Зная, що е радост, зная, що е скръб. По моя път те не веднъж са били мои спътници – другари. Те приличат на изгрева и залеза на слънцето; редуват се като тях и отдавна аз научих, че там, където свършва нощта, започва денят, отдавна аз научих, че когато отмине скръбта, радостта чука вече на прага. Трепетно аз броя миговете, когато пред моите порти застават моите спътници – другари.
Устроих й пир. Повиках най-добрите си музиканти и певци. Запалих всичките светилници. Облякох най-хубавата дреха. Окичих се с най-скъпото огърлие.
Колко време стоя при мен, не помня; и кой ли може да помни миговете, живени в радостта?... Когато последният отзвук долитна до мен, аз исках да чуя последната й дума; жадна бях да уловя последния й лъч. Тя беше чиста и лъчезарна като сияйно утро и блестеше като диамантена роса. Попитах я:
— Доволна ли си от моя прием?
— Не съм, — едва чуто ми отговори тя.
— Защо?... Не ти ли устроих тържество? Не облякох ли най-хубавата си дреха? Не окичих ли се с най-скъпото огърлие? Не изпях ли най-хубавата си песен?
— Сама бях. Защо не повика другарките си? Защо не извести на близките си, че съм при теб? Аз приличам на пълноводна ръка и се разливам по безбрежни полета. Защо ме заключи в твоя мъничък чертог? Защо не повика другарките си?
— Ах, защо не ми каза? Аз не знаех, — тъжно отговорих аз и топли сълзи се отрониха от моите очи. Ах, моите другарки, защо не се сетих за тях в светлия час, защо не ги поканих на моето тържество?
И ето дойде час, когато скръбта ме напусна. Застанала на прага, аз я попитах така, както някога нейната сестра:
— Доволна ли си от моя прием?
— Не съм, — отвърна тя.
— Защо? Не повиках ли моите другарки? Оставих ли те сама?
— Аз дойдох само за теб. Скъпото зрънце, което носех, беше само за твоето огърлие, а голямото богатство, което щях да ти оставя, само за твоята съкровищница. Защо ги повика?
— Ах, — извиках аз, изслушай ме, аз ще ти разкажа, - исках всичко да й кажа, но тя бързо ме отмина и изчезна така, каки изчезват нощните сенки, когато на изток зората багри небето.
Тоя път на прага беше застанал Той. Неговият вечнобуден и светещ поглед отгатна моята печал, затова, че не бях мъдра, затова, че лошо посрещнах моите спътници – другари. Той се усмихна и кротко ми рече:
— Раздавай своите радости на ближните си, а задръж страданията и скърбите за себе си!
Неговата сочна и жива мъдрост се вля в мен като буен поток. Свежа струя лъхна към мен и разхлади моето пламнало чело. В сърцето ми сякаш цъфна цвете и дълбоко развълнуваш казах:
— Знам, радостта ще ми даде своя дар, когато я раздам не ближните си, а скръбта ще ми остави своите съкровища, когато я задържа за себе си. Велики Учителю, бъди благословен!...