Търсене в текстове за 'Намиране на Христос'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 28 резултата в 4 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 01_ЕПИСТОЛАРНИ ДИАЛОЗИ - ПРЕДГОВОР

Това е изразено също в поведението на староеврейските персонажи и в говорното слово на пророците от Стария Завет, дори в обкръжението на Христос от Евангелието.
Така конкретният дискурс функционира в конкретната култура с наивността за репрезентативност извън историческото време, развитието на природата и еволюцията на Космоса, т.е. извън възникването на съзнанието. В първия период на философията Платон и Аристотел възприемат мислите като принадлежащи на макрокосмоса, т.е. идващи отвън. За Сократ душата открива себе си в живота на предоставените й мисли и така може да почувства, че в себе си тя общува със световния разум. Това е изразено също в поведението на староеврейските персонажи и в говорното слово на пророците от Стария Завет, дори в обкръжението на Христос от Евангелието. Въобще за древните хора мислите пребивават в природните вещи и се наследяват от родителите и народа, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като духовен импулс на Отец. Посланията на апостол Павел са пръв симптом за трансформация и около IV век сл. Хр. мислите вече не се унаследяват, а се получават като лично владение. Този период на философията се разгръща в писанията на църковните отци. Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Син.
към текста >>

С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух.
до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми. В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е. в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос.
към текста >>

И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието.
Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм. Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр.
към текста >>

Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос.
С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм. Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр. със стремежа си да докаже, че с човешки идеи и понятия не трябва да се правят опити за разбиране на духовната действителност, а това трябва да се предостави само на откровението.
към текста >>

Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека.
Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм. Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр. със стремежа си да докаже, че с човешки идеи и понятия не трябва да се правят опити за разбиране на духовната действителност, а това трябва да се предостави само на откровението. По този начин познавателните сили на съзнанието се насочват единствено към сетивния физически живот, отрича се когнитивната природа на свръхсетивното и се твърди, че знание за духовното е невъзможно, в него може само да се вярва. Разделянето на сетивното знание от свръхсетивната догматика напредва дотам, че познанието на свръхсетивното се обявява за ерес, дори за човешка измислица, непритежаваща никаква реалност.
към текста >>

И въпреки че религиозното съзнание на православните с голяма сила се придържа към Христос, в действителност то пренася атрибутите на Бог Отец върху Син, понякога направо твърди, че Христос е наш баща.
пълен отказ от духовното и самоограничение единствено в социалната структура на животинското в човека. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход и на руския болшевизъм, и на източноевропейския комунизъм може да бъде открит в Православната църква. На практика православната култура лишава човек от свободна воля, защото съзнанието, заето в безизходна борба между дух и материя, отказва да се приспособи към пространството. В православното богослужение не господства говорещото вътре в човешката същност, а нещо всеобщо, което не въздейства на личното, а поражда постоянна тъга по надличностовата природа на националния дух. В Източна Европа духовната действителност съществува само под форма на култ и вярност към древни предания, така че от тяхната консервативна същност не произлиза друго, освен инстинктивна мъдрост или шовинизъм, в които следователно доминират импулси на Отец. И въпреки че религиозното съзнание на православните с голяма сила се придържа към Христос, в действителност то пренася атрибутите на Бог Отец върху Син, понякога направо твърди, че Христос е наш баща. Сигурно и продължителните транскултурни отношения с исляма, като типичен импулс на Отец, допълнително подсилват тази тенденция. Въобще православното съзнание е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата. Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата несъвместимост на тези два толкова специфични културни потока. Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи.
към текста >>

От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат.
Сигурно и продължителните транскултурни отношения с исляма, като типичен импулс на Отец, допълнително подсилват тази тенденция. Въобще православното съзнание е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата. Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата несъвместимост на тези два толкова специфични културни потока. Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров. Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век. Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава. От една страна, укрепналото Аз-съзнание вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в подсъзнанието. В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него.
към текста >>

човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос.
От една страна, укрепналото Аз-съзнание вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в подсъзнанието. В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него. Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос. Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов. Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик.
към текста >>

