гдето има смърт, има и живот (с това трябва да подразумяваме, че смъртта съществува само за органическия живот; взема се по някой път и в преносен смисъл).

Докато человек умира, то е и знак, че той живее; но щом престане да живее ще престани и да умира.

Погледнете в человеческото тяло и вие ще видите два процеса да се извършват вътре в неговия организъм в едно и също време – Живот и смърт работят рамо до рамо в един и същ момент.

От една страна силите на смъртта действат да турят край на всяка органическа деятелност, а от друга, силите на Живота постоянно подновяват тази деятелност.

От една страна, смъртта постоянно поразява и разрушава живите клетки в тялото, а от друга, Животът постоянно произвожда, ражда нови – да завземат местата, вече изпразнени.

Този процес произлиза от условията на Природата, че Живот живота поглъща В действителност нищо не се губи, нищо не чезне – изчезва само видът и формата.

Види се Природата гони някаква тайна цел, която още не е пълно определена в ума ни.

Ние можем да кажем, че человечеството не умира, но само че общият Живот минува от род в род, като претърпява постоянно променение у вътрешното си естество, което расте в духовно нравствена сила.

Значи Животът се пречистя от лошите влияния, вмъкнати в него по един или друг начин от дейци или души, които криво са разбрали целта на този живот, който им е бил даден.

И да предположим, че би съществувал в подобна форма като настоящата, то никога не би направил нито крачка към какво-годе усъвършенстване.

Някои от низшите животни се размножават с такава чудна скорост, щото едвам ли можем да си представим какво ли би станало на Земята след един век, ако смъртта се премахнеше.

Навярно светът би се вмирисал само от изверженията на тази сган И наместо да умираме полека, щяхме да умрем изведнъж.

Трябва да знаем, че висшата Природа отдавна си направила сметките, като е предвидила всичките случаи.

И ако в настояще време тя постъпва грубо и нечеловеколюбиво според нашето гледане и съдене, то за тези си постъпки има дълбоки причини, които я заставляват да действа по този начин, понеже е най-добрият от всички други, които ние можем да си представим.

Целта на Духа в Природата не е да увеличава и умножава органическия живот в количество, но да го развива и усъвършенства в качество и степен.

Стремлението му е да въздига достойнството на неговото вътрешно естество, да уякчава силата на неговата върховна природа, която според закона на биос (Живота) може да се пренася в която и да е част на Вселената и да взема онова място и положение, което подхожда на естеството й.

Тази е причината защо Животът в никой материален свят не може да бъде вечен – защото самият свят не съдържа тия условия, понеже е изложен на изменения.

А тия изменения от самото естество на тия закони на Природата произвождат разрушителни действия.

Кислорода е първата отрова, която поглъщаме, казват учените физикохимисти.

Отрова в тази смисъл, че произвожда горене и окисляване в нашия организъм, съвпрегнато с химически действия и променения.

„Обаче ще дойде едно време – казва философът Спенсер, – когато вътрешните условия на органическия живот да дойдат в прямо съгласие с външните условия на Природата; тогава животът ще стане постоянен.“ Нека го кажем – вечен.

Онези, които са сдобият с този Живот, ще бъдат блажени.

Но да се повърнeм на предмета си.

Целта, която Животът гони, в системата на природата е двояка: първо, образователна и, второ, възпитателна.

Възпитателната сила на Природата е направила человека способен да се ползва от богатствата й, приготвени за неговото тяло, за неговия ум.

С други думи, всякой живот или живо същество със своето появление изисква и съответствующи условия, да подържа и подкрепя своята деятелност, своите функции, своите сили и способности.

А тия качества на Живота никога не биха се появили, ако нямаше съответствующи предмети да ги подбуждат.

От това става явно, че человек е бил призован на това земно кълбо да работи прилежно, да работи усърдно според наставленията, които му са били дадени, начертани, предписани и показани от нравствените закони.

