Търсене в текстове за 'Християнска философия'

НАЧАЛО

ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 22 резултата в 4 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Иван Толев започва да издава в София списание 'Всемирна летопис'

Тук научаваме, че под настояването на църквата, за да се противопоставят на окултни списания и теософска литература, то г-н Министъра на Народното просвещение в правителството на Александър Цанков издават епохално окръжно до всички училища в страната за задължително изучаване на вероучението на християнската църква училищата.
Тези безплодни усилия и техния резултат - „Капиталните статии" отблъскват българската интелигенция от „Всемирна летопис", макар че хората около нея се прикриват с думите на Спасителя и казват: „Господи! къ кому идем; глаголь! живота вечнаго имаши" (Йоан VI: 68) - Д. 6. „Общ повик за повече морал и възпитание" 6. „Общ повик за повече морал и възпитание" Тук научаваме, че под настояването на църквата, за да се противопоставят на окултни списания и теософска литература, то г-н Министъра на Народното просвещение в правителството на Александър Цанков издават епохално окръжно до всички училища в страната за задължително изучаване на вероучението на християнската църква училищата. Въвежда се урок по вероучение и се отпечатват и учебници по този предмет. Аз заварих до 1946 г., че се учеше този предмет и го преподаваше местния свещеник в селото, където бях при баба ми в първо отделение, че и второ отделение. После комунистическата власт премахна този предмет и изгони свещениците от училищата. ОБЩ ПОВИК ЗА ПОВЕЧЕ МОРАЛ И ВЪЗПИТАНИЕ Църковен вестник, Г.
към текста >>

Не се чудим, прочее, че в помещението на университета се говорят сквернодумства (к.н.) против християнската доктрина - и се говорят от един професор.
на в. „Лъча", между другото пише: „В една сказка, държана завчера пред няколкостотин млади студенти, един български професор се е опитвал да доказва, че духът е еманация на тялото, че душата е функция на грубата материя. Тоя опит на българския професор добива грамадно значение, като се има предвид, че сказката е държана в помещението на българския университет. Тоя опит иде да потвърди сто пъти доказания факт, че българската държава е атеистична държава. Не се чудим, прочее, че в помещението на университета се говорят сквернодумства (к.н.) против християнската доктрина - и се говорят от един професор. Вероотстъпничеството, като не е пощадило нашите университетски среди, логичната последица на тоя духовен упадък никога не е липсвала. Вероотстъпничеството води към родоотстъпничество. А се намира в университетските сфери един професор, който се провиква: - „Каква душа ще гиздиме итруфиме, душа няма, душа не съществува, душата е глупава измислица! " И властите - духовни и мирски мълчат. Това е един безпримерен в историята на цивилизацията скандал, каквито са впрочем всичките български публични скандали.
към текста >>

Не се чудим, прочее, че в помещението на университета се говорят сквернодумства против християнската доктрина - и се говорят от един професор.
Да продължаваме ли? Нека напомниме само още един факт - едно колосално подиграване с вярата от страна на един бивш министър, сега професор. Този господин преди две-три години писа във вестник „Политика", че ако дяволът беше разгромил божествените сили, ний в сегашни времена щяхме да чествуваме дявола като светец. Да, българската държава е атеистична - и съзнателно атеистична. Ако стане нужда ний ще докажем това си твърдение със стотини доказателства - подчертаваме думата стотини. Не се чудим, прочее, че в помещението на университета се говорят сквернодумства против християнската доктрина - и се говорят от един професор. Та може ли да бъде другояче? Нали се пак в тоя университет преди няколко години - при една просветна церемония - когато се изказа желание да се извърши водосвет, професорите отказаха да задоволят това искане? Вероотстъпничеството като не е пощадило нашите университетски среди - логичната последица на тоя духовен упадък никога не е липсвала. Вероотстъпничество води към родоотстъпничество. Знайно е, че студентите няколко пъти проявиха своето презрение към всяко родолюбие и народовеличание - например когато освиркаха пеенето на Шуми Марица и пр.
към текста >>

