НАЧАЛО
Контакти
|
Дарение
Издателство Бяло Братство
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ТЕКСТОВЕ И ДОКУМЕНТИ ОТ УЧИТЕЛЯ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
1
:
122
резултата в
13
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
01_ЕПИСТОЛАРНИ ДИАЛОЗИ - ПРЕДГОВОР
Явно животът на социалното и индивидуалното
съзнание
протича в тристъпен ритъм - един духовен импулс темпорално се въплъщава в историята, а стореното от историята придобива относителна трайност и във вид на своеобразен исторически екстракт работи като религиозна, социална и стопанска култура.
В настоящия документален сборник Петър Дънов се явява духовен наставник в плът и кръв, а Пеню Киров е самотна индивидуалност, заслушана ту в спиритичния шепот на духовете, ту в методологичната доктрина на един току-що възрастващ Учител. Естествено аналогията е небрежна към културния дискурс, а без него и методите, и резултатите от четенето са неубедителни. Преди да функционира като културна традиция, всяка религиозна, социална или стопанска парадигма е била исторически опит. А всички исторически събития, преди да завладеят волята на личностите и народите, т.е. много преди да се разгърнат като историческо време, са били само идеен проект, иначе казано - духовен импулс.
Явно животът на социалното и индивидуалното
съзнание
протича в тристъпен ритъм - един духовен импулс темпорално се въплъщава в историята, а стореното от историята придобива относителна трайност и във вид на своеобразен исторически екстракт работи като религиозна, социална и стопанска култура.
Няма култура без история, нито история без духовен импулс, но напълно е възможно определен духовен импулс да не успее да стане история или определена историческа събитийност да не успее да изкристализира в траен културен модел. Съществуват доста образци за такива несъстояли се триади. Например създаването на оригиналната глаголица от Кирил и Методий е духовен импулс без битие в българската история и култура. Богомилството пък е манихейски духовен импулс, исторически разгърнат в средновековната история, но без следи в българските културни традиции. Явно много неща се случват исторически, обаче остават в историческата памет като несъстояла се култура.
към текста >>
Иначе казано, емергентният ефект на всеки обект се разкрива пред изследващото
съзнание
в строго определен културен контекст, притежава индивидуална историческа енергия и събитийност и произлиза от сравнително познаваем духовен импулс.
теология), история и културология. Наложително е тези науки, макар и привидно нееднородни, веднъж завинаги да се разграничат една от друга, дефинирайки спецификата на своите области, цели и методологии. От друга страна обаче, репрезентативността на всяко изследване изисква към всеки обект да се подхожда с цялата научна триада, за да се избегнат интердисциплинарни размествания и недоразумения. Научният обект трябва да бъде анализиран едновременно и в спиритуален, и в исторически, и в културологичен аспект, т.е. с три специфични инструментариума и едва тогава е възможно да се дефинира на коя от трите сфери принадлежи феноменално.
Иначе казано, емергентният ефект на всеки обект се разкрива пред изследващото
съзнание
в строго определен културен контекст, притежава индивидуална историческа енергия и събитийност и произлиза от сравнително познаваем духовен импулс.
Например ранните християнски църкви са пръв исторически експеримент на комунален живот, чийто импулс може да бъде открит в събитието на Голгота; феноменално те принадлежат само на историята, защото все още им липсва и култова консолидация, и институционално устройство. Съвсем различен феномен е Църквата непосредствено преди и след великата схизма; тя също притежава спиритуалното начало на Голгота, но добавя екстракт от историческите експерименти на ранните църкви и първите вселенски събори, култивирайки ги в догматика и свещеническа йерархия; така тя формира себе си като типичен културен феномен с всички атрибути на институция. По сходен начин би следвало да се подхожда и при интерпретация на текстове. Например посланията на апостол Павел са инспирирани от събитието на Голгота и са предназначени да наставляват първите християнски общини; поради това те би трябвало да се схващат като чист исторически феномен, без да им се вменява културна, още по-малко - институционална принадлежност, каквито несъмнено притежават писанията на светите отци на Църквата. Разбира се, текстовете на Павел впоследствие се интерпретират в най-разнообразен културен дискурс, дори с институционална преднамереност, но това е неизбежна съдба на всичко, което е достояние на историческа памет.
към текста >>
съзнаваща се интерпретация, максимално освободена и от дискурса на културата, към която принадлежи интерпретаторът, и от склонността на
съзнанието
към херменевтика и имплицитност.
По сходен начин би следвало да се подхожда и при интерпретация на текстове. Например посланията на апостол Павел са инспирирани от събитието на Голгота и са предназначени да наставляват първите християнски общини; поради това те би трябвало да се схващат като чист исторически феномен, без да им се вменява културна, още по-малко - институционална принадлежност, каквито несъмнено притежават писанията на светите отци на Църквата. Разбира се, текстовете на Павел впоследствие се интерпретират в най-разнообразен културен дискурс, дори с институционална преднамереност, но това е неизбежна съдба на всичко, което е достояние на историческа памет. Следователно интерпретацията трябва да разчита на метод, сроден с нещо като онтологичен структурализъм или структуралистична онтология, настоявайки на триадата духовен импулс-история-култура, която може да бъде открита в морфологията на всеки текст. Съчетани по този начин, онтологията и структурализмът добавят към интерпретацията емергентизъм с функция на саморефлексия, т.е.
съзнаваща се интерпретация, максимално освободена и от дискурса на културата, към която принадлежи интерпретаторът, и от склонността на
съзнанието
към херменевтика и имплицитност.
И така, какъв е културният дискурс на епистоларния диалог между Петър Дънов и Пеньо Киров, коя е историческата енергия, от която той изкристализира, и най-после - кой е спиритуалният импулс, който го поражда? Писмата маркират последната декада на XIX век и социалната атмосфера на следосвобожденска България. Исторически е приключило българското Възраждане. Самостоятелността на Българската православна църква е гарантирана след четиридесетгодишна борба с Вселенската патриаршия - институция в Османската империя, която в продължение на едно хилядолетие администрира източноевропейското православие. На практика младата Българска екзархия е само езикова адаптация на каноничното гръцко богослужение и подмяна на църковната йерархия с личности с българско самосъзнание, т.е.
към текста >>
На практика младата Българска екзархия е само езикова адаптация на каноничното гръцко богослужение и подмяна на църковната йерархия с личности с българско
самосъзнание
, т.е.
съзнаваща се интерпретация, максимално освободена и от дискурса на културата, към която принадлежи интерпретаторът, и от склонността на съзнанието към херменевтика и имплицитност. И така, какъв е културният дискурс на епистоларния диалог между Петър Дънов и Пеньо Киров, коя е историческата енергия, от която той изкристализира, и най-после - кой е спиритуалният импулс, който го поражда? Писмата маркират последната декада на XIX век и социалната атмосфера на следосвобожденска България. Исторически е приключило българското Възраждане. Самостоятелността на Българската православна църква е гарантирана след четиридесетгодишна борба с Вселенската патриаршия - институция в Османската империя, която в продължение на едно хилядолетие администрира източноевропейското православие.
На практика младата Българска екзархия е само езикова адаптация на каноничното гръцко богослужение и подмяна на църковната йерархия с личности с българско
самосъзнание
, т.е.
национален вариант на православния религиозен култ. Несъмнено под този културен феномен се разгръща могъща историческа енергия, формираща самосъзнание изобщо и в частност - българско национално самосъзнание. Емергентният подход е тревожен за културологичния дискурс и последният всячески се стреми да игнорира проследяването на произхода и да го замени с подръчния в момента инструментариум. Но по този начин той неволно отрича онтологията на собственото си битие и го приема за гносеологична константа. Така конкретният дискурс функционира в конкретната култура с наивността за репрезентативност извън историческото време, развитието на природата и еволюцията на Космоса, т.е.
към текста >>
Несъмнено под този културен феномен се разгръща могъща историческа енергия, формираща
самосъзнание
изобщо и в частност - българско национално
самосъзнание
.
Писмата маркират последната декада на XIX век и социалната атмосфера на следосвобожденска България. Исторически е приключило българското Възраждане. Самостоятелността на Българската православна църква е гарантирана след четиридесетгодишна борба с Вселенската патриаршия - институция в Османската империя, която в продължение на едно хилядолетие администрира източноевропейското православие. На практика младата Българска екзархия е само езикова адаптация на каноничното гръцко богослужение и подмяна на църковната йерархия с личности с българско самосъзнание, т.е. национален вариант на православния религиозен култ.
Несъмнено под този културен феномен се разгръща могъща историческа енергия, формираща
самосъзнание
изобщо и в частност - българско национално
самосъзнание
.
Емергентният подход е тревожен за културологичния дискурс и последният всячески се стреми да игнорира проследяването на произхода и да го замени с подръчния в момента инструментариум. Но по този начин той неволно отрича онтологията на собственото си битие и го приема за гносеологична константа. Така конкретният дискурс функционира в конкретната култура с наивността за репрезентативност извън историческото време, развитието на природата и еволюцията на Космоса, т.е. извън възникването на съзнанието. В първия период на философията Платон и Аристотел възприемат мислите като принадлежащи на макрокосмоса, т.е.
към текста >>
извън възникването на
съзнанието
.
национален вариант на православния религиозен култ. Несъмнено под този културен феномен се разгръща могъща историческа енергия, формираща самосъзнание изобщо и в частност - българско национално самосъзнание. Емергентният подход е тревожен за културологичния дискурс и последният всячески се стреми да игнорира проследяването на произхода и да го замени с подръчния в момента инструментариум. Но по този начин той неволно отрича онтологията на собственото си битие и го приема за гносеологична константа. Така конкретният дискурс функционира в конкретната култура с наивността за репрезентативност извън историческото време, развитието на природата и еволюцията на Космоса, т.е.
извън възникването на
съзнанието
.
В първия период на философията Платон и Аристотел възприемат мислите като принадлежащи на макрокосмоса, т.е. идващи отвън. За Сократ душата открива себе си в живота на предоставените й мисли и така може да почувства, че в себе си тя общува със световния разум. Това е изразено също в поведението на староеврейските персонажи и в говорното слово на пророците от Стария Завет, дори в обкръжението на Христос от Евангелието. Въобще за древните хора мислите пребивават в природните вещи и се наследяват от родителите и народа, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като духовен импулс на Отец.
към текста >>
Въобще за древните хора мислите пребивават в природните вещи и се наследяват от родителите и народа, затова подобно състояние на
съзнанието
се преживява като духовен импулс на Отец.
извън възникването на съзнанието. В първия период на философията Платон и Аристотел възприемат мислите като принадлежащи на макрокосмоса, т.е. идващи отвън. За Сократ душата открива себе си в живота на предоставените й мисли и така може да почувства, че в себе си тя общува със световния разум. Това е изразено също в поведението на староеврейските персонажи и в говорното слово на пророците от Стария Завет, дори в обкръжението на Христос от Евангелието.
Въобще за древните хора мислите пребивават в природните вещи и се наследяват от родителите и народа, затова подобно състояние на
съзнанието
се преживява като духовен импулс на Отец.
Посланията на апостол Павел са пръв симптом за трансформация и около IV век сл. Хр. мислите вече не се унаследяват, а се получават като лично владение. Този период на философията се разгръща в писанията на църковните отци. Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Син. За разлика от инстинктивното съзнание на Отец, импулсите на Син се възприемат и преработват душевно, човек се освобождава от наследствеността, отчуждава се от макрокосмичното и от природното и се взема в ръце като отделна душа.
към текста >>
Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на
съзнанието
се преживява като импулс на Син.
Това е изразено също в поведението на староеврейските персонажи и в говорното слово на пророците от Стария Завет, дори в обкръжението на Христос от Евангелието. Въобще за древните хора мислите пребивават в природните вещи и се наследяват от родителите и народа, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като духовен импулс на Отец. Посланията на апостол Павел са пръв симптом за трансформация и около IV век сл. Хр. мислите вече не се унаследяват, а се получават като лично владение. Този период на философията се разгръща в писанията на църковните отци.
Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на
съзнанието
се преживява като импулс на Син.
За разлика от инстинктивното съзнание на Отец, импулсите на Син се възприемат и преработват душевно, човек се освобождава от наследствеността, отчуждава се от макрокосмичното и от природното и се взема в ръце като отделна душа. Така процесът на отчуждаване от Отец напредва до XV век сл. Хр., когато човек започва да разбира, че мислещият е самият той, че е субект на свободно творческо мислене. Подобно състояние на съзнанието се преживява като Аз-съзнание и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си. Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е.
към текста >>
За разлика от инстинктивното
съзнание
на Отец, импулсите на Син се възприемат и преработват душевно, човек се освобождава от наследствеността, отчуждава се от
макрокосмичното
и от природното и се взема в ръце като отделна душа.
Въобще за древните хора мислите пребивават в природните вещи и се наследяват от родителите и народа, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като духовен импулс на Отец. Посланията на апостол Павел са пръв симптом за трансформация и около IV век сл. Хр. мислите вече не се унаследяват, а се получават като лично владение. Този период на философията се разгръща в писанията на църковните отци. Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Син.
За разлика от инстинктивното
съзнание
на Отец, импулсите на Син се възприемат и преработват душевно, човек се освобождава от наследствеността, отчуждава се от
макрокосмичното
и от природното и се взема в ръце като отделна душа.
Така процесът на отчуждаване от Отец напредва до XV век сл. Хр., когато човек започва да разбира, че мислещият е самият той, че е субект на свободно творческо мислене. Подобно състояние на съзнанието се преживява като Аз-съзнание и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си. Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е. до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини.
към текста >>
Подобно състояние на
съзнанието
се преживява като Аз-
съзнание
и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си.
Този период на философията се разгръща в писанията на църковните отци. Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Син. За разлика от инстинктивното съзнание на Отец, импулсите на Син се възприемат и преработват душевно, човек се освобождава от наследствеността, отчуждава се от макрокосмичното и от природното и се взема в ръце като отделна душа. Така процесът на отчуждаване от Отец напредва до XV век сл. Хр., когато човек започва да разбира, че мислещият е самият той, че е субект на свободно творческо мислене.
Подобно състояние на
съзнанието
се преживява като Аз-
съзнание
и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си.
Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е. до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми. В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е. в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание.
към текста >>
Явно онтологията на съвременното наше
съзнание
е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е.
Според тях мислите не прииждат отвън, а се възбуждат вътрешно от духа като мисловни вдъхновения, затова подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Син. За разлика от инстинктивното съзнание на Отец, импулсите на Син се възприемат и преработват душевно, човек се освобождава от наследствеността, отчуждава се от макрокосмичното и от природното и се взема в ръце като отделна душа. Така процесът на отчуждаване от Отец напредва до XV век сл. Хр., когато човек започва да разбира, че мислещият е самият той, че е субект на свободно творческо мислене. Подобно състояние на съзнанието се преживява като Аз-съзнание и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си.
Явно онтологията на съвременното наше
съзнание
е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е.
до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми. В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е. в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него.
към текста >>
В определени културни дискурси обаче помрачаването на
съзнанието
на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е.
Хр., когато човек започва да разбира, че мислещият е самият той, че е субект на свободно творческо мислене. Подобно състояние на съзнанието се преживява като Аз-съзнание и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си. Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е. до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми.
В определени културни дискурси обаче помрачаването на
съзнанието
на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е.
в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви.
към текста >>
в Аз-
съзнанието
възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно
съзнание
.
Подобно състояние на съзнанието се преживява като Аз-съзнание и се чувства като пределна алиенация и от Отец, и от Син, в която човек е предоставен сам на себе си. Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е. до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми. В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е.
в Аз-
съзнанието
възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно
съзнание
.
Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим.
към текста >>
Значи емергентният ефект на
съзнанието
е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-
съзнанието
, но стоящо извън него.
Явно онтологията на съвременното наше съзнание е историческо спускане по стълбата на мисленето, където първоначално мислите се преживяват като живи същества, после се преживяват чувствено като техни отражения, по-късно се долавят сетивно като душевни отзвуци, а накрая стигат до мъртви физически сенки, т.е. до интелектуализъм, опериращ единствено с понятия и термини. Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми. В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е. в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание.
Значи емергентният ефект на
съзнанието
е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-
съзнанието
, но стоящо извън него.
С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието.
към текста >>
Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното
самосъзнание
, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-
съзнание
.
Например цялата постмодерна култура разчита изключително на терминологични парадигми. В определени културни дискурси обаче помрачаването на съзнанието на Отец е толкова болезнено, че отделната личност чувства необходимост да стигне персонално до Сина, т.е. в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух.
Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното
самосъзнание
, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-
съзнание
.
Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията.
към текста >>
Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на
самосъзнанието
, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим.
в Аз-съзнанието възниква импулс, водещ до едно по-различно синовно съзнание. Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви.
Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на
самосъзнанието
, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим.
И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието. Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм.
към текста >>
И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-
съзнанието
.
Значи емергентният ефект на съзнанието е нелинейна еволюция и в нея неизбежно се стига до поврат на историческото време, мотивиран от нещо, което непременно трябва да бъде намерено и постигнато с вътрешната енергия на Аз-съзнанието, но стоящо извън него. С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим.
И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-
съзнанието
.
Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-съзнанието, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос. Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм. Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр.
