ПСИХОФИЗИОЛОГИЧНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА МУЗИКАТА ВЪРХУ ЧОВЕКА
Въздействието на музиката върху човешкото естество е трояко: физиологично, емоционално и умствено. Това са три начина, по които човек реагира на получените отвън слухови възприятия и на развилите се в последствие от тях усложнения вътре в него.
Този нерв, наричан още и блуждаещ нерв (nervus vagus), поради това, че той се меси в много функции и има различни предназначения – е в рефлекторна връзка със слуховия нерв. Затова и едно слухово възприятие, повтарящо се много пъти, поражда у човека стремежа да го възпроизведе като звук със собствения си глас. С това се обяснява и подражателния характер на първоначалната музика, която се състои изключително от звукоподражателни ефекти; тя е имитирала крясъците или еднообразните звуци, които издават птиците, воя и шума на вятъра, плясъка на морските вълни или ударите на дъждовните капки. Блуждаещият нерв (nervus vagus) според физиологията има две главни функции. От страна на белите дробове, сърцето, кръвоносните съдове, стомаха и червата той предава впечатления на главния мозък, дето се изработват представите, чувствата, усетите за болка или добро разположение. Знае се, че физиологическите промени, ставащи в дихателната система, определят и насочват емоционалната проява на човека, а тия на мозъчното вещество дават характера и формата на човешката мисъл.
Втората функция на този нерв е обратна на първата. Той разнася импулсите на чувствата и мислите обратно към всички ония области, с които е свързан; провожда вълненията, вътрешното настроение и с това пък въздействува на развиващите се в тия области процеси. Като се има сега пред вид и обстоятелството, че nervus vagus е в тясна, рефлекторна връзка със слуховия нерв, става вече ясно как музиката, която схващаме като слухови възприятия, иде по чисто физиологически път в отношение с емоционалната и умствената природа на човека и го кара срещу дадена композиция на музикални тонове и тонови съчетания да реагира с чувства или мисли, дори и с волеви прояви, които прояви се обуславят изключително от силно напрегнато чувство или назряла мисъл.
Във функциите на nervus vagus и във връзката му със слуховите възприятия се крие ключът за разбиране на твърдението, че много болести могат да се лекуват с музика. Нервният живот у човека е съединителното звено между физическата, материалната му природа с нейната физиология от една страна и психиката му – от друга. Тия две половини на човешката природа са тясно свързани и са в постоянно взаимодействие. Физиологическите промени вътре в материалната природа дават повод за психични промени и обратно, едно въздействие от страна на психичната природа може да определи или да видоизмени известен физиологически процес. А болестите, това са нарушения на правилните отношения между психичната и физичната природа на човека. И музиката се явява в случая като едно средство за възстановяване на правилното взаимоотношение на тия нейни две страни. Със своя основен елемент, ритмуса, тя се налага, тъй да се каже, на нервния живот в човека и го принуждава да пулсира в хармония с него. Остава да се познават законите за комбиниране на тоновете така, че в резултат те да дадат ония вибрации, които именно са способни да видоизменят така или иначе нервните течения.
Че музиката има отношение към емоционалната природа на човека, това засега е най-ясно, понеже повечето хора преди всичко чувствуват музиката, а после вземат каквито и да са други становища спрямо нея. А благодарение изтъкнатата особеност в нервното устройство, респ. това на nervus vagus и благодарение на неговата връзка със слуховия нерв, става ясно, как едно обикновено слухово възприятие, причинено от трептения на материални частици, по чисто механически път иде в съприкосновение с областта на отвлечените прояви в човека, каквито са чувствата и мислите.
И от богатството на подсъзнанието с такива елементи, т.е. от разнообразието и по-голямата пълнота на миналите преживелици и опитности на даден индивид, ще зависи как той ще реагира на известна музикална творба. Оттук се явява и голямото разнообразие, което намираме при тълкуването на една и съща музикална работа от различни слушатели. Колкото човек е по-културен, по-интелигентен, колкото е повече издигнат в умствено и сърдечно отношение, толкова по-силно впечатление ще добие той от едно музикално произведение, толкова по-живо ще реагира на него. Дивакът или един ниско културен човек в никой случай не би разбрал нищо от една Бетховенова симфония, понеже нему не са познати ония мъчителни състояния на търсене на истината, за него не съществуват тънките усети на устремено домогване за разрешаване на проблеми, които той нито подозира, нито може да схване; той не познава чувството на Правда и в него не говори висшия глас на самопожертвуване за благото на ближния. Затова той ще скучае, когато слуша грандиозните по замисъл при най-нежните и фини моменти на едно Andante, изпълнявано в pianisimo само от лъковите инструменти, които предават мелодията като една нежна, ефирна нишка, развоя на която за да се следи, изисква една значителна култура. И той би се сепнал само при едно fortisimo и то, само за да обърне внимание на тъпаните и кастанетите или на духовите инструменти, които насила му се налагат със своите трескави удари, но и срещу тях не реагира, освен с едно учудване или недоумение.
И там именно е цената на музикалните произведения, че те дават рамките на проявата, определят фона, на който трябва да се разиграят, сцените, различни при отделните слушатели, но всички еднакви по своята развръзка; те определят насоката и характера на чувствата, които ще се събудят и на евентуалните мисли, които биха могли да виреят при средата, която им се предлага. И тогава истинската музика е действително свалена, както казват някои, от света на ангелите, дето тя им служи за говор, когато буди в човека висши, благородни чувства и пориви, оформя в него високи и чисти стремежи и дава условия да се зародят и развият велики и гениални мисли, целящи още по-велики и благородни постижения.