Търсене в текстове за 'Път на Истината'

НАЧАЛО

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени резултати от текста в категории:

Беседи от Учителя:

Изгревът на Бялото Братство:

Писма от Учителя:

Текстове и документи:

Последователи на Учителя:

Списания и вестници:

Хронология на Братството:

Рудолф Щайнер:

Емануел Сведенборг:

На страница 1: 1000 резултата в 11 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. Ражда се бащата на Петър Дънов - Константин Андонов Дъновски

Ражда се бащата на Петър Дънов -

Константин Андонов Дъновски е роден на 20. 08.

Негови съвременници го описват като човек, едър на ръст, с холеричен темперамент, в очите на когото блести огънят на буден господарски дух.

Той не обича думата му да става на две.

Винаги наблюдателен, и когато повежда разговор, подхожда плавно, мелодично, със сдържан тон, като човек, който добре се владее.

След като завършва първоначалното си образование в родното си село, Константин Дъновски се отправя за Пловдив, където учи в гръцкото училище, но остава недоволен.

Елена, който преподавал „висши“ знания на питомците си.

Една подобна ерудиция по онова време се равнявала на днешното университетско образование.

Изучил също така и черковното пеене, за което спомогнали голямата му музикалност и красивият глас, с които между впрочем се славят много родопчани.

Едва петнадесетгодишен, Константин Дъновски става през 1845 г.

Горно Райково, намиращо се в непосредствена близост до родното му село.

На следващата година той се премества отново като учител в Устово.

Обучен на църковнославянско пеене, младият Константин Дъновски привлича вниманието на тогавашния варненски владика Порфирий върху себе си със своя звучен глас, когато като доброволен певец от клира приглася на свещенослужението в църквата „Св.Богородица“ във Варна.

Това става причина да бъде поканен на служба в църквата.

Константин се среща с Атанас Чорбаджи (дядо на Учителя Петър Дънов по майчина линия) и това окончателно трасира бъдещето на младежа.

статията "Отец Константин ДЪНОВСКИ – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)"

Снимки на свещеник Константин Дъновски и семейството му

пример за служение на Бога и народа си (1830-1918)

Сега сме в криза - икономическа и социална, но преди всичко - духовна.

Тя засяга същността, сърцето на нашия народ и точно в този момент е повече от нужно да се върнем към корените си и да се обърнем към онези личности, които са били светилници в мрака на историческото ни битие.

Те са изграждали кръгове около себе си, въплъщавали са идеи, които движели обществото, създавали са цели пластове от националното ни самосъзнание.

Такава многопластова и значима личност е иконом Константин Дъновски.

Роден е на 20.08.1830 г.

в село Устово, в сърцето на Родопите, в скромно и трудолюбиво семейство.

Сам той разказва, че в ранното му детство най-мощно влияние върху него оказват майка му и един светогорски монах, който се бил установил в родното му село.

Бог в Своя дивен Промисъл още в тази крехка възраст, която е толкова важна за оформянето на личността, е закърмил малкия Константин с най-простите истини на чистата Православна вяра.

Именно в килийното училище, основано от монаха, той почерпил от изворите на светоотеческия опит и се запознал с духа на чистото учение.

Точно тук поради впечатлителния му и емоционален характер се оформила и хуманната насока на неговата интелигентна и отзивчива душа.

Натрупвайки знания и опитност, твърде млад - още юноша той се отдал на учителското призвание в родното и съседното село.

Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар.

Идването в града било от огромно значение за неговото развитие.

През 40-те и 50-те години на XIX в.

град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент.

Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги.

Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време.

Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий.

Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира.

Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/.

Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин.

Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото.

Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа.

той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище.

По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева.

С пълната си всеотдайност и плам, младият учител спечелил бързо уважението на своите нови съселяни и не след дълго те се съгласили да построят здание за църква и училище в селото.

Така то бързо се превърнало в център на българското самосъзнание и достойнство в цялата област и родителите правили много, за да доведат децата си за обучение.

Търсещият дух на Дъновски го тласкал напред - към нови предизвикателства, но този път в духовната сфера.

той посетил Света Гора и това дало мощен тласък за служение на Светото Православие.

Докосването до светините, за които бил чувал от най-ранните си години и от разказите на свои приятели, допълнително обогатили неговия духовен свят.

Той все по-трайно се замислял за духовните измерения на битието, смисъла на страданията и живота.

На новото поприще, обогатен с учителския опит отпреди, и изпълнен с апостолски плам, той започнал да дава плодове още по-красиви и зрели от предходните.

Те били забелязани и оценени по достойнство и не след дълго бил преместен за свещеник в храма "Успение Богородично" в град Варна.

В тази нова обстановка дал най-доброто от себе си и доизградил образа си на истински свещеник - възрожденец.

По това време българите в градовете на империята заемали все по-активни позиции в управлението на местно ниво.

Те изживявали своето национално Възраждание - период на кипеж, вдъхновение и търсене на своята идентичност.

Младият отец Дъновски намерил града доста по-различен от това, което видял преди 10 години.

Все повече българи се заселвали в града и се включвали във всички сфери на обществения живот.

Българската реч се чувала все по-често не само в крайните махали, но и в централната част на града.

Търговският обмен и културните потребности на населението нарастнали и тази нова и разнолика българска община имала нужда от лидер.

Това ново предизвикателство, изисквало още по-голяма настойчивост и вътрешна концентрация.

В тази среда младият свещеник трябвало да прояви не само качества на пастир и организатор, но и на ловък дипломат.

Той трябвало успешно да балансира в отношенията между сънародниците си - талантливи, амбициозни и упорити, но винаги противоречиви и самообвиняващи се, гърците - приели дълбоко идеята за своята изключителност и превъзходство над всички в държавата, и руснаците - водени от стратегията на своите имперски интереси за бъдещето на православните народи в Турция.

Едновременно с това бил длъжен в рамките на своето послушание като млад духовник да бъде в чисти и прозрачни отношения с владиката Порфирий, който бил прекрасен епископ и ръководител, но по убеждение и дух истински грък.

Очевидно неговата личност е била достатъчно многопластова и богата, за да бъде баща на всички вярващи в поверената му епархия.

Отец Константин, като използвал това, в последващите си действия за утвърждането на тезата за българската идинтичност, бил както настойчив и храбър, така предпазлив и дискретен.

Пример е една от първите му стъпки - постепенно започнал да произнася някои от ектениите на Светата Литургия и дори прочитал Евангелските текстове на славянски език.

Това породило изключително национално въодушевление сред българите - все по-будни и активни.

От друга страна имало и ответна реакция на гърците.

В своята ревност и взискателност те изискали от владиката Порфирий както преустановяването на тази практика, така и персонално наказание за храбрия духовник.

Отец Константин бил преместен от мястото, където служил, в митрополитската църква в града, под неговото пряко наблюдение.

Когато видял, че този път е затворен, отец Константин сменил насоката на дейността си - спечелил благоволението на вицеконсула на Русия в града Александър Рачински.

След дълги настоявания и молби до владиката новите ратници на национолната кауза успели да спечелят благоволението на епископ Порфирий.

Той позволил в съботен ден да бъде отслужвана Света Литургия на славянски език в храма "Свети Георги" в града, а малко след това бил преотстъпен манастирът „Св.

Димитрий" /при двореца Евксиноград/ за славянска служба на празници.

Успехите на българите във Варненско идвали един след друг, плод на няколко фактора, но най-важният от тях е всеотдайната дейност на младия духовник, който се превърнал "във всичко за всички".

/обявяването на независима българска църква и отделянето от Патриаршията/ дали нов тласък на всички стремежи на варненските българи към самостоятелност.

На 21 май 1861 г.

в околностите на село Николаевка било взето решение за отделянето им от Патриаршията и обособяване на самостоятелна община, присъединена към Българската църква.

Заедно с това била сформирана и първата българска училищна община и построена постройка към нея, която през 1862 г.

била тържествено осветена.

След смъртта на владика Порфирий през 1864 г., отец Константин се отделил изцяло от връзките си с гръцката митрополия в град Варна и храбро издигнал знамето на отделна българска църква.

С още по-голям плам, вдъхновение и пастирска загриженост той се хвърлил в предните редици на борбата.

Активно и без всякаква предпазливост представял българските искания пред представителите на турската власт в града.

Благодорение на своя авторитет и добрата си репутация спечелил тяхното разположение.

Българите поискали долния етаж на училищното здание в града да бъде превърнато в храм и там да се провеждат служби на славянски език.

Така на 14 февруари 1865 г.

Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски.

По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски.

В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества.

Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея.

Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище.

По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство.

Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал.

Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири.

За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква.

Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани.

Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех.

Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г.

в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община.

Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания.

Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града.

Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове.

От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг.

в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет.

Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси.

Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния събор в Цариград през 1870 г.

с цел учредяване на Българската екзархия.

Веднага след радостта от победата за българите дошло горчиво разочарование, след като разбрали, че градът и околните села са извън очертаните териториални граници.

Те започнали енергични действия - подписки, петиции, писма до Цариград за промяна на статуквото и така предизвикали действия на върха - Варненската и Преславската епархия били обединени и бил изпратен нов митрополит епископ Симеон.

Същият пристигнал в града и на 4 декември 1872 г.

отслужил първата тържествена литургия в храма "Св. Арх.

Той от самото начало бил верен и сигурен помощник на новия владика в прокарването на неговите идеи и въжделения в епархията.

Когато избухнала Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.

отец Константин се включил активно на страната на руснаците.

той бил започнал да служи към руския параклис при консулството.

Тесните му връзки с тях, както и изключителната му активност по време на цялата кампания, му навлекли тежки неприятности от страна на турската власт и гърците.

В началото на войната бил хвърлен в затвора, като опасен за властта човек и пролежал в много тежки условия седем месеца.

След Освобожданието на град Варна на 27 юли 1878 г.

Отдал се в пълнота на най-важното за един духовник -пастирското служение.

Неуморно наставлявал, изповядвал, проповядвал Словото Божие сред своите пасоми.

Богатата му душевност, ерудиция и горчив жизнен опит му давали възможност да преценява склонностите на всяка душа и да я насочва по пътя към спасението.

Плодовете на духа си той предал на новото поколение в една нова среда - освободеното си отечество.

бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при храма.

Православните християни от града продължавали да го посещават и да черпят от него наставления и отечески съвети за живота.

Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция, която той оказал на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913).

Макар и на преклонна възраст той приел почетната длъжност и раздал парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи по време на Балканската война.

Гробът на отец Константин Дъновски

По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква в град Варна Св.

Синод го отличил с офикията "иконом", а правителството - с "Орден за гражданска заслуга" с Офицерски кръст, Общинският съвет на гр.

Варна излиза с решение да кръсти улица приживе на негово име.

По Божия воля и духовната и светската власт оказали признание на цялостната дейност на човека-участник във всички фази на процеса на Българското Възраждане във Варненския край.

Отец Константин Дъновски починал през ноември 1918 г.

и бил погребан в непосредствена близост до олтарната стена на храма "Св.

Превърнал живота си в непрестанно служение на Бог и народа си!

За него в истинския смисъл на думата се отнасят словата на св. ап.

Павел: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих.

Прочие, очаква ме венецът на правдата, който Бог е определил за онези, които го обичат!

В това малко книжле самият иконом Константин Дъновски разказва за една своя съдбоносна среща в Солунската църква "Св.

Димитрий" по пътя за Света гора.

През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х.

Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество.

Оказва се, че е живял във Варна и познава някои хора.

Когато се разделят, се обръща към Константин Дъновски и му казва: "Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе.

"На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на св.

Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: "Защо ли ни е изоставил Господ?

И защо да бъде такава една светиня в турски ръце... ...Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли.

След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата.

"Драги синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Иисуса Христа.

И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира.

Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение.

Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения.

...След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: "Не съм противен на волята Божия, защото е свята." А той ми рече: "Не е достатъчен отговора ти.

Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя.

И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат Православието и християнството.

Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне." И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: "Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете." Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: "Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци."

Как Православието е западнало, и заради неверието на хората, агаряните завземат дори Константинопол.

По ходатайството на Небесната царица и заради молитвите на праведниците, робството ще бъде съкратено.

" Младият Константин се връща в родината си, за да работи по Божиите дела, но вече по друг начин.

"Духовна култура", 1920 г., кн.

Паметна плоча при храм "Св.

Паметна плоча в родното му село Устово.

Снимки на свещеник Константин Дъновски и семейството му

На снимката е отец Константин Дъновски (бащата), майката Добра до него, а по-отгоре са първите им деца Мария и Атанас - брат и сестра на Петър Дънов.

(възможно е младежът на снимката да е съпругът на Мария, а не брат й)

2. Откровение дадено на Константин Дъновски в солунската черква „Св. Димитрий“ - Антиминсът

Откровение дадено на Константин Дъновски в солунската черква „Св.

Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна с една стара гръцка гемия за Света гора на Атон с намерението да останат там и да се посветят на монашеството.

Недалеч от Солун се разразява страшна морска буря и разбива гемията, с която пътуват четиримата младежи.

Перипетиите, които са възпрепятствали покалугеряването на Константин Дъновски, са описани от самия него в една малка брошура, отпечатана като лично негово издание през 1905 г.

Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр.

Солун, на 10 април 1854 година".

В тази църква, по онова време - джамия, младият момък преживява мистична случка, при която му се разяснява задачата в живота и мисията, която му предстои.

Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр.

Солун, на 10 април 1854 година".

2. Спомен на Николай Дойнов - За Антиминса

Димитрий" (Кассъма-Джамиси), дадено на Отца Константина Дъновски през юношеството му в гр.

Солун, на 10 април 1854 година".

„На велики петък [10 април] отидохме с другарите Белю Пинин, Тодор х.

Маврудиев и Петър Атанасов да се поклоним на гроба на Св.

Великомъченика Димитрия в церквата, нарицаема „Кассъма- Джамиси".

На излизане ни срещна един старец, свещеник, без да го познаваме: със среден ръст, лице - сухо, бледо, брада - дълга и бяла, очи - светливи и пленителни.

Благослови ни, като му целунахме десницата, и ни попита откъде сме и накъде отиваме.

Ний му отговорихме, че сме от Варна и отиваме за Света гора.

„Много добре - рече той, - аз познавам тия места и съм живял там няколко време ", като ни и разпита за някои лица от града Варна.

На разделение се обърна към мене и ми рече: „Желая утре на това място, по това време, да се видя с тебе: имам да те питам и да ти кажа нещо - идваш ли ?

Другия ден, на Великата събота, аз на определеното време отидох в церквата, влезнах при гроба на Св.

След това захванах да разгледвам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме облада една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: „Защо ли ни е оставил Господ... и защо да бъде такава една светиня в турски ръце?

" и т.н... Но ето, че и вчерашният старец се зададе, отиде право при олтаря и начна да се моли.

След неколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата.

„Синко - рече ми той, - за любов Христова желая да се науча откъде си и за какво отиваш на Света гора?

". Аз му разправих без всякакво стеснение откъде съм и за какво отивам на Света гора и какво е желанието и намерението ми - също така, като една изповед.

Във време на говоренето ми той се виждаше много спокоен, слушаше с внимание думите ми и се показваше много благодарен, докато свърших разказа си.

Но след няколко минути мълчание, като се приготви да ми говори, забелязах едно странно изменение в погледа му и по всичкото му телодвижение; а най-много което ми вдъхна особено удивление, бе появлението на пламен огнений на главата му [Д, 2:3-4] - и неволно ме обзеха студени тръпки по всичкото ми тяло и ме обля студена пот!..

„Драгий ми синко - рече, - ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Исуса Христа.

И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, че са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира [света]... Нито искам да те отвърна от намерението ти.

Аз те уверявам в името на Господа Вседържителя, че всякога, гдето и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение.

Заради това послушай съвета ми: да си идеш там, на мястото, гдето те е определил Божият Промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни променения.

След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор, и му рекох: „Не съм противен на Волята Божия, защото е свята", а той ми рече: „Не е достатъчен отговорът ти.

Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който принесе своя син жертва на Бога; както и апостол Павел прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите по плът братя.

И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви Своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат православието и славянството... Но нека се вълнува морето.

Пак, докогато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне".

И пак мълчание... Аз тогава се возхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: „Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете".

Тогава вдигна очи и ръце нагоре и рече: „Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци".

Тогава [по]сегна към пазвата си и извади в една бяла кърпа нещо обвито [това е Антиминсът], с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара (дюшемето на олтара е по-високо около един лакът).

Като го разви и целуна, покани и мене, та [го] целунах.

После това показа ми с пръсти на напечатаните букви на него, дали ги познавам.

„Така, вярно - рече, - именно от това число води началото си тоя Свети престол, но за да разумееш по-добре, слушай:

„Двадесетий ден от декемврий месец, хиляда седемстотин четиридесет и шеста година, е било четиридесетница от едно зверско изтребление на няколко души в същия тоя град от кръвожадни мохамедани.

Останалата майка и вдовица от това благочестиво семейство, претоварено от неизказана скръб, с няколко свои роднини просили от Бога помощ и утешение с всенощно бдение в церквата, нарицаема „Панагия Лагудяни".

Агрипнията извършвал един седемдесет и седем годишен старец, светогорски аскетия, от Иверския манастир, някой си йеромонах Теофаний [през 1747 г.

През нощта станала голяма буря със страшни гръмове и светкавици - малко останало церквичката да събори.

Пред зори бурята утихнала, в черквата огряла чудна светлина, като ден.

Евангелието на литургията било на свършване и в часа се явили трима мъже с една прекрасна девойка, дрехите им греели като слънце.

Зачудений свещеник си останал на мястото като вцепенен, без да се помръдне.

Девойката го наближила, отправила погледа си към него и му рекла: „Преподобний старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу.

В отговор на вашите молитви съм проводена с тия трима набожници от покровителката на тоя свети храм, Пресветая Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е волята на Пресвятаго Параклита (Духа) за нашия окаян народ християнски... За умножение греховете на християните дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, когато християнските водители до града Варна със своята измама принудили турския цар да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас извикал своята молба към Бога: „О, Исусе, ако си наистина син Божий, както Те изповядват твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, дето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!... ".

И тогава, о, тогава... препълнената чаша на Божий гняв и проклетия се изляла от небето на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!...И така станаха известни на всичкия свят следствията на Божий гняв. O!...

От премногото Своя любов към человеческия род [Той] пак се смилил, а най-повече от ходатайството на Небесната Царица и милостива застъпница на християнския род, Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима мои другари, мучениците Димитрий и Мина (а на третий името е утаено от мене), благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършване на числото от сто и петдесеттях и три риби [Й, 21:11], писани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати и дните на турското царство и докрай ще го съсипе!...

А [за] да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по необходимост и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него.

Заради това, според числото на писаните риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се принася в името на Исуса Христа, Сина Божий, и [за] Неговите заслуги, страшно безкровно жертвоприношение за прощение на греховете, за мира и съединението [на] вярата на християните, чистосърдечно просение [на] помощ и сила от Святаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „едно стадо и един пастир" [Й, 10:16].

Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим, от святаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, дето се именува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството".

После девойката се обръща към своята майка и казва: „Постигналите ни земни скърбни изпитания са станали по непостижимите судби Божии и [от] премного Своя любов да ни подари вечно блаженство; женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на Небето да се радваме на вечния живот.

Прочее, бъди бодра в молитвите си и на всички вас Бог да оправя пътя.

И след това тримата мъже и девойката станали невидими.

След отпуска на Божествената литургия, като излезли от черква, научили се, че през нощта молнията изгорила три турски къщи с живущите в тях и всички думали, че Бог е отвърнал на злодейците.

После всичко това отец Теофаний се въодушевил и с ревност Илиева по Бога, без да гледа на преклонната си възраст, предприел да извърши всичко, което го вразумил Бог.

Без да се бави повече, отправил се за Йерусалим и като се разговорил със самия Патриарх от святаго Сиона, отишел и в Константинопол и тамошният патриарх, като се съветвали всички, приели за добър знак рибите, писани в Евангелието (понеже на елински език на рибата буквите носят знаковете: Исус Христос - Божий син Спасител [IHTUS - Isus Hristos Teo Unis Soter]) и тогава напечатва сто и петдесет и три образа за Божествени жертвеници, според приетия обичай.

И първата служба станала в светия град Йерусалим, на самия ден на Великата събота (с приложение частица: „Мерзкое и богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд е благочестивим [Мерзкото и богохулно агарянско царство скоро ще се провали и ще се предаде на благочестивите]), но всичко това е било много тайно - страха ради иудейска.

Преподобний Теофаний сам е ходил на света Синая, в Александрия, Антиохия, [на] островите Патмос и Кипър, и най- сетне, след дванадесетгодишно бавение, свърнал се в Света гора и там предал дух Богу.

А почнатото дело следвало с голяма надежда на милостта Божия; ревностни слуги Божии са продължавали сърдечно да се молят, дано би Бог съкратил по-скоро останалото време, за да могат и те сами да видят освобождението на своя род християнски.

Между многото ревнители по това е бил и патриарх Григорий [V], който с няколко свои богобоязливи събратя е предложил да се прилагат в Антиминсите и от мощите на св.

Великомученик Мина и горещо е подканял да стават моления в празниците: в навечерията на Рождество Христово и Богоявление, Великата събота, Петдесятница и Преображение Христово, но най-сетне [той] бил предаден от най-верния си и обесен с омофора си на ден Великден, с него наедно свети архиереи пострадали, множество свещеници и първенци народни [били] избесени и изклани... Едного само, като с чудо, Бог опази за продължение на поченатото и той е уверен, че всяко обещано напълно ще се изпълни в своето от Бога определено време... Сега, в тая тържествена за мене минута, с пълноупование на Божия Промисъл, аз чувствам някакво улекчение в совестта си и сърцето ми се прелива от едно непонятно веселие ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Святаго и ти предавам тоя святи залог - имай го в пазвата си, при сърцето си... ".

Аз го приех, като целунах ръката му, и го скрих в пазвата си, а той продължи: „Връчвам ти тоя Святи Престол Божий [антиминс] за уверение на най-голямата милост в името на Пресветая Троица!...

Добре да помниш, че Бог, когато и да е, чрез церквата явява Своята многоразлична премъдрост на всички, та дори и на властите земни!...

Всемогъщият Бог, който предопределява, предопределил е и средствата, а най-главното между тях е молитвата.

Но понеже не се намира други по-голям и превъзходен, по-могъществен образ на моление и предстателство у Бога за нас, за нашите нужди и надежди, както тоя образ на моление на страшното това жертвоприношение.

Божествената Евхаристия [вж. бел.

№81], която ще се извършва на тоя Свети Престол, което е всичко Божествено и може да приведе във възторг и удивление не само мислите на нас, смъртните, но и на самите най-чисти ангелски умове, мога да кажа, че е най-голямото чудо, най-високото тайнство, което можеше да извърши премъдростта Божия за человеческия род.

Заради това с несъмнена вяра и голяма надежда на това обещание в деня на освещението на тоя Святи Престол са принесени молитви и прилежни прошения за избавлението на християнските народи от агарянското иго и за съединението на вярата.

И в същия ден Бог благоволил да открие с един Божествен начин на молещите се, че всичкото Негово обещание ще се изпълни непременно.

И Светителят присъвокупил, че между всички християнски народи Бог храни едно особено благоволение към най-многострадалното между всички народи славянско племе за[ради] неговото простосърдечие и искреност.

Затова трябва занапред да стават молитви и моления за силата и помощта от Святаго Духа, [за] да могат да се съединят с единомислие, в едно тяло и един дух, както говори и Дух Святий чрез езиците на апостолите:

12) Защото както тялото е едно, а има много удове, и всите удове на едното тяло, ако и много да са, пак едно тяло са, така и Христос. (ст.

13) Защото всички ние чрез единия Дух се кръстихме да сме в едно тяло - и юдеи, и елини, и раби, и свободни, и всинца в един Дух ся напоихме. (ст.

21) И не може окото да рече на ръката: Немам потреба от тебе; или пък главата на нозете: Немам потреба от вас. (ст.

Ето това е пътят на святото Провидение, приготвен за това славянско племе, чрез който, като [го] следва, ще може християнството да се въплоти в славянството и радостно да възпеят с цар пророка: „Ето, колко е добро и колко угодно да живеят братя в единомислие" [Пс 133:1].

И тогава тоя злочест град, отечеството на славянските просветители, ще бъде нов славянски втори Иерусалим, а пък за съединението на верите сам Бог ще извърши по Своята воля, както Му е угодно.

О, колко се възхищавам само от мисълта, но действителността ще бъде равна с воскресение от мертвих!...

Ето Дух Святий що говори: „Даровете и призванието Божии са неотложна отрасъл от славянското домородие и приготвени от Бога, който непременно ще изпълни Своето предопределение.

Враговете негови, макар да направят над облаците своите гнезда, пак ще Бог да ги съкруши, защото ей тъй, Белият цар е надарен от Всемогущаго с такава благодат; който го кълне - проклет ще бъде, а който го благославя - благословен ще бъде.

Затова и ония, които се молят за него, навярно Бог ще ги послуша.

Заради това в началото от третата петдесетница на станалото обещание, когато се изпълни възрастта Христова и... Турция ще падне!