Природата, тази негова възпитателка и наставница, не е искала да го остави нито минута на безделие – да се повръща в мислите на своето детинство, в онова положение, в което той за много хиляди години се е скитал в своето незавидно състояние като животно, без да разбира, без да разсъждава и мисли защо и за какво се е той родил.

Природата, тази негова попечителка и надзирателка, не е желаела да го гледа лениво и безделно същество – да се попотрива насам-нататък и да си повдига рамената сегиз-тогиз, да се попрозява и казва: „Дай да ям сега“.

И да го избави от пропадане в неизвестност, тя е била принудена да го постави в такива условия и обстоятелства, гдето да е заобиколен с хиляди мъчнотии и опасности за своя живот.

Борбата за съществуване се явила пред него като единствено средство да го запази от надлежащото зло.

Той трябвало да се бори не само против хищните зверове, които са го застрашавали всякой ден, но и против грубите сили на Природата, които всички като че му са станали заклети врагове.

Той е бил принуден да търси изходен път от това трудно положение, но за този изход са се изисквали хиляди и хиляди години от постоянен труд, докато си проправи пътя.

Необходимо е било за него да направи избор помежду голия живот и знанието за Истината.

В борбата за самосъхранение той е видял едничкото условие за съществуване, в което самата Природа му показала, че е необходимо за него да се подвизава, т.е.

да изтреби своите противници и врагове и със силата на оръжието си да прокарва пътя си по лицето на Земята.

То е било необходимо, от негова страна, да премахва всичките пречки за безопасността на своя живот, освен това да подготви почвата на Земята за своето развитие, която е била една от първоначалните условия да поддържа неговия род.

Само по такъв начин той е можал да се множи и размножава по лицето на Земята и да е направи поле за своята деятелност.

Той не е можел да предвиди какво бъдещите векове ще донесат и какво бъдещите родове ще създадат.

Не бил още в сила да разбира онези духовни велики закони, които са съдържали мощната сила да го направят свободен, да му дадат великата способност да мисли и изказва своите мисли.

И вместо да произведе и възпита от него едно благородно същество – да отговаря на своето име, то тя би произвела и възпитала от него един человечески изверг, който щеше да бъде способен да потопи лицето на цялата Земя в кръвта на своите братя и ближни.

И разбира се от само себе си, че нищо не би имало силата да обуздае неговата необузданост и нечестие, освен самата смърт, която щеше да тури край на неговата зловеща деятелност.

Този щеше да бъде изходният естествен път от кризата на Живота.

Но ние виждаме, че е имало и други средства в ръцете на Природата, за да се избегне такова едно събитие, което е било най-малко желателно от всички други.

Става ясно в нашите умове, че каквато и да е друга криза или случка в Живота е по предпочитителна и добра, отколкото уничтожението на человеческия род, който представлява плода на онази жизнена сила, която е работила така усърдно през толкова стотици хиляди години на земното кълбо с някакъв план.

Не напразно е тя иждивявала своята енергия върху това същество, което облякла в плът и кръв, както и другите животни, но се показвала някак си по-благоразположена спрямо него, като му дала нещо повече, отколкото на другите негови единоплеменници по кръв.

Защо е отворила свободен път на человека и му дала вход в дома си да се ползва с извънредни привилегии, които на другите животни били отказани?

Человек, ако и да се е явил по-късно от всички други земни същества, обаче по естеството на своята природа, е по стар от всички тях.

Това твърдение може да се докаже от сложността на неговото естество и от развитието на духовните му сили.

Правилото е това, че колкото един организъм е по-сложен, толкова повече време се е изисквало за неговото създаване и произвождане.

Редът, който ние виждаме в природния свят, е перспективно обърнат в нашия ум.

В този период на человеческото качване по стъпалата на естественото си развитие някъде къде края на природната стълба на първата еволюция се ражда Нова епоха за человеческата душа.

