НАЧАЛО
Категория:
Беседи от Учителя
Изгревът на Бялото Братство
Писма от Учителя
Текстове и документи
Последователи на Учителя
Михаил Иванов - Омраам
Списания и вестници
Хронология на Братството
--- ТЪРСЕНЕ В РАЗЛИЧНИТЕ КЛАСОВЕ --
- Неделни беседи
- Съборни беседи
- Общ Окултен клас
- Младежки окултен клас
- Извънредни беседи
- Клас на Добродетелите
- Младежки събори
- Рилски беседи
- Утрини Слова
- Беседи пред сестрите
- Беседи пред ръководителите
- Последното Слово
---
Емануел Сведенборг
 
с която и да е дума 
 
търси в изречение 
 
с точна фраза 
 
търси в текст 
 
в заглавия на текстове 
ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО
Сваляне на информацията от
страница
32
Намерени
резултати от
текста в
категории:
Беседи от Учителя:
Изгревът на Бялото Братство:
Писма от Учителя:
Текстове и документи:
Последователи на Учителя:
Михаил Иванов - Омраам:
Списания и вестници:
Хронология на Братството:
Рудолф Щайнер:
Емануел Сведенборг:
На страница
32
:
1000
резултата в
28
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
Упражнение (2) от Учителя, дадено на 19 февруари
, 19.02.1923 г.
Пръстите се свиват
на
юмруци и едновременно ръцете се прибират отпред
на
гърдите.
Пак ръцете се разтварят настрани, пръстите се разтварят; свиват се пръстите, прибират се ръцете
на
гърдите, това се прави три пъти.
След това ръцете се слагат напред, настрани, пак напред, допират се палците, после пред гърдите, но пръстите хоризонтално, след това ръцете се спускат долу.
2.
Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици
, 23.02.1923 г.
Учителят е
на
екскурзия
на
Витоша
Спомени
на
Олга Славчева
Проливен дъжд от вечерта предупреди страхливците да си останат у дома.
Когато се огледахме
на
сборното място, числото
на
тия що се отрекоха да дойдат се удвоило и утроило!
Изгазваме софийската кал и навлизаме по Драгалевското шосе.
То спи дълбок сън, не го будят ни псетата, излезнали да ни посрещнат с весело извити опашки.Кичурите по пропукания воденичарски улей станали още повече и по-големи.
Приличат
на
черковни полюлеи, блеснали от рубиновия изгрев.
Наднича из зад бялата кадифяна завеса
на
Стара планина, усмихва се
на
природата и бавно, бавно се издига по своя път. Тишина.
Не, не - чудна горска песен.
Пее вятърът, пеят водните струи, чучулигите, блясъкът
на
снега, голите напъпили вейки, цели прострени към Слънцето.Възлизаме.
Той се превръща
на
стихия,
на
буря,
на
ураган.
Приличат
на
млади бойци, които вместо да се плашат от боя, налитат към него с непреодолима сила.
Между нас има старци и деца.
Слънцето грее над нас.
То обилно, с две шъпи сипе бисери и елмази по снега и лъха от висинето смях и закана към нас. Закана?
Защото вятърът не спира, бурята се увеличава и студът нараства с неимоверна сила.Доле градът едвам се вижда.
Само златните кубета
на
църквите показват, че доле има човешки същества.
Колко пъти, заваляни от тоя силен юнак падаме и ставаме, и какво би станало от нас, ако не беше този сняг, по който падахме като върху мека постеля!
Ето ги млади и стари, вкопчани един в друг, неволно събрали се накуп от разлуделия се вихър.
Някъде хвърква шапка, някъде се откъсва кошница с чайни принадлежности и по воля се изтърсва по заледения сняг.
Крачките се правят широки, бавни с помощта
на
дългата гега.Наистина планината палаво си играеше с нас, като не мислеше скоро да свършва...Брули вятъра, не жали.
Някой тича за калпака си, някой се мъчи да стане от снега отново повалян от вятъра.Но Учителят е всред нас.
Всичко с Него леко се понася.
Последният се отдели и отлетя нанякъде.
След малко младежът пристигна.
Вече здраво се опираме
на
тия упорити планински шегобийци, които искат да се посмеят с нас.
След още падания, ставания и буен смях, ние сме
на
завет.
Изведнъж шегаджията вятър - прелетя високо над главите ни и се спотири по долината да ни търси.
Но, ние сме
на
безопасно и вече се греем
на
новия запален огън.Чайникът пак запя и напълни чашките ни със спасителна топлина.
С каква сладост пихме чая си, с какво настървение, като добри бойци след победа, унищожихме всичките си хранителни припаси.Слънцето пак тъй ярко грее от висините, като се правеше, че нищо не знае за тупаницата що ядохме от бурята.Превали пладне.
Вятърът утихна.
Изкачваме равна поляна и почваме да правим гимнастически упражнения.
После отправяме благодарствена молитва и почваме да слизаме.Дълга върволица се проточи надоле.
Нозете ни вече гмичкат по разтопен сняг, а пред очите ни незабравима гледка:
на
североизток - се белее и блести в слънце Стара планина,
на
югозапад Люлин като кристално цвете се издига към висините,
на
югоизток нов хор от планини носи
на
възбог своята хвалебна песен.
Витоша - грандиозно укрепление изпровожда кротко своите бойци, които днес опитаха нейните тупаници.Градът блестящ, нов и чист, като окъпан сияе в долината, подобно приказно царство.Ето ни минаваме Драгалевци - преваляме доволно разкаляния път и влизаме в града.Обръщаме поглед към Витоша - тя все тъй чужда и далечна пак си остана, както винаги, за всички, що далеч от нея живеят, но ние носим в сърцата си красивите животворни страници от нейната велика книга, що крие вълшебни хубости и тайни.
3.
Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици
, 4.03.1923 г.
Учителят е
на
екскурзия
на
Витоша
Спомени
на
Олга Славчева
Венера изпраща своята лъчезарна усмивка.
Но Марта е стара неверница и затова дебелите палта са навързани върху раниците ни, за всеки случай.И тоз път не сме малцина - повече от 200 души.
Един след друг или
на
групи те се точат по Драгалевския път.Ето ги и селяните млекари, подкарали своите каручки-двуколки с пълни гюмове мляко-препускаткъм града.
Кротко, господар и добиче слизат към голямото селище да занесат
на
гражданите прясно млечице.Поточета от страни пътя пеят малите се песни, шуртят, пенят се и отнасят далеко своята радост.Слънцето, голям златно кълбо, едвам надникнало пак изчезна зад облак.Ето го селото.
Рояк деца накацали по стоборите, облечени с бели кожухчета, с почервенели от студ ръчички и нослета, любопитно ни гледат.
Край тях са и кучетата, весело въртят опашките, облизват се и умолително скимтят към раниците ни... Те си знаят, че има и за тях, но не сега, а
на
връщане...Всред селото, над черквата се разлива голяма чешма.
От няколко дула тече обилна, бистра като сълза и сладка като цветен нектар вода.Улеят
на
воденицата е размразен, водата тиха и бистра се носи в него като кротко животно.Изкачваме се полека по хребета
на
планината, заморени, запъхтени.- Ех, да има сега поне една глътка гореща водица, казва някой и слага
на
устните си малко снежец, останал още нестопен по сухите горски листа.- Има, отговаря друг, след нас върви чайникът и огнището.- Как, какво огнище, чудим се.- Ей такова, отговарят, прилича
на
лозова пръскачка, носи се
на
гръб с ремъци.
Снабден е с пещичка, която подварява непрекъснато цели 8 килограма вода.- Не е възможно, такова нещо, обажда се някой възмутено.
-
На
гръб носи ли се гореща пещ...- Носи се, как да не се носи, отговаря същия глас.
Чайникът е сложен върху азбестова плоча и пречи
на
високата температура да изгори гърба.След малко някой извика: - Ето го чайника!
Пристига Цеко - червендалест юначага - сложил
на
гърба си чудния предмет.
Наистина като лозова пръскачка - ето и пещичката.
Но чува се свирка - тя звучи от горния край
на
чайника.- Защо свири, питаме Цеко.- Свири, казва Цеко, защото водата е завряла - парата бие в свирката и тя запищява от вътре нагоре.
Елате си налейте.Цеко застава, приближава ме се при врящия самовар, отвинтваме кранчето
на
долния край и о, чудо!
Всред планината сме обслужени с истинска вряла вода.Юначагата се спира от група
на
група, услужва
на
всички и лети нагоре.- Ще имаме още два такива, казва първото сведующе лице, което знаеше за самовара.
Учителят сам обясни
на
майстора как да бъде направен този апарат за гореща вода в планината.Колко хубаво!
Няколкото глътки гореща вода премахват палещата жажда и като че ли подновяват силата ни.Вред по планината ливнали води.
Снегът навред се топи и
на
безброй потоци слиза към долината.Тук-таме из под камъните надничва здравец.
Над нея облаците като завеса се разтварят от дето наднича лазурно небе.
Като че ли Планинският Дух наднича към нас и ни приветствува с „Добре дошли!
”Слънцето, като блестяща, но забулена топка лети зад облаците.
И долината е в лазур - там като че няма облаци.
Само върху Стара планина, като че
на
будна стража стоят къдрави неподвижни облаци.
Те приличат
на
въоръжени войни с огромни щитове и каски - едни пеши,
на
коне, други
на
каляски.
Някои от тях държат дълги копия в ръцете си, други - огромни ' тръби, трети извили гигантски тела в мълчалива борба.Ние вървим нагоре с крилата радост в душите си.
Като че ли навлизаме в някакво ново царство - царство
на
щастие и велика радост.
Като че ли се носим леко из водите
на
Божествена къпалня, която заедно с
душата
пречиства и телата ни, всяка клетка.
Тих зефир ни гали, като нежните топли длани
на
любяща ръка.
Въздухът прилича
на
най-чистата и сърдечна прегръдка...Той е с нас; Този, Който ни изведе тука, посочи ни тая неземна хубост
на
природата за която ние досега бяхме чужди.
Той ни говори... всички сме били едно пред Бога, всички трябва да работят, да работят... и че пътят е труден, труден.Но що ли има трудно и непреодолимо, когато Той е с нас?
Не излъчва ли се от Него свръхчовешка сила, която се прелива и в нас, и ни прави способни и за най-труден подвиг.
Има ли препятствие, което да не можем да преминем под топлия поглед
на
тия слънчеви - пълни с благост очи?
Ето, седим върху снега и Той е с нас.
Пред мен за миг се слива древното минало в настоящето в един едничък миг, който ми разкрива една чудна тайна... Че Този, Който тогава водеше своите ученици из природата и ги учеше за Бога, е пак Този същия... И ние сме същите.Няма хиляди векове - няма Христос и Петър, и Павел, и Йоан - има само един Вечен Дух, Който през всички времена е един и същ, само че расте, расте.Ти, който не вярваш, ела и виж!
Гледай тази картина и кажи що мислиш?
Погледни тия будни очи
на
стари и
на
млади, които тичат след Него да се учат, да понасят мъчнотии - да носят тежести.
Невидима тъмна сянка се приближава към тази картина като крадец и иска да я помрачи.
Тогава... тогава той беше един и познато беше името му и отде е дошел, а сега, дали не са повече - дали не носят други имена и други облекла, в други роли?
Миг, но двете вечности се сляха в една и аз вече не можех да отличавам лицата и нещата.Доле е също един голям каменен град, който подучен от книжниците и фарисеите и сега хвърля камъни срещу избраниците.Внезапно всички ставаме.
Върху огромна поляна ни поведе Той в равностранен триъгълник, после ни нареди в полукръг. Мълчание.
Един слънчев поглед отправен едновременно към всички.Дивна картина - несравним миг, навеки записал в гърдите ни нови скрижали
на
вечната любов.И още, и още... Но кой може да опише това чудно видение
на
този миг в планината?
Неволно гърдите въздъхват от чудна сладост и устните нашепват: -Господи, Господи!
Чува се неземна песен: „Махар Бену Аба”.
4.
Снимка от стенографския бележник на Савка Керемедчиева
, 7.03.1923 г.
Снимка от стенографския бележник
на
Савка Керемедчиева
Страница със стенографски записки от бележника
на
Савка Керемедчиева:
26 години (7 март 1897 г., Варна – 7 март 1923 г., София), откакто Учителя като духовен Учител е дошъл в това тяло.
Днес е празник
на
моя Учител.
Празник, който само аз го зная.
Записано от Савка Керемедчиева
на
Опълченска 66, 7 март 1923 г.
5.
Писмо от Учителя до Паша Тодорова (Теодорова), София
, 16.03.1923 г.
Само светлият път
на
Мъдростта води към Истината.
Господ помага
на
смелите, чистите по сърце и кротките.
Любовта. Мъдростта, Истината са за съвършените.
Източник: ИЗГРЕВЪТ
НА
БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ, Том 13
6.
Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици - Ел Ше-дар
, 18.03.1923 г.