Великаните на християнската мисъл ни казват:
Когато измервам вселената и стигам до някаква пречка, аз знам, че тая пречка е минутна, знам че тя не е свършек, знам че отсамшната страна на един предел доказва че има отвъдна страна. А това, което намирам във вселената, безконечността, аз го намирам и в себе си, понеже съм част отделна и самостоятелна във вселената, понеже съм същество надарено с индивидуално битие, понеже съм вселена във вселената. IV А каква бива по-нататъшната съдба на душата? Къде отива тя - подир оная минута, която човеците са привикнали да наричатпоследна минута? Великаните на християнската мисъл ни казват: Душата ще бъде и пребъде там където ще я позове нейният творец. Нам е невъзможно, разбира се, да определим точно къде отива душата. Но подир изложеното по-горе, ний можем по един най- утвърдителен начин да подържаме, че душата не погинва с разложението на плътта. Където и да бъде настанена - след раздялата й от тялото - душата не се изгубва; където и да бъде поставена, тя ще бъде поставена „негде", а не „никъде". Па излишно е да се говори за пространственост, когато е въпрос за душата.
към текста >>

И тук дейността му беше в някои отношения противохристиянска, макар че пишеше и много изрядни, и полезни статии.
Не след дълго, обаче, той почна да проявява отрицателни възгледи и да подкопава авторитета на кардиналните верски учения на християнството. Мнозина от евангелистите българи се противопоставиха на тези гибелни еретически учения, като писаха за това и на дружеството в Бостън. Вълнението бе голямо и въпроса се разисква в няколко годишни евангелски събори. Няколко евангелски църкви отказаха да го приемат на амвоните си. Тогава той влезе в редакциония комитет на „Зорница". И тук дейността му беше в някои отношения противохристиянска, макар че пишеше и много изрядни, и полезни статии. Движението обаче против него продължаваше и най-после 50 г. юбилеен конгрес на Българското евангелско дружество в София миналата година го изключи от редакционния комитет на „Зорница". Той, от своя страна, намерил за нужно да си подаде оставката в Бостън, която дружеството приело, и тъй от една година насам г-н Маркъм не е мисионер, свързан с онова дружество, нито пък има тесни християнски връзки с евангелските църкви в България. Той си работи независимо и по своему. От коя народност е не зная.
към текста >>

В тая статия „подпреседателят" на българските теософи уверява и се кълне, че „теософията" има за задача не да събаря, а да изгражда (к.н.) и тя не може да бъде против науката, философията, а най-малко - против религията".
Както казахме по-горе, близкият до Синода и ултра-реакционен вестник у нас „Мир" даде неотдавна гостоприемство на една километрическа статия от „подпредседателя" на Теософското общество в България, държавният учител, г. Ив. Грозев. Тоя факт на трогателен унисон или „единен фронт" между расоносци, политически реакционери и български теософи не трябва да учудва никого: французите казват, че ,,les extremites se touchent", т.е. крайностите се допират, а българите имат една живописна поговорка за подобни случаи...Пък и от съдържанието на въпросната статия не остава никакво съмнение, че тя е една от многото маневри на черните братя, които се мобилизират за съюзнишка - сигурно, безплодна - борба против дейците на Бялото Братство. Тя ни напомнюва известната формула на един български „държавник": „с Вас, след Вас, за Вас, винаги...под Вас" (цитираме пак от в."Мир", 1909 г.). В тая статия „подпреседателят" на българските теософи уверява и се кълне, че „теософията" има за задача не да събаря, а да изгражда (к.н.) и тя не може да бъде против науката, философията, а най-малко - против религията". Събарят - иска да каже той - другите, т.е. „ония, с които неоснователно ни смесват", дръжте тях. „Ние не отричаме националните идеали и държавни нужди - се провиква г. Грозев, като че ли има някой да ги отрича! - нашият председател, г.
към текста >>