След това ще се яви или роди православний Вожд [алюзия за раждането на Петър Дънов през 1864 г.] и чрез Неговата молба Бог ще измие гнусотата от мястото на падналото проклятие.

А пък на свършека на петдесетницата сам Господ Саваот ще отвори вратата на Света София и сам Белият цар ще влезе Богу да се помоли в нея;... а сегашната тъмнина, която ни покрива, ще изчезне!...

Знамението е вярно от днешния ден, след като изтекат времената от числото на евангелските трижди по id (14) родове Христови [Мт, 1: 1-17], дай Боже да можем пак да кажем на същия ден небесний глас, който иде от Небето и като молния ще се разнесе по всичкия свят: „Се победил ест лев, иже сий от колена 1удова, корен Давидов.

Това така силно го стряска, че той остава на мястото си като вдървен.

Неволен свидетел на тази сцена става пазачът на черквата джамия, стар благочестив турчин.

Като приближил към смаяния момък, той положил ръка на рамото му и казал: „Синко, Божиите пътища са неизследими!

Същият този дух се явява и в други важни моменти от живота на К. Дъновски.

След завръщането си във Варна младият Константин застава в челните редици на борците възрожденци от Варненския край.

Той е окрилян от надеждата, че току-що започналата Кримска война ще донесе свобода на българския народ, но злополучният за руските войски край на войната проваля оптимистичните му планове.

В село Хадърча прииждат бежанци емигранти, настаняват се турци, татари и др.

Хадърча, където продължава да учителства още една година.

се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи - Добра.

На 2 юли 1857 г., на 27-годишна възраст, е ръкоположен за свещеник в с.

Константин се установява във Варна.

за няколко месеца е в Устово, но вероятно още същата година се завръща във Варна, където през 18601861 г.

взема дейно участие в борбата за църковна независимост.

След идването на руския вицеконсул Александър Рачински във Варна се чувства раздвижване на тягостната атмосфера.

Освен турския гнет на българите много натежава и това, че нашата църква е под гръцка зависимост.

Рачински идва в края на 1859 г.

Като възторжен славянофил и българофил, той е запознат добре с борбите на българския народ.

Още с пристигането си във Варна установява много близки отношения със свещеник К.

С всички средства Рачински помага за въвеждането на свещенослужене на български език.

След дълго настояване пред гръцкия митрополит Порфирий на К.

Дъновски се позволява да служи на български в църквата „Св.

Георги", първоначално само в събота.

Отделянето на българите християни във Варна от фенерската Цариградска патриаршия допринася твърде много за повишаване на самочувствието им и способства за подемането с по-голяма сила на борбата за освобождение от османско иго.

В първите дни на месец януари 1865 г.

С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като

Спомен на Николай Дойнов

Бащата на Учителя, като младеж е тръгнал за Света гора за да се покалугери, но е бил върнат от един странен монах, който му е дал и този Антиминс.*

Антиминсът е икона, която представлява Христос снет от кръста, около него майка му, жените, учениците му и Йосиф от Ариматея - приготовляват го за погребението му.

Антиминсът даден на бащата на Учителя е заверен от Варненския владика, които тогава е пребивавал в Провадия.

Заверката носи дата 1820 година.

Така завереният Антимин, където и да се постави на маса или камък, става олтар и може да се извърши служба.

Антиминсът, които беше разпространен между приятелите в братството е печатан от оригинала даден на бащата на Учителя от онзи загадъчен монах в църквата „Свети Димитър" в Солун.

Препечатването е станало към 1915 година в Москва, по желанието на дядо поп Константин, бащата на Учителя и разбира се със съгласието на Учителя.

Антиминсът е раздаден на първите ученици на Учителя, но в много ограничен брои.

Монасите от Атонския манастир първи са разпространили Антиминса.

Те са го вземали като емблема на НАДЕЖДАТА - след погребението идва Възкресението.

АТОН, значи ИЗГРЕВ на старо-египетски.

Известно е, че в Светогорските монастири са живяли и живеят монаси от всички народи на Полуострова: Българи, сърби, гърци, румънци и руси.

Повече са от поробените тогава от турците народи.

За монаси обикновено са отивали по обет /обещание/ на рода - посветени на Бога.

И моят брат Борис е бил обещан да стане калугер в Света гора, но майка ми не го пуснала.

Родът винаги е давал първороден син за монах.

Такъв е бил вуйчото на моя баща.

Моят дядо е имал трима сина и една дъщеря, като първородният син е даден за калугер.

При всяко едно поколение идва онзи възрастният от рода, които е покалугерен като монах в Света гора, събира рода и си взима онова момче, което е наречено за монах за да го заведе в Света гора.

Естествено, в своите молитви освен за душата си, за своя род, те са се молили и за своя народ.

На тази духовна организация не е бил чужд и Паисий.

Монасите почват да се събират тайно, на обща молитва за освобождението от игото агарянско.

Тук се образува малко, но здраво ядро от изпитани, верни, силни във вярата и молитвата монаси.

По единично в своите килии и отшелия, и в определено време, в общи срещи те са отправяли молебствия към Бога, да освободи Бог от агарянско иго поробените християнски народи, защото чашата преля.

Колко пъти са бивали монастирите им опожарявани и ограбвани от турците.

Тук са идвали поклонници от всички краища на света и всичко каквото е ставало на запад се е следяло с жив интерес.

Не може да бъде идеята за свободата, да не е намерила отзвук и тук.

Тъй се е създал този център за освобождението от турците на поробените народи.

Постепенно назрява идеята да се привлекат в тази работа будните и родолюбиви монаси, свещеници, миряни, верни и предани на народа си.

На онези, които са били посветени и включени в делото, давали са им Антиминса.

Той е знак и знаме.

В онова време от Светогорските монастири са изпращали монаси, да събират помощи за монастирите.

На изпитаните и верни са поставяли задачата, да привлекат в акцията верующи и верни синове на народа, да се включат и те в общото молебствие.

Така делото се разширило и е проникнало във всички поробени народи.

Монасите са били толкова предпазливи, предвидливи, прозорливи, че това движение, остава неразкрито от турците чак до освобождението и малцина знаят за него.

В движението са били привлечени и монаси от далечните монастири, забутани в дебрите на планините.

Те стават огнища на молитва и центрове за поддържане надеждата в народа.

Движението се разпространило между нисшето духовенство, монаси и свещеници, но и някои от висшето духовнество са били посветени.

Цариградският патриарх е бил посветен и привлечен за делото, но неговият протосингер го е издал на турците и Патриарха е бил посечен в църквата пред олтаря.

Добре е да се провери исторически кои е Патриарха и кога е станало това.

Провалът е спрял дотука, той не е бил разкрит по-нататък.

На онези, които са били привлечени в работата са им давали Антиминса.

„Символ на надеждата" - след погребението очаквайте Възкресението.

Антиминсът е минавал за обикновена икона, а всъщност той е знаме на дълбок духовен бунт.

Молитвата е сила, човек трябва първо да поиска от Бога, после Бог ще отговори на молбата му.

Великият разумен свят, отговори на това молебствие.

Христос казва: „Досега не сте искали в мое име - в името на Любовта.

Искайте и ще ви бъде дадено." И какъв беше отговора на Невидимият свят?

Възраждането започна с молитва към Бога.

Много години преди това се молеха монасите, докато дойдоха резултатите.

Световното обществено мнение се застъпи за поробените народи.

Надигнаха се гласовете на Толстои, Достоевски, Короленко, Тургенев, Хюго и др.

Повдигна се вълна от народен протест в Русия и на запад, и руският император стана изразител на тази воля.

Когато, онзи странен монах е срещнал тримата младежи в църквата „Св.

Димитър" в Солун, той се е спрял на бащата на Учителя.

Него е намерил за достоен, за делото.

Затова го е поканил на среща насаме, на другия ден.

Като му е казал: „Няма защо да ставаш монах, ти имаш друга мисия".

Бащата на Учителя се връща в България и става свещеник.

Той е един от първите възрожденци и пръв започва да служи в църквата на славянски, дотогава се е служело на гръцки.

С големи борби той е наложил това и то се е въвело навсякъде в България.

Десетки години се молеха монасите, докато се приготвят условията за да почне Възраждането.

Той е знаме и надежда - „Ето, иде скоро".

И наистина, освобождението от турското робство дойде.

Дойде и Учителя, създадоха се условията за неговата работа и макар в бурни времена, воини и революции, Учителят свърши своята работа.

Молитвата е голяма сила, когато е отправена от чисто сърце - Молитвата е сила непреодолима.

3. Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя. Ранно детство

Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя

Учителя Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден), в село Хадърча, днес Николаевка, област Варна.

Той е 3-то дете на свещеника Константин Дъновски и на Добра Георгиева.

Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805 – 1865), български възрожденски поборник за църковна независимост.

Баща му Константин Дъновски (1830 – 1918) е първият български свещеник във Варна.

За раждането на Петър Дънов, бъдещия Учител и за ранното му детство, може да се прочете в:

1. Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя.

2. Раждане на Петър – син на свещеник Константин Дъновски3.

Коя е рождената дата на Петър Константинов Дънов, от книгата "Учителя във Варна", Валсерпъ Айн

4. Рождената дата на Учителя Петър Дънов, от поредицата "Изгревът", т.4

5. Всемировият Учител слиза на земята, от д-р Вергилий Кръстев, от поредицата "Изгревът", т.2

6. Детски години, юношество, следване, от "Учителя - обзорна книга"

Раждане на Петър Константинов Дънов - Учителя.

Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 година (29 юни стар стил, Петровден) в село Хадърча (Николаевка), Варненско.

Според стария стил на православния църковен календар това се пада точно на Петровден.

Константин Дъновски собственоръчно написва в личната си Библия: „Изпълни се обещанието на Благия Небесен Баща да изпроводи в моя дом Своя възлюбен син като знамение за всеобща радост на рода человечески за по-добър, по-светъл и правдив живот".

По спомени на сестра му Мария детето Петър е с много деликатно здраве, слабичък и строен; тя го помни като кротък, мълчалив и много чувствителен, уважаващ родителите си и послушен.

Петър Дънов сам пише за своето тежко детство: „Дългите страдания и скърби в живота ми, които съм посрещнал от самото си детинство, научиха ме на едно нещо - на моята слабост; и аз казах в душата си посред тая безнадеждност: „Господи, Ти Си моя надежда, спасение и сила".

Петър прохожда по-късно, а когато настъпва времето да проговори, той не го прави.

В началото казва някои срички, но после спира: мълчи и не иска да говори.

Близките си помислят, че изобщо няма да проговори, тъй като това безмълвие продължава според едни спомени до третата му година, а според други - до шестата.

Тази психична аномалия е позната в науката като дислексия (гр. безмълвие).

Дислексията засяга тази част от мозъка, която отговаря за речта; съответно води до различия в начина, по който се обработва информацията.

Симптомите са: липса на говор до две, три, понякога и повече години; смесване на звуковете и объркване на думите, неуверен говор и заекване, трудности при завързване и обуване на обувките, многократно повтарящи се ушни инфекции.

За много световни учени и гении се знае, че са имали дислексия - като например Айнщайн, който според биографите му прохожда по-късно, расте като затворено и необщително дете и проговаря едва на 6 г.

Подобни неща са известни и за ранното детство на Леонардо да Винчи, Ханс Кристиян Андерсен, Чарлс Дарвин, Томас Едисон, Александър Бел, Огюст Роден, Нилс Бор и др.

Веднъж, когато майка му Добра е на нивата, вкъщи остават малкият Петър и баба му, за да го наглежда, да готви яденето и да оправя къщата.

Както си играе, детето се обръща към баба си и казва: „Бабо, направи ми люлка".

Бабата така се изненадва и зарадва, че веднага се разтичва, връзва му люлка, започва да го люлее и да му пее.

Когато за първи път завеждат малкия Петър на нивата в един слънчев, горещ ден по време на жътва, той се качва на една купа от снопи и извиква: „Селяни, прибирайте снопите, защото иде страшна буря!

". Всички много се изненадали, тъй като на небето нямало облаци и времето с нищо не предвещавало буря.

Хората не му обръщат внимание и не събират класовете да ги вържат на снопи и после на кръстци, един върху друг, за да не ги удари градушката.

Наистина не минава и час от предупреждението: небето почернява, задухва силен вятър и започва такава буря, която помита и развихря всичко.

Раждане на Петър – син на свещеник Константин Дъновски

На 30 ноември 1864 г.

Непосредствено след неговата смърт отец Константин напуска службата си във варненската гръцка митрополия и по този начин си развързва окончателно ръцете от всяка чужда опека.

Оттук нататък отец Константин се възправя с целия си духовен ръст срещу гръцкото духовенство.