към текста >>
Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-
съзнанието
, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос.
С други думи, съзнанието започва да се интересува от Сина като завършено и самостоятелно същество, придавайки значение на самия Христос, затова подобно състояние се преживява като импулс на Свети Дух. Така през XIII век се слага спиритуалното начало на Западноевропейската реформация, където Свети Дух е обекти- визираното самосъзнание, преди да се въплъти в човека като субективно Аз-съзнание. Много по-късно Хегел го облича в понятието дух в себе си, а ретроспективно в дохристиянската източна мъдрост той се преживява като съвкупност от дванадесет свръхсетивни духовни учители, наречени Бодхисатви. Следователно Реформацията не е нищо друго, освен историческо битие на самосъзнанието, разбрало, че свръхсетивното е постижимо дори тогава, когато духът е невидим. И тук началният импулс се открива отново в събитието на Голгота, чрез чиято мистерийна същност Христос се свързва със земното битие и остава да живее в хората отвътре, но така невидим и несъзнаван, че да не затъмнява предстоящия възход на Аз-съзнанието.
Реформацията въплъщава тъкмо това, което е трябвало да бъде изпратено от Христос, за да може човек да завърши отчуждаването си от импулсите на Отец и запазвайки своята индивидуална свобода, т.е.без да изключва Аз-
съзнанието
, да може да оживи труповете на своите мисли чрез живеещия вътре в него Христос.
Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм. Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр. със стремежа си да докаже, че с човешки идеи и понятия не трябва да се правят опити за разбиране на духовната действителност, а това трябва да се предостави само на откровението.
към текста >>
По този начин познавателните сили на
съзнанието
се насочват единствено към сетивния физически живот, отрича се когнитивната природа на свръхсетивното и се твърди, че знание за духовното е невъзможно, в него може само да се вярва.
Всеки човек е свой свещеник, заявява Мартин Лутер и този израз синтезира цялата историческа и политическа енергия на Реформацията. Значи спасението е въпрос, стоящ между човек и Бог в лицето на Христос, без да включва Църквата; единствено благовестието на Евангелието, а не Църквата има власт над човека. Реформацията е протест против реалното значение на земния човек като Божествен посланик и това е допълнителният неин аспект като протестантизъм. Църквата възраства като културен феномен в периода от I до IX век сл. Хр. със стремежа си да докаже, че с човешки идеи и понятия не трябва да се правят опити за разбиране на духовната действителност, а това трябва да се предостави само на откровението.
По този начин познавателните сили на
съзнанието
се насочват единствено към сетивния физически живот, отрича се когнитивната природа на свръхсетивното и се твърди, че знание за духовното е невъзможно, в него може само да се вярва.
Разделянето на сетивното знание от свръхсетивната догматика напредва дотам, че познанието на свръхсетивното се обявява за ерес, дори за човешка измислица, непритежаваща никаква реалност. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход на материализма трябва да се търси в Църквата.Специфичната природа на източноевропейското православие се състои в още по-строгото разделяне на това, което човек носи като свое човешко, и това, което е действителен духовен свят и живее като култ, стоящ високо над хората. Така в периода между IX и XIII век православният човек се формира като амбивалентна душевност, въздържаща се от постижения на свръх- сетивното в своя дух. Закономерна последица е постепенно отслабване на познавателните сили на съзнанието, а неизбежен краен завършек е социалистическият мироглед, т.е. пълен отказ от духовното и самоограничение единствено в социалната структура на животинското в човека.
към текста >>
Закономерна последица е постепенно отслабване на познавателните сили на
съзнанието
, а неизбежен краен завършек е социалистическият мироглед, т.е.
със стремежа си да докаже, че с човешки идеи и понятия не трябва да се правят опити за разбиране на духовната действителност, а това трябва да се предостави само на откровението. По този начин познавателните сили на съзнанието се насочват единствено към сетивния физически живот, отрича се когнитивната природа на свръхсетивното и се твърди, че знание за духовното е невъзможно, в него може само да се вярва. Разделянето на сетивното знание от свръхсетивната догматика напредва дотам, че познанието на свръхсетивното се обявява за ерес, дори за човешка измислица, непритежаваща никаква реалност. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход на материализма трябва да се търси в Църквата.Специфичната природа на източноевропейското православие се състои в още по-строгото разделяне на това, което човек носи като свое човешко, и това, което е действителен духовен свят и живее като култ, стоящ високо над хората. Така в периода между IX и XIII век православният човек се формира като амбивалентна душевност, въздържаща се от постижения на свръх- сетивното в своя дух.
Закономерна последица е постепенно отслабване на познавателните сили на
съзнанието
, а неизбежен краен завършек е социалистическият мироглед, т.е.
пълен отказ от духовното и самоограничение единствено в социалната структура на животинското в човека. Явно и в исторически, и в психологически аспект действителният произход и на руския болшевизъм, и на източноевропейския комунизъм може да бъде открит в Православната църква. На практика православната култура лишава човек от свободна воля, защото съзнанието, заето в безизходна борба между дух и материя, отказва да се приспособи към пространството. В православното богослужение не господства говорещото вътре в човешката същност, а нещо всеобщо, което не въздейства на личното, а поражда постоянна тъга по надличностовата природа на националния дух. В Източна Европа духовната действителност съществува само под форма на култ и вярност към древни предания, така че от тяхната консервативна същност не произлиза друго, освен инстинктивна мъдрост или шовинизъм, в които следователно доминират импулси на Отец.
към текста >>
Въобще православното
съзнание
е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата.
На практика православната култура лишава човек от свободна воля, защото съзнанието, заето в безизходна борба между дух и материя, отказва да се приспособи към пространството. В православното богослужение не господства говорещото вътре в човешката същност, а нещо всеобщо, което не въздейства на личното, а поражда постоянна тъга по надличностовата природа на националния дух. В Източна Европа духовната действителност съществува само под форма на култ и вярност към древни предания, така че от тяхната консервативна същност не произлиза друго, освен инстинктивна мъдрост или шовинизъм, в които следователно доминират импулси на Отец. И въпреки че религиозното съзнание на православните с голяма сила се придържа към Христос, в действителност то пренася атрибутите на Бог Отец върху Син, понякога направо твърди, че Христос е наш баща. Сигурно и продължителните транскултурни отношения с исляма, като типичен импулс на Отец, допълнително подсилват тази тенденция.
Въобще православното
съзнание
е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата.
Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата несъвместимост на тези два толкова специфични културни потока. Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров.
към текста >>
Западноевропейското
съзнание
и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията.
В Източна Европа духовната действителност съществува само под форма на култ и вярност към древни предания, така че от тяхната консервативна същност не произлиза друго, освен инстинктивна мъдрост или шовинизъм, в които следователно доминират импулси на Отец. И въпреки че религиозното съзнание на православните с голяма сила се придържа към Христос, в действителност то пренася атрибутите на Бог Отец върху Син, понякога направо твърди, че Христос е наш баща. Сигурно и продължителните транскултурни отношения с исляма, като типичен импулс на Отец, допълнително подсилват тази тенденция. Въобще православното съзнание е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата. Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата несъвместимост на тези два толкова специфични културни потока.
Западноевропейското
съзнание
и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията.
Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров. Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век. Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава.
към текста >>
От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното
съзнание
трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат.
Сигурно и продължителните транскултурни отношения с исляма, като типичен импулс на Отец, допълнително подсилват тази тенденция. Въобще православното съзнание е склонно да преживява Сина отвън, като импулс, отразен от природните вещи и от родната география, затова инстинктивно се бори с Отец и опитва да намери откровенията на вътрешната си духовност именно чрез природата. Всичко, формулирано схоластично в разкола между православие и католицизъм, всъщност се корени в историческата несъвместимост на тези два толкова специфични културни потока. Западноевропейското съзнание и импулсите на Син закономерно довеждат до разглеждане на вярата редом със знанието и това е основният патос на Реформацията. Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи.
От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното
съзнание
трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат.
Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров. Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век. Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава. От една страна, укрепналото Аз-съзнание вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в подсъзнанието. В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него.
към текста >>
От една страна, укрепналото Аз-
съзнание
вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в
подсъзнанието
.
Православният Изток с несъстоялата се култура на богомилите и продължаващите импулси на Отец консервативно поддържа състояние на очакване, в което трябва нещо да се случи. От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров. Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век. Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава.
От една страна, укрепналото Аз-
съзнание
вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в
подсъзнанието
.
В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него. Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос.
към текста >>
В някои определени състояния модерното Аз-
съзнание
се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него.
От друга страна, верен на амбивалентната си природа, православният човек не престава да поддържа (по-скоро като морален императив, отколкото като активност), че религиозното съзнание трябва да се проникне с наука, че Христос иска не само да действа, а иска също да бъде разбран, да бъде постигнат. Православната култура формира комплекс на непреживяна Реформация и това, струва ми се, е генералният дискурс, в който се случва епистоларният диалог между Петър Дънов и Пеню Киров. Има и още нещо, допълващо дискурса във втората половина на XIX век. Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава. От една страна, укрепналото Аз-съзнание вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в подсъзнанието.
В някои определени състояния модерното Аз-
съзнание
се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него.
Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос.
към текста >>
С други думи, Аз-
съзнанието
разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е.
Това е век, в който разгърналата се през второто хилядолетие интелигентност, намерила път през схоластиката и Западноевропейската реформация, достига своеобразна кулминация в естествените и социалните науки и заплашва да премине в мъртъв интелектуализъм, ако остане собственост единствено и само на човешката глава. От една страна, укрепналото Аз-съзнание вече чувства себе си като абсолютно свободен и съвършен носител на интелектуалността, но от друга страна, настойчиво усеща, че духовните праобрази на мислите му са погребани някъде в подсъзнанието. В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него. Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света.
С други думи, Аз-
съзнанието
разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е.
човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос. Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов. Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност.
към текста >>
По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-
съзнанието
се присъединява към Христос.
В някои определени състояния модерното Аз-съзнание се изправя пред проблема на своята микрокосмична свобода по твърде болезнен начин и в това отчуждение от макрокосмоса се поражда импулс за обратно присъединяване към него. Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос.
По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-
съзнанието
се присъединява към Христос.
Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-съзнанието, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов. Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик. От едната страна на тази биполярна структура е Петър Дънов, а от другата - Пеню Киров с още няколко личности, които индиректно моделират интонацията на писмата: Тодор Стоянов, Георги Миркович, Мелкон Партомян, Васил Козлов, Петър Тихчев, Анастасия Железкова и др.
към текста >>
Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-
съзнанието
, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов.
Човек поставя проблема за резултатите на собствената си свободна воля така, че от човешки и земни да могат да станат космични, и подобно състояние на съзнанието се преживява като импулс на Архангел Михаил. Присъствието му се открива предимно тогава, когато чрез езика и думите човек се опитва да достигне до вътрешно преживяване на духа, когато мислите за духовното започват да се възприемат като нещо физическо в света. С други думи, Аз-съзнанието разбира, че неговите собствени мисли могат да принадлежат и на онази същност, която едновременно е и микрокосмична, и макрокосмична, т.е. човек се научава да мисли и говори за природата и Космоса с езика на Христос. По този начин, вместо да се изражда в интелектуалност, интелигентността се одухотворява и оживява, защото отчуждените от макрокосмоса мисли се присъединяват към нещо макрокосмично, или Аз-съзнанието се присъединява към Христос.
Импулсът на Архангел Михаил изпълва последните декади на XIX век и прехожда в XX век с два съвсем нови културни дискурса: Аз-
съзнанието
, отчуждено от Отец, е свобода, а присъединяването му към макрокосмичната същност на Христос е любов.
Епистоларният диалог в тази книга започва през 1898 г. и свързва географски два български града по Черноморието - Варна и Бургас, със специфичния им следосвобожденски ори- ентализъм и етносна нехомогенност. Несъмнено имаме работа със специфична диалогична морфология, която по аналогия с ПлатоновитеДиалози бихме могли да обозначим с термина Учител-ученик. От едната страна на тази биполярна структура е Петър Дънов, а от другата - Пеню Киров с още няколко личности, които индиректно моделират интонацията на писмата: Тодор Стоянов, Георги Миркович, Мелкон Партомян, Васил Козлов, Петър Тихчев, Анастасия Железкова и др. Всички те до един са индивидуалности, които по някакъв начин определят отчуждението си от традиционната православна култура, особено в нейния религиозен и култов аспект, и демонстрират своеобразен протест против Православната църква като Божествен посланик.
към текста >>
Явно става дума за хора с все още запазена чувствителност към мислите като живи същества и в тази атавистична функция на
съзнанието
им лесно могат да бъдат открити импулсите на Отец, така присъщи на източноевропейските култури.
Киров споделя разочарованията и веруюто си: Разбрах, че православните, западните (католическите), григорианските и каквито други да са църкви с форми, са примки на Сатана и от тях не може да излязат християни, но кръвници, блудници, крадци, лъжци, шепотници, завистници, ленивци, мръсници и с една реч - всичките пороци за грях, какъвто бях и аз един от тях... И така още нея вечер аз дадох обещание на Бога пред приятелите си, че не може вече да поддържам тази Църква и се отричам от нея и формите й и че отсега нататък ще служа на Бога с Дух и Истина, защото Бог е Дух и като така ний трябва да се водим във всичко от Евангелието на Господа Исуса Христа, където намираме истинското служение Божие - следване по пътя на Спасителя. Друга съществена характеристика на индивидуалностите, включени в категорията ученик, е интересът им към свръхсетивната духовна реалност, практикуван чрез спиритизъм. Всички те участват в сеанси и употребяват собственото си тяло и съзнание като медиум за връзка със свръхсетивни същества. Дори Георги Миркович учредява първото българско спиритично дружество Милосърдие, а в едно свое писмо П. Киров го нарича „баща на спиритистите в България".
Явно става дума за хора с все още запазена чувствителност към мислите като живи същества и в тази атавистична функция на
съзнанието
им лесно могат да бъдат открити импулсите на Отец, така присъщи на източноевропейските култури.
Въобще притежанието на всички главни белези, специфични за източноправославния културен дискурс, е третата характеристика на категорията ученик. Особено симптоматично е отношението към Христос, на когото инстинктивно се приписват качества, принадлежащи на Отец. Например в писмо от 1899 г. П. Киров рисува едно пришествие на Христос в своето съзнание по следния начин: ...няма нищо, което да обичаме толкова, колкото нашия Спасител. Да, аз и като се моля, понякога като че Го виждам на кръста, а понякога кротък иде насреща ми и виждам с духовните си очи, че нашият Небесен Баща постоянно с разтворени ръце ни чака.
към текста >>
Киров рисува едно пришествие на Христос в своето
съзнание
по следния начин: ...няма нищо, което да обичаме толкова, колкото нашия Спасител.
Киров го нарича „баща на спиритистите в България". Явно става дума за хора с все още запазена чувствителност към мислите като живи същества и в тази атавистична функция на съзнанието им лесно могат да бъдат открити импулсите на Отец, така присъщи на източноевропейските култури. Въобще притежанието на всички главни белези, специфични за източноправославния културен дискурс, е третата характеристика на категорията ученик. Особено симптоматично е отношението към Христос, на когото инстинктивно се приписват качества, принадлежащи на Отец. Например в писмо от 1899 г. П.
Киров рисува едно пришествие на Христос в своето
съзнание
по следния начин: ...няма нищо, което да обичаме толкова, колкото нашия Спасител.
Да, аз и като се моля, понякога като че Го виждам на кръста, а понякога кротък иде насреща ми и виждам с духовните си очи, че нашият Небесен Баща постоянно с разтворени ръце ни чака. Четвърта характеристика, без която диалогът не би могъл да се състои, е присъствието на импулса на Архангел Михаил. Той започва с констатация за безжизнената интелектуалност на настоящето, която у П. Киров звучи с отчаян вопъл: О, мъртво, мъртво християнство, докога това?! (1899 г.).
към текста >>
Киров и съмишлениците му са специфично представителство на българското национално
самосъзнание
на прехода между XIX и XX век; паралелно с традицията и атавистичните компоненти на източноевропейската православна народопсихология, те демонстрират качества на формирано Аз-
съзнание
, чийто център е личен и неопосредстван интерес към Христос чрез импулси на Свети Дух; тези характеристики ги правят потенциални исторически носители на събития с функция на специфична Българска реформация.
Киров звучи с отчаян вопъл: О, мъртво, мъртво християнство, докога това?! (1899 г.). Една година по- късно той пише: На 2 август ми се даде вътрешно това съобщение: Духът, който те ръководи, то съм аз, Михаил. Аз постоянно ще те упътвам, стига ти да бъдеш послушен на всяко мое повеление. За да заключим анализа на категорията ученик, могат да се формулират следните твърдения: П.
Киров и съмишлениците му са специфично представителство на българското национално
самосъзнание
на прехода между XIX и XX век; паралелно с традицията и атавистичните компоненти на източноевропейската православна народопсихология, те демонстрират качества на формирано Аз-
съзнание
, чийто център е личен и неопосредстван интерес към Христос чрез импулси на Свети Дух; тези характеристики ги правят потенциални исторически носители на събития с функция на специфична Българска реформация.