Учителят е
на
екскурзия
на
Витоша
Спомени
на
Олга Славчева
Витоша днес наистина е празнична.
Няма никакви мъгли по нея и тя мощно се издига над Софийската долина със своето бяло наметало.
Постепенно снегът се сгъстява, сгъстява до толкова, че замрежва въздуха и скрива прекрасното видение
на
бялата планина.Може би тя цял ден щеше да остане тъй красива и натруфена, но като ни видя че стотина - двесте души напираме към нея, се нахохори... Какво ли си казва: - Я си вървете!
Какво сте ми се надигнали?
Още не съм изкарала да постеля по ливади и полета зелената си черга, още не съм изтъкала пъстрите си възглавници.
Какво сте ми подранили, къде сте се наканили?
Я се върнете, че ще пусна ветри вихрокрили със сняг да ви навеят, в преспи да ви зарият.А пък ние й отговаряме: - Мила Витоша, мила наша приятелко, ние те обичаме и такава каквато си.
Да би знаяла само как хубаво ти стои това бяло наметало, макар и малко изподрано по края.
Твоята белота е тъй равна и чиста, че би могло по нея да се напишат най-хубавите приказки.
Всичкото благоухание
на
цветята е скрито в дъхът ти, всичката сладост
на
изворите и потоците - в гърдите ти.
Не си ти божество, но напомняш за него.
Не си ти най-прекрасната планина, но си измежду най-прекрасните!
Приличаш
на
спяща царица, която скоро ще се събуди от сън, скоро бузите й ще зааленеят от пролетното слънце и по очите й ще затекат първите радостни сълзи.О, планина!
Ти си най-величавият храм, отдето най-скоро
на
възбог отлита отправената молитва.
Твоето божествено благоухание е най-приятния тамянен дим пред образа
на
твореца.
А твоят първосвещеник, не е ли твоят чист въздух, твоят вятър въздух, окъпан от най-бистрия лазур.
Когато Той говори - сърцето забива живо, живо и по жилите нахлува най-чистата кръв, от която се раждат най-възвишените мисли, най-топлите чувства.
Славата му се носи вред, обикаля земята, носи живот навред и пак се издига по високите върхове да се пречисти в къпалнята
на
чистия лазур.Кандило ти е слънцето.
То се пали всяка сутрин от вярна и неотклонна ръка.
Неговото масло не свършва, неговата светлина - не угасва.Благословен да си ти величествен храм
на
Твореца и ти Слънце - негово мощно кандило и вие звезди, вечни кандила - посестрими
на
Онова велико и недосегаемо Слънце, което никой човек не е видял, но което всички знаят, че съществува.Витоша чува тия наши мисли и нежно се усмихва.
Неволно си спомняме, че не сме
на
небето, а
на
земята, където слизаме да уталожим безмерната си жажда.
Защото нагоре има само въздух, пара и лъчи, но никъде, никъде капка вода.О, тези, които носят самоварите и торбите с дървени въглища съвсем не приличат
на
иконописани ангели.
Здрави, плещести, зачервени и запотени тичат от група
на
група и раздават от животворната влага, що далеч пъди всяка простуда.Някога библейските левити носеха
на
гърба си части от скинията, сега пък нашите съвременни левити носят най-великото предпазно средство против заболяване
на
планината.
Ето, друг пък носи металическите им коминчета, четвърти - малки брадвички за сечене дърва, защото и голям огън ще се кладе горе в подножието
на
скалите при онзи многоводен бистър извор.Бавно, бавно пъпли нагоре и криволичи нашия бодър стан от екскурзианти.Върху града сиви мъгли, а също и цялата планина.
Наистина, като че ли пътуваме всред облаци, всред самото небе...Наблизо се чува песента
на
планинската река, една и съща е нейната песен отвеки, но винаги е мила нам и приятна, както са бабините приказки, макар и безброй пъти повтаряни.
Не омръзва тая песен, но изпълва сърцето с мир и тиха, успивна радост.Неволно
душата
се пълни с благослов.
О.Ти,
свята
сила, създателка
на
всичко хубаво и прекрасно, бъди благословена!
Каква си ти, чудна Вълшебнице, която навред се криеш и навред си пак?
Колко е хубава планината!
От нея лъха празнична тържественост.
Като че ли е последния празничен прием,
на
който тя се прощава със зимата.
Тя свършва вече своите зимни приеми и скоро ще отвори пролетните, и друга ще бъде вече празничната й дреха.Хе, доле, в далечината се гуши монастира - орехова хвалебна черупка - храм, човешко творение - измислица
на
тесногръдие -тесногръдие, колкото фанатично, толкова и страшно... Страшно, защото му липсва невинност, защото в негово име свободният човешки дух е дал кървави жертви.
Кой по-велик първосвещеник може да бъде, освен самия човешки Дух, който сам открива всичките му безчислени чудеса и непрекъснато се стреми към подвиг и съвършенство.Цялата природа пее хвалебна песен.
Цялата природа е неизменим свещенослужител, така че всички човешки словесни хвалебствия остават малки и безсилни опити да се изкаже неизповедимото възхищение, докато сърцето, макар и невидимо с всеки удар се радва и благодари
на
своя творец.Нозете - до колене в сняг.
Тук-таме из белината, като нечие живо око наднича бистър поток.
Той прилича
на
воден път, жила, по която се носи живота
на
хиляди тревички и цветя, хиляди семенца и коренчета.Едвам, едвам през падащите меки снежинки се вижда едвам забележимото очертание
на
Стара планина.
Тя прилича
на
някакъв приказен сън за онова блажено царство, което е пълно с всякакви приятни чудесии за човешките създания.Из храстите подал глава кукуряка - първия зелен пряпорец
на
пролетта.Бавно се движим към нашата планинска „Гостна” близо при многоводния извор, близо при ония огромни скали, струпани като че ли в безпорядък, като помен ни е останал от първия им строеж, когато са подпирали куполите
на
прастаро светилище
на
човеците - гиганти.Ето ни, вече пристигаме.
Доброволците - младежи вече са наклали голям огън, чийто пушек и пламъци приятно се отделяше към царствената белота.
Пищялките
на
самоварите веч непрекъснато съобщават
на
жадните да дойдат и се почерпят с чай.
Но, чакай, първо се преобличаме със сухи долни дрехи - кратковременно зъзнене по снега и после - миг -приятно чувство от сухата чиста риза - и чай, чай, ароматичен чай, с много лимонов сок и захар...С горещата вода ние, така да се каже, намятаме една топла вътрешна броня, която сигурно ни пази от простуда.Запяваме песни.
Дълги пламенни езици хвърлят весели искрици, като че и те пеят заедно с нас.От дрехите ни се вдигна мъгла от пара.Някому хрумна идеята да си направим хорце.
Чу се свирня от цигулка - ритмична, бърза, бодра - леви, леви, леви, хоп, хоп... Земята затътни.
Лицата горяха от изблик
на
сила и очите - от радост.Отстрани неколцина умъдрено следят нашата лудория.
Обгърна ни с бащински поглед. Заставаме.
Тогава Той ни нарежда
на
голямо колело с такта: десни, десни, десни с песента: „Ний сме славейчета горски”, като стъпвайки се приближавахме към центъра; после по същия начин играейки се отдалечавахме към периферията
на
кръга.
И Той се залови с нас.
Лицето Му сияеше като
на
юноша.
След това натискаме раниците.
Изваждаме всичките си бойни припаси за една открита борба с неприятеля - глад.
Ето ги ръчните бомби - праз, сърмици от зеле, куршуми от маслини, полета от бяла ряпа и алабаш - особено белите питички хляб и цяла тояга гевреци, събрани в куп, представляваха средства за сериозна съпротива против гладния неприятел.
Каква музика от толкоз дъвкащи уста - царски симфоничен оркестър...Слънцето вече преминава своя зимен зенит.
Събираме се вече
на
поляната, стегнати за път.
После тихо се понасят словата
на
.Добрата молитва”, 91 псалом и „Отче наш”.
Някой стои
на
речния бряг и ни брои: 50-52-60-70, 80-85-87-90-100, 150-200-209...Спираме се
на
голямата поляна срещу бивака.
Нареждаме се
на
няколко прави редици - отстоящи 2 разтяга един от други.
Тук пък си правиме гимнастиката. Студено.
Но после настана приятна реакция - топлина се разля по жилите ни.
Софиянци с любопитство извръщаха глави да ни гледат.Бодри, като че ли ей сега тръгващи
на
излет, се връщаме дома, там -
на
сладка почивка, да досънуваме Божествения образ
на
планината.
7.
Привършен е строежът на салона на ул. 'Оборище', 14
, 04.1923 г.
Привършен е строежът
на
салона
на
ул.
През 1922-23 година
на
ул.
"Оборище" 14 в София е построен специален салон за молитвени събрания
на
Бялото Братство.
За историята
на
този салон може да се прочете в спомени
на
някои от учениците:
1. Спомен
на
Елена Андреева - Братските салони и "Изгревът"
2. Спомен
на
Жечо Панайотов - Салонът
на
ул.
3. Спомен
на
Николай Дойнов - Салонът
на
ул.
Спомен
на
Елена Андреева
Първата неделя
на
1920 година, чух за пръв път Учителя да говори.
Това стана в един салон
на
"Раковска" и "Граф Игнатиев".
Салонът беше в сградата
на
Дома
на
журналистите,
на
втория етаж.
Влизахме от "Граф Игнатиев" през една тясна задна вратичка и се изкачвахме по една доста стръмна и тясна стълба.
На
този етаж имаше две стаи, които бяха съединени помежду си, но едната стена беше махната и по този начин бяха направили салонче.
Отпред имаше един голям хол и една малка стаичка за Учителя, като приемна.
Като влезеш - от лявата страна имаше две врати
на
две стаи,
на
които средната стена бе махната.
Имаше прозорци и
на
трите страни
на
салона към "Раковска".
В средата имаше малък подиум от три стъпала, а
на
него - една малка масичка с бяла покривка, до която имаше стол с облегалка.
Около подиума бяха наредени столовете, като бе оставена тясна пътечка от първата врата за влизане в салона.
В него слушахме беседите цяла зима, но през лятото ми казаха, че е станало голямо недоразумение, скарали са се и след това го продали.
Аз бях тогава нова и не бях запозната с братските работи.
Но чух, че там имало много генералши с много претенции, много важни и всяка искала да командува според генералския пагон
на
съпруга си.
Затова накрая се скарали и го продали.
Кой е дал парите - също не зная.
Но щом са се скарали и са го продали, значи е било борба за ръководство и влияние.
Сега там има сладкарница, а по-рано имаше двуетажна къща и се идваше през задна дворна малка вратичка.
Сега тази двуетажна сграда не съществува и
на
нейното място е построена многоетажна кооперация.
След напускането
на
този салон, Учителят се връща отново
на
"Опълченска" 66 и от 1921 година продължава публичните Си лекции от 10 до 12 часа всяка неделя.
В дома
на
Петко Гумнеров Учителят държи Словото Си през 1914 и 1915 година.
След завръщането Му от заточение през 1918 година от Варна, Учителят продължава да държи Словото Си
на
"Опълченска" 66.
Известно време Той говори
на
приятелите в помещение
на
шивашкото ателие
на
сестра Ружа Иванович.
Беседи са държани също известно време в салона
на
радикалите.
През 1922 година, приятелите наеха салона
на
Германското гимнастическо дружество "Турн Ферайн"
на
"Гурко" и "Евлоги Георгиев".
Там се държаха и неделните беседи, и лекциите
на
младежкия и
на
общия окултен клас, когато се отвори Школата.
Там имаше поставена черна дъска, където с тебешир се отбелязваха цифри, имена и се правеха чертежи за онагледяване
на
лекциите.
Доколкото си спомням, в "Турн Ферайн" се преместихме преди откриването
на
Школата, някъде през 1921
година.
Беседите започваха по един и същи начин във всички салони, през които минахме.
Приятелите идваха по-рано и по същия начин бяха облечени - много прилично, като за църква.
На
мен много ми харесваше това гласно изричане
на
молитвата.
Пееха се песни "Благославяй, душе моя, Господа" и "Благословен Господ, Бог наш".
Тези песни се пееха и след свършването
на
беседата.
Пееше се и една църковна песен - "Хвала Теб, Господи".
Мелодията и думите
на
песента действуваха успокояващо.
През 1922-23 година, в дома
на
сестра Маркова,
на
"Шишман", в салона за чужди езици, се четяха лекциите
на
младежкия окултен клас.
Учителят започва да прави сутрин разходки с приятелите
на
края
на
гората, за да посрещат изгрева
на
слънцето.
Те са го посрещали и
на
края
на
боровата гора, зад Семинарията.
По-нататък зад боровата гора нямаше нищо.
Долу към реката имаше няколко къщички - някаква работилница беше и мисля, че имаше само една постройка от лявата страна
на
шосето, като се идва от града.
