Търсене в текстове за 'погледа погледът'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 57 резултата в 20 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Учителя присъства на събора, 1915 - Велико Търново (Годишна среща на Веригата). Протокол - 5 август

Когато погледът ви е по-силен, тогава гледайте на дявола.Имаше един старец, който вечерно време влизаше в Сливен.
Както една птица, върти се, върти, па влезе изведнъж в устата на змията, и вие обикаляте и пак казвате: „През него ще мина, тъй трябва да се пазя", и хоп, в ръцете на дявола. И Йона така влезе в устата на кита. Само че дяволът най-сетне пак през устата го избълва, защото можеше китът да го изкара и през задницата. Ако бягате в морето, ще,влезете в кита и ще минете през задницата му, ако не се молите. Никога не гледайте в тия дяволски очи. Когато погледът ви е по-силен, тогава гледайте на дявола.Имаше един старец, който вечерно време влизаше в Сливен. Като го питах защо именно вечерно влиза, отговаряше: „За да не ме види змеят." А пък аз тълкувам: за да не види той змея. Следователно, когато ще влезете някъде, влезте вечерно време, за да не видите формата на дявола. Вечерно време влезте в Божествения град. Някои казват: „Денем ще влезем." Ама ще платите. Деня малцина влизат, само героите, великите духове, а такива като вас вечерно време ще трябва да влезете.
към текста >>

Не, трябва да бъдем нахални в погледа си.Г.
Като се гледа жената с крадлив поглед, ще бъде идеализирана с всички недостатъци. Там е казано: „Който една жена..."- Има хора религиозни, благочестиви, много скромни, все в земята гледат -такива хора са опасни. Който гледа направо, наричат го безочлив. Аз предпочитам безочливи. Който гледа към земята и под око, той ще ти открадне жената. Не, трябва да бъдем нахални в погледа си.Г. Давидов: - За греха...- Който измита къщата по-напред, той е направил кръга, а който я измита после, той ще измете човека. После поливането пода някога пак е кръг. Да не мислите, че тези неща са прости - колко учени са те. Мене ме учуди със своята философия,П. Ковачев: - За кръга, който дадохте, най-напред ще се направили кръгът и после ще се влезе в него, или ще се застане в центъра и ще се направи кръгът?
към текста >>

2. Учителя е на екскурзия до Мусала с ученици. Първи ден - 10 юли

Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни.
О, не тя ще ни приюти, а природата, ако благоволи към нас. Ей ги езерата - тъмни, дълбоки всред вечерния здрач. Звездите нанизват горе своя златен хоровод и с усмивка устремяват поглед към земята. Някои вече са ни предварили и са запалили буйни огньове. Като приветни очи ни кимат отдалеч и с радост ни очакват.Колко е хубаво! Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни. „Стрелецът” като че е запънал лък над самия Мусалла. йКолата” е съпроводена от „Кучето”, неуклонно върви из своя път. Голямата и малка мечка, Орион, Вега и пурпурният -Марс, Полярната звезда, всички са на своя пост - верни служители от веки. Тишина й покой. Огньовете издигат алено-жълти пламъци срещу настъпващия вечерен хлад.
към текста >>

Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение.
Горе някои са стигнали вече, виждат се като черни точки по снега, а края на идещите още не се вижда; те сякаш извират от глъбината - безбройни и неотстъпни. Чуват се остри пушечни гърмежи. По този начин някой „голям” любител на природата изразява своите възторзи, или пък е прострелил малка птичка...Небето се смръщи. Изневиделица се струпват облаци и го закриват. Мъгли, като бял поток потапят всичко наоколо. Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение. Изчезнаха от очите ни и чаровните Маричини езера. Орли се вият над нас, сякаш забъркани, после изчезват из облаците. Пътят ни е препречен от дълбоки преспи, но кой ти гледа преградите! Каква наслада за духа са понякога те, когато ги преодоляваме.Горе сме вече върху белите плещи на Мусалла. Отвред мъгли.
към текста >>

Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.Отминава си. Вървя.
Разгърнала ръце пея, пея. От време навреме целувам някоя скала, дърво, камиче. Лицето ми се мокри и пея, пея.Настигва ме старият брат Дойнов и високо извиква към мене: - Бог да те благослови, с всички свои благословения. Как ме гледа добрият човек. Колко доброта от очите му изпод свъсените му рошави вежди! Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.Отминава си. Вървя. В душата ми вдъхновение, благодарност, песен, сълзи - той ме благослови! Той ли? Не ли планината? Не ли Манчо, Чадър тепе, Мусалла, „Окото”, „Очите". Тържествено е в душата ми.
към текста >>

