От няколко дни планината ехти от силни удари на секири. Падат дървета високи – повечето сухи разперени борове и елхи, които като пазачи са надничали извисоко в долините, където тихо се кътат три селца едно до друго.
Но това не са дървари от техните селяни – чужди хора, младежи никакви шетат весели и сговорни, свалят дървета, влачат ги или дигат на рамо със стройни крачки и с задружен вик ги хвърлят на хубава една поляна, край бистрата рекичка. Насреща се вдигат каменисти върхове и вековни гори – между тях изнича сутрешното слънце розово червено, весело, пълно с надежди и живот.
.....................................................
Преди три-четири дни две млади момчета, с лица светли, огрени сякаш от сутрешното слънце, весели, бяха подранили към общината на едно от селата,
Селският кмет и сбраният свет ги слушаха с внимание, а после събранието от всички селяни одобри напълно: – да им се разреши да секат сухи дървета, колкото им трябват за построяването на една хижа там горе – подслон за туристи и селяни в лошо време. Говориха те кротко и смислено, и на всички селяни на сърце им допадна – с радост разрешиха.
Но на другия ден още се носеха слухове – от говедарите най-напред, а после подето и от селяни – друга вра са тия хора там. Месо и риба не ядат. На Бога сутрин се молят при изгрева, държат думата си много, не лъжат, учтиви с всички, кротки един към друг, щедри във всичко, радват се на всичко – друга вяра! Чу попът от горното село и разпитва дълго и подробно – неговият брат бе кмета – и когато разбра, че са „сектанти", че той, брат му станал причина да им се дадат дървета и строят хижа – тяхно гнездо и свърталище – люто се закани и сърдито излезе от дома на своя брат.
– Аз тия агарянци ще пръсна като хамовото семе! Не хижа, а змийско гнездо ще свият те там! Ще привикат душите, ще ги обайват с празни приказки, ще ги прелъстят, ще ги оплетат със своите сектантски мрежи.
– Не са такива хората – каза кротко кметът. Ако ги беше видял и опознал – другояче щеше да говориш.
– Какво? не ги познавам ли? – кресна попът цял зачервен – аз и зъбите им зная на подобни изедници и паразити на нашия народ. Ама аз ще им пръсна гнездото клечка по клечка помен няма да остане – хубаво да знаеш. Ти да им даваш дърва от общинската гора, ама аз огън ще ù туря, та все хижи ще станат.
Кметът помери нещо да възрази – но се въздържа – по-голям брат бе свещеникът, па и знаеше го той, че от вън само кипи, а отвътре е добър: Един ден все ще види, че тия, които харчат свои пари и от сутрин до вечер като мрави влачат и строят, не са никакви паразити – и ще си измени мнението.
А свещеникът бе не на шега разсърден и разтревожен. Крачеше той дълго из своята разхвърлена стая и мислеше, кроеше планове, какво да прави и как да се справи с тая жива рана, която сега му се отваряше тъй неочаквано от тия сектанти.
На планината макар, все пак негови енориаши ходят там, ще гледат техните фокуси, ще им дават своите брошури... Ще се разклати вярата им все повече, и без това църквата е празна и в делник и в празник. Това не може да остане така, брат ми кметът е лековерен и упорит, селяните не разбират много от тия неща – а трябва нещо да се направи, си реши попът.
След един час неговият едър дорест кон летеше с двуколката по шосето към града. Попът си тананикаше нещо под нос и пляскаше камшика, повече от нямане какво да прави, отколкото от нужда – конят и без това тичаше твърде силно.
С много благодарности свещеникът с превързана глава хвали случайния пътник, кротък и мълчалив момък, на когото не можеше думи да намери, как да благодари за навременната помощ и братско участие и грижи, които тъй естествено прояви. А онзи отбягваше даже да слуша. Той отиваше в долното село, гдето беше общината, а попът за горното, където беше църквата и домът му. В общината момъкът отиде да пита за писма – и от дума на дума спомена, че попа го ритнал коня. Кметът скочи разтревожен и го разпитва подробно: „Брат ми е, господине, опасно ли е ранен?" Момъкът разправи криво-ляво. Истински възрадван, кметът го изпроводи чак до края на селото. След четири дни попът дойде в общината, извика брата си и като с кмет започна да се съветва за тържествената служба, за която мислеше да свика всички селяни и от околните села, за да бъде по-тържествена анатемата. Когато кметът го запита за раната, която беше превързана, попът изведнъж се въодушеви.
– Ех, че човек да видиш, – каза той бързо. – Настигнах го, той си върви, ама раница, цяла купчина на гърба му. А горещо, не питай. А и по шосето прах! Минах край него – нищо не ми казва, погледна ме само така милаим – нищо не поисква – и аз се не сещам – а кога после го видях до колене нагазил в реката с обущата – да вдига коня – е, право да ти кажа, щеше ми се да го прегърна – че какво щях да правя сам, Хеле като ме преметна коня, така хубаво ме е мил – кърпата му е още дома Та рождена сестра да ми беше, нямаше така да е похватен и внимателен. А аз му благодарих и му се извинявах, а той мънка нещо, като че ли аз на него нещо добро съм му направил, а не той на мене. Такъв човек не съм срещал досега.
Брат му го погледа дълго – дълго в очите и го запита тихо:
– А знаеш ли кой е той?
– Ами де да го зная, турист изглеждаше, към вашето село слезе.
– Той е един от ония горе – сектантите, които искаше да анатемосваш – ходил за провизии в града.
– Истина? – учуди се попът.
– Ами няма да те лъжа – стар брат си ми – самата истина ти казвам.
– Други хора са те; не са като нас. – За тях няма враг, няма приятел – могат ли – помагат. Аз защо им разреших с дървета от гората да строят – хора са това, хора, от които много може да научат нашите селяни. Попът помълча, навел глава.
– Вярно – промълви той – вярно, хора са това. Щом на мене, гдето по говедарите им пратих такива лоши приказки, помогнаха така... хора са... Бог да ги поживи.