Необходимостта на неговото напреднало естество е изисквало той да се подведе под управлението на великия закон на дълга и да се подложи под влиянието на най-великата сила в Природата – силата Любов.

Само тази единствена сила в дълбочините на душата му е била възможна да го избави от разкапване и преждевременна смърт.

Любовта е съдържала условията, качествата и средствата, с които да обуздава влеченията на грубата му натура и да го подготви да се облече в благородното си естество, нему подобающо като человек, като същество разумно.

Любовта е била могъща със своите добродетели, за да го убеди и изведе вън от пътя на варварството и да му покаже правия път на просвещението.

За да се постигнат тия резултати в неговия живот, не е била лесна работата.

Цяла върволица от променения са били необходими да вземат място в неговия душевен организъм, в неговия духовен живот.

Неговата вътрешна чувствителност и душевни усещания, неговите вътрешни мисли и умствени центрове претърпели едно коренно преобразувание, което дало подтик на неговата духовна еволюция, която създала в него понятията за нравствения свят.

Само след това радикално променение в естеството на человека той е бил вече в състояние да разпознава дясната си ръка от лявата, правото от кривото, злото от Доброто и истинното от лъжливото.

От този духовно-нравствен подтик той е бил принуден да следва пътя на разума.

В този път той е трябвал да се подвизава винаги, макар и да е правил чести отклонения.

От естествата на тия два закона именно – закона на самосъхранението и закона на дълга вътре в человека се е породила борба, която е произлязла от пробуждането на неговата духовна природа, която предизвикала человеческия Дух да се яви на сцената и да вземе управлението на своите действия и отчета на своите дела и работи.

В такъв случай не щеше да има нужда да му се търси т.нар.

Тази „халка“ щеше да си е на мястото, но днес тя е изгубена.

И дали ще се намери в скоро време, или не това малко трябва да ни безпокои, понеже в изгубването на едно нещо ние сме спечелили друго много по-драгоценно.

„Когато человекът се е изправил на двата си крака върху лицето на Земята, той се научил да мисли“, казва един учен мъж.

Тия два закона – на самосъхранението и дълга – можем да ги предположим да са двете противоположни страни на нашето естество или пак двата центъра на нашата деятелност в Живота.

Ние можем да уподобим тия два закона на две политически партия в една държава, които са борят за първенство и власт.

Разбира се от самата природа на техните стремления, че едните и другите полагат всичките си старания и усилия чрез органите на адвокатите си да убедят обществото и света наоколо им, че техните стремления, желания и цели са най-добрите под цялото небе и че с тяхното идване на власт всичко ще тръгне по най-добрия път или, както простата поговорка казва, „като мед и масло“.

Обаче истината в ползата на едната или другата партия остава да се потвърди от опитността.

И Христос казва на едно място в Евангелието: „От плодовете им ще ги познаете.“ Може ли трънка да роди смокини или пък смокиня – трънки?

Ползата се указва от въздигането и съживлението на организма, в които душата действа, а вредата са забелязва от разстройството на този същ организъм.

От този общ закон ние сме придобили едно истинско мерило в ума си, което ясно ни показва какви неща са подходящи и съобразни с нашата истинска природа и какви не са подходящи и не съобразни.

Ако нашият ум да не бе подложен под влиянието и влечението на страстите, то без съмнение всякой един от нас би избрал онова, което е истинно и добро за себе си и другите.

От тази разница страда днес нашето общество, понеже не избираме онова, което разумът ни диктува, а напротив – онова, към което страстите ни влекат Обаче всякой знае, че страстите са слепи и неразумни Тогава не е възможно на една сляпа сила да ни ръководи в пътят на добрия и просветен живот.

Всякой народ или общество, което се е оставило да бъде ръководено от тях, безвъзвратно е пропадало под ударите на съдбата.

Но можем ли ние да мислим, че нашата участ ще бъде по-добра, ако не обръщаме внимание на справедливостта и человеколюбието?