3. Учителя е на екскурзия до Мусала с ученици. Втори ден - 11 юли

Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни.
О, не тя ще ни приюти, а природата, ако благоволи към нас. Ей ги езерата - тъмни, дълбоки всред вечерния здрач. Звездите нанизват горе своя златен хоровод и с усмивка устремяват поглед към земята. Някои вече са ни предварили и са запалили буйни огньове. Като приветни очи ни кимат отдалеч и с радост ни очакват.Колко е хубаво! Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни. „Стрелецът” като че е запънал лък над самия Мусалла. йКолата” е съпроводена от „Кучето”, неуклонно върви из своя път. Голямата и малка мечка, Орион, Вега и пурпурният -Марс, Полярната звезда, всички са на своя пост - верни служители от веки. Тишина й покой. Огньовете издигат алено-жълти пламъци срещу настъпващия вечерен хлад.
към текста >>

Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение.
Горе някои са стигнали вече, виждат се като черни точки по снега, а края на идещите още не се вижда; те сякаш извират от глъбината - безбройни и неотстъпни. Чуват се остри пушечни гърмежи. По този начин някой „голям” любител на природата изразява своите възторзи, или пък е прострелил малка птичка...Небето се смръщи. Изневиделица се струпват облаци и го закриват. Мъгли, като бял поток потапят всичко наоколо. Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение. Изчезнаха от очите ни и чаровните Маричини езера. Орли се вият над нас, сякаш забъркани, после изчезват из облаците. Пътят ни е препречен от дълбоки преспи, но кой ти гледа преградите! Каква наслада за духа са понякога те, когато ги преодоляваме.Горе сме вече върху белите плещи на Мусалла. Отвред мъгли.
към текста >>

Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.Отминава си. Вървя.
Разгърнала ръце пея, пея. От време навреме целувам някоя скала, дърво, камиче. Лицето ми се мокри и пея, пея.Настигва ме старият брат Дойнов и високо извиква към мене: - Бог да те благослови, с всички свои благословения. Как ме гледа добрият човек. Колко доброта от очите му изпод свъсените му рошави вежди! Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.Отминава си. Вървя. В душата ми вдъхновение, благодарност, песен, сълзи - той ме благослови! Той ли? Не ли планината? Не ли Манчо, Чадър тепе, Мусалла, „Окото”, „Очите". Тържествено е в душата ми.
към текста >>

4. Учителя е на екскурзия до Мусала с ученици. Трети ден ден - 12 юли

Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни.
О, не тя ще ни приюти, а природата, ако благоволи към нас. Ей ги езерата - тъмни, дълбоки всред вечерния здрач. Звездите нанизват горе своя златен хоровод и с усмивка устремяват поглед към земята. Някои вече са ни предварили и са запалили буйни огньове. Като приветни очи ни кимат отдалеч и с радост ни очакват.Колко е хубаво! Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни. „Стрелецът” като че е запънал лък над самия Мусалла. йКолата” е съпроводена от „Кучето”, неуклонно върви из своя път. Голямата и малка мечка, Орион, Вега и пурпурният -Марс, Полярната звезда, всички са на своя пост - верни служители от веки. Тишина й покой. Огньовете издигат алено-жълти пламъци срещу настъпващия вечерен хлад.
към текста >>

Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение.
Горе някои са стигнали вече, виждат се като черни точки по снега, а края на идещите още не се вижда; те сякаш извират от глъбината - безбройни и неотстъпни. Чуват се остри пушечни гърмежи. По този начин някой „голям” любител на природата изразява своите възторзи, или пък е прострелил малка птичка...Небето се смръщи. Изневиделица се струпват облаци и го закриват. Мъгли, като бял поток потапят всичко наоколо. Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение. Изчезнаха от очите ни и чаровните Маричини езера. Орли се вият над нас, сякаш забъркани, после изчезват из облаците. Пътят ни е препречен от дълбоки преспи, но кой ти гледа преградите! Каква наслада за духа са понякога те, когато ги преодоляваме.Горе сме вече върху белите плещи на Мусалла. Отвред мъгли.
към текста >>

Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.Отминава си. Вървя.
Разгърнала ръце пея, пея. От време навреме целувам някоя скала, дърво, камиче. Лицето ми се мокри и пея, пея.Настигва ме старият брат Дойнов и високо извиква към мене: - Бог да те благослови, с всички свои благословения. Как ме гледа добрият човек. Колко доброта от очите му изпод свъсените му рошави вежди! Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.Отминава си. Вървя. В душата ми вдъхновение, благодарност, песен, сълзи - той ме благослови! Той ли? Не ли планината? Не ли Манчо, Чадър тепе, Мусалла, „Окото”, „Очите". Тържествено е в душата ми.
към текста >>

5. Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици. 9 юли - потегляне от София

Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката.
Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там.И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни.Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет.
към текста >>

То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата.
Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва...От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас.Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва!
към текста >>

Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва.
Свалените кожухчета отново се обличат.Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера...Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.”Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него.
към текста >>

6. Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици. 10 юли

Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката.
Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там.И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни.Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет.
към текста >>

То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата.
Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва...От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас.Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва!
към текста >>

Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва.
Свалените кожухчета отново се обличат.Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера...Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.”Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него.
към текста >>

7. Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици. 11 юли

Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката.
Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там.И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни.Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет.
към текста >>

То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата.
Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва...От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас.Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва!
към текста >>

Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва.
Свалените кожухчета отново се обличат.Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера...Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.”Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него.
към текста >>

8. Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици. 12 юли. Петровден

Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката.
Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там.И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни.Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет.
към текста >>

То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата.
Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва...От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас.Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва!
към текста >>

Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва.
Свалените кожухчета отново се обличат.Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера...Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.”Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него.
към текста >>

9. Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици. 13 юли

Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката.
Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там.И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни.Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет.
към текста >>

То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата.
Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва...От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас.Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва!
към текста >>

Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва.
Свалените кожухчета отново се обличат.Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен.Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера...Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.”Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него.
към текста >>

10. Учителя провежда на Рила (Езерата) лятна духовна школа, 3 август

Низ от разнообразни картини се редуват пред погледа.
Имаше много туристи. Спомени от Теофана Савова ПРИ „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ" (2230 м надморска височина) Величествена Рила! Низ от разнообразни картини се редуват пред погледа. Седемте часа път не ни измориха. Нагоре ни тегли мистичната красота на езерата, която блика из „Ръцете, които дават". Отиваме при тях, за да чуем новата приказка, която ще ни разкажат.Първото езеро ни посрещна приветливо с усмивката на своите широко разливащи се кристални води. То събужда спомени от близки и далечни времена. Светли образи, чието присъствие е осезателно, ни водят към своите обиталища.Спряхме при второто езеро.
към текста >>

Без нито миг колебание, тръгнах след теб.Изведнъж стъпките ми станаха по-твърди, погледът просветна.
Защо ли? След всичко преживяно чувствувам, че любовта ми към Учителя и към Великото расте. В тетрадката си пиша:Името Ти е Любов! В лъчезарна утрин те срещнах. Твоят царствен ход ме привлече и тръгнах напред. Без нито миг колебание, тръгнах след теб.Изведнъж стъпките ми станаха по-твърди, погледът просветна. Светлината ти навлезе в моя ум, изобилна топлина разшири сърцето ми. Твоята усмивка докосваше всичко. Затова и камъчето малко и адепта ти сторваха път.Ти ме пробуди и насърчи, ти ме повдигна. Името Ти е Любов. *
към текста >>

Всичко, до което се докосва погледът, е израз на великата Божия Любов.
Ти пръв докосна, озари и внесе топлина в заледената ми душа. Ти вля в мен еликсира на живота и посади в душата ми три чудодейни семенца, от които отгледа най-ценната украса в моята градина - цветя на мир и радост, на Любов, наука и работа. И днес, когато съм при тях, когато изпитвам наслада, от което и да е от тях, аз издигам благодарствено ръце към Тебе, о, първи лъч на Любовта! Ти ме научи на великото изкуство да обичам! За тебе ми говорят и камъчето, и разноцветните пеперудки, цветята и звездите. Всичко, до което се докосва погледът, е израз на великата Божия Любов. Тя ми показва красотата на живота и открива простор за моята душа! На Любовта, като благодарствена песен към Господа, откликва любовта в моята душа.21 септемвриПърво Утринно Слово на Учителя в неделя, 5 часа, София - Изгрев. Летопис на изгрева - Том 2 Глава: ПРИ „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ"
към текста >>

11. Учителя провежда на Рила (Езерата) лятна духовна школа, 4 август

Низ от разнообразни картини се редуват пред погледа.
Един затоплен камък е благодат.Времето е променливо, но остава студено. Спомени от Теофана Савова ПРИ „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ" (2230 м надморска височина) Величествена Рила! Низ от разнообразни картини се редуват пред погледа. Седемте часа път не ни измориха. Нагоре ни тегли мистичната красота на езерата, която блика из „Ръцете, които дават". Отиваме при тях, за да чуем новата приказка, която ще ни разкажат.Първото езеро ни посрещна приветливо с усмивката на своите широко разливащи се кристални води. То събужда спомени от близки и далечни времена. Светли образи, чието присъствие е осезателно, ни водят към своите обиталища.Спряхме при второто езеро.
към текста >>

