НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО
Сваляне на информацията от
страница
47
Намерени
резултати от
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
47
:
1000
резултата в
10
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици. 17 ден. Потегляне за София
, 17.07.1929 г.
Връзката с Бога не е нещо, което, веднъж направено, остава осигурено.
Не, връзката с Бога постоянно трябва да се подновява, постоянно да се прави, всеки ден, непрекъснато.
Същото е и с Бога.Методи за изливане
на
Духа, за свързване с Божественото, са били практикувани от други мистици и пророци.
Първото е работа
на
Учителя, а второто
на
ученика.
Когато му дойде времето, когато ученикът е приготвен, тогава Учителят ще го научи
на
по-дълбокото познание.
Това става само когато ученикът дойде до определена степен
на
развитие.
Моля, прочетете настоящето
на
всички братя и сестри и го пратете за прочитане в околните села, където\ има кръжоци.
Писма
на
Боян Боев -Том 1
2.
София - Учителя изнася лекция пред ООК
, 14.08.1929 г.
София - Учителя изнася лекция пред ООК
Учителя е в София и изнася лекция пред ООК
3.
Седемте рилски езера - Тръгване за Рила на група ученици без Учителя 14 август 1929 г.
, 14.08.1929 г.
Седемте рилски езера - Тръгване за Рила
на
група ученици без Учителя
Учителя е в София в този ден и изнася лекция пред ООК.
Качва се
на
езерата следващия ден - 15 август 1929 г.
Датите са според споменът
на
Олга Славчева.
Тук е дадена описаната от Славчева дата 14 август.
1. Спомен
на
Олга Славчева
3. Спомени
на
Николай Дойнов
4. Спомен
на
Надка Куртева
Спомен
на
Олга Славчева
(Бележка: Явно група ученици, сред които е и Олга Славчева, са се качили няколко дена преди Учителя и основната група
на
езерата?
От описанието
на
Славчева това малко трудно се разбира.
Но
на
11 и 14 август, Учителя е имал лекции/беседи в София.)
Как се върнахме от там с попукани до кръв устни и лица, как ужасният студ олющи лицата ни, като да сме били пърлени от огън.
И сега бихме отишли там, но нашите водачи ни зовят към нови хоризонти, нови прелести
на
Рила - прекрасният Еди Гьол [еди гьол (тур.) - седем езера].
Сега вече ни зове сърцето
на
Рила - ония чудни 7 езера, за които само сме чували, без да сме ги даже сънували.Сега автомобилите ни минават през Княжево, Владая; спущаме се по дефилето
на
Люлин и Витоша покрай хубавите и спретнати селца Църква, Студена, Крапец, Друган и др., чиято големина и уредена околност говори, че е под бдителното око
на
една сериозна и веща селска управа.
Дордето Самоковките села навяват унилост със своята бедност и неугледност, тука е съвсем обратното - благоденствие прозира през тия спретнати варосани къщи, с добре оградени дворове, от които надничат плодни дървета, отрупани със зрели сливи, круши и ябълки.Просторни, богати пасища, пищни ливади, гъсти слънчогледови полета, високи, буйни царевични ниви с едри какалашки по тях, обширни зеленчукови градини покрай китни върбови речни брегове и гойни стада с чисти руна под свирнята
на
млад овчар - допълват картината
на
едно явно материално благополучие.
Отгоре
на
всичката пищност, далечни и близки хоризонти блестят под едно лазурно небе.Слънцето ни огрява над Перник.
От селските дворища надничат селяни в „белетине” с тесни шаячни беневреци [беневреци - тесни и дълги шопски гащи от бяла аба], с дълго дорамче [дорамче - горна дреха без ръкави], сега поради жегата препасано само с кожен ремък.
Здравеняци мъже и жени; последните накитени със своите лъскави литаци [литак - женска шопска носи].
Ту през самота и тишина се спускаме, ту пък пресрещнати от черда яки, красиви говеда, които се заглеждат по нас с тъжните си големи очи.
Спущат се нанякъде с пълни вимета - благодатна кърма от майката природа за човека.
Срещаме и жени, облечени със своите тесни литаци, обшити със „златен” пул, над бяла тантелалия риза, наметнали
на
гърба си бяла вълнена люлка, отдето се очертава пълното телце
на
нов българин или българка.Само
на
няколко места пътят е малко повреден, иначе, останалият може да се каже прави чест
на
съответната управа.Колко са гористи предпланинията
на
Витоша!
Ако не следи, човек не би повярвал, че това е разкошен крайчец, от иначе оскъдния горист изглед
на
нашата хубавица Витоша!
Като гледам твоята разнообразна хубост, неизразимо мило ми е всичко това, което си ти.
Ти, това са горите, реките и планините; ти - това са плодните поля и градини; ти - това са твоите трудолюбиви синове и дъщери, които още по първобитен начин обработват земята ти, но берат въпреки това обилен плод за нас и другите, и се радват
на
изобилие и доволство.
Колко невежествено и предателски звучат думите
на
оногова, който гледайки осакатената ни карта рече: „взети са само някои покрайнини - паланки и села”, пред които се очертава грозната ивица, поставена от съседи грабители.
Но я да видят тия „някои незначителни покрайнини” какво богатство от хора и имот крият в себе си, от природна красота и стопанско благополучие.
Я да видят как това българче от люлката пораства и вместо родния си език, почва да бръщолеви чужд, натрапен му от опасни „обединители”.
Тогава ще разбере как боли, как страшно боли от такова пладнешко посегателство.Слънцето се издига все по-високо и облива със своята бяла светлина красивите селища и сините очертания
на
Рила.
О, тя ни кима отсреща с белоснежна кърпа, като с Осогово се препират - кому от двете ще гостуваме.Дупница със своите разкошни лозя и градини е вече зад нас.
Из ливадите гордо се разхождат дългокраки щъркели, чиито червени крака личат във високата сочна трева.
Тук-таме малки бели облачета като цветя украсяват лазурната глъбина, като незнайни символи се реят, скрили за себе си своите потайни писмена.Сапарево.
Тютюневи полета се хлъзнали навред с яснозелени знамена.
По стените
на
къщята гъсти гердани от сушени листа.
По нивите берачи и берачки
на
тия толкова скъпоценни тютюневи листа, които сякаш са едничкото богатство
на
тия селища.
Църква и Студена имат прекрасни училищни здания, а също тъй спретнати чисти обществени заведения, улици и мегдани, дордето в Сапарево блещи само сградата
на
минералната баня.
Тя е същинско богатство - Сапаревска златна рудница.
Безброй посетители всеки ден - здрави и болни се наслаждават
на
това неоценимо благо, дарено от природата.
От грамаден циментов резервоар издишат кипящите води
на
този грандиозен подземен живот.
Сякаш някое пленено в земята чудовище издиша
на
възбог.
Ябълкови и крушови дървеса, ниско сведени до земята от плод украсяват чисти и спретнати селски дворища и навързани по тях дълги въжета с ослепително бяло пране.Чакат ни конярите - куцовласи.
Но какъв наплив от евреи тук!
Боже упази, същинска напаст.
Една сюрия мургави, мръсни, върколести еврейчета ни предлагат круши, бонбони, гевреци, хляб, всичко, разбира се
на
двойна цена... Някой от шофьорите бе набил едно от тях за тази им безочливост и то като живо одрано почна тъй силно да реве и пищи, като се запремета в смъртни конвулсии из уличния прахоляк.
Не подозирайки за свойствени
на
племето му хитрини, ний се спускаме с купените от тях бонбони да го успокояваме.
Колко парички прие то От нас докато благоволи да млъкне и се успокои.Конярите ни предлагат баснословни цени.
Явяват се и други, които подбиват първите с цената.
Най-сетне багажът ни е натоварен
на
12 магарета и 6 коня и в 10 часа сутринта потегляме
на
път.Ето го преддверието
на
Рила, същинска каменна пустиня.
Натрошените камъни нагрети от августовско слънце издават адска горещина.
Голи скалисти сипеи, по които и човеци и добичета едвам напредват.
Слънцето напича и няма где да се скриеш
на
сенчица.
Като че ли изобилен дъжд ни вали и това слънце, вместо да го суши, увеличаваше го по нас до висша степен.Рила бавно разгръща пред нас своите чаровни страници - бор след бор, полянка след полянка, докато дърветата се сгъстяват до толкова, че изчезва всяка полянка.
Нашият пешеходен кораб заплува всред Райска зеленина и свежест.Горките добичета, колко много бой изядоха от своите стопани!
Кървавите им хълбоци красноречиво говорят за безчислените дупчения от острата клечка
на
безжалостните им стопани.
И те мълчаливо търпят всичко и му слугуват с трогателна покорност...Сочна ливада.
Летни теменуги, жълтурче и чубрика миризлива навред присъствуват
на
това природно тържество.
Незнайни горски певци се обаждат скрити из гъстите клони.
Студени, бистри извори привличат погледа и пълнят
душата
с възхищение, с преклонение.
Навеждам се, играя си със студената струя... Дълги и къси борови шишарки като злато посипали земята,
на
дълбоки залежи така си и остават.
Като че ли ще пламне от синина.Ето Паничище.
Дълбоко зелено езеро приличащо
на
блато.
Жаби с крясък се спущат към него с нашето приближаване.
Не вярвам то с удоволствие да наднича
на
това място...Бързо го отминаваме.
Едното е сняг, а другото е река Скакавица, лудо затичала по скали и усои, светнала от слънцето, като да се усмихва
на
целия
свят
.
Едвам пълзим по стръмнината.
Горките добичета!...Най-сетне и покривът
на
хижата.
Наклаждаме огън и нощуваме вън.
Боровата гора прилича
на
зелено тъмно море отразило по-живо блясъка
на
звездите.
Хоризонтът, накичен със снежен венец, привлича погледа, сърцето... Огънят издава приятна грейка.
Няма ги тук пронизителните студове
на
Мусалла; тука сякаш е юга
на
Рила.Още в ранина потегляме.
Гората се сменя с клек и смрика, а по нагоре само скали и трева.
Тук таме дълбок и силен поток като с нож разрязал земята се спуща от незнайни висини.Най-после, цели замаяни от умора, пристигаме
на
прочутото Рибно езеро [Долното езеро], което привлича риболовци
на
пъстърва, но не е обогатило нито един рибар, защото хубавата умна риба почти никак не се дава да я уловят.Заник слънце.
Като че ли това е успивна песен за страшно морните пътници.
Грамадните огньове, поддържани от изобилно тук сухи дърва, до зори поддържат в нашите спални приятна грейка.
14 август 1929 г.Събужда ни златно утро, събуди ни сладката отмора
на
спокойната тиха нощ.
Пак път, пак по стръмното нагоре - по-близо до другите езера, по близо до Дамка, Еленин Връх, Рупите, Калинините, за които бяхме тъй много слушали.Второто езеро!
Като във фокус събира слънчевите лъчи и ги отразява с двойна сила.
Околността му прилича
на
разсипан приказен дворец.
Нещо величествено и легендарно вее от него и цялата му околност, с шеметните върхове околовръст, накичени още със сняг, с хълмовете и скалите му, обрасли в клек, смърч, здравец и овчарски босилек.
Отсреща е „Харамията”, като че застинал окаменял истукан
на
минало легендарно величие, запазил само
на
осанката си своята горда суровост и жестока надменност.Малките палатки кацнали тук и там в оскъдно количество.
Те тихо отразяват блестящите си образи в спокойните води
на
второто езеро Ел-Бур. Песни.
Бах, Григ, Шуман бидоха изпълнени тук в сърцето
на
Рила.
Луната изгрява.
Бавно се отправя нагоре, за да може да се огледа и тя в тихото огромно езеро. Тишина.
Само песента
на
мощния бистър поток, който се влива в езерото, изтичащ от горните - които още не сме видели.
Слушат ни и изворите
на
Рила, и чудните, чаровни езера, същински Божии дарове, дарове от най-избраните, най-скъпите
на
земята.
Спим върху нарязана мека трева, като в люлки.Още в 5 часа сме будни и се катерим по скалите.
Накацали по скалите ние го чакаме... Големият огнен глобус изплава из глъбините и се издигна нагоре.
Неволно устните шепнат молитва.
След закуска пак нагоре!
Как леко се върви по тая благоуханна трева и бели скали!
Какви прекрасни гледки всякога пред нас се показват!
Въздухът е напоен с благоуханието
на
безброй билки и цветя.
Когато те се вдигнат навярно ще видим и по него небесния лазур.
Минаваме край третото.
Четвъртото - Близнаците.
Наистина като два брата близнака - чеда
на
една майка, те и тук са неразделни -тихи, многоводни, отразяват в себе си шеметно високите скали, заедно с белия сняг по тях, заедно със смриковите кичури, заедно с тайнствените пукнатини и нарези по тях.
Стъпваме по нежни бели цветица, от скала
на
скала, все по-високо и по-високо.
Грамадни нацепени скали подобно величествена библиотека се изпречва пред нас.
По „лавиците” и „томовете” й ние крачим напред, сякаш стъпваме по магически талисмани, които окрилят
душата
.Не, това не са езера, а грамадни късове лазур, донесен от небето.
Като разноцветни пеперуди нашите пътници са накацали по разкошния цветист килим.