Теософията е синтез на наука, философия и религия, които могат да добият конкретна форма и живот чрез изкуството - по същина мистично.
Помолени сме от страна на Теософското общество в България да дадем място на следните редове, с които Обществото желае да се защити срещу някои криви схващания за неговото учение: Мото: „Малко наука и човек става безбожник; повече наука, и човек става изново религиозен." Франциск Бекон Напоследък се пръскат някои превратни слухове за теософията от хора непосветени; налага ни се дълг да кажем няколко думи, за да бъдем на ясно, защото - както по кое да е изкуство и предмет не можем да говорим без усет и разбиране, така и по мистика и религия не можем да говорим без усет и разбиране; те са тънки работи. Теософията е синтез на наука, философия и религия, които могат да добият конкретна форма и живот чрез изкуството - по същина мистично. Така теософията обгръща всички научни дисциплини - науката за формите и за материята, както и всички науки за духа и (метафизиката); тя в своята дълбока същина - е учение за абсолюта, до което се стига чрез вътрешно прозрение (интуиция, откровение); тя е науката на боговете (мъдреци, пророци, ясновидци)[4]; неподвижната мъдрост на вековете, която лежи в основата на всяка философска система и на всяка световна религия. Има едно учение за едната истина, и ние го намираме изразено в Будизма и Брахманизма на древна Индия, в Херметизма на Египет, в Орфеизма на Елада, в Питагорейството, в Платонизма и Неоплатонизма, в предхристиянски Гностицизъм - живец на Християнството, в Розенкройцерството и в доктрината на средновековните алхимици Яков Бьоме, Парацелз, от която Гете черпи с пълни шепи); най-после в Кабалата и Талмуда без които не можем разбра скрития смисъл на нашата Библия. Различните хора се намират на различни становища в своето развитие и техните схващания за Истината са различни; всеки си живее със своята относителна истина и отрича правото на другия да мисли и вярва свободно, с което се спира всяко духовно развитие и се упражнява морален гнет върху душите. Това е породило сляп фанатизъм, безполезни спорове и кървави изстъпления в името на оногова, който е проповядвал само мир, братство и любов между людите. Само мъдреците стигат до общата истина, която обединява и любовно свързва, която освобождава от всякакви предразсъдъци и превратни мисли и те никога не спорят върху нея, нито говорят; защото истината е неизповедима, тя не може да се изкаже с думи, а се изразява с подвиг и живот.
към текста >>

Един синтез на наука, философия и религия се налага от самосебе; защото науката за материята е в същото време и наука за енергията, науката за енергията засяга и науката за душата, а тази последната е свързана с изучаване причините на нещата, с които се занимава философията и религията.
Ето защо теософията не е против никоя религия, защото всички религии имат еднакъв божествен произход; те всички са основани от Мировия Учител, направо или чрез Негови ученици, те са дело на великата Бяла Ложа, от името на която великият учител Христос действува и чертае различните пътища, които водят към една цел. Една от задачите на теософията е да съживи отделните религии върху една обща основа, и който се опълчва против теософията, той се опълчва против делото на Христа, който е един за всички - дихание на цялото человечество, което е плът от неговата плът. Теософията не се обявява и срещу опитната наука на днешния век, нито се чужди от нейните методи, когато прави своите изследвания; тя твърди, обаче, какво днешната наука е една малка част от истинското знание (Гносиса), което обгръща проявеното и непроявеното, света на феномените и невидимия мир от скрити причини - физика и метафизика. И теософията не е склонна да тури някакъв предел между обективна наука и религиозно изследване, което води към богопознание - към вечната същина на нещата. То би значило да се отрече еволюцията на човешкия дух и заедно с това и всеки прогрес на наука и изкуство. Един синтез на наука, философия и религия се налага от самосебе; защото науката за материята е в същото време и наука за енергията, науката за енергията засяга и науката за душата, а тази последната е свързана с изучаване причините на нещата, с които се занимава философията и религията. Така положителният учен, в своите научни обяснения, стига до метафизични спекулации, до фантастични хипотези и странни теории, допиращи до сънното царство на бляна. Ето как трезвеният учен става, без да ще, метафизик и мистик, и ето как Теософията завладява неусетно катедрата на Университета! Положенията на Теософията и крайните изводи на емпиричната наука нима не съвпадат? Хиляди години преди нашата ера се е говорило за относително знание, що се касае до феномените, и абсолютно знание, що се касае до духа. Не е нова нито теорията на Айнщайна, нито разкритието на Бергсона -за интуицията; за да се убедим в това, стига да се обърнем към древните мъдреци на Индия, или да изучим философията на Емпедокла, на Питагора и Платона.
към текста >>