Годината 1864 е забележителна за отец Константин и поради това, че на 11 юли му се ражда син, когото кръщава с името Петър.(IX) Впоследствие този негов син става глава на Всемирното Бяло Братство в България, известен между последователите като Учителя Беинса Дуно.

Тук искаме да отбележим, че Учителя Беинса Дуно се ражда десет години след описаната по-горе среща в солунската църква “Св.

От друга страна, раждането на Учителя Беинса Дуно става хиляда години след въвеждането на християнството от цар Борис І като официална религия в България.

Въпреки многото трудности и спънки в борбата срещу елинизма и османските поробители, отец Константин все по-ясно вижда своето място и все по-пълно заема своя пост на възрожденец за верска и национална свобода.

Отец Константин се нагърбва с все по-големи и отговорни дела, които го ангажират цялостно и го поставят в центъра на всички народностни дела.

В първите дни на месец януари 1865 г.

варненските първенци поканват отец Константин за свой пръв български варненски свещеник.21 С готовност и ентусиазъм той се отзовава на поканата, като започва свещенослужене във Варна, в което съзира своята мисия.

Раждане на Петър – син на свещеник Константин Дъновски

За родословието на Учителя Петър Дънов

КОЯ Е РОЖДЕНАТА ДАТА НА ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ

император Юлий Цезар осъществява нова календарна реформа върху дотогава съществуващия римски календар.

Този календар придобива названието Юлиански, или стар стил.

Той е изграден средно от 365.25 дни в годината.

от по 365 дни, а четвъртата е високосна, т.е.

Приема се, че за високосни се считат онези години, чийто брой се дели на четири без остатък.

Например: 1996 г.

е високосна, защото 1996:4 = 499 (остатък 0).

Грешката, която се допуска между действителната трайност на годината и приетата за 365.25 дни, е: d = 365.24219879 - 365.25 = —0.0078013 дни, където трайността на действителната година, т.е.

периодът, за който Слънцето има две последователни преминавания (отчита се и прецесията) през точката на пролетното равноденствие, е 365.24219879 дни.

Това е т.нар.

тропическа година.

Грешката d означава, че началото на приетата година закъснява с приблизително 11.23 min спрямо тропическата (за всяка година).

Тази грешка за приблизително 128 години нараства до един ден (или по-точно за 128.1837642 години).

Денят на пролетното равноденствие през 46 г. пр.Хр.

е 23.III (или по-точно казано, астрономическата пролет на 46 г. пр.Хр.

настъпва в 18:24 ч Гринуичко време на 23.III.46 г. пр.Хр.).

по време на Първия вселенски събор в Никея (Никейски църковен събор) пролетното равноденствие е било на 21.III.

По време на този събор църквата приема Юлианския календар за официален.ГРИГОРИАНСКИ КАЛЕНДАР

Тъй като грешката от един ден за 128 години продължавала да се натрупва през вековете, се оказва, че към XVI век пролетното равноденствие е настъпвало на 11.III (което е неестествено зимно време).

Така честването на Великден е настъпвало в нетрадиционно ранни дни от годината.

Това налага през 1582 г.

да се направи нова календарна реформа.

Тази реформа е т.нар.

следва датата 15.Х.1582 г., т.е. 5.Х (стар стил) съответства на 15.Х (нов стил).

Например: 5.Х + 10 дни = 15.Х; 7.Х + 10 дни = 17.Х и т.н.

По този начин пролетното равноденствие през 1583 г.

отново е на 21.III.

Решено е тази дата да бъде фиксирана занапред като дата за настъпване на пролетта.

За тази цел се приема, че на всеки 400 години три високосни години ще се смятат за прости.

Приема се също така тези години да са нулевите на всеки век.

Така например:

- високосна 1700 г.

- високосна и т. н.

се прави една поправка от 10 дни и след това на всеки 400 години се изпускат по три дни от Юлианския календар спрямо Григорианския.

При този календар също има грешка, но тук вече един ден се натрупва за около 3320 години.

Това означава, че след 4900 години ще се наложи нова календарна реформа, ако, разбира се, дотогава се запази този начин на летоброене.КАК СЕ ПРЕМИНАВА ОТ СТАР В НОВ СТИЛ

Например: 1.I.1700 г.

(стар стил) съответства на 11.I.1700 г.

е високосна за Юлианския календар, а е проста за Григорианския, т.е. 29.II.1700 г.

съществува само по Юлианския календар (стар стил), но по Григорианския на тази дата съответства

I.III. Например: 19.II.1700 (стар стил) 10 дни> 29.II.1700, но тази дата не съществува, т.е.

Този един ден разлика между стар и нов стил се натрупва към останалите 10 и така вече поправката e 11 дни. Например:

Аналогично през 1800 г.

се натрупва още един ден разлика между календарите.

Така вече имаме 12 дни корекция. Например:

Аналогично и за 1900 г.: 28.II.1900 (стар стил) 12 дни - 12.III.1900 (нов стил)

Веднъж приведена една дата от стар в нов стил, тя не подлежи на нови промени, защото нови дни за поправка се получават само при съотнасяне между стария и новия стил, но не и между вече поправения стар стил, т.е.

РОЖДЕНАТА ДАТА НА ПЕТЪР К. ДЪНОВ

Учителя Петър Дънов е роден на 29.VI.1864 г.

Това съответства в църковния календар на Петровден.

(нов стил).Забележка: На читателя, интересуващ се по-задълбочено от астрология, предлагам да изследва времето около 9 ч.

Петровден е църковен празник, спадащ към т. нар.

Това са празници, строго фиксирани към дадена дата, за разлика от Подвижните (като например Великден), които всяка година зависят от положението на Слънцето и Луната спрямо Земята.

Българската православна църква чества Петровден на 29.VI.

включително, защото тя ползва Юлианския календар за отброяване на своите празници.

Календарна реформа в административния календар на България се извършва през 1916 г.

Например: 20.III.1916 (стар стил) 12 дни> 1.IV.

След тази реформа Българската православна църква продължава да отброява своите празници по Юлианския календар (стар стил), т.е.

тя не се съобразява с административния календар и с несъвършенството на юлианската календарна система.

е бил на 29.VI (стар стил), защото нов стил още не е бил въведен в България, но през 1916 г.

(включително) 29.VI (стар стил) е отговарял на 12.VII (нов стил) (поправка от 13 дни).

Тъй като след реформата на гражданския календар номерацията на дните се променя, църковните празници започват да се отброяват от Българската православна църква по два паралелни стила (стар и нов).

Така Петровден започва да се чества на 29.VI по църковния календар, което е 12.VII по гражданския.

На 19.XII.1968 г.

по решение на Светия синод на Българската православна църква църковният календар се реформира.

За целта се приема нова календарна система, наречена Изправен юлиански календар.

Тя компенсира грешката, натрупана до момента, и приема такава система за отброяване на високосните години, че църковният календар да бъде коректен много векове напред (до 42 680 г.).

Системата Изправен юлиански календар е различна от Григорианския, но разискването на същността на тази нова система би изместила центъра на настоящата тема.

след 19.XII (нов стил), Никулден, който е 6.XII по Православния църковен календар, следва след 20.XII (нов стил), Игнажден, който вече и за църквата е 20.XII (реформиран църковен календар).

Вследствие на реформата Петровден от 1969 г.

е отново на 29.VI и ще продължава да е така и занапред.

(включително) в България църковният календар се е ползвал от населението много повече, отколкото в наши дни.

Затова, следвайки традицията, рожденият ден на Учителя е възможно да се е празнувал на Петровден, което, приведено към административния календар след 1916 г., е 12.VII, но приведената от миналия век дата 29.VI (стар стил) отговаря на 11.VII (нов стил), което вече не е Петровден.

Дънов е роден по Юлиански календар (стар стил) на 29.VI.1864 г., Петровден.

Тази дата отговаря на 11.VII.1864 г.

се е чествал на 12.VII, а след това - отново на 29.VI.

Това разминаване между Петровден и съответната му дата от стар стил и привеждането им (на празника и датата) към нов стил е вследствие на това, че календарната реформа е направена в България през нашия век, т.е.

има натрупан още един ден разлика между стар и нов стил.

Оставям на читателя да прецени дали Учителя Петър Дънов е роден на Петровден, следвайки традицията на църковния календар, който в периода 1916 - 1968 г.

се е чествал на 12.VII, а след това отново на 29.VI или на 11.VII.1864 г., следвайки системата на актуализиране на календара.ИЗВОД

Ако се интересуваме от църковния празник, Учителя Петър Дънов е роден на Петровден, т.е. 29.VI

включително, на 12.VII за 1916 - 1968 г.

включително и на 29.VI.от 1969 г. включително.

Ако се интересуваме от астрономическата (действителната) дата, той е роден на 11.VII.1864 г.Литература:

1. Андреев, Й „Семинариум по средновековна българска история Помощни исторически дисциплини", В Търново, 1985 г.

„Светът около нас", София, 1988 г

Източник: КОЯ Е РОЖДЕНАТА ДАТА НА ПЕТЪР КОНСТАНТИНОВ ДЪНОВ Валсерпъ Айн

Учителя във Варна

РОЖДЕНАТА ДАТА НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

Петър Константинов Дънов е роден на 29 юни 1864 година в село Хадърджа, Варненско, а сега село Николаевка.

На 29 юни 1864 г.

е било по църковно-славянския календар ден Петровден, за което е кръстен на име Петър.

В издадената книга „Учителят" през 1947 г.

на стр.

9 е посочено, че Петър Константинов Дънов е роден на 11юли 1864 г, на Петровден.

По време на цялата Школа на Учителя, от 1922-1944 г.

по времето на Учителя, се е празнувал Денят на Учителя винаги на 12 юли, ден Петровден.

Коя е от тях вярната?

И на коя дата е роден Учителят Дънов?

Когато е пребивавал в Египет, като завоевател, се е запознал с египетския слънчев календар.

Разработката е направена под ръководството на египетския астроном Созиген.

Същността се изразява в това, че като основен факт е било прието преместването на слънцето сред звездите.

Созиген разделил годината на 12 месеца.

Средната продължителност на Юлиянската година е 365 дни и 6 часа, но тази стойност е по-голяма от тропичната година с единадесет минути и четиринадесет секунди.

Затова за 128 години се натрупва грешка, равна на двадесет и четири часа.

Затова три поредни години календарът е бил с 365 дни, а на четвъртата година е с 366 дни, която е обозначена като високосна година.

През 325 година бил свикан Никейският църковен събор, който приема за целия християнски свят Юлиянския календар за употреба, според който пролетното равноденствие е било на 21 март.

Това е важно за църквата, за нуждите й да се определи празнуването на Пасхата.

се натрупала грешка с десет дни повече, защото на 128 години той натрупва един ден в повече.

На събора в Константинопол, през 1583 г.

е призната неточността на Юлиянския календар.

Това довело до големи затруднения при определяне денят на Пасхата, т. е.

Той приема проекта на д-р Луиджи Лилий (1520-1576 г.) Папата издава специална Була, която датите се преместват с десет дни напред и вместо 5 октомври се приема 15 октомври 1582 г.

Поправя се грешката, посочена от Никейския събор през 325 г.

и пролетното равноденствие е отново на 21 март.

Но как да се запази пролетното равноденствие да бъде винаги на 21 март?

се събират три денонощия напълно излишни, т.е.

Луиджи Лилий предложил на всеки 400 години да се изваждат три дни.

Затова предложил още тези стотни години, които не се делят на 400, да се смятат като обикновени години по 365 дни, докато по Юлиянския календар те трябва да бъдат високосни, с 366 дни.

Така 1600 година е била високосна с 366 дни, защото се дели на 400.

А 1700 година, 1800 и 1900 година трябва да бъдат обикновени, защото не се делят на 400.

ще бъде високосна с 366 дни, защото се дели на 400.

ще се изпуснат тези три излишни дни и пролетното равноденствие ще си запази своето място.

Папа Григорий издава възпоменателен медал.

Този календар се нарича Григориански и се приема за нов стил, а Юлиянския календар е обозначен като стар стил.

След Освобождението на България от турско робство през 1878 г.

На 31 март 1916 г.

датите от календара се преместват напред и стават 14 април 1916 г.

Защото Григорианският календар се различава от Юлиянският календар, започвайки от 1600 г., която е била приета за високосна година и по стария, и по новия стил, със следните дни:

до 29 февруари 2100 г., поправка с плюс 13 дни, защото се изпуска един ден, 2000 се дели на 400 и става високосна с 29 дни, според правилото на Луиджи Лилий.

КАК СЕ ИЗЧИСЛЯВАТ ДАТИТЕ НА ЛИЦАТА, РОДЕНИ ПО СТАР ЮЛИЯНСКИ СТИЛ, В НОВИЯ, ГРИГОРИЯНСКИ стил?