Колко е хубаво тука по нагретите камъни!
Можеш с часове да седиш по тях и да се унасяш в благодатно съзерцание.
Не, то наистина е прелестно!
Над него страхотно са надвиснали скали, натежали от преспи.
В него се оглеждат и върхове, и нежната зеленина, и мораво-розовия цвят
на
разрушените скали [и] брегове отсреща.
Вървим край него по тясната пътека и се провикваме срещу скалите му.
Не, по-добре е че ги няма, би се отнел божественият покой
на
планината.
- отеква планината.
Сякаш с услада изговаря думите ми, сякаш с тържествена богомолност.
Внезапно очите ми се наливат със сълзи; задавена от сладостно ридание се захлюпвам върху скалите.Небосводът е настръхнал.
Наистина то прилича
на
огромно сърце.
Наистина, сякаш то е най-хубавото езеро
на
Рила.
Тъмните бистри води ни зовят.Всички езера са свързани с потоци, които после дават силата си
на
Черни Искър [Седемте езера дават начало
на
р.
Джерман, приток
на
Струма.
Двете езера Чанак гьол (или Паниците) дават началото
на
р.
Изглежда плитко, защото се вижда дъното му с бели камъчета, но я да нагази този, що не знае да плува и ще види, че никак не е плитко.
Едно над друго, гледани езерата от върхът, изглеждат
на
светли кандила, грейнали под ярките лъчи в син лазурен елей.Дамка.
Под нея са Урдините езера, а над тях Еленин връх.
А далече, хе, в облачната вие е гурнал глава свещени Мусалла.
Пирин изглежда по-близо сега и може да се каже накъде е нейния Ел-Тепе.Дъжд.
Познатият Рилски студ ни лъхна.
Бързо се спускаме надоле към нашия лагер.
Като минем една височина с особено вълнение поглеждам твоите тихи, сини води.
При виждането ти изпъкват в нас в живи образи всичкият този вълшебен кът, който ти пазиш от тук.
Над теб величествено се издига Молитвеният връх, дето сме прекарали незабравими часове.
Стъпваме
на
полянката, дето толкова пъти сме играли паневритмия с Учителя.
И той
на
връщане от паневритмията сам е носил
на
рамо сухо дърво за нуждите
на
общежитието.
Скоро сме вече при второто езеро Ел-Бур, край което ще бъде нашият стан.
След кратка почивка и постройка
на
палатката, привечер мнозина се изкачват
на
Молитвения връх.
Тясна пътека води към него.
Върху голяма скала край пътеката се написани думите:
„Пази свободата
на
душата
си!
Пази доброто
на
сърцето си!
Пази светлината
на
ума си!
Пази силата
на
духа си!
Този брат и
на
други места е издълбал върху скалите свещени изречения, например: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!
На
Молитвения връх прекарваме в мълчание.
Още сега звънят в ушите ни словата
на
вечните истини, произнесени тук от Учителя.
На
този Молитвен връх почнахме да се изкачваме от 1932 г.
Чешмичката има оригинална архитектура.
Белите камъни, с които е изградена тя, са донесени тук в раници или
на
гръб от далечни места.
С любов ги е нареждал Учителя.
От днес започват чудните дни при Седемструнната арфа
на
Рила.
Във време
на
нашето пребиваване тук в свободното си време ние единично и
на
групи посещаваме всички езера и върхове.
Отиваме при Езерото
на
съзерцанието.
Тишината, която цари тук, ни поглъща.
Тук ние сме вглъбени в себе си, чувстваме лъха
на
Вечното и Безкрайното в света.
Посещаваме мястото
на
палатката
на
Учителя.
У нас неволно възкръсва сцената с идването
на
французите.
Когато те дойдоха тук при Учителя изпяха няколко песни
на
Братството с български думи.
Това трогна всички.
След това един от тях се обърна към Учителя с възторжена приветствена реч,
на
която Учителя отговори с няколко думи, които могат да бъдат завет за бъдещото човечество.
Всяка година братя и сестри като намерят някъде красиви бели камъни ги донасят тук, за да украсят тази поляна, гдето сме имали високи идейни разговори с Учителя.
Посещаваме и близкото езеро Близнака - четвърто по ред.
Тук човек като че ли се пробужда и съзнава себе си като душа, отворена да възприема говора
на
планината.
Изкачваме се до петото езеро - Махабур - най-обширното от Седемте езера.
Още има ледени късове тук-там по неговата повърхност и снежни преспи
на
единия му бряг.
Още по-нагоре е шестото езеро - Сърцето.
То е най-дълбокото от Седемте езера.
Изкачваме се още по-нагоре до Седмото езеро - Шемхал, или Главата.
Връщаме се през Езерото
на
чистотата.
Това езеро, понеже е настрана, по-рядко е посещавано от туристи.
Тука, седнали върху скалите край бреговете му, сме имали интересни разговори с Учителя.
Бистри кристални потоци се вливат в това езеро от дъното
на
един циркус.
Който дойде
на
гости
на
Рилските езера трябва да посети и така наречения Салон
на
съзерцанието или размишлението.
Този тъй наречен Салон се издига над Езерото
на
съзерцанието.
На
този връх има грамадни скали, които заграждат една полянка, наречена именно Салон.
Можем да кажем, че Салонът е едно от най-мистичните и най-красивите места в тази част
на
Рила.
Чудна е гледката от тука.
От тука те изглеждат тъй близо до нас.
Дошли тук, ние неволно се отдалечаваме един от друг за известно време, за да доловим шепота
на
Вечния, да доловим и говора
на
Рупите... Нещо мощно, тайнствено иде от Рупите.
Всеки, който посети езерата, непременно трябва да посети и Салона.За пръв път посетихме езерата с Учителя през август 1929 г.
Вместо палатки имахме навеси.
Помня една подробност при връщането.
Сутринта рано Учителя каза с най-голяма бързина да приготвим денковете, за да тръгнем към Сапарево и Дупница, но мнозина се забавиха.
Учителя силно настояваше да работим по-бързо, обаче тръгнахме със закъснение поради късното приготвяне
на
денковете.
Друг път Учителя не е настоявал за такова бързо тръгване.
После разбрахме причината.
Между Дупница и Радомир заваля пороен дъжд и причини голямо наводнение при с.
Долна Диканя (Градини).
Когато нашите автомобили наближиха селото водата
на
местната река издигна нивото си и наводни селото.
Едва автомобилът
на
Учителя и още един автомобил минаха реката.
Понеже нивото
на
реката се издигаше постоянно другите автомобили се върнаха в Дупница и там преспаха.
Едно лято, доколкото помня през 1930 г., палатката
на
Учителя и много други палатки бяха
на
склона
на
стария Молитвен връх.
Един ден заваля дъжд, който се превърна в сняг.
Учителя видя, че мнозина братя и сестри не бяха много радостно изненадани от снега.
В негово присъствие Учителя направи едно движение с ръка и произнесе няколко думи.
И като се върна пред палатката снегът веднага престана, облаците се разпръснаха и веднага се показа слънцето.
Мнозина са имали опитността да чуят неземна музика при езерата.
Една сестра като се събужда сутрин и излиза вън от палатката си вижда, че се е успала и че слънцето току-що с първите си лъчи е позлатило скалите над Близнака.
Тя вижда, че
на
Молитвения връх е събран вече народът и е почнала молитвата.
Тя се стеснява да отиде така късно
на
Молитвения връх и решава да отиде при петото езеро Махабур.
Там прави своята молитва и завършва с „Отче наш”.
Хорът като че ли е от няколкостотин души и пее песни
на
няколко гласа.
Песните са мистични, с духовен характер и до известна степен приличат
на
нашите песни, но не са нашите песни.
Тя слуша захласната известно време.
Едно лято Учителя препоръчва да нареждаме от бели камъни разни фигури, думи и изречения върху земята.
И досега има тук-там запазени такива надписи и фигури.
Например и сега като отиде човек
на
поляната над Езерото
на
чистотата и слезе малко под Харамията, ще види от бели камъни наредени окръжност с точка, думите „Бог е Любов”, „Аум” и др.
Едно изречение ми направи силно впечатление, което Учителя каза
на
езерата.
Той каза: „Всяка тревичка, ако съзнаваме живо, че в нея живее Бог, има магическо действие и може да лекува всички болести.” Това изречение показва с какви мощни сили може да разполага човек, стига да е будно неговото съзнание.
Учителя каза веднъж: „Да се запечатат живо във вас красивите образи, които виждате тук,
на
планината.
И когато слезете долу
на
полето често да възкръсват във вашето съзнание тези образи.
По този начин вие правите връзка с планината и нейните енергии протичат във вас и ви повдигат.”
Когато слезем
на
полето ние почти всеки ден посещаваме вътрешно езерата.
От полето всеки ден идваме тук
на
гости, за да се обновим и опресним.
Дишайте съзнателно и с любов.
Като станете от сън преди да започнете каквато и да е работа направете няколко дълбоки вдишки.
Дишането помага за оформянето
на
човешкия характер.
Правилното дишане усилва светлината
на
ума и топлината
на
сърцето.
Съвременните хора дишат бързо и повърхностно, в една минута правят 20 вдишки и издишки.
Като се учи да диша правилно, човек трябва постепенно да намалява вдишките и да дойде до 2 въздушни обеда в минута.
Това се постига постепенно, в продължение
на
няколко минути, а не изведнъж.
Всички болести се дължат изобщо
на
неправилното дишане.
Във време
на
дишане можете да четете „Отче наш” или „"Добрата молитва”.
Някой се помоли набързо и казва, че молитвата му е била приета.
Не, молитва, която не е придружена с бавно, спокойно и ритмично дешане, не се приема.
Напълни дробовете си с чист въздух и тогава говори.
Който не диша дълбоко, не може да бъде ученик
на
Новото учение.
(Бележка: Тази глава започва с описанието (?)
на
отиването до Рилските езера от група ученици, през 1928 г., но без Учителя.
Той се качва
на
езера за първи път през 1929 г.)
През лятото
на
1928 година, съвсем изненадващо и неочаквано, вместо да отидем
на
Мусала, както това ставаше предните години, чух, че Учителя нареди малка група братя и сестри да направим екскурзия до Йеди гьол.
Бях по това време свободен, имах възможност да отида и се присъединих към малката сформирана група.
Тръгването стана някак безшумно.
За водач
на
групата беше определен брат Симеон Симеонов, който бил ходил там и познаваше местата и пътищата из този край много добре.
Пристигнахме в село Сапарева Баня и от там се отправихме по стръмните склонове
на
Рила, отначало покрити с борови гори, а нагоре с клекове, хвойна и трева.
Изкачвахме се все нагоре, докато почнаха да се показват върхове, величави и импозантни, които се врязаха дълбоко в съзнанието ми.
Вървях напред, потънал в смирение и благоговение пред това, което ми се откриваше.
Най-после блеснаха пред очите ни езера - чисти и кристални, като сълзи, потънали в циркуси от минали ледникови епохи.
Те изглеждаха, като олтари
на
величав храм.
Там цареше една девствена красота.
Езерото бе обградено с хълмове, потънали в зеленината
на
вековни клекове.
На
около 150 метра под нас, разположено
на
обширно плато, и също обримчено в клекове се намираше Първото езеро.
Буйната река, която се изтичаше от горното езеро, хвърляше своите води
на
многобройни водопади към първото.
Горе,
на
източния бряг
на
Второто езеро, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от прегръдките
на
издръжливи клекове.
Полянка, намираща се непосредствено до самото езеро, създаваше най-подходящи условия да се установим там
на
лагер.
По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито си носехме и в града.
За палатки и някакви други удобства и туристически принадлежности не можеше и да се говори.
Затова само буйният огън беше нашият закрилник и защитник срещу хладината, която цареше по тези високи места и която бързо се засилваше с настъпването
на
вечерния мрак.
Времето беше хубаво, просторът над нас - ясносин и това ни даде възможност да приемем по-пълно цялата прелест
на
този рилски кът.
Когато се върнахме
на
Изгрева и изляхме в цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, у всички се събуди желанието следващото лято и те да дойдат.
Създаде се подтикът, така започна нашето редовно летуване край езерото ЕЛ-БУР, както по-късно Учителя нарече второто от седемте Рилски езера.
За превод
на
тази дума,
на
това наименование, Той даде: „Езеро
на
изпитанията”.
Езерото, което беше под нас - първото езеро, Той нарече МАХАРЗИ, което ще рече „Голямата почивка”.
Езерото над нас - третото, нарече БАЛДЕР ДАРУ, което значи „Онзи, Който носи благодат”.
Четвъртото езеро си остана с името, което имаше БЛИЗНАЦИ.
На
петото, или както поради своята прилика
на
бъбрек, се наричаше БЪБРЕКА, Учителя даде името МАХАБУР, което ще рече Големият, Силният.
Шестото нарече СЪРЦЕТО, а седмото - ШЕМ ХА, което преведено означава „Глава
на
Мъдростта”.
Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро - по югоизточния склон
на
върха Харамията, нарече ЕЗЕРОТО
НА
ЧИСТОТАТА.
Там отивах с най-голямо разположение.