Подхващайки темата за другата страна на диалогичната морфология, всъщност пристъпваме към изключително сложната характеристика на индивидуалността на Петър Дънов, Учителя. В контекста на този документален сборник става дума за 33-годишния Дънов, който само преди три години се е завърнал от САЩ с диплом по методистко богословие. В епистоларния си диалог с П. Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна.
към текста >>
Възвание; на пръв поглед в тях присъстват импулси на Отец и православно-църковни интонации, но необичайното, което те възвестяват, е предстоящо пришествие на Христос в човешкото
самосъзнание
.
В епистоларния си диалог с П. Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна. В първата и единствена своя монография (Науката и възпитанието, 1896 г.) той прави анализ на съвременната наука с явни намеци за одухотворено възпитание на интелекта и това е първи симптом за типичен импулс на Архангел Михаил в българската култура. През следващите три години записва няколко мистични текста, включително и т.нар.
Възвание; на пръв поглед в тях присъстват импулси на Отец и православно-църковни интонации, но необичайното, което те възвестяват, е предстоящо пришествие на Христос в човешкото
самосъзнание
.
За първи път в българската култура се заговаря за отношение към свръхсетивната духовна реалност; за първи път се дефинира категорията Любов и се препоръчват методи за преживяването й като непосредствено отношение между индивидуалното съзнание и Христос. Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П.
към текста >>
За първи път в българската култура се заговаря за отношение към свръхсетивната духовна реалност; за първи път се дефинира категорията Любов и се препоръчват методи за преживяването й като непосредствено отношение между индивидуалното
съзнание
и Христос.
Киров той несъмнено говори от позиция на духовен наставник и това го поставя в категорията Учител. Там той стои сам и несвързан с никоя дотогавашна теологична традиция, въпреки протестантското си образование и родовите си връзки в българските православни институции, въпреки социално-просветната си активност сред читалищни и благотворителни общества във Варна. В първата и единствена своя монография (Науката и възпитанието, 1896 г.) той прави анализ на съвременната наука с явни намеци за одухотворено възпитание на интелекта и това е първи симптом за типичен импулс на Архангел Михаил в българската култура. През следващите три години записва няколко мистични текста, включително и т.нар. Възвание; на пръв поглед в тях присъстват импулси на Отец и православно-църковни интонации, но необичайното, което те възвестяват, е предстоящо пришествие на Христос в човешкото самосъзнание.
За първи път в българската култура се заговаря за отношение към свръхсетивната духовна реалност; за първи път се дефинира категорията Любов и се препоръчват методи за преживяването й като непосредствено отношение между индивидуалното
съзнание
и Христос.
Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи.
към текста >>
Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното
самосъзнание
, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-
съзнание
, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос.
Всички тези особености в дейността на младия П. Дънов го разграничават и от православната ортодоксалност, и от всички протестантски деноминации, вкл. методизма, и от произточната ориентация на модната по това време теософия. На практика до началото на XX век завършва трансформацията на П. Дънов в напълно самотна и оригинална индивидуалност, очертават се главните категории на учението му, изпъкват първите му качества на духовен Учител със специфично въздействие върху своите последователи.
Преди всичко той изгражда методологична доктрина - система от психически похвати и физически упражнения, предназначени за съвременното
самосъзнание
, с които то би могло така да възпламенява вътрешната енергия на своето Аз-
съзнание
, че да оживотвори интелектуалните понятия на индивидуалното мислене чрез живеещия вътре в него Христос.
Персоналният интерес към Христос като самостоятелно микро- и макрокосмично същество е централен субект и обект на тази методология и в този смисъл тя притежава всички характеристики на импулс на Свети Дух. В писмо от 1900 г. П. Дънов казва: Най-първият дух, с когото всякой трябва да се запознае, Той е Христос, а една година преди това пише на П. Киров и Т. Стоянов: Вие трябва да се новородите от Духа Божий.
към текста >>
Дънов излъчва импулси към Аз-
съзнанието
на последователите му - и проповедите, и методологичните наставления, и музикалните му фрагменти.
Нови сърца трябва да приемете от Господа, преди да приемете силата на Неговото Слово. Това се гответе, защото ще приемете Духа Светаго от горе, кога ви посетя лично и ви благословя от името на Господа. Ставайте сутрин рано, преди да изгрее Слънцето, и въздавайте благодарителни молитви. Рано ви казвам, нека да ви завари Слънцето, царят на деня, че славите Господа Бога нашего. Всичко в П.
Дънов излъчва импулси към Аз-
съзнанието
на последователите му - и проповедите, и методологичните наставления, и музикалните му фрагменти.
В определени моменти внушенията му са толкова завладяващи, че се усещат буквално като собствени физиологични процеси, като новоосвободени жизнени сили на самосъзнанието, предразполагащи към персонифицирано преживяване на Свети Дух. В състояние на подобна признателност П. Киров му пише: Аз сега-засега диря извора на съветите от самото ми сърце и виждам, че както и казваш, тъй е, т.е. че Бог изработва спасението ни чрез Святия Си Дух. На туй именно се чудех и каквото с мисли решавахме с брат Тодор, ти дойде с многоочакваното ти писъмце да ни потвърдиш.
към текста >>
В определени моменти внушенията му са толкова завладяващи, че се усещат буквално като собствени физиологични процеси, като новоосвободени жизнени сили на
самосъзнанието
, предразполагащи към персонифицирано преживяване на Свети Дух.
Това се гответе, защото ще приемете Духа Светаго от горе, кога ви посетя лично и ви благословя от името на Господа. Ставайте сутрин рано, преди да изгрее Слънцето, и въздавайте благодарителни молитви. Рано ви казвам, нека да ви завари Слънцето, царят на деня, че славите Господа Бога нашего. Всичко в П. Дънов излъчва импулси към Аз-съзнанието на последователите му - и проповедите, и методологичните наставления, и музикалните му фрагменти.
В определени моменти внушенията му са толкова завладяващи, че се усещат буквално като собствени физиологични процеси, като новоосвободени жизнени сили на
самосъзнанието
, предразполагащи към персонифицирано преживяване на Свети Дух.
В състояние на подобна признателност П. Киров му пише: Аз сега-засега диря извора на съветите от самото ми сърце и виждам, че както и казваш, тъй е, т.е. че Бог изработва спасението ни чрез Святия Си Дух. На туй именно се чудех и каквото с мисли решавахме с брат Тодор, ти дойде с многоочакваното ти писъмце да ни потвърдиш. (1899 г.)
към текста >>
Тази диалогична морфология е най-ярка стилистична специфика в текстовете и словата на възрастващия духовен Учител, преобразявайки ги от конвенционални проповеди в полифонични беседи между различни импулси в индивидуалното
самосъзнание
.
От друга страна обаче, стилът на П. Дънов недвусмислено апелира към „протестантската" и „евангелистката" склонност на последователите му. Култовите похвати на Църквата са изоставени, светите тайнства и литургията са заместени с индивидуален размисъл върху библейски текстове, Евангелието се използва като единствен емпиричен документ за Божественото присъствие на земята. Може би затова в началото на повечето от писмата на П. Дънов, а по-късно и във всяка негова проповед стои библейски фрагмент, разгръща се като своеобразна теологична интерпретация, но със задължителна структура на диалог между анализа и разбирането.
Тази диалогична морфология е най-ярка стилистична специфика в текстовете и словата на възрастващия духовен Учител, преобразявайки ги от конвенционални проповеди в полифонични беседи между различни импулси в индивидуалното
самосъзнание
.
В заключение за категорията Учител биха могли да се формулират следните твърдения: личността на П. Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация. Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П.
към текста >>
и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на
самосъзнанието
към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация.
Може би затова в началото на повечето от писмата на П. Дънов, а по-късно и във всяка негова проповед стои библейски фрагмент, разгръща се като своеобразна теологична интерпретация, но със задължителна структура на диалог между анализа и разбирането. Тази диалогична морфология е най-ярка стилистична специфика в текстовете и словата на възрастващия духовен Учител, преобразявайки ги от конвенционални проповеди в полифонични беседи между различни импулси в индивидуалното самосъзнание. В заключение за категорията Учител биха могли да се формулират следните твърдения: личността на П. Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е.
и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на
самосъзнанието
към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация.
Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията. В края XIX век Българската православна църква формира национално самосъзнание, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец. С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос.
към текста >>
В края XIX век Българската православна църква формира национално само
съзнание
, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец.
Дънов, като всеки друг човек, е продукт на културния дискурс в българската народопсихология през прехода между XIX и XX век; той се явява създател на методологична система, формирана преди всичко чрез отчуждение от всички по-главни исторически и културни традиции, т.е. и в исторически, и в културологичен аспект той формира надличностов импулс, който може да бъде разглеждан извън историческото време; импулсът притежава спиритуален характер, обладава характеристики, присъщи и на импулс на Свети Дух и на Архангел Михаил и методологично е ориентиран към персоналния интерес на самосъзнанието към Христос като субект и обект; целта на тази методологична доктрина е да промени радикално гледната точка и отношението спрямо Христос на личности, живеещи в източноевропейското православие, следователно тя би могла да функционира като импулс на специфична Българска реформация. Анализът на диалогичната морфология Учител-ученик, имплицирана в писмата на П. Дънов и П. Киров, внушава изводи, които недвусмислено насочват интерпретацията към характеристики, типични за Реформацията.
В края XIX век Българската православна църква формира национално само
съзнание
, но продължава да бъде носител на догматика с импулси на Отец.
С фанатичното поддържане на статуквото след великата схизма тя на практика не отива по-далеч от проблема за генеалогията на Сина (как е възникнал от Отец, от кого произтича Светия Дух) и с това остава при простата констатация, вместо намирането и преживяването на Христос. С други думи, Църквата функционира като типична институция на източноправославна култура и именно в нейната консервативна природа може да се открие една от причините за поява на този особен дискурс в следосвобожденския ни културен живот, наречен комплекс на непреживяна Реформация. Разбира се, за да приемем, че се е състояла Българска реформация, би трябвало да е налице триадата духовен импулс-история-култура. Както се опитахме да докажем по-горе, спиритуалната и социалната дейност на Учителя П. Дънов притежава всички характеристики на духовен импулс.
към текста >>
Обективното самовъзникване на
съзнанието
е прекалено тъждествено със
самосъзнанието
, за да бъде лесно анализирано.
По- същественото са отликите от западноевропейския първообраз: Българската реформация не излиза далеч от сферата на спиритуалното си начало, не предприема преобразувания нито на църковни, нито на държавни институции, като че ли предпочита езотерично битие, т.е. генерира култура без институции (поне досега). Тезисите на Лутер разтърсват църковната йерархия и разпалват политически конфликти, докато душевните трансформации на П. Киров безшумно лягат върху листовете на писмата му като възвишени модели за подражание. За някои читатели всичко това може да се стори недостатъчно убедително.
Обективното самовъзникване на
съзнанието
е прекалено тъждествено със
самосъзнанието
, за да бъде лесно анализирано.
Но християнска култура, непреживяла Реформация, е длъжник на потомците си. Димитър Калев Този пост е редактиран от Albena: 20 октомври 2011 - 20:03
към текста >>
2.
06_БИОГРАФИЯ - ПЕНЮ КИРОВ - първият ученик на Учителя
Кръщението на брат Пеню е станало през неговата 32-годишна възраст, в която се ражда душата на съвестта, на съзнанието, бих казал на
свръхсъзнанието
и на
космичното
съзнание
.
Параходът - пред пристанището; народ, посрещачи много, той гледа и чака. По едно време съзира между навалицата един човек, на гърдите на когото стои написано на три ленти една до друга: „Аз съм този, който бях преди две хиляди години", написано със златни бувки. Запътва се към него и тръгват. Лентите се изгубват". Магическият кръг на България
Кръщението на брат Пеню е станало през неговата 32-годишна възраст, в която се ражда душата на съвестта, на съзнанието, бих казал на
свръхсъзнанието
и на
космичното
съзнание
.
След това събитие през 1900 година, на 13 август в 5 часа и нещо сутринта архангел Михаил му съобщава, че Бог ще му даде Божествено богатство. И така, получил вече това богатство, през 1903 и 1904 година с торбичка на рамо, напълнена с духовна литература (сп. „Виделина", романа „ Безсмъртна любов", „Стела", „Лумен", „Тайнството"), той тръгва пеш из страната от село на село, от паланка в паланка и от град в град, да проповядва за Господа, като се издържа изключително със свои средства, придобити с труд, оставайки верен на заветите на апостол Павел и на апостолите, дали личен пример с живота си. Тогава той е на 35 години, в разцвета на своите сили и живот. Тръгвайки от Бургас през Анхиало, Месемврия, Варна, Русе, покрай Дунава в при- дунавските градове Свищов, Лом, Видин, на юг към Цариброд, Кула, Берковица, Белоградчик, Трън, София, южната граница - Странджа планина, се спира в манастира „Света Параскева и Свети Пантелеймон" край село Коджа бук, околия Карабунар, след което се завръща в Бургас.
към текста >>
3.
КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ
КОСМИЧЕСКО
СЪЗНАНИЕ
КОСМИЧЕСКО
СЪЗНАНИЕ
Колективното съзнание не е най-високата степен на съзнание. Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на съзнание. Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието. Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо. Каква е разликата между Колективното и Космическото съзнание?
към текста >>
Колективното
съзнание
не е най-високата степен на
съзнание
.
КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ
Колективното
съзнание
не е най-високата степен на
съзнание
.
Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на съзнание. Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието. Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо. Каква е разликата между Колективното и Космическото съзнание? Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир.
към текста >>
Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на
съзнание
.
КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ Колективното съзнание не е най-високата степен на съзнание.
Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на
съзнание
.
Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието. Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо. Каква е разликата между Колективното и Космическото съзнание? Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир. Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко.
към текста >>
Никога не можем да кажем, че една степен на
съзнание
е крайната точка на развитието.
КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ Колективното съзнание не е най-високата степен на съзнание. Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на съзнание.
Никога не можем да кажем, че една степен на
съзнание
е крайната точка на развитието.
Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо. Каква е разликата между Колективното и Космическото съзнание? Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир. Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко. Човекът с развито Космическо съзнание е новият човек, който се ражда.
към текста >>
Колективното
съзнание
преминава в по-висока форма, наречена Космическо.
КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ Колективното съзнание не е най-високата степен на съзнание. Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на съзнание. Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието.
Колективното
съзнание
преминава в по-висока форма, наречена Космическо.
Каква е разликата между Колективното и Космическото съзнание? Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир. Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко. Човекът с развито Космическо съзнание е новият човек, който се ражда. Той е типът на Новата култура.
към текста >>
Каква е разликата между Колективното и Космическото
съзнание
?
КОСМИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ Колективното съзнание не е най-високата степен на съзнание. Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на съзнание. Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието. Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо.
Каква е разликата между Колективното и Космическото
съзнание
?
Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир. Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко. Човекът с развито Космическо съзнание е новият човек, който се ражда. Той е типът на Новата култура. В началото на пролетта цъфтят ранни пролетни цветя, които показват, че пролетта е близка.
към текста >>
Човек с Космическо
съзнание
не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир.
Колективното съзнание не е най-високата степен на съзнание. Защото еволюцията е безкрайна и човек винаги отива към все по-високи степени на съзнание. Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието. Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо. Каква е разликата между Колективното и Космическото съзнание?
Човек с Космическо
съзнание
не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир.
Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко. Човекът с развито Космическо съзнание е новият човек, който се ражда. Той е типът на Новата култура. В началото на пролетта цъфтят ранни пролетни цветя, които показват, че пролетта е близка. Също така един нов вид съзнание отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие.
към текста >>
Човекът с развито Космическо
съзнание
е новият човек, който се ражда.
Никога не можем да кажем, че една степен на съзнание е крайната точка на развитието. Колективното съзнание преминава в по-висока форма, наречена Космическо. Каква е разликата между Колективното и Космическото съзнание? Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир. Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко.
Човекът с развито Космическо
съзнание
е новият човек, който се ражда.
Той е типът на Новата култура. В началото на пролетта цъфтят ранни пролетни цветя, които показват, че пролетта е близка. Също така един нов вид съзнание отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие. От друга страна, когато един нов вид съзнание се ражда в човека, изпърво то не става изведнъж постоянно негово състояние. Отначало то идва като моментен проблясък, като моментно озарение, което трае малко време, и после човек се връща пак в своето обикновено състояние.
към текста >>
Също така един нов вид
съзнание
отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие.
Човек с Космическо съзнание не се чувства едно само с хората, но и с целия Всемир. Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко. Човекът с развито Космическо съзнание е новият човек, който се ражда. Той е типът на Новата култура. В началото на пролетта цъфтят ранни пролетни цветя, които показват, че пролетта е близка.
Също така един нов вид
съзнание
отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие.
От друга страна, когато един нов вид съзнание се ражда в човека, изпърво то не става изведнъж постоянно негово състояние. Отначало то идва като моментен проблясък, като моментно озарение, което трае малко време, и после човек се връща пак в своето обикновено състояние. Само най- напредналите Посветени имат Космическо съзнание като постоянно свое състояние. Психологът д-р Ричард Вен в своята книга Космичното съзнание привежда следния случай на пробуждане Космическо съзнание у самия него, като говори за себе си в трето лице: “Това беше в ранна пролет в 36-годишната му възраст.
