Хората могат да оспорват много неща, ала едно нещо не могат да отрекат: Живота. Те могат да спорят за това – имали Бог или няма Бог, има ли душа, или няма душа, има ли задгробен живот, или няма. Но за живота сам по себе си те не могат да спорят. Защото всички го чувстват, всички го съзнават и познават по онова характерно жизнено самочувствие, което те изразяват с думите „живея", „жив съм".
Тук не е дума за ония научни, философски или религиозни схващания за живота. Схващанията, различни за разните хора през разните времена са едно, това жизнено самочувствие – общо в дълбоката си същина за всички същества през всички времена – съвсем друго.
Дълбоко погледнато, то е неизразимо.
Ни символът, ни поетичният образ, ни строгото понятие са в състояние да го изразят.
Много, поетични сравнения, символични изкази и строги дефиниции за живота са умрели, ала той вечно пребъдва.
Не казвам, че тия схващания, определения на живота са безсмислени, но те имат само временен, преходен характер. В биологичното дърво на всяка една култура, те представят нещо като листа: щом плодът – същественото – върже и узрее, те окапват и стават тор.
И споровете на хората – и религиозни и философски и научни и социални – приличат все на шумоленето на листата, кога вятърът разлюлее клонете на туй дърво на Живота.
Този шум е нещо външно, той ни най-малко не смущава тишината, в която плодът зрее.
Тия именно болести и страдания, които произтичат от нарушаване законите на живота, съставят онази „биологична трагедия" на човека, обречен от една „незнайна воля" да живее и съществува.
И ето, у съвременните биолози – „материалисти", „атеисти" – които се занимават с биологията на пола, с тайните на зачеването и раждането, с тайните на майчинството, започва да се заражда едно особено чувство към жената – хранителна и матка, дето се заражда живота. Те започват да съзнават оня голям „биологичен товар", много по-голям от тоя на мъжа, който тя носи, започват да разбират много прояви в нейната психика на съпруга и майка, които поради неразбирането им, са служили за извор на много семейни недоразумения и драми. Те се мъчат да навлязат в интимната същина на „биологичната трагедия" на жената, те започват да схващат условията – и психологически и семейни и социални – на майчинството и затова повдигат глас за създаване на по-добри социални условия за жената, ако общественият организъм иска да процъфтява.
От различни страни идват струи, които засилват вълната за повдигане и освобождаване на жената. Този проблем вълнува всички най-будни умове, защото те разбират, че жената държи ключовете на живота, че тя е жрицата на безсмъртния му пламък и че от нейното повдигане зависи повдигането и бъдещето на човечеството.