Спирах се, загледан в чудния релеф и девствената красота, вслушвах се в тишината, която цареше там.
Човек се усеща като че ли навлиза в общество, изпълнено с мъдрост и внимание към него.
Със своите зелени води то приличаше
на
грамаден омайващ смарагд.
Там цареше някакво тайнствено мълчание, покой, предразполагащ човека към дълбок размисъл и желание да проникне в непрогледните глъбини
на
Битието.
Него Учителя нарече ЕЗЕРО
НА
СЪЗЕРЦАНИЕТО.
Наистина, колкото пъти съм ходил там, всякога съм имал чувството, че потъвам в един тайнствен и чуден по своята загадъчност
свят
-
свят
на
чистото,
на
възвишеното и светлото.
Свят
, в който мисълта търси и намира допир с разумни и възвишени същества.Редовното ни летуване с Учителя
на
Рила при второто езеро, всяка година от средата
на
месец юли до края
на
август, започна от 1929 година до 1939 година включително, с едно прекъсване от две години - през 1933 и 1934 не летувахме
на
Рила.
За причините
на
това прекъсване ще кажа по-нататък.
Да се организира едно летуване
на
Рила за няколкостотин души
на
височина 2200 метра, където няма нито хижа, нито даже някакъв заслон; да се изнесат хиляди килограми багаж и да се осигури едно непрекъснато снабдяване с продукти по стръмните склонове
на
планината, където не можеше да се говори за някаква по удобна пътека, а имаше само следи от такава тук-там; да се предвидят всички сечива и инструменти, необходими за едно нормално съществуване
на
летуващите, беше една сериозна и отговорна задача.
Столовата, която имахме
на
Изгрева, играеше ролята
на
една много важна и необходима изходна база.
Що се отнася до отчетността в организирането
на
цялата кампания, беше много просто.
На
всеки един от летуващите се откриваше партида в един голям тефтер, а ако е семейство -
на
главата
на
семейството.
Тази канцеларска работа се водеше от рядко прецизната и добросъвестна сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка.
В партидата се отбелязваха всички сметки - килограмите
на
багажа, превозните разноски, броят
на
дните, прекарани горе, разноските по обедите, които се разпределят по равно
на
всеки столуващ, както и съответният дял от общите разноски, каквито при такива случаи всякога има.
При тръгване още, щом всеки се запише в тефтера, правеше встъпителна вноска, а когато дойде време да се връща, идваше да си урежда сметките.
На
конярите също водехме партида, където се отбелязваха всички пренесени багажи.
С тях бяхме уговорили да им се плаща
на
килограм изнесен товар или
на
кон, ако някой ползваше такъв.
Отношенията ни с тях почиваха
на
пълно доверие и добросъвестност, което извънредно много ни улесняваше.
След изкачването
на
багажите и хората, започваше настаняването им, което се съпровождаше с усилен строеж
на
палатки, кухня и продоволствен пункт, какъвто всякога имаше и всякакви други общи съоръжения, необходими за голяма група летуващи.
Използвахме конярите и за докарването
на
продуктите, предимно от Дупница.
Тогава там имаше голямо изобилие
на
всякакви продукти - хляб, плодове, зарзават, бакалски стоки и всичко, от което имахме нужда.През първото летуване
на
Рила в 1929 година, групата беше около 60 души.
От там багажите с камион - до село Сапарева Баня, а хората - кой как можеше, предимно пешком, изминаваха 14 километра път.
От селото наемахме магарета и коне за изнасяне
на
багажите.
Но трудностите са, които карат човека да мисли, да търси и намира.
Затова през следващите години, благодарение
на
мислене и търсене, идваха и все по-добри условия.
Приближаването
на
времето, когато ще тръгваме за Рила, се съпровождаше всякога от приятно оживление всред приятелите.
На
първо място най-важен беше въпросът за покрив над главите ни и за защита от неочакваните климатични изненади.
Вятър, дъжд и хлад, такива изненади, особено в началните дни
на
нашето идване, често ни спохождаха.
В първите години този въпрос се разрешаваше, като всеки си правеше примитивен навес от случайни платнища, но това беше крайно незадоволително.
Наистина платнищата, с които военните си служеха, бяха едно добро разрешение, но нито такива, нито нещо подобно се намираше
на
пазара.
Не знам
на
кого, но беше някоя умна глава, озарена от проблясък,
на
която дойде идеята да се правят палатки от дебел, бял памучен плат - американ, какъвто тогава в изобилие се намираше по магазините.
След направата палатката се импрегнираше с парафин, разтворен в бензин.
Направените по този начин палатки издържаха
на
всички изпитания.
И при най-силен и проливен дъжд, те не пропускаха.
Бяха закътани, направени отдолу с под, създаваха сигурност.
Това беше един голям успех за нашето летуване
на
Рила.
Намериха се сръчни сестри шивачки, които по указание
на
опитни в палатковото кроячество хора, направиха няколко модела, за да може всеки по свой вкус и нужда да си избере.
И когато отидехме
на
Рила и ги построявахме по склона
на
езерото, гледката беше красива с накацалите, като пеперуди бели подслони.
Така този най-важен въпрос, беше сполучливо разрешен.
Не по-малко важен въпрос беше транспортът
на
багажа и продоволствието
на
бивака.
Следващото ни отиване беше направено с камиони от София до село Сапарева Баня.
Малкото площадче там беше изходната ни база за изкачването в планината.
Едно такова събитие, като нашето пристигане в затънтеното и глухо по онова време село, бързо намираше отзвук и хората се вълнуваха.
Разбира се, тези селяни в многото случаи използваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата.
Но накрая всичко се уреждаше благополучно и керванът с багажите тръгваше по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки, нагоре по очарователната Рила.
Между нашите сестри имаше една, така да се каже, малко сбутаничка.
Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас.
Наричаха я Мария Захарната, а някои - Шекер Мария.
Това име й бяха прикачили, защото живееше някъде към захарната фабрика, в малка скромна стаичка, както разбрах.
От какво живееше и от какво се препитаваше тази наша сестра, не можах да разбера и не съм имал смелостта да я запитам.
Въпреки всичко, аз обичах да се срещам с нея и да разговарям, най-много заради качествата, които неподозирано за никого, тя имаше.
Сутрин, в зори, през студените зимни дни, загърната, пъхнала ръце в ръкавите, гледам я пристига
на
Изгрева за беседа.
Лошо време, извинителни причини, за да не дойде в тъй ранните часове
на
беседа, за нея нямаше.
„Е, Миче, как дойде чак от Захарната?
Тя се изправи, сериозно ме погледне и каже: „Аз, брат Николай, идвам пешком, като тръгна в три часа сутринта и в пет съм тука.” Беше словоохотлива, когато намереше отзивчива среда, какъвто бях аз за нея.
Подхващаше такива мъдрости, с такава дълбочина, че наистина се смайвах от пътя, по който е минала, за да стигне до тях.
Тя всякога редовно идваше
на
Рила.
Аз, който поех грижата да не би някой багаж да остане ненатоварен, или пък някой да изостане, изчаквах всички и всичко.
Първия път осезателно се разтревожих от нейното отсъствие, не я видях да замине нагоре, пък и багажът й стоеше
на
площадчето още.
Но когато разбрах загадката
на
нейното изчезване, бях поразен от тъй практичното разрешение, което тя беше дала
на
един въпрос, който остро вълнуваше в този момент всички останали, хората от тъй да се каже първо качество.
След като всички си заминаха и аз чакам с нетърпение при нейния багаж, Мария се задава усмихната от една странична уличка и държи в ръката си въже,
на
което е вързано магаре.
” -с престорена строгост я подхващам аз.
Тя се спря, погледна ме сериозно и невъзмутимо и, с наставнически тон като старозаветен пророк, каза: „Аз, брат Николай, не се натискам и тревожа като вас с тези селяни да ги моля да ми прекарат багажа и да им плащам толкова много пари и за отиване, и за връщане.
Храня го добре, почине си и то с мен, изкара един курорт и накрая магарето се ободри, оправи се, лъсне му се козината, та ела да приказваш с мен за цената му.
Като свърши летуването, докарвам си с него багажа отново тук и продам магарето, и то с голяма печалба, защото в цялото село такова хубаво и охранено магаре не може да се намери.
Така летуването ми
на
Рила излиза без пари, без разправии, тревоги и неприятности.” Мълчах, слушах и се възхищавах от практичността
на
тази наша сестра, уж някак пренебрегната от боговете.
Като си спомних и народната мъдрост: „За слепите птички, Господ се грижи.” Тогава да се продаде и купи едно магаре беше по-лесно, отколкото това сега може да стане.
Само малко по-късно въпросът за пренасянето
на
багажите и снабдяването ни с продукти за изхранването
на
лагера намери своето идеално разрешение в лицето
на
един влах, който живееше край Дупница в махалата Бешик.
Този човек бай Янко, имаше около десетина коня, здрави, послушни, свикнали
на
тежки товари из стръмните и каменливи балкански пътеки и се занимаваше с пренасяне
на
дърва и разни товари из Рила.
Той имаше една необичайно правилна физиономия, неприсъща
на
хората от тези малцинства.
Бай Янко се приобщи към нас, като наш брат, и при нашето летуване всякога ни беше
на
разположение със своите неуморни кончета.
Когато се натрупваше повече багаж, той го изнасяше
на
няколко пъти и нямаше нужда всеки да следи за багажа си.
След изнасянето
на
багажите изкарваше непрекъснато и продукти.
Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото.
Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото.
Един ден Той взе със себе си пет-шест души млади братя, заобиколихме по самия бряг
на
езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него.
Учителя се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали, оставени от ледниците, и като посочи зелената трева до една от скалите, недалеч от поточето, рече: „Тук има вода.” Донесохме инструменти, разкопахме
на
десет-петнадесет сантиметра и действително излезе вода.
Разкопахме и по-дълбоко - бликна обилна вода.
Каптирахме я и я отведохме напред, за да тече известно време
на
открито и да се огрява от слънцето.
С нас имаше един брат опитен каменоделец, той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесъл, чучур във формата
на
две насочени ръце.
От тях изтичаше водата, затова чешмата нарекохме „Ръцете, които дават”.
Донасяхме плочи, красиви камъни от върховете и горните езера.
Наистина, чешмата стана красива със своята специфична архитектура.
Дълго време още братята и сестрите, като намереха някой хубав камък, го донасяха за разкрасяването
на
чешмата.
Разхубави се още повече, като накичена младоженка, не само чешмата, но и мястото около нея.
Учителя участваше в работата и в най-малките й подробности.
Големият камък нарече „царят”, а по-малкият – „царицата”.
И наистина, това събитие стана скоро, не след много време.
По-късно излизането ни
на
Рила започна да става от село Говедарци по долината
на
Искъра, откъдето беше по-удобно и по-добре.
За тази промяна
на
маршрута ни, голяма заслуга имаше брат Славчо Славянски, който беше добре проучил пътя и с право определи и предложи да минаваме от там.
Този брат даваше своя голям принос в организирането
на
Рилското ни летуване.
Животът ни
на
Рила протичаше в много голямо, богато и пълно със смисъл разнообразие.
Сутрин в зори от своята палатка Мария Златева-Мичето, една много добра наша цигуларка, изсвирваше с голяма топлота и мекота подходящата за случая братска песен „Събуди се, братко мили”, дадена от Учителя.
В тишината
на
утринното зазоряване тази песен прозвучаваше като някакъв вълшебен зов към събуждане, като подтик към светлина и живот.
Ставахме и се отправяхме мълчаливо към Молитвения връх, за да посрещнем Слънцето и да чуем утринното слово
на
Учителя.
След това като привърши всичко, се връщаме обратно към лагера, обновени, освежени, с нови идеи и мисли, получени от утринната беседа.
Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път запълваха прелестта
на
утринните ни часове.
Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската и след това внимание към стомаха, за което Учителя казваше: „Яденето е най-важната работа!
”, тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че дават всички условия да си направим утринната гимнастика и Паневритмията.
Едно от тези места беше
на
обширната поляна край първото езеро.
Отиването там имаше и една чисто практическа задача, след упражненията всеки вземаше според силите си дърва за огъня.
Това стана особено необходимо, когато взехме решение да запазим клековете около бивака.
Изгледът към Харамията и отвесните скали край Близнаците създаваше обстановка
на
нещо величаво, тайнствено, неземно.
Широкото пространство
на
платото там внасяше у нас усещането за необятност и простор, едно разширение и освобождаване от ограниченията, които са присъщи
на
физическия
свят
.
Но най-често за упражненията и Паневритмията ходехме край езерото
на
Чистотата.
Неговата околност с издигащия се
на
югозапад, устремен към небесата връх Харамията, скалите към седмото езеро създаваха изключително богати
на
форми релефи.
Една лекота, една приятност от чистотата, която цареше там се чувстваше от всички.
Високото плато, където точно си правехме упражненията, създаваше голямо отдалечаване
на
хоризонта, а това обогатяваше и разнообразяваше гладката.
По тези, пълни с очарование и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра - малкият оркестър, който всякога имаше възможността да се сформира тук, заедно с Учителя играехме чудната по своята мелодия и движения Паневритмия.