към текста >>
От друга страна, когато един нов вид
съзнание
се ражда в човека, изпърво то не става изведнъж постоянно негово състояние.
Той живо преживява единството на Всемира, чувства, че е едно с всичко, че живее в него и той живее във всичко. Човекът с развито Космическо съзнание е новият човек, който се ражда. Той е типът на Новата култура. В началото на пролетта цъфтят ранни пролетни цветя, които показват, че пролетта е близка. Също така един нов вид съзнание отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие.
От друга страна, когато един нов вид
съзнание
се ражда в човека, изпърво то не става изведнъж постоянно негово състояние.
Отначало то идва като моментен проблясък, като моментно озарение, което трае малко време, и после човек се връща пак в своето обикновено състояние. Само най- напредналите Посветени имат Космическо съзнание като постоянно свое състояние. Психологът д-р Ричард Вен в своята книга Космичното съзнание привежда следния случай на пробуждане Космическо съзнание у самия него, като говори за себе си в трето лице: “Това беше в ранна пролет в 36-годишната му възраст. Той прекарал вечерта с двама приятеля в четене на поетите Уърдзуърт, Шели, Кийтс, Браунинг и особено на Уитман20.
към текста >>
Само най- напредналите Посветени имат Космическо
съзнание
като постоянно свое състояние.
Той е типът на Новата култура. В началото на пролетта цъфтят ранни пролетни цветя, които показват, че пролетта е близка. Също така един нов вид съзнание отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие. От друга страна, когато един нов вид съзнание се ражда в човека, изпърво то не става изведнъж постоянно негово състояние. Отначало то идва като моментен проблясък, като моментно озарение, което трае малко време, и после човек се връща пак в своето обикновено състояние.
Само най- напредналите Посветени имат Космическо
съзнание
като постоянно свое състояние.
Психологът д-р Ричард Вен в своята книга Космичното съзнание привежда следния случай на пробуждане Космическо съзнание у самия него, като говори за себе си в трето лице: “Това беше в ранна пролет в 36-годишната му възраст. Той прекарал вечерта с двама приятеля в четене на поетите Уърдзуърт, Шели, Кийтс, Браунинг и особено на Уитман20. Те се разделили в полунощ и той трябвало дълго да пътува до дома си с кола. По пътя се намирал дълбоко под впечатленията на идеите, образите и чувствата, събудени от прочетеното, и от разговорите и бил настроен тихо и смирено.
към текста >>
Психологът д-р Ричард Вен в своята книга
Космичното
съзнание
привежда следния случай на пробуждане Космическо
съзнание
у самия него, като говори за себе си в трето лице:
В началото на пролетта цъфтят ранни пролетни цветя, които показват, че пролетта е близка. Също така един нов вид съзнание отначало се изявява у отделни хора, които са изпреварили другите в своето развитие. От друга страна, когато един нов вид съзнание се ражда в човека, изпърво то не става изведнъж постоянно негово състояние. Отначало то идва като моментен проблясък, като моментно озарение, което трае малко време, и после човек се връща пак в своето обикновено състояние. Само най- напредналите Посветени имат Космическо съзнание като постоянно свое състояние.
Психологът д-р Ричард Вен в своята книга
Космичното
съзнание
привежда следния случай на пробуждане Космическо
съзнание
у самия него, като говори за себе си в трето лице:
“Това беше в ранна пролет в 36-годишната му възраст. Той прекарал вечерта с двама приятеля в четене на поетите Уърдзуърт, Шели, Кийтс, Браунинг и особено на Уитман20. Те се разделили в полунощ и той трябвало дълго да пътува до дома си с кола. По пътя се намирал дълбоко под впечатленията на идеите, образите и чувствата, събудени от прочетеното, и от разговорите и бил настроен тихо и смирено. Бил потопен в спокойна, почти пасивна радост.
към текста >>
П. Успенски21 в Tertium Оrganum описва преживяването на космическото
съзнание
от един негов приятел:
Непосредствено след това у него се родило чувство на възторг, огромна радост, след което дошло умствено просветление, което не може да се опише. В мозъка му проникнало като мълния едно Божествено сияние и завинаги осветило целия му живот. В себе си почувствал блаженство, досег с Небето. От този момент той ясно осъзнал, че всемирът не е мъртва материя, а е нещо живо и разумно, че човешката душа е безсмъртна; Вселената е така създадена, че във всички възможности на случайността всичко въздейства за благото на всекиго и на всички; че основният принцип във всемира е любовта; че щастието на всекиго от нас в края на краищата е абсолютно извън всяко съмнение. Той твърди, че в течение на няколко секунди, през време на които траело просветлението, видял и узнал повече, отколкото през целия си дотогавашен живот, и че узнал нещо такова, което никакво изследване не може да даде.”
П. Успенски21 в Tertium Оrganum описва преживяването на космическото
съзнание
от един негов приятел:
“Това беше в Мраморно море. Беше зима. Валеше дъжд. Високият бряг и скалите в далечината бяха във всички оттенъци на виолетовия цвят, морето беше с оловносребърен цвят. Параходът отиваше на север, като се клатеше слабо.
към текста >>
По едно време аз почувствах промяна в моето
съзнание
.
Високият бряг и скалите в далечината бяха във всички оттенъци на виолетовия цвят, морето беше с оловносребърен цвят. Параходът отиваше на север, като се клатеше слабо. Аз стоях на палубата и гледах вълните. Белите гребени на вълните отдалеч се приближаваха към нас. Вълната се издигаше, като че ли искаше да хвърли своя гребен върху парахода, и с рев се разсипваше под него.
По едно време аз почувствах промяна в моето
съзнание
.
Аз станах всичко. Вълните – това бях аз. Виолетовите планини – това бях аз. Те бяха едно с мен. Аз бях едно и с вятъра, който духаше.
към текста >>
4.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. ИСТИНАТА И СВОБОДАТА – ИДЕАЛ ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО
Днес индивидуалното
съзнание
е по-силно от
Космичното
, но, дълбоко погледнато, всъщност по-силно е това
съзнание
, на което принадлежи бъдещето.
Това са енергии, които образуват мощни течения. И такива народи вече воюват помежду си в Мисловния свят. Така се посява семето на бъдещите войни на физическото поле. Защото има един закон: това, което е горе, слиза долу. Всеки, който изпраща отрицателни мисли и чувства към друг народ, е отговорен за бъдещата война почти толкова, колкото и прекият й причинител.
Днес индивидуалното
съзнание
е по-силно от
Космичното
, но, дълбоко погледнато, всъщност по-силно е това
съзнание
, на което принадлежи бъдещето.
А бъдещето е на Космичното съзнание. То иде по законите на развитието. Това са новите сили, които се събуждат в човешката душа. Те ще претворят съвременния хаос. Днес сме на кръстопътя между старите и новите методи.
към текста >>
А бъдещето е на
Космичното
съзнание
.
И такива народи вече воюват помежду си в Мисловния свят. Така се посява семето на бъдещите войни на физическото поле. Защото има един закон: това, което е горе, слиза долу. Всеки, който изпраща отрицателни мисли и чувства към друг народ, е отговорен за бъдещата война почти толкова, колкото и прекият й причинител. Днес индивидуалното съзнание е по-силно от Космичното, но, дълбоко погледнато, всъщност по-силно е това съзнание, на което принадлежи бъдещето.
А бъдещето е на
Космичното
съзнание
.
То иде по законите на развитието. Това са новите сили, които се събуждат в човешката душа. Те ще претворят съвременния хаос. Днес сме на кръстопътя между старите и новите методи.
към текста >>
5.
НОВИТЕ УСЛОВИЯ
В
космичното
пространство има области, проникнати от по-гъста или по-рядка материя.
НОВИТЕ УСЛОВИЯ Когато Земята се движи в пространството, ние влизаме в досег с ония Същества, които го населяват, и това има отглас в нашия ум, сърце и душа. У ч и т е л я
В
космичното
пространство има области, проникнати от по-гъста или по-рядка материя.
Сега Слънчевата система напуска гъстите сфери на космичното пространство и влиза в по-рядка среда, в по-фина материя. Учителя казва: Сега започва възходящият път на Слънчевата система. Тя започва да се издига към по-редки сфери, в нови космични пространства, в които има по- възвишени духовни сили. Слънчевата система сега влиза в една нова зона на Духа.
към текста >>
Сега Слънчевата система напуска гъстите сфери на
космичното
пространство и влиза в по-рядка среда, в по-фина материя.
НОВИТЕ УСЛОВИЯ Когато Земята се движи в пространството, ние влизаме в досег с ония Същества, които го населяват, и това има отглас в нашия ум, сърце и душа. У ч и т е л я В космичното пространство има области, проникнати от по-гъста или по-рядка материя.
Сега Слънчевата система напуска гъстите сфери на
космичното
пространство и влиза в по-рядка среда, в по-фина материя.
Учителя казва: Сега започва възходящият път на Слънчевата система. Тя започва да се издига към по-редки сфери, в нови космични пространства, в които има по- възвишени духовни сили. Слънчевата система сега влиза в една нова зона на Духа. Онези хора, които са готови, ще възприемат тази вълна.
към текста >>
В
съзнанието
на хората проникват нови мисли, нови чувства, нови идеи.
Разумният свят, Разумните същества вече действат и започват да пречистват физическия свят, да създават по-добри условия, при които човек може да расте, да се развива и работи. Както лозето се пречиства, като се премахват развалените листа, сухите клони и паразитите, тъй и Невидимият свят е почнал вече да подготвя по-добри условия за онези, които искат да живеят според неговите закони. Където тези Разумни същества работят, това се отразява и върху външната природа. Климатът се смекчава и облагородява, плодовете се подобряват, болестите намаляват. Самото небе става по-ясно, чисто и лазурно.
В
съзнанието
на хората проникват нови мисли, нови чувства, нови идеи.
Един нов живот незабелязано прониква. Човек става по-отзивчив за Доброто. Започва да вижда нещата в една нова светлина, да ги разбира правилно. Човечеството се подготвя за една нова култура. Учителя описва тази епоха вдъхновено.
към текста >>
Когато говорим за Новата култура, не разбираме само известни външни форми на Живота, но разбираме едно ново
съзнание
, едно ново отношение към Великото Разумно начало.
Онова, което става с въглена, който се превръща в диамант, ще стане и с хората. Божественото е мекият елемент, който иде сега в света. Този елемент работи у славяните. Той ги подготвя да изявят Любовта, защото Любовта ще бъде подбудителната причина в Новата култура. Божественият Дух има да изяви нещо ново в света чрез славяните.
Когато говорим за Новата култура, не разбираме само известни външни форми на Живота, но разбираме едно ново
съзнание
, едно ново отношение към Великото Разумно начало.
Разбираме един нов принцип, който ръководи Живота – принципа на Любовта, който действа вече в човешките души. Той ще създаде новите форми и новите отношения. Учителя казва: Иде Любовта в света. Нейната Топлина и Светлина не са механически, но органически – всичко пречистват.
към текста >>
Постепенно хората ще влязат в съприкосновение с един свръхсъзнателен Живот, който обединява
подсъзнанието
,
съзнанието
и
самосъзнанието
.
Ние трябва да го реализираме чрез една идея, която може да се схване. Хората няма да възприемат новото отвън. Единствен Бог може да обърне хората, защото Той работи отвътре. Човечеството е минало през подсъзнателния и съзнателния Живот. Сега то развива самосъзнателния.
Постепенно хората ще влязат в съприкосновение с един свръхсъзнателен Живот, който обединява
подсъзнанието
,
съзнанието
и
самосъзнанието
.
Свръхсъзнанието ще даде направление на човешката еволюция.
към текста >>
Свръхсъзнанието
ще даде направление на човешката еволюция.
Хората няма да възприемат новото отвън. Единствен Бог може да обърне хората, защото Той работи отвътре. Човечеството е минало през подсъзнателния и съзнателния Живот. Сега то развива самосъзнателния. Постепенно хората ще влязат в съприкосновение с един свръхсъзнателен Живот, който обединява подсъзнанието, съзнанието и самосъзнанието.
Свръхсъзнанието
ще даде направление на човешката еволюция.
към текста >>
6.
ОБЩЕНИЕ С НЕВИДИМИЯ, РАЗУМНИЯ СВЯТ
Да направите съзнателно тази връзка, това значи пробуждане на вашето
съзнание
.
Само онзи може да се повдигне и да развие своите дарби и способности, който се е свързал с възвишения свят, с Всемирното Бяло Братство. Тази връзка може да превърне простия в учен, обикновения – в гениален. Възстановяването на тази връзка става доброволно, по Любов. Кога може да стане това? Когато човек искрено пожелае.
Да направите съзнателно тази връзка, това значи пробуждане на вашето
съзнание
.
Това значи възкресение. Когато всички хора направят връзка с Възвишения Разумен свят, т.е. когато съзнанията им се пробудят, това значи да се запали светът от всички страни. Всички лъжливи теории и учения ще паднат. Всички съмнения и заблуждения ще изчезнат и хората ще се освободят от черния дим и сажди – от влиянието на Черната ложа.
към текста >>
Като схваща своя космичен път и своето отношение към
космичното
човечество, човек посреща смело изпитанията на Земята, изучава всичко, черпи ценни познания и жив опит.
Ако не им предадат тези неща, те не могат да се повдигнат и да бъдат човеци на Новата култура. Следователно Синовете на Светлината идат да обновят цялото човечество. Небето е високо организиран свят на Напреднали същества, които живеят във вечността и които постоянно творят. Те са създали целия материален свят. Всички светове и слънца са училища, университети на Природата, където се учат съществата от целокупната Човешка раса, от която хората на Земята са само една малка част.
Като схваща своя космичен път и своето отношение към
космичното
човечество, човек посреща смело изпитанията на Земята, изучава всичко, черпи ценни познания и жив опит.
Да се свърже човек с едно Разумно същество, това значи да го посети една светла възвишена мисъл. Всички напреднали хора разговарят със Синовете на Светлината. Учителя казва: Ние вече влизаме в положението на Шестата раса – да имаме съзнателно общение с Ангелите и светиите. Ангелите и светиите са между хората.
към текста >>
7.
ПРОСВЕТЛЕНИЕ
Когато дойдат някои отрицателни състояния във вашето
съзнание
, не обръщайте внимание.
Когато сте раздвоени в себе си, пазете се. Пазете се от раздвоение в ума и сърцето. Понякога самотата е потребна за смяна. За да си почине човек, в известни минути трябва да е сам. През целия живот няма да е в самота.
Когато дойдат някои отрицателни състояния във вашето
съзнание
, не обръщайте внимание.
Те са извън човека. Те са преходни и минават. – Как да усиля волята си? – Научете се да дишате дълбоко. Страданията служат също за усилване на волята.
към текста >>
Ако искате винаги да стоите в най-високата точка на
съзнанието
си, това значи, че искате слънцето да стои винаги в зенита.
Те са преходни и минават. – Как да усиля волята си? – Научете се да дишате дълбоко. Страданията служат също за усилване на волята. Хубаво е да издържаме неприятностите, като мислим, че ще ни принесат полза, макар и да не знаем каква.
Ако искате винаги да стоите в най-високата точка на
съзнанието
си, това значи, че искате слънцето да стои винаги в зенита.
Слънцето ще залезе, но после пак ще изгрее. – Как да преодолявам неразположението на Духа? – Когато сте неразположени духом, дишайте дълбоко и концентрирайте ума си върху дишането. Освен това, молете се, повдигайте ума си към Невидимия свят. – Какво значи минаване през тъмната зона при влизане в Невидимия свят?
към текста >>
– Как да наглася живота си в съгласие с
космичното
съзнание
?
Понеже човек не знае, кога ще я премине, трябва да е всякога готов. Той се подготвя, като работи за проявата на Любовта в себе си. – Кой трябва да бъде главният ми стремеж? – Да работите за постигане на новите идеи. Подредете ги в такива форми, които могат да бъдат възприети от другите.
– Как да наглася живота си в съгласие с
космичното
съзнание
?
- Най-първо е необходима чистота в мисълта. Човек трябва да изучава законите на своята мисъл, на своите чувства и на своите постъпки. Чистият живот е необходим за мистика. Не допущайте в себе си никакви отрицателни мисли; Те ще дойдат, но вие не бива да ги възприемате. Например, в една стая има запалени въглища.
към текста >>
8.
ОСНОВАТА НА НЕЩАТА
– Работете да преминете от своето
самосъзнание
в
свръхсъзнанието
, в
космичното
съзнание
.
Като приемаш Божията Любов, ти ще научиш какво нещо е Любовта. Като я предадеш, ще научиш какво нещо е Божията Мъдрост. А като я приложиш, ще научиш какво нещо е Божията Истина. – Как да добия Божествената Любов? Как да я приема от Бога?
– Работете да преминете от своето
самосъзнание
в
свръхсъзнанието
, в
космичното
съзнание
.
Вие сте минали от подсъзнанието в съзнанието и се влезли в самосъзнанието. В самосъзнанието страданията се увеличават. Страданието е признак, че самосъзнанието се развива, а пък освобождението от страданието показва преминаване в свръхсъзнанието. Това е вливане в Божествения свят. Ето де е погрешката: Ако вземете чаша студена вода и я изпиете изведнъж, ще имате един резултат, а ако я пиете на глътки и това ви вземе петнадесет минути или половин час, ще имате съвсем друг резултат.