По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос.
В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него. Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос. Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов. Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик. От едната страна на тази биполярна структура е Петър Дънов, а от другата - Пеню Киров с още няколко личности, които индиректно моделират интонацията на писмата: Тодор Стоянов, Георги Миркович, Мелкон Партомян, Васил Козлов, Петър Тихчев, Анастасия Железкова и др.
към текста >>

Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов.
Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос. Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов. Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик. От едната страна на тази биполярна структура е Петър Дънов, а от другата - Пеню Киров с още няколко личности, които индиректно моделират интонацията на писмата: Тодор Стоянов, Георги Миркович, Мелкон Партомян, Васил Козлов, Петър Тихчев, Анастасия Железкова и др. Всички те до един са индивидуалности, които по някакъв начин определят отчуждението си от традиционната православна култура, особено в нейния религиозен и култов аспект, и демонстрират своеобразен протест против Православната църква като Божествен посланик.
към текста >>

Особено симптоматично е отношението към Христос, на когото инстинктивно се приписват качества, принадлежащи на Отец.
Всички те участват в сеанси и употребяват собственото си тяло и съзнание като медиум за връзка със свръхсетивни същества. Дори Георги Миркович учредява първото българско спиритично дружество Милосърдие, а в едно свое писмо П. Киров го нарича „баща на спиритистите в България". Явно става дума за хора с все още запазена чувствителност към мислите като живи същества и в тази атавистична функция на съзнанието им лесно могат да бъдат открити импулсите на Отец, така присъщи на източноевропейските култури. Въобще притежанието на всички главни белези, специфични за източноправославния културен дискурс, е третата характеристика на категорията ученик. Особено симптоматично е отношението към Христос, на когото инстинктивно се приписват качества, принадлежащи на Отец. Например в писмо от 1899 г. П. Киров рисува едно пришествие на Христос в своето съзнание по следния начин: ...няма нищо, което да обичаме толкова, колкото нашия Спасител. Да, аз и като се моля, понякога като че Го виждам на кръста, а понякога кротък иде насреща ми и виждам с духовните си очи, че нашият Небесен Баща постоянно с разтворени ръце ни чака. Четвърта характеристика, без която диалогът не би могъл да се състои, е присъствието на импулса на Архангел Михаил. Той започва с констатация за безжизнената интелектуалност на настоящето, която у П.
към текста >>

Киров рисува едно пришествие на Христос в своето съзнание по следния начин: ...няма нищо, което да обичаме толкова, колкото нашия Спасител.
Киров го нарича „баща на спиритистите в България". Явно става дума за хора с все още запазена чувствителност към мислите като живи същества и в тази атавистична функция на съзнанието им лесно могат да бъдат открити импулсите на Отец, така присъщи на източноевропейските култури. Въобще притежанието на всички главни белези, специфични за източноправославния културен дискурс, е третата характеристика на категорията ученик. Особено симптоматично е отношението към Христос, на когото инстинктивно се приписват качества, принадлежащи на Отец. Например в писмо от 1899 г. П. Киров рисува едно пришествие на Христос в своето съзнание по следния начин: ...няма нищо, което да обичаме толкова, колкото нашия Спасител. Да, аз и като се моля, понякога като че Го виждам на кръста, а понякога кротък иде насреща ми и виждам с духовните си очи, че нашият Небесен Баща постоянно с разтворени ръце ни чака. Четвърта характеристика, без която диалогът не би могъл да се състои, е присъствието на импулса на Архангел Михаил. Той започва с констатация за безжизнената интелектуалност на настоящето, която у П. Киров звучи с отчаян вопъл: О, мъртво, мъртво християнство, докога това?! (1899 г.).
към текста >>