Някои почти до обед прекарваха в съзерцание
на
богатите форми, създадени от Божествения Архитект, които като ги гледа човек с по-възвишено чувство, оживяват, населени с мили, разумни Същества.
Останалото време
на
деня, като се изключи малката следобедна почивка, прекарвахме из околността, където се грижехме, доколкото може да облагородяваме обстановката, като правехме пътеки, мостове над потоците, но най-вече - чешмички
на
бликащите кладенчета и извори.
Учителя имаше особено отношение към изворите, едно особено уважение и благоговение към водата, този единствен течен минерал, есенциален продукт
на
минералното царство, продукт, без който животът тук
на
Земята не може да се прояви.
Водата е една загадка по своето съдържание, продукт
на
някаква висша разумност в Природата, разумност, изпълнена с Любов и пожертвувателност, защото носи живота и безропотно приема всички мръсотии, създадени от всички същества.
Тя е способна да премахне всички пречки пред вливащия се в нас живот.
За това нейно качество Учителя казва: „Аз не познавам по-голямо лекарство от водата.” Но, разбира се, ние още не я познаваме.
Тя не е само съединение
на
водород и кислород, в това съединение има и нещо все още неразбрано, неосезаемо.
Учителя беше всякога с нас и щом спрем, веднага Го наобикаляхме и почвахме непринудени разговори.
Брат Боян Боев беше един от изтъкнатите братя
на
Изгрева и затова заслужава да се каже нещо повече за него.
По външен вид приличаше
на
човек от далечния Изток.
Имаше среден ръст с много интересна глава - голямо чело с развити философски центрове, а под тях, центърът
на
паметта развит в най-висша степен.
Това му даваше възможност да има изключителна памет и го правеше един вид „живата архива
на
Братството”.
Нямаше случка или събитие, станало в Братството или около Учителя, за което той в подробности да не ви разкаже кога, къде и как е станало.
Беше винаги около Учителя и записваше всичко, казано от Него.
Беше много начетен и по всички въпроси можеше да ви отговори академично и изчерпателно.
Владееше европейските езици и най-вече - немски.
Завършил беше естествените науки в Германия, където се запознал с антропософа Рудолф Щайнер.
След завършването
на
университета там, той се връща в България, където за известно време става учител в град Панагюрище.
След завръщането си в България, той става най-усърден ученик - последовател
на
Учителя.
Идва в София и след кратко пребиваване в града се заселва
на
Изгрева.
Той беше един от най-популярните братя в Братството не само със своите познания по всички въпроси и особено добре по окултните, но и с готовността си винаги да бъде полезен
на
всички, които се нуждаят от нещо.
Владееше не само естествените науки, но и всички - математика, физика и кои ли не.
На
Рила в тези излизания извън бивака аз взимах по-малко участие, защото бях изцяло погълнат с уреждане
на
снабдяването, продоволствието и ред други задачи, свързани с ежедневието.
Носеше се славата
на
някои братя и сестри, които със своята дейност и трудолюбие допринасяха най-много за направата
на
ценните придобивки, които облагородяваха бивака и околностите му.
На
първо място беше името
на
брат Пеню Ганев - един едър, снажен, пълен с енергия и живот брат.
Той беше и много способен фотограф, правеше постоянно снимки и вярвам, че у него се съхраняват много ценни от тях, показващи живота ни
на
Рила.
Много добър фотограф и с голям художествен усет, беше и брат Васил Искренов, който впоследствие потъна из широкия
свят
.
Тези снимки допринасят много, за да се покаже по-нагледно животът ни Рила, през онези светли времена от великата епоха.
Учителя понякога шеговито подхвърляше
на
тези фотографи - да снимат и мъглата, която не рядко ни беше гостенка.
След вечерята буйният огън създаваше една приятна и тържествена обстановка.
Дърва имаше в изобилие навсякъде.
Насядали около огъня, ще дойде Учителя, почваше се разговор с Него, пееха се песни; имахме добри музиканти инструменталисти, които даваха концерти, а над нас - чудното, красиво, звездно небе.
Звездите - очите
на
ангелите, както са ги наричали древните мъдреци - поради височината,
на
която бяхме и от кристално чистият въздух, който имахме, те блестяха особено ярко и привлекателно.
Ето къде е причината, че във всички древни религии, без изключение, е имало едно уважение и благоговение към звездния мир, наблюдаван в атмосфера чиста от прахове, пушеци и изпарения, а това е създавало устрема да се изучава този мир и да се търси смисълът
на
всичко, създадено от Бога.
Защото в Природата има едно велико Единство, една връзка между всичко съществуващо в нея.
Така са се създали Астрономията и Астрологията, която търси връзката и отношенията
на
звездите към Земята и живите същества
на
нея,
на
първо място човека... Така, в един друг
свят
, прекарвахме до късно през нощта.
На
утрото почваше пак отново пълния със смисъл и разнообразие живот.
Вярно е, че водата е много важен елемент в живота
на
едно общество и въпросът с водата трябва да намери своето най-добро разрешение.
Изворчето, което открихме в горния край
на
езерото и
на
което, както отбелязах, бяхме направили чешмичка,
на
някои се виждаше, че е далеч.
Учителя всякога е подсказвал, че носенето
на
вода е едно полезно за здравето и приятно упражнение, сега имахме повод за прилагане
на
това упражнение.
Ако всеки донасяше поне по веднъж през деня вода, големите нужди от нея за бивака напълно се задоволяваха, още повече че разходката край езерото, където минаваше тясната пътечка беше много приятна.
Но някои от братята и сестрите, по моя преценка, искаха да минат за много практични и направиха от снабдяването с вода голям въпрос.
Той беше следният: да се направи една по-широка и удобна пътека, за да може по нея да минава буре, прикрепено
на
количка с две кола - такава, каквато ползвахме
на
Изгрева за тази цел, преди там да дойде водопровода.
За реализирането
на
този проект пречеха някои скали, между другото и една по-голяма, която би създала големи трудности при прокарването
на
такъв път.
Един ден група братя и сестри сме се събрали около Учителя и отново се повдигна въпрос за водата.
Бях близо до Него и разпалено, полу
на
шега изложих моя проект, защото знаех, че тези скали освен с взрив не могат другояче да сторят място
на
една такава пътека, а с такава работа, разбира се, ние не бихме се занимавали.
Когато стигнах до взрива, Учителят леко се усмихна - искаше да ми каже колко далеч съм отишъл.
Усмихнах се и аз и сложих проекта за взрива в архивата.
Знаех, че Учителя не обичаше да осакатяваме дадените от Природата форми без особено належаща нужда.
В Природата съществува едно разумно и хармонично Единство между формите, създадени от минералния
свят
, въздуха, водата, растенията, животните и човека.
Това единство изисква създадените от Природата архитектурни форми да се пазят, да има чистота
на
въздуха и водата, да се запазват естествените насаждения от растения, разпространението
на
животинския
свят
.
И човекът само при крайна необходимост може да се намесва в това единство, като го прави най-внимателно и с най-малък ущърб.
Събудилият се сега устрем у човека към обладаване
на
всички блага
на
Земята, тази негова безпределна лакомия, го тласкат към най-жестоко ликвидиране
на
това единство, което непременно ще се отрази зле
на
човешкия род.
Едно частично разрешение
на
въпроса за водата се получи, когато малко по-късно нашият много добър майстор дърводелец и човек с богати идеи, Боян Златарев, със съдействието и
на
други братя, направи лодка, с която пренасяхме през езерото вода от изворчето.
Основно остана пак носенето
на
вода
на
ръце.
Водата в езерото беше студена, пък и, както разбрах, Учителя не искаше да се използва тя за къпане.
Студената вода Той не препоръчваше да се употребява нито за пиене, нито за миене, а още по-малко за къпане.
Нашият брат Димитрий се зае с тази задача.
Той беше човек не само с изключителни и всестранни способности, но и с богати идеи и находчивост.
Беше техник във всяко направление: строителство, водопровод, електричество, фина механика, часовникарство, груба тежка механика, правене
на
музикални инструменти.
Беше си направил с похвално майсторство цитра,
на
която свиреше и изнасяше номера, когато имахме концерти в салона.
Повредили се нещо из тъй разнообразните приспособления, задоволяващи нуждите
на
човека - тичайте при брат Димитрий.
Той беше всякога готов с радост и разположение да направи услугата, и то с най-голяма вещина.
На
Изгрева се беше преместил от нашето първо общежитие и си имаше отделна самостоятелна дъсчена къщичка, където живееше.
В нея човек можеше да намери всички видове инструменти, за всички занаяти, като се почне с часовникарството и се свърши с тези за правене
на
клинци и подкови.
Този именно наш брат направи под езерото баня за чудо и показ
на
всички.
Там, където се изтичаше водата от нашето езеро, той отдели с тръби част от водата, като я откара далеч от изтичащата се рекичка.
В едно помещение, изградено от плътни импрегнирани платна, той направи някакъв самовар, по съвършено нова система, негова идея, основана все пак
на
принципа
на
бойлерите, където само с много малко дръвца за кратко време се получаваше гореща вода; в специална камера, тя се разстудяваше по желание и чрез един душ се получаваше непрекъснато необходимата струя.
Всички приспособления, необходими за банята бяха така умело направени, че ти беше приятно да се изкъпеш в нея.
Така нашият скромен, тих и мил брат Димитрий беше дал своя голям принос за общия братски живот
на
Рила.
За съжаление по-късно, съвсем неочаквано и много набързо, той си замина за онзи
свят
, като остави една празнота в братските среди.
И друг път съм ходил за такава услуга при него, никога не ми е отказвал, но всякога с една престорена строгост ще ми каже като го подава: „
На
, вземи го, и щом свършиш, веднага да ми го донесеш”.
Този път той ми подаде инструмента с такава топлота и любезност без каквито и да е било забележки, че това ме изненада и трогна.
Навярно е предчувствал, че повече няма да му трябва.
Набързо привърших работата си и веднага му го върнах.
Само няколко часа след това, с потресаваща изненада, разбрах, че е бил извикан пред вратата
на
свети Петра.
Навярно и там е имало нужда от спешна, неотложна поправка в сложните механизми
на
отвъдния
свят
.
Мир и светлина
на
душата
му.
Стане ли в лагера нужда за някаква работа или строеж
на
помещения, каквито правехме за склад или за кухня, се търсеше брат Гради Минчев.
Тъй наречената суха зидария, без вар, цимент и пясък, каквито строителни материали там нямаше, беше специален майсторлък, който той владееше до съвършенство.
Този брат - един гигант, висок, два метра и нещо, с големи ръце и крака, каквито никой друг нямаше, беше станал между другото причина за създаването
на
много комични истории, които
на
друго място ще опиша.
Милият и симпатичен брат Гради, с едно присъщо само
на
големите майстори темпо, пристъпяше към своите задължения като строител за нуждите
на
Рилския бивак.
Особено много допринесе и добре се прояви той, при строежа
на
нашия заслон кухня, който беше крайно необходим.
В дъжд, мъгла, вятър, пек, трябваше някъде
на
закрито да се приготви храната за тия няколкостотин души, които вече бяха в лагера.
За тях беше нужно, първо отмора
на
закрито, пък и някоя чаша чай или гореща вода.
Случваше се и конете с багажите и продуктите да пристигнат в такова време.
Проектът за заслона беше готов и работата по него започна.
С камъни, каквито имаше наоколо в изобилие, под ръководството
на
Гради и други опитни в строителството братя, зидовете само за няколко дни бяха готови.
Всички останали братя и сестри помагаха във второстепенните работи.
Учителя, както навсякъде, където се правеше нещо за подобряване живота ни
на
Рила, така и тук неотлъчно присъстваше и умело, някак негласно, даваше напътствия в изпълнение
на
поставената задача.
Покривната конструкция направихме от борови дървета, които взехме от една изгоряла гора под Молитвения връх.
От пожара те бяха изсъхнали и стояха безмълвни и прави.
Отрязахме ги и
на
ръце ги занесохме горе.
С тях и някои по-дебели клекове направихме конструкцията.
Когато дойде въпросът за самото покриване
на
заслона, тук вече аз имах решаващата дума и изпълнение.
Но много често съм се заглеждал в тях и съм разбирал принципа, по който те се нареждат.
Учителя и Той с нас носеше плочи.
С помощта
на
някои братя и сестри наредих плочите и покрива
на
заслона беше напълно готов.
Направиха се вътре огнища, подът се постла също с плочи и кухнята
на
лагера беше вече
на
-пълно готова, за да поеме своите много сериозни задължения.
Още отдалеч се виждаха, тежко натоварените, бавно пристъпващи коне, които носеха храната - живота
на
този
свят
.
На
планетата Земя обаче се раждат и хора проводници
на
тъмните, злите сили в природата.
Те търсят да унищожат, да премахнат, да спънат, това им доставя някакво задоволство.
Имал съм случаят много пъти да ги срещам и да наблюдавам техните прояви.
Те докарват всички злини и нещастия, всичките страдания
на
човешкия род.
Още
на
другата година голяма част от този заслон беше разрушен.
Направен с такива усилия, полезен не само за нас, но и за всички проходящи в този край, полезен при лошо време и за самите тях, които го разрушиха.
Защо го направиха?
За да изпълнят една директива
на
злото,
на
което те бяха слуги.