Не е нова нито теорията на Айнщайна, нито разкритието на Бергсона -за интуицията; за да се убедим в това, стига да се обърнем към древните мъдреци на Индия, или да изучим философията на Емпедокла, на Питагора и Платона.
Един синтез на наука, философия и религия се налага от самосебе; защото науката за материята е в същото време и наука за енергията, науката за енергията засяга и науката за душата, а тази последната е свързана с изучаване причините на нещата, с които се занимава философията и религията. Така положителният учен, в своите научни обяснения, стига до метафизични спекулации, до фантастични хипотези и странни теории, допиращи до сънното царство на бляна. Ето как трезвеният учен става, без да ще, метафизик и мистик, и ето как Теософията завладява неусетно катедрата на Университета! Положенията на Теософията и крайните изводи на емпиричната наука нима не съвпадат? Хиляди години преди нашата ера се е говорило за относително знание, що се касае до феномените, и абсолютно знание, що се касае до духа. Не е нова нито теорията на Айнщайна, нито разкритието на Бергсона -за интуицията; за да се убедим в това, стига да се обърнем към древните мъдреци на Индия, или да изучим философията на Емпедокла, на Питагора и Платона. Днешната „положителна" наука, която започва с постулат[6] и свършва с неизвестно, навлиза постепенно в областта на тайнственото и става окултна, а химията - с откриване на радия се обръща на алхимия. Това, което адептите на теософията са учили и практикували открай време, сега науката „открива" и от боязън към ненаучния окултизъм, се мъчи да прикрие с нов етикет, но с това същността не се изменя. Изглежда, че първите апостоли на Христа не са били прости рибари, както обикновено се мисли, а и по-късните Христови последователи минали през мистериите; те са владеели тайни сили и са били истински чудотворци, когато представителите на днешната наука още се колебаят и с голямо въздържание посрещат неоспоримите факти на психични прояви - да не говорим за хипнотизма, за ада на Райхенбаха, за телепатията и за спиритическите изследвания на един Крукс, и на Шарл Рише, професор в Сорбоната. Теософията донася една нова живителна струя в наука и в изкуство; наената мисия в света е да преобразува и да изгради новото общество; днешните световни катаклизми и разтления на обществата са естествена и логична последица на един крайно груб материализъм, а не се дължат на някакъв гибелен мистицизъм, който за днешната епоха едва що се заражда. Старият материалистичен мироглед се изживява в бури, трусове и катастрофи - борба на всички против всички.
към текста >>

Теософията има за задача не да събаря, а да изгражда, и тя не може да бъде против науката, философията, а най-малко - против религията; това би било contradictio ia aajeclo.
[3] Европейските учени отдавна и експериментално са доказали възможността де се превръщат елементите съгласно основното начало за единството на материята. Председател на алхимическото дружество във Франция, г. Жоливие-Кастело, в много свои научни трудове; както и Жан Беерел в книгата си „La Radioactivite et transformations des elements" дават ценни сведения по тоя предмет. Разбира се всичко това е terra rncognita за „българските учени", които дращат в долните етажи на вестниците, вместо да се занимават сериозно с науката. [4] Нека отбележим тука, че теософията съвсем не е дъновизъм - доморасъл, възникнал върху почва та на медиумизма и спиритизма и това, което се пише във „Всемирна летопис", орган на дъновистите, не засяга и теософите. Теософията има за задача не да събаря, а да изгражда, и тя не може да бъде против науката, философията, а най-малко - против религията; това би било contradictio ia aajeclo. Лошо са осведомени противниците на теософията. Но така е когато пишеш за математика, без да си математик, или за музика без да си музикант, или бидейки биолог пишеш за...мистика. [5] 3а теософията плътта не е презряна, защото иначе прераждането не би имало смисъл. Може да има някои секти, които да изтезават плътта си в името на духа, но това е едно недоразумение. Наопаки, тялото е най- съвършеният инструмент на духа, то е храмът, в който се извършват тайнството душата, и в който ние получаваме просветление.
към текста >>