Това беше бирария до шосето, където пиеха бира и ядяха кебапчета
на
скара.
По-нататък нищо друго нямаше.
И като идвахме от града, минавахме по Дървенишкото шосе и стигахме до най-високото място, там, където беше пътят за Семинарията, там заставахме.
Там беше най-високото място.
Там се нареждахме да гледаме слънцето.
Гимнастики нямаше къде да се правят.
Ходехме в гората между борчетата и там
на
някоя поляна ги играехме.
На
различни места и
на
различни поляни ни е водил Учителят и ни е говорил от Словото Си.
След като изгряваше слънцето и направехме гимнастиките, Той ни говореше.
По това време изваждаха рано гевреците от фурните в града и някой от нас, като минеше, купуваше по двадесет геврека, даваше ги
на
Учителя и Той ги разчупваше и ни ги раздаваше
на
всички.
В онези години стражарите ни гонеха от гората, понеже сме тъпчели младите дървесни насаждения.
Тогава тя беше засадена с млади фиданки и минаването за пешеходци и добитък беше забранено.
Имаше пазачи, които викаха стражарите, а те от своя страна глобяваха и пъдеха.
Клоните бяха гъсти до земята и едвам се минаваше, но по-късно, с годините, те се вдигнаха
- израснаха дърветата и гората стана достъпна за всички.
Тогава не можехме да минаваме навсякъде и това много ни затрудняваше.
Оказа се, че слугата
на
журналиста Ваучер, който се казваше Иван, беше наследил като подарък за своята служба една нива от пет декара.
През 1921-22 година са го купили.
Това място беше записано
на
имената
на
седем души.
Мястото беше заградено и имаше една вратичка, през която влизахме.
Впоследствие, купихме една нива до него, където по-късно бяха построени салонът и кухнята.
Можеше да се минава и от южната страна, не само от източната.
Минавахме през житена нива, там, където по-късно бе построен салонът и където през 1926 година бе построена приемната
на
Учителя.
Около 1922-23 година, Той ни каза
на
трите стенографки - Паша, Савка и Елена - така: "Идете с брат Коста Русев и там ще се подпишете".
Коста Русев беше банкер и зет
на
Борис Малджиев от Русе.
Ние отидохме и се подписахме, но не знаехме за какво се подписваме.
Тази нива беше
на
брат Русев.
Той я беше купил преди това, но не знам по какъв повод и защо я продаде.
Тя беше записана
на
името
на
трите стенографки, това го разбрахме много по-късно.
На
тази нива по-късно бе построен салонът.
Запомнете много добре това, че тя бе записана
на
имената
на
трите стенографки, които стенографираха Словото
на
Учителя.
Ние научихме много по-късно за какво сме подписвали и много се смяхме помежду си.
По-късно, когато старите приятели ни правеха забележка, ние също се шегувахме с тях, като казвахме, че мястото,
на
което е построен салонът, е
на
стенографките и понеже по тогавашния закон, мястото вземаше сградата, то и салонът беше
на
стенографките.
Приятелите виждаха нашата шега, но тази шега след време ни излезе много солена, защото след заминаването
на
Учителя и след излизането
на
Закона за едрата градска собственост, ние имахме право да декларираме само по една сграда.
И оттогава, та чак до сега, ние понесохме всички упреци
на
Братството.
Така че шегата ни излезе пресолена.
Адвокатите ни посъветваха всеки от нас да декларира жилище, ако има,
на
свое име, за да има къде да живее.
Това бе проблем за Паша, която имаше наследствена къща.
Тя декларира къщата си, а салонът остана висящ и държавата го взе.
Декларирах моя дял - една трета от салона и една трета от мястото, но държавата пак го взе.
Савка си беше заминала, а майка й декларира собственото си жилище.
Така че делът
на
Савка - една трета идеална част от салона и една трета от мястото - остана за държавата.
Ето как онази шега ни излезе пресолена с толкова много упреци, че ние, стенографките, сме били виновни салонът да бъде иззет от държавата, понеже никой не го декларирал
на
свое име.
Тогава, както и през време
на
цялата Школа, Братството не беше юридическа личност.
А защо стана това - трябва да се проучи много добре, защото имаше хора от нашето поколение, които знаеха как стоят нещата, но не го казаха и не го написаха, защото не им изнасяше.
Накрая, това хвърли в заблуда онези, които трябваше да решават проблемите
на
Братството и всички платиха така, както трябва по окултните закони.
Знанието е сила, а незнанието е още по-голяма сила, но - разрушителна!
Имаше един брат - Иван Радославов - учител по история, който живееше
на
"Оборище" 14.
Беше се хванал с един предприемач, който се оказа голям и изпечен мошеник.
Радославов предложи
на
Учителя това място, с условие да му платят задълженията.
Не го подаряваше това място, а го продаваше
на
Учителя, за да се построи салон.
Тогава ни беше омръзнало да се скитаме от място
на
място и да търсим разни салони.
Учителят постъпи по един много интересен начин.
Бяхме в клас и Той ни попита: "Е, къде искате да построим салона?
На
мястото
на
Иван Радославов или
на
мястото
на
Баучер?
Учителят каза: "Които са за мястото
на
Иван Радославов, да вдигнат ръка".
Вдигна се гора от ръце.
"А кой иска да се построи салонът
на
мястото
на
Баучер?
" Само трима си вдигнаха ръцете.
И аз бях там, и аз бях една от тези трима - двама братя, а от сестрите бях само аз, която вдигна ръка.
Ние ходехме често горе и чак по-късно нарекохме това място . "Изгрев".
През годините 1922, 1923, 1924, 1925, ние посрещахме изгрева
на
слънцето горе и там си правехме гимнастиките.
Учителят понякога престояваше до обед там в разговори с нас и пеехме песни.
През 1922-23 година построихме салона
на
"Оборище" 14, понеже беше гласувано за това място.
През 1923 година за пръв път Учителят чете беседи там - три пъти в седмицата.
Там бяха вече младежкият клас, общият клас и неделната беседа.
Освен това, там, в този салон, сестрите ходеха
на
сестрински събрания в четвъртък и понякога Учителят ги посещаваше.
Дори през 1917 година,
на
"Опълченска" 66, е имало молитвени събрания и Учителят е идвал и говорил
на
сестрите, без да го викат.
А
на
братята е говорил само един път по това време.
Значи, в салона
на
"Оборище" 14 Учителят е говорил от 1923 година до пролетта
на
1928 година.
Какво стана с този салон?
Брат Радославов се бе свързал с един предприемач, който го излъга, измами го и накрая му взе къщата, заедно с мястото и построения салон.
Така че салонът
на
"Оборище" 14 беше похитен от чужди ръце и ние трябваше да го освободим, макар че Братството го бе построило и бе заплатило мястото
на
Иван Радославов.
Разрушиха салона, разрушиха къщата
на
Радославов и
на
това място построиха кооперация.
В приземния етаж имаше кръчма, а в съседство, когато по-късно дойдоха комунистите, направиха клуб
на
тяхната партия.
Така че
на
мястото, където бе салонът
на
"Оборище" 14 и където Учителят даваше Словото
на
Бога от 1923 до 1928 година, сега има кръчма от едната страна, а от другата - клуб
на
комунистите.
Напротив - пълна реалност.
А каква е връзката между салона
на
"Оборище" 14 и салона
на
"Изгрева", построен през 1927-28 година?
След като салонът
на
"Изгрева" бе построен, поради непослушанието и своенравието
на
приятелите бе допусната груба грешка, че не бе откупено това място, което се допираше до салона.
По късно, едни го наеха и направиха там кръчма.
Разнасяше се дим и мирис
на
кебапчета, който стигаше до салона и до стаята
на
Учителя.
Значи кръчмата от "Оборище" 14 дойде и се залепи за салона.
А дойде и онова време, когато "Изгревът" беше разрушен от комунистическата власт в България и бе предаден
на
комунистическата власт
на
Съветска Русия - там бе изградена легация
на
Съветска Русия.
Те са жива реалност
на
сили, които поради нашите грешки, своеволия и непослушание към Учителя се проектираха.
Тези сили разрушаваха всяко място, където бе стъпил кракът
на
Учителя и където бе изречено Словото Му.
През 1926 година
на
"Изгрева" бе построена приемна стая
на
Учителя.
Това беше една стая с много малко антренце като входче.
Първата година Учителят спеше в нея.
Той стоеше най-често горе, а слизаше за клас долу,
на
"Оборище" 14.
И през зимата
на
1926-27 година беше в тази стая.
Оставал е понякога да преспива и
на
"Опълченска" 66.
През 1926 година
на
поляната се състоя съборът.
Те си построиха символични навеси от платнища и спяха там.
Една сутрин
на
"Изгрева" осъмнахме заобиколени от полиция.
Точно в този ден Учителят беше
на
"Опълченска" 66 и изпрати един брат с писмо до тогавашния министър- председател, който отмени по телефона блокадата
на
полицията.
Онези приятели, които пристигаха с влаковете
на
Централна гара, бяха връщани обратно.
Бяха пуснати да влязат в града само онези, които можеха да докажат, че отиват у роднини или в домовете си.
Седяхме
на
полянката.
Хранехме се
на
полянката.
Софиянци не бяха дисциплинирани - с тях идваха техни приятели и вместо да слушат внимателно, те се оглеждаха насам-нататък, шепнеха си това или онова и онази мистична атмосфера, която трябваше да бъде, не се създаваше.
На
Учителя беше скована от летви една рамка,
на
която бе опънато платно.
Тя служеше като навес срещу слънцето.
Бяха сложили една маса и стол и при такива условия Учителят говореше
на
събора.
До 1928 година школните лекции от младежкия и общия клас бяха вечер - от седем до девет часа.
Тогава Учителят говореше по вечерно време, независимо къде бяхме - дали в "Турн Ферайн",
на
"Опълченска" 66,
на
"Оборище" 14 или
на
"Изгрева".
От 1928 година школните лекции
на
общия и младежкия клас започваха от пет часа сутринта.
Неделните беседи бяха от десет часа сутринта през цялото време след 1930 година.
От 1930 година започнаха беседи от пет часа часа сутринта всяка неделя.
Те бяха наречени Утринни Слова.
От времето, когато Учителят за пръв път отседна да живее в дома
на
Гина и Петко Гумнерови през 1905 година, та до времето, когато през 1926 година бе построена приемната стая
на
Учителя
на
"Изгрева" - това бе един период от странствуване и опитности
на
Школата.
Този опит трябва да бъде много добре изучен и да се знае от онези, които в бъдеще искат да се занимават с организационни въпроси, касаещи Братството.
Без знанията от този период и без нашите опитности до най-малки подробности, никой не може да направи крачка напред.
Ще се спъне в това, в което и ние се спънахме, поради нашето непослушание и своеволие, и то по времето
на
Учителя.
Що се отнася до вас, вие ще търсите знанията, дадени в Словото
на
Учителя от този период и ще се съобразявате с нашите опитности и с поуките, които трябва да извлечете от тях.
Спомен
на
Жечо Панайотов
37. САЛОНЪТ
НА
УЛ.
По желание
на
някои приятели, ще опиша спомените ми за времето от 1923 до 1944 г.
Тези спомени биха имали значение като допълнение
на
онова, което други братя и сестри вече са направили за братския живот
на
Изгрева.
се знае, че дойдох да живея в София
на
23 февруари 1923 година.
Лично за мен, това идване в София бе улеснение, тъй като наново се включих в нашето семейство.
Аз все още бях „глава"
на
това семейство - майка ми, леля ми /нейна сестра/ , брат ми Иван и сестрите ми Люба и Надя.
Старите бяха незаменими домакини и благодарение
на
тях, всичко у дома беше в ред.
Брат ми и сестра ми Надя имаха възможност да следват висшето си образование, а Люба си намери работа в едно ателие за бродиране.
Материална основа
на
нашият дом, беше работата ми във фирмата „Берлинов", гдето се настаних счетоводител по един чуден начин, при явната духовна помощ
на
Учителя.
Включен в общия братски живот, всецяло се почувствувах потопен в един
свят
на
щастие.
Това, което ми липсваше в провинцията - новите беседи и лекции
на
Учителя, три пъти в седмицата ми се поднасяха като благодат.
Неделя в 10 часа - обща неделна беседа,
на
която присъствувахме освен братя и сестри, също и граждани от София.
В сряда вечер - школна лекция
на
общият окултен клас; в тези лекции, Учителят ни водеше към окултни познания.
Трети вид лекции бяха тия
на
младежкия окултен клас, в неделя вечер.
През 1922/23 година, Учителят говореше неделните беседи в малки обществени салони, като например салона
на
германския клуб „Турнферайни"- намираше се
на
бул.
„Граф Игнатиев".
Когато около коледните празници през 1922 година, дойдох в София, тогава Учителят изнасяше неделната беседа в 10 часа, именно в този салон, а също и лекциите в сряда вечер.