Общата истина, изказана в тази народна поговорка, дава ни да разберем, че поне единият от тия двама нещастници трябвало би да има здрави очи, за да се избегне онази грозяща опасност.

Оттук става необходимост за живота ни да се отворят замижалите очи на разума, за да можем да предвидим опасностите, които са общи за всякой народ, за всякое общество и за всякой человек.

Но всичко това няма да се поправи, докато не са даде място и свобода на разума да управлява и ръководи кризите на Живота.

Само тогава ще имаме сила да поправим изопачения ред, от който сме страдали и още страдаме.

В това именно са притичва истинският дух на науката и възпитанието да ни помогне да уредим живота си както подобава.

Но нека разгледаме вкратце от где е произлязла несъстоятелността на нашия обществен живот, по какви причини человек е пренебрегнал своята свята длъжност и защо е почнал да върши дела, които никак не отговарят на званието му, нито пък го препоръчат за разумно същество, притежающо духовно-нравствени сили и качества.

Тук сме задължени от фактите да признаем една естествена причина, която е дала подтик в человека към това странно явление, наречено разстройство, несъобразност, непоследователност в стъпките на цивилизования живот.

Тази причина е следующата: под внушенията на първия закон на самосъхранението, който е имал предвид единичния живот и щастие на индивидиума, человек криво изтълкувал постановленията на общият Дух на Природата.

Той се хванал до онова частно впечатление и усещане, което му дало подтик да усвои тази странна мисъл, че неговият живот и щастие са най-важните и съществени неща в цялата Природа и че всички други твари и същества, каквито те и да са, трябва да служи за този живот, за това щастие, което е било мираж, голо провидение гонено в пустинята.

Человек разбрал това щастие в буквалния смисъл, във веществения му вид и образ – да яде, да пие и да се весели.

По-ясно казано, да му е охолно около врата, да има слободия да върши всичко, що му хрумне в мозъка.

– „Може ли да има нещо по-добро от това?

Разбира се, че не може да има за подобно същество.

Ако би изфирясал умът на человечеството един ден да приеми този принцип за начало, то целият свят ще се преобърне на такава първобитна анархия, която ще помете от лицето на Земята всички цивилизовани общества като прах и пепел в небесното пространство, отгдето не биха се върнали вече никога.

Самосъхранението по необходимост на своята природа и стремление е родило себелюбието (егоизма), майката на всички днешни пороци.

Себелюбието, от своя страна, според вътрешните пориви и влечения на своето естество, е създало и произвело такива неща, които общата история на человечеството ги е описала в черни краски.

Нека споменем тогава някои от по главните: себелюбието е покварило душата, поробило е разума, потъпкало е правдата, потушило е съвестта, създало е робството във всичките му видове, произвело войните, изгнало Истината и заточило Добродетелта.

Навярно думите на онзи хуморист, който е казал, че дяволът е способен да се цивилизова, кога влезе в человека, да съдържа каква-годе истина.

Трябва да допуснем тогава, че законът на еволюцията господарува и върху мрачния дух на този паднал ангел, само с тази разлика, че в неговото естество произвожда „дяволюция“.

Несъмнено този тартор е тласкан и обезпокояван от силите на върховния Дух на Природата, който без разлика на звание нуди всички твари да се подвизават и работят в общото поле на нейната деятелност, по какъвто занаят или професия тям се нрави повече.

Да се работи, но как – ето въпросът.

Старият дявол, за когото ни разправя поетът Милтон в „Изгубеният рай“, че бил изгнан от Небето за свои стари грехове и беззакония, гдето се стараел да наруши мира и блаженството на небесните жители, за което престъпление бил хвърлен с главата надолу с всичките му последователи в бездната, в която падал девет деня.

От това падане насам той се е повразумил, станал е дълбокоучен дипломат, не ходи той вече тъй бос през просото, научил се е да се съобразява с времената, нравите и слабостите на хората.