Между нашите приятели, имаше майстори от всички професии и то от най-висока класа.
Всички нужди намираха лесно своето разрешение.
Изящните изкуства също бяха добре застъпени - художници, поети, писатели, но най-много бяха музикантите.
Музиката се ползваше с най-голямо уважение при нас.
Сутрин, когато си правехме упражненията - Паневритмията, в центъра
на
колелото се събираше цял оркестър.
Лагерът
на
Рила беше едно напълно оформено, пълноценно във всяко отношение общество.
Беше много интересно да се наблюдават в облачните дни игривите и плавни движения
на
облаците.
Дъждът
на
талази пристъпваше и носеше своята обилна и оживителна влага - капки, наситени с енергия и живот.
При буря, когато понякога ни спохождаше, беше интересно да се следят странните движения
на
палатките.
При една такава буря, една сестра идва при мен и ми казва: „Вятърът люлее много силно палатката
на
Учителя и трябва непременно да се стегне с допълнителни въжета!
” Аз веднага станах и отидох там.
Бурята бушуваше и люлееше по всички възможни направления палатката.
Когато доближих до нея с желание да направя нещо за нейното укрепване, Той ми подаде едно дълго въже, което държеше в ръката си и ми каза: „Ще вържеш палатката така, че да не режеш въжето” С помощта
на
брат Петър Шишков, един много мил и симпатичен брат, бивш капитан
на
параход, вързахме палатката, без да режем въжето.
Една топла и приветлива усмивка по лицето
на
Учителя ми показа, че задачата беше решена образцово.
Нашето установяване
на
бивак в този прелестен кът
на
Рила обърна вниманието
на
хората от света към него.
Почнаха разни кроежи за направа
на
хижа и използването му за разни други цели.
Изведнъж Той прекъсна течащата тема
на
разговора и каза: „Къде другаде можем да направим лагера?
” Всички мълчаха, изненадани от тъй неочакваните Негови думи.
Бързо се опомних и отговорих само аз: „
На
първото езеро.” Учителя ме погледна, но нищо не каза.
Първото езеро със своята прелест, форма и размер, широката поляна край него, даваща простор, с обилието
на
дърва всякога ме е привличало и съм го ценял като най-добро място за един бивак
на
много хора.
Пък е и един добър изходен пункт за отиване из красивите области наоколо.
След малко мълчание, Учителя продължи разговора
на
текущата преди това тема.
Явно, нашият бивак беше застрашен от пристъпите
на
хората от света.
Така ден след ден, течеше пълният с богато разнообразие и смисъл живот в чудната природа около седемте Рилски езера.
Към края
на
месец август бивакът се вдигаше.
Тези богатства ни хранеха през цялата година, до следващото лято.
За да се опише живота ни
на
Рила, тъй неизмерим в своето величие, бе невъзможно да се обхване и изрази само от едного от нас.
Всички, които са прекарали там, трябва да дадат израз
на
преживяното,
на
впечатленията, които са приели,
на
богатия емоционален и мисловен мир, в който са били потопени.
Тогава едва ще можем да дадем една по-пълна картина
на
общия братски живот, прекаран
на
Рила с Учителя.
Редовните ни летувания
на
Рила продължиха през 1929, 1930, 1931 и 1932 години.
В края
на
летуването ни през 1932 година някой си, потънал в еснафска дребнавост критикар, казал, че летуването ни
на
Рила било много скъпо.
Това нещо, като се има предвид идеалната организация и безкористното обслужване от братя и сестри, беше съвсем невярно.
Но тази неуместна и безпочвена забележка беше приета с голямо огорчение и Учителя нареди през следващата 1933 година да летуваме
на
Витоша, в местността „Яворово присое”.
За там минавахме през село Бистрица.
На
това място прекарахме и през 1934 година.
Там прекарвахме по същия начин, както
на
Рила, но съвсем вяло.
Може ли да се сравни величавата и импозантна, пълна с мистика и чар обстановка при Седемте рилски езера, с полянката
на
„Яворовото присое”?
Не, ни най-малко!
След летуването ни през 1934 година там, Учителя каза: „Че то летуването ни
на
Витоша не излезе по-евтино от това
на
Рила!
” Затова през следващата 1935 година всички с възторг и голяма радост разбрахме, че отново ще летуваме
на
нашата обична Рила, при второто от Седемте езера.
От тази година започнахме да минаваме през Самоков и село Говедарци.
За заслугите
на
тази промяна вече споменах.
Общото ни летуване с Учителя продължи до 1939 година включително.
През тази година имаше най-много посетители.
Имахме и много гости от чужбина, най-вече от франция, Латвия и други страни.
През 1940 година - вече военна година, бушуваше Втората световна война - общ бивак
на
езерата не е имало, но Учителя с малка група е прекарал там шест дена от 14 до 19 август.
Към първенеца
на
нашите планини - Мусала, Учителя имаше особено разположение и макар че от 1929 година започнахме да летуваме
на
Седемте рилски езера, Той обикновено, след като се завръщахме, било през септември или началото
на
октомври, с малка група приятели, предприемаше екскурзия до Мусала.
Ето тук описание
на
една такава екскурзия, станала между 5 и 9 октомври 1938 година, дадено от Боян Боев, който е присъствал
на
нея:
„
На
5 октомври Учителя тръгна
на
екскурзия до Мусала, заедно с шест души наши братя, между които бях и аз.
Тръгнахме от Изгрева в пет часа сутринта.
В три часа и двайсет минути след обед бяхме
на
хижа Мусала.
На
другия ден в три часа сутринта потеглихме за върха.
Бяхме взели със себе си един от онези фенери, с които си служехме
на
Езерата.
Гледката беше вълшебна.
Светлината хвърляше дълги сенки от канарите, които в своето движение създаваха някаква неземна тайнственост.
Върховете се очертаваха пред нас
на
фона
на
тъмносиньото небе, по което звездите блестяха като едри брилянти.
Като че ли бях в друг
свят
, проникнат от мълчание, светлина и чистота.
Ето го голямото средно езеро, ето го и Окото - свещеното езеро, при самото подножие
на
Мусала.
То е най-високото езеро и гледа царствено
на
всички други по-долни езера.
То като че ли свързва човека с един възвишен
свят
на
вечна хармония и светлина.
При Окото има построен заслон за туристи, заварени тук при промяна
на
времето.
В шест часа бяхме
на
върха.
Имаше чуден изгрев, слънцето изгря в шест часа и деветнадесет минути.
След като посрещнахме изгрева, нас ни поканиха в наблюдателницата, която е
на
върха.
Там останахме до обяд в разговор с нейните обитатели.
Като излязохме навън с наблюдателя, един рядко любезен човек, той ни показа и околностите.
Пред нас се виждаха Маричините езера, разположени също като в един олтар.
Ясно се виждаше пътеката, прокарана от трудоваците миналата есен - от Мусала до езерото Граничар, което не се виждаше и отстои
на
два и половина часа от Мусала.
На
запад се виждаха Скакавците!
Учителя като погледна Скакавците, каза: „Това са свещени места
на
Рила, където обитават висши разумни същества”.
След обяд слязохме
на
хижата, където с Учителя имахме ценни разговори.
На
третия ден падна мъгла и ние потеглихме за Чам-Кория.
Два дена прекарахме там във вилата
на
сестра Стоянова.
Направихме обиколка из околните места.
Ходихме
на
красивата, тъй наречена Широка поляна, и
на
Шумнатица.
Тези две места са най-живописните около Чам-Кория.
В неделя,
на
9 октомври, се завърнахме
на
Изгрева."
За екскурзиите Учителя казва: „Ученичество без екскурзии по планината е невъзможно.” За този красавец великан Мусала имаме дадена от Учителя и чудна песен.
Освен
на
Витоша и Рила, Учителя е ходил с приятели и прекарвал известно време и
на
Родопите, и в Стара Планина, най-вече
на
Сините камъни, край град Сливен.
Изобщо Учителя събуди и възпита у нас любовта към планините и подтика към високите върхове.
Имах случая да разведа из Витоша някои запознати с нашите идеи чужденци.
С каква жажда и доволство дишаха чистия и напоен с боров аромат планински въздух!
Като я гледаха, не можеха да й се нарадват.
Да се спазва това важно единство в Природата - чиста околна среда, чист въздух, чиста пенлива вода - е нещо, което е не само приятно, но действа и възпитателно върху човека, като събужда благородната природа в него, а това е най-важното за човешкия род.
Спомен
на
Надка Куртева
16.
НА
РИЛА ПРЕЗ 1929 ГОДИНА
В.К.: Аз съм виждал някои снимки
на
брат Георги Куртев
на
езерата.
Надка: В 1929 година, когато реши Учителят да води за първа година учениците
на
езерата, аз бях болна.
Даде ми нареждане как да се лекувам, какво да правя.В.К.: Какво ви каза?
Надка; Чист зехтин да пия и топли картофи да ям.
Отивах
на
Дианабад, две стомнички ми даде, също дебело палто през юли месец, да мога да се изпотявам.
Като се върна - една тенджера с вода, излея там стомничките, пак се върна.
Десет пъти ще отида и ще се върна.
Първи път наливам водата, втори път както отида вече една чаша гореща вода изпивам, трети път, четвърти път, и така 10 чаши вода изпивам.
Един ден четоха в салона, че
на
еди-коя дата Учителят ще изведе учениците
на
Рила,
на
лагер.
Аз там бях в Салона, че е хубаво.
И брат Бертоли, правят чешмата тогава, Борис Николов е в Тополица и правят чешмата и Учителят праща Бертоли да види как върви постройката и казва: „Ще кажеш
на
брат Куртев да прати това, това, това
на
Надежда.
Аз ще я взема
на
Рила.
Една вечер излязохме навън,
на
поляната.
Учителят получава тази пратка от баща ми и вика: „Надежда!
„Ела с мен, да си вземеш багажа, ти утре заран в 4 часа заминаваш за Рила." Не, най-напред каза: „Надежда, ти заминаваш за Рила утре." Викам: „Но аз нямам екип, Учителю." - „Ами той е при мен."
Надка: „Брат Бертоли донесе ти багажа." И по такъв начин Учителят ме лекува.
И заранта в 4 часа ние със сестра ми Донка, нали сме от провинцията, малко по-точни и изпълнителни - в четири часа с малка раничка
на
гърба.
Каза да си купя оттам нещо, каквото беше - захар и маслинки,
на
дупка ни с игличка, солта им да излезе, по две-три маслинки - Това се хранех.
Като ни видя Учителят, от горницата слиза по стълбите, дойде при нас, казва: „Дойдохте ли?
" Ние казахме: „Да, Учителю." Той отиде, както е стаичката, нали имаше едно килерче, носи една голяма сопа и казва: „Донке, сложи
на
Надежда раницата
на
гърба й." Донито ми я постави, закопча ми я.
„Я, Надежда, вземи тази сопа." Дебело колкото ръката ми едно такова дърво.
„Я виж какъв хубав турист имаме- болна била." Това беше. Заминахме.
Първата година
на
лагера
на
Рила не ми даде да излизам
на
екскурзии.
Даде ми нареждане как да работя, как да медитирам, така ми даде задача и наставления.
Надка: Това: да медитирам
на
уединение, в такъв дух, да се моля и там да сядам
на
един камък, близо до езерото имаше, там да медитирам, еди-къде си ще отиваш да се измиваш
на
рекичката.
Каза ми: „Много от сестрите в София знаят много и много приказват, няма да ги слушаш.
Може би ще те обиждат, че не идваш с нас.
„Шапка
на
главата си няма да сложиш, нито забрадка." И брат Боев, и той не слагаше.
На
цигани се обърнахме, за 12 дни изгоряхме
на
планината,
на
циганка станах, напука ми се лицето просто.
Просто отивам да ги преплакна, отивах там
на
един големи плочи, вдигам си рокличката и лягам
на
плочите,
на
слъчевите енергии и така 12 дни минаха.
Втората година пак ме покани Учителят.
Първата 1929 година, втората е 1930 година.
Кани ни пак
на
Рила.
Едно семейство имаше от Бургас и те щяха да отиват и тати както се хранехме, каза: „Наде, приготви се, в сряда заминаваш за Рила." Мама, сестрите ми: „Тя миналата година ходи." Нито баща ми беше отишъл.
„Познаватели този подпис?
Надка: Приготвих багажа, с какини Радкини заминах.
В това време Учителят казал
на
Минчо Сотиров:
На
брат Куртев дъщеря му, Надежда, ще дойде, една офицерска палатка ще сложиш тука.
И
на
Учителя беше тук палатката му, само за леглото и тука беше една офицерска и ние, Радка, тези сестри трите и аз бяхме там.
Тати, като тръгвам вика: „Наде, ще свариш кафенце
на
Учителя.
Някой път." А Олга Славчева е между нашите двете палатки.
Рекох: „Учителю, аз искам да ви направя едно кафе." Той каза: „Ама аз обичам чисто кафе." - „Баща ми ме подсети и ме помоли да ви направя едно кафе.
Аз нося чисто кафе." Той каза: „Знай, че аз пия чисто кафе." Застана прав тъй, че ми е мъчно, че нямаше някой едно апаратче, да ни направи една снимчица.