2. Архиерейски събор от Синода, на който обявяват Учителя за самоотлъчил се от Църквата

Учителя е на мнение, че в настоящата си форма християнската Църква не е адекватна на изискванията на историческия момент и не е способна да изпълнява предназначението си на Божествен обединител, пастир и водител на всички вярващи в Христа.
За да вникнем в същността на взаимоотношенията между Българска православна църква (БПЦ) и Бялото Братство (ББ) през разглеждания исторически период от време, следва да проследим хронологически и фактологически позицията на Църквата – представител и стожер на официалната държавна религия (според действащата тогава Търновска конституция – източно-православното християнско вероизповедание), спрямо личността на Учителя Петър Дънов и неговото учение. Обликът на тази позиция се определя в най-висока степен от различията между класическото християнско богословие и църковното учение, от една страна, и цялостната идейна система, излагана не последователно, а събирателно в беседите на Учителя – система, която разбира се, се е оформяла, обогатявала и доизграждала до самото му заминаване на 27.12.1944г. Преди всичко правят впечатление теоретическите различия между двете учения. Те са концентрирани в проповядваните от Учителя основни закони на Космоса – за кармата и прераждането, във възгледите му относно върховната духовна институция, която ръководи еволюцията на Вселената – Великото Всемирно Братство и двата му клона: Бялото Братство (ложа) и Черната ложа, във формулираните от него най-важни принципи и задачи на Новата епоха, която изгрява за цялото човечество – епохата на шестата коренна (окултна) раса, и др. Не е за пренебрегване в този ред на мисли и становището на Учителя, по повод моментното състояние на Църквата като духовна и обществена организация, от гледна точка на първоначално заложените в нея от Спасителя Иисус Христос цели. Учителя е на мнение, че в настоящата си форма християнската Църква не е адекватна на изискванията на историческия момент и не е способна да изпълнява предназначението си на Божествен обединител, пастир и водител на всички вярващи в Христа. Тази извънредно сериозна присъда Учителя подкрепя с нужната аргументация, извлечена от непосредствената действителност и подкрепена с множество факти и логически заключения. Учителя смята, че Църквата е разпиляла във вековете най-ценното си богатство – Христовата Любов и готовност за братско общение и саможертва, и го е заменила със суха схоластика, непонятна за обикновените християни ритуалност и ненужно догматизиране на живото Слово Божие. Като се прибавят и многобройните слабости и недъзи на духовниците, които хвърлят мрачна сянка върху авторитета на цялата институция, общата картина буди оправдана тревога и довежда до горчиви изводи. От особена важност е да се подчертае, че Петър Дънов подлага на обоснована критика проявени недостатъци и недостойни дела на православното духовенство у нас, а не отрича Църквата като общност от вярващи в Христос (от гр.ез. „еклесия"), основана от Спасителя с Божествено, общочовешко предназначение.
към текста >>

Своя критичен анализ на учението на П.Дънов той излага в няколко съчинения, най-значими измежду които са „Писма против дъновизма" (София, 1923) и „Кратък наръчник по християнска апологетика (София, 1942).
Нещо, което съвсем не може да се каже за тоталитарното комунистическо управление, с цялото му атеистично безсрамие, но това е тема за друго изследване. Паралелно с гореизброените начинания, БПЦ възлага и лична отговорност на някои свои служители, с оглед придаване на научно-богословски и теоретичен облик на кампанията срещу ББ. Особена роля в идеологическата битка се възлага на: Проф. архим. Евтимий Сапунджиев – ректор на Пловдивската духовна семинария, по-късно професор в Богословския факултет на СУ „Св.Кл.Охридски". Своя критичен анализ на учението на П.Дънов той излага в няколко съчинения, най-значими измежду които са „Писма против дъновизма" (София, 1923) и „Кратък наръчник по християнска апологетика (София, 1942). Даниил Ласков – завеждащ духовно-просветния отдел към Св. Синод и редактор на „Църковен вестник". Неговите писания намират място в официозите на Църквата – сп. „Духовна култура" и „Църковен вестник" (ср.сп.„Духовна култура", 1922. кн. ХI-ХII.)
към текста >>