към текста >>
Вие сте минали от
подсъзнанието
в
съзнанието
и се влезли в
самосъзнанието
.
Като я предадеш, ще научиш какво нещо е Божията Мъдрост. А като я приложиш, ще научиш какво нещо е Божията Истина. – Как да добия Божествената Любов? Как да я приема от Бога? – Работете да преминете от своето самосъзнание в свръхсъзнанието, в космичното съзнание.
Вие сте минали от
подсъзнанието
в
съзнанието
и се влезли в
самосъзнанието
.
В самосъзнанието страданията се увеличават. Страданието е признак, че самосъзнанието се развива, а пък освобождението от страданието показва преминаване в свръхсъзнанието. Това е вливане в Божествения свят. Ето де е погрешката: Ако вземете чаша студена вода и я изпиете изведнъж, ще имате един резултат, а ако я пиете на глътки и това ви вземе петнадесет минути или половин час, ще имате съвсем друг резултат. Всички погрешки стават от бързането в света.
към текста >>
В
самосъзнанието
страданията се увеличават.
А като я приложиш, ще научиш какво нещо е Божията Истина. – Как да добия Божествената Любов? Как да я приема от Бога? – Работете да преминете от своето самосъзнание в свръхсъзнанието, в космичното съзнание. Вие сте минали от подсъзнанието в съзнанието и се влезли в самосъзнанието.
В
самосъзнанието
страданията се увеличават.
Страданието е признак, че самосъзнанието се развива, а пък освобождението от страданието показва преминаване в свръхсъзнанието. Това е вливане в Божествения свят. Ето де е погрешката: Ако вземете чаша студена вода и я изпиете изведнъж, ще имате един резултат, а ако я пиете на глътки и това ви вземе петнадесет минути или половин час, ще имате съвсем друг резултат. Всички погрешки стават от бързането в света. – Как да развием свръхсъзнанието и да проявим Любовта?
към текста >>
Страданието е признак, че
самосъзнанието
се развива, а пък освобождението от страданието показва преминаване в
свръхсъзнанието
.
– Как да добия Божествената Любов? Как да я приема от Бога? – Работете да преминете от своето самосъзнание в свръхсъзнанието, в космичното съзнание. Вие сте минали от подсъзнанието в съзнанието и се влезли в самосъзнанието. В самосъзнанието страданията се увеличават.
Страданието е признак, че
самосъзнанието
се развива, а пък освобождението от страданието показва преминаване в
свръхсъзнанието
.
Това е вливане в Божествения свят. Ето де е погрешката: Ако вземете чаша студена вода и я изпиете изведнъж, ще имате един резултат, а ако я пиете на глътки и това ви вземе петнадесет минути или половин час, ще имате съвсем друг резултат. Всички погрешки стават от бързането в света. – Как да развием свръхсъзнанието и да проявим Любовта? – За да развие човек свръхсъзнанието или космичното съзнание, а заедно с това и Божествената Любов, трябва да прекарва в молитва, размишление и концентрация.
към текста >>
– Как да развием
свръхсъзнанието
и да проявим Любовта?
В самосъзнанието страданията се увеличават. Страданието е признак, че самосъзнанието се развива, а пък освобождението от страданието показва преминаване в свръхсъзнанието. Това е вливане в Божествения свят. Ето де е погрешката: Ако вземете чаша студена вода и я изпиете изведнъж, ще имате един резултат, а ако я пиете на глътки и това ви вземе петнадесет минути или половин час, ще имате съвсем друг резултат. Всички погрешки стават от бързането в света.
– Как да развием
свръхсъзнанието
и да проявим Любовта?
– За да развие човек свръхсъзнанието или космичното съзнание, а заедно с това и Божествената Любов, трябва да прекарва в молитва, размишление и концентрация. Според сегашната наука и теория храносмилането взема два-три-четири часа. Значи след като е ял гладният човек, потребни са четири часа, за да дойде сила в него. Това е според теорията. А практически, колкото и да е отпаднал, 15 минути или половин час след яденето човек е готов за работа.
към текста >>
– За да развие човек
свръхсъзнанието
или
космичното
съзнание
, а заедно с това и Божествената Любов, трябва да прекарва в молитва, размишление и концентрация.
Страданието е признак, че самосъзнанието се развива, а пък освобождението от страданието показва преминаване в свръхсъзнанието. Това е вливане в Божествения свят. Ето де е погрешката: Ако вземете чаша студена вода и я изпиете изведнъж, ще имате един резултат, а ако я пиете на глътки и това ви вземе петнадесет минути или половин час, ще имате съвсем друг резултат. Всички погрешки стават от бързането в света. – Как да развием свръхсъзнанието и да проявим Любовта?
– За да развие човек
свръхсъзнанието
или
космичното
съзнание
, а заедно с това и Божествената Любов, трябва да прекарва в молитва, размишление и концентрация.
Според сегашната наука и теория храносмилането взема два-три-четири часа. Значи след като е ял гладният човек, потребни са четири часа, за да дойде сила в него. Това е според теорията. А практически, колкото и да е отпаднал, 15 минути или половин час след яденето човек е готов за работа. Значи, храната като се дъвче, една част от нея се приема чрез езика – жизнената сила – а по- грубата част в стомаха.
към текста >>
Значи, когато една мисъл се обмисли хубаво или се дъвче дълго време, приемаме чрез нашето
свръхсъзнание
много Божествени идеи и духовни сили; приемаме също така силата да изпълним Божията Воля.
Значи след като е ял гладният човек, потребни са четири часа, за да дойде сила в него. Това е според теорията. А практически, колкото и да е отпаднал, 15 минути или половин час след яденето човек е готов за работа. Значи, храната като се дъвче, една част от нея се приема чрез езика – жизнената сила – а по- грубата част в стомаха. Размишлението върху една мисъл – това е дъвчене.
Значи, когато една мисъл се обмисли хубаво или се дъвче дълго време, приемаме чрез нашето
свръхсъзнание
много Божествени идеи и духовни сили; приемаме също така силата да изпълним Божията Воля.
Мислим ли материалистически, тогава по-мъчно иде просветлението. Когато „храната“ се приема, без да се дъвче, тогава човек не е в състояние да разбере Любовта, нито каквито и да са други въпроси. Човешкият интелект не може да възприема така лесно Божията Любов. Де се мъти водата? Нали по краищата, в плитките места, а там, в дълбочините, тя е чиста.
към текста >>
При медитация вашето
съзнание
временно се раздвоява, тогава то отслабва.
В тази песен вие имате „фа“ към края. То значи, че в тази форма трябва да се тури известно съдържание. Вие по музикален начин търсите своя собствен път. Трябва да се пазите, защото възприемате много впечатления едновременно в ума си и по някой път много се трудите, докато ги разберете. Апостол Павел казва в Посланието си към Римляните, че има едно чувство, което го притеснява и за което се молил три пъти да се отдалечи от него.
При медитация вашето
съзнание
временно се раздвоява, тогава то отслабва.
Наблюдавайте при кои условия се явява у вас това състояние, изпитвайте се. Щом дойде раздвоението, кажете: Бог е Любов! Ако не престане това състояние, кажете: Бог е Мъдрост!
към текста >>
9.
НОВО НЕБЕ И НОВА ЗЕМЯ
В
съзнанието
си човечеството е минало и минава през една тъмна епоха – нощ, която индусите наричат Кали- Юга.
Слънцето се подаде зад облаците и грейна приветливо. Като се разположихме на поляната край езерото, Учителят почна да говори за новото небе и новата земя. Съвременните хора говорят за културата на двадесетия век, че тя е стигнала връхната точка на своето развитие. Същевременно говорят, че тая култура вече залязва. Следователно, вие живеете на границата между две култури – една, която залязва, и друга, която изгрява, която сега почва да се развива.
В
съзнанието
си човечеството е минало и минава през една тъмна епоха – нощ, която индусите наричат Кали- Юга.
Дълъг е периодът на тъмната нощ, но вече сме в неговия край. Намираме се на демаркационната линия между две епохи – между епохата на Кали-Юга и новата епоха, в която встъпваме. Иде вече постепенно подобрение в човешките мисли, чувства и постъпки, в човешките организации. Всички хора ще бъдат подложени на Божествения огън, за да се пречистят и подготвят за новата епоха. Човек ще се повдигне на по-високо стъпало от това, в което се намира днес.
към текста >>
От
космичното
пространство иде една велика вълна.
Човек ще се повдигне на по-високо стъпало от това, в което се намира днес. Само така той ще влезе в новия живот. Това се нарича ново раждане. Няма да мине дълго време и този огън ще дойде. Той ще преобрази света и ще донесе новия морал.
От
космичното
пространство иде една велика вълна.
Тя иде с голяма бързина и ще залее целия свят. Всички, които се противят, ще бъдат отнесени от нея на друго място. Нова фаза настава във физическия свят. Макар всички да се притежават еднаква степен на развитие, новата вълна няма да остави никога незасегнат. Не само на Земята, но и в целия космос става едно преобразувание.
към текста >>
Но докато дойде то, хората ще минат през огън, през бури, през големи страдания, които ще пробудят
съзнанието
им.
В този огън всички отрицателни мисли, чувства и действия ще изгорят. Той няма да засегне добрите хора, ще засегне лошите, понеже техните трептения не са в хармония със силните трептения на тази вълна. Идеята на братството иде. Земята ще стане място на благословение. Това ще бъде скоро.
Но докато дойде то, хората ще минат през огън, през бури, през големи страдания, които ще пробудят
съзнанието
им.
Светът ще се пречисти чрез огън и денят Господен ще дойде. Денят Господен е ден на новата епоха. Мислите ли, че Бог ще ви говори веднага с нежен глас? Най-първо ще дойде бурята, огънят. И след като се пречисти всичко, едвам тогава Бог ще проговори на хората с тих, нежен глас.
към текста >>
Казано е: „Блажени, които имат първото възкресение.“ Това се отнася за пробудените души, които ще оживеят, ще станат, ще добият ново
съзнание
.
Това е второ пришествие. Христос иде сега с тях, за да тури ред и да се изпълнят думите: „Даде ми се всяка власт на небето и Земята“, „Аз ще бъда с вас до скончанието на века.“ „Скончанието на века“ – това е старият порядък на нещата, който се сменява с нов – ново небе и нова земя. Иде порядък, в който ще царува Любовта в света. Идването на Христа преди две хиляди години беше предисловие. Христос преди две хиляди години подготви пътя, за да дойде новият порядък.
Казано е: „Блажени, които имат първото възкресение.“ Това се отнася за пробудените души, които ще оживеят, ще станат, ще добият ново
съзнание
.
Възкресението е излизането на бубите от пашкула и превръщането им в пеперуда. Сега ние се намираме в бурното море и пътуваме с Божествения параход към спасителния бряг. Ще запитате: „Колко време има още до излизането на брега? “ От парахода постоянно мерят дълбочината. Тя постепенно намалява.
към текста >>
10.
ВЪВЕДЕНИЕ
Говорим ли за този стремеж към
космичното
на праотците ни, дълбоко свързан с живителните сили на една космогония, неподатлива на спекулации; за генетичните им връзки с откровението на Духа, ние не можем да не направим една уговорка, даже едно сравнение, защото и в древността митовете са имали различни нива, носили са различни нравствени стойности, оставали са различни следи и е редно да ги разграничим или най-малко да не допуснем грешки на аналогията.
Да си припомним и за орфизма, онова учение на древните траки, което ни връща две хилядолетия преди Новата ера, духовно свързано с тангризма, отличаващо се с нравствения си монизъм, с вярата в космичната мъдрост и безсмъртието на човека в свободния преход земя-небе. Орфей, този представител на светлите гении на човечеството, мъдрец, посветен в мистериите на Египет, владеещ висшето знание и магическите закони на музиката, създал мистичния център на една нова култура, върху която е стъпила класическа древна Гърция. Ако разлистим всички енциклопедии, ще срещнем навсякъде прецизираната версия на орфизма. Новите тълкувания на старите митове казват, че тракийският Орфей нито е бил син на Аполон или брат на Омир, нито му е било нужно да слиза в ада и да става съпруг на Евридика. Самите древни гърци са смятали Тракия за страна на светлината като отечество на музите, където се е намирало и светилището на Орфей, преподавало се е свещеното изкуство, разкривани са великите закони на живота и природата, както и древната орфическа проповед за преражданията и безсмъртието, със стремежа към безкрайното и съвършеното.
Говорим ли за този стремеж към
космичното
на праотците ни, дълбоко свързан с живителните сили на една космогония, неподатлива на спекулации; за генетичните им връзки с откровението на Духа, ние не можем да не направим една уговорка, даже едно сравнение, защото и в древността митовете са имали различни нива, носили са различни нравствени стойности, оставали са различни следи и е редно да ги разграничим или най-малко да не допуснем грешки на аналогията.
Ако за миг приемем, че боговете на нашите праотци са били като олимпийските, то ние през вековете и до днес щяхме да си посипваме главите с пепел и да се извиняваме пред света, че нашите богове са носили толкова човешки слабости, ама са били безсмъртни. А такъв главен бог като Зевс с порочните си деяния предците ни не само не биха го приели, но не биха допуснали и сянката му да се мерне по пътя им. И все пак митичните видения подсказват, че орфическата лира притежава по-голяма власт от тази на Зевс Гръмовержеца... Отминават вековете, но прахът на забравата не покрива следите на Орфическите тайнства. Легендите на траките не са като тези на гръцката митология.
към текста >>
Реализацията на християнството, това е богомилското учение, а неговото разпространение е процес, чиято цел се тълкува като подготовка на човешкото
съзнание
за идващата нова култура на Шестата раса, расата на светещите, на децата на Светлината.
Отминават вековете, но прахът на забравата не покрива следите на Орфическите тайнства. Легендите на траките не са като тези на гръцката митология. Нашият поглед е отправен към поведението, нравствените следи и духовните рефлекси на траките, наследили орфическото знание, като далечно предчувствие за учението на Христос. Траките са били миролюбци, вярвали са в преражданията, познавали са билките, с които са лекували; влияели са на природните стихии, въздействали са с музиката. Всички тия духовни прояви не рефлектират ли към едно друго време времето на X век векът, в който се оформи богомилската традиция, за да утвърди възгледите на началното християнство?
Реализацията на християнството, това е богомилското учение, а неговото разпространение е процес, чиято цел се тълкува като подготовка на човешкото
съзнание
за идващата нова култура на Шестата раса, расата на светещите, на децата на Светлината.
Изживеният опит показва, че всяка организация, оформила се в името на една възвишена идея, стига до познатия човешки порядък зараждане, развитие, кулминация, упадък, без възможността постоянно да я отстоява, а в практиката си дори се изправя често срещу нея. Така се получи и с Христовата идея при опита да се защити от организацията на християнските църкви. Отдалечаването на църквата от същността на християнския дух, това, че средновековната църковна култура канонизира кръста на най-страшните мъчения Христовите, като знак за учението на Любовта и милостта; създаването на йерархична пирамида, съперничеща на военната; това, че църквата се раздели на различни вери и въвлече християнския свят в жестоки взаимни борби показва, че тя продължава да стои пред Разпятието далеч от Възкресението... При такава историческа обстановка, сред един народ, който по естество е духовен, но по дух и убеждение антиклерикал, се поражда и най-антиклерикалното учение Богомилското. Близко до душевните дълбини на българския народ, сякаш родени от него и за самия него, то скоро разкрива надмощието си над европейското схоластично мислене. Хиляда години по-късно, същите духовни рефлекси откриваме в Българското Възраждане.
към текста >>
11.
Основи на Паневритмията
Това има отражение върху земния живот - в проявените форми и процеси, които срещаме около нас, например в спираловидното движение на стебления връх при неговия растеж нагоре - „нутационно движение“ - виждаме отражение на спиралния път, който прави Земята из
космичното
пространство.
Земята се движи около Слънцето с бързина 29 км в секунда. Слънчевата система като цяло се движи към известни съзвездия. Земята и другите планети, Слънцето и всички други небесни тела се движат по законите на Паневритмията. Земята има повече от 10 вида движения. Ако си ги представим съчетани в едно, ще видим каква красива форма на движение се получава.
Това има отражение върху земния живот - в проявените форми и процеси, които срещаме около нас, например в спираловидното движение на стебления връх при неговия растеж нагоре - „нутационно движение“ - виждаме отражение на спиралния път, който прави Земята из
космичното
пространство.
Има хармония и ритъм в цялото Битие. Целият Космос е проникнат от музика и движение, съчетани в едно цяло. Това е именно Паневритмията. При движението на небесните тела от тях излиза тъй наречената хармония на сферите - една музика, която пълни космичното пространство. И движението на светлината е Паневритмия.
към текста >>
При движението на небесните тела от тях излиза тъй наречената хармония на сферите - една музика, която пълни
космичното
пространство.
Ако си ги представим съчетани в едно, ще видим каква красива форма на движение се получава. Това има отражение върху земния живот - в проявените форми и процеси, които срещаме около нас, например в спираловидното движение на стебления връх при неговия растеж нагоре - „нутационно движение“ - виждаме отражение на спиралния път, който прави Земята из космичното пространство. Има хармония и ритъм в цялото Битие. Целият Космос е проникнат от музика и движение, съчетани в едно цяло. Това е именно Паневритмията.