Без нито миг колебание, тръгнах след теб.Изведнъж стъпките ми станаха по-твърди, погледът просветна.
Защо ли? След всичко преживяно чувствувам, че любовта ми към Учителя и към Великото расте. В тетрадката си пиша:Името Ти е Любов! В лъчезарна утрин те срещнах. Твоят царствен ход ме привлече и тръгнах напред. Без нито миг колебание, тръгнах след теб.Изведнъж стъпките ми станаха по-твърди, погледът просветна. Светлината ти навлезе в моя ум, изобилна топлина разшири сърцето ми. Твоята усмивка докосваше всичко. Затова и камъчето малко и адепта ти сторваха път.Ти ме пробуди и насърчи, ти ме повдигна. Името Ти е Любов. *
към текста >>

Всичко, до което се докосва погледът, е израз на великата Божия Любов.
Ти пръв докосна, озари и внесе топлина в заледената ми душа. Ти вля в мен еликсира на живота и посади в душата ми три чудодейни семенца, от които отгледа най-ценната украса в моята градина - цветя на мир и радост, на Любов, наука и работа. И днес, когато съм при тях, когато изпитвам наслада, от което и да е от тях, аз издигам благодарствено ръце към Тебе, о, първи лъч на Любовта! Ти ме научи на великото изкуство да обичам! За тебе ми говорят и камъчето, и разноцветните пеперудки, цветята и звездите. Всичко, до което се докосва погледът, е израз на великата Божия Любов. Тя ми показва красотата на живота и открива простор за моята душа! На Любовта, като благодарствена песен към Господа, откликва любовта в моята душа.21 септемвриПърво Утринно Слово на Учителя в неделя, 5 часа, София - Изгрев. Глава: ПРИ „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ" Летопис на изгрева - Том 2
към текста >>

12. Учителя провежда на Рила (Езерата) лятна духовна школа, 6 август

Калинините върхове също мамят погледа -така блеснали на слънцето под ясното небе - приличат на Швейцарски Алпи.Рупите са далечни, сякаш недостъпни.
Но Учителят му каза: „Всичко ще се оправи” и го изпрати с приветлив поглед.- Момченце! Как ли ще го кръстят? О, то ще бъде голям юнак, щом е родено между китните борове, близо до Езерата. Дошла там преди седмица на кон, горката, не е мислила, че ще стане това чудо.Правим излети. Едни на Дамка, други към Урдините езера, Кара гьол, Еленин връх, Рупите. Калинините върхове също мамят погледа -така блеснали на слънцето под ясното небе - приличат на Швейцарски Алпи.Рупите са далечни, сякаш недостъпни. Там, сякаш още от създание мира, лежи огромна фигура на човек, застинал в нямо очакване към звездите. Някои го нарекли „Фараонът”. Отсам, в долината, са Урдините езера - 6 на брой - подобни чашки, поляни с разтопен тюркоаз.Дамка е възел към Рилския монастир. Той е гол връх, на който има пирамида - указател. От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан.Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите.
към текста >>

От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан.Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите.
Калинините върхове също мамят погледа -така блеснали на слънцето под ясното небе - приличат на Швейцарски Алпи.Рупите са далечни, сякаш недостъпни. Там, сякаш още от създание мира, лежи огромна фигура на човек, застинал в нямо очакване към звездите. Някои го нарекли „Фараонът”. Отсам, в долината, са Урдините езера - 6 на брой - подобни чашки, поляни с разтопен тюркоаз.Дамка е възел към Рилския монастир. Той е гол връх, на който има пирамида - указател. От тук погледът се рее от хубост на хубост, и не знае где да спре омаян и забъркан.Понякога погледът се спира върху странни писмена по скалите. Случайно или не, те са отбелязани в чудна симетрия и изисканост, та образуват странни видения... Кой ли древен мъдрец тук е поставил своите тайни писмена, за да ги разчита някой нов мъдрец.Слизаме към бивака, но не през езерата, а по билото. Спущаме се по труден и красив път откъм Харамията. Спираме. Чешмичката всеки ден се разхубавява. Буквите са вече издълбани. А също тъй и една добре изрязана котва.
към текста >>

13. Учителя провежда на Рила (Езерата) лятна духовна школа, 18 август

Низ от разнообразни картини се редуват пред погледа.
2.Спомени от Олга Славчева Едди гьол, 21 юли - 22 август 1930 г., [Рила] - Изгревът - Том 26 1. Спомени от Теофана Савова ПРИ „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ" (2230 м надморска височина) Величествена Рила! Низ от разнообразни картини се редуват пред погледа. Седемте часа път не ни измориха. Нагоре ни тегли мистичната красота на езерата, която блика из „Ръцете, които дават". Отиваме при тях, за да чуем новата приказка, която ще ни разкажат.Първото езеро ни посрещна приветливо с усмивката на своите широко разливащи се кристални води. То събужда спомени от близки и далечни времена. Светли образи, чието присъствие е осезателно, ни водят към своите обиталища.Спряхме при второто езеро.
към текста >>