Киров и съмишлениците му са специфично представителство на българското национално самосъзнание на прехода между XIX и XX век; паралелно с традицията и атавистичните компоненти на източноевропейската православна народопсихология, те демонстрират качества на формирано Аз-съзнание, чийто център е личен и неопосредстван интерес към Христос чрез импулси на Свети Дух; тези характеристики ги правят потенциални исторически носители на събития с функция на специфична Българска реформация.
Киров звучи с отчаян вопъл: О, мъртво, мъртво християнство, докога това?! (1899 г.). Една година по- късно той пише: На 2 август ми се даде вътрешно това съобщение: Духът, който те ръководи, то съм аз, Михаил. Аз постоянно ще те упътвам, стига ти да бъдеш послушен на всяко мое повеление. За да заключим анализа на категорията ученик, могат да се формулират следните твърдения: П. Киров и съмишлениците му са специфично представителство на българското национално самосъзнание на прехода между XIX и XX век; паралелно с традицията и атавистичните компоненти на източноевропейската православна народопсихология, те демонстрират качества на формирано Аз-съзнание, чийто център е личен и неопосредстван интерес към Христос чрез импулси на Свети Дух; тези характеристики ги правят потенциални исторически носители на събития с функция на специфична Българска реформация. Подхващайки темата за другата страна на диалогичната морфология, всъщност пристъпваме към изключително сложната характеристика на индивидуалността на Петър Дънов, Учителя. В контекста на този документален сборник става дума за 33-годишния Дънов, който само преди три години се е завърнал от САЩ с диплом по методистко богословие. В епистоларния си диалог с П. Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна.
към текста >>

Възвание; на пръв поглед в тях присъстват импулси на Отец и православно-църковни интонации, но необичайното, което те възвестяват, е предстоящо пришествие на Христос в човешкото самосъзнание.
В епистоларния си диалог с П. Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна. В първата и единствена своя монография (Науката и възпитанието, 1896 г.) той прави анализ на съвременната наука с явни намеци за одухотворено възпитание на интелекта и това е първи симптом за типичен импулс на Архангел Михаил в българската култура. През следващите три години записва няколко мистични текста, включително и т.нар. Възвание; на пръв поглед в тях присъстват импулси на Отец и православно-църковни интонации, но необичайното, което те възвестяват, е предстоящо пришествие на Христос в човешкото самосъзнание. За първи път в българската култура се заговаря за отношение към свръхсетивната духовна реалност; за първи път се дефинира категорията Любов и се препоръчват методи за преживяването й като непосредствено отношение между индивидуалното съзнание и Христос. Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П.
към текста >>

За първи път в българската култура се заговаря за отношение към свръхсетивната духовна реалност; за първи път се дефинира категорията Любов и се препоръчват методи за преживяването й като непосредствено отношение между индивидуалното съзнание и Христос.
Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна. В първата и единствена своя монография (Науката и възпитанието, 1896 г.) той прави анализ на съвременната наука с явни намеци за одухотворено възпитание на интелекта и това е първи симптом за типичен импулс на Архангел Михаил в българската култура. През следващите три години записва няколко мистични текста, включително и т.нар. Възвание; на пръв поглед в тях присъстват импулси на Отец и православно-църковни интонации, но необичайното, което те възвестяват, е предстоящо пришествие на Христос в човешкото самосъзнание. За първи път в българската култура се заговаря за отношение към свръхсетивната духовна реалност; за първи път се дефинира категорията Любов и се препоръчват методи за преживяването й като непосредствено отношение между индивидуалното съзнание и Христос. Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи.
към текста >>

Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос.
Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи. Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос. Персоналният интерес към Христос като самостоятелно микро- и макрокосмично същество е централен субект и обект на тази методология и в този смисъл тя притежава всички характеристики на импулс на Свети Дух. В писмо от 1900 г. П. Дънов казва: Най-първият дух, с когото всякой трябва да се запознае, Той е Христос, а една година преди това пише на П. Киров и Т. Стоянов: Вие трябва да се новородите от Духа Божий.
към текста >>

Дънов казва: Най-първият дух, с когото всякой трябва да се запознае, Той е Христос, а една година преди това пише на П.
На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи. Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното самосъзнание, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-съзнание, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос. Персоналният интерес към Христос като самостоятелно микро- и макрокосмично същество е централен субект и обект на тази методология и в този смисъл тя притежава всички характеристики на импулс на Свети Дух. В писмо от 1900 г. П. Дънов казва: Най-първият дух, с когото всякой трябва да се запознае, Той е Христос, а една година преди това пише на П. Киров и Т. Стоянов: Вие трябва да се новородите от Духа Божий. Нови сърца трябва да приемете от Господа, преди да приемете силата на Неговото Слово. Това се гответе, защото ще приемете Духа Светаго от горе, кога ви посетя лично и ви благословя от името на Господа. Ставайте сутрин рано, преди да изгрее Слънцето, и въздавайте благодарителни молитви.
към текста >>