Младежкият клас използуваше помещението, което сестра Маркова имаше в домът, си
на
ул.
Към месец април 1923 година се привърши строежа
на
салона
на
ул.
Такава покана дойде и до нас, още като живеех в Бургас, та и аз внесох 1000 лева.
Салонът можеше да събира около 300 човека, една част седнали
на
столове, а други прави през време
на
беседите.
Беше светъл и задоволяваше нуждите
на
братството.
Учителят имаше катедра до северната стена и всичко каквото говореше се чуваше добре из цялото помещение.
Там се изслушваха и трите вида беседи
на
Учителя през седмицата.
Беседите продължиха там до 1927 година, когато се преместихме в новопостроения братски салон
на
„Изгрева".
Тъй като и много братя и сестри в това време си накупиха места и построиха скромни жилища в този наш квартал, то постепенно целият наш живот се настани в Изгрева.
Наскоро след завършването
на
салона
на
ул.
Най- живо участие в този строеж е взимал брат Симеон Симеонов.
Отчетът стана в салона, в присъствие
на
братята и сестрите, беше кратък, и в него се изтъкнаха трудностите при построяването.
Симеонов, първо написа
на
черната дъска разходите за строежа, колко са постъпили от София, колко от провинцията и че най-после Учителят предал сто хиляди лева.
За всичко това бе съставен протокол, а за него аз дадох идея
на
Симеонов и помогнах да се даде подходяща форма и текст.
Може да се каже, че да се предприеме построяване салон за беседите, не бе лесна работа, тъй като трябваше преди всичко да се съберат средства, да се организира строежа.
През всичките тези няколко години, този салон задоволяваше напълно нуждите ни.
Когато се засели Изгрева, Учителят намери за по- добре да се направи салона
на
Изгрева, а този
на
ул.
Трябва да се добави, че мястото за този салон
на
ул.„Оборище", бе предоставено от брат Иван Радославов от София, който имаше там къща, а салона се построи откъм лицето
на
двора му.
След освобождаване салона
на
ул.
„Оборище" N 14, яви се идея там да се построи жилищна кооперация.
Тогава, брат Деню Цанев се заел с тази работа и поканил братя и сестри да се запишат кооператори, като е разчитал да намери капитал, и да извърши строежа.
Обаче, явили са се ред непредвидени пречки, някои създадени от негови неприятели, работата съвсем се обърка и брата стигна до фалит
на
това предприятие.
Наскоро след това, брата се разболя и почина.
Той всъщност беше искрен човек, не е имал намерение да ощети записалите се кооператори, но не беше в състояние да се бори с непредвидени пречки.
Жалко, че хората, които бяха направили вноски за строежа, се видяха онеправдани, разочароваха се и останаха с лоши впечатления.
Взеха го нови предприемачи и те направиха там жилищна кооперация.
Тук изигра една лоша роля и Иван Толев редактор
на
списанието „Всемирна Летопис".
Тъкмо тогава той се беше разсърдил
на
Учителя, че не му дава пари за неговото списание, което имаше финансови затруднения.
Обърна се срещу Учителя и започна много да говори срещу него.
Като вижда, че тук
на
мястото
на
този салон ще се построи кооперация, ходил е лично при тези, които са искали да се запишат като съкооператори и им говорил „Недейте да се записвате, тъй ще стане, онуй ще стане", а всъщност той е създавал пречките.
Имотът
на
Иван Радославов, който бе ипотекиран също изчезна след фалита.
И той остана гол като пушка.
37. САЛОНЪТ
НА
УЛ.
Спомен
на
Николай Дойнов
10. САЛОНЪТ
НА
УЛИЦА „ОБОРИЩЕ" N 14
На
улица „Оборище" N 14 и
на
„Изгрева", поляната зад парка, която е била вече закупена.
Една вечер след беседата
на
Общия клас /беседите
на
сформирания Общ и Специален клас Учителя е провеждал вечер/, Учителят запитва присъствуващите „Къде искате да се построи салон,
на
улица „Оборище" 14 или
на
„Изгрева"?
Които са за „Оборище" N 14 да вдигнат ръка.
Гора от ръце са се вдигнали, както ми каза Елена Андреева, нашата стенографка, която е била тогава там.
„Сега пък, продължил Учителя да вдигнат ръка онези, които са за построяване
на
салон
на
„Изгрева".
Вдигат ръка само трима - Елена и още двама братя - Любомир Лулчев и Димитър.
Ще се строи салон
на
улица „Оборище" N 14.
На
улица „Оборище" N14 наш брат - Иван Радославов е имал къща с доста голямо дворно място, пред нея откъм улицата и зад нея.
Този брат, учител по история в Първа мъжка гимназия, е бил човек с широка ръка, крайно доверчив към своите приятели и заради тях натрупал дългове.
идват белогвардейците в България, между тях
на
първо място са графове, князе с висок произход.
Те се познавали с Иван Радославов, понеже те са били хора
на
стомаха,
на
яденето и пиенето, повежда ги с широка ръка Радославов в разкошните, тогава скъпо платени ресторанти.
Води ги от ресторант
на
ресторант разните графове, но вече без пукната пара, защото са изгонени от болшевиците в Русия и той плаща и плаща.
Споразумението е постигнато.
Братството с усилията
на
всички, в предната част, откъм улицата построява салона, а в задната част зад къщата се построява дъсчена постройка, където група братя добре обиграни в печатарския занаят, по професия печатари, да могат да набират беседите
на
Учителя, а оттам набраните страници, да се закарват
на
някоя печатарска машина за отпечатване, с ръчна количка
на
ул. „Врабча".
салона е построен и завършен.
Имаме си вече свой братски салон, където Учителят да може да провежда своите беседи, както за школата - Общия и Специален клас, така и неделните от 10 часа преди обед, за нас и всички граждани.
След завършването
на
салона е бил даден отчет от братята отговорни за средствата употребени за строежа.
Най- живо участие в организацията и провеждането
на
това красиво дело
на
този строеж е взел брат Симеон Симеонов.
Той беше висок, строен с голяма амбиция и енергия човек, рядко предан
на
делото наш брат.
Като чиновник в Министерството
на
правосъдието, добре запознат със законите
на
страната, имаше зрял поглед и похват в практичните дела.
Заедно с това в него бликаше една емоционална природа, която намираше израз в един силен подтик към изкуството и по-специално към музиката и то с едно умение и добро разбиране.
Свиреше добре
на
цигулка.
Всякога преди да дойде в салона Учителя за беседа, той е измежду първите.
Не само тогава, но и при всички наши празници и по-официални случаи, където музиката е необходим и важен елемент, той беше
на
първо място, като организатор и изпълнител.
Отчетът е бил кратък и е станал в току що построеният салон, от брат Симеон, с дължина 20 м.
със сцена, катедра, столова.
За този отчет е бил съставен протокол със съдействието
на
брат Жечо Панайотов, способен счетоводител и касиер
на
Братството.
Протоколът е подписан от всички онези, които са участвували в организирането и провеждането
на
строежа.
По това време, посрещането
на
слънчевите изгреви
на
„Изгрева" през неделните дни, беше особено тържествено.
Сутрин, всички сме там още в зори, посрещаме слънцето, молитви, песни, гимнастически упражнения, музика, приятни и полезни разговори, до към девет часа, след което се прибирахме в този вече наш удобен и приветлив салон за беседа.
А след обеда, обикновено ние младите, отивахме отново там и прекарвахме през целия останал ден, когато времето беше топло и слънчево, в разговори и песни, които Учителят ни беше дал.
Салонът
на
улица „Оборище" беше просторен, светъл, удобен.
В него се влизаше през едно малко антре, вляво от него имаше малка стаичка за Учителя, за когато идваше преди почване
на
беседите и за приемане
на
посетители.
В средата
на
северната стена, където бяха прозорците, малка катедра, от която Учителят говореше, до нея черна дъска, каквато има във всяка учебна зала, от другата страна
на
катедричката един хармониум.
Изграждането
на
салона е станало с участието
на
всички и се посрещна с голяма радост, защото най-после се разреши един важен елемент за провеждане делото
на
Учителя.
За съдбата
на
салона ще спомена по-нататък.
10. САЛОНЪТ
НА
УЛИЦА „ОБОРИЩЕ" N 14
8.
Писмо от Учителя до Елена и Константин Иларионови, София
, 29.04.1923 г.
В тия дни се иска Любвеобилна Любов, Знание и Мъдрост, сила и чистота в живота.
Пътят
на
человешката душа трябва да е покрит със светлина, радост и веселие трябва да пълни нейната вътрешна същина.
Тази пълнота иде само от Божията Любов, която носи всичко в себе си, а самият живот е едно изявление
на
тая Любов.
Ходете със сила, вяра, надежда, кротост в тоя свещен път.
9.
Писмо от Учителя до Минчо Сотиров
, 11.05.1923 г.
(получено
на
21 май 1923 г., Бургас - след завръщането му от Варна,
Повече светлина в пътя, който води към Бога.
Вяра непрестанна, ширина и свобода
на
душата
.
Надявам се да сте добре.
Мъдрост и знание е потребно за ученика, за да може да върви успешно в своя път.
Предайте моя поздрав
на
всички приятели, братя и ученици
на
Школата!
Моя Мир да пребъде с вас всички ви, които вървите в пътя
на
Истината и Любовта!
Източник: ИЗГРЕВЪТ
НА
БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ, Том 25
10.
Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици, чешмата - Ел Ше-дар
, 27.05.1923 г.
Учителят е
на
екскурзия
на
Витоша
Спомени
на
Олга Славчева
Планините са най-хубавото нещо
на
природата.
Те са чистилището
на
земята.
Погрешно Данте вкарва грешните в сърцето
на
земята, за да ги пречисти.
Горе, горе
на
планината е тяхното място!
Няма защо и богомолците да се вкарват в опушените с тамян свърталища, а там, там
на
планината, човек да види нищожеството
на
своята гордост и честолюбие и смирено да простре ръце всред тая божествена хармония.Наближаваме величествения храм
на
природата.
От Витоша изкачат човекоподобни мъгли, що танцуващи преминават по нея и изчезват някъде, като някакви видения.
Планински феи, отиващи
на
свиждане.Тайнствената колона от движещи се триъгълници опасва Витоша като жива верига.
Планината е особено приветлива днес.
Ето я, изпрати към нас лек ветрец да ни освежи и помилва.
Въздухът е напоен с топли слънчеви лъчи и неизразима свежест и приятност.Движим се леко, почти безшумно.
Учителят ту предвожда колоната, ту отстрани следи общия й вървеж.
Белите му коси, подобно слънчев ореол ограждат лицето Му дишащо вечна младост, красота и смелост.
Никой не може да го надвари в бързане, вървеж.
По някой път застава да гледа дали някой не е изнемогнал.
Ако се случи такова нещо, спира цялата колона за кратка почивка и пак тръгва напред.
Водите
на
Искър блещят огрени от слънцето като небесен път
на
земята всред тъмната зелена дреха
на
природата.
Стара планина е махнала белия си кожух.
Тя го е разкъсала
на
парцали, раздрала
на
ленти, стопила в топлите длани
на
пролетта.
Кичести арки навред ни посрещат.
Габър и леска - трънка и шипка се преплели във венец и отдалеч ни кимат да минем край тях, че от няколко дена те чуват за нашето гостуване и добре са се приготвили.
Горката трънка, горката подранила скромна хубавица, що първа накичи слоговете с бели китки, първа изнесе
на
показ своето нежно изтъкано платно.Пристигаме в нашата гостна - Ел-Ше-Дар, както я нарече Учителят.
Колко хубаво е постлана сега тя!
Копринен плюшен килим с бели ледничета, теменужки и цъфнали храсти покрая го обикалят.
Бяла брезичка е преплела клони с леска и бук, като че нещо се додумват тихичко, да не ги чуе вятърко, далеч приказките им да разнесе
на
любопитните върхове и
на
приказливите долини.Изворът клокочи, буйни води разлива, радва се и пей.
Чува се удар
на
търнокоп.
Юнаци пренасят
на
гръб циментови торби и дълга желязна тръба.
Нареждаме се дълга редица по един от извора към уломъците скали в долината.
От ръка
на
ръка, за един час до чешмата натрупахме голяма камара.
Поставят и желязната тръба.
Сетне затварят трапа, замазаха отпред дулото и оставят да се напълни резервоара с вода.Смрачава се.
Задонасяме дърва за огнището.
Над нас небето опна своята звездна плащаница.
Посипаха се звезди и по росните листенца.Огньовете весело пращят и издават приятна грейка.
Наобиколихме го.
Всички подемаме; дори вятъра, заспал зад хълмовете, сепна се, събуди, скокна
на
юнашки нозе и запя с нас.
Доведе и дъждовните капки, запяха и те, заиграха по сгорещените ни бузи, по пламналите ни чела.
Навличаме връхни дрехи, слагаме гугли.
Престана дъжда, вятърът се утиши.