Дяк. Иван Войнов, представящ учението на ББ като механична смесица от древноиндийска и антична философия, несъвместимо с християнското вероучение („Критика на Дъновото окултно-теософско учение" – Варна, 1925).
Между тях следва да споменем: Видински митрополит Неофит, обявяващ привързаността към идеите на П.Дънов за предателство към Църквата и българския народ („Към напредък или пропаст" – 1922). Проф. протопрезв. Стефан Цанков, развил темата за ББ като секта и поставил основаната от Учителя духовна общност извън християнството („Българската православна църква от Освобождението до настоящи дни" – ГСУ Бф, 1938-39). Свещ. Н.Тулешков, твърдящ, че учението на П.Дънов не е християнство и че отрича народната вяра и традиции („Сектите в България" – 1935). Дяк. Иван Войнов, представящ учението на ББ като механична смесица от древноиндийска и антична философия, несъвместимо с християнското вероучение („Критика на Дъновото окултно-теософско учение" – Варна, 1925). Н.Православов (очевидно фамилията е литературен псевдоним), опитал се да разгледа учението на Учителя за свободата като опасно за обществото („Дъновизмът от социално гледище", сп.„Духовна култура" 1922. кн. XIII, XIV, XV). Особен интерес за нас представлява еволюцията във възгледите на проф. (по-късно академик) Димитър Михалчев – един от най-бележитите български философи, не само на своето време, но и в цялата нова история на страната. Първоначално той подлага на критика Словото на Учителя, изхождайки от позициите на своето научно и философско верую („Против дъновизма като теософско учение" – сп.„Философски преглед", 1931. кн.II).
към текста >>

Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела.
Казанлък – септември 1922" е отговорено подробно на нападките, отправени от архим. Евтимий в речта му, произнесена на 27.08.1922год. в Казанлък, непосредствено след завършването на събора на Братството във Велико Търново. На свой ред белите братя и сестри преминават в атака, когато архим. Евтимий е заменял обективната критика с клевети и безпочвени измислици. Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българското духовенство. Приложете Христовото учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията." (пос. съч., с. 13). „Учението за любовта и братството (неговата същност – процесът на развитието)" е статия с продължение от кн. VIII - IX на сп.
към текста >>

3. „Отворено писмо' до архимандрит Евтимий, от Групата на ББ в Казанлък

Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела.
Казанлък – септември 1922" е отговорено подробно на нападките, отправени от архим. Евтимий в речта му, произнесена на 27.08.1922год. в Казанлък, непосредствено след завършването на събора на Братството във Велико Търново. На свой ред белите братя и сестри преминават в атака, когато архим. Евтимий е заменял обективната критика с клевети и безпочвени измислици. Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българското духовенство. Приложете Христовото учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията." (пос. съч., с. 13). 2. ИЗ „ОТВОРЕНО ПИСМО ДО АРХИМАНДРИТ ЕВТИМИЙ, РЕКТОР НА ПЛОВДИВСКАТА СЕМИНАРИЯ, ОТ КАЗЪНЛЪШКАТА ГРУПА НА БЯЛОТО БРАТСТВО" УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - ВЗАИМООТНОШЕНИЯ ВЪРХУ СЦЕНАТА НА ОБЩЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ
към текста >>