При движението на небесните тела от тях излиза тъй наречената хармония на сферите - една музика, която пълни
космичното
пространство.
И движението на светлината е Паневритмия. В нея има движение, ритъм и музика. Даже доказано е от физиката, че светлината, която излиза от Слънцето, пулсира, т.е. в нея има една ритмичност, каквато има и в човешкото сърце. Както сърцето периодически изпраща кръв по цялото тяло, тъй и светлината излиза от Слънцето периодически в по-голямо или по-малко количество.
към текста >>
В Паневритмията всяка линия на движение строго съответства на известни сили на човешкия организъм и на човешкото
съзнание
и ги събужда към дейност, към активност.
А психични движения са тия, които са свързани с определена мисъл. В Паневритмията няма излишни движения, т.е. движения без смисъл и без положително действие. Нейните движения са най-икономични. Те са най-целесъобразните движения, с които се постига най-голям резултат.
В Паневритмията всяка линия на движение строго съответства на известни сили на човешкия организъм и на човешкото
съзнание
и ги събужда към дейност, към активност.
По този начин Паневритмията се явява като стимулатор за извикване към живот на физическите и духовните сили на човека. Ето защо можем да кажем, че Паневритмията е наука, която регулира физическите, духовните и умствените процеси в човека. Можем да я наречем наука на хармоничните движения във връзка с човешките мисли и чувства. При Паневритмията човек трябва да мисли, да чувства и да се движи едновременно! Ако движенията не се свържат с човешките мисли и чувства, ако тия последните не присъстват и не участват, тогава тия движения ще бъдат механични и няма да имат онова мощно обновително и освежително действие върху тялото, ума, сърцето, душата и духа на човека!
към текста >>
Курсовете са необходими, защото, за да има Паневритмията мощно действие, тя трябва да се прави с будно
съзнание
, като съзнателна дейност, при която участващите живо съзнават и чувстват идеите, вложени във всяко движение, и силите, които се събуждат чрез този или онзи вид движение.
Днешните гимнастични упражнения и хореографията все са един тласък, път, подготовка за Паневритмията. Разбира се, Паневритмията не може да се изучава само чрез четене на литература по въпроса. За нейното проучване трябват школи, ред лекции и курсове. В тези курсове, които трябва да се открият във всички градове и села, тя ще трябва да се обоснове научно, ще трябва да се изучат нейните основни принципи и закони, и същевременно да се проучи тя и практически. Отварянето на тези курсове в училището и обществото днес е една необходимост, за да се влеят нови свежи струи в днешната култура.
Курсовете са необходими, защото, за да има Паневритмията мощно действие, тя трябва да се прави с будно
съзнание
, като съзнателна дейност, при която участващите живо съзнават и чувстват идеите, вложени във всяко движение, и силите, които се събуждат чрез този или онзи вид движение.
Изпълнението на Паневритмията трябва да буди свещено чувство у участващите: съзнанието трябва да е напълно съсредоточено, за да може живият кръг на Паневритмията да действа като радиоприемател и предавател на велики Космични сили. Чрез тия движения под ритъма на музиката участващите влизат в контакт със свещените, кристално чисти и мощни извори на Природата и творят и градят великото бъдеще, което иде! Текстът на песните, който прилагаме в настоящото издание, е най-елементарният и най-леснодостъпният образец. Тия движения имат и по-дълбок словесен израз, който ще се даде в бъдеще. В тая епоха има сили залязващи и изгряващи.
към текста >>
Изпълнението на Паневритмията трябва да буди свещено чувство у участващите:
съзнанието
трябва да е напълно съсредоточено, за да може живият кръг на Паневритмията да действа като радиоприемател и предавател на велики Космични сили.
Разбира се, Паневритмията не може да се изучава само чрез четене на литература по въпроса. За нейното проучване трябват школи, ред лекции и курсове. В тези курсове, които трябва да се открият във всички градове и села, тя ще трябва да се обоснове научно, ще трябва да се изучат нейните основни принципи и закони, и същевременно да се проучи тя и практически. Отварянето на тези курсове в училището и обществото днес е една необходимост, за да се влеят нови свежи струи в днешната култура. Курсовете са необходими, защото, за да има Паневритмията мощно действие, тя трябва да се прави с будно съзнание, като съзнателна дейност, при която участващите живо съзнават и чувстват идеите, вложени във всяко движение, и силите, които се събуждат чрез този или онзи вид движение.
Изпълнението на Паневритмията трябва да буди свещено чувство у участващите:
съзнанието
трябва да е напълно съсредоточено, за да може живият кръг на Паневритмията да действа като радиоприемател и предавател на велики Космични сили.
Чрез тия движения под ритъма на музиката участващите влизат в контакт със свещените, кристално чисти и мощни извори на Природата и творят и градят великото бъдеще, което иде! Текстът на песните, който прилагаме в настоящото издание, е най-елементарният и най-леснодостъпният образец. Тия движения имат и по-дълбок словесен израз, който ще се даде в бъдеще. В тая епоха има сили залязващи и изгряващи. Изгряващите сили приличат на новородения, който сега е слаб, безсилен, но нему принадлежи бъдещето.
към текста >>
Тая идея изгрява в
съзнанието
на човечеството в днешната епоха.
5. Братство. Иде култура на братство на всички народи. Те ще се считат като членове на едно голямо семейство. По-силните народи ще помагат на по-слабите. Всички народи са органи на един космичен организъм и както всеки орган си има свое място, свое предназначение, своя мисия, тъй и всеки народ.
Тая идея изгрява в
съзнанието
на човечеството в днешната епоха.
6. Свобода. Свободата е премахване на всички прегради, ограничения и препятствия, които спъват Божественото естество на човека да се изяви в света с всичката си красота, блясък и размах. Свободата - това е разкриване на великите съкровища, които крие човешката душа в себе си. При свободата тя поема ръководството. Свободата - това е рухване на всички окови, тесни схващания, заблуждения и влизане в необятните простори и възможности, които крие човешкият дух в себе си.
към текста >>
Човешкото
съзнание
в своето развитие се превръща в любов.
Свободата - това е разкриване на великите съкровища, които крие човешката душа в себе си. При свободата тя поема ръководството. Свободата - това е рухване на всички окови, тесни схващания, заблуждения и влизане в необятните простори и възможности, които крие човешкият дух в себе си. Свободата - това е отваряне на красиви перспективи за възход и постижения. 7. Космична Любов.
Човешкото
съзнание
в своето развитие се превръща в любов.
Космичната Любов обхваща всички гореспоменати сили; тя ги носи в себе си. Те са неин израз. Космичната Любов днес се ражда в човешкото съзнание като ново прозрение за същината на живота. Тя е излизане от смъртта и влизане в живота; излизане от живота на сенките и влизане в живота на една велика реалност - идване до изворите на самия живот. Тя е това, което примирява всички противоречия, което побеждава всички препятствия.
към текста >>
Космичната Любов днес се ражда в човешкото
съзнание
като ново прозрение за същината на живота.
Свободата - това е отваряне на красиви перспективи за възход и постижения. 7. Космична Любов. Човешкото съзнание в своето развитие се превръща в любов. Космичната Любов обхваща всички гореспоменати сили; тя ги носи в себе си. Те са неин израз.
Космичната Любов днес се ражда в човешкото
съзнание
като ново прозрение за същината на живота.
Тя е излизане от смъртта и влизане в живота; излизане от живота на сенките и влизане в живота на една велика реалност - идване до изворите на самия живот. Тя е това, което примирява всички противоречия, което побеждава всички препятствия. Тя е възкресение. Само онзи, който има чистота на тялото, ума и сърцето, ще разбере какво нещо е човешкото щастие, какво нещо е Космична Любов. Когато човек влезе в царството на чистотата, през сърцето му протичат кристалните животворни струи на Космичната Любов!
към текста >>
12.
Паневритмия 1938
Ако хората останатъ съ старото
съзнание
, съ старото разбиране на живота, тогава нищо нѣма да се постигне.
(trois fois) ПРИБАВКА — SUPPLÉМЕNT. ПЕНТАГРАМЪ.— PENTAGRAMME. ПРИНЦИПИ НА ПАНЕВРИТМИЯТА Паневритмията е хармоничното творческо изявление на Божественото Начало въ вселената. ПАНЕВРИТМИЯТА ВНАСЯ ЖИВОТЪ СИЛА, РАДОСТЬ И КРАСОТА ВЪ ЧОВѢШКАТА ДУША. Днесъ на всѣкѫде се говори за обнова, за нови пѫтища и пр.. Обаче не е достатъчно измѣнението само на механичната страна, на външната форма на нѣщата.
Ако хората останатъ съ старото
съзнание
, съ старото разбиране на живота, тогава нищо нѣма да се постигне.
Трѣбва единъ новъ мирогледъ, ново разбиране на живота, ново отношение къмъ задачитѣ на живота. Трѣбва да се изучатъ законитѣ за повдигане на народитѣ и за тѣхното израждане. Колко много народи и раси въ миналото сѫ се издигали до завидна висота и следъ това сѫ слизали отъ сцената на живота. Всички тѣ сѫ били кристализирани въ форми, неспособни за по-нататъшно развитие — отклонени отъ великитѣ закони на живота. Разбира се, за повдигането на единъ народъ или раса е нужно подобрение на хигиеничнитѣ условия на живота, подобрение на икономичното положение на маситѣ и пр.. Днесъ се разглежда въпросътъ за бѫдещето на расата или културата и отъ гледището на законитѣ на човѣшката наследственость и се търсятъ нови пѫтища — пѫтищата на евгениката — за подобрението на расата и културата.
към текста >>
Днесъ по много признаци се вижда, че едно ново
съзнание
се ражда въ човѣчеството.
Всичко това ново, което сега се влива въ живота, всички тия нови идеи, които сега идатъ въ свѣта, иматъ сила въ себе си да повдигнатъ културата на по-висока степень, да развиятъ ценнитѣ заложби, криещи се въ човѣшката душа и чакащи отъ вѣкове своето развитие. Днешната култура е преходна между две култури. Винаги завоятъ между две култури се отличава съ хаосъ, съ едно разбъркване, съ голѣми противоречия. Това е признакъ, че се намираме на границата между старото залѣзваще и новото изгрѣваще. Забелязано е, че винаги въ зазоряването на всѣка нова култура стоятъ велики духовни идеи.
Днесъ по много признаци се вижда, че едно ново
съзнание
се ражда въ човѣчеството.
Въ сѫщность самото развитие е въпросъ за разширение на съзнанието. Напримѣръ, ако проследимъ природнитѣ царства, ще видимъ, че колкото отиваме къмъ погорнитѣ царства, постепенно съзнанието се разширява. Всѣка култура се отличава съ това, че носи нѣщо ново на човѣчеството. Тя е едно ново откровение на човѣшкия духъ. Кое е тогазъ новото, което носи новата култура, която иде?
към текста >>
Въ сѫщность самото развитие е въпросъ за разширение на
съзнанието
.
Днешната култура е преходна между две култури. Винаги завоятъ между две култури се отличава съ хаосъ, съ едно разбъркване, съ голѣми противоречия. Това е признакъ, че се намираме на границата между старото залѣзваще и новото изгрѣваще. Забелязано е, че винаги въ зазоряването на всѣка нова култура стоятъ велики духовни идеи. Днесъ по много признаци се вижда, че едно ново съзнание се ражда въ човѣчеството.
Въ сѫщность самото развитие е въпросъ за разширение на
съзнанието
.
Напримѣръ, ако проследимъ природнитѣ царства, ще видимъ, че колкото отиваме къмъ погорнитѣ царства, постепенно съзнанието се разширява. Всѣка култура се отличава съ това, че носи нѣщо ново на човѣчеството. Тя е едно ново откровение на човѣшкия духъ. Кое е тогазъ новото, което носи новата култура, която иде? Има известни признаци, по които може да се долови това, както по първитѣ пролѣтни цвѣтя може да се сѫди за бѫдната пролѣть.
към текста >>
Напримѣръ, ако проследимъ природнитѣ царства, ще видимъ, че колкото отиваме къмъ погорнитѣ царства, постепенно
съзнанието
се разширява.
Винаги завоятъ между две култури се отличава съ хаосъ, съ едно разбъркване, съ голѣми противоречия. Това е признакъ, че се намираме на границата между старото залѣзваще и новото изгрѣваще. Забелязано е, че винаги въ зазоряването на всѣка нова култура стоятъ велики духовни идеи. Днесъ по много признаци се вижда, че едно ново съзнание се ражда въ човѣчеството. Въ сѫщность самото развитие е въпросъ за разширение на съзнанието.
Напримѣръ, ако проследимъ природнитѣ царства, ще видимъ, че колкото отиваме къмъ погорнитѣ царства, постепенно
съзнанието
се разширява.
Всѣка култура се отличава съ това, че носи нѣщо ново на човѣчеството. Тя е едно ново откровение на човѣшкия духъ. Кое е тогазъ новото, което носи новата култура, която иде? Има известни признаци, по които може да се долови това, както по първитѣ пролѣтни цвѣтя може да се сѫди за бѫдната пролѣть. Новото, което иде, е пробуждането на космичното съзнание, при което личниятъ животъ ще бѫде надрастнатъ и човѣкъ ще влѣзе въ безграничния животъ на цѣлото, навсеобщото.
към текста >>
Новото, което иде, е пробуждането на
космичното
съзнание
, при което личниятъ животъ ще бѫде надрастнатъ и човѣкъ ще влѣзе въ безграничния животъ на цѣлото, навсеобщото.
Напримѣръ, ако проследимъ природнитѣ царства, ще видимъ, че колкото отиваме къмъ погорнитѣ царства, постепенно съзнанието се разширява. Всѣка култура се отличава съ това, че носи нѣщо ново на човѣчеството. Тя е едно ново откровение на човѣшкия духъ. Кое е тогазъ новото, което носи новата култура, която иде? Има известни признаци, по които може да се долови това, както по първитѣ пролѣтни цвѣтя може да се сѫди за бѫдната пролѣть.
Новото, което иде, е пробуждането на
космичното
съзнание
, при което личниятъ животъ ще бѫде надрастнатъ и човѣкъ ще влѣзе въ безграничния животъ на цѣлото, навсеобщото.
Затуй, по сѫществуващитѣ днесъ признаци можемъ да сѫдимъ, че новото, което иде, е духътъ на братството, на единението. Новитѣ идеи, които идатъ сега като мощна вълна да се влѣятъ въ културата, да я претворятъ, се проявяватъ въ всички области на живота. На всѫде можемъ да видимъ днесъ следи отъ животворното имъ действие. Обаче тѣ трѣбва да намѣрятъ и съответна форма, чрезъ която да се изразятъ, т. е. тѣ трѣбва да намѣрятъ и единъ външенъ изразъ, чрезъ който да действуватъ върху по-дълбокитѣ сили на човѣшкото естество.
към текста >>
Когато стѫпваме ту съ лѣвия, ту съ дѣсния кракъ съ участието на
съзнанието
, става смѣна на теченията, на положителнитѣ и отрицателни течения, на творческитѣ и съграждащи течения.
Ето защо, при паневритмичнитѣ упражнения е отъ значение, коя страна взема участие въ движенията. Движенията на дѣснитѣ крайници или самото обръщане на дѣсно изразява свързване на човѣка съ творческитѣ сили на природата, а движението на лѣвитѣ крайници или обръщане на лѣво — съ съграждащитѣ сили. Ето защо, паневритмията започва винаги съ дѣсния кракъ. Защото творческитѣ сили дѣйствуватъ първи. Тѣ творятъ, създаватъ ония елементи, върху които работятъ съграждащитѣ сили.
Когато стѫпваме ту съ лѣвия, ту съ дѣсния кракъ съ участието на
съзнанието
, става смѣна на теченията, на положителнитѣ и отрицателни течения, на творческитѣ и съграждащи течения.
Първиятъ основенъ принципъ на паневритмията е: Самиятъ ритъмъ при тия упражнения, независимо отъ всичко друго, внася известна обнова въ организма. Всичко въ природата почива на закона на ритъма. Ритъмътъ е петиятъ принципъ на окултната наука. Има връзка, съответствие между сърдечния ритъмъ и ритъма на слънчевитѣ лѫчи. Слънчевитѣ енергии излизатъ отъ слънцето ритмично, т. е.
към текста >>
При будно
съзнание
, когато рѫката е насочена нагоре, човѣкъ се свързва съ слънчевитѣ сили, а когато тя е насочена надолу — съ земнитѣ сили.
Значи движенията при паневритмията не сѫ произволни, но сѫ взети отъ ритъма, който лежи въ основата на космичния животъ. Когато човѣкъ прави тия упражнения, той се хармонизира съ цѣлото битие и затова получава нѣщо ценно отъ него. Ето защо, при паневритмичнитѣ упражнения чувствувашъ, че ти, живиятъ центъръ, простирашъ хиляди нишки, хиляди антени въ океана отъ сили, въ който си потопенъ, и получавашъ нѣщо животворно и чисто. Чрезъ нѣкои упражнения ние приемаме запаси отъ земния магнетизъмъ въ себе си. Човѣкъ периодично трѣбва да се свързва съ земнитѣ и слънчеви сили.
