Когато дойде пролетта, небето ще стане синьо и върху него ще блеснат като бели видения нацъфтелите дървета на твоята градина. Тогава аз ще стана твой градинар.
През някой час на работния ден ти ще се покажеш на прозореца, за да погледнеш градината и прелетните птици. Аз ще зърна за миг кроткото сияние на твоята усмивка и пролетта ще влезе в моята душа...
Ще настъпи тиха вечер. Слънцето ше потъва на залез и пурпурните му огньове ще запалят заснежените още върхове на планината. Тогава аз ще тръгна бавно, незабелязано от никого, получил вече своята заплата.
Сега аз едва намирам някой изостанал след бурята плод, доближавам с плахи стъпки оградата и го подавам. Взема го една ръка, а там са протегнати още много!
Някога слънцето изсипа тук купища от своето обилие. Тогава никой не дойде. Може би всички се бояха от затворената врата и високите зидове. След бурята аз се научих да бъда щедър, разтворих нашироко портите. Събраха се там бедни, гладни хора, с посърнали очи, с протегнати ръце. Но плодовете са изпадали.
Аз плача безгласно в разплаканата си градина. Диря между клоните изостанал плод, за да изпълня повелята на моето сърце, но тъга ме задушава – тъгата по нещо отминало завинаги...
Отвън ме гледат унили и молещи очи. Те чакат.
Аз днес съм щедър, мои братя, но станах беден. Това, що мога да ви дам, е дял от моята бедност!
Страданията и бедността разтвориха портите на моя дом. Tе ми донесоха огнени часове, светлите сълзи на очите и скъпия дар на щедростта в моето сърце.