Учителя е на мнение, че в настоящата си форма християнската Църква не е адекватна на изискванията на историческия момент и не е способна да изпълнява предназначението си на Божествен обединител, пастир и водител на всички вярващи в Христа.
За да вникнем в същността на взаимоотношенията между Българска православна църква (БПЦ) и Бялото Братство (ББ) през разглеждания исторически период от време, следва да проследим хронологически и фактологически позицията на Църквата – представител и стожер на официалната държавна религия (според действащата тогава Търновска конституция – източно-православното християнско вероизповедание), спрямо личността на Учителя Петър Дънов и неговото учение. Обликът на тази позиция се определя в най-висока степен от различията между класическото християнско богословие и църковното учение, от една страна, и цялостната идейна система, излагана не последователно, а събирателно в беседите на Учителя – система, която разбира се, се е оформяла, обогатявала и доизграждала до самото му заминаване на 27.12.1944г. Преди всичко правят впечатление теоретическите различия между двете учения. Те са концентрирани в проповядваните от Учителя основни закони на Космоса – за кармата и прераждането, във възгледите му относно върховната духовна институция, която ръководи еволюцията на Вселената – Великото Всемирно Братство и двата му клона: Бялото Братство (ложа) и Черната ложа, във формулираните от него най-важни принципи и задачи на Новата епоха, която изгрява за цялото човечество – епохата на шестата коренна (окултна) раса, и др. Не е за пренебрегване в този ред на мисли и становището на Учителя, по повод моментното състояние на Църквата като духовна и обществена организация, от гледна точка на първоначално заложените в нея от Спасителя Иисус Христос цели. Учителя е на мнение, че в настоящата си форма християнската Църква не е адекватна на изискванията на историческия момент и не е способна да изпълнява предназначението си на Божествен обединител, пастир и водител на всички вярващи в Христа. Тази извънредно сериозна присъда Учителя подкрепя с нужната аргументация, извлечена от непосредствената действителност и подкрепена с множество факти и логически заключения. Учителя смята, че Църквата е разпиляла във вековете най-ценното си богатство – Христовата Любов и готовност за братско общение и саможертва, и го е заменила със суха схоластика, непонятна за обикновените християни ритуалност и ненужно догматизиране на живото Слово Божие. Като се прибавят и многобройните слабости и недъзи на духовниците, които хвърлят мрачна сянка върху авторитета на цялата институция, общата картина буди оправдана тревога и довежда до горчиви изводи. От особена важност е да се подчертае, че Петър Дънов подлага на обоснована критика проявени недостатъци и недостойни дела на православното духовенство у нас, а не отрича Църквата като общност от вярващи в Христос (от гр.ез. „еклесия"), основана от Спасителя с Божествено, общочовешко предназначение.
към текста >>

Своя критичен анализ на учението на П.Дънов той излага в няколко съчинения, най-значими измежду които са „Писма против дъновизма" (София, 1923) и „Кратък наръчник по християнска апологетика (София, 1942).
Нещо, което съвсем не може да се каже за тоталитарното комунистическо управление, с цялото му атеистично безсрамие, но това е тема за друго изследване. Паралелно с гореизброените начинания, БПЦ възлага и лична отговорност на някои свои служители, с оглед придаване на научно-богословски и теоретичен облик на кампанията срещу ББ. Особена роля в идеологическата битка се възлага на: Проф. архим. Евтимий Сапунджиев – ректор на Пловдивската духовна семинария, по-късно професор в Богословския факултет на СУ „Св.Кл.Охридски". Своя критичен анализ на учението на П.Дънов той излага в няколко съчинения, най-значими измежду които са „Писма против дъновизма" (София, 1923) и „Кратък наръчник по християнска апологетика (София, 1942). Даниил Ласков – завеждащ духовно-просветния отдел към Св. Синод и редактор на „Църковен вестник". Неговите писания намират място в официозите на Църквата – сп. „Духовна култура" и „Църковен вестник" (ср.сп.„Духовна култура", 1922. кн. ХI-ХII.)
към текста >>