При будно
съзнание
, когато рѫката е насочена нагоре, човѣкъ се свързва съ слънчевитѣ сили, а когато тя е насочена надолу — съ земнитѣ сили.
Тогазъ човѣкъ приема добритѣ енергии отъ земята, а непотрѣбнитѣ, дисхармонични енергии предава на земята. Въ много несъзнателни движения, които човѣкъ прави, има скрито значение, което самиятъ човѣкъ не знае. И това значение не е винаги еднакво. Когато човѣкъ бара несъзнателно нѣкое мѣсто на главата си напримѣръ, той иска съ това или да разнесе набралата се енергия или пъкъ иска да придаде енергия на нѣкое мѣсто, дето има недоимъкъ. Човѣкъ, ако има знания, може да премахне главоболието, като регулира известни течения.
към текста >>
При правенето на паневритмичнитѣ упражнения трѣбва да имаме известни идеи въ
съзнанието
, но не произволни, а тъкмо такива, които строго съответствуватъ на движенията.
Тая музика го свързва съ реалния свѣтъ. Музиката при паневритмията не е произволна, но строго съответствува на движенията отъ една страна, и отъ друга страна на идеята, вложена въ тѣхъ. И само когато има това съответствие, тия движения иматъ мощно, магическо действие: тогазъ движенията ставатъ вече носители на тия идеи. И именно, благодарение на това съответствие между движения и идеи, тия движения ставатъ въплотена идея! Тѣ проникватъ самия изпълнитель.
При правенето на паневритмичнитѣ упражнения трѣбва да имаме известни идеи въ
съзнанието
, но не произволни, а тъкмо такива, които строго съответствуватъ на движенията.
При движенията съзнанието трѣбва да е концентрирано върху тѣхъ и върху опредѣлени идеи. Затова движенията при паневритмията сѫ външенъ изразъ на една идея. Можемъ да кажемъ, че тѣ представляватъ говоръ, особенъ езикъ, езикъ чрезъ движения! Мисъль изразена чрезъ движения! Това способствува тия движения да иматъ по-силно действие и да свързватъ човѣка съ по-мощни енергии на природата.
към текста >>
При движенията
съзнанието
трѣбва да е концентрирано върху тѣхъ и върху опредѣлени идеи.
Музиката при паневритмията не е произволна, но строго съответствува на движенията отъ една страна, и отъ друга страна на идеята, вложена въ тѣхъ. И само когато има това съответствие, тия движения иматъ мощно, магическо действие: тогазъ движенията ставатъ вече носители на тия идеи. И именно, благодарение на това съответствие между движения и идеи, тия движения ставатъ въплотена идея! Тѣ проникватъ самия изпълнитель. При правенето на паневритмичнитѣ упражнения трѣбва да имаме известни идеи въ съзнанието, но не произволни, а тъкмо такива, които строго съответствуватъ на движенията.
При движенията
съзнанието
трѣбва да е концентрирано върху тѣхъ и върху опредѣлени идеи.
Затова движенията при паневритмията сѫ външенъ изразъ на една идея. Можемъ да кажемъ, че тѣ представляватъ говоръ, особенъ езикъ, езикъ чрезъ движения! Мисъль изразена чрезъ движения! Това способствува тия движения да иматъ по-силно действие и да свързватъ човѣка съ по-мощни енергии на природата. Ако не се вложи идея въ движенията, тогазъ тѣ ще бѫдатъ изобщо механични, а не коренно обновителни.
към текста >>
Всѣко едно отъ тия упражнения е свързано съ единъ процесъ на
съзнанието
.
При паневритмията движенията трѣбва да бѫдатъ изразъ на това, което мислимъ. По този начинъ мислитѣ, идеитѣ просто се превеждатъ външно въ известенъ редъ красиви движения! Чрезъ този единъ видъ езикъ ние изразяваме външно вѫтрешния животъ, живота на душата. Когато има туй съответствие между идеята и движението, тогава всѣко движение внася радость, бодрость, животъ. То твори въ насъ и вънъ отъ насъ, въ свѣта!
Всѣко едно отъ тия упражнения е свързано съ единъ процесъ на
съзнанието
.
И затова всѣко упражнение има действие върху опредѣлени сили на човѣшкия духъ. Ето защо тия упражнения иматъ връзка съ пробуждането, освобождението, и творчеството на човѣшката душа. Последнитѣ процеси сѫ вѫтрешни, но красиво е, че се правятъ движения, които точно отговарятъ на тия вѫтрешни, психични процеси и затова улесняватъ тѣхната проява у човѣка. Всѣка идея, всѣко душевно качество съответствува на известно движение. Има движения на доброто.
към текста >>
Но има нѣщо важно: човѣкътъ на новото
съзнание
ще внесе постепенно съзнателность въ известни области на подсъзнателния животъ.
Всѣки органъ на тѣлото си има своя духовна страна. Всички органи сѫ свързани и съ духовни процеси. И всѣко тѣхно движение е въ връзка съ душевното и духовно развитие. Подсъзнателнитѣ движения изобилватъ у човѣка. Обаче тѣ още повече изобилватъ у по-долнитѣ природни царства.
Но има нѣщо важно: човѣкътъ на новото
съзнание
ще внесе постепенно съзнателность въ известни области на подсъзнателния животъ.
Той ще се стреми да разшири крѫга на съзнателния животъ. За да се улеснятъ двата процеса — вземане и даване — които се извършватъ при паневритмичнитѣ упражнения, при тѣхъ трѣбва да участвува съзнанието. Това е условието за целесъобразна обмѣна между човѣка и околната природа. Защото характерътъ на енергиитѣ, които човѣкъ изпраща и приема, зависи отъ будностьта на съзнанието, отъ идеята, която занимава човѣка при движението. Ето защо, паневритмичнитѣ движения не сѫ механични гимнастики, но една дейность, въ която взематъ участие всички сили на човѣшкото естество: физически, духовни, умствени и божествени.
към текста >>
За да се улеснятъ двата процеса — вземане и даване — които се извършватъ при паневритмичнитѣ упражнения, при тѣхъ трѣбва да участвува
съзнанието
.
И всѣко тѣхно движение е въ връзка съ душевното и духовно развитие. Подсъзнателнитѣ движения изобилватъ у човѣка. Обаче тѣ още повече изобилватъ у по-долнитѣ природни царства. Но има нѣщо важно: човѣкътъ на новото съзнание ще внесе постепенно съзнателность въ известни области на подсъзнателния животъ. Той ще се стреми да разшири крѫга на съзнателния животъ.
За да се улеснятъ двата процеса — вземане и даване — които се извършватъ при паневритмичнитѣ упражнения, при тѣхъ трѣбва да участвува
съзнанието
.
Това е условието за целесъобразна обмѣна между човѣка и околната природа. Защото характерътъ на енергиитѣ, които човѣкъ изпраща и приема, зависи отъ будностьта на съзнанието, отъ идеята, която занимава човѣка при движението. Ето защо, паневритмичнитѣ движения не сѫ механични гимнастики, но една дейность, въ която взематъ участие всички сили на човѣшкото естество: физически, духовни, умствени и божествени. Всички тия сили при паневритмията сѫ въ будность, творчество, активность и въ състояние на възприемчивость. Ето защо, при тия упражнения трѣбва да се мисли.
към текста >>
Защото характерътъ на енергиитѣ, които човѣкъ изпраща и приема, зависи отъ будностьта на
съзнанието
, отъ идеята, която занимава човѣка при движението.
Обаче тѣ още повече изобилватъ у по-долнитѣ природни царства. Но има нѣщо важно: човѣкътъ на новото съзнание ще внесе постепенно съзнателность въ известни области на подсъзнателния животъ. Той ще се стреми да разшири крѫга на съзнателния животъ. За да се улеснятъ двата процеса — вземане и даване — които се извършватъ при паневритмичнитѣ упражнения, при тѣхъ трѣбва да участвува съзнанието. Това е условието за целесъобразна обмѣна между човѣка и околната природа.
Защото характерътъ на енергиитѣ, които човѣкъ изпраща и приема, зависи отъ будностьта на
съзнанието
, отъ идеята, която занимава човѣка при движението.
Ето защо, паневритмичнитѣ движения не сѫ механични гимнастики, но една дейность, въ която взематъ участие всички сили на човѣшкото естество: физически, духовни, умствени и божествени. Всички тия сили при паневритмията сѫ въ будность, творчество, активность и въ състояние на възприемчивость. Ето защо, при тия упражнения трѣбва да се мисли. Всѣко движение безъ мисъль нѣма смисълъ. При тѣхъ е нуждно едно вѫтрешно концентриране.
към текста >>
Тя гледа има ли ритъмъ и
съзнание
.
Всѣко движение безъ мисъль нѣма смисълъ. При тѣхъ е нуждно едно вѫтрешно концентриране. При движенията силата на човѣка седи въ концентрирането! Тъй дълбоко да се концентрира човѣкъ при тия упражнения, като че ли ги прави самъ! Когато правимъ упражненията, живата природа взема участие въ движенията.
Тя гледа има ли ритъмъ и
съзнание
.
Когато забележи, че нѣма, тя не взема участие. А когато тя не взема участие, то всичката работа на човѣка отива напраздно. Тя е механическа! Единъ примѣръ ще покаже, колко е важна будностьта на съзнанието за акумулиране на творческитѣ сили на природата въ човѣшкия организъмъ. Интересенъ е въ това отношение евангелскиятъ разказъ за жената, която страдала 12 години отъ кръвотечение.
към текста >>
Единъ примѣръ ще покаже, колко е важна будностьта на
съзнанието
за акумулиране на творческитѣ сили на природата въ човѣшкия организъмъ.
Когато правимъ упражненията, живата природа взема участие въ движенията. Тя гледа има ли ритъмъ и съзнание. Когато забележи, че нѣма, тя не взема участие. А когато тя не взема участие, то всичката работа на човѣка отива напраздно. Тя е механическа!
Единъ примѣръ ще покаже, колко е важна будностьта на
съзнанието
за акумулиране на творческитѣ сили на природата въ човѣшкия организъмъ.
Интересенъ е въ това отношение евангелскиятъ разказъ за жената, която страдала 12 години отъ кръвотечение. Тя се излѣкувала, като се докоснала отзадъ до дрехата на Христа. Христосъ казалъ: „Кой се допрѣ до дрехитѣ ми? “ Ученицитѣ му казали: „Ти виждашъ, че народътъ те притиска, и казвашъ: Кой се допрѣ до мене! “ — Но Христосъ се обърналъ, за да види този, който сторилъ това, защото усѣтилъ въ себе си, че сила излѣзла отъ Него.
към текста >>
Значи другитѣ се допрѣли до Него механически, но тя се допрѣла съ участието на
съзнанието
, съ дълбока вѣра, че ще получи нѣщо отъ Христа, и получила.
Интересенъ е въ това отношение евангелскиятъ разказъ за жената, която страдала 12 години отъ кръвотечение. Тя се излѣкувала, като се докоснала отзадъ до дрехата на Христа. Христосъ казалъ: „Кой се допрѣ до дрехитѣ ми? “ Ученицитѣ му казали: „Ти виждашъ, че народътъ те притиска, и казвашъ: Кой се допрѣ до мене! “ — Но Христосъ се обърналъ, за да види този, който сторилъ това, защото усѣтилъ въ себе си, че сила излѣзла отъ Него.
Значи другитѣ се допрѣли до Него механически, но тя се допрѣла съ участието на
съзнанието
, съ дълбока вѣра, че ще получи нѣщо отъ Христа, и получила.
Когато Мойсей дигалъ рѫце нагоре, евреитѣ побеждавали въ сраженията. Значи отъ рѫцетѣ му излизала сила. Сѫщо тъй и Христосъ прострѣлъ рѫката си и се допрѣлъ до прокажения, за да го излѣкува. Рѫцетѣ сѫ силови линии, по които протича жива енергия. Щомъ си въ будно съзнание, то се образува връзка между рѫката ти и живата природа, и по всѣки пръстъ протича тая жива енергия, — праната!
към текста >>
Щомъ си въ будно
съзнание
, то се образува връзка между рѫката ти и живата природа, и по всѣки пръстъ протича тая жива енергия, — праната!
Значи другитѣ се допрѣли до Него механически, но тя се допрѣла съ участието на съзнанието, съ дълбока вѣра, че ще получи нѣщо отъ Христа, и получила. Когато Мойсей дигалъ рѫце нагоре, евреитѣ побеждавали въ сраженията. Значи отъ рѫцетѣ му излизала сила. Сѫщо тъй и Христосъ прострѣлъ рѫката си и се допрѣлъ до прокажения, за да го излѣкува. Рѫцетѣ сѫ силови линии, по които протича жива енергия.
Щомъ си въ будно
съзнание
, то се образува връзка между рѫката ти и живата природа, и по всѣки пръстъ протича тая жива енергия, — праната!
Ако не съзнаешъ, ако не вѣрвашъ, нищо нѣма да дойде! Щомъ туришъ волята си въ действие, веднага тия токове ще протечатъ. Като се свържешъ съ Разумното, съ Божественото Начало, то ще подействува да протече тая енергия въ тебе. Този въпросъ си има и друга, по-дълбока страна: Една отъ цѣлитѣ на паневритмията е да се събудятъ спещитѣ духовни сили и заложби на човѣшкото естество. Знаемъ, че има двигателни, моторни центрове въ мозъка.
към текста >>
Защото въ такъвъ случай съ повдигнатото
съзнание
, съ своитѣ възвишени мисли и чувства той се акордира съ възвишенитѣ сили на природата и става възприемчивъ къмъ тѣхъ!
Тоя живъ крѫгъ не е ли знамение за красотата на единството, което иде? Красиви мигове, преживѣни при паневритмията! Тѣ внасятъ поезия въ нашия животъ и по-голѣма пълнота. Чрезъ тѣхъ ние се учимъ да виждаме въ всичко около насъ нова красота, която до тогазъ не сме подозирали. Защо е необходимо човѣкъ да изпитва при правене на паневритмичнитѣ упражнения чувство на благоговение, едно свещено чувство, свещенъ трепетъ, за да може да получи нѣщо?
Защото въ такъвъ случай съ повдигнатото
съзнание
, съ своитѣ възвишени мисли и чувства той се акордира съ възвишенитѣ сили на природата и става възприемчивъ къмъ тѣхъ!
На края на обикновенитѣ паневритмични упражнения се правятъ и специални дихателни музикални упражнения. Музиката, която ги придружава, е съставена специално за цельта. При дихателнитѣ упражнения всички едновременно пѣятъ. Оня, който знае значението на дихателнитѣ упражнения отъ окултно гледище, може да прецени, какво значение могатъ да иматъ тия дихателни музикални упражнения. Тѣ сѫ отъ неизмѣримо значение, ако се правятъ всѣка сутринь, преди да се отиде на работа !
към текста >>
Когато туй упражнение се прави съ будно
съзнание
, то подтиква човѣка къмъ тая идея за възприемане и даване на полученото.
Това е женскиятъ принципъ, възприемащото начало. Тия две състояния се смѣнятъ. Когато рѫцетѣ се проточватъ навънъ, тѣ изпращатъ и приематъ енергии. Пръститѣ сѫ предаватели, презъ които се пращатъ енергии. А междинитѣ между пръститѣ сѫ възприемателни антени.
Когато туй упражнение се прави съ будно
съзнание
, то подтиква човѣка къмъ тая идея за възприемане и даване на полученото.
Чрезъ тия движения тая плодотворна идея се праща и въ свѣта. Това упражнение се нарича „пробуждане“, понеже когато у човѣка се роди идеята за даване на възприетото, това е вече признакъ за пробуждане на съзнанието му. Това е вече надрастване рамкитѣ на ограничения личенъ животъ и влизане въ по-широката область на цѣлокупния животъ. Това е начало на проявлението на човѣшката душа. Тя трѣбва да се пробуди и прояви въ своята красота.
към текста >>
Това упражнение се нарича „пробуждане“, понеже когато у човѣка се роди идеята за даване на възприетото, това е вече признакъ за пробуждане на
съзнанието
му.
Когато рѫцетѣ се проточватъ навънъ, тѣ изпращатъ и приематъ енергии. Пръститѣ сѫ предаватели, презъ които се пращатъ енергии. А междинитѣ между пръститѣ сѫ възприемателни антени. Когато туй упражнение се прави съ будно съзнание, то подтиква човѣка къмъ тая идея за възприемане и даване на полученото. Чрезъ тия движения тая плодотворна идея се праща и въ свѣта.
Това упражнение се нарича „пробуждане“, понеже когато у човѣка се роди идеята за даване на възприетото, това е вече признакъ за пробуждане на
съзнанието
му.
Това е вече надрастване рамкитѣ на ограничения личенъ животъ и влизане въ по-широката область на цѣлокупния животъ. Това е начало на проявлението на човѣшката душа. Тя трѣбва да се пробуди и прояви въ своята красота. 2. ПРИМИРЕНИЕ. Тия плавни, нѣжни криви линии съ рѫцетѣ отпредъ настрани и обратно сѫ магнетични.