Аз варя кафето, Учителят отгоре ме гледа и аз съм си вдигнала така погледа и пак наглеждам кафето да не изкипи.
В това време, вече тъкмо ще се сварява, идва Лулчев с двете издялани ръце, дето
на
чешмата
на
извора ще слагат.
Там нали мраморни ръце ще слагат.
Там в раницата му са ръцете и застана като войник пред Учителя.
Аз поднасям кафето
на
Учителя, викам: „Учителю,
на
брат Лулчев?
" - „Той - каза - друг път ще пие." И отидоха те да слагат ръцете за чучур
на
чешмата.
След няколко дни, аз ти разправях, че жито варих един ден, компот от сливи варих и занесох
на
Учителя там при него.
Горе беседка направиха втората година.
Вече ме поканват с тях да излизам до 7-то езеро чак и нагоре до връх Дамга са ходили.
В.К.: Отивате
на
Дамга
на
върха.
Надка: Да.
И като отиваме
на
езерото,
на
петото езеро ще играем Паневритмия.
Но
на
една могилка така, една височинка едно изворче.
И Учителят каза да седнем, помоли братята да почистят изворчето и сложиха една чучурка, и стана една чешмичка, „Да се види - каза - че тук Бялото Братство е минавало." Правехме между тези езера - от едното до другото, дето се вливат, ако помните едни камъни имаше като мостове.
Ние ги правихме първата година още, носехме камъните.
От първото до второто, от второто до третото - всички камънаци там като мост, за да може да се минава.
И след това, като вече
на
Дамга чешмичката направиха, Учителят изважда една кесия с кайсии и колкото хора има,
на
всички дава, а мен ме подминава.
И ме подминава, те започнаха: „Учителю, ами сестричката?
Учителят се усмихва, мина една пауза такава, извади една хубава кутия локум, извади и вика: „Надежда, заповядай." Аз благодарих, вземах.
„Вземи сега кутийката, пък ти почерпи мен." По този начин Учителят лекуваше.
Никога не ми каза, че си болна, че си това - никога.
Даде ми режим - задачата със стомничките, чистият зехтин, интересуваше се винаги чрез кака Василка, викаше ме всеки ден при себе си и за градината в Айтос ме пита, за лозето, че като падат слани какво правят за дръвчетата
на
градината там.
Рекох: „Вземат изпражненията, от добитъци имаше, че ги слагат в лозето, че ги запалват." Да, от пушека бягат, не знам какво, ми обяснява Учителят и така.
16.
НА
РИЛА ПРЕЗ 1929 ГОДИНА
4.
Учителя се качва на седемте рилски езера и се присъединява към учениците. 15 август
, 15.08.1929 г.
Учителя се качва
на
седемте рилски езера и се
Група ученици тръгват преди Учителя (описано тук), а той пристига
на
15 август 1929 г.
Това е първата година
на
Братството с Учителя
на
Рилските езера.
Спомен
на
Олга Славчева - "Изгревът - Том 26" 15 август [1929 г.], четвъртъкОт високите зъбчати скали посрещаме изгрев слънце.
Прекрасната гледка що се разкри, възнагради мъките ни по изкачването.
Разнобагрена речна долина се открива пред нас с всичката си разкош и разнообразие.
Искаме да видим Чанак Гьол.
То е винаги зелено и мрачно, отразило в себе си тъмните планини.
От него право нагоре се заизкачвахме по сипеи... Едно малко невнимание и ето ни в пропаст.
Как блести кварца, прошарен с рубинови гранати и слюда.
Тук скалите са само от гнайс, ортокпаз и слюда.
Скали, прилични
на
огромни сфинксови глави гледат в езерото от шеметна висота, с поглед неизвестно какъв -
на
обич, закана или присмех.
Ако не бяха жилавите треви, отдавна бихме се сгромолясали надоле.
Големите ни джобове тежат от разноцветни камъчета... Тях ще занесем върху нашите работни маси.Най-после сме горе, като че ли излезли от ада.
Доле още един Чанак - но той е тъй светъл и чист, както ведро е небето днес.
„Езерото
на
Чистотата” - го нарича Учителя.
От него се гледа почти цялата Рилска долина.
Погледът ни пада върху заспали скалисти великани, приличащи често
на
мумии, начумерени или учудени лица
на
природна игра върху скалите.Като микроскопически петна се виждат Доспей Махала и Говедарци.
Отвредом те огражда благоуханието
на
прекрасната девствена природа, напоена от благодатни билки и цветя.Защо са го нарекли „Харамия”?
Загърнат със своята сива скалиста дреха, вирнал глава към облаците, взрял поглед към северозапад.
Орли се вият над него, които пропъждаме с нашето изкачване.Слизаме, лъкатушим по опасния стръмен път към нашия слънчев бивак.
Викнахме - обадиха ни се. Ехо!
- гърмеше над скали и долове.Тичаме.
Обадиха ни се със същите знаци. Учителят!
Наистина Него очаквахме сега.
Всички сме вече
на
скалата за посрещане.
Една малка сестра предлага да изпеем: „Небето се отваря”.Най-напред пристигат конярите.
След тях и пътници, между които личната блага фигура
на
Учителя.
Издигаме десница за поздрав, а той - левицата, точно когато пеем стиховете:„Той иде
на
Земята
живот във Истината
на
всички да дарува”.Спира се Той
на
ливадката до огнището и ние ред по ред се приближаваме да целунем скъпата му ръка.Оставяме Го да си отпочине, а ние се втурваме за дърва.Мъгли ни запритискват отвред.
Харамията съвсем се начумери.
Облаци закриват небето, заедно с луна и звезди.
Духна вятър, разгони ни завчас и ние под оцъклено небе зъзнейки се гушим за сън... Изгаряме всички събрани дърва, и пак имаше до зори тракане
на
зъби.
На
другия ден, след изгрев слънце, взимам дрехата си и бастуня и пак се запътвам към езерата.
Настигвам жени чужденки, тръгнали за Рилския монастир.
Едната е немска кореспондентка.
Тя е възхитена от идеята ни да прекараме по-дълго из планините.
Тя е възхитена от здравия ми волен изглед, от учителя, който знае къде да води учениците си и какъв род удоволствия да им създаде.
Изведох ги до Дамка и им посочих пътеката надоле към Монастиря.Струва ми се, че Рила е величествен български храм и аз тиха богомолка в него.
Всяка скала, цветец, поточе, извор, езеро, за мен са живи икони, които ми се ще молитвено да целуна.
На
третото езеро цъфтят бели лилии... Те издават чудно благоухание.
Каква тишина!
Мъх като маслиново кадифе обвива скалите в които искрят капките
на
снощния дъжд.
Скалите - това са тук заточени великани, или самоволни изгнаници, що вечно гледат отсрещния хоризонт и очакват да стане „чудото”
на
света.
Тази тишина ти внушава да понижиш гласа си, дори да шепнеш...Какъв дъжд ни окъпа тази нощ.
Онези от шатрите останаха незасегнати, но да пази Бог нас малцинството!
Наредихме се в кръг около шатрата
на
русенци.
Огнището пращи във високи пламъци, които дъждът не може да угаси.Някои си направиха колибки от клек, върху които хвърляха по едно платнище.
Те приличаха
на
красиви кичести звънчета, от които запалена свещ осветяваше отвътре.Музика, песни, въпреки дъжда.
Дъждът престана по едно време.Симеонов чете „Рибарят и
душата
му” от Оскар Уайлд.
Свириха „Славянски .танци" от Дворжак и ноктюрно от Шопена.
Звездите се надсмиват
на
нашите огньове и одеалца.
Това, което губим през нощта, печелим го сутрин по канарите, очакващи изгрев слънце.Уединявам се до Бъбрека.
Той заплува навътре в езерото.
Завчас хвърлям върху водата голямата си брезентова пелерина и взех да я дърпам към брега.
Тя ми донася моливчето.Горе са нашите с Учителя.
Пак се изкачваме нагоре.
Любуваме се над чудните Рилски кандила.
Наистина то прилича
на
едно огромно сърце.
Учителят се обърна към мене и за общо смайване и мое ми каза: „Подарявам ти това сърце!
” Всички сърдечно ми честитяват великия „подарък”, а пък аз недоумявам и гледам като замаяна.Всички езера са свързани помежду си посредством буйни потоци, които после поемат надоле и дават началото си
на
Черни Искър.Седмото езеро е също тъй хубаво.
Изглежда плитко, защото се види дъното му с бели камъчета, но я да нагази този, които не умее да плава и ще види че никак не е плитко...Лицата ни са вече напукани и подути.
Ръцете ни също се напукват от слънцето и вятъра, но кой ти гледа, щом като сме в самото сърце
на
Рила, при Еди-Гьол - сапфирените езера
на
Рила.Учителят с групата отива към Дамка, аз оставам да съзерцавам езерата.
Гледам в далечината групата с Него.
Слънцето ги облива със светлина, както и тия езера.
Не приличат ли и те
на
духовни езера, които утре ще станат реки, ще се спуснат в живота и ще бъдат отрада за жадното човечество.Спомням си за Сидхарта, който научил от света и книгите толкова, колкото простият лодкар
на
Ганг, който цял живот не се е отдалечавал от нея и не знае нищо друго, освен великата река.
И когато си скръбен или весел, отчаян или въодушевен, влюбен или пълен с омраза и отвращение, слушай реката - природата и тя ще даде ответ
на
въпросите ти, колкото и заплетени да са те.
А те са такива тук от незапомнени времена и тъй ще си пребъдат во веки.
И всичко това за благото
на
човека.
Въпроси, гатанки ми задава природата, шепне ми ги
на
ухото,
на
сърцето.
Тинята, не е ли това смъртта, която ни освобождава тлението, извлича от естеството ни предвечната същина, пречиства я и после й дава нова форма в някой нов човек.Небето се чумери, сякаш гневно настръхва.
Пред мен далече пространни гори, оголени върхове, нагърчени и равни планини, като някакъв велик океан.
Орел се вие из облаците, прави зловещи кръгове над земята.
Вижда някъде стръв, след малко ще се спусне над нея.Пронизващ вятър ме пъди.
Голички те зъзнат и не знаят где да се скрият.
Сякаш някой недоволен Бог сега ще започне да лее гърмове и молнии.Мия лицето си
на
водопада, плискам се, сякаш
на
пук
на
дъжда.
Водите му са тъй ледено студени, тъй чисти, сякаш ей сега капнали от дланта
на
Бога.
Изобилните му води клокочат изпод огромна скала, приличаща
на
старинен кораб, плувнал в неизвестността.Учителят става, отива към него.
Навежда се и почва да чисти дъното му.
В скоро време басейнът, в който клокочеше водата биде изчистен от тинята и
на
дъното му наредени бели кварцови камъни.
За миг той заприлича
на
добре измита и вчесана красива девойка.
Тъй също направихме с цялото му корито, като по края поставихме същи такива бели камъни, донесени в скутове и джобове от околността.
Пренесохме разни цветя и мъхове и в скоро време тъй красиво го окичихме с тия природни украшения, че той заприлича
на
приказно самодивско кладенче.
Разлятите води
на
това чудесно Божие благо прибрахме така, че вече покрай него може да се ходи по сухо, докато преди мъчно можеше да се приближиш до него.
Околовръст послахме с глинени лиски - равно изрязани плочи, че от предишната обстановка не остана ни помен.
Вместо курна, братята приспособиха дълбок дървен улей, притиснат с огромен кварцов къс, едвам домъкнат от околността, когото Учителят нарече Цар.
Плочите, които го обнизваха, той нарече - народът.
Тогава братята се спуснаха из Рила да търсят Царица.
Ние останахме да доукрасяваме чудесното изворче, като неуморно работехме под вдъхновението
на
една чудна идея, да го направим приказно хубаво.
Десетки чифтове ръце за едно късо време от тая широко разлята вода и кал направихме вълшебно кътче за отдих, за беседи, па дори и за някой весел обяд.След доста време, ето, поставена върху носило от клек, пристигна и Царицата.
Братята я намерили близо до „езерото
на
Чистотата” (Горния „Чанак”).
Мъглите се скриха и облаците изчезнаха до един.
С тържество в душите си, озарени от радостта
на
Новото „Царство”, се връщаме
на
бивака.
След приятната вечеря обикаляме огнището.
Учителят е между нас.
До прекрасното езеро, под мириадите звезди ние чухме арията
на
Бах и 12 соната от Паганини.
Светлият глобус
на
луната изгря от Харамия, като някакво вълшебно око
на
нощта, дошло да чуе човешката музика, всред чаровната и тиха вечер.
Езерото блесна от разпилените златни коси и засия като запалено от вълшебна светлина.Огънят се разпалва съвършено и дава освен приятна грейка, още омайна гледка за очите.
От него в надпревара тичаха чудновати пламъци, подобно омагьосани човечета, които ръкомахаха, движеха си нозете, тичаха, връщаха се по запалените главни.
Сякаш надуваха уста и раздухваха пламъците.
От някои клекови колибки-звънчета лумваше малка светлинка
на
свещ, що я осветляваше отвътре, че тя изглеждаше като слънчево гнездо
на
горска фея.