до 1900 г., за да се превърне рождената му дата от стария Юлиянски стил в новия, Григориянски стил, се осъществява, като се прибави към рождената му дата числото 12.

Петър Константинов Дънов е роден на 29 юни 1864 г.

по Юлиянския календар - стар стил, а да се преведе рождената Му дата в Григориянския календар - или нов стил, се прибавят 12 дни, което се равнява на 11 юли, понеже юни е съставен от 30 дни.

Или 29 плюс 12 е равно на 41 минус 30 дни от месец юни е равно на 11 дни от месец юли.

Но тази дата, 11 юли, се отнася само до 1900 г.

Ако на Петър Константинов Дънов е трябвало да се изчислява рождената дата по Григориянския календар до 1900 г., то рождената Му дата е трябвало да бъде 11 юли.

в България е на употреба Юлиянският календар и така поправка не може да се направи.

Тази поправка е влезнала в сила чак през 1916 г., когато влиза в употреба в България Григорианският календар.

Защото, съгласно горната схема от 1 март 1900 г.

Петър Константинов Дънов е роден на 29 юни 1864 г.

Така рождената дата се премества на 12 юли.

По времето на цялата Школа Учителят Дънов празнува своят рожден ден на 12 юли, което е било и денят Петровден.

Той чества рождения Си ден на 29 юни по Юлиянския календар.

Бяхме поставили въпроса - коя от тези дати е вярна като рождена дата на Петър Дънов: 29 юни, 11 юли, или 12 юли?

Рождената дата на Петър Константинов Дънов е 29 юни 1864 г.

Тази дата е вярна, ако се изчислява по Юлиянския календар.

и след направената поправка към Юлиянския календар се прибавят 13 дни, и рождената дата се премества от 29 юни на 12 юли.

По времето на цялата Школа Учителят празнува рождения си ден на 12 юли, който е също Петровден.

Това е било Денят на Учителя.

На този ден има тържествен обяд и вечерта са празнували с изнасяне концерт в салона на Изгрева.

Учениците на Школата сутринта са отивали и са целували ръка на Учителя.

Ако този ден, Петровден е в неделя, или в дните на Школата, сряда за Общия Окултен Клас, или петък за Младежкия Окултен Клас, тогава Учителят държи Своята редовна беседа.

Било е празник не само на Учителя, а и на Школата.

Затова рождената дата на Учителя по стария стил - Юлиянският, е 29 юни 1864 г., а по новият стил - Григориянският, е 12 юли 1864 г.

Така че рождената дата на Учителя е 12 юли за това столетие - от 1900 до 2000 г.

12 юли - трябва да остане като рождена дата на Учителя, защото на нея се е празнувал рождения ден на Учителя по време на Школата на Бялото Братство от 1922-1944 г.

Освен това, при преизчислението на датите от 2000 до 2100 г., също трябва да се прибавят 13 дни към Юлиянския календар, така че следващият век също няма да се промени тази дата.

Така че, в разстояние на 200 години, датата 12 юли за рождена дата на Учителя ще остане, която се е празнувала по времето на Школата на Учителя.

Датата 12 юли, като рождена дата на Учителя през 1864 г., трябва да остане като такава не само до 2100 г., но и за следващите векове и хилядолетия.

По този начин ще се определи трайно и постоянно рождената дата на Учителя, която е била рождена дата на Учителя по време на Школата 1922-1944 г., и е била Денят на Учителя.

Денят на Учителя е 12 юли за Школата на Учителя.

И да бъдем най-точни, ще кажем: че Петър Константинов Дънов е роден на 29 юни 1864 г.

по Юлиянския календар, или на 12 юли 1864 г.

Източник: 10.РОЖДЕНАТА ДАТА НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

I. ВСЕМИРОВИЯТ УЧИТЕЛ НА ВСЕЛЕНАТА СЛИЗА НА ЗЕМЯТА

СЛИЗА НА ЗЕМЯТА

Петър Константинов Дънов е роден на 12 юли 1864 г.

Николаевка, Варненско, на ден Петровден, поради което е кръстен на това име.

Този, който слиза и се облича в човешка плът и се ражда чрез баща Константин Дъновски и майка Добра чорбаджи Атанас Георгиева, е Духът Беинса Дуно.

Духът Беинса Дуно е от Божествена еволюция и слиза от звездата Сириус, седалище на най-висшата цивилизация и култура във Вселената.

Духът Беинса Дуно е Всемировият Учител на Вселената.

Детето Петър на бащата, дядо поп Константин Дъновски, се учи в село Хадърджа при баща си.

постъпва в основното българско училище, открито на 11 май 1860 год.

в гр. Варна.

Юношата Петър учи във Варна в петокласната мъжка гимназия, където завършва гимназиалното си образование.

След това младежът Петър постъпва в Американското научно-богословско училище и завършва на 25 юли 1886 год.

Хотанца, Русенско, в местното начално училище.

Заминава през месец август 1878 год.

Записва се в подготвителния семинар по теология към факултета в Ню-Джърси, щата Медисън, където изучава английски език и началата на теологията по тамошната университетска програма.

На 15 октомври 1890 год.

завършва семинара и се прехвърля като редовен студент в Богословския факултет на Бостонския университет през годините 1891-1893 год.

На 7 юни 1893 г.

А през учебната 1893-94 год.

се записва да следва едногодишен курс по медицина и го завършва на 3.11.1894 год.

Завръща се в България на 31 години през 1895 год.

Отначало прекарва при рождената си сестра във Варна, а след това отсяда при баща си, който в тези години е свещеник в гр.

Нови Пазар, макар и в преклонна възраст.

Той е бил пенсиониран като свещеник в църквата „Архангел Михаил" - Варна през 1898 год.

Като свещеник в местната църква на гр.

Нови Пазар той често е посещаван от сина си Петър.

Има много случки и събития, отнасящи се за детето Петър, за момчето Петър, за юношата Петър, разказвани в последствие от рождената му сестра Мария на учениците от Школата на Учителя.

Всички те показват, че и в детските си години Петър Константинов Дънов е надарен с една изключителна чувствителност, непроникновена духовност за обикновените хора, както и с ясновидски и пророчески дарби.

През юношеството му тези качества се доразвиват и той вече има пряка и косвена връзка с Невидимия свят.

Тези дарби и способности се знаели от съучениците му в Богословското училище в гр.

Свищов, които по-късно, след 50 години, са разказвали тези интересни случки на последователите му от Школата на Бялото Братство.

А през годините на университетското си образование в Америка има замайващи преживелици и събития, на които са били свидетели неговите състуденти българи.

Един такъв случай за посещение при Ордена на Розенкройцерите е описан в книгата „ Изгревът", том I, стр. 248-251.

Рожденият му брат Атанас, който е първороденото дете в семейството, рождената му сестра Мария - родена като второ дете, както и майка му Добра са знаели за тези негови качества и надарената му човешка природа, както и необикновеното присъствие на същества от Невидимия свят, които са предавали необикновено излъчване около сина Петър.

Затова са търсили неговото духовно излъчване, но той винаги е отбягвал и е бил повече в усамотение, където чрез молитви е търсил общение с Небето и с Бога.

Баща му, дядо поп Константин Дъновски, е знаел много добре кой е неговият роден син.

Собственоръчно е отбелязъл в Библията, с която е работил над 50 години, следното: „Изпълни се обещанието на Благия Небесен Баща да изпроводи в моя дом Своя Възлюбен Син като знамение за всеобща радост на рода человечески за по-добър, по-светъл и правдив живот." Така е спазен обичаят да се отбелязват в домашните Библии рождените дати на новородените в семейството.

Когато е трябвало да слезе Исус Христос на земята и да се облече във плът и кръв, ангел Господен предава на Мария, майката на бъдещия младенец Исус, благата вест от Ангел Гавраил-Благовестител.

За втори път Ангел Благовестител слиза на земята и се явява пред младия Константин Дъновски в солунската черква „Св.Димитър" след едно прекарано корабокрушение.

Ангел Благовестител изрича своето знамение и той се завръща във Варна, за да преминат годините и да се сбъдне това пророчество.

се ражда Свободата на България, подарена чрез многобройни жертви от Свята Русия.

Така това двойно знамение се сбъдва, защото това е Божието Обещание. Амин.

ВСЕМИРОВИЯТ УЧИТЕЛ НА ВСЕЛЕНАТА СЛИЗА НА ЗЕМЯТАПРЕДИСЛОВИЯ

Когато Учителя реши да дойде между човеците и да се облече в дрехата на един народ, Той избира здрав, благочестив, чист и свят дом.

Така Учителя се роди в семейството на свещеника Константин Дъновски в 1864 г., на 11 юли, Петровден, и беше наречен Петър.Баща му на младини е искал да стане монах в Атонските манастири, за където е заминал, ала на път за там се отбил в Солун да се помоли в старинната църква Св. Димитър.

Там се е срещнал с един стар монах, с когото е разговарял3.

Тази странна среща изменя неговия път в живота.

Връща се в родината си, оженва се и става свещеник.

Той е един от работниците за възраждането на българския народ – смел, доблестен, честен, с дълбока вяра в Бога и високо съзнание за своя дълг като свещеник.Майката е била от знатен род, нежна, тиха и любеща4.В такава здрава, патриархална семейна среда е расъл Учителя.

От малък Той обичал самотните разходки на открито всред Природата, която е говорила на неговата душа от най-ранни години на разбран език.Завършил е средното си образование във Варна и Свищов.

След това отива една година учител в с.

Константин Дъновски и жена му Добра Чорбаджиатанасова;

зад тях – първите им деца Мария и Атанас

От най-ранни години проявява голяма обич към музиката.

Още като ученик Той свири на цигулка, с която не се разделя през целия си земен живот.

П. Дънов след завършване на

Варненската гимназия

заминава за Америка, Съединените щати, където следва богословие и медицина6.

В своето следване в Америка Учителя проверява докъде е отишло човешкото знание и ходът на научната мисъл.

Това Знание е вечно и човек трябва да бъде готов, за да може да дойде в непосредствен досег с него.

Човек трябва да хармонизира своята мисъл в съгласие с това голямо Знание, за да може да го възприеме.

Преди да почне Своята голяма задача на Земята, Учителя предварително е изучил отклонението на човешкия ум и сърце от света на Реалното, Великото, Божественото, за да може по този начин да подаде своята ръка на отруденото човечество, което с това свое отклонение от законите на Живата Природа е дошло до вътрешен конфликт и външни противоречия.

В Америка Учителя прекарва богат вътрешен живот, в непрекъснато общение с висшите области на Духа, откъдето е черпил постоянно упътвания, ръководство и сила.

Макар и млад, Той още там получава прозрение за Своята задача всред българския народ, славянството и човечеството във връзка с идването на Новата култура на Земята.

Така Той получава светлина за Своята работа.Учителя се завръща в България през 1895 г., озарен от съзнанието за своята Божествена мисия.

Учителя - обзорна книга

Петър Константинов Дънов е роден на 12 юли 1864 г.

Негов баща е известният възрожденски свещеник Константин Дъновски, а Негова майка е Добра чорбаджи Атанас Георгиева.

Той е третото по ред дете на родителите си и понеже се е родил на Петровден по източноправославния календар, е бил наречен Петър.

Майката си заминала рано от този свят.

Отгледала го родната му сестра Мария, която е десет години по-голяма от него.

Отначало казвал срички, но после спрял.

Минали три, четири, пет години и вече са смятали, че няма да проговори изобщо.

Дошла шестата му година.

Една сутрин майка му Добра, сестра му Мария и дядо поп отишли на нивата.

Вкъщи останал малкият Петър и баба му, която готвила гозбите, оправяла къщата и го наглеждала.

Както си играел, малкият се обърнал към баба си и казал: "Бабо, направи ми люлка".

Голяма радост било за всички, когато се върнали от нивата.

Имало веселби и песни, а накрая тропнали едно хорце.

По жътва решили да заведат Петър на нивата.

Наближавало вече към обяд, когато малкият Петър се запътил към положените на земята снопи, покачил се на един от тях и извикал: "Селяни, прибирайте, защото иде буря".

Селяните се поогледали, но небето било ясно, нямало нито едно облаче, а детето на дядо поп, което до вчера било нямо, сега като е проговорило, та плещи глупости.

Продължили те да работят и не му обърнали внимание.

И понеже е дъщеря на чорбаджи Атанас, тя била новата чорбаджий- ка, затова наредила на жътварите да спрат жътвата и да събират снопите.

Снопите били положени на кръстци.

Другите селяни гледали как жътварите на дядо поп спрели да жънат по никое време и подреждат снопите на кръстци.

Споглеждали се селяните, подсмихвали се и рекли: "Е, нали проговори на попа момчето, дойде време да му вървят по гайдата".