към текста >>
Чрезъ това упражнение този импулсъ се праща и въ свѣта, за да работи въ
съзнанието
на колективното човѣчество.
То събужда въ човѣка тия енергии, чрезъ които той може да ликвидира съ неестественитѣ кармични връзки на старото, за да влѣзе въ живота на свободата. Това е зовъ за освобождение, зовъ за излизане отъ затворитѣ. Този зовъ ни казва: „Излѣзъ отъ живота на вѣчния залѣзъ и влѣзъ въ живота на вѣчния изгрѣвъ. Остави веригитѣ на смъртьта и влѣзъ въ свободата на живота. Излѣзъ отъ тъмнитѣ подземия на безлюбието и влѣзъ въ радостьта на любовьта“.
Чрезъ това упражнение този импулсъ се праща и въ свѣта, за да работи въ
съзнанието
на колективното човѣчество.
8. ПЛѢСКАНЕ. Това е тържеството на свободата. Тия движения означаватъ, че човѣкъ се е освободилъ отъ всички неестествени, стѣснителни връзки. Тѣ показватъ границитѣ на свободата, показватъ, отъ де започва тя; тѣ говорятъ, че вече е добита тя. Както вълнитѣ, които плѣскатъ на брѣга, показватъ, че сѫ достигнали до границата и сѫ свободни вече да се разпилѣятъ.
към текста >>
Това упражнение е органически начинъ за развиване
самосъзнанието
.
Рѫцетѣ презъ цѣлото упражнение се движатъ заедно, успоредно една на друга. Това изразява единството, което трѣбва да сѫществува въ нашия вѫтрешенъ животъ. 22. ОПОЗНАВАНЕ. Двамата въ двойката сѫ обърнати единъ срещу други съ заловени рѫце. После рѫцетѣ отпуснати и двамата гърбомъ единъ къмъ другъ.
Това упражнение е органически начинъ за развиване
самосъзнанието
.
То изразява, че човѣкъ трѣбва да оцени съзнанието на другитѣ хора, да вижда хубавитѣ страни, които тѣ иматъ въ себе си, и тѣ да виждатъ въ него тия хубави страни. Когато двамата въ двойката сѫ обърнати гърбомъ единъ къмъ други, то единиятъ, който е отъ лѣво, обработва доброто, а другиятъ, който е отъ дѣсно — обработва истината. Центърътъ е между тѣхъ. Центърътъ е любовьта. Когато двамата въ двойката сѫ обърнати единъ срещу другъ, тѣ отиватъ къмъ центъра — къмъ любовьта.
към текста >>
То изразява, че човѣкъ трѣбва да оцени
съзнанието
на другитѣ хора, да вижда хубавитѣ страни, които тѣ иматъ въ себе си, и тѣ да виждатъ въ него тия хубави страни.
Това изразява единството, което трѣбва да сѫществува въ нашия вѫтрешенъ животъ. 22. ОПОЗНАВАНЕ. Двамата въ двойката сѫ обърнати единъ срещу други съ заловени рѫце. После рѫцетѣ отпуснати и двамата гърбомъ единъ къмъ другъ. Това упражнение е органически начинъ за развиване самосъзнанието.
То изразява, че човѣкъ трѣбва да оцени
съзнанието
на другитѣ хора, да вижда хубавитѣ страни, които тѣ иматъ въ себе си, и тѣ да виждатъ въ него тия хубави страни.
Когато двамата въ двойката сѫ обърнати гърбомъ единъ къмъ други, то единиятъ, който е отъ лѣво, обработва доброто, а другиятъ, който е отъ дѣсно — обработва истината. Центърътъ е между тѣхъ. Центърътъ е любовьта. Когато двамата въ двойката сѫ обърнати единъ срещу другъ, тѣ отиватъ къмъ центъра — къмъ любовьта. Обърнати единъ срещу другъ, тѣ образуватъ елипса.
към текста >>
13.
Паневритмия 1941г.
Ако се взрѣмъ по настойчиво въ дълбокия смисълъ на човѣшкия и космиченъ животъ, ще откриемъ, че всѣка проява въ
микрокосмичното
битие е отражение или резонансъ на единъ обиленъ животъ, който блика въ макрокосмоса.
Паневритмия 1941г. Category: Текстове от Учителя УВОДНИ ДУМИ Сѫщинския смисълъ на думата „паневритмия“ Учительтъ отъ духовно-окултно гледище е изяснилъ съ следното изчерпателно и пълно съ соченъ смисълъ изречение: Паневритмията е разумна обмѣна съ силитѣ на живата природа.
Ако се взрѣмъ по настойчиво въ дълбокия смисълъ на човѣшкия и космиченъ животъ, ще откриемъ, че всѣка проява въ
микрокосмичното
битие е отражение или резонансъ на единъ обиленъ животъ, който блика въ макрокосмоса.
Пробудениятъ отъ съня на своето биологично битие човѣкъ винаги се стреми да даде изразъ на тоя висшъ животъ на Духа както чрезъ изразнитѣ срѣдства на музиката, живописьта, архитектурата и пр., тъй и съ хореографското изкуство. Движенията, които правимъ въ всѣкидневния си животъ, сѫ изразъ на една идея. И ако бихме имали търпението и наблюдателностьта на единъ изследвачъ, бихме могли да ги класифицираме въ дѣлове, съобразно съ идеитѣ и настроенията, които тѣ изразяватъ. Ако човѣкъ си постави задачата да отгледа и отхрани въ себе си възвишени мисли и чувства, ако въ желанието си да върви по извитъцитѣ на своя духовенъ възходъ, той се стреми да направи живота си по-пълно съзнателенъ, тогава би трѣбвало и движенията, които върши, да бѫдатъ съзнателенъ изразъ на известни идеи. Всѣко упражнение отъ голѣмото хореографско изкуство е изразъ на нѣкаква мисъль.
към текста >>
въ спиралното движение на стебления връхъ при своя растежъ нагоре — „нутационно движение“ — виждаме отражение на спиралния пѫть, който прави земята изъ
космичното
пространство.
Слънчевата система като цѣло се движи къмъ известни съзвездия. Земята и другитѣ планети, слънцето и всички други небесни тѣла се движатъ по законитѣ на паневритмията. Земята има повече отъ 10 вида движения. Ако си ги представимъ съчетани въ едно, ще видимъ, каква красива форма на движение се получава. Това има отражение върху земния животъ — въ проявенитѣ форми и процеси, които срѣщаме около насъ; напр.
въ спиралното движение на стебления връхъ при своя растежъ нагоре — „нутационно движение“ — виждаме отражение на спиралния пѫть, който прави земята изъ
космичното
пространство.
Има хармония и ритъмъ въ цѣлото битие. Цѣлиятъ космосъ е проникнатъ отъ музика и движение, съчетани въ едно цѣло. Това е именно паневритмията. При движението на небеснитѣ тѣла отъ тѣхъ излиза тъй наречената хармония на сферитѣ, една музика, която пълни космичното пространство. И движението на свѣтлината е паневритмия.
към текста >>
При движението на небеснитѣ тѣла отъ тѣхъ излиза тъй наречената хармония на сферитѣ, една музика, която пълни
космичното
пространство.
Това има отражение върху земния животъ — въ проявенитѣ форми и процеси, които срѣщаме около насъ; напр. въ спиралното движение на стебления връхъ при своя растежъ нагоре — „нутационно движение“ — виждаме отражение на спиралния пѫть, който прави земята изъ космичното пространство. Има хармония и ритъмъ въ цѣлото битие. Цѣлиятъ космосъ е проникнатъ отъ музика и движение, съчетани въ едно цѣло. Това е именно паневритмията.
При движението на небеснитѣ тѣла отъ тѣхъ излиза тъй наречената хармония на сферитѣ, една музика, която пълни
космичното
пространство.
И движението на свѣтлината е паневритмия. Въ нея има движение, ритъмъ и музика. Даже доказано е отъ физиката, че свѣтлината, която излиза отъ слънцето, пулсира, т. е. въ нея има една ритмичность, каквато има и въ човѣшкото сърдце. Както сърдцето периодически изпраща кръвь по цѣлото тѣло, тъй и свѣтлината излиза отъ слънцето периодически въ по-голѣмо или по-малко количество.
към текста >>
Въ паневритмията всѣка линия на движение строго съответствува на известни сили на човѣшкия организъмъ и на човѣшкото
съзнание
и ги събужда къмъ дейность, къмъ активность.
А психични движения сѫ тия, които сѫ свързани съ опредѣлена мисъль. Въ паневритмията нѣма излишни движения, т. е. движения безъ смисълъ и безъ положително действие. Нейнитѣ движения сѫ най-економични. Тѣ сѫ най-целесъобразни движения, съ които се постига най-голѣмъ резултатъ.
Въ паневритмията всѣка линия на движение строго съответствува на известни сили на човѣшкия организъмъ и на човѣшкото
съзнание
и ги събужда къмъ дейность, къмъ активность.
По този начинъ паневритмията се явява като стимулаторъ за извикване къмъ животъ на физичнитѣ и духовни сили на човѣка. Ето защо, можемъ да кажемъ, че паневритмията е наука, която регулира физичнитѣ, духовни и умствени процеси въ човѣка. Можемъ да я наречемъ наука на хармоничнитѣ движения въ връзка съ човѣшкитѣ мисли и чувства. При паневритмията човѣкъ трѣбва да мисли, да чувствува и да се движи едновременно! Ако движенията на човѣка не се свържатъ съ човѣшкитѣ мисли и чувства, ако тия последнитѣ не присѫтствуватъ и не участвуватъ, тогава тия движения ще бѫдатъ механични и нѣма да иматъ онова мощно обновително и освежително действие върху тѣлото, ума, сърдцето, душата и духа на човѣка!
към текста >>
Курсоветѣ сѫ необходими, защото за да има паневритмията онова мощно действие, тя трѣбва да се прави съ будно
съзнание
, като съзнателна дейность, при която участвуващитѣ живо съзнаватъ и чувствуватъ идеитѣ, вложени въ всѣко движение, и силитѣ, които се събуждатъ чрезъ този или онзи видъ движение.
Днешнитѣ гимнастични упражнения и хореографията все сѫ единъ тласъкъ, пѫть, подготовка за паневритмията. Разбира се, паневритмията не може да се изучава само чрезъ четене на литературата по въпроса. За нейното проучване трѣбватъ школи, редъ лекции и курсове. Въ тѣзи курсове, които трѣбва да се откриятъ въ всички градове и села, тя ще трѣбва да се обоснове научно, ще трѣбва да се изучатъ нейнитѣ основни принципи и закони, и сѫщевременно да се проучи тя и практически. Отварянето на тѣзи курсове въ училището и обществото днесъ е една необходимость, за да се влѣятъ нови свежи струи въ днешната култура.
Курсоветѣ сѫ необходими, защото за да има паневритмията онова мощно действие, тя трѣбва да се прави съ будно
съзнание
, като съзнателна дейность, при която участвуващитѣ живо съзнаватъ и чувствуватъ идеитѣ, вложени въ всѣко движение, и силитѣ, които се събуждатъ чрезъ този или онзи видъ движение.
Изпълнението на паневритмията трѣбва да буди свещено чувство у участвуващитѣ: съзнанието трѣбва да е напълно съсрѣдоточено, за да може живиятъ крѫгъ на паневритмията да действува като радиоприематель и предаватель на велики космични сили. Чрезъ тия движения, подъ ритъма на музиката, участвуващитѣ влизатъ въ контактъ съ свещенитѣ, кристално чисти и мощни извори на природата и творятъ и градятъ великото бѫдеще, което иде! Текстътъ на пѣснитѣ, който прилагаме въ настоящето издание, е най-елементарниятъ и най-леснодостѫпниятъ образецъ. Тия движения иматъ и по-дълбокъ словесенъ изразъ, който ще се даде въ бѫдеще. Въ тая епоха има сили залѣзващи и изгрѣващи.
към текста >>
Изпълнението на паневритмията трѣбва да буди свещено чувство у участвуващитѣ:
съзнанието
трѣбва да е напълно съсрѣдоточено, за да може живиятъ крѫгъ на паневритмията да действува като радиоприематель и предаватель на велики космични сили.
Разбира се, паневритмията не може да се изучава само чрезъ четене на литературата по въпроса. За нейното проучване трѣбватъ школи, редъ лекции и курсове. Въ тѣзи курсове, които трѣбва да се откриятъ въ всички градове и села, тя ще трѣбва да се обоснове научно, ще трѣбва да се изучатъ нейнитѣ основни принципи и закони, и сѫщевременно да се проучи тя и практически. Отварянето на тѣзи курсове въ училището и обществото днесъ е една необходимость, за да се влѣятъ нови свежи струи въ днешната култура. Курсоветѣ сѫ необходими, защото за да има паневритмията онова мощно действие, тя трѣбва да се прави съ будно съзнание, като съзнателна дейность, при която участвуващитѣ живо съзнаватъ и чувствуватъ идеитѣ, вложени въ всѣко движение, и силитѣ, които се събуждатъ чрезъ този или онзи видъ движение.
Изпълнението на паневритмията трѣбва да буди свещено чувство у участвуващитѣ:
съзнанието
трѣбва да е напълно съсрѣдоточено, за да може живиятъ крѫгъ на паневритмията да действува като радиоприематель и предаватель на велики космични сили.
Чрезъ тия движения, подъ ритъма на музиката, участвуващитѣ влизатъ въ контактъ съ свещенитѣ, кристално чисти и мощни извори на природата и творятъ и градятъ великото бѫдеще, което иде! Текстътъ на пѣснитѣ, който прилагаме въ настоящето издание, е най-елементарниятъ и най-леснодостѫпниятъ образецъ. Тия движения иматъ и по-дълбокъ словесенъ изразъ, който ще се даде въ бѫдеще. Въ тая епоха има сили залѣзващи и изгрѣващи. Изгрѣващитѣ сили приличатъ на новородения, който сега е слабъ, безсиленъ, но нему принадлежи бѫдещето.
към текста >>
Тая идея изгрѣва въ днешната епоха въ
съзнанието
на човѣчеството.
5. Братство. Иде култура на братство на всички народи. Тѣ ще се считатъ като членове на едно голѣмо семейство. По-силнитѣ народи ще помагатъ на по-слабитѣ. Всички народи сѫ органи на единъ космиченъ организъмъ, и както всѣки органъ си има свое мѣсто, свое предназначение, своя мисия, тъй и всѣки народъ.
Тая идея изгрѣва въ днешната епоха въ
съзнанието
на човѣчеството.
6. Свобода. Свободата е премахване на всички прегради, ограничения и препятствия, които спъватъ божественото естество на човѣка да се изяви въ свѣта съ всичката си красота, блѣсъкъ и размахъ. Свободата — това е разкриване на великитѣ съкровища, които крие човѣшката душа въ себе си. При свободата тя поема рѫководството. Свободата — това е рухване на всички окови, тѣсни схващания, заблуждения и влизане въ необятнитѣ простори и възможности, които крие човѣшкиятъ духъ въ себе си.
към текста >>
Човѣшкото
съзнание
въ своето развитие се превръща въ любовь.
Свободата — това е разкриване на великитѣ съкровища, които крие човѣшката душа въ себе си. При свободата тя поема рѫководството. Свободата — това е рухване на всички окови, тѣсни схващания, заблуждения и влизане въ необятнитѣ простори и възможности, които крие човѣшкиятъ духъ въ себе си. Свободата — това е отваряне на красиви перспективи за възходъ и постижения. 7. Космична любовь.
Човѣшкото
съзнание
въ своето развитие се превръща въ любовь.
Космичната любовь обхваща всички гореспоменати сили; тя ги носи въ себе си. Тѣ сѫ неинъ изразъ. Космичната любовь днесъ се ражда въ човѣшкото съзнание като ново прозрение за сѫщината на живота. Тя е излизане отъ смъртьта и влизане въ живота; излизане отъ живота на сѣнкитѣ и влизане въ живота на една велика реалность — идване до изворитѣ на самия животъ. Тя е това, което примирява всички противоречия, което побеждава всички препятствия.
към текста >>
Космичната любовь днесъ се ражда въ човѣшкото
съзнание
като ново прозрение за сѫщината на живота.
Свободата — това е отваряне на красиви перспективи за възходъ и постижения. 7. Космична любовь. Човѣшкото съзнание въ своето развитие се превръща въ любовь. Космичната любовь обхваща всички гореспоменати сили; тя ги носи въ себе си. Тѣ сѫ неинъ изразъ.
Космичната любовь днесъ се ражда въ човѣшкото
съзнание
като ново прозрение за сѫщината на живота.
Тя е излизане отъ смъртьта и влизане въ живота; излизане отъ живота на сѣнкитѣ и влизане въ живота на една велика реалность — идване до изворитѣ на самия животъ. Тя е това, което примирява всички противоречия, което побеждава всички препятствия. Тя е възкресение. Само онзи, който има чистота на тѣлото, ума и сърдцето, ще разбере, какво нѣщо е човѣшкото щастие, какво нѣщо е космична любовь. Когато човѣкъ влѣзе въ царството на чистотата, презъ сърдцето му протичатъ кристалнитѣ животворни струи на космичната любовь!
към текста >>
НАГОРЕ