Например и проповедите, и методите търсят Христос в тъканта на индивидуалното мислене, но много често похватите са адресирани към живота на природата и от нейната предметност се извличат въздействащите отражения на духовната реалност.
На туй именно се чудех и каквото с мисли решавахме с брат Тодор, ти дойде с многоочакваното ти писъмце да ни потвърдиш. (1899 г.) Налице е и втора характеристика на П. Дънов като Учител. Въпреки че не се ангажира с нито една социална или религиозна институция, той настойчиво експлоатира традиционни модели на българската народопсихология и религиозно съзнание. Например и проповедите, и методите търсят Христос в тъканта на индивидуалното мислене, но много често похватите са адресирани към живота на природата и от нейната предметност се извличат въздействащите отражения на духовната реалност. Нерядко към самия Христос се пристъпва като към същество, натоварено с атрибути на Отец, дори първата оригинална молитва в методологията на П. Дънов започва с обръщението: Господи, Боже наш, благий ни небесен Баща (1900 г.). От друга страна обаче, стилът на П. Дънов недвусмислено апелира към „протестантската" и „евангелистката" склонност на последователите му. Култовите похвати на Църквата са изоставени, светите тайнства и литургията са заместени с индивидуален размисъл върху библейски текстове, Евангелието се използва като единствен емпиричен документ за Божественото присъствие на земята.
към текста >>

Нерядко към самия Христос се пристъпва като към същество, натоварено с атрибути на Отец, дори първата оригинална молитва в методологията на П.
(1899 г.) Налице е и втора характеристика на П. Дънов като Учител. Въпреки че не се ангажира с нито една социална или религиозна институция, той настойчиво експлоатира традиционни модели на българската народопсихология и религиозно съзнание. Например и проповедите, и методите търсят Христос в тъканта на индивидуалното мислене, но много често похватите са адресирани към живота на природата и от нейната предметност се извличат въздействащите отражения на духовната реалност. Нерядко към самия Христос се пристъпва като към същество, натоварено с атрибути на Отец, дори първата оригинална молитва в методологията на П. Дънов започва с обръщението: Господи, Боже наш, благий ни небесен Баща (1900 г.). От друга страна обаче, стилът на П. Дънов недвусмислено апелира към „протестантската" и „евангелистката" склонност на последователите му. Култовите похвати на Църквата са изоставени, светите тайнства и литургията са заместени с индивидуален размисъл върху библейски текстове, Евангелието се използва като единствен емпиричен документ за Божественото присъствие на земята. Може би затова в началото на повечето от писмата на П.
към текста >>

и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация.
Може би затова в началото на повечето от писмата на П. Дънов, а по-късно и във всяка негова проповед стои библейски фрагмент, разгръща се като своеобразна теологична интерпретация, но със задължителна структура на диалог между анализа и разбирането. Тази диалогична морфология е най-ярка стилистична специфика в текстовете и словата на възрастващия духовен Учител, преобразявайки ги от конвенционални проповеди в полифонични беседи между различни импулси в индивидуалното самосъзнание. В заключение за категорията Учител биха могли да се формулират следните твърдения: личността на П. Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация. Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията. В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос.
към текста >>

С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос.
и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация. Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията. В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос. С други думи, Църквата функционира като типична институция на източноправославна култура и именно в нейната консервативна природа може да се открие една от причините за поява на този особен дискурс в следосвобожденския ни културен живот, наречен комплекс на непреживяна Реформация. Разбира се, за да приемем, че се е състояла Българска реформация, би трябвало да е налице триадата духовен импулс-история-култура. Както се опитахме да докажем по-горе, спиритуалната и социалната дейност на Учителя П. Дънов притежава всички характеристики на духовен импулс. В този смисъл епистоларният диалог в тази книга е пръв акт, с който импулсът става историческо събитие.
към текста >>

