В сиянието на светия озарен
Абу Бехар – от планината, гдето бе достигнал
Към идващия ден отправяше привет.
Зад него цяла в мрак и в тихо примирение
Лежеше пътеката лъкатушна,
Минаваща през урви и скали –
Пътеката, в която всяка стъпка
Откупена е със борба и мъка.
Пред него, плувнало във злато,
В сияние, нарастващото слънце
Простираше обятия към майката земя:
На Новия живот огряващото слънце.
Ветрецът сутринен брадата и косата,
В съчувствие и с тиха, кротка радост
Погалваше, целуваше със нежност.
Избродил пътя криволичещ на живота,
До дъно изживял и радости и скърби,
Прозрял целта и веч пребродил Пътя,
И нищо не очакващ, ни желаещ,
Абу Бехар, пред Божия Престол
Простря ръце, безмълвно коленичи
И отлетя безшумно към небето.