Но не минал и час, тъкмо подредили снопите, и небето почерняло от облаци.

Задухал силен вятър, започнала буря, пороен дъжд и градушка.

От тоя ден нататък, селяните вече знаели, че Петърчо може да предсказва времето и когато имали нещо да вършат на полето, казвали: "Питайте първо поповото дете".

Петър започва да се учи на българско четмо и писмо при баща си в село Николаевка, околия Варненска.

Когато бил във второ отделение, сестра му Мария била на 18 години и дошло време да бъде омъжена.

Но Мария не го харесвала, понеже си имала друг, когото харесвала и тайно му се била нарекла да му бъде годеница и жена.

Казала на баща си, че имала друг на сърце, но дядо поп бил твърд и й казал, че неговата дума на две не се троши и се изпълнява точно, не само от българи, не само от гърци и турци, но и от ходжи и от паши и че думата му се чува чак до Истанбул, та дори в най-голямата джамия.

След това я нати- кал в стаята на годежарите.

Но на нея й дотегнало да слуша разни приказки и отишла в една друга стая, за да се наплаче.

Тя се хвърлила на кревата и започнала да ридае.

Дошло време пак да иде при годежарите, за да им се представи на изпроводяк, избърсала сълзите и се запътила към другата стая.

Отгоре на тавана му били накачени много сплитове царевица.

Като преминавала Мария, една плетеница от царевицата се скъсала и паднала зад гърба й.

Тя извикала от уплаха и като видяла каква е работата, започнала да събира бързо царевиците, а през това време на прага се показал малкият Петър и казал: "Како, не се плаши и не се тревожи.

Така както се разтури и скъса тоя сплит царевица, така ще се разтури и оная работа, дето я гласят в другата стая".

Тя не обърнала внимание на приказките му.

Влязла в стаята и пред всички й било съобщено, че вече е сгодена за богаташкия син.

Но, на следващия ден тя получила вест, че момъкът, комуто се била врекла да се сгодят, е пристигнал от Румъния, където бил известно време по търговия.

Пристанала му.

Така пророчеството на малкия Петър, изречено след разкъсването на сплитовете от царевица, се сбъднало.

Има много случки и събития, които показват, че още от детските си години Петър Константинов Дънов е надарен с една изключителна чувствителност, както и с ясновидски и пророчески дарби.

Рожденият му брат Атанас, който е първородно дете в семейството, сестра му Мария и майка му Добра са знаели за тези Негови качества.

Баща му поп Константин Дъновски е знаел много добре кой е Неговият син.

Петър Дънов постъпва в основно училище в град Варна, а след освобождението на България, учи в петокласната мъжка гимназия, където завършва гимназиално образование.

учи в Американското научно-богословско училище в град Свищов.

Той наема квартира в дома на Петър Тихчев, който е бил пътуващ проповедник.

По часове четял и след това свирел на цигулка.

Понякога разговарял с двете дъщери на дядо Петър, но разговорите били изключително върху музика, наука и други въпроси, засягащи духовния живот на човека.

4. Малкият Петър Дънов започва своето начално образование в училището на родното си село Хадърча

начално образование в училището на родното си село Хадърча или Варна?

През учебната 1971/1872 г. П.

Хадърджа (което са отворили дядо му и баща му) или Варна (?).

отец Константин Дъновски напуска Варна, до което време е бил председател на българската община пред турските власти.

За причината за първото му напускане на град Варна пише проф.

Петър Ников в списание „Духовна култура", кн.1-2, 1922 г., в главата „Иконом Константин Дъновски", с.131.„Българската община за посрещане на своите разноски разчитала на приходите от епархията, но срещала големи мъчнотии.

Дирейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика начело на общината някое по-високо духовно лице, което със своя висок сан да импонира на селяните.

По молба на варненци Иларион Макариополски изпратил архимандрит Партени, който през септември 1868 г.

заел председателството на общината.

той бил уволнен от председателството на варненската община.

Обаче Иларион Макариополски добре познавал Константин Дъновски и предложил между другите пак него.

По такъв начин Константин Дъновски заел пак председателството на варненската община през месец март 1870 г."

Петър Дънов завършва IV отделение, което тогава е основното образование (Варна?).

По време на Освободителната война 1877-1878 г.

Тази година не е посещавал училище.

1. Начално образование в родното село Хадърча (Николаевка) - от книгата „Младият Петър Дънов“ Георги Христов

2. Бележки върху книгата "Учителя във Варна"

Начално образование в родното село Хадърча (Николаевка)

Училищната дейност в Хадърча започва през 1847 г.

Тогава 17-годишният Константин Дъновски е назначен на работа за 500 гроша заплата и храна.

Младият учител започва с 10-15 ученици в килера на чорбаджи Атанасовата къща.

е построена специална сграда с две стаи: едната е за училище, а другата – за църква.

Гръцките интриги спират строителството и тогава чорбаджи Атанас отива във Варна и с турски големци издейства разрешение за продължаване на строежа.

На 26.Х.1854 год., в присъствието на много селяни от съседните села, сградата е осветена от Варненския митрополит Порфирий и пръв български свещеник става Константин Дъновски.

Тогава започват наново и училищните занятия, тъй като през 1853 г.

те са преустановени заради обявяването на Кримската война.

войната свършва и К.

На следващата година той е ръкоположен за свещеник.

На негово място е назначен Петър Атанасов, а след него – Курти Добрев –и двамата от същото село.

Те са същите двама „прочути църковни певци“, участвали в отслужената от отец Константин на 17 февруари1865 г.

редовна тържествена литургия в новопостроената българска църква „Св.

За Курти Добрев се знае, че по професия е абаджия, като едновременно упражнява и занаята си, и учи10 ученици; заедно с това изпълнява и длъжността на селски писар.Примитивната обстановка на това училище го доближава твърде много до характера на църковната килия.

Учениците са сядали на възглавници, донесени от къщи, и пишели на коляно.

Стаята била малка и тъмна.

Те очевидно с нищо не променят атмосферата на училището, поради което някои недоволни ученици го напускат и отиват да учат в с.

Юшенли (Ботево).Същите ученици изпращат до Варненската община на 31 май 1871 г.писмо, в което се описва състоянието на обучението и изобщо изостаналостта на местното училище.

През учебната 1871/1872 г.

Загора), който тогава получава от селяните храна и заплата от 3000гроша.

По негово време нараства значително броят на учениците – 116 момчета и 17 момичета – и тогава се въвежда разпределение в четири отделения.

Колчов остава до учебната 1874/1875 г., която не довършва.На негово място идва Димо Митов, който през пролетта на 1875 г.провежда годишен изпит на учениците от всички отделения.

В четвърто отделение със седем ученика се изучава свещена история,българска история, българска граматика, география, аритметика,четене, катехизис.

Изпит се провежда само по свещена история,българска история и география и завършва много добре.

В годините на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) училището не работи.

Бележки върху книгата "Учителя във Варна"

УЧИТЕЛЯТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО"*

Сред нашите среди през последните няколко години се разпространиха трудове в ръкопис с биографични данни за Учителя, Словото му, Братството и братския живот.

излязоха от печат и две книги: „Моят роден град София" от Райна Констанцева, ДИ Отечествен фронт и „Червената ескадра" от Недю Недев, Военно издателство, София.

Както в ръкописа „Учителят на Бялото братство", така и в тия две книги са допуснати редица неистини, защото са писани без фактическа документация.

Това ме накара да напиша за труда „Учителят на Бялото Братство" и за другите две книги по няколко реда, ползвайки документални източници.

Това написах заради самата истина, без лично отношение и без лоши чувства към авторите.

Стр.27 или 37 (70-71):„Малкият Петър бе почнал учението си в набързо построената черквица в Хадърджа, но по-късно, когато известни служебни обстоятелства изпратиха свещеник Константин Дъновски да иде за известно време в Нови пазар, с него отива и Петър."

На същата страница по-долу (77):„ Така все повече усамотен, любознателен и търсещ, Петър завършва основното училище в Нови пазар.

Това нещо съвпада и със завръщането на семейството в Хадърджа."

На 14 февруари 1865 г.

се освещава и открива първата българска църква „Свети Архангел Михаил" в град Варна с първи свещеник в нея Константин Дъновски.

Първият български учител във Варненско става по такъв начин сега и пръв български свещеник във Варна.

Там остава да живее до самата си смърт (13 ноември 1918 г.) и е погребан пред олтара на църквата „Свети Архангел Михаил".„...Отец Константин Дъновски, който, види се, и досега не иска да се отдели от тази църква и винаги там му е прибежището и квартирата."

Константин Дъновски напуска Варна през месец септември 1868 г., до което време е бил председател на българската община пред турските власти.

За причината за първото му напускане на град Варна пише проф.

Петър Ников в списание „Духовна култура", кн.1-2, 1922 г., в главата „Иконом Константин Дъновски", с.131.„Българската община за посрещане на своите разноски разчитала на приходите от епархията, но срещала големи мъчнотии.

Дирейки изход от това трудно положение, варненската община решила да извика начело на общината някое по-високо духовно лице, което със своя висок сан да импонира на селяните.

По молба на варненци Иларион Макариополски изпратил архимандрит Партени, който през септември 1868 г.

заел председателството на общината.

той бил уволнен от председателството на варненската община.

Обаче Иларион Макариополски добре познавал Константин Дъновски и предложил между другите пак него.

По такъв начин Константин Дъновски заел пак председателството на варненската община през месец март 1870 г."

Втори път Константин Дъновски напуска Варна през 1899 'г., след като бил пенсиониран.

След тези две години (1899-1900) Константин Дъновски се завръща отново във Варна и не я напуска до края на живота си.

Ето какво пише Тодор Бъчваров в книжката си „Заветници на свободата " - Предисловие, София, 1.

VIII.1922 г.„Преди двадесет и две години (1900 г.) се запознах с Петър К.

Дънов... Същата година имах случай да се запозная в Нови пазар и със застарелия негов баща, свещеник Константин Дъновски."

Когато Петър Дънов (Петърчо) е трябвало да постъпи в основно училище, е било годината 1872.

Тогава родителите му живеели във Варна, завърнали се след първото напускане на града (септември 1868 г.) през март 1870 г.

Във Варна вече е имало българско училище, открито на 11 май 1860 г., което е закривано само по време на Освободителната руско-турска война 1877-1878 г.

След войната във Варна е имало вече петокласна мъжка гимназия, където Петър Дънов завършва гимназиалното си образование.(„ VI.

Известие на Варненското археологическо дружество", Варна, 1914 г., „Принос към просветителното дело в град Варна, стр.

Ако познаваме Учителя и неговата мисия и ако сме негови ученици, никога не можем да мислим, камо ли да говорим и пишем за него подобни неща.

Учителя никога не се е приобщавал към каквито и да е било религиозни среди, дори и към тая на баща си.

Той може да е бил за известно време сред някоя такава среда, но това не означава, че се е приобщил към нея.

Нима дванадесетгодишният Исус, когато отиде в храма при първосвещениците, се приобщи към тях и стана като тях?

Нима Учителя, който бе в света сред хората на земята, се приобщи към тях и стана като тях?

Той беше пратеник с мисия да изведе душите, приобщени именно към разни човешки среди, основани на религиозен фанатизъм, приобщени към форми, догми и ритуали, и да ги поведе по пътя на Любовта и Мъдростта.

А когато дойдат до Истината, тя да ги направи свободни от човешките окови и заблуждения.

Учителя живя в света, но светът остана извън него.

Той не го допусна да влезе в него.

Да говорим и пишем такива неща за Учителя не е нищо друго освен наливане вода във водениците на евангелистите, че Учителя бил излязъл от техните среди - от методистите.

Стр. 44 (83):„През време на студентството в Америка с Учителя се случили доста забележителни неща.

Един ден той срещнал намиращия се също в Америка българин Величко Граблашев, който бе известен навремето като ревностен член на спиритическото общество."

Нямаме абсолютно никаква фактическа документация за описания случай, че Учителя се е срещал в Америка с Граблашев, че бил отведен в някаква непозната местност с някакви видени и чути странни неща, че след това Граблашев отишъл сам да търси това място, но не го намерил и т.н.

основава спиритическо общество и го регистрира с устав, утвърден от Министерството на народната просвета -„Устав на психическото дружество" в град София, 1906 г.; председател на обществото - Величко Гръблашев, секретар - Васил Узунов.

В официалните списъци на учениците, поканени на годишните събори на Веригата (по реда на поканването), намираме, че Величко Гръблашев присъства на събор за пръв път през 1910 г.

и за последен път през 1922 г., след което заминава за Америка и повече не се е завръщал в България.

Там се е и поминал.