Пази се той като от огъня да не би и от тази земя да го изхвърлят с главата нанадолу някъде в страшната бездна.

Онова, което е спечелил в человеческото сърце, добре го държи – всичко обещава, нищо не дава.

Желае той от сърце и душа да опази плодовете от първата цивилизация на естествения себелюбив человек.

За него нито душа, нито Правда, нито Истина, нито Любов са съществували.

За него било безразлично дали человечеството успявало, или пък морално отпадало – дали неговият ближен страдал и от неволя умирал, това за него било все едно, докато неговият живот и щастие оставали непокътнати.

Но види се даже и самата Природа вечно не търпи такава аномалия и хладнокръвие, нито пак постоянства в своите грешки, както человеците често правят.

Ако един закон не може да постигне изискуемите резултати, тя привожда в действие втория на сцената да вземе своето място.

Види се от законите на Природата, че целта в нея се различава в голям размер от нашата.

Ние се трепем за храна и се бием за слава, а пак тя се труди да създаде и възпита благородни същества от нас и да произведе хармония и единство помежду разните сили и елементи в обширното царство на своите владения.

Защо е всичко това кой знае, трябва да има нещо или нищо.

Не може да бъде другояче.

С първата еволюция на самосъхранението в душата се пробужда и втората – на дълга.

Онова, което му се диктувало според първия закон – да загребе за себе си и своя живот, с наставането на втория закон той е бил принуждаван да дава своето си за поддръжката на своя страждующ брат и ближен.

И не само това, но и да се грижи за тяхното Добро.

Под тия условия ще може да се уякчи неговото семе във всяко добро и благородно дело, под тия условия на Любовта той ще стане и ще се нарече наследник на Земята, която ще му даде всичките благословения, изпроводени от Висшия.

Под влиянието и налягането на този закон на Любовта человекът е попрестанал да мисли само за себе си и своето щастие, разумът му се е поокопитил от дългото робство и той е почнал горе-долу сериозно да мисли за подобрението живота на другите.

Моля, тогава този мой приятел да посети Народното събрание и послуша на разискванията, пренията и дебатите върху прокарването на различни проекти и закони, в които се полага основата на народното подобрение.

Дали те постигат своята цел то е друг въпрос.

Колко умове са заети да мислят и то все за доброто на бедния народ!

Тук, в този лабиринт, всичките реформи се създават.

Но нека не забравяме, че Народното събрание не е мястото, отгдето Доброто може да се роди?

Не, то е само мястото, отгдето Доброто може да се прокара в обществото; и то пак зависи много, какви хора имаме за представители и от какви сили и начала се те въодушевляват.

Единственото място за раждането на Доброто е домът – той е първото светилище на человечеството, в което майката и бащата са първите първосвещеници при олтара на человеческата душа.

От камъните на този храм – дома – Природата е почнала да полага основите за всецялото въздигане на всички разумни същества.

От този общ дом человекът е бил определен да приеме всичките свои дарби, сили, способности и благородни качества, според изискванията на върховния закон на Духа.

Този е бил най-правият и естествен път да се постигне онази велика цел, която е пред нази.

От дома человечеството е трябвало да очаква за хиляди години като един человек в надеждата за идването и раждането на всички Добродетели.

Те са били вдъхновени с истински велики мисли да откриват волята на онзи всемирен Дух, който оживотворява и владее всички.

А тази воля всякой усеща и знае – тя е всемирна сила, всемирно стремление за жизнена деятелност вътре в нази и вън от нази.

Всякой человек, който желае да съществува, да живее и участва в благата на този истински Живот, трябва да работи съзнателно за своите длъжности като член от общия организъм на този самосъзнателен духовен живот.

Дървото се очаква да принесе своя плод.

И всякой человек трябва да се роди изново от Духа на истинския Живот, преди да е в състояние и сила да влезе в ония истински условия на този Живот, който е вечен по естество – вечен в тази смисъл, че силата му пребъдва всякога.

