Един голям и остър ум на нашето време, германецът Оствалд Шпенглер, в стремежа си да докаже залеза на западноевропейската култура, е направил интересна характеристика на „душата" на тая култура, като я нарича „фаустовска" и я сравнява с древногръцката - „аполоновската". И струва ми се, че названието фаустовска е сполучливо избрано, защото Гьотевия Фауст наистина е един съвършен портрет на съвременната душа с нейното трагично раздвоение, измъчена от най-отвлечените проблеми.
Дали Шпенглер доказва, че западната култура е на своя залез и дали въобще неговата философия на историята е правдива - на тоя въпрос няма да се спирам. За нашата тема е от значение неговата характеристика за фаустовската душа на европееца. А тая характеристика е, безспорно, силно аргументирана. Душата на западна Европа е безпокойна, изпълнена с копнеж по безграничното, както душата на Фауст, докато типичното: античността е спокойствието, яснотата; тя е отдалечена от всичко неосезаемо и отвлечено, робиня на материалното. „Античната култура е изникнала из чувството за измеримото в пространството и времето, а западната - из чувството за безконечното пространство, за безконечното време." Шпенглер намира, че тия основни черти на двете култури са изразени във всичките им прояви - живот, изкуство, наука, философия.
Числото в древност е било израз на геометрични величини - криело е представата за нещо конечно, осезаемо, физично и затова тогава математиката е била в основата си геометрия. Обратно, от Декарт насам геометрията стана математична, числото е понятие за функция, израз на безкрайни процеси. Инфинитезималното смятане е най-съвършеният израз на чувството: безконечността, присъща на съвременната „фаустовска душа".
В областта на изкуството древните са били майстори в скулптурата, която изразява осезаемите форми, телесното, действието. Нашето време (разбира се ранния ренесанс) създаде съвършени портрети - израз на душевното, на неосезаемото. Старата живопис борави с плоскостта, ней е непозната перспективата. В съвременната живопис чувството за далечина и дълбочина е символ на копнежа по безкрая; в безкрая е точката, в която се пресичат всички линии. Тоя копнеж роди пейзажа с далечните планини, върхове, облаци, небе. Тоя копнеж е изразен в дългите градински алеи, и в безкрайните коридори и колонни зали на средновековието. А върховен израз е намерил поривът на съвременната фаустовска душа към отвлеченото, неосезаемото в най-нематериалното изкуство - музиката. Музиката на Елада е била предимно вокална и само е придружавала говора, имала е второстепенно значение. В западна Европа тя се разви до независимо и най-висше изкуство и се напълно обезплъти чрез усъвършенствуването на инструменталната музика и чрез създаването на контрапункта.
Душата на западна Европа чува смътно зова на безкрая и тоя зов тегли европейците към вечните ледове на полюса, към поднебесните висини на Монт-Еверест. Тоя зов тегли окото на астронома в бездната на небесната твърд и мисълта на химика във вихъра на електроните, дето се сплитат в нов Гордиев възел нашите знания.
Трагедията на съвременната душа не се оспорва от никой. Та нали от нея са герои модернистите в изкуството, модернистите в живота? Няма да ги изброявам, но те са крайният израз, преминал в болезненост, на оня стремеж към невидимото, нематериалното, безконечното.
Българският поет Д. Дебелянов завършва своята „Легенда за разблудната царкиня'' с думите: „Морето бездушно мълчи... и блудна мрачина гаси венците звездни." В тая легенда той обработва сюжета за душата, живуща в самотен замък на брега на вечните води, със светлия спомен за обещанието на „оня цар далечен'', когото тя някога насън видяла. Тя го очаква и се движи по кривата линия на редуващите се отчаяние и надежда. Нейната трагедия е безкрай, защото морето бездушно мълчи.
Ако е вярно, че културите са организми, както твърди Шпенглер, то ще е вярно също, че из недрата на залязващата се оформява и зародиша на идващата. Трагедията на нашето време е знамение. Тя е треската на майката, която ражда новото! И ако една култура трябва да се разложи, защо да не изживее последните си дни почтено и с чувство за изпълнена задача? Защо да не завещае на своя потомък със задоволство богатствата на своята душа?
Все пак това си е нейна работа. Ако ù се нрави, нека западната култура прегърне евангелията, що Шпенглеровци ù поднасят. Нашият зов е отправен към ония, които предусещат и вярват в идването на новата култура. Нека те превърнат сърцата си в градини за нейния разцвет.