Във Валхалла е още тихо... Всички спят лекият хубав сън на работника. Сутринният хлад нахлува отвсякъде, но всеки се завива добре, за да остане топлата сънна нега... Някакви бързи и сопнати стъпки стигат насам: „Хайде братя, време е, ставайте! Постепенно стъпките затихват, чува се само напевното зазвънване на празни, клатушкани котли.
В замълчалата Валхалла се зачуват проточени гласове, после бърз говор и – смях... След това се чува бърз шум като от валяк и най-сетне смехове. Звънлив смях от няколко гърла. Валхалла цяла трепери.
Последният остава да реди леглата. Валхалла е нашата спалня. Това е сенник, построен до плевнята за сушина на каруцата. Тя има дебел трънен покрив, на който отгоре се е засяла вече ръж. Отстрани ние го изградихме с трънен плет, а вътре настлахме с ръжена слама. Там са наредени нашит осем легла.
Били ли сте някое лято на село ?
– Тържество е разбуждането на селото през работните топли дни... Дебела роса е натегнала по огънатите високи треви. Летен утринен хлад се таи във въздуха. Влаги се носят и застилат по низините. Селото е цяло задиплено със зеленина, само тук там се продират завъси и се червенеят керемидените покриви. Над тях се извиват тънки плетеници сиво-син дим.
Зорницата примигва високо. Усеща се сутринен хлад.
Жълти ивици прибягват на изток. Морско синьото небе губи своята чистота. Въззеленикави маси се наслагват мълком, нови и все нови багри прииждат от изток, за да добие своя пурпурен тен. Далеч, далеч чертаят сини гърбове високи планини.
Хе! На край село като из фуния се чува яростен лай, а след това мъдър басов приглас на стар домашен пес. Отсреща издрънкват железа на размърдани каруца и след това се чуват отмерени удари на тежък чук.
И изведнъж като се извие настрана, освободи се и налети на майка си. Смут, викове, тичания. Който дои кравата, бърза да избяга с котлето, за да го не разсипе. Най-после немирникът е хванат здраво и затворен в обора.
Кухнята, която наричаме пещник светлее, огряна от огъня на огнището. Там най-възрастният от нас, вари млечната каша.
Най-после в малката ни библиотечка някой се е зачел самин. Тя е една малка стаичка, висяща и подпряна на два стълба, залепена на лицето на къщата. Вътре едва се побират четири стола. Там трябва да ходиш с наведена глава, а за да влезеш през вратата трябва да се огънеш одве. Впрочем в нашия задружен живот библиотечката ни играе важна роля – тя е читалня, там се събираме понякога на разговор, там е старият мешинен портфейл, който служи за каса на комуната и в който рядко ще случиш някой лев...
Слънцето изгрява...
Царствено е пролетното слънце. Неговите лъчи раздиплят зелените клони на черниците и нахлуват весело на къщния пруст.
Говедарь о-о-о! Гърлест глас се чува. След малко, като че хиляди подземни същества коват с тежки чукове нови съдби на земята. Тътнеж и тропот на многото удари на копита по каменистият път. Ние изкарваме нашите крави и юници на край село. Чардата, в прах обвита, отминава. Остават групички жени, няколко деца и прегърбен дядко.
Ние като граждани и чужди минаваме в очите на селяните, ей тъй незабелязано. Само някоя жена ни пита: „Е, бре момчета, научихте ли да доите кравите?"
„Бах! Научихме, че то е лесна работа?”
„Сега какво правите? Царевиците ли разкопавате?” — „Да"! „На долния край, а? Видях ви оня ден, трябва на голямата нива да ходите, а?” Жената си влиза във вратника, деца разчорлени, по ризки, я наобикалят.
Върви селякът, усмихва се сам, кривнал глава. Тия момчета, ха, но светлей му нещо на лицето, като да се радва за нещо, a за кое – и той сам не знае...
Всички в комуната сме 12 души ведно и трите деца.
Нареждаме се на дългата маса за закуска Наистина, чудна група сме ний. Най-голямо разнообразие в лицата. Всички почернели от слънцето с дълги коси и наболи бради, като че някой художник си играл най-капризно със своята четка по лицата ни. Едному висят под ушите две черни петна – напомня на Пушкин, друг издигнал няколко стръкова брадичка, а други изцяло зацапани с черни кафяни или кестеняви бои. Една хубост личи във всички лица, една приятна здравина и сила.
Едно котле с млечна каша и два големи селски хляба. Кашата се разсипва и хлябът начупва. Една две минути всички мълчат, някакво тържество разперва криле. Толкова устни повтарят думи на най-върховното в живота...
Очите светлеят, ръцете поднасят храна, естествени усмивки огряват по лицата.
Слънцето е вече хубаво изгряло. Селяните отиват към полето. Кривим из селските улици, оградени с плетове от тръни. Близо към мегдана срещаме една от учителките в селото. Тя е твърде любезна с нас и свободно разговаря с всички. Няколко думи, разделяме се.
„Приятна работа!"
„Приятни занимания!"
Минаваме и селския мегдан, още малко по кривите улички и ето ни вън от село. Простор, широта, свобода!
Радост! С жива радост се пълни погледът. – Безкраят, далечината, едва в мъгливи очертания граничи, заградена с планини, и всичко това са ниви, това е човешки труд.
Десет или двадесет минути по пътя ние прекарваме винаги в разговори. Ние вървим по селският отъпкан път, всред нас вървят тия, които знаят въпроса, които са сведущи. Те говорят, разсъждават излагат. Всички сериозни, съсредоточени, вървят някак по-особено. Нещо изхвръква из нас, размества се, допълня се, всяка дума се изживява, недомлъвките носят след себе си порой от мисли, и всичко става ясно и тъй леко. Защо? Защото сме сами? Защото сме свободни ли, или защото всичко наоколо е чисто и приятно? В нас са се явили въодушевления и желания, носещи в себе си дълбочина и воля за изпълнение. Един изказва мисъл, която всички мислят, и всичко върви ясно и светло.
Говорим за татвите или за татвасите, както ги казват индусите, за ония двучасови смени на космични влияния от изгрева до залеза на слънцето и действително проверяването ни се е съпоставяло. Стигаме нивата.
Дълги бразди се източват като нишки на голям стан. На другия край на браздата човекът се вижда малък наполовина.
Туп... туп... туп...
Зазвънява тук там мотиката, удряна о камък. Едно след друго сваляме палта и рубашки, оставяме по тънки дрехи. Пот обилно роси отвсякъде.
Месец преди ние садихме малки жълти царевични зърна, браздите бяха черни!
Ние имахме торбички от тия зърна и стъпка след стъпка пускахме от тях и ги заравяхме с крак в браздата. Пеехме песента на сеяча... Полето сиво и черно жаднееше за човешки труд и човешка пот. И сега то все още желае своят дар, - ние му плащаме с радост. Замахваме със сила мотиките, хиляди мускули, безчетни клетки се пълнят и празнят – движение безспир, а полето се радва... ах, как то се радва!...
Навсякъде тишина обгръща полето. Прибрало се е всичко на сянка. Обядваме и почиваме.
Започваме работа след обяда. Хладният морски мирлин настъпва бавно на вълни. Слънцето бавно върви своята дъга и почва вече своя превал. Орачите започват да се прибират към село. По далечните хълмове стадата пъплят в напевен звън. Ние спираме работа, обличаме се, нарамваме мотиките. Много слаба сянка е заличала по лицата ни от умора, но все пак ние сме бодри и весели.