Без нито миг колебание, тръгнах след теб.Изведнъж стъпките ми станаха по-твърди, погледът просветна.
Защо ли? След всичко преживяно чувствувам, че любовта ми към Учителя и към Великото расте. В тетрадката си пиша:Името Ти е Любов! В лъчезарна утрин те срещнах. Твоят царствен ход ме привлече и тръгнах напред. Без нито миг колебание, тръгнах след теб.Изведнъж стъпките ми станаха по-твърди, погледът просветна. Светлината ти навлезе в моя ум, изобилна топлина разшири сърцето ми. Твоята усмивка докосваше всичко. Затова и камъчето малко и адепта ти сторваха път.Ти ме пробуди и насърчи, ти ме повдигна. Името Ти е Любов. *
към текста >>

Всичко, до което се докосва погледът, е израз на великата Божия Любов.
Ти пръв докосна, озари и внесе топлина в заледената ми душа. Ти вля в мен еликсира на живота и посади в душата ми три чудодейни семенца, от които отгледа най-ценната украса в моята градина - цветя на мир и радост, на Любов, наука и работа. И днес, когато съм при тях, когато изпитвам наслада, от което и да е от тях, аз издигам благодарствено ръце към Тебе, о, първи лъч на Любовта! Ти ме научи на великото изкуство да обичам! За тебе ми говорят и камъчето, и разноцветните пеперудки, цветята и звездите. Всичко, до което се докосва погледът, е израз на великата Божия Любов. Тя ми показва красотата на живота и открива простор за моята душа! На Любовта, като благодарствена песен към Господа, откликва любовта в моята душа.21 септемвриПърво Утринно Слово на Учителя в неделя, 5 часа, София - Изгрев. Глава: ПРИ „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ" Летопис на изгрева - Том 2 2. Спомени от Олга Славчева
към текста >>

14. (известна е само годината) Учителя дава Паневритмията и възлага на Олга Славчева да напише думите на първата част

Олга започва да усеща едно вдъхновение, което обхваща цялото й същество, мисълта й се прояснява, погледът й се разширява и получава дълбочина, пред нея седят нотите на отделните упражнения.
Това не е шега работа. Та тя ще има посещение от Невидимия свят и то не "на гости", а по работа, дадена от Учителя. Идва денят и уреченият час. Олга Славчева сяда на масата - приготвила е много листа и много моливи за всеки случай. Идват часът и мигът. Олга започва да усеща едно вдъхновение, което обхваща цялото й същество, мисълта й се прояснява, погледът й се разширява и получава дълбочина, пред нея седят нотите на отделните упражнения. И тя започва да чува в себе си думите, които се подреждат една след друга. Олга ги записва на белия лист. Таман е завършила две-три упражнения и на вратата се чука - влиза някаква сестра-комшийка да й иска на заем това или онова. Олга й казва, че има работа. "Та това работа ли е?
към текста >>

10. Когато човек се концентрира, отправи погледа си под 45 нагоре, и се прониква от музиката на Паневритмията, неговият вътрешен Учител му показва как да движи ръцете и краката си.„Вие считате Любовта като нещо нереално.
6. Който прави хлабаво упражненията, той не може да служи на Бога. Изисква се изпъване на ръцете и краката; 7. На слънцето паневритмичните упражнения се играят на голяма плоскост; 8. На Паневритмията присъстват много възвишени същества и ни наблюдават как изпълняваме упражненията и те ги играят горе, в духовният свят, но точно - съвършено; 9. Слънчевите енергии, които слизат на Земята се използват чрез тези упражнения като първо ги възприемаме, а после ги изпращаме в пространството и така много същества се повдигат. 10. Когато човек се концентрира, отправи погледа си под 45 нагоре, и се прониква от музиката на Паневритмията, неговият вътрешен Учител му показва как да движи ръцете и краката си.„Вие считате Любовта като нещо нереално. Не, най-реалното нещо в света е Любовта. Има един закон. Ти си сиромах. Трябва да знаеш как да спреш един човек и как да го погледнеш, защото Любовта има един специфичен ъгъл. Вие не знаете какъв е ъгълът на Любовта.
към текста >>

Този ъгъл е насочването на погледа под 45 ° - правата посока на нашето
Трябва да знаеш как да спреш един човек и как да го погледнеш, защото Любовта има един специфичен ъгъл. Вие не знаете какъв е ъгълът на Любовта. Не съм срещал нито един философ, който да е говорил за ъгъла на Любовта. Те го държат в тайна." ("Минало, настояще, бъдеще", с. 78) Този ъгъл е насочването на погледа под 45 ° - правата посока на нашето развитие.„Съвременните хора обръщат погледа си нагоре, защото мислят, че там живее Бог - не, Бог живее там, дето и ние живеем. Това значи, дето живее нашата душа, там и Бог живее. Следователно, като се изправите на молитва (и гледате напред и нагоре под ъгъл 45° ) , Бог е вече пред вас. Давид казва: „Гледах Господа пред лицето си." [Великото и красивото", с. 70)Значи всички същества - от Бога до светията, идват днес по този светъл път за нашите души, който е насочен нагоре под ъгъл 45° към духовния и Божествен свят.
към текста >>