2. ПЛАНИНИ. ЕКСКУРЗИИ ДО МУСАЛА. СЛУЧКИ НА ПЛАНИНАТА

Следващият етап бе намиране на бивак на Витоша.
Искаше да бъде Сам и се качваше по високите склонове. Тук Той идваше по своя работа, за която ние само можем да гадаем. Той споменаваше в своите беседи, че Учителят работи с целия разумен свят на Небето и на Земята. Идваше тук обикновено преди да ни доведе, запознаваше се с местата, после ни довеждаше на групи и накрая излизаше цялото Братство. Такъв бе методът на Учителя - постепенно, бавно, започва с малките величини, защото Бог и Учителят така работят. Следващият етап бе намиране на бивак на Витоша. Учителят го нарече "Ел-Шадай". Това стана през един мъглив зимен ден. Голямата група се спря при Драгалевския манастир. Бяхме смутени и объркани. Учителят и няколко братя тръгнаха през снега, като газеха до коляно на юг от Драгалевския манастир, минаха хоризонтално, пресякоха една долина с рекичка, преминаха от другата страна на една горичка и така стигнаха до поляната на един скалист връх.
към текста >>

Това не е ли по закона на множението, както бе при Христос, с петте хляба и двете риби?
Той я посоли и я опече на огнището. Разчупи я и даде по парченце, голямо колкото пръст, на всички, които бяхме около Него. Тогава никому не направи впечатление, че с такава гъба Учителят почерпи толкова много хора. Сега си спомням и се чудя как можа да стигне тази гъба за всички. Не е ли чудо? Това не е ли по закона на множението, както бе при Христос, с петте хляба и двете риби? Из спомените на Борис Николов, Елена Андреева, Николай Дойнов Записки от беседите на Учителя Високите върхове са динамични центрове. Те представляват резервоар на сили, които ще се използват в бъдеще. Планинските върхове са свързани с центъра на Слънцето.
към текста >>

3. МОЛИТВИ ОТ УЧИТЕЛЯ

Всяко изречение представлява един ключ за намиране онова щастие, към което човек винаги се е стремил.
Истинската молитва, това е разговор с Бога, а какъв по-красив и искрен разговор с Бога бихме посочили вън от "Добрата молитва". /Та такива са и другите молитви, дадени от Учителя./ Но тук бихме си позволили да си представим, че Учителят е създал Добрата молитва и другите молитви, именно като е записал своите разговори с Бога. Не само това, но Учителят е преживял ония велики еволюционни процеси, представени в "десетте ключа" на Добрата молитва. Великите творения са наистина такива, когато преминат през мисълта, чувствата и волята на човека. Ако разгледаме Добрата молитва, виждаме, че действително тя е съставена от десет изречения, тях Учителят нарече "десет ключа за влизане в Царството Божие". Всяко изречение представлява един ключ за намиране онова щастие, към което човек винаги се е стремил. На което от тях бихме се спрели да размислим и да медитираме за неговия смисъл, ще намерим висше духовно разрешение на някой занимаващ ни въпрос или на някое затруднение в живота. От това гледище, в Добрата молитва се съдържа целият окултизъм, самото "Божествено Учение", както Учителят нарича Школата на Бялото Братство. Николай Дойнов УЧИТЕЛЯТ ЗА ДОБРАТА МОЛИТВА Добрата молитва се състои от 10 ключа за влизане в Царството Божие.
към текста >>

Единний Сий, Великият Отец на всичките бащи - Господ Исус Христос.
Повдигни духа ми и дай утеха на сърцето ми. Покажи виделината на Твоето Лице. Господи, заради Твоята Милост, подкрепи ме с присъствието на Твоя свят Дух. Господи, да дойде Твоето Царство, да възлезе Твоята Правда, да възсияе Твоята Истина, да се въдвори Твоята Любов и да се вселиш Ти, Господи Исусе Христе, Единният син на Бога живаго в пълнотата Си в моята душа. И да се вселиш Ти, Сий в пълнотата Си, в моята душа. Единний Сий, Великият Отец на всичките бащи - Господ Исус Христос. И да бъде слава на Господа Бога, Отца, изявен в Духа на Своето Слово през всичките векове. Амин Молитва, която ще се чете във време на голяма нужда. Кога ще се чете, да се избере чисто място и да е уединено. При това, иска се да сме чисти във всяко отношение, да няма в нас нищо зло, защото Бог ще го про- израсте, както и доброто.
към текста >>