Даде се знак за тръгване.
С Него, щом сме, иска ли питане, Той знае.Нареждаме се по познатия геометричен начин.
Той свети пред нас като цяла месечина.
Надникна от облаците да види своята непозната посестрима.
Скри се зад облака да се насмее хубавичко, после пак се показа.
После се люшна зад един хълм там
на
звездите да разкаже що е видяла, но ние прехвърлихме през него и я сварихме когато им разправяше.Нощта е мрачна.
Чува се бученето
на
изобилни води, като че под земята.
Ту през скали и боров клек, ту по мека благоуханна трева извива пътя ни.Нашите пътнически колони са две - братска и сестринска. Студено.
От време
на
време се чува тихият му, но мощен глас, когато трябваше да вземем нова посока, да разширим триъгълниците, или да направим смяна.Тихи, тихи стъпки всред нощ
на
планината.
Приличаме
на
древните халдейци, излезли да гадаят по звездите.Ето бялата глава
на
Резньовете.
Небето почна да се разведрява.
Луната не успява да се закрие зад хоризонта.
Стана студено като през зимата.
Обилни води шуртят навред и пеят мощна песен.
Без да избикаляме, водени добре от Учителя, неуморно вървим напред.Но ето ги големите тресавища.
По-нагоре - нито стъпка.
Първата колона остава надире, втората води сега.
Луната потъна зад планината.
Небето почна да побелява.
Обхвана ни приятна дрямка при голямото разширено огнище. Съмна.
Художниците грабнаха палитрите си да дочакат слънчев изгрев.
Дивни картини се разкриват пред нас.
Небето се мъчи да роди слънцето, но космат сив облак се развихрил и скрива чудната картина от очите ни.
На
изток блесна само едвам доловима розова черта и пак изгасна.
Но, не стърпя се То, напъна мишци, скокна над дрипавия облак сърдит и показа своята чаровна глава.
Изпрати ни животворна светлина.Пак в геометрични фигури с живите равностранни триъгълници нареждаме се в кръг.
Почваме гимнастика.
След половин час плавни движения - нито следа вече от сибирския студ тая нощ.Сега пък във верига с лице към бивака - настъпихме напред.
Спускаме се направо в продължение
на
цял километър.
Така заслизаме надоле.
Триъгълникът не биваше да се отбие нито
на
ляво, нито в дясно.
Де, мишци, дайте отпор
на
тия жилави клони и път сами си отворете.
Те са перушина, що волята с едно духване отстраняваше от пътя.Каква излязох от гъстия лещак.
Гъстите ми тъмни тежки сплитки се плискаха по гърба ми рошави и разскубани; тук-таме по ръцете и лицето драскотини, негде роклята дерната до невъзможност.
Едвам ме остави да вляза, но като ме хвана вътре, че наникъде - просто пленница-коза.
И така, нашата бойна верига мина храстите и мочурите, и навлезе по равна широка поляна.В гостната чешмата протече - чакаше ни чай и почивка.
Като златолюспа змия се проточва нашата чудна дълга колона към селото.Лицата горят.
Как ще слезем в него, що отдалече ни лъхна със своя лош въздух, ще ни парне с автомобилните си прахоляци!
Ето ги сочните ливади.Накитени граждани с любопитство ни гледат.
Но то е вече друго, друго, не това, което
на
Витоша ни се усмихваше.
Прекрасните гледки
на
природата тук са закрити от големи здания; въздухът е пропит от хиляди миризми, които го тровят.
Нечиста краска е потопила всички творби
на
природата.Кой си ти нов Паисий, който ще викнеш с мощен глас и ще изведеш притиснатото човечество отново към своите чисти животворни недра?
Той ни води, а след нас - ето ги и всичките човеци.А Цеко е турил
на
гръб големия бакърен чайник.
11.
Писмо от Учителя до Елена Казанлъклиева (снимка на писмото), София
, 4.06.1923 г.
Любезна Елена,
На
дъщеря ви трябва вяра.
Не обикновената Вяра.
Само по този начин могат да се използуват разумните сили.
Трябва нещо чисто
свято
.
Само по тоя начин могат да се постигнат резултати.
Използувайте сутринните лъчи
на
Слънцето.
За лекуване има особена Божествена наука, но тя е само за посветените.
За нея по- нататък ще се говори.
Само
на
смирените Бог дава благодат.
Източник: ИЗГРЕВЪТ
НА
БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ, Том 7
Източник: ИЗГРЕВЪТ
НА
БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ, Том 17
Духът
на
Истината
12.
На власт в България, чрез държавен преврат идва политическата партия Демократически сговор
, 9.06.1923 г.
На
власт в България, чрез държавен преврат идва политическата
Преврат
на
Военния съюз е осъществен в нощта
на
8 срещу
на
9 юни през 1923 г.
Създадено е правителство
на
Народния сговор под председателството
на
професор Александър Цанков, а военните пряко поемат силовите министерства (Министерството
на
вътрешните работи и народното здраве и Министерство
на
външните работи).
Конкретен повод за преврата са силните нападки
на
Ал.
Военнотехническата и политическата подготовка
на
заговора изцяло е осъществена от Военния съюз, който лесно успява да привлече и Народния сговор.
Цялостната дейност
на
заговорниците "тайно" е съгласувана с двореца.
До пролетта
на
1923 г.
Военният съюз има влияние във всички гарнизони и успява да привлече
на
своя страна не малък брой от офицерския кадър.
В резултат
на
преврата е свалено правителството
на
Александър Стамболийски и е образувано ново - начело с Александър Цанков.След успешното приключване
на
акцията проф. Ал.
Цанков заедно от новите министри отиват в двореца "Врана", за да поднесат указите за сваляне
на
земеделското правителство и назначаване
на
новото.
Стамболийски прави опит да се добере до двореца в Кричим, но
на
13 юни е заловен при село Голак, след което е отведен в Пазарджик.
Тук го предават
на
групата
на
капитан Харлаков, който го завежда във вилата му в Славовица.
Там той е убит от група членове
на
ВМРО, водена от скопския войвода Величко Велянов (14 юни 1923 г.)
Тези събития имат връзка със забраната
на
съборите
на
Братството.
13.
Писмо от Учителя до Елена и Константин Иларионови, София
, 15.06.1923 г.
Любезна Е.
Желая да имате пълнотата
на
Любовта, Светлината
на
Истината и знанието
на
Мъдростта.
Да се служи
на
Бога, иска се усърдие постоянно и пълна самозабрава. Постоянствувайте.
Всичко съдействува
на
добро
на
тези, които Господ Люби.
14.
Писмо от Учителя до Минчо Сотиров, София
, 25.06.1923 г.
(получено
на
28 юни 1923 г.
Пътя
на
живота е велик в своите проявления.
Всеки човек има своето предназначение.
Този брат се е явил да даде
на
страждующите една малка помощ и да подготви косвено техните сърца към един по-възвишен живот към Бога.
Начините и средствата винаги в такива случаи са според окражающите условия.
За пътят
на
Любовта, Мъдростта и Истината са потребни хиляди пъти по-големи усилия да се разбудят и излекуват хората от техните недъзи.
Това е по нарежданието
на
Всемирното Бяло Братство
на
Което Христос е глава.
Църквата е за Земята, Всемирното Бяло Братство е за Ангелския
свят
.
Това са стъпала
на
човешкото съзнание.
Това е Духа, Който работи с нас.
Източник: ИЗГРЕВЪТ
НА
БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ, Том 25
15.
Две упражнения от Учителя, дадени на 1 юли
, 1.07.1923 г.
Упражнениятя са дадени в лекцията "Проява
на
разумните сили в природата",1 юли 1923 г., Общ Окултен Клас, София.
Първо упражнение: Лявата и дясната ръка напред, след това дясната се движи бавно над лявата ръка догоре, над рамото.
После минава пред гърдите, близо до врата, до лявото рамо, след което се изнася и тя напред.
Двете ръце остават успоредно, след което лявата ръка минава бавно над дясната ръка – същото положение, каквото заемаше дясната ръка.
Това упражнение се прави няколко пъти, ту с лявата, ту с дясната ръка.
Във всяко движение
на
ръцете вие можете да концентрирате ума си и да привличате силите
на
Природата.
Искате ли да уякчите силите
на
сърцето и ума си, кажете тъй: „Моето сърце ще се изпълни с Божествената Любов и ще бъде устойчиво във всяка Правда и Истина“ (лявата ръка над дясната).
„Моят ум ще се изпълни с Божествена светлина и аз ще възприемам в себе си всички Божествени мисли и ще ги насаждам в света“ (дясната ръка над лявата).
Двете ръце нагоре: „Амин, тъй да бъде!
Второ упражнение: Двете ръце напред, успоредно.
После се дигат нагоре, свалят надолу, нагоре, надолу, тъй няколко пъти ритмично движени.
Пак нагоре, но само китките се движат нагоре, надолу.
След това и двете ръце се движат нагоре и надолу (много пъти), и спират в хоризонтално положение.
Ръцете настрана, напред – китките една върху друга и пак настрана.
Ръцете над главата, раздалечени, и после спущане надолу, от страна покрай тялото (няколко пъти).
Ръцете напред (няколко пъти).
16.
Писмо от Учителя до Елена и Константин Иларионови, София
, 1.07.1923 г.
На
четвърти, този месец, в петък сутринта ние тръгваме от Варна за София.
Излезте
на
Г.Оряховската гара.
Елена, ако е готова, може да дойде в София и да иде до Мусала.
17.
Учителя присъства на първия младежки събор, София. Първи ден - 1 юли
, 1.07.1923 г.
Учителя присъства
на
първия младежки събор,
Из спомените
на
Мария Тодорова
Школата
на
Изгрева беше образувана.
По-късно бе дадена идеята да се съберат младежите
на
един събор по същия начин, както се осъществяваха съборите
на
Бялото братство в Търново.
Бяха съответно изпратени покани до братските кръжоци в страната и там където имаше младежи бяха уведомени да дойдат
на
събора.
Ето аз представям една такава програма-покана.
Те се пишеха
на
пишеща машина и отгоре бе обозначено името
на
онзи, който е извикан
на
събора.
Тази покана, която държа е изпратена до Еленка Цонева от Нова Загора.
Програма-покана
на
1 юли 1923 г.Ден първи - неделя -1 юли 1923 г.
Начало 2 часа.
3. Откриване
на
събора
5. Реферат „Комуналния братски живот, бр. Г.
Преди обед (Начало 7 часа сутринта)
3. Реферат „Толстой и теософията - Предтеча
на
новото Учение", Пампоров (7 1/2-8 1/2)
4. Реферат „Новото Учение и Анархизма", М.
1. Реферат „Наука и Окултизъм", Б.
2. Реферат „Окултни науки" (4-5 часа),.Кузманов
4. Разисквания по четените реферати Ден третий - вторник (3 юли 1923 г.) Преди обед (начало 7 часа сутринта)
1. Събрание
на
сестрите (3-4 часа) КОНЦЕРТ от 41/2 до 61/2 след обед ПочивкаСряда-4 юли 1923 г.
Събора се закрива
на
планината.
Поканите бяха препратени и младежите заприиждаха,
на
обявеният ден неделя, 1 юли 1923 г.
Учителят изнесе една беседа, която бе предназначена за младите.
Тук той за пръв път говори за съборите
на
Всемирното Бяло Братство, че те стават през месец август едновременно както
на
Слънцето, така и
на
земята
на
един от незнайните върхове
на
Хималаите.
Съборът
на
младежите започна от следващият ден, понеделник, 2 юли 1923 г.
Учителят изнесе първата беседа
на
младежите „Разцъфтяване
на
човешката душа" в 7 ч.
Основната идея в тази беседа.
Учителят каза: „Човешката душа е зачената в Любов.
Тя е зачената
на
друго място.
Вие сте души заченати някога в Божествения Дух и сега ви се дава възможност да цъфнете, да разцъфтите, да принесете плод и плодът ви да бъде благоприятен пред лицето
на
Бога.
Искам тази съществена идея да залегне у вас като една основа.
Не залегне ли, смисъла
на
живота няма да бъде разбран".
Това можеше да се осъществи от онези, които трябваше да бъдат образовани и онези души, които бяха изпратени в българският народ, за да работят в Школата
на
Учителя.
Младежките събори се образуваха затова да се дискутира по духовни проблеми, обаче излезна нещо съвсем неочаквано.
На
събора се явиха и излезнаха посланиците и представителите
на
всички окултни и политически течения, които съществуваха в България и чийто представители бяха в нашите редове.
Всеки представител изнасяше своят реферат и искаше да вмести Учението
на
Учителя към онова течение,
на
което той бе представител.
Ето защо Учителят няколко пъти в разстояние
на
този събор взема думата и разгледа от неговото гледище повдигнатите въпроси.
Вие имате отпечатани всички събори и можете да се запознаете с повдигнатите въпроси.
Кое е най-интересното?