Тъмни и царствени се издигат планините; далече се носи сладостния поток
на
нашите песни, сякаш сливащи се с песента [
на
] планинските върхове и мириади звезди.Молитва.
До огнището ние благодарим
на
Оногова, който ни даде живот и ни доведе тук.
Огънят хвърля чудна светлина върху съсредоточените въодушевени лица, сякаш приел жертвата
на
молящите се.
Оставаме отвън „най-големите герои”, както казва Учителят.
Студът е всепроникващ, но кураж, ние сме млади и весели; там където не достига топлината, има весели шеги, които разсмиват, отвличат вниманието.
5.
Учителя на седемте рилски езера с ученици. Откриването на извора при второто езеро 'Ръцете които дават'....
, 15.08.1929 г.
Учителя
на
седемте рилски езера с ученици.
Откриването
на
извора при второто езеро "Ръцете които дават".
1. Спомен
на
Олга Славчева - Изгревът - Том 26
2. Спомен
на
Драган Петков - Изгревът - Том 7
Прекрасната гледка що се разкри, възнагради мъките ни по изкачването.
Разнобагрена речна долина се открива пред нас с всичката си разкош и разнообразие.
Искаме да видим Чанак Гьол.
То е винаги зелено и мрачно, отразило в себе си тъмните планини.
От него право нагоре се заизкачвахме по сипеи... Едно малко невнимание и ето ни в пропаст.
Как блести кварца, прошарен с рубинови гранати и слюда.
Тук скалите са само от гнайс, ортокпаз и слюда.
Скали, прилични
на
огромни сфинксови глави гледат в езерото от шеметна висота, с поглед неизвестно какъв -
на
обич, закана или присмех.
Ако не бяха жилавите треви, отдавна бихме се сгромолясали надоле.
Големите ни джобове тежат от разноцветни камъчета... Тях ще занесем върху нашите работни маси.Най-после сме горе, като че ли излезли от ада.
Доле още един Чанак - но той е тъй светъл и чист, както ведро е небето днес.
„Езерото
на
Чистотата” - го нарича Учителя.
От него се гледа почти цялата Рилска долина.
Погледът ни пада върху заспали скалисти великани, приличащи често
на
мумии, начумерени или учудени лица
на
природна игра върху скалите.Като микроскопически петна се виждат Доспей Махала и Говедарци.
Отвредом те огражда благоуханието
на
прекрасната девствена природа, напоена от благодатни билки и цветя.Защо са го нарекли „Харамия”?
Загърнат със своята сива скалиста дреха, вирнал глава към облаците, взрял поглед към северозапад.
Орли се вият над него, които пропъждаме с нашето изкачване.Слизаме, лъкатушим по опасния стръмен път към нашия слънчев бивак.
Викнахме - обадиха ни се. Ехо!
- гърмеше над скали и долове.Тичаме.
Обадиха ни се със същите знаци. Учителят!
Наистина Него очаквахме сега.
Всички сме вече
на
скалата за посрещане.
Една малка сестра предлага да изпеем: „Небето се отваря”.Най-напред пристигат конярите.
След тях и пътници, между които личната блага фигура
на
Учителя.
Издигаме десница за поздрав, а той - левицата, точно когато пеем стиховете:„Той иде
на
Земята
живот във Истината
на
всички да дарува”.Спира се Той
на
ливадката до огнището и ние ред по ред се приближаваме да целунем скъпата му ръка.Оставяме Го да си отпочине, а ние се втурваме за дърва.Мъгли ни запритискват отвред.
Харамията съвсем се начумери.
Облаци закриват небето, заедно с луна и звезди.
Духна вятър, разгони ни завчас и ние под оцъклено небе зъзнейки се гушим за сън... Изгаряме всички събрани дърва, и пак имаше до зори тракане
на
зъби.
На
другия ден, след изгрев слънце, взимам дрехата си и бастуня и пак се запътвам към езерата.
Настигвам жени чужденки, тръгнали за Рилския монастир.
Едната е немска кореспондентка.
Тя е възхитена от идеята ни да прекараме по-дълго из планините.
Тя е възхитена от здравия ми волен изглед, от учителя, който знае къде да води учениците си и какъв род удоволствия да им създаде.
Изведох ги до Дамка и им посочих пътеката надоле към Монастиря.Струва ми се, че Рила е величествен български храм и аз тиха богомолка в него.
Всяка скала, цветец, поточе, извор, езеро, за мен са живи икони, които ми се ще молитвено да целуна.
На
третото езеро цъфтят бели лилии... Те издават чудно благоухание.
Каква тишина!
Мъх като маслиново кадифе обвива скалите в които искрят капките
на
снощния дъжд.
Скалите - това са тук заточени великани, или самоволни изгнаници, що вечно гледат отсрещния хоризонт и очакват да стане „чудото”
на
света.
Тази тишина ти внушава да понижиш гласа си, дори да шепнеш...Какъв дъжд ни окъпа тази нощ.
Онези от шатрите останаха незасегнати, но да пази Бог нас малцинството!
Наредихме се в кръг около шатрата
на
русенци.
Огнището пращи във високи пламъци, които дъждът не може да угаси.Някои си направиха колибки от клек, върху които хвърляха по едно платнище.
Те приличаха
на
красиви кичести звънчета, от които запалена свещ осветяваше отвътре.Музика, песни, въпреки дъжда.
Дъждът престана по едно време.Симеонов чете „Рибарят и
душата
му” от Оскар Уайлд.
Свириха „Славянски .танци" от Дворжак и ноктюрно от Шопена.
Звездите се надсмиват
на
нашите огньове и одеалца.
Това, което губим през нощта, печелим го сутрин по канарите, очакващи изгрев слънце.Уединявам се до Бъбрека.
Той заплува навътре в езерото.
Завчас хвърлям върху водата голямата си брезентова пелерина и взех да я дърпам към брега.
Тя ми донася моливчето.Горе са нашите с Учителя.
Пак се изкачваме нагоре.
Любуваме се над чудните Рилски кандила.
Наистина то прилича
на
едно огромно сърце.
Учителят се обърна към мене и за общо смайване и мое ми каза: „Подарявам ти това сърце!
” Всички сърдечно ми честитяват великия „подарък”, а пък аз недоумявам и гледам като замаяна.Всички езера са свързани помежду си посредством буйни потоци, които после поемат надоле и дават началото си
на
Черни Искър.Седмото езеро е също тъй хубаво.
Изглежда плитко, защото се види дъното му с бели камъчета, но я да нагази този, които не умее да плава и ще види че никак не е плитко...Лицата ни са вече напукани и подути.
Ръцете ни също се напукват от слънцето и вятъра, но кой ти гледа, щом като сме в самото сърце
на
Рила, при Еди-Гьол - сапфирените езера
на
Рила.Учителят с групата отива към Дамка, аз оставам да съзерцавам езерата.
Гледам в далечината групата с Него.
Слънцето ги облива със светлина, както и тия езера.
Не приличат ли и те
на
духовни езера, които утре ще станат реки, ще се спуснат в живота и ще бъдат отрада за жадното човечество.Спомням си за Сидхарта, който научил от света и книгите толкова, колкото простият лодкар
на
Ганг, който цял живот не се е отдалечавал от нея и не знае нищо друго, освен великата река.
И когато си скръбен или весел, отчаян или въодушевен, влюбен или пълен с омраза и отвращение, слушай реката - природата и тя ще даде ответ
на
въпросите ти, колкото и заплетени да са те.
А те са такива тук от незапомнени времена и тъй ще си пребъдат во веки.
И всичко това за благото
на
човека.
Въпроси, гатанки ми задава природата, шепне ми ги
на
ухото,
на
сърцето.
Тинята, не е ли това смъртта, която ни освобождава тлението, извлича от естеството ни предвечната същина, пречиства я и после й дава нова форма в някой нов човек.Небето се чумери, сякаш гневно настръхва.
Пред мен далече пространни гори, оголени върхове, нагърчени и равни планини, като някакъв велик океан.
Орел се вие из облаците, прави зловещи кръгове над земята.
Вижда някъде стръв, след малко ще се спусне над нея.Пронизващ вятър ме пъди.
Голички те зъзнат и не знаят где да се скрият.
Сякаш някой недоволен Бог сега ще започне да лее гърмове и молнии.Мия лицето си
на
водопада, плискам се, сякаш
на
пук
на
дъжда.
Водите му са тъй ледено студени, тъй чисти, сякаш ей сега капнали от дланта
на
Бога.
Изобилните му води клокочат изпод огромна скала, приличаща
на
старинен кораб, плувнал в неизвестността.Учителят става, отива към него.
Навежда се и почва да чисти дъното му.
В скоро време басейнът, в който клокочеше водата биде изчистен от тинята и
на
дъното му наредени бели кварцови камъни.
За миг той заприлича
на
добре измита и вчесана красива девойка.
Тъй също направихме с цялото му корито, като по края поставихме същи такива бели камъни, донесени в скутове и джобове от околността.
Пренесохме разни цветя и мъхове и в скоро време тъй красиво го окичихме с тия природни украшения, че той заприлича
на
приказно самодивско кладенче.
Разлятите води
на
това чудесно Божие благо прибрахме така, че вече покрай него може да се ходи по сухо, докато преди мъчно можеше да се приближиш до него.
Околовръст послахме с глинени лиски - равно изрязани плочи, че от предишната обстановка не остана ни помен.
Вместо курна, братята приспособиха дълбок дървен улей, притиснат с огромен кварцов къс, едвам домъкнат от околността, когото Учителят нарече Цар.
Плочите, които го обнизваха, той нарече - народът.
Тогава братята се спуснаха из Рила да търсят Царица.
Ние останахме да доукрасяваме чудесното изворче, като неуморно работехме под вдъхновението
на
една чудна идея, да го направим приказно хубаво.
Десетки чифтове ръце за едно късо време от тая широко разлята вода и кал направихме вълшебно кътче за отдих, за беседи, па дори и за някой весел обяд.След доста време, ето, поставена върху носило от клек, пристигна и Царицата.
Братята я намерили близо до „езерото
на
Чистотата” (Горния „Чанак”).
Мъглите се скриха и облаците изчезнаха до един.
С тържество в душите си, озарени от радостта
на
Новото „Царство”, се връщаме
на
бивака.
След приятната вечеря обикаляме огнището.
Учителят е между нас.
До прекрасното езеро, под мириадите звезди ние чухме арията
на
Бах и 12 соната от Паганини.
Светлият глобус
на
луната изгря от Харамия, като някакво вълшебно око
на
нощта, дошло да чуе човешката музика, всред чаровната и тиха вечер.
Езерото блесна от разпилените златни коси и засия като запалено от вълшебна светлина.Огънят се разпалва съвършено и дава освен приятна грейка, още омайна гледка за очите.
От него в надпревара тичаха чудновати пламъци, подобно омагьосани човечета, които ръкомахаха, движеха си нозете, тичаха, връщаха се по запалените главни.
Сякаш надуваха уста и раздухваха пламъците.
От някои клекови колибки-звънчета лумваше малка светлинка
на
свещ, що я осветляваше отвътре, че тя изглеждаше като слънчево гнездо
на
горска фея.
Тъмни и царствени се издигат планините; далече се носи сладостния поток
на
нашите песни, сякаш сливащи се с песента [
на
] планинските върхове и мириади звезди.Молитва.
До огнището ние благодарим
на
Оногова, който ни даде живот и ни доведе тук.
Огънят хвърля чудна светлина върху съсредоточените въодушевени лица, сякаш приел жертвата
на
молящите се.
Оставаме отвън „най-големите герои”, както казва Учителят.
Студът е всепроникващ, но кураж, ние сме млади и весели; там където не достига топлината, има весели шеги, които разсмиват, отвличат вниманието.
24. НАДПИСЪТ
НА
СКАЛАТА ПРИ ИЗВОРА „РЪЦЕТЕ, КОИТО ДАВАТ“
Историята за откриването
на
извора при второто езеро може да научите от разказа
на
Олга Славчева и
на
Елена Андреева.
Според тях извора е открит
на
15.август, ден четвъртък, 1929 г.
На
следващата година по идея
на
Учителя е издълбан надпис
на
скалата.
Този надпис е запазен и до днес.
Няма човек, който да е бил при извора и да не е научил наизуст този надпис.
Братя и сестри, майки и бащи, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий, служители
на
живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!
Аз заварих онези, които бяха издълбали този надпис по скица дадена им лично от Учителя.
Това са цифри издълбани по специален начин и са символи, които отговарят
на
Кабалата.
Това е датата
на
изписването
на
този надпис.
Тук е обозначена годината, месеца, деня и часа
на
издълбаването
на
този надпис.
Цифрите така са разположени, че
на
пръв поглед е невъзможно да се разчетат.
След като ми дадоха истинската дата, тогава аз много подробно разгледах този надпис и видях, че той точно съвпада.
Ето днес 45 години от заминаването
на
Учителя никой не може да разчете този надпис освен мене.
Дойде един брат, показа ми снимката с надписа и аз му го разчетох.
Провери от една описана екскурзия
на
Олга Славчева.
Според нея надписът е издълбан
на
същата дата, която аз също зная.
А сега ще ви кажа и разчета надписа.
Първите четири знака означават годината.