развитие.„Съвременните хора обръщат погледа си нагоре, защото мислят, че там живее Бог - не, Бог живее там, дето и ние живеем.
Вие не знаете какъв е ъгълът на Любовта. Не съм срещал нито един философ, който да е говорил за ъгъла на Любовта. Те го държат в тайна." ("Минало, настояще, бъдеще", с. 78) Този ъгъл е насочването на погледа под 45 ° - правата посока на нашето развитие.„Съвременните хора обръщат погледа си нагоре, защото мислят, че там живее Бог - не, Бог живее там, дето и ние живеем. Това значи, дето живее нашата душа, там и Бог живее. Следователно, като се изправите на молитва (и гледате напред и нагоре под ъгъл 45° ) , Бог е вече пред вас. Давид казва: „Гледах Господа пред лицето си." [Великото и красивото", с. 70)Значи всички същества - от Бога до светията, идват днес по този светъл път за нашите души, който е насочен нагоре под ъгъл 45° към духовния и Божествен свят. Това е велик закон, в който човек, за да се убеди, трябва да направи много опити, медитации и да преживее възходящи мигове на дълбоко вътрешно вдъхновение.Както отбелязах , този път се намира най-лесно, когато играем Паневритмията и стриктно спазваме правилата и законите, дадени от Учителя.
към текста >>

15. Учителя е на Рила - езерата. Възстановяване. Снимки пред палатката.

Погледът на Учителя беше към мен и почувствах, че трябва да се приближа, да седна близо до Него.
Иска да слезе надолу по стъпалата. И действително беше голяма радост за нас, всички да тръгнем подире Му. Както всякога Неговата притегателна могъща сила е била винаги голяма и с Него отидохме до извора, по-право до чешмичката на второто езеро, направена с помощта на Учителя, там където имаше чучур от две мраморни ръце. Струпани всички около Него, ние тръгнахме. От дясната Му страна имаше място свободно. Погледът на Учителя беше към мен и почувствах, че трябва да се приближа, да седна близо до Него. Но имаше около Него някои сестри и братя, които не ми бяха приятни, а те бяха и около мен и това ме накара да не послушам този вътрешен глас. Такива са били винаги моите грешки. Винаги се съобразявам с другите. Учителю Велики, знам че това е груба грешка. Мястото, което бе определено за мен го взе друг и аз се лиших от благословението и това промени моят път в живота ми по-нататък.
към текста >>

и четях в погледа Му молба да Му прочета нещо от онези мисли, които бях чула.
Да обърна не четвъртинката си, както някога ми каза, но направо да се обърна към Тебе в мисли, чувства и постъпки и живота ми да бъде за теб. Чрез моят живот в Словото Ти.На Рила допуснах и друга грешка с Учителя. Сутрин ние се качвахме на хълма, четяхме беседи. Нещо тайно ми шушнеше да си записвам мислите, които ми харесват и да ги казвам на Учителя. След Молитвения връх отивах винаги при Учителя, който седеше пред палатката си в онази 1936 г. и четях в погледа Му молба да Му прочета нещо от онези мисли, които бях чула. Тогава съжалявах и мислено си обещавах пред Него, че на следващия ден на върха като слушам, аз ще запиша онази мисъл, която ми хареса. Повтаряше се същото. Аз слушах, не записвах и отново ходех при Учителя. Отново чувах молбата Му чрез отправения поглед към мене. Да Му кажа онази мисъл, която бях запомнила, но всичко бях забравила.
към текста >>

16. Учителя се възстановява от частичната парализа след побоя. Рила - 12 август

Погледът на Учителя беше към мен и почувствах, че трябва да се приближа, да седна близо до Него.
Иска да слезе надолу по стъпалата. И действително беше голяма радост за нас, всички да тръгнем подире Му. Както всякога Неговата притегателна могъща сила е била винаги голяма и с Него отидохме до извора, по-право до чешмичката на второто езеро, направена с помощта на Учителя, там където имаше чучур от две мраморни ръце. Струпани всички около Него, ние тръгнахме. От дясната Му страна имаше място свободно. Погледът на Учителя беше към мен и почувствах, че трябва да се приближа, да седна близо до Него. Но имаше около Него някои сестри и братя, които не ми бяха приятни, а те бяха и около мен и това ме накара да не послушам този вътрешен глас. Такива са били винаги моите грешки. Винаги се съобразявам с другите. Учителю Велики, знам че това е груба грешка. Мястото, което бе определено за мен го взе друг и аз се лиших от благословението и това промени моят път в живота ми по-нататък.
към текста >>