Аз искам да се срещна с Христос и вярвам, че това ще стане, защото това е Неговата Воля, а Неговата Воля на две не става.
С тази молитва се самомагнетизираме и изгонваме лошите духове от себе си. Молитвата се произнася като се повдигат ръцете нагоре със съединени пръсти, слагат се върху главата, после на сърцето и накрая (с поклон) на коленете. ВЕЧЕРНА МОЛИТВА Господи, във време на почивката на моето тяло, огради ме с Твоята Светлина и ме пази. Аз отивам горе да се уча, да се моля и да работя. Аз искам да се срещна с Христос и вярвам, че това ще стане, защото това е Неговата Воля, а Неговата Воля на две не става. Амин МОЛИТВА НА ДЕТЕТО Подкрепяй ме, о Боже, Татко наш, във вси неволи да търпя и над съблазните всечасни да се въззема с чистота. И хлебеца ми благославяй, и въздуха, и чистата вода; и сън ми дай детски - чист и сладък, да бъда силен и крепък в труда. В сърце ми младо, Творче Благий, изливай щедро Своята Любов, на вси страдущи да помагам и да вървя по пътя Ти нов.
към текста >>

4. ИЗГРЕВА И БРАТСТВОТО СЛЕД ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ

Така, при намирането сумите от Учителя, бяха направени две счетоводства - едно официално, чрез което трябваше да се плаща данък на държавата и друго, неофициално счетоводство, което бе допуснато от няколко човека и неизвестно за другите.
Учителят остави и много парични средства, които бяха събрани при Него от десятъка, който всеки ученик отделяше за Господа. Част от тези пари бяха давани от братя и сестри за Делото на Школата в знак на благодарност, че Учителят е разрешил някакъв техен проблем, спасил е нечий живот или е излекувал някого. Тези пари Учителят предаваше на Тодор Стоименов, който за най-голяма изненада на всички ни, ги държеше под дюшека си и както казваше той, единствен от цялата Школа спеше върху десятъка на Господа. Но други бяха спали на празни дюшеци и в главите им бяха влезли какви ли не истории за тези пари. На Изгрева имаше сили, които бяха разрушителни отвътре. Така, при намирането сумите от Учителя, бяха направени две счетоводства - едно официално, чрез което трябваше да се плаща данък на държавата и друго, неофициално счетоводство, което бе допуснато от няколко човека и неизвестно за другите. След като комунистите дойдоха на власт, една от първите им мерки срещу предишната власт и богатите хора, бе да направят обмяна на парите. Бяха напечатани нови банкноти и трябваше да се обменят старите. Това стана през 1947 г. Но тук дойде цялата трагедия за Изгрева. Парите, които бяха зачислени в официалното счетоводство, бяха обменени.
към текста >>

Като по-голям, с един свой приятел правят изчисления и установяват, че в момента Христос е на Земята.
Няколко месеца след това той си замина от този свят. Светозар Няголов Бай Сотир Костов още като малък виждал астралните тела на хората. Вървейки след погребална кола, той виждал мъртвия, седнал в ковчега и се чудел защо погребват жив човек. Не е имало кой да му обясни тези неща. Като по-голям, с един свой приятел правят изчисления и установяват, че в момента Христос е на Земята. Започва търсене, като се вглежда във всички известни личности в света. Накрая посещава беседа на Учителя на Изгрева. Той разказва: "Очаквах да намеря красиви, духовни хора, но бях потресен от това, което видях! Всякакви изкривени физиономии, точно противоположно на очакванията ми, срещнах там. Учителят седеше най-смирено на подиума с Библия в ръка.
към текста >>

НАГОРЕ

0.12146782875061