Следващите четири знака означават деня и месеца.
Последните два знака означават часа.
И така надписа означава: 1930 г., 25.VII, 12 часа.
Тяхното разчитане може да стане само чрез знанието
на
Учителя дадено в Неговото Слово.
Спомням си, че в една от беседите Той разказва за тези символи.
Бележка
на
редактора: Драган Петков бе онзи от съвременниците
на
Школата
на
Учителя, който само той знаеше тази дата.
При едно посещение при Борис Николов той му я каза,
на
което и аз бях свидетел.
Надписът
на
скалата при извора "Ръцете, които дават"
6.
Учителя на седемте рилски езера с учениците. Изворът под езерото Махабур. 16 август
, 16.08.1929 г.
Учителя
на
седемте рилски езера с учениците.
На
16 август Учителя изнася лекция пред МОК - "
На
планината".
Според споменът
на
Олга Славчева, този ден е 18 август.
Предполага се, че има някакво объркване и се придържаме към стенографираната дата в лекцията.
Спомен
на
Олга Славчева (Изгревът - 26 том)
(Датата не е сигурна - предполага се, че е 16 август?)
На
Бъбрека сме.
От там посрещаме изгрев слънце, пеем и правим гимнастични упражнения.
После заставаме срещу скалата над него и й говорим.
Тя ни отговаря по същия начин.
Тогава по идея
на
Учителя, шестима мощни гласа взимаме акорд с основните тонове.
Тържествено ни отвръща планината.
„Благост”, - „Благост” отвръща планината със сладък упойващ химн.
Като че ли ми се стори, че така ще е и при човешката молитва: Каквото отправиш нагоре, това ти отвръща и Небето.Дълго още стоим пред Махабур - Бъбрека и му отправяме разни въпроси, хвалебства, привети.Връщаме се със светло тържество в гърдите си.
Сякаш сме чули гласа
на
Бога.
Сякаш сме присъствували
на
богослужение в най-величествената катедрала
на
света.
При най-голямото кандило - Слънцето.Сега пък се заемаме с другото изворче под Махабур [виж “Изгревът, т.
Колко много работа падна и тука!
Водата изглежда сега още по-чиста и кристална.
Донасяме от далече летни теменуги и здравец, и червени като пламък цветица.
Всичко посаждаме в естествен безпорядък, че да изглежда само поникнало.
Като че ли
на
това пусто място, където един обилен извор разливаше около себе си разлято води, които подгизваха в кал околността му, сега горските феи се събраха и запяха, решейки разкошните си коси до сладкия ромон
на
новия планински хубавец.,.
В басейна му се отразява слънцето, небесната синина, а когато е мрачно, и облак тъмнокос ще се наведе и рошавите си къдри у него ще огледа.
Никой не знае: Този извор аз го наричам: „Изворът
на
Химавата и Асинета”.
Тъй ще запееш в гърдите ми, ти ново вдъхновение, тъй обилно ще си, както и този извор.Кацнала върху висока скала, пиша тия редове.
Малка златна мушичка бръмка около мене.
Камъкът, върху който седя е обсипан с едри и дребни гранати.
Ако ги изчопля, ще мога да си направя цяла огърлица.
Но кой ще се мъчи, пък и тук им е по-добре, отколкото
на
чиято и да е шия...Учителят седи от другия [край]
на
същата скала, като
на
трон.
Той прилича
на
велик цар.
Като че ли мисълта му е литнала далеч от нас.
Но след малко заговорва, че човек трябва да знае когато почне една работа дали ще я довърши, или не.
Всеки ден човек да има по една малка придобивка, иначе животът протича напразно, и тия именно дни, остават записани в книгата
на
живота.Единственият път до радостта е скръбта.
Без този път никакво приближение към радостта е невъзможно...Баща, майка, брат, сестра, приятел - всички са вътре в човешката душа и напразно ги дирим отвън себе си.
Човек имал в себе си някои запушени извори - дарби,
на
които, като
на
този извор да им даде направление да текат.Вечерта отново се събираме до големия огън, дето големите сухи дънери пращят в милиони искри и яркочервени пламъци.
Жарта е разсипала огнен харман, около който ние се приличаме и слушаме четенето
на
Давидови псалми и разкази от Михалаки Георгиев.Всички си отиват по палатките.
Един брат казва: „Феите
на
изворите ме помолиха да ти направим колибка от клек.” Тръгвам накъдето братът ме води.
С нас е Учителя.
Заставаме до една прекрасна клекова колибка-звънче, която тази сутрин се градеше незнайно за кого.
- Тук ще спиш, каза Учителят и
на
лицето му сияеше широка доволна усмивка.
- Заеми я под наем - смее се Той.
Целувам ръката му, защото зная, че тия „феи
на
изворите”, е самият Той.
Задавена от благодарствени сълзи коленичвам до моето звънче-палат.
Гъсто е преплетено от кичест клек, през който се провират плахи лъчи от луната.
То прилича
на
къщичка от дядо Мраз.
Никой няма да тъпче върху земята
на
която ще си почивам.
Луната високо се издигнала над Харамията, сякаш ще се къпе в езерото в потаен нощен час.
Звездите приветливо надничат в моя дворец, сякаш да ми честитят радостта.
Бивакът се спотаява за сън, а пък аз тържествующа собственица
на
този приказен дворец.- Боже мой, Боже мой!
От нея чувствувам пулса
на
божественото сърце, което излива към мен своята любов.Какъв завет е вътре и топличко!
Не, няма вече да се препъват от мене и да ме прескачат край огнището, цяла изпоцапана от пепел и пушек.
Кичури благоуханни борчета висят над мен.
Отворът прилича
на
триумфална арка.
Луната пак надникна и обля със светлина прострените ми за молитва и благодарност ръце.
Спомен
на
Олга Славчева (Изгревът - 26 том)
(Датата не е сигурна - предполага се, че е 16 август?)
На
Бъбрека сме.
От там посрещаме изгрев слънце, пеем и правим гимнастични упражнения.
После заставаме срещу скалата над него и й говорим.
Тя ни отговаря по същия начин.
Тогава по идея
на
Учителя, шестима мощни гласа взимаме акорд с основните тонове.
Тържествено ни отвръща планината.
„Благост”, - „Благост” отвръща планината със сладък упойващ химн.
Като че ли ми се стори, че така ще е и при човешката молитва: Каквото отправиш нагоре, това ти отвръща и Небето.Дълго още стоим пред Махабур - Бъбрека и му отправяме разни въпроси, хвалебства, привети.Връщаме се със светло тържество в гърдите си.
Сякаш сме чули гласа
на
Бога.
Сякаш сме присъствували
на
богослужение в най-величествената катедрала
на
света.
При най-голямото кандило - Слънцето.Сега пък се заемаме с другото изворче под Махабур [виж “Изгревът, т.
Колко много работа падна и тука!
Водата изглежда сега още по-чиста и кристална.
Донасяме от далече летни теменуги и здравец, и червени като пламък цветица.
Всичко посаждаме в естествен безпорядък, че да изглежда само поникнало.
Като че ли
на
това пусто място, където един обилен извор разливаше около себе си разлято води, които подгизваха в кал околността му, сега горските феи се събраха и запяха, решейки разкошните си коси до сладкия ромон
на
новия планински хубавец.,.
В басейна му се отразява слънцето, небесната синина, а когато е мрачно, и облак тъмнокос ще се наведе и рошавите си къдри у него ще огледа.Никой не знае: Този извор аз го наричам: „Изворът
на
Химавата и Асинета”.
Тъй ще запееш в гърдите ми, ти ново вдъхновение, тъй обилно ще си, както и този извор.Кацнала върху висока скала, пиша тия редове.
Малка златна мушичка бръмка около мене.
Камъкът, върху който седя е обсипан с едри и дребни гранати.
Ако ги изчопля, ще мога да си направя цяла огърлица.
Но кой ще се мъчи, пък и тук им е по-добре, отколкото
на
чиято и да е шия...Учителят седи от другия [край]
на
същата скала, като
на
трон.
Той прилича
на
велик цар.
Като че ли мисълта му е литнала далеч от нас.
Но след малко заговорва, че човек трябва да знае когато почне една работа дали ще я довърши, или не.
Всеки ден човек да има по една малка придобивка, иначе животът протича напразно, и тия именно дни, остават записани в книгата
на
живота.Единственият път до радостта е скръбта.
Без този път никакво приближение към радостта е невъзможно...Баща, майка, брат, сестра, приятел - всички са вътре в човешката душа и напразно ги дирим отвън себе си.
Човек имал в себе си някои запушени извори - дарби,
на
които, като
на
този извор да им даде направление да текат.Вечерта отново се събираме до големия огън, дето големите сухи дънери пращят в милиони искри и яркочервени пламъци.
Жарта е разсипала огнен харман, около който ние се приличаме и слушаме четенето
на
Давидови псалми и разкази от Михалаки Георгиев.Всички си отиват по палатките.
Един брат казва: „Феите
на
изворите ме помолиха да ти направим колибка от клек.” Тръгвам накъдето братът ме води.
С нас е Учителя.
Заставаме до една прекрасна клекова колибка-звънче, която тази сутрин се градеше незнайно за кого.
- Тук ще спиш, каза Учителят и
на
лицето му сияеше широка доволна усмивка.
- Заеми я под наем - смее се Той.
Целувам ръката му, защото зная, че тия „феи
на
изворите”, е самият Той.
Задавена от благодарствени сълзи коленичвам до моето звънче-палат.
Гъсто е преплетено от кичест клек, през който се провират плахи лъчи от луната.
То прилича
на
къщичка от дядо Мраз.
Никой няма да тъпче върху земята
на
която ще си почивам.
Луната високо се издигнала над Харамията, сякаш ще се къпе в езерото в потаен нощен час.
Звездите приветливо надничат в моя дворец, сякаш да ми честитят радостта.
Бивакът се спотаява за сън, а пък аз тържествующа собственица
на
този приказен дворец.- Боже мой, Боже мой!
От нея чувствувам пулса
на
божественото сърце, което излива към мен своята любов.Какъв завет е вътре и топличко!
Не, няма вече да се препъват от мене и да ме прескачат край огнището, цяла изпоцапана от пепел и пушек.
Кичури благоуханни борчета висят над мен.
Отворът прилича
на
триумфална арка.
Луната пак надникна и обля със светлина прострените ми за молитва и благодарност ръце.18 август 1929 г.Изгревът - том 26
7.
Учителя изнася лекция пред МОК на езерата - Рила. 16 август
, 16.08.1929 г.
Учителя изнася лекция пред МОК
на
езерата - Рила.
На
планината16 август 1929 г., Младежки Окултен Клас, Рила, Седемте езера
8.
Учителя на седемте рилски езера с учениците - 17 август.
, 17.08.1929 г.
Учителя
на
седемте рилски езера с учениците -
За тази дата не е намерено описание.
Знае се, че Учителя е бил
на
Рила - езерата.
9.
Учителя на седемте рилски езера с учениците - 18 август 1929
, 18.08.1929 г.
Учителя
на
седемте рилски езера с учениците
За тази дата не е намерено описание.
Знае се, че Учителя е бил
на
Рила - езерата.
10.
Учителя на седемте рилски езера с учениците - 19 август. Преображение
, 19.08.1929 г.
Учителя
на
седемте рилски езера с учениците -
Този ден е описан в спомена
на
Олга Славчева:
19 август [1929 г.], ПреображениеВ хладната утринна дрезгавина се движим към Бъбрека.
Душата
ми тържествува.
- Боже мой, едничък Той виждаше моите самотни сълзи, че само аз от сестрите останах непригледана, сякаш немила и недрага под откритото небе.
Но Той -Учителят - подобно Божествено око бди и чака... А понеже никой не се досети сам, Той я поръча за мен.Като върволица жерави се точим по огромната ливада.
Изток просветна.
Венера и Юпитер почнаха да смалят обема си, да губят от чаровния си нощен блясък.
Орион, като скъпоценна огърлица изчезна в своята съкровищница.
Нежно розова вълна обхвана хоризонта.
Долината плува в бяла мъгла.
Изведнъж
на
небето блесна острието
на
светло копие; денят се раждаше.
Следим мълчаливо великото чудо
на
деня.
Бялата мъгла в долината се обагри червено и като че ли слънцето се пукна и изля над света своя зрял наров сок.Гимнастика.
Грамаден кръг върху просторната поляна
на
Махабур.
Командва в леки и отсечени движения и пее: „Весел бъди, бодър стани...” Назад, напред нозете и ръцете ни.
Разминаваме се един през друг.
- Аум, Аумен - тържествено отвръща скалата над Махабур.
”. Като че ли ни отвърна ангелски хор.
Като че ли заедно с нас пеят чудни природни същества, нетленни и невидими, скрити из планинските усои.
Мощно ехти божественият хор в грандиозната природна катедрала.Не я спираха никакви подпорни стълбове и куполи.
Навред тя се лее, като благодатна струя.Засвириха
на
цигулка.
В миг върху отсрещната естрада се появиха те - природните свирци и изсвириха Баха, Шопена, Грига.
Те като че ли знаеха това, което ще се свири отсам и бяха готови всеки миг със своите партитури.
НАГОРЕ