Туй, което ще ви разкажа, не е станало на тази земя. То се е случило в далечни, далечни времена на онази земя, в която са живели синовете на Мъдростта. Случило се е в дните на цар Ормузд. Десет дъщери имал цар Ормузд - една от друга по-хубави, по-стройни, по-нежни.
И когато пораснали, изпратил ги царят в едно от най-великите Училища, дето се изучавали тайните на Битието - та да просветнат в Мъдрост и да се приготвят за оная бъдна работа, която царят мислел да им отреди.
Дълги години се учили те в това училище. А в същото училище дошъл един ден и Синът на Слънцето - да изучи съкровищата на оная мъдрост, която се съхранявала в земята, обитавана от Синовете на Мъдростта. Ала строги били наредбите на туй училище - и строги и неприложими. Който влезел в него, трябвало без друго да ги спазва. Едно от правилата на тази школа било, че никому не се позволявало да даде целувка комуто и да било. И в нейната свещена ограда всички знаели това и пазели. Престъпвал ли някой какво годе правило, не го наказвали както сега - друго живо правило имало в това училище. Който каквото грях направел, образът на тоя грях се изписвал по лицето му. И той носел на показ неговия неизличим печат.
Ала един ден най-голямата дъщеря на цар Ормузд, като работела със своите сестри в градината на училището, приседнала да си отпочине и несетно се унесла в сладка дрямка. Отде се взела една муха - от цвят на цвят, тя най-сетне кацнала на устните на царската дъщеря и отлитайки, оцвъкала долната ù устна. В този тъкмо миг минавал Синът на Слънцето. Той видял, що сторила мухата, спрял се пред спящата царкиня и със скръб и погнуса гледал мъничкото тъмно петно, което цапало устната на хубавата царкиня. И в него се зародило силно желание да го премахне някак. Па мигом се приближил - тихо и опасливо, с надежда, че царкинята не ще се пробуди - и с езика си отнел извержението на мухата. Ала тъкмо в този миг царкинята се сепнала от сън, видяла приведения над устните ù момък и станала бяла като платно - тя изгубила своята светлина, която преди миг само трептяла като зора по нейното лице. Видели постъпката на царския син и нейните сестри и една тутакси почервеняла, другата - пожълтяла; четвъртата - позеленяла, петата - посиняла, шестата станала виолетова, седмата - почерняла. А другите три сестри добили багри, каквито няма на нашата земя.
С ужас гледал царският син, как царкините се обагрят в тия груби краски. Напразно се мъчели и сестрите да премахнат своя цвят - мили се, чистили, трили, но напусто - краските си били краски: ярки, груби, невзрачни.
И когато цар Ормузд се научил за станалото, той призовал сина на Слънцето и му повелил да се върне в своята родина.
А вестта за станалото се разнесла навред из царството на Ормузд и смут обхванал Синовете на Мъдростта, и смут и негодувание против Сина на Слънцето.
И достигнал този смут до Господа. Погледнал Той към земята Ормуздова - да види, какво е туй смущение. И разбрал Господ и се усмихнал.
А в усмивката на Господа оживял цял един свят, в Който се криело изкуплението на греха. И възсияла тая усмивка в ума на Ормузд като светло видение и творчески замисъл се родила в него. Па призовал Синовете на Мъдростта и им повелил да създадат сегашната земя.
А дъщерите си, задето не бдели върху своите чувства, той изпратил на тая земя, тогава още неустроена и пуста, като ги преобърнал на цветя. Затуй има цветя на нашата земя - бели, жълти, червени, сини, от всички багри на дъгата. То са все дъщерите на царя Ормузд. И те растат и цъфтят непрестанно на нея, за да възвърнат прежната си хубост. Така е писано във великия Летопис на Времената.
А синът на Слънцето се върнал наскърбен в своята родина. Той жалел за неволната пакост, що причинил в желанието си да премахне поруганието на оная муха. И колчем погледнал към земята, дето били заточени царските дъщери, топял се в жалба по тях и ронел светли сълзи. От тия му сълзи се образувала росата - и тя безспирно къпела цветята, дано измие грубите багри. И къпел ги в росни сълзи Синът на Слънцето и греел ги в лъчите на своята обич, ала напразно - краските не се махвали. Ала след време той с радост забелязал, че краските се проясняват, избистрят, започват живо да трептят и сякаш засияват.
И до днес дъщерите на Ормузд са на земята. И цъфтят те под обичта на Слънчевия Син и в ранни зари пият неговите сълзи, за да просветнат в изпръвната си хубост.
И само вечер, кога окото на Слънцето се склопи, те в жалба привеждат главици и излъхват своята ароматна тъга.
Г.