Всичката видима промяна и видоизменение, което ние виждаме да взема място в материалния свят, е следствие и резултат от колебанието на силите му и непостоянството на елементите му.

Но сме уверени, че не се губи, нито чезне напразно, но върши една велика работа, за която много малко знаем фактически; но времето не ще бъде далеч, когато повече светлина ще блесне в ума ни върху тази тайна.

Под силата на този факт ние сме принудени да признаем тази необходимост, именно, че силите в Природата и силите вътре в Живота трябва да се оползотворят Без това преобръщане и превръщане нашето съществуване е невъзможно.

Нужно е като разумни твари да мислим.

И всякой, който го продаде и прахоса за нищо и никакво, показва, че му липсва нещо в ума.

Да, липсва.

Ние трябва да почнем преобразованието вътре у нази – тук са именно първоначалните елементи, от които може да се създаде един свестен живот, пълен с хубости и добрини.

Тук именно лежат първоначалните закони, по които се е създала цялата Вселена.

Нека да се не чудим на това – семето на бука е малко по величина, но с време става великолепно дърво.

Всичката опасност стои само в две неща: първо, да се не изгуби вътрешната му сила, която преобръща елементите на физическия свят за в полза на живота, и второ, да се не пропуснат условията, които му дават възможността да постигне тази цел.

Природата не е почнала своите велики творения и произведения по един фантастически начин, какъвто си мислим и въображаваме по някой път.

За създаването на материалния свят тя е трябвало да почне първом от атомите, най-малките частици на веществото, които засега знаем – това е твърдението на науката.

А въображава ли сте си някога като каква трябва да е величината на един атом?

Учени-математици с тънки изчисления са намерили да е приблизително една двайсет и пет милиона част от диаметъра на два сантиметра и полвина или една милиона част от диаметъра на един милиметър.

От тази дълбочина, от тази ничтожна величина за нашето понятие Природата е трябвала да приготвя настоящата видима вселена пред очите ни.

За колко хиляди и милиони, и милиони векове на миналото тя е трябвало да събира и сгрупирва тия малки частици?

Кой знае, тя е трябвало с неописуема търпеливост и внимание да събира и сгрупирува атоми, да образува молекули, маси, слънца, планети и най-после – цели системи.

Тук е било необходимо труд и постоянна деятелност, за да се произведе и създаде нещо порядъчно, нещо велико и хармонично в естеството на своето устройство.

Ние днеска желаем да създадем едно общество, което да е самият идеал и въплъщение на всичко, що е добро и благородно.

Нито пък с настоящите начини – да си вадим очите и си трошим шапките по изборите за политически права; нито пък чрез днешната цивилизована политика, в която лъжата е главният елемент.

„Лъжата по естество е два вида – черна и бяла“, казва някой си учител по нравствената философия.

Макар и днес политиката да предпочита бялата лъжа пред черната, обаче тя си е все лъжа, няма свойствата на Истината.

Не трябва да плачем за нещастията на хората с крокодилски сълзи.

Светът е бил оплакван по този начин от създанието мира, но каква полза сме придобили от този крокодилски плач?

За в бъдеще ние се нуждаем от съчувствие, което произлиза от една душа, пълна с Любов за Доброто на другите.

Единствената надежда за подобрението на обществения и честен живот трябва да се тури във възпитанието на дома.

Към дома трябва да се присъединят училищата и всички други благородни учреждения, които носят възпитателен характер.

Всичките трябва да се хванат ръка за ръка за постигането на тази единствена цел, която е основата на общественото благоденствие.

Силата проявлява своята мощ в съединението; но това съединение изисква елементи приготвени, в които силата да покаже своята благотворителна деятелност и влияние.

Това преобразувание ще се постигне само тогава, когато почнем напълно да съзнаваме и усещаме източника на злото и когато в нас се роди онова дълбоко желание да се освободим и избавим от това робство.