и четях в погледа Му молба да Му прочета нещо от онези мисли, които бях чула.
Да обърна не четвъртинката си, както някога ми каза, но направо да се обърна към Тебе в мисли, чувства и постъпки и живота ми да бъде за теб. Чрез моят живот в Словото Ти.На Рила допуснах и друга грешка с Учителя. Сутрин ние се качвахме на хълма, четяхме беседи. Нещо тайно ми шушнеше да си записвам мислите, които ми харесват и да ги казвам на Учителя. След Молитвения връх отивах винаги при Учителя, който седеше пред палатката си в онази 1936 г. и четях в погледа Му молба да Му прочета нещо от онези мисли, които бях чула. Тогава съжалявах и мислено си обещавах пред Него, че на следващия ден на върха като слушам, аз ще запиша онази мисъл, която ми хареса. Повтаряше се същото. Аз слушах, не записвах и отново ходех при Учителя. Отново чувах молбата Му чрез отправения поглед към мене. Да Му кажа онази мисъл, която бях запомнила, но всичко бях забравила.
към текста >>

17. Учителя с група от Братството на екскурзия до Мусала - първи ден. 22 юли

Както изложи плана на екскурзията, УЧИТЕЛЯТ спря погледа си на мен и каза:
Тя е на половината път до хижа Мусала. Там ще ни чакате да дойдем ние - втората група с брат Боян Боев и Неделчо. След това всички заедно ще отидем до хижа Мусала. Там ще нощуваме и към полунощ ще тръгнем за върха. А после ще сторим това, което се нареди... Както изложи плана на екскурзията, УЧИТЕЛЯТ спря погледа си на мен и каза: - Ще можеш ли сам да се справиш с Паневритмията и с другите песни? Ти ще бъдеш сам. Други музиканти няма да дойдат. На върха ще изиграем Паневритмията с единствена цигулка! Отговорих утвърдително, макар че за момент се посмутих.
към текста >>

Обаче, погледът на будните долови безпокойството на УЧИТЕЛЯ.
А при други случаи разговорите с Него продължаваха до сред нощ. Тогава брат Боев изписваше бисери на мъдрост и мистика. Но тази вечер и ние бяхме тихи и внимателни. Всеки се подготви за уречения среднощен час. Дрямката ни споходи, а понякога напущаше клепачите ни. Обаче, погледът на будните долови безпокойството на УЧИТЕЛЯ. Той често припалваше електрическото фенерче, за да провери хода на часовите стрелки. Нощта навън бе тиха и спокойна. Но ето, че към 1 часа Той запали фенерчето и запита в полуглас будния до Него Неделчо: „Колко е часът? Преди бе 12, а сега пак 12?! "
към текста >>

18. Заминава си Паша Теодорова, ученичка и стенографка на Учителя, 12 февруари 1972 г.

Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен.
Стигнахме на улица “Опълченска” 66, дето живееше г-н Дънов. Г-жа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам и аз. Поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичан човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя - така отсега нататък ще го наричам, защото г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето утихна, настана необикновена тишина, и аз запитах Учителя, какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред - в децата, в младежта, във всички хора, и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси, и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята. Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички: съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел. Учителят ме запита едва чуто: “Чели ли сте нещо?
към текста >>

Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението.
В ушите ми звучи “Чели ли сте нещо? ” Това нещо той не може да нарече свое, словото, което ни даде, нито веднъж не нарече “мое”. Митар и фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив. Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроси, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката, и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението. - Как бих искала пак да дойда! - й казах. Тя бързо добави: ще ти се нареди. Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна.
към текста >>

Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”.
Ето един от тези етюди, предаден с мои думи: Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф-библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен - човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”. Поглежда листчето и тихо се запитва: “Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал - къде ли ще е той? В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарчето и подава вестника на учения. Той взема вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел.
към текста >>

Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи.
Този отдел от работата си споделям с моята добра и обична сестра Аня, която има голям дял в тази работа. Употребявам думата „споделям", а не „завещавам", защото намирам тази дума висока, достояние за големи величини, а не като за мене. Аня замина за отвъдния свят преди две години и два месеца, но въпреки това ми подхожда думата „споделям". Аня е моята средна сестра. На ръст повече височка, отколкото ниска; косата й руса, очите сиво-зелени, някои ги наричаха изумрудени, фигурката й стройна, изправена, до последните дни на живота й. Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи. Това пиша за нея, защото по външни белези се отличаваше от мене и от по-голямата си сестра Надя. Аня, макар че беше свършила философия и педагогика в нашия университет, повече обичаше литература и в тази област работеше. Преподаваше главно български език в прогимназия, а частно помагаше на много ученици и наши близки братя и сестри и по езиците: руски, френски и немски, освен български и литература - всичко това безвъзмездно. Може това да не е необходимо да изнасям и то е във връзка с отговора, който тя сама даваше на въпроса: Какво е моето задължение? На този въпрос, зададен от самата нея, тя категорично си отговаряше: Дойдох да давам.
към текста >>