Дяк. Иван Войнов, представящ учението на ББ като механична смесица от древноиндийска и антична философия, несъвместимо с християнското вероучение („Критика на Дъновото окултно-теософско учение" – Варна, 1925).
Между тях следва да споменем: Видински митрополит Неофит, обявяващ привързаността към идеите на П.Дънов за предателство към Църквата и българския народ („Към напредък или пропаст" – 1922). Проф. протопрезв. Стефан Цанков, развил темата за ББ като секта и поставил основаната от Учителя духовна общност извън християнството („Българската православна църква от Освобождението до настоящи дни" – ГСУ Бф, 1938-39). Свещ. Н.Тулешков, твърдящ, че учението на П.Дънов не е християнство и че отрича народната вяра и традиции („Сектите в България" – 1935). Дяк. Иван Войнов, представящ учението на ББ като механична смесица от древноиндийска и антична философия, несъвместимо с християнското вероучение („Критика на Дъновото окултно-теософско учение" – Варна, 1925). Н.Православов (очевидно фамилията е литературен псевдоним), опитал се да разгледа учението на Учителя за свободата като опасно за обществото („Дъновизмът от социално гледище", сп.„Духовна култура" 1922. кн. XIII, XIV, XV). Особен интерес за нас представлява еволюцията във възгледите на проф. (по-късно академик) Димитър Михалчев – един от най-бележитите български философи, не само на своето време, но и в цялата нова история на страната. Първоначално той подлага на критика Словото на Учителя, изхождайки от позициите на своето научно и философско верую („Против дъновизма като теософско учение" – сп.„Философски преглед", 1931. кн.II).
към текста >>

Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела.
Казанлък – септември 1922" е отговорено подробно на нападките, отправени от архим. Евтимий в речта му, произнесена на 27.08.1922год. в Казанлък, непосредствено след завършването на събора на Братството във Велико Търново. На свой ред белите братя и сестри преминават в атака, когато архим. Евтимий е заменял обективната критика с клевети и безпочвени измислици. Един от най-вълнуващите моменти в изложението е призивът към православния духовник, в който четем: „По-добре ще бъде, ако напуснете тази противохристиянска система за борба и се борите не с думи, а с дела. Ние ще бъдем благодарни, ако чуем от народа добри отзиви за морала на българското духовенство. Приложете Христовото учение в живота и ще имате подкрепата на интелигенцията." (пос. съч., с. 13). „Учението за любовта и братството (неговата същност – процесът на развитието)" е статия с продължение от кн. VIII - IX на сп.
към текста >>

4. Лулчев се качва на Рила - езерата. Нареждане от Учителя Лулчев да говори с Цар Борис за въвеждане на Паневритмията (...

завършва философия в София.
Свален е от министерския си пост с една необикновена измама, изумителна и смешна дори и до днес. За нея ще прочетете по-късно. 41. Стоян Омарчевски - роден през 1885 г. в Нова Загора. През 1912 г. завършва философия в София. 1912-1923 г. - депутат от листата на БЗНС. През 1917 г. завършва право. А от 1920 г.
към текста >>

- следва агрономство в Германия, а преди това - философия.
в с. Славовица, Пазарджишко. 1893-1897 г. - учи в земеделско училище и в лозарско-винарско училище в Плевен. 1900-1902 г. - следва агрономство в Германия, а преди това - философия. 1904-1923 г. - редактор на в. «Земеделско знаме». 1908-1923 г. -депутат. През 1915 г.
към текста >>

А цар Борис III според Учителя Дънов е онзи прероден цар Борис, който покръсти България в християнската религия през 866 г., на 28 април. Вж.
за Пророчествата в том III, стр. 309-318 и за онова, което свършихме до 1999-2000 г. - в «Изгревът», том XVI, стр. 818-905. 91. Звездата на България ще свети, защото е дошел Всемировият Учител Беинса Дуно в нея и присъствува на земята от 1864 г. до 1944 г. А цар Борис III според Учителя Дънов е онзи прероден цар Борис, който покръсти България в християнската религия през 866 г., на 28 април. Вж. «Изгревът», том IV, стр. 20-21, под №9. Но тогава според Учителя Дънов той е слушал Бога, а сега не иска да Го слуша. А защо? Защото в него тече кръвта на кралете, които работеха срещу Ренесанса на Европа.
към текста >>

0.13837599754333