Учителят се обърна към младите с думите: „Вие сте души, помнете това добре".
Минаха години и аз в един разговор с Учителя отново повдигнах въпроса за младежта.
Старият човек, когато стана идеалист то това е трайно у него.
Старата гъсеница става
на
пеперуда, а не младата гъсеница, която трябва да изяде цял чувал с черничеви листа, докато се превърне
на
стара гъсеница, а тя се облече и завие своят пашкул и от там да го пробие и да излезне
на
пеперуда.
Идеализмът трябва да е съзидан върху една скала неразрушима.
Там е една от погрешките.
Човешката любов е капка от океана, но то не е любов.
И за Любовта е същият закона: младите не могат да любят.
Ако имате една цев, сламка от жито и мислите, че в нея ще вместите водата
на
река Дунава, вие си правите илюзии.
Човек се отличава по своя сложен организъм, по сложността
на
силите, които действат, но се отличава човек от животните понеже те не могат да използуват силите.
Затуй съвременните хора схващат под възпитание
на
младежта развитието
на
тия органи, за да се турят енергиите им в действие.
За пример една вощена свещ не може да произведе енергията
на
слънцето, защото няма тази материя.
Може да се изчисли след колко години ще се натрупа около нея тази материя.
Съвременната наука обяснява, че съвременните планети се образуват като кръгове от слънцето.
Човек трябва да започне със силна вяра, че в света съществува един велик закон, с който човек може да работи.
Щом знаеш един закон, той е средство, с което можеш да работиш.
Трябва да вярваш, че в света съществува абсолютна разумност.
Когато две лоши желания се борят не оставяй да видиш резултата кое ще вземе надмощие, защото може да те сполети нещастие.
Трябва да се бяга в гората, да я ненамерят тези желания.
Нашият език, който ние създаваме не е език
на
природата.
То са вторични сили, условни знакове.
Изучавайте Библията като окултна книга, не се заглеждайте във формата, а изучавайте законите.
Истината не може да бъде стара.
Човек трябва да се научи да работи и всред шума
на
околните и при най-неблагоприятните условия.
Той трябва да пази с кого дружи и да се пази от хората, които могат да го натоварят с неподходящи въздействия.
Тя е разумна сила, вътрешна сила.
Външната мекота и твърдост са само методи.
Човек като си мисли, че не може да издържи, то като дойде една болест как ще я превъзмогне."
По едно време след тези думи Учителят замълча за момент, после лицето му се промени и Той с повишен глас каза: „Аз съм преминал през най-големите страдания.
Аз съм минал по най-мъчния път, по който никой не е минал!
През най-големите мъчнотии съм си проправял път.
Вашите страдания в сравнение с тези, които аз съм минал са една играчка, те не са страдания.
Не мога да кажа
на
вятъра да спре, когато ме духа, но аз го оставям да духа, докато се умори и спре.
На
младите съм дал методи, с които да работите.
Така и
на
мен ще ми бъде по-леко.
Когато дойдат добрите условия всеки знае да живее, но малцина знаят да живеят в страданията,"
Младежките събори бяха осем
на
брой - от 1923 г.
През тях минаха стотици младежи.
След време тези младежи преминаха през цялата Школа.
След време Школата
на
Учителя се затвори, остана неговото Слово и нашите опитности, които ги предаваме
на
вас, младите, хубавите, красивите, които трябва да имате един-единствен идеал „Вие сте души, заченати някога в Божествената Душа от Божествения Дух".
18.
Учителя присъства на първия младежки събор, София. Втори ден - 2 юли
, 2.07.1923 г.
Учителя присъства
на
първия младежки събор,
1. Спомен
на
Мария Тодорова - МЛАДЕЖКИТЕ СЪБОРИ - Програма - покана
2. Първи младежки събор, „Разцъфтяване
на
човешката душа“
Школата
на
Изгрева беше образувана.
По-късно бе дадена идеята да се съберат младежите
на
един събор по същия начин, както се осъществяваха съборите
на
Бялото братство в Търново.
Бяха съответно изпратени покани до братските кръжоци в страната и там където имаше младежи бяха уведомени да дойдат
на
събора.
Ето аз представям една такава програма-покана.
Те се пишеха
на
пишеща машина и отгоре бе обозначено името
на
онзи, който е извикан
на
събора.
Тази покана, която държа е изпратена до Еленка Цонева от Нова Загора.
Програма-покана
Преди обед (Начало 7 часа сутринта)
3. Реферат „Толстой и теософията - Предтеча
на
новото Учение", Пампоров (7 1/2-8 1/2)
4. Реферат „Новото Учение и Анархизма", М.
1. Реферат „Наука и Окултизъм", Б.
2. Реферат „Окултни науки" (4-5 часа),.Кузманов
(спомен
на
Мария Тодорова)
„Разцъфтяване
на
човешката душа“
1. Разцъфтяване
на
човешката душа, 2 юли, 1923 г.
5. Анархизмът и новото учение (М.
6. Теософията и Толстой, предвестници
на
новото учение (П.
Първи младежки събор, „Разцъфтяване
на
човешката душа“
19.
Беседи изнесени от Учителя на първия младежки събор, София. Втори ден - 2 юли
, 2.07.1923 г.
Беседи изнесени от Учителя
на
първия младежки събор,
1. Разцъфтяване
на
човешката душа, 2 юли, 1923 г.
20.
Учителя присъства на първия младежки събор, София. Трети ден - 3 юли
, 3.07.1923 г.
Учителя присъства
на
първия младежки събор,
1. Спомен
на
Мария Тодорова - МЛАДЕЖКИТЕ СЪБОРИ - Програма - покана
2. Първи младежки събор, „Разцъфтяване
на
човешката душа“
Школата
на
Изгрева беше образувана.
По-късно бе дадена идеята да се съберат младежите
на
един събор по същия начин, както се осъществяваха съборите
на
Бялото братство в Търново.
Бяха съответно изпратени покани до братските кръжоци в страната и там където имаше младежи бяха уведомени да дойдат
на
събора.
Ето аз представям една такава програма-покана.
Те се пишеха
на
пишеща машина и отгоре бе обозначено името
на
онзи, който е извикан
на
събора.
Тази покана, която държа е изпратена до Еленка Цонева от Нова Загора.
Програма-покана
Преди обед (начало 7 часа сутринта)
1. Събрание
на
сестрите (3-4 часа) КОНЦЕРТ от 41/2 до 61/2 след обед Почивка
(спомен
на
Мария Тодорова)
„Разцъфтяване
на
човешката душа“
9. Окултизъм и наука (Б.
10. Окултни науки (К.
11. Новото учение или великата лаборатория
на
живата природа (П.
12. Свободни училища, основани
на
окултната педагогика (Б.
Първи младежки събор, „Разцъфтяване
на
човешката душа“
21.
Беседа изнесена от Учителя на първия младежки събор, София. Трети ден - 3 юли
, 3.07.1923 г.
Беседа изнесена от Учителя
на
първия младежки събор,
22.
Учителя присъства на първия младежки събор, София. Четвърти ден - 4 юли
, 4.07.1923 г.
Учителя присъства
на
първия младежки събор,
Според планираната програма в разпратените покани за този събор,
на
четвъртият ден има екскурзия до Витоша и закриване
на
събора.
От издадената книжка с материали, се вижда че съборът е продължил и
на
5 юли.
Спомен
на
Мария Тодорова: 23.
Събора се закрива
на
планината.
Школата
на
Изгрева беше образувана.
По-късно бе дадена идеята да се съберат младежите
на
един събор по същия начин, както се осъществяваха съборите
на
Бялото братство в Търново.
Бяха съответно изпратени покани до братските кръжоци в страната и там където имаше младежи бяха уведомени да дойдат
на
събора.
Ето аз представям една такава програма-покана.
Те се пишеха
на
пишеща машина и отгоре бе обозначено името
на
онзи, който е извикан
на
събора.
Тази покана, която държа е изпратена до Еленка Цонева от Нова Загора.
Програма-покана
на
1 юли 1923 г.Ден първи - неделя -1 юли 1923 г.
Начало 2 часа.
3. Откриване
на
събора
5. Реферат „Комуналния братски живот, бр. Г.
Преди обед (Начало 7 часа сутринта)
3. Реферат „Толстой и теософията - Предтеча
на
новото Учение", Пампоров (7 1/2-8 1/2)
4. Реферат „Новото Учение и Анархизма", М.
1. Реферат „Наука и Окултизъм", Б.
2. Реферат „Окултни науки" (4-5 часа),.Кузманов
4. Разисквания по четените реферати Ден третий - вторник (3 юли 1923 г.) Преди обед (начало 7 часа сутринта)
1. Събрание
на
сестрите (3-4 часа) КОНЦЕРТ от 41/2 до 61/2 след обед ПочивкаСряда-4 юли 1923 г.
Събора се закрива
на
планината.
Поканите бяха препратени и младежите заприиждаха,
на
обявеният ден неделя, 1 юли 1923 г.
Учителят изнесе една беседа, която бе предназначена за младите.
Тук той за пръв път говори за съборите
на
Всемирното Бяло Братство, че те стават през месец август едновременно както
на
Слънцето, така и
на
земята
на
един от незнайните върхове
на
Хималаите.
Съборът
на
младежите започна от следващият ден, понеделник, 2 юли 1923 г.
Учителят изнесе първата беседа
на
младежите „Разцъфтяване
на
човешката душа" в 7 ч.
Основната идея в тази беседа.
Учителят каза: „Човешката душа е зачената в Любов.
Тя е зачената
на
друго място.
Вие сте души заченати някога в Божествения Дух и сега ви се дава възможност да цъфнете, да разцъфтите, да принесете плод и плодът ви да бъде благоприятен пред лицето
на
Бога.
Искам тази съществена идея да залегне у вас като една основа.
Не залегне ли, смисъла
на
живота няма да бъде разбран".
Това можеше да се осъществи от онези, които трябваше да бъдат образовани и онези души, които бяха изпратени в българският народ, за да работят в Школата
на
Учителя.
Младежките събори се образуваха затова да се дискутира по духовни проблеми, обаче излезна нещо съвсем неочаквано.
На
събора се явиха и излезнаха посланиците и представителите
на
всички окултни и политически течения, които съществуваха в България и чийто представители бяха в нашите редове.
Всеки представител изнасяше своят реферат и искаше да вмести Учението
на
Учителя към онова течение,
на
което той бе представител.
Ето защо Учителят няколко пъти в разстояние
на
този събор взема думата и разгледа от неговото гледище повдигнатите въпроси.
Вие имате отпечатани всички събори и можете да се запознаете с повдигнатите въпроси.
Кое е най-интересното?
Учителят се обърна към младите с думите: „Вие сте души, помнете това добре".
Минаха години и аз в един разговор с Учителя отново повдигнах въпроса за младежта.
Старият човек, когато стана идеалист то това е трайно у него.
Старата гъсеница става
на
пеперуда, а не младата гъсеница, която трябва да изяде цял чувал с черничеви листа, докато се превърне
на
стара гъсеница, а тя се облече и завие своят пашкул и от там да го пробие и да излезне
на
пеперуда.
Идеализмът трябва да е съзидан върху една скала неразрушима.
Там е една от погрешките.
Човешката любов е капка от океана, но то не е любов.
И за Любовта е същият закона: младите не могат да любят.
Ако имате една цев, сламка от жито и мислите, че в нея ще вместите водата
на
река Дунава, вие си правите илюзии.
Човек се отличава по своя сложен организъм, по сложността
на
силите, които действат, но се отличава човек от животните понеже те не могат да използуват силите.
Затуй съвременните хора схващат под възпитание
на
младежта развитието
на
тия органи, за да се турят енергиите им в действие.
За пример една вощена свещ не може да произведе енергията
на
слънцето, защото няма тази материя.
Може да се изчисли след колко години ще се натрупа около нея тази материя.
Съвременната наука обяснява, че съвременните планети се образуват като кръгове от слънцето.
Човек трябва да започне със силна вяра, че в света съществува един велик закон, с който човек може да работи.
Щом знаеш един закон, той е средство, с което можеш да работиш.
Трябва да вярваш, че в света съществува абсолютна разумност.
Когато две лоши желания се борят не оставяй да видиш резултата кое ще вземе надмощие, защото може да те сполети нещастие.
Трябва да се бяга в гората, да я ненамерят тези желания.
Нашият език, който ние създаваме не е език
на
природата.
То са вторични сили, условни знакове.
Изучавайте Библията като окултна книга, не се заглеждайте във формата, а изучавайте законите.
Истината не може да бъде стара.
Човек трябва да се научи да работи и всред шума
на
околните и при най-неблагоприятните условия.
Той трябва да пази с кого дружи и да се пази от хората, които могат да го натоварят с неподходящи въздействия.
Тя е разумна сила, вътрешна сила.
Външната мекота и твърдост са само методи.
Човек като си мисли, че не може да издържи, то като дойде една болест как ще я превъзмогне."