Стр. 47 (92):„След като приключи своите френологически изследвания към 1900 г., в началото на столетието Учителя започна да говори на народа и създаде своите забележителни беседи...

и прекарва във Варна до 1899 г.

при сестра си Мария на улица „Дунав".

книгата си „Наука и възпитание", през 1897 г.

изнася пред благотворителното дружество „Милосърдие" „Призвание към народа ми, българите и славянството".

На следващата 1899 г.

След двегодишно пребиваване (1899-1900 г.) в Нови пазар Учителя се отправя пеш през Стара планина и пристига в Сливен.

Оттам той тръгва из страната от град на град, изнася сказки и прави френологически изследвания цели 11 години - до Балканската война (1912-1913 г.).

От времето на неговото пътуване са останали много писма до първите му ученици (Пеньо Киров, Димитър Голов и др.), писани от градове и паланки.

По тях се виждат градовете, в които е изнасял сказките си, броят на посетителите и др.

Учителя е започнал да говори на народа след Балканската война (1912-1913 г.) и през 1914 г.

Първата му беседа (говорена на народа) е „Ето Човека", отпечатана в томчето с неделни беседи „Сила и Живот", първа серия.

След всяка отпечатана беседа е посочена датата на говоренето и ден, месец и година.

Оттук именно се вижда, че Учителя започва да говори на народа от 1914 г., 16 март (стар стил).

в живота на Учителя настъпват събития без никакъв външен ефект.

На езика на езотерическата наука то се нарича посвещение.

Това е един свещен миг или час, когато пратениците на Небето, от каквато и степен да са и с каквато мисия да са дошли, биват посвещавани от същества, за които ние не можем да приказваме.

В тази среща те ясно виждат своя път и получават указания за това, което предстои да сторят."

На Учителя се приписва през месец март 1897 г.

Като пишем и разпространяваме такива данни за Учителя, показваме като негови ученици непознаване на неговата мисия.

Такова събитие в живота на Учителя не е отбелязано нито от него, нито от негов ученик, защото през 1897 г.

той няма още ученици, имащи възможност да го наблюдават.

Когато настъпи някакво събитие в живота и на най-обикновения човек, не може да липсва външен ефект, а камо ли при Учителя.

За него ние, учениците му, можем да кажем, че той дойде между нас от Главата (Извора) и носи това знание оттам, че Словото протичаше чрез него, както водите извират от извор, разположен на висок планински връх, и слизат в равнините.

Той не дойде тук, на Земята, по пътя на някакво посвещение.

Той не учи тук, на Земята, Божественото знание, а то само протичаше през него, идвайки отгоре - от Извора.

Стр. 47 (92-93):„Преди това, още в 1895 г., той издаде своята книга „Наука и възпитание", чрез която успя да въведе голяма част от слушателите си в потребността да търсят скрития смисъл в свещените писания и в това, което ни дава положителното, експерименталното и достъпното за нашите триизмерни възможности знание."

Книгата „Наука и възпитание" е отпечатана през 1896 г.

в печатницата на К.

Николов в град Варна.

Всеки може да се увери в това, ако разгледа първото издание на книгата, където на първата заглавна страница са отпечатани годината, печатницата и градът.

По време на отпечатването и Учителя още няма ученици, които да я разпространяват.

В личния бележник на Учителя са отбелязани лицата, които са я разпространявали - бройки и отчитането им при продажбата.

Учителя е носел този бележник още в Америка и на първата му страница е отбелязал „1894 г., Ню Джърси".

Стр. 48 (93):„Между забележителните дати на Учителя трябва да се отбележи и тази, когато той написа и издаде книгата „Заветът на цветните лъчи ".

Ние не знаем точно колко време е било потребно да излезе тази книга, но най-вероятното допускане е, че тя е започната след 7 март 1897 г.

- годината на неговото посвещение."

Във връзка с книгата „Заветът на цветните лъчи на светлината" ще цитирам за достоверност протоколите от годишната среща на учениците на Веригата през август 1912 г.

в град Търново:„15 август (Света Богородица)Гореизброените шестдесет и трима души, поименно повикани, влязохме в заседателния салон, гдето всякой зае мястото си по указание на г-н Дънов, и то около отговарящата на числеността във формата на паралелограм маса, покрита с бял ленен плат, върху която беше простряна морава лента... Господин Дънов заемаше първото място на масата.

На масата личаха синя и бяла лента - последната бе над първата.

Точно в 10 и половина часа преди обед със ставане на крака и дигане на ръце, след прочитане на Добрата молитва, г-н Дънов възгласи: „Аз ви поздравявам от Господа като добре дошли.

Речта, която аз ще започна да ви давам, е чистото Слово Божие, предавано, говорено и опитвано от хиляди години.

То са стихове от книгата Господня, така систематически извадени и наредени... Аз ще прочета всичко, което Духът е стъкмил за вас, а това, което тук ще прочета, ще се сформирова и отпечата в особена книжка, която ще ви се раздаде за упражнение.

В тая книжка подробно и ясно ще се подредят не само стиховете, но още и краските с различните добродетели, които произвеждат и образуват трептения на тия стихове." Тук г-н Дънов почна да чете стиховете, които произвеждат лъчите на червената и портокаловата краска...В 5 ч.

следобед г-н Дънов продължи прочита на стиховете за краските... "

В първите години Братството са го назовавали Веригата, а много по-късно след Световната война, 1914 - 1918 г.

Много пъти сестра Еленка Иларионова от Велико Търново ми е разказвала, че Учителя е стъкмил „Заветът на цветните лъчи на светлината" в Арбанаси, където Братството имаше къща, т.е.

след приключване на френологическите си изследвания 1911-1912 г.

Учителя възлага публикуването на „Заветът на цветните лъчи на светлината" на най-заслужилия за делото свой ученик - брат Димитър Голов.

Той я отпечатва в най-добрата тогава печатница - Придворната печатница.

Сестра Еленка бе съпруга на търновския ръководител Константин Иларионов, а след смъртта му тя остана за ръководител.

Беше ученичка на Учителя от 1906 г.

и в дома им на улица „Зеленка" за него имаше специална стая.

Улицата и къщата се намират над новия театър в града.

някакъв свещеник... успял да вземе по някакъв неизвестен за нас начин един ръкопис на Учителя и издал малка брошура, която озаглавил „Тайните на Духа" или „Хио-Ели-Мели-Месаил - Глас Божи"..."

Отпечатването на „Хио-Ели-Ме-ли-Месаил" не е станало от непознат свещеник през „същата 1897 г.", а много по-късно - през 1912 г., в печатница „Напредък" , Стара Загора.

Това се вижда и от самата книжка, на чиято корица са посочени годината, печатницата и градът.

За този случай Учителя говори на събора в град Търново през 1922 г.: „Друг един брат ми разказваше следното: книжката, една малка книжка аз бях издал, но без надпис (без автор - бел.

авт.), попада в ръцете на едного, който си позволил да изкара от нея 5000 екземпляра и ходи да я продава.

Запитват го: Кой написа тая книга?

- Аз, духовете ми проговориха какво да напиша.

„Оставете го, казвам, нека я разпространява"... („Беседи, обяснение и упътвания от Учителя.

Дадени на учениците от Всемирното Бяло братство при срещата им в град Търново, през лятото 1922 г.")

Стр. 51 (102):,,...в същата сграда на Окръжния съд, където и двамата са чиновници (Пеньо Киров и Тодор Стоименов - бел.

Чиновник в Бургаския съд е бил само Тодор Стоименов, а брат Пеньо Киров е имал частна комисионерска кантора в града.

Това се вижда от многобройните му писма, писани на печатни бланки и пликове с фирмата му: „Пеню Киров - комисионер, град Бургас".

Сведения за тези двама братя могат да бъдат получени и от брат Жечо Панайотов, който през това време е бил чиновник в Бургас.

следват няколко събори... Първият събор, за който знаем повече, е проведен през 1909 г.

В протоколите освен имената на присъстващите се срещат оригинални и ценни мисли."

От официалните списъци на съборите от 1899 г.

включително се вижда, че първият събор не е станал през 1900 г., а през 1899 г.

в град Варна.

Че първият събор е станал през 1899 г.

с първите трима ученици на Учителя, се вижда от списъка на присъстващите от 1899 до 1915 г.

Там в графата „година на поканване на събор" е посочена годината 1899.

В този списък на първата страница в долното бяло поле брат Пеньо Киров с черно мастило е написал: „Някои смятат, че първият събор е станал през 1900 г., първият събор стана през 1899 г.".

Така че имената на присъстващите ученици не са посочени само на съборите в градТърново, а от 1899 до 1922 г. включително.

Стр. 115 (216):„Председателят на теософската ложа в България не закъснял да поиска среща с Учителя, в която да го уведоми за добрите възможности, които му предлага организираното Теософско общество и големите успехи, които го очакват както в нашата страна, така и в чужбина."

Това, което пиша по-нататък, го правя като бивш член на Теософското общество до 1922 г., добре познавайки отношението на теософите към Учителя и Бялото братство.

Говорил съм неведнъж със Софроний Ников, председател на теософското общество, и с други.

Теософското общество имаше за вътрешен началник на своята школа Учителя Мория и щом като той не посочваше Учителя като такъв, това значеше за тях, че не е Учител.

През лятото на 1922 г.

В него беше поместено стихотворение със следния акростих (първите букви от всеки ред, прочетени вертикално надолу): „Дънов е лъжеучител".

Теософията, затънала из джунглите на Индия със знания от инволюционния период, не прие Христа такъв, какъвто е.

Теософите са будисти и поставят Буда над Христа, определяйки на последния и посвещение пета степен.

Само три окултни школи са Христови -Школата на Учителя, на розенкройцерите и на антропософите.

Двете родни сестри на председателя на българските теософи Софроний Ников - Йорданка Савова и Мария Бояджиева, бяха ученички на Учителя Петър Дънов.

Стр. 124 и 125 (232): „Според ученици на Бялото братство, които са следили по-внимателно делото на Учителя в многобройните му аспекти, посочва се годината 1897 като особено важен етап в земния му път.

За тази година споменахме и на друго място, тъй като през тази година между другите съществено важни моменти от осъзнаването на своята духовна мисия Учителя е отпечатал, макар и в ограничен брой, книгата „Заветът на цветните лъчи на светлината".

За осъзнаване на собствената си мисия по такъв начин, както авторът пише, бих казал отново, че ако познаваме Учителя и мисията му, не би трябвало да му приписваме подобни неща.

Що се отнася до „Заветът на цветните лъчи на светлината", та нали на събора в 1912 г.

Това се вижда от протоколите на съборите, които могат да ни покажат самата истина.

Авторът уж минава за един от учениците, които са следили по-внимателно делото на Учителя.

А делото на Учителя най-добре може да бъде проследено от запазените документи.

В тях е истината.

Само въз основа на писмена документация можем да пишем и говорим за Учителя и делото му.*Става дума за ръкопис на Георги Томалевски (1897 - 1988), разпространяван неофициално по време на комунистическия режим и претърпял много по-късно две издания с различни заглавия: „Петър Дънов и българите", Астрала, София, 1994 и „Учителят Беинса Дуно", Алфа-Дар, София, 1997.

Авторът на бележките цитира номерата на страници от ръкописа; съответстващите им страници от публикацията на Алфа-Дар са добавени в скоби от съставителя (бел.

състав.)Псевдоним на Никола Цочев Нанков - роден на 17 юни 1901 г.

Кръвеник, Габровско (днес в състава на с.

Априлци), ученик на Учителя Беинса Дуно от около 1922 г., играе забележителна роля в живота на Изгрева, завършва земния си път на 16 октомври 1983 г.

Учителя във Варна

5. Младият Петър Дънов започва да учи във Варненската гимназия

във Варненската гимназия

Дънов започва да учи в І гимназиален клас на новооткритото след Освобождението двукласно Варненско реално училище.

Историческата реалност по това време е доста сложна.

По време на Руско-турската освободителна война училищата в България са затворени и учениците почти две години са откъснати от учебната им среда.

Липсата на учители, учебници и пособия допълнително утежнява обстановката в образованието.

Петър Дънов учи във Варненската гимназия от 1979 г.

Този период е съпроводен както със сложната обстановка в България след Освобождението, така и с тежкото здравословно състояние на младия Петър.

5.1. Първи гимназиален клас – 1879/1880 и 1880/1881 г.

(поради описаната по-горе тежка обстановка, Петър Дънов, както и много други ученици повтарят първи гимназиален клас)

5.2. Втори гимназиален клас – 1881/1882.

5.3. Трети гимназиален клас – 1882/1883.

5.4. Четвърти гимназиален клас – 1883/1884.

6. Обръщане към Бога на младия Петър Дънов

Обръщане към Бога на младия Петър Дънов

Петър Дънов израства през юношеството си в семейството на сестра си Мария, в чиято къща тогава се е помещавала методистката църква във Варна.