19. Родена е Паша Теодорова, ученичка и стенографка на Учителя

Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен.
Стигнахме на улица “Опълченска” 66, дето живееше г-н Дънов. Г-жа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам и аз. Поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичан човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя - така отсега нататък ще го наричам, защото г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето утихна, настана необикновена тишина, и аз запитах Учителя, какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред - в децата, в младежта, във всички хора, и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси, и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята. Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички: съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел. Учителят ме запита едва чуто: “Чели ли сте нещо?
към текста >>

Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението.
В ушите ми звучи “Чели ли сте нещо? ” Това нещо той не може да нарече свое, словото, което ни даде, нито веднъж не нарече “мое”. Митар и фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив. Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроси, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката, и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението. - Как бих искала пак да дойда! - й казах. Тя бързо добави: ще ти се нареди. Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна.
към текста >>

Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”.
Ето един от тези етюди, предаден с мои думи: Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф-библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен - човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”. Поглежда листчето и тихо се запитва: “Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал - къде ли ще е той? В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарчето и подава вестника на учения. Той взема вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел.
към текста >>

Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи.
Този отдел от работата си споделям с моята добра и обична сестра Аня, която има голям дял в тази работа. Употребявам думата „споделям", а не „завещавам", защото намирам тази дума висока, достояние за големи величини, а не като за мене. Аня замина за отвъдния свят преди две години и два месеца, но въпреки това ми подхожда думата „споделям". Аня е моята средна сестра. На ръст повече височка, отколкото ниска; косата й руса, очите сиво-зелени, някои ги наричаха изумрудени, фигурката й стройна, изправена, до последните дни на живота й. Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи. Това пиша за нея, защото по външни белези се отличаваше от мене и от по-голямата си сестра Надя. Аня, макар че беше свършила философия и педагогика в нашия университет, повече обичаше литература и в тази област работеше. Преподаваше главно български език в прогимназия, а частно помагаше на много ученици и наши близки братя и сестри и по езиците: руски, френски и немски, освен български и литература - всичко това безвъзмездно. Може това да не е необходимо да изнасям и то е във връзка с отговора, който тя сама даваше на въпроса: Какво е моето задължение? На този въпрос, зададен от самата нея, тя категорично си отговаряше: Дойдох да давам.
към текста >>

20. Роден Крум Въжаров, ученик на Учителя

Аз проследих погледа Му и движенията Му и огледах салона и онези дюлгери, които работеха за довършване на дограмата.
„Мога ли да ви задам три въпроса? " „Може.", отговори Той. „Първият въпрос: Вие Учител на Бялото Братство ли сте? " Той ме погледна, после погледна рендето, погледна дъската и отново се обърна към мен и каза само една дума: „Да! " Аз проследих погледа Му и движенията Му и огледах салона и онези дюлгери, които работеха за довършване на дограмата. Имах усещането, че се намирам в дърводелско училище и че един е майсторът, а другите са ученици на майстора. Но после се сетих, че аз зададох точен въпрос, за което получих точен отговор. Тогава аз не знаех, че Петър Дънов е прочел моята мисъл, но Той остави рендето, изправи се смирено и каза тихо, но много строго, като с ръка посочи гърдите си: „Да, аз съм Учителят. Тук е Великият Учител". „Ще мога ли да Ви задам втория въпрос: Какво е Бог?
към текста >>

Погледът му чист и проницателен.
„Най-опасното нещо са парите! " казваше той. „Винаги е за предпочитане да дадеш от себе си, отколкото да оставиш съмнението, че вършиш нещо за лично облагодетелстване." Девизът на свободния човек Вено беше: „Ученикът върви в своя път и пази своя мир." Този мир той носеше винаги в себе си. Лицето му бе открито и чувствително, лице на изключително активен човек. Погледът му чист и проницателен. Този вътрешен мир, чистотата и проницателността му позволяваха да вижда по-далече и да предвижда събитията. Самият той наблюдаваше редовно лицето си. Ако сянка от нездраво чуждо влияние се появеше по него, той търсеше причината, за да я отстрани навреме. Кожата на тялото му бе фина и витална. Духовното му име идваше от Овен огнения астрологичен знак.
към текста >>

НАГОРЕ

0.24096298217773