По едно време след тези думи Учителят замълча за момент, после лицето му се промени и Той с повишен глас каза: „Аз съм преминал през най-големите страдания.
Аз съм минал по най-мъчния път, по който никой не е минал!
През най-големите мъчнотии съм си проправял път.
Вашите страдания в сравнение с тези, които аз съм минал са една играчка, те не са страдания.
Не мога да кажа
на
вятъра да спре, когато ме духа, но аз го оставям да духа, докато се умори и спре.
На
младите съм дал методи, с които да работите.
Така и
на
мен ще ми бъде по-леко.
Когато дойдат добрите условия всеки знае да живее, но малцина знаят да живеят в страданията,"
Младежките събори бяха осем
на
брой - от 1923 г.
През тях минаха стотици младежи.
След време тези младежи преминаха през цялата Школа.
След време Школата
на
Учителя се затвори, остана неговото Слово и нашите опитности, които ги предаваме
на
вас, младите, хубавите, красивите, които трябва да имате един-единствен идеал „Вие сте души, заченати някога в Божествената Душа от Божествения Дух".
23.
Учителя присъства на първия младежки събор, София. Пети ден - 5 юли
, 5.07.1923 г.
Учителя присъства
на
първия младежки събор,
Според книжката: Първи младежки събор, „Разцъфтяване
на
човешката душа“
Съборът се закрива в присъствие
на
Учителя.
24.
Упражнение (1) от Учителя, дадено на 8 юли
, 8.07.1923 г.
Сега ще направим едно кратко упражнение: Ръцете напред.
Дясната ръка се поставя върху лявата, бавно се тегли нагоре до рамото, после отива пред главата в кръг и пак напред успоредно с лявата; след това лявата ръка се поставя върху дясната и се прави същото, което и с дясната.
След това ръцете отпред бавно отиват настрани, нагоре и надолу.
Лявата ръка опъната напред, дясната се поставя
на
рамото
на
лявата, тегли се по лявата до пръстите и се снима надолу.
25.
Упражнение (2) от Учителя, дадено на 8 юли (за пръстите)
, 8.07.1923 г.
Второ упражнение: Дясната ръка право напред.
Палецът
на
дясната ръка хваща малкия пръст
на
същата ръка, пуска го; след това палецът и безименният се допират, отпускат се; после, палецът и средният и най-после, палецът и показалецът се отпущат.
След това показалецът се отделя, после средният, безименният и малкият, ръката се слага отпред
на
масата.
На
пръв поглед това ще ви се види детинско упражнение, но в дадения случай, когато концентрирате ума си, ще видите, че то има добри резултати.
за пример вие искате да образувате в себе си една черта
на
достойнство и благородство.
Ако искате да работите над ума си, съединете палеца и показалеца си много бавно, а другите пръсти да останат свити.
Искате да развиете самосъзнанието, съединете палеца и средния пръст и ще възприемете онази необходима енергия, която ще въздейства
на
съзнанието ви.
Сутрин и
на
обед ще правите това упражнение и ще видите какво влияние ще окаже.
26.
Упражнение (3) от Учителя, дадено на 8 юли
, 8.07.1923 г.
Трето упражнение: Ръцете отпред, с включени пръсти и дланите обърнати навън.
Малките пръсти се отделят, след това безименните, после средните, накрая показалците, само палците остават допрени.
Ръцете се обръщат напред като букет, пръстите се допират.
След това дясната ръка се тегли по лявата до рамото, минава пред лицето, над главата, от дясната страна, слиза надолу, отива напред, палците се допират, после показалците, след това средните пръсти, безименните и малките пръсти.
Така ръцете минават над главата, отпред над главата и в туй движение се произнасят формулите:
„В единството
на
Божията Любов (ръцете надолу) и Мъдрост (нагоре) Истината (надолу) постига своите цели (нагоре).“
„В името
на
Божията Мъдрост (надолу) и Божията Любов (нагоре) Истината (надолу) постига своите заветни цели (нагоре и после бавно се спущат надолу).“
27.
Правителството на Цанков отказва да разреши провеждането на събора на Братството, забранен преди т...
, 08.1923 г.
Правителството
на
Цанков отказва да разреши
провеждането
на
събора
на
Братството,
През пролетта
на
1923 г.
е подадена молба до Министър-председателя Александър Стамболийски за разрешение
на
събора
на
Бялото братство.
На
9 юни 1923 г.
Уволнени са много учители, последователи
на
Петър Дънов.
Спомени
на
Борис Николов - Учителят, Стамболийски и анархистите
Под внушение
на
чужди сили -
на
църквите и
на
определени обществени среди, правителството
на
Александър Стамболийски забрани събора
на
Бялото Братство през август 1923 година.
А
на
9 юни 1923 година той бе свален от власт чрез преврат и бе убит.
Приятелите бяха направили постъпки през месец май за разрешение
на
събора в Търново - така, както се получи разрешение предната година.
Стамболийски отказа и нарече дъновистите с много обидна дума, която не можем да напишем.
На
9 юни стана превратът, той бе убит, бяха убити и много земеделци.
Минаха няколко седмици и приятелите поискаха разрешение за свикване
на
събор
на
Бялото Братство
на
9 септември 1923 година.
Защо
на
тази дата?
Защото по стар стил 9 септември се равняваше
на
22 септември - началото
на
есенното равноденствие и начало
на
учебната година
на
Школата.
А той трябваше да стане
на
9 септември.
Тогава, точно
на
22 срещу 23 септември 1923 година, избухна Септемврийското въстание, повдигнато от комунисти, като участвуваха и много земеделци, които бяха свалени от власт няколко месеца преди това.
Въстанието бе жестоко потушено от правителството
на
Александър Цанков и бяха избити хиляди българи.
И още толкова се спасиха чрез емиграция, като преминаха през границата
на
съседна Югославия.
Ако беше допуснат съборът
на
Братството
на
9 септември, нямаше да се случат тези събития от 1923 година.
Какво стана по-нататък?
Ами изминаха точно двадесет години и
на
същата дата - 9 септември - дойдоха комунистите
на
власт.
Тогава дойде възмездието за онези, които избиваха през 1923 година.
Всички те бяха хванати и без съд и със съд бяха избити.
Така ние бяхме свидетели и
на
това, което казва Учителят: "Сега светът се съди.
Всеки ще отиде
на
своето място." Така стана.
Ние също отидохме
на
своето място.
Спомени
на
Борис Николов
Учителят, Стамболийски и анархистите
Годината 1922 бе знаменателна.
През август 1922 година се състоя съборът
на
Бялото Братство.
Той също бе знаменателен.
Там се развихри Черната ложа и нападна Бялото Братство, но природните стихии укротиха свещениците, които водеха война срещу Учителя.
Развихрилата се с гръм, светкавици и дъжд буря попречи
на
владиците да организират търновското гражданство в борба срещу Учителя.
Ние бяхме свидетели
на
тези събития.
На
власт в България бе правителството
на
Александър Стамболийски от Земеделската партия.
Църквата, обществото, гражданството бе се нахвърлило върху Учителя чрез вестници, списания, от амвоните
на
църквите, от улицата и от обществени места.
Но България тогава бе демократична и всеки имаше право
на
собствена воля и изява.
Случи се така, че Учителят с една група приятели излезе
на
екскурзия в Рила.
Министър-председателят Александър Стамболийски по това време бе
на
почивка в Чамкория - днешен Боровец.
Стамболийски научава, че Учителят е
на
планината, понеже войниците, обслужващи и охраняващи Царска Бистрица срещнали групата
на
Учителя в Чамкория и му докладвали.
Изпраща своя адютант, подпоручик Бакърджиев,
на
кон с един допълнителен бял кон за госта му и един за придружителя
на
Учителя.
След като групата
на
Учителя, в която бях и аз пренощува в Чамкория, тръгнахме нагоре и се отправихме към Соколец - летовището.
Там ни догони пратеникът
на
Стамболийски - неговият адютант, водещ два коня.
Пристига адютантът при групата, предава молбата
на
Учителя, Той се съгласява и възсяда белия кон, изпратен специално за Него.
Той е записан (26 юли 1922 година).
И което е най- важното съгласява се с Учителя.
Това е една от причините правителството му да не предприеме действия срещу Него.
Тук той спечели, за тази 1922 година, защото съборът
на
Братството през 1922 година не беше спрян така, както искаха свещениците и други обществени среди.
Но той загуби
на
друго място.
Той лично, като министър-председател
на
правителството, разреши конгреса
на
анархистите в Ямбол.
Допусна конгреса,
на
който се събраха около двеста души, а след това заповяда
на
полицията и войската да ги обкръжи, нападнаха ги и избиха мнозина от тях
на
площада.
"Когато се отнеме животът
на
идейни човеци, извършителят ще заплати за това с главата си." И така стана.
На
9 юни 1923 година беше направен преврат и Стамболийски беше убит, като му отрязаха главата и я поднесоха
на
тепсия
на
онези, които организираха преврата.
Когато казаха това
на
Учителя, Той каза: "Стамболийски сам произнесе смъртната си присъда.
Не се убиват идейни хора." Ние бяхме свидетели
на
тези събития.
Стамболийски бе изкушен и направи едно нарушение към Братството.
Който не се вслушва в думите
на
Бога, сам се подлага под закона
на
кармата.
Под внушение
на
чужди сили -
на
църквите и
на
определени обществени среди, правителството
на
Александър Стамболийски забрани събора
на
Бялото Братство през август 1923 година.
А
на
9 юни 1923 година той бе свален от власт чрез преврат и бе убит.
Приятелите бяха направили постъпки през месец май за разрешение
на
събора в Търново - така, както се получи разрешение предната година.
Стамболийски отказа и нарече дъновистите с много обидна дума, която не можем да напишем.
На
9 юни стана превратът, той бе убит, бяха убити и много земеделци.
Минаха няколко седмици и приятелите поискаха разрешение за свикване
на
събор
на
Бялото Братство
на
9 септември 1923 година.
Защо
на
тази дата?
Защото по стар стил 9 септември се равняваше
на
22 септември - началото
на
есенното равноденствие и начало
на
учебната година
на
Школата.
А той трябваше да стане
на
9 септември.
Тогава, точно
на
22 срещу 23 септември 1923 година, избухна Септемврийското въстание, повдигнато от комунисти, като участвуваха и много земеделци, които бяха свалени от власт няколко месеца преди това.
Въстанието бе жестоко потушено от правителството
на
Александър Цанков и бяха избити хиляди българи.
И още толкова се спасиха чрез емиграция, като преминаха през границата
на
съседна Югославия.
Ако беше допуснат съборът
на
Братството
на
9 септември, нямаше да се случат тези събития от 1923 година.
Какво стана по-нататък?
Ами изминаха точно двадесет години и
на
същата дата - 9 септември - дойдоха комунистите
на
власт.
Тогава дойде възмездието за онези, които избиваха през 1923 година.
Всички те бяха хванати и без съд и със съд бяха избити.
Така ние бяхме свидетели и
на
това, което казва Учителят: "Сега светът се съди.
Всеки ще отиде
на
своето място." Така стана.
Ние също отидохме
на
своето място.
След 9 септември 1944 година комунистите бяха написали следния лозунг по стените
на
дуварите и къщите: "Помни 9 юни, пази 9 септември!
Защо се яви първата дата 9 юни 1923 година?
Това го знаехме.
А защо се яви и втората дата - 9 септември 1944 година?
И това знаехме.
Бяха забранили събора
на
9 септември 1923 година, което предизвика събитията от 22-23 септември 1923 година и бяха избити толкова българи.
Така че трябваше някой да си научи урока от нарушаване
на
окултните закони.
Ето вече тридесет години след заминаването
на
Учителя, ние проверихме думите Му - онова, което каза тогава.
Ще се убедят, че има други закони, които направляват нещата.
Със спирането
на
събора тук (9 септември 1923 година) дойде земетресението в Япония.
Една връзка има.
Всякога, когато не се допусне една Божествена идея, в противоположната страна
на
физическия
свят
ще се появи известна реакция.
Може един ден да стане следното: В Америка да откажат свикването
на
събор и да дойде земетресение в България.
Българите, които са в астралния
свят
, те сега треперят при земетресението в Япония.
За да се намерят причините
на
земетресението в Япония, трябва да се види в Божествения
свят
.
Българите ще бъдат викани
на
съд.
От сега българите ще са натясно.
Други същества са причина българите да не приемат събора.
Причините са в държавата
на
Черното Братство.
Разпнаха Христа, светиите избиха и пр.
Ще вземат властта от тях, тяхното небе и тяхната земя.
Всеки ще отиде
на
своето място."
Ние бяхме свидетели
на
всички тези събития и преживяхме това време, за да засвидетелствуваме с живота си, че думите
на
Учителя се сбъднаха, защото Словото Му за нас бе Сила и Живот, а за света бе съдба!
Всички, които направиха съдба с Школата и нарушиха окултните закони, направиха съдба и с Дома Господен, който бе
на
"Изгрева".