Той присъства на богослуженията и събиранията и приема формата на изучаване на Евангелието и приложението му в живота.

Под влияние на сестра си и на „верните братя“ решава да продължи образованието си в Американското научно-богословско училище в Свищов.

В първите месеци на 1884 г., след тежко боледуване, животът на 19-годишния Петър Дънов изцяло се преобръща и преосмисля.

в Американското научно-богословско училище в Свищов, той посочва причините, които го довеждат до обръщането му към Бога.

7. Петър Дънов се записва в ІІІ курс на Богословския отдел на Американското научно-богословско училище в Свищов

Петър Дънов се записва в ІІІ курс на

Богословския отдел на Американското научно-богословско

се отваря Американското научно-богословско училище в Свищов.

То има два отдела – първоначално (основно) и класно (гимназиално) с пансион.

Класното училище е само за момчета и има три курса: І курс, тригодишен – с подготовка за Роберт Колеж в Истанбул; ІІ курс, петгодишен – научен; ІІІ курс, петгодишен – богословски.

По онова време транспортната връзка между Варна и Свищов се осъществява през Русе с влак и оттам – с кораб на някоя от двете корабни агенции – руската или австрийската.

В началото на календарната 1885 година, през второто учебно полугодие (срок), Петър Дънов се записва в ІІІ курс на Богословския отдел на Американското научно-богословско училище в Свищов.

За да постъпи директно в ІІІ курс, вероятно са му признати общообразователните предмети, изучавани във Варненската държавна реална гимназия през трите и половина учебни години.

8. Снимка на Петър Дънов с Първи випуск на Американското научно-богословско училище към Методистката мисия в гр. Свищов

Снимка на Петър Дънов с Първи випуск на Американското научно-богословско училище към Методистката мисия в гр.

Първи випуск на Американското научно-богословско училище към Методистката мисия в гр. Свищов.

9. Петър Дънов получава атестат (диплома) от Американското научно-богословско училище в Свищов

Петър Дънов получава атестат (диплома) от Американското научно- богословско училище в Свищов

Учебната 1886/1887 г.

Снимка на атестатът

Като ученик в Свищов (по спомени на Гаврил Душков, ученик в по-долните класове на училището по същото време, разказани от сина му) Петър Дънов прави впечатление на високоинтелигентен и ерудиран младеж: изявява се в диспутите в училище, изучава чужди езици - английски, френски, руски; създава хубави, братски взаимоотношения със съучениците и преподавателите си, които искрено са го обичали и уважавали.

На 24 юни (сряда) 1887 г.

Петър Дънов заедно със своите съученици получава атестат (диплома) от Американското научно- богословско училище в Свищов, признаващ пълния петгодишен курс на Богословския отдел на училището.

Дипломите са подписани от тогавашния директор на училището И. С.

Руевски и са заверени от ръководителя на Мисията в Русе.

Поведението на ученика е примерно.

добър; математика - добър; естествена история (биология) - мн.

добър; тълкувание на Св.

Писание - отличен; доказателство на християнството - мн.

добър; църковна история - мн.

добър; пасторско богословие - отличен; история на цивилизацията - липсва оценка.

Имената тази година са две: Христо П.

Бъчваров, за когото след завършването му не се знае нищо, и Петър К. Дънов.

Има един интересен факт, който съпътства живота на Петър Дънов.

Навсякъде, където учи - в Хадърча (Николаевка), във Варна, в Свищов, а след това и в САЩ (Медисън и Бостън), той е заобиколен от забележителни за времето си просветни дейци, а учебните заведения са с едни от най-модерните програми и оборудване.

През 1871 г., когато малкият Петър започва да учи в основното българско училище в село Хадърча, на работа там постъпва Стефан Колчов.

По време на неговото учителстване нараства значително броят на учениците и тогава се въвежда разпределение в четири отделения, т.е.

остарялата взаимоучителна метода се замества с класно-урочната.

При постъпването на Петър Дънов във Варненската гимназия през 1879 г.

тя става една от първите две модерни гимназии в Княжеството.

Благоприятното съчетание между учебната програма и талантливите за времето си просветители дава възможност на гимназиста да изучава достатъчен брой учебни предмети, които впоследствие да се разширяват и надграждат в Свищов, Медисън и Бостън.

Във Варна Петър Дънов среща виртуозния си учител по цигулка и по музика - едно благоприятно условие, подпомогнало по-късно създаването на множество авторски музикални произведения.

Петър Дънов пристига там точно по времето, когато американското училище се устремява напред и се осъществява превръщането му в Американски институт за наука и богословие.

10. Снимка на атестатът на Петър Дънов от Американското научно- богословско училище в Свищов

Снимка на атестатът на Петър Дънов от

Американското научно-богословско училище в Свищов

Атестатът при завършване на Петър Дънов през 1887 г

11. Петър Дънов - учител и пастор в Хотанца – 1887/1888 г.

За този период от живота на Учителя може да се прочете в следните източници:

2. Учителят като преподавател в село Хотанца, Русенско - По спомени на Ангел Хаджийски.

След завършването на училището в Свищов Петър Дънов получава мисия от Методистката църква в Хотанца – малко село в Северна България, разположено в Добруджанското поле на 26 км от гр.Русе.

През учебната 1887/1888 г.

той е учител в местното начално училище при Църквата, същевременно е и проповедник в тамошната Методистка църква.

Преди идването му в селото, през периода 1885-1887 г., по спомени на Елена Натева (родена ок.

Децата много ги обичали, но те не се задържат за дълго, вероятно поради липсата на условия и ниското заплащане.

Използваното тогава помещение изпълнява функции и нацърква, и на училище – една стая с дървен под и малко предверие за обувките.

По-късно на това място през 1927 г.

е построена протестантска църква – хубава каменна постройка, която още от далеч привлича погледа.

Това е най-красивата сграда в селото и в нейното изграждане е имал дял всеки от евангелистите.

Намира се в центъра,където е най-подходящото място за това огнище на благотворна просветна и духовна дейност.

Младежки събрания, въздържателни беседи, неделно-училищни занимания, богослужения, социални срещи,религиозни вечеринки са част от дейността на методистката църква в селото.

Службите винаги са придружени с хорово пеене.

споменава за ежегодна среща на българската Методистка мисия, проведена в Русе от 20 до 24 септември 1888 г.Автор на статията е преподобният Стефан Томов:

„Срещата беше открита в четвъртък, 20 септември, 9 ч.сутринта, с изпълнение на молитви, след което епископ Willard F.Mallalieu [1828-1911] отправи към събранието много интересно уводно обръщение, което беше преведено от автора на този текст.

Също така изказа надеждата си за успеха на тази среща, както и увереността, че това щебъде така, ако у всички нас има стремеж да се молим с необходимата сериозност на Бог.

След това той направи кратко, но образно изложение на проведените от него конференции в Швейцария,Германия, Дания, Швеция и Норвегия.

Брат Лаунсбери, пастор в Русе и старши председател на долната Дунавска област, даде много обнадеждаващ доклад за работата си през годината.

Докладът показва, че е имало нарастващ интерес към срещите в Русе.

Хотанца е изключително окуражителна.Брат Дънов, заминал за Америка преди няколко седмици, е свършил чудесна работа в това място.

Най-обнадеждаващото нещо във връзка с дейността в този район е това, че всички членове се стремят да дават десятък от всичко, което имат, за подкрепа на Божиите дела“.

От този период има фотография на Петър Дънов, правена вероятно в Русе.

Засега е известно, че с кратко посвещение е изпратена поне на двама души.

В знак на искрена братска любов подарявам за спомен лика сина Мария П. Стамова.

Блажени ония души, които живеят в Небесна любов. Хотанца“.

На снимката до Петър Василев, съученика му от Свищов, е написано: „Русе, 1 април 1888 г.

В знак на приятелска и братска любов в Исуса подарявам лика си на П. Василев.

на годишната методистка конференция във Варна (23-28 август) за 4 години като пастор е назначен Захария Димитров.

На годишното събрание на Мисията в Свищов, по данни на Г.

Дейвис – ръководител на Мисията в България от 1891 г., в селото нещата вървят много добре и от шейсет къщи има 14 редовни члена.

В първите години на ХХ в.

в Хотанца методистите намират конкуренция в лицето на баптистите.

Тук спират представители на Британското библейско дружество – руски немци-баптисти – и полагат основите на баптизма в България.

Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее.

По спомени на Ангел Хаджийски Преразказва Галилей Величков

Малко и непретенциозно селце на около 20 км от Русе.

Тя е, която може да задържи хората и да направи селището многолюдно и богато.

От няколко години жителите му се радват на ожиданата с векове свобода и бързат да създадат деен израз на своите потиснати копнежи.

Топлият повей към нов живот пробужда и у хотанчани стремежа към духовна светлина, която започва с обикновеното знание-четмото, писмото, смятането, природознанието, рисунката, звездите и пр.

Те нямат нарочна сграда за училище, но намира се добър, обичащ просветата българин и отстъпва една по-голяма стая.

Нямат много пари, за да възнаградят своя учител, но затова пък са готови да го нахранят, като всеки дом, откъдето е излязло дете за школото е готов да отдели от залъка си, за да го поднесе заедно със скромното домашно ястие.

Няма училищен двор, но пък има голямо поле с китна дъбова гора.

Ето условията на хотанчани, на които са дали гласност между близки и далечни чак в Русе.

При такава обстановка не могат да задържат учител, а децата растат, стремежа към знание напира като пролетен импулс.

По- заможните търсят науката в другите села и големия град.

Останалите деца.... чакат своя учител.

Един ден в селото пристига млад, спретнато облечен човек с граждански дрехи и куфарче.

Под едната ръка той притискал странна цилиндрична кожена кутия - неговата цигулка.

Той идва да даде първа просвета и първо знание на внушителна група от деца примесени с такива, които са оставили зад себе си детството.

За тази пъстра по възраст детска група, най-добра педагогическа оценка могат да дадат онези, които са възпитавали сборни класове.

Без вълнение, но с дълбока увереност пред децата застана очаквания преподавател и с необичайна вещина той ги повежда по началните стъпки към малкото и голямо знание.

За него не е било трудно да ги приучи на четмо и писмо.

Известна е методиката за усвояването на подобно знание.

Но на всички е правило впечатление Неговата способност да предаде голямото знание втъкано в природните процеси на детски език, да го опрости и да го направи разбираемо.

Това Той най-често е правел, когато повеждал децата навън по полето и из близката дъбова гора.

Така часовете извън класната стая са били не само часове на отдих и освежаване, но са били часове на богато усвоено знание за неизброимите процеси на великата природа.

Но ето, че часовете в класната стая почнали да стават приятни и очаквани.

Те за пръв път виждат музикален инструмент различен от познатата им гайда или пискливия кларнет, който всяка неделя слушали на хорото.

За пръв път чуват песнички, които заучавали бързо.

За първи път зазвучават мелодични напеви, които приличат на песните слушани по седянки, но някак си по-мелодични, по-хармонични, действуващи направо на техните детски сърдечни страни.

Слушайки тази странна, милваща музика, децата напускали класната стая без обичайния глъч и шум.

Напускали класът преобразени.

Това направило впечатление на родителите, които по-сетне са имали възможност в своя дом да чуят пеещата цигулка.

Дните на образованието преминавали в чудното разнообразие на часовете в класната стая и извън нейните белосани стени.

Но наред с придобиването на първото знание, Той провеждал и възпитателния процес.

Познати на всекиго са буйствата на децата.

Там често чувствата вземат надмощие и невинни наглед постъпки стават причина за нежелателни оскърбления, обиди, дори и лют побой.

Тогава настъпват нежелателни моменти на плач между битите, оплакване срещу побойниците.

Тогава децата търсят някому да излеят мъката си, което най-често правили като изтичват до своя преподавател и да искат неговата намеса.

Той нежно изтривал сълзите на разплакания, макар и виновник за побоя.

След това заедно отиват там, където е ставало събитието, за да се убеди виновният в своята вина и изобличи онзи, който умишлено клевети другарчето си.

Така възпитателния процес прераснал в самовъзпитателен, който става опорна точка на изграждащия се характер.

Онези хотанчани, преминали през класа на своя преподавател Петър Константинов Дънов имат незабравими спомени за дните на своето първоначално обучение.

Между тези спомени централно място заема образът на този предан и странен педагог, Който проведе двустранно обучение в класната атмосфера и извън нейните стени.

Педагог, който те въвежда едновременно в един външен предметен свят и в един вътрешен несъизмерим свят на малки и големи процеси, които оставят трайни следи.

Педагог, който желае твоето добро и това на твоите ближни.

НАГОРЕ

0.5754599571228