Един болен е принуден да повика един вещ доктор да му помогне, щом като усети опасността за своя живот.

Те са последствия от предидущи причини, които тясно са свързани с нашите мозъчни центрове, в които особен род клетки, съвпрегнати с физико-психически стремления, подбуждат ни да играем ролята на дейци и причинители за добро или зло.

То е дълбока и естествена наклонност, която се явява в нашия душевно-нравствен живот, щом ни се представят известни условия и причини, които да ни подбудят и заставят да вземем такова направление, което съвпада с течението на природният водопад, силата на когото влече всичко без разлика в едно и също направление.

Ако нашият духовен живот няма достатъчна нравствена сила в ръката на волята – да отклони и избегне влиянието на това вътрешно влечение, то опасността е тъй неизбежна, както падането на един камък, който е вече изгубил равновесието си, от върха на една скала.

В първия случай всички тела, които губят равновесието си, падат и се разрушават, а във втория всички разумни същества, които престават да следват пътя на своята длъжност, лишават се от нравствена свобода и падат жертва на духовното разкапване

Въпросът, който естествено се повдига в ума, е какъв лек да се употреби против това зло.

Днешните злини и нещастия в обществения и частен живот са резултат от тази извратена природна наклонност, наречена първороден грях, душевно разстройство или по-добре – умствено отпадане Светът до голяма степен е под влиянието на тази сила, на тази пъклена страст, която е покварила и заразила всичко добро у нази.

Отговорността разбира се пада върху всички нравствени същества, които са допуснали да се развие у техния живот.

Но ако искате да бъдете свободни, променете живота си.

Докле имате Виделината, вярвайте в нея, за да сте синове на Виделината, понеже който ходи в тъмнината, не знае къде отива.“ Тази жизнена Виделина е онази фосфорическа сила, която ни кара да мислим за неща велики и славни.

Тя е силата, която е създала в нашият живот всичко добро и благородно.

Лицето му се помрачава, понеже то е дарба само на человека – на человека, който мисли и разсъждава.

Когато душата изгуби тази съществена сила на Виделината, след нея последва нравствено отпадане и разкапване, И добре е забелязал един учен-философ, че без фосфора и мъртвите не биха могли да възкръснат.

Неговата душа става тъпа и нечувствителна, за нея вярата и надеждата изгасват постепенно, миналото остава само призрак, а бъдещето – привидение и гола измама.

Хваща се той тогава като слепец за тоягата на видимото привременно, което той почва да нарича „идеал“ – действителната гола тояга.

Нашето общество днеска мяза на онзи сляп человек, на когото, като му отворил Христос очите, попитал го: „Що виждаш?

“, а той отговорил и казал: „Виждам человеците като дървета.“ Не е ли такова днес нашето състояние, не виждаме ли ние така реда и порядъка на нещата в природния и нравствения свят?

По-ясно казано, ние не знаем още как да живеем като человеци.

Само в един добре възпитан Живот могат да се развият най-добрите качества и Добродетели, които да принесат своите плодове навреме.

Само в един Живот, пълен с Любов и ръководен от висш разум, може да съществува истинско щастие и блаженство във всякой человек.

Науката за разрешаването на този труден и бодлив въпрос е предписала следующето правило: всяка майка и баща, всякой възпитател и възпитателка трябва да изучват человеческото естество от всяко положение, да изучват условията, под които се пробуждават и развиват известни добри или лоши качества.

Ние трябва да разбираме в какво отношение и взаимност са разположени человеческите способности вътре в мозъка, кои наклонности са по силни и кои – по слаби, кои органи вътре в мозъка са повече развита и кои не са развити.

Веднъж това като се постигне, да почнем със знание и научно умение да възпитаваме своите синове и дъщери (чада).

Задачата вече сама по себе си ще се разреши.

Желязото трябва да се бие, докато е горещо.

Същото е и с человеческото естество – то може да се преобразува и възпитава, докато съдържа тази първоначална топлина на младия и гъвкав Живот, който възприема и усвоява всичко, що му се даде.

Мозъкът е седалището на всичките наши сили и способности; тук вътре, в този мозъчен лабиринт, всяка сила и способност има свой собствен орган, чрез който проявлява своята вродена деятелност.

От преодоляването в нази на коя и да е сила или наклонност, в едно или друго направление, взема определени черти нашият същински характер, т.е.

Това разбира се зависи твърде много от първоначалното подбуждение на нашите наклонности и сили вътре в клетките – да вземем едно съзнателно или несъзнателно направление.

Имоверно е, че против тази научна теория могат да се подигнат куп възражения от известен клас мислители.

Въпреки нашето образование и набожност, ние много начесто се повръщаме в живота си да вършим онова, което е низко, подло и недостойно за името человек.

Ако тия пороци съществуваха само помежду бедните и невежите, то щяхме да имаме каква-годе външна причина, произтекающа от условията на външния живот.

Но за жалост принудени сме да признаем, че това не е така, тия пороци съществуват повечето помежду образованите и цивилизовани хора, които не са заставени поне както бедните и прости хорица от нужда да крадат и да лъжат.

Кой ги заставлява тогава да вършат тия дела?

Но защо едно его да върши злото, а друго его – доброто?

Може би ще се намери някой друг да каже с общото определение, че грехът е причината на всичко това.

Може би ще се намери друг да каже, че падането на Адама в Едемския рай е причината.

Но нима с падането на един камък може да се събори една цяла къща и нима с изяждането на една ябълка могат да се повлекат толкова злини в света?

То ще бъде много интересно, ако някой може да ни докаже това с научна последователност.

Несъмнено, причините на злото лежат някъде дълбоко скрити в самата Природа.

Важно е да дирим тия причини.

От голяма важност е да знаем причините на лъжата, подлостта, нечестието, грабителството, насилието, неправдата, които се практикуват под различни образи и форми.

Хора, които ние мислим за добре образовани, поставени на длъжност под известни условия и обстоятелства и подложени под известни налягания и влияния, ще извършат всичките почти пороци едно подир друго, и то без да ги бие съвестта или по-добре – без да се разкаят.

В химията има един закон, който е следующият: за да се произведе едно химическо съединение, изискват се три неща – първо, два елемента с взаимно сродство един към други и едно условие.

Химиците се ползват от този закон, като възпират или ускоряват химическите действия според нуждата.

В този случай условието се вижда да е причината, а двата елемента – дейците, т.е.

От всичко дотук става ясно, че за да се избегнат лошите следствия в нашия обществен живот, необходимо е да се отмахнат всичките условия, които причиняват и раждат злото.

Разбира се, ако не обръщаме внимание на този факт на тази очевидна истина, то проклятията и злините никога няма да се отстранят от вратата на дома ни, нещастията не ще закъснеят да ни нападнат.

„Безумният страда от ума си и немарливият – от немарението си, казва една източна поговорка.

Миризливите тъмници, несправедливите закони, острите саби и щикове и големите топове няма да подобрят положението ни, нито пък ще създадат нещо добро и благородно в нашия живот.

Те са неща, принадлежащи на старата цивилизация от природния, груб и себелюбив человек, на когото всичкото желание е да тъпчи другите.

Духът на дълга ни диктува да търсим по-добър и человеколюбив път.

В този стар път хиляди и милиони души са погинали и хиляди и милиони человеци са страдали.

Нима за това сме призовани да се изтребваме един друг?

Не, да не бъде!

Ние сме призовани да се научим как да живеем и работим съобразно с онзи Живот, към който всички се стремим с един ум, с една душа.

Но человеческият Дух не седи без работа, той дири и търси скритите стъпки на Природата.

Дири ги с цел да се научи, а това знание има за задача да разреши и да премахне мъчнотиите.

0.60853886604309