В Русе бе образувана комуна
на
Бялото Братство.
Първият ден
на
комуната в Русе е 8 юли 1923 година.
Преди това заварихме анархистите - към десет човека - които бяха направили комуна в Русе.
Между тях и нас имаше добра дружба.
Те имаха къща срещу местността "Свирчовица" където беше тяхната база за преминаването им в Румъния, защото имаше моменти, когато властта ги преследваше за техните анархистични идеи и действия.
Анархизмът, като течение, бе доста внушителен тогава.
Ние тук бяхме богато семейство, имахме повече блага и им помагахме - обслужвахме ги с продукти и храна и разни други неща от бита.
По това време в Русе дойде Учителят и отседна в дома
на
братя Маркови.
Там всичко беше уредено, докато комуната в село Ачларе бе жива трагедия - колибата
на
брат Жечо Вълканов, където бяхме отседнали, бе бедна.
Братя Маркови имаха най-големия образцов магазин в града.
Там имаше всичко и то най-хубавото.
В нашата комуна тук имаше изобилие от всичко.
Учителят дойде да ни посети, да ни види и да прекара тук два-три дни
на
"Свирчовица".
Тогава най-интересното бе, че анархистите от съседната комуна пожелаха сами да се видят с Учителя.
Ние ги поканихме
на
обяд, а Учителят разговаря с тях
на
масата - богата, пищна трапеза с големи бели хлябове и други лакомства, специално изпратени за Учителя.
Анархистите питаха Учителя по разни въпроси, които ги интересуваха.
А те бяха интелигентни хора - бяха студенти, учени хора с висши образования - и повече задаваха въпроси
на
философски теми.
Те останаха много доволни от срещата си с Учителя и не го скриваха.
Учителят им говори много и достатъчно добре им обясни последствията от техните методи
на
атентати и убийства.
След този разговор те преминаха към други методи и не искаха да налагат идеите си със сила и убийства.
Самите им водачи бяха в тази комуна, самите водачи
на
анархистите в България седяха
на
тази трапеза с големите бели хлябове и това беше за тях Тайната им вечеря с Христа и с Христовия Дух.
Но те не знаеха, че седяха
на
масата с Христа и че големите бели хлябове са приготвени специално за тях.
Това беше за тях тяхната Пасха.
Това беше Живият хляб
на
Словото
на
Учителя и
на
Христа, което се изливаше пред тях.
Но тогава те не можеха да осъзнаят това.
Имаше два пътя - да се проведе Пасхата както по времето
на
Мойсея или както по времето
на
Христа.
Истинската Пасха сега беше направена в наше присъствие.
Завъртя се времето
на
тяхната Голгота.
Задвижи се законът
на
кармата, която той сам си създаде чрез тях.
От тази връзка между анархистите и нас в Русе до събитието в Ямбол се запази едно истинско уважение към идеите
на
другите.
След това те минаха в нелегалност за дълги години.
Някои от тях преминаха към комунистите.
Ние ги пазехме и криехме в нашите квартири като студенти - приемахме ги нощем да спят при нас.
Някои от тях преминаха към Братството.
Друг пример е Никола Антов, който премина към комунистите.
Та имахме всички видове представители в нашите среди.
И всеки един от тях накрая се определи кому да служи.
Техните дела се знаят от съвременниците ни.
Трябва да се знаят и от вас.
Годината 1922 е паметна.
Това е годината
на
откриване
на
Школата
на
Всемирното Велико Бяло Братство в България.
Ние видяхме Силите Господни, които отвориха и дадоха Път
на
Школата.
И Словото
на
Бога започна да се излива чрез думите
на
Учителя и стана Слово
на
Школата.
5_37 Учителят, Стамболийски и анархистите
28.
Екскурзия до Сливен - Сините камъни на група ученици (без Учителя)
, 1.08.1923 г.
на
група ученици (без Учителя)
Тази екскурзия е записана от Олга Славчева.
Участват група ученици, работили в комуната в Нова Загора.
1. Сините Камъни (Стара планина), 1-3 август 1923 г., гр. Сливен
2.1.9. Сините Камъни (Стара планина),
Фараонът
на
„кумунта” [„кумунта” - комуната] в Нова Загора ни позволи да се отлъчим за няколко дена от тухлената му фабрика в която работехме ние, тримата носители
на
новите идеи, които нас млади, неопитни идеалисти, той просто задигна и ни отведе със себе си, за да покажем
на
работниците му как се работи по новото учение, сиреч безплатно.И така, желаната дата дойде и ние тръгнахме.Напуснахме града в 2 ч.
след полунощ, при звездно небе и ето ни, Генчо - художник любител, Елиезер - кабалист и мойта милост се запътихме към прохладните планини, да си отпочинат пръстите ни от модерната цигларница
на
М.
Сандев.Тръгваме тихо, сякаш ни е страх да не се издигне над нас косматата му ръка и да ни върне отново в „опитната” му станция
на
безпарично работене и слугуване...Нощ.
Звездите примигват отгоре, сякаш следят самотните ни стъпки в хладната августовска нощ.
Те са вечни спътници
на
всички пътуващи, неми свидетели
на
всяко човешко деяние.
Пъхва ни утринната ведрина и топъл лъх от обширното тракийско поле, което се разстила пред нас.От ляво, като безкрайна кривулица се отделят тъмните очертания
на
„Средна Гора”.
Нейните върхове са нежни, заоблени, сякаш дворциижилища само
на
царкини.
Ана”, „Св.
Никола” са пълни с развалини от старо време, когато владетелите са бягали към върховете и там, защитени в естествени укрепления са уреждали своето щастие...Нижат се километри след километри; пътят неусетно се изминава при оживения разговор за древните мъдреци: Сократа, Диогена, Епиктета, Марк Аврелия, Платона... Елиезер ги познава.
Знае приликите и разликите им; а и ний с Генча не сме съвсем боси по въпроса.
Аз даже помня цяло изречение от Епиктета: „Всичките ни страдания произтичат от нашите непостигнати желания; тогава нищо не ни остава, освен да се освободим от нашите желания.”Почваме да спорим върху точката „да не желаем”.
Тук
на
помощ ни идва „Учителя”.
Той казва, че трябва да желаем да развиваме своите дарби, трябва да желаем доброто и прекрасното да живее в нашите души, трябва да обичаме просветата, изкуството - дори да се стремим към безсмъртие, както са ония там горе звезди, които сякаш по-ярки стават при нашия задушевен разговор.А Толстой!
За Елиезера той е най-големият духовен гений след Христа, който е дал разрешение
на
всички нравствени проблеми.Позволявам си да му оспорвам малко, защото не всичко у него е разрешено по съвършената етика.
Например той във „Възкресение” „спасява” Маслова, като кара разкаялият се изнудвач да се ожени за нея.
Нима това е разрешение
на
тая проблема?
Нима изтерзаната душа
на
Маслова би забравила мъките и позора в обятията
на
тогова, който ги е причинил?
Нима не можеше Толстой да насочи Маслова към беззаветна служба
на
човечеството - Бога.
Предпоставките му за един очевиден извод са много дълги, нагласени, драматизирани.Елиезер негодува.
Нищо не съм разбирала - плитко съм разсъждавала... Генчо [Алексиев, художник] се намесва, като казва, че ако спорим тъй ще докараме някой дъжд...Небето се развиделя и природните картини явиха своята красота в естествените свои краски.
Звездите като книга се навиха към единия край и отвориха пътя
на
слънцето.Пътят ни извива край ожънати нивя, зреещи мисири и бостани.
Отминаваме с.
Попово и там, още върху средногорски възвишения посрещаме изгревът
на
слънцето.
Далече в полите
на
Средна Гора се белеят спретнатите къщурки
на
селата: Мехрем бей, Чифлика, или Старо село, както му казват.Природата е китна, зелена.
Дърветата хвърлят широка благодатна сянка, но ние безспирно вървим под ярките лъчи
на
палещото слънце.
Сякаш то ни пита; „Къде отивате, млади хора, какво ви зове към Стара планина?
” - Зоват ни високите й върхове, чистия й въздух, росния й здравец, тайните й, хайдушките й легенди, песента
на
Ботев, душите
на
нашите родни апостоли и борци за свободата.
Зоват ни зелените й морави с чудни цветя, гъстите й гори, гдето извират кристални извори.Наближаваме Сливенските минерални бани.
Отбиваме се и след малко излизаме от там освежени, отпочинали, сякаш не сме извървели този дълъг път.Свършва се вече Средна Гора.
Тя остава след нас, дето се вика с подвита опашка.
Пред нас е „Бащица наш Балкан”.
Пред нас е легендарната планина
на
толкоз наши и чужди подвизи.
Върховете й са покрити с гъсти гори, а полите нашарени с лозя и градини.
Тук-таме се мержелеят малки селца, които сякаш протягат към нас своите братски ръце: „Елате, елате при нас!
” Часовете се нижат един след други, пътят ни все извива край нови села и колиби, които удвояват силата ни, желанието ни да достигнем час по-скоро любимата планина.Ето ни край един бостан.
А по него натъркаляни дини, коя от коя по-големи, по-привлекателни.
Сядаме до оградата му и чакаме стопанина.
Но той, сякаш от земята изскочи, върна ни в бостана си.
Купихме си една хубава голяма диня.
Платихме я
на
добрия човек, който като видя, че сме добри хора (и фараонът
на
„кумунта” ни хареса) не искаше да вземе пари от нас.
Но само като ги прие, ние решихме да „теглим ножа
на
динята”.- Рубин!
- възкликвам аз.- Нар - поправя Елиезер.- Абе, диня е, я яжте, че ще я изям самичък - вика Генчо и почва да слага в жадните си уста големи сочни парчета.Към върха, към Върха - зовем ние и по триъгълник отново се движим към приказната планината.Зад нас изгърмоти празна каруца.
Накачихме се с ура!
За миг сме при лимонадените му шишета.
Сгушил се той в скутите
на
планината под лъчите
на
заника, сякаш си отпочива от дневния труд.Срещу нас лъха вече здравият планински ветрец.
Скоро ногата ни ще стъпи
на
този приказен Балкан,
на
тайнствените „Сини камъни”, върху които са отбелязани толкоз човешки съдбини.Младият момък ни разправя, че
на
Сините камъни ще видим голяма каменна халка, която някога си, когато тук доле било море,
на
нея гемиджиите завързвали (гемиите си)... корабите си и тук дето гърмотят сега железните колела
на
каруците, тогава е било морско дъно... Тогава людете били същински великани и по цялата тракийска долина се биели вълните
на
бурни морета... Да, вредом гдето сега се шири тая плодородна низина с нейните живописни села и градове е било обширно и неизмеримо морско дъно, където никому не е било угодно да надникне.Слизаме
на
прашния път.
Дирим нашите съмишленици, гдето след малко сме приютени с топла вода за пиене, приятна вечеря и място за почивка.Но още среди нощи сме пак
на
крак и потегляме по сипеите
на
прочутите „Сини камъни”.
Навярно те някога са били „зелени”, но топорът ги е оголил и ги е направил скривалище само
на
гущери и змии.Заспалият град остава под нозете ни.
Ние пъплим по голия гръб
на
планината, а над нас се разстила Божественото небе.
Тишина и покой.
От тук като че ли се чува говорът
на
златните звезди.
Цялата природа се вслушва в техния нежен шепот и слухти за чудните слова.Внезапно една от присъединилите се към нас туристка запява с топъл мощен алт:Аз се чудя
на
земята
Като майка най-добра.Аз се чудя
на
небето
А всред тях, луна блести.Тъй като гледам, аз усещам,
С любов и поглед мил.Сякаш тая песен се отделяше от планината: от ронящите се сини камъни, от шубрачките, от стръмната пътека, от звездите, от планинските върхове.
Тая песен я пееше земята и небето.А едно сърце изпълнено с безкрайна любов и признателност към Твореца, от възхитеното до сълзи сърце е стъкмило тая наивна, но сърдечна песенчица, за да излее, що годе своята радост и своето възхищение.
Щом като има красота и има кой да я усеща и да й се радва, смъртта е изключена.
Тъй си мислех, слушайки вдъхновената певица и
душата
ми се пълнеше със сладка нега.Вървим бавно.
Небето ли с брилянтните звезди, или благоуханната планина, която започна вече да разтваря пред нас китни страници.Небето почва да бледнее - хоризонтите се очертават.
Съзира се вече гордата глава
на
„Чаталка” и острия връх
на
„Кутелка”.
Но, нижат се часовете, а те са още далеч от нас, далеч от уморените ни вече стъпки.Далече доле са вече сипеите
на
Сините камъни, а ние вече лазим из дивни, разкошни коридори
на
обичната планина.
Пред очите ни - разкошен парк от големи, красиви дървета, все по-гъсти и по-гъсти.Тук-таме из тях надничат грамадни скали, прилични
на
спящи фараони